Игор Бунич
Синдромът на Николай II (22)

II

Сутринта в понеделник, когато Куманин дойде на работа, там го чакаше малка изненада.

— Сергей Степанович — щом го зърна, обяви „прапоршчицата“ Света, — обади се Виктор Иванович. Относно вас нареди следното: „Рапортът му да е на бюрото ми в понеделник.“

— В понеделник? — малко объркано попита Куманин. — Но понеделник е днес.

Света сви рамене: „Оправяйте си се помежду си. Моята работа е да предам.“

— Тук ли е генералът? — запита Куманин. — Върна ли се?

— Няма го в управлението — сухо отговори „прапоршчицата“, като му даде да разбере, че няма намерение да обсъжда подобни въпроси.

За себе си Куманин реши, че става дума, разбира се, за следващия понеделник. Не може все пак да напише рапорта за няколко часа, още повече, че не си представяше напълно какво ще пише, освен може би молба за напускане.

 

Изкуството на съставяне на рапорти до началството се е родило не днес, а преди поне четири хиляди години. В наше време то е достигнало ако не върховно, то поне известно съвършенство. Без да вършиш абсолютно нищо, в рапорта можеш да представиш всичко по такъв начин, че на началството няма да му остане нищо друго, освен да те предложи за орден или повишение.

Разбира се, можеше да отскочи за ден-два до Свердловск, да си побъбри с момчетата от местното управление, да се помотае из полетата, където Юровски ужким бил заровил царските кости, като предварително ги бил разтворил в киселина, да обядва за сметка на службата си в ресторант „Урал“, а после да се прибере в Москва и да постави пред себе си от едната страна публикуваната част от рапорта на Юровски, а от другата — отчета на следователя Соколов. И тогава да състави рапорт по всички правила. В заключението може да пише, че не е успял да изпълни задачата докрай, тъй като него, майор Куманин, не са го пуснали в ни един архив, въпреки нареждането на ръководството. Пък нека си изясняват отношенията помежду си: кой какво е заповядал, а кой е саботирал заповедта.

Но Куманин не се канеше да ходи до Свердловск, ами планираше да отиде до Ростов Велики, за да изясни по какъв начин се е появил там Альоша Лисицин.

Беше доволен от себе си — оперативният усет не го беше измамил. Като се отклони на пръв поглед встрани и се зае с изчезването на Надя Шестакова, той съвършено неочаквано откри местоположението на „Обект 17“, същия този, на който загадъчният оперативник Лисицин е работил едва ли не от 1918 година. Стана ясно, че „Обектът“ е действащ и грижливо охраняван, нещо повече, разположен е в къщата, която по удивително съвпадение е принадлежала някога на негов съименник. Открита е баба Дуся, чийто мъж някога е бил в охраната на този обект, самата тя е виждала (!) майора от НКВД Лисицин.

„Интересно, какво би казал генерал Климов, ако Куманин напишеше всичко това в рапорта? Не е изключено веднага да нареди да го изгонят или да го пратят в затвора. За какво? Все ще намерят за какво, ако искат да го скатаят по-надалеч.“

Богатата собствена история на много неща бе научила служителите на държавна сигурност, и най-вече да не се навират между шамарите. Едно време, когато в Минск убиват Михоелс, се опитват да припишат убийството кой знае защо на „бандеровците“ — украинските националисти. За целта в столицата на Белорусия пристига следствена бригада начело с началника на следственото управление на генералната прокуратура генерал Шейнин. Изключително опитният следовател Шейнин бързо открива, че следите на убийците водят право към Лубянка, но е наивен, пише за това в рапорта си, и, разбира се, тутакси го прибират „за злоупотреба със служебното положение“.

Съвсем неотдавна, когато баджанакът на Брежнев генерал Цвигун се самоуби, заместникът на Андропов, някакъв отракан следовател, веднага определи, че Цвигун е бил убит, и едва ли не на следващия ден го сгази кола.

Ако между Куманин и генерал Климов, както си му е ред, имаше вертикална верига от инстанции: командир на групата — началник отдел — координатор на направлението и така нататък, можеше устно да доложи на началството, да се посъветва как е най-добре да състави рапорта, да изслуша бащинско наставление, както някога от полковник Волков: „Знаеш ли, Серьожа, само да не вземеш да пишеш в рапорта всичките тия дивотии. Напиши кратко: профилактиката е проведена, взети са административни мерки, образуването на наказателно дело засега смятаме за нецелесъобразно.“

Но между него и генерал Климов нямаше никой, и трябваше да вземе самостоятелно решение. Нужно беше да състави изисквания рапорт така, че в него, редом с някои свежи и оригинални мисли, да се съдържат стандартните бюрократически дрънканици, и цялото това нещо да може да го докара в най-лошия случай до уволнение от органите. Сергей твърде често се улавяше в мисълта, че иска да напусне, и чакаше баща му да се върне с надеждата да получи от него съвет.

Обзет от подобни размисли, Куманин влезе в собствения си кабинет, отвори сейфа и извади оттам малка югославска пишеща машина — машините катастрофално не достигаха на Лубянка, а тези, които бяха налице, или изобщо не работеха, или работеха ужасно лошо: „С една ръка пиша, с другата сълзите си бърша.“ Разбира се, никой от сътрудниците не владееше машинопис, и нежните съвременни машинки, попаднали във варварските им ръце, моментално се повреждаха. Да получиш нова пишеща машина беше толкова лесно, колкото да постигнеш отмяна на смъртна присъда. А пък началството изподраскваше всеки документ с червените си моливи, и почти всичко трябваше да се преписва по няколко пъти, което докарваше подчинените до състояние, близко до умопобъркване. Разбира се, имаше секретно и особено секретно машинописно бюро, но те бяха толкова затрупани с работа, че едва успяваха да обслужат ръководството, което впрочем си имаше собствени секретарки, като „прапоршчицата“ при генерал Климов.

Съществуваше ателие за ремонт на пишещи машини, но да си пратиш там машината означаваше да се сбогуваш с нея най-малко за половин година.

Из Лубянка се носеше легенда, че едно време тук е идвал един евреин на име Йосиф — майстор по ремонт на пишещи машини. Той бил голям специалист в работата си, но след проверка се оказал според някои американски, а според други израелски шпионин — зависеше от това кой разказва историята. Скоро Йосиф, като крадял периодично старите ленти и валяци на ремонтираните машини, се оказал в течение за всички работи на Лубянка, за което после си признал. Тъй като никой не можеше да си спомни фамилното име на този майстор, историята стана легенда, която използваха да обяснят защо не бива да се наема майстор за ремонта на пишещите машини.

А Куманин се беше изхитрил да получи машина от конфискуваните. По-рано тя бе принадлежала на някакъв непризнат поет, получил присъда за антисъветска дейност, и затова работата с нея помагаше за раждането на поетично вдъхновение. Куманин я държеше в сейфа си и никога на никого не услужваше с нея, каквито и гаранции да му предлагаха. Нравите на Лубянка бяха като във всяка воинска организация: дадеш на някого машината, после иди си я търси. Да речем, някой капитан трябва да си напише рапорта, и докато върши тази работа, при него влиза голям началник (или дори среден): „На кого е тая симпатична машинка?“ — „От съседното подразделение.“ — „Те ще си намерят друга, а тая ми я сложи в кабинета.“

Куманин постави лист хартия в пишещата машина и усети нещо като прилив на вдъхновение. Като сложи в ъгъла привичния знак „Секретно“ (всичко е секретно, а това, което се смята за несекретно, е двойно по-секретно), Сергей затрака с два пръста по клавишите.

РАПОРТ НА МАЙОР КУМАНИН

(Бел. под линия: Рапортът е написан от майор в КГБ през 1989 година, и затова, като постоянно се позовава на чуждестранни източници, той подчертава, че изказва съвсем не своето собствено мнение, като по този начин се предпазва от възможното недоволство на командуването.)

Повишеният интерес към личността и съдбата на последния руски цар Николай Александрович Романов, известен като Николай II, се обяснява до голяма степен от факта, че периодът на царуването на този човек се явява нещо като преходен период за смяна на историческия курс на Русия от самодържавен деспотизъм към конституционна монархия. Този период, както е известно, завършва с разпадането на Руската империя, възродена благодарение на Великата Октомврийска социалистическа революция, пълна смяна на обществено-политическия строй и дори на начина на живот.

Въпреки този завършек на царуването на Николай II, необходимо е да се отбележи, че в известно отношение споменатият период според резултатите си е уникалнен в историята на страната, здраво застанала на пътя на европейското развитие и икономическа интеграция с останалия свят. В страната са отбелязани бурен растеж на всички видове промишленост, търговия (и вътрешна, и външна), разцвет на науката, изкуството и литературата. Същевременно в страната за първи път е сложена в ред финансовата система, въведена е конвертируема валута, стремително се развиват банковото дело и системата на държавно кредитиране. При това данъците са много по-ниски от европейските, което редом с рязкото нарастване на собственото промишлено производство и крайния брутен продукт, докарва в страната широки чуждестранни инвестиции. На международните борси много високо се котират и руската валута, и руските стоки.

Според мнението на мнозина чужди специалисти всичко това става не въпреки, а благодарение на усилията на Николай II, който се опитва да постави Русия на релсите на буржоазната демокрация, докато многобройните опозиционни партии, получили по време на царуването на Николай II възможност да действат легално, се стремят да върнат Русия към феодално-крепостническия път, макар и да не разбират това. Този изключително кратък период в историята на Русия, фактически в границите на 1907–1914 г., остава в народната памет като някаква светла приказка за свобода и изобилие.

Известните крайности от времето на култа към личността, временните икономически трудности на следкултовия период, признати и еднозначно осъдени от нашата партия, колкото и да е странно, възбуждат носталгия именно по този период, като неизбежно привличат вниманието към личността на последния император, която така и не е получила обективно отражение в нашата историческа наука и литература.

Някои чужди източници приемат, че личността на последния руски цар е твърде достойна за внимателно изучаване, тъй като, по техните думи, никога, нито преди, нито после, руската държава не е била възглавявана от човек с толкова високи нравствени принципи, толкова интелигентен, образован и разбиращ от работата си. Както отбелязват същите източници, „нито един човек в руската история не е бил така грубо измамен и в личен план, и в план на държавната му дейност.“

Куманин извади листа от машината и сложи следващия.

„Всичко изложено дотук довежда до известна идеализация на личността на Николай II, чиято кулминация е приобщаването на самия цар и членовете на семейството му, загинали през 1918 година според официалната версия в Екатеринбург, към православните светци на Руската Задгранична Църква. Тъкмо това обстоятелство подбужда някои емигрантски монархически и религиозни кръгове да се опитат да получат т.нар. «свети мощи» на новомъчениците, т.е. техните останки, за по-нататъшна популяризация на личността на последния монарх, като го превръщат в нещо като еталон за руски държавник.

Обаче търсенето на тези останки, проведено от МВД на СССР, Академия на науките на СССР и други организации на съюзно подчинение, а също и от мнозина ентусиасти, практически не довеждат до никакви положителни резултати.

По решение на КГБ на СССР търсенето на останките на последния руски цар и членовете на семейството му бяха поверени на мен, Куманин С.С. Въз основа на серия оперативно-следствени мероприятия и работа с документи ДОКЛАДВАМ следното…“

„Какво докладвам? — замисли се Куманин, като прекъсна работа и се облегна в креслото. — Всъщност няма какво толкова да докладвам. Да съобщя, че с помощта на баба Дуся съм намерил местоположението на «Обект 17», където оперативникът Лисицин е работил по търсенето на царските съкровища. Но никой не ми е поръчвал да търся «Обект 17», който сигурно е добре известен на Климов. И едва ли генералът ще се зарадва, като разбере, че и аз го знам.“

Вече няколко пъти за последните дни Сергей стигаше до мисълта, че получената задача да търси останките на разстреляното в Екатеринбург царско смейство го вълнува много по-малко, отколкото историята на мъничкия Альоша Лисицин, която се оказа тясно свързана със съдбата на някога обичаната от него жена.

Като започна да пише рапорта за генерал Климов, Куманин реши да не се претоварва, а да състави малка компилация от уникалните материали, с които бяха натъпкани шкафовете му. Климов, разбира се, не беше чел тези книги, и можеше да се насъбере убийствен документ, способен да потресе ръководството. А когато ръководството изпадне в потрес, то слага всички рапорти в чекмеджето и изпраща изпълнителя им в отпуска.

Тъй като стана ясно, че Климов едва ли ще се появи в Управлението преди следващия понеделник, той имаше достатъчно време, за да скалъпи повече или по-малко логичен рапорт, да отиде до Ростов Велики и да се опита да научи още нещо за Надя.

Куманин погледна часовника и се увери, че още е рано да ходи да обядва, няма закъде да бърза, и реши да принесе жертва на Бога на Дисциплината и Реда, като прекара на работа целия ден. Като взе подобно волево решение и изразходва в първите две страници цялото си вдъхновение, Куманин си помисли, че не би било зле да прочете някой от материалите, с които разполагаше, за да открие нов извор на вдъхновение за съставяне на рапорта.

Сергей си спомни, че преди пет или шест години (точно не си спомняше) из отдела им се носеше интересен слух. Някъде (според едни версии в Москва, а според други — в Ленинград или Новосибирск) бил арестуван някакъв важен партиен деец, или пък историк, работещ едва ли не в апарата на ЦК. При това назоваваха няколко имена, но всичките се оказаха измислени. Този митичен деец се обвинявал във всички смъртни грехове: от шпионаж в полза на Съединените Щати и Израел до водене на активна подривна дейност, най-вече с помощта на злобни измислици, опорочаващи съветския строй. Според същите тези слухове, някакви влиятелни покровители спасили този човек от наказание. Той бил признат за невменяем и бил изпратен в „специалната психиатрия“, където скоро след това умрял от някаква инжекция или хапче. Разправяха, че при обиск в дома му намерили машинописен текст на книга, която се наричала „Безкрайната война“, или „Петстотингодишната война“, а според някои — „Полигонът на сатаната“. Полковник Кудрявцев се кълнеше, че сам е виждал тази книга в кабинета на Климов, тогава още полковник. Както става обикновено с всички слухове, поговориха за това и после го забравиха. Ръководството често само разпространяваше всевъзможни слухове из Управлението, за да провери реакцията на сътрудниците към някои мероприятия, които замисляха горе.

Но веднъж Кудрявцев, който по това време вече беше сменил подполковник Волков на длъжността началник отдел, предаде на Куманин ксерокопия на машинописни листове.

— Нали си ни историк — каза той на Куманин, — чети и се забавлявай.

— А после? — попита Сергей.

— Дръж ги у тебе, може да ти потрябват. Помниш ли слуховете за тайнствената книга, която обикаляла по генералските кабинети? Мисля, че това е откъс от нея.

— А вие четохте ли го? — бе запитал тогава Куманин.

— Прегледах го — махна с ръка началник отделът. — Антисъветски щуротии, за последния цар. Ти може и да намериш нещо интересно, за общото ти развитие.

Тъй като по този материал нямаше нужда да пише никакво заключение, да се подлага на експертиза с цел да се идентифицира пишещата машина, а чрез нея и авторът, Куманин набързо прегледа текста и напълно се съгласи с мнението на Кудрявцев. Папката с тези листове той прибра в шкафа си при другите конфискувани ръкописи. Все не му стигаше времето да ги бракува и изгори.

Сега Куманин си спомни за тези листове и реши да ги препрочете. В шкафовете и сейфовете му винаги цареше идеален ред, затова той бързо намери папката и я сложи пред себе си на масата, като измести настрана пишещата машина.

На първия лист на ксерокопията с черно мастило беше написана цифрата „I“, а по-долу, където започваше текстът, беше отбелязано:

 

„Глава IX. Последен опит за сключване на мир.

 

В самия край на XIX век — прочете Куманин, — Русия получи уникален шанс да излезе от многовековния си кървав път и най-сетне да достигне мир, съгласие и разцвет. Този шанс страната получи в лицето на новия император — последния руски цар Николай Александрович Романов, който се възкачи на престола след неочакваната смърт на баща си през 1894 година.

Новопоявилият се император е съвършено уникално явление в руската история. Друг такъв управник сред киевските князе, московските царе и всеросийските императори не може да се открие. На руския трон се оказва същиятруски интелигент, чийто образ плахо моделират Толстой и Достоевски, Чехов и Куприн, Ключевски и Соловьов, Розанов и Флоренски. Появяването на подобен човек на руския престол е пълна изненада за съвременниците, но те не успяват да го оценят според достойнствата му. Не съумяват да оценят този човек съвременниците му, нито тези, които с хиляди гинат по болшевишките лагери, нито онези, които вегетират в емиграция.“

„Добре го дава тоя!“ — помисли си Куманин с чувство по-скоро на възхищение, отколкото на възмущение.

„Ни един от руските, а и не само руските държавници не е бил така оклеветен, както Николай II. Още приживе започват да го оплюват, отначало предпазливо: да проверят дали няма да им изтръгнат езика, дали няма да ги пратят в затвора за дванадесет години по член 246-ти, а после, тъй като нищо подобно не се случва, все по-смело, по-разпасано, вън от рамките на приличието. При това на нападки и клевета се подлага в собствената си страна не някой друг, а самодържецът, абсолютният монарх, който има право по своя воля да наказва и помилва своите поданници!

През годините на комунистическия режим, т.е през последните седемдесет години, се правят опити името на Николай II да се изтрие от страниците на руската история, да сторят от него едновременно нищожество и кръвопиец. Нито един руски цар не предизвиква у новите управници толкова ненавист, колкото Николай II, което само по себе си вече е твърде поразително. Анализирайки природата на тази ненавист, е лесно да разберем, че тя е основана на желанието на всяка цена да се скрие направеното от този забележителен човек, монарх, който искаше и можеше да изведе Русия от страшното състояние, в което се е намирала в течение на едно хилядолетие.

Но историческата истина е толкова трудно да се скрие, колкото шило в торба. През двадесет и трите години на царуването си Николай II никога пред никого не повишава тон, не вдига скандали пред министрите си, не замерва с огънати вилици и чинии посланиците както баща си, не бие с бастун камерхерите както дядо си, не шиба през лицето кочияшите и стражарите както прадядо си. С всички той е сдържан, любезен и безупречно учтив. Никога (до последните минути на живота си) не губи самообладание и мъжество, не прави истерии, никого не заплашва със затвор или Сибир. Той е над сплетните, калта, клеветите, с които го заливат. Нито веднъж не прилага закона «За оскърбление на Величеството», не лишава от свобода нито един човек по несъдебен ред, тоест по своя воля, на което е имал право. Става първият в историята на Русия цар, който се осъзнава като държавен глава, а не като стопанин на някакъв нелеп огромен хан. Искрено обича страната и народа си, които, за съжаление, се оказват неподготвени за появата на такъв монарх…

Не се напива като баща си, не е донжуан и сибарит като дядо си, груб мъжкар и военен като прадядо си. Нежно обича семейството си, сред което прекарва свободното си време. Заедно поставят семейни пиеси, четат на глас Гаршин, Чехов и Флобер, смеят се над фейлетоните на Аверченко, занимават се с фотография, играят на крикет и тенис.

Николай обича опера и балет, често посещава премиери, оказва покровителство на актьорите. Издържа със свои средства театри, музеи, академии, лицеи, гимназии, приюти и много други. Всички тези «Императорски» учреждения той издържа за своя сметка. Свири на пиано и китара, добре пее и рисува.

Това е един стеснителен и много скромен човек. Баща му не успява да го произведе в чин генерал и Николай цял живот си остава полковник — смята за нескромно да повишава сам себе си. Случаят е просто невероятен. Другарят Сталин, който, за разлика от Николай II, няма изобщо никакво образование, не се срамува, след като е пратил на смърт двадесет и шест милиона войници, да се самопроизведе в чин генералисимус. Николай II е излишно милосърден, той помилва даже тогава, когато е необходимо да накаже.

Искрено вярва в Бога и е малко фаталист («Всичко е в ръцете Божии»), не се съмнява в истинността на православието, но е веротърпим и възпитава у другите необичайна за такава военно-клерикална страна като Русия веротърпимост. Именно по време на неговото царуване в столицата на империята са издигнати катедрална джамия и хорална синагога, на чието откриване той лично присъства. По негово време в Петербург започва изграждането на огромна католическа катедрала, по-голяма по размери от Парижката Света Боггородица. И това е в страна, която векове наред се е борила с татарите и турците, в общество, изповядващо омраза към евреите и изпитващо страх пред Ватикана. Тихо и с достойнство този човек преживява страшната си семейна драма: единственият му син Алексей, надеждата на баща си и на династията, е неизлечимо болен. Пристъпите на хемофилия могат да изпратят момчето в гроба всеки момент. Представете си баща, чийто горещо обичан син може да умре всяка минута!

«Да — възразяват дори почитателите му, — той е бил симпатичен човек, порядъчен и добър. Да беше командир на полк, директор на гимназия или професор в академията. Но абсолютно не е бил подходящ за длъжността си на Всеросийски Император.» Техните заблуди са разбираеми, тъй като в историята на Русия не е имало подобен цар. Той е Монарх. Цар, прекрасно осъзнаващ ролята си в страната, император, който с един рязък завой на кормилото извежда Русия от утъпкания, изцапан с кръв и кал коловоз към широкия друм на европейската цивилизация.

Горчивата носталгия по старата Русия, която е обзела по-голямата част от населението на СССР — това е носталгия не по времената на Иван Грозни, Петър Велики или Николай I, това дори не е носталгия по царуването на двамата последни Александровци, това е почти тъга по краткия период на царуване на Николай II, от момента на завършване на руско-японската война до началото на първата световна. За пръв път младият монарх започва да действа самостоятелно, без да се озърта уплашено към целия взвод чичовци — родни братя на покойния му баща…

Историците, особено съветските, с голямо удоволствие обявяват Николай II отговорен за Ходинка, Цусима, 9-ти януари, и това е напълно справедливо, тъй като за всичко отговаря ДЪРЖАВНИЯТ ГЛАВА, независимо от личното си участие или неучастие в събитията. Тогава защо се смята, че всички положителни промени в страната през периода на неговото управление са станали не по негова воля, не благодарение на постоянния му държавнически труд, а въпреки него? Николай II е по-работоспособен от Петър I, но за разлика от последния не прекарва времето си по оргии и позорни забавления, не ходи по килиите за разпити и изтезания, за да обучава палачите. Той старателно прониква във всички сфери на държавния живот и международните отношения, като си представя бъдещето на Русия много по-различно от всичките си предшественици. И успява да постигне много.

През управлението на Николай II е създадена руската финансово-валутна система. Само малко преди това, според сполучливия израз на М. Е. Салтиков-Шчедрин в чужбина срещу руска рубла можеш да получиш най-много един шамар; а през царуването на последния император същата тази рубла измества франка и марката, изпреварва долара и се приближава до котировката на лирата. За първи път в историята на Русия доходите превишават разходите: ако през 1908 година това превишаване представлява 30 милиона златни рубли, то през 1912 година то е вече 335 милиона. Това става без увеличаване на данъчното бреме. Със закон от 1896 година в Русия е въведена златна валута, а на държавната банка е предоставено право да пусне 300 милиона рубли в банкноти без златно покритие. Но правителството не само не се възползва от това право, а, напротив, осигурява циркулиращите банкноти със златно покритие с повече от сто процента.

Бремето на преките данъци при Николай II в Русия е четири пъти по-малко, отколкото във Франция и Германия, и осем и половина пъти по-малко, отколкото в Англия. Всичко това довежда до небивал разцвет на руската промишленост и приток на капитали от всички развити страни. През периода от 1894 до 1913 година младата руска промишленост увеличава производителността си четири пъти. През четирите години, предшестващи първата световна война, количеството на новоучредените акционерни общества нараства със сто тридесет и два процента, а вложеният в тях капитал нараства четворно.

Дължината на железопътните линии се увеличава с 1574 километра годишно (най-високият показател по време на комунистическия режим за 1956 година достига 995 километра).

В навечерието на националната катастрофа селското стопанство на Русия достига небивало високо ниво. През двадесетте години на царуване на Николай II, т.е. през мирно време, урожаят на житните култури се удвоява. От 1907 до 1913 година урожаят на основните зърнени култури в Русия е с една трета по-висок, отколкото е в Съединените Щати, Канада и Аржентина, взети заедно. Никога в бъдеще при болшевишкия режим това не се повтаря! При Николай II страната става основен доставчик на храни за Западна Европа, седемдесет процента от световния износ на масло и петдесет от световния износ на яйца се пада на Русия. На мястото на брадатите руски търговци идват индустриалци и финансисти, имащи зад гърба си руски и чуждестранни университети. По реките на страната дими най-голямата в света речна флота. Сребърният век в изкуството, златният век в литературата и книгопечатането, разцвет на журналистиката, вестникарството, поява на хиляди всевъзможни списания, стотици нови музеи, петдесетина храма само в Петербург — всичко това става през царуването на Николай Александрович Романов.

Той въвежда в страната основите на парламентарната демокрация и свободните избори, внимателно следи тези процеси, тъй като прекрасно разбира, че страната още не е съвсем готова за подобни промени. При Николай II се въвежда невиждана дотогава програма за народно образование. Процъфтяват университетите и висшите учебни заведения, които се ползват от свобода, каквато не са имали никога преди и никога в бъдеще няма да имат. За николаевските гимназии, реални и търговски училища до ден днешен се носят легенди, а равнището на полученото в тях образование е недостижимо за днешните съветски университети. Към 1913 година общият бюджет за народно образование достига колосална сума — половин милиард златни рубли, а темпът на нарастването му за двадесет години е 628 процента! В самото начало на царуването на императора началното образование в Русия става безплатно, а от 1908 година — задължително. Небивало развитие преживява и руската наука. Имената на Павлов, Менделеев, Попов, Бехтерев и мнозина други световно известни учени зазвучават по това време. Ако не се брои Ломоносов, какво сме имали преди това?

Царуването на Николай II — това е истинско РУСКО ЧУДО. Хилядолетната война затихва. Открива се простор за градивна и творческа дейност, той обхваща цялото руско общество. Руският интелект получава мощен енергетичен заряд, може би за първи път за хиляда години той съумява да се прояви в пълния си обем. Мисълта работи за изграждане, а не за разрушение. Съставят се твърде интересни планове на нови икономически реформи и финансова политика, което неизбежно е трябвало да доведе до хегемония на Русия на световния пазар, и при това хегемония не военна, а икономическа.

Разбира се, би било глупаво да се отрича, че през периода на управление на Николай II в Русия не е имало проблеми, неизбежни при толкова стремително движение от феодалния мрак към цивилизацията, при скок от положението на световен аутсайдер до това на световен лидер. Но, което руският цар успява да създаде в получената по наследство полуказарма-полузатвор, буди възхищение.

Става чудо — друго обяснение няма. Може би сатаната, избрал Русия за свой полигон, буквално за минута е притворил очи.

А след това се случва нещо, което неизбежно трябва да стане в Русия с такъв цар, какъвто е Николай II — свалят го от престола и безмилостно го унищожават заедно със семейството му. Рухва и престава да съществува Руската Империя. Властта над руините й е грабната от терористическа организация начело с Владимир Ленин. Страната затъва в кървави безредици. Броят на жертвите започва да се изчислява в милиони…“

 

Тук текстът се прекъсваше.

Куманин обърна внимание, че прочетеното не предизвикваше у него нито възмущение, нито презрително пренебрежение, както преди няколко години, когато за първи път прегледа този материал.

Той прибра листовете с недописания рапорт заедно с пишещата машина в сейфа, после се приближи до един от шкафовете и наслука извади оттам един от издадените на Запад фотоалбуми, посветени на живота и царуването на последния император.

На самата корица на албума беше поместена снимка на Николай II. Със сюртук на капитан I-ви ранг, той стоеше усмихнат, сложил ръце на раменете на сина си, облечен с моряшка фланелка. Като гледаше откритото лице и добрите очи на човека, чиито тайнствено изчезнали останки му бе наредено да открие, Куманин за пръв път усети непонятно вълнение, сякаш той и Николай на снимката бяха свързани с някакви необясними, невидими нишки. Бързо сложи албума обратно на полицата и заключи огнеупорния шкаф.