Игор Бунич
Синдромът на Николай II (24)

IV

При вида на Куманиновото удостоверение главният лекар на 1-ва градска болница на Ростов Анатолий Абрамович Винкел побледня и тежко се отпусна на стола.

— Пак ли? Писмо от брат ми ли носите?

— Вече са ви носили, така ли? — полюбопитства Куманин. — Имате брат в Израел? Това е голяма отговорност — да имате роднини в ционистка държава, толкова враждебна на нашата страна.

Стана ясно, че преди около половин година двама сътрудници от Лубянка бяха донесли на Анатолий Абрамович писмо от брат му от Израел и го бяха заставили да напише отговор.

— Няма нищо — успокои го Куманин. — Аз съм по съвсем друг въпрос. Преди около година при вас в болницата е била докарана в тежко състояние жена на преклонна възраст, по всяка вероятност със сърдечен пристъп. Бих искал да погледна историята на болестта й и другите документи, свързани със смъртта й. Тя нали е починала, доколкото ми е известно?

Главният лекар пребледня още повече, явно му се привидя сянка на незабравимото „лекарско дело“ от петдесетте години. Анатолий Абрамович припряно набра вътрешен телефонен номер и със забележими истерични нотки в гласа заговори:

— Кардиологията ли е? Пратете ми Татяна Николаевна. Спешно. Какво значи „на визитация“? Да прекъсне визитацията, щом казвам!

След няколко минути в кабинета се появи висока жена с бяла престилка, с традиционната слушалка на гърдите.

— Какво е станало, Анатолий Абрамович? — попита тя с недоволен глас. — Защо все ми проваляте визитациите?

— Татяна Николаевна — нервно каза главният лекар. — Този другар е от органите, идва от Москва…

Доктор Винкел се зае да си бърше очилата, а Татяна Николаевна недружелюбно се взря в мълчащия Куманин.

— Става дума за онази болна — продължи главният лекар, след като се справи с очилата си, — която преди около година ни докараха с „бърза помощ“ от Кремъла. Тя май беше пристигнала с екскурзия, а после почина при нас. Помните ли този случай, Татяна Николаевна? Другарят се интересува, доколкото разбрах, защо се е стигнало до летален изход.

— Помня случая — потвърди Татяна Николаевна, — болната беше докарана с обширен инфаркт. Настанихме я в реанимацията, но нищо не можахме да направим. Прекалено обширен инфаркт с поражение… Апропо, знаете ли на колко години беше? — предизвикателно се обърна тя към Куманин.

— Колко? — Куманин я погледна въпросително.

— Почти на деветдесет и две — заяви завеждащата кардиологичното отделение. — А вие ме питате от какво е починала! От старост.

Гласът на жената звучеше рязко. Тя нямаше роднини в Израел. Но прекрасно знаеше как представителите на властта обичат да изкарват лекарите криви при всеки удобен случай.

— Успокойте се, другари, — миролюбиво предложи Куманин. — Анатолий Абрамович сигурно не ме е разбрал съвсем правилно. Мен ме интересува не толкова фактът, че старицата е починала, колкото личността й. Как й е името и така нататък. Знаете ли, имаме много хора, обявени за издирване, включително и такива, които се смятат за безследно изчезнали.

— Ясно — каза Анатолий Абрамовичч и попита Татяна Николаевна. — Как е фамилното име на болната?

— Не помня — сви рамене завеждащата, — а и не съм го знаела. Историята на болестта е попълвала сестрата, а смъртния акт вероятно Богомолов.

— Донесете тук историята на болестта — нареди Анатолий Абрамович, — и извикайте при мен Богомолов.

— Отдавна съм я предала в архива — все още с раздразнение отвърна Татяна Николаевна. — Може вече да са я унищожили.

— Какво значи унищожили?! — кипна Анатолий Абрамович. — Пет години трябва да се пази историята на болестта при летален изход. Пет години, а още година не е изтекла…

— Това вече не е по моята част — откровено зло изстреля Татяна Николаевна. — Извинявайте, другари, но болните ме чакат. — И жената направи опит да излезе от кабинета.

— Извинете — намеси се Куманин, — но ще трябва да се забавите. Намерете историята на болестта и я донесете. Може би ще се появят въпроси към вас. Още веднъж ви моля да се успокоите. Никой няма нищо против вас.

Въпреки това Татяна Николаевна, цяла пламтяща от възмущение, се оттегли, като доста яко трясна след себе си вратата на кабинета на главния лекар.

Самият Анатолий Абрамович също се изниза някъде, като се извини на Куманин. Първа се върна Татяна Николаевна и донесе намерената в архива история на болестта. Тя мълчаливо я сложи на бюрото пред Куманин. Сергей я взе и усети как кръвта му нахлу в главата, а в краката му се появи противна слабост. В графата „Трите имена на болния“ стоеше запис, направен както обикновено с бърз и нечетлив лекарски почерк: „Романова Т. Н., р.1897 година“. После пишеше: „Докарана в болницата в безсъзнателно състояние на 28 юли 1988 година от «бърза помощ». Диагноза: инфаркт на миокарда.“

Куманин се овладя.

— Въз основа на какво са записвани личните данни на болната? — попита той, като се стараеше да говори спокойно.

— Не знам — отговори завеждащата кардиологията. — Предполагам по думите на самата болна.

— Значи е идвала в съзнание? — опита се да уточни Куманин.

— Другарю — отвърна Татяна Николаевна, — аз имам двеста болни в отделението и нямам нито време, нито възможност да запомням подобни неща. При това случаят е бил преди една година. Записването е направено или от лекаря, или от медицинската сестра. Но и едната, и другата вече напуснаха.

Куманин понечи да запише имената на напусналите лекарка и сестра, за да ги разпита по-късно, но в този момент в кабинета се върна доктор Винкел заедно с един висок мъж с широко, добродушно и усмихнато лице. Мъжът се оказа Николай Иванович Богомолов, който работеше в болницата като патологоанатом и завеждащ моргата по съвместителство. Всички завеждащи морга, които Куманин беше срещал, бяха по правило добродушни и весели здравеняци. Николай Иванович отвори пред Куманин някаква папка.

— Заповядайте да видите — меко каза той. — Копие на смъртния акт: „Романова, Татяна Николаевна, родена 1897 година, навършени 91 години, причина за смъртта — инфаркт.“ Аутопсия не е правена, тъй като съществува положение, че тя се прави по искане на близките или на властите, или по решение на медицинските работници при някакви сложни случаи. В този случай причината за смъртта е била очевидна. Вземете предвид възрастта на болната…

— Въз основа на какво са записани личните данни на болната? — отново запита Куманин.

— Тук го пише — със същия мек глас отвърна Николай Иванович. — Въз основа на паспорта на починалата. Тук всичко е отбелязано: номер на паспорта, серия, постоянна адресна регистрация: село Романово, Асиновски район, Томска област, 5-та Леспромхозна ул., номер 7. Заповядайте, вижте.

— Ще взема този документ — каза Куманин.

— Щом желаете — съгласи се завеждащият моргата. — Вземете го. Само ще ви моля да оставите разписка за вземане на документчето. И си сложете номерчето на своя документ.

Куманин написа разписка и я даде на Богомолов, като попита:

— Тя е починала тук, при вас, а после какво сте направили с нея?

— Както си му е редът — поясни Николай Иванович, — уведомихме милицията, изпратихме питане по местожителство, за да пристигнат роднините й. Получихме отговор, че няма никакви роднини. Тогава според разпореждането я погребаха на държавна сметка, за което има разписка. Ето я, заповядайте.

— Къде сте я погребали? — застина Куманин.

— Пратихме я в Ярославл за кремация — тихо, както се говори на тежко болен, отвърна Богомолов.

— Значи, това е всичко, което е останало от нея? — прошепна Куманин. Той показа справката за смъртта й на Богомолов.

— За жалост, да — съгласи се Николай Иванович, — но не забравяйте, младежо, че същото ще остане и от всички нас. В наше време човек да доживее до такава почтена възраст — нали разбирате… Защо толкова се огорчавате. Да не ви е роднина?

— Не — отвърна майорът с пресъхнали устни, — но много ми трябваше. — Той помълча и прибави: — Дори и мъртва.

Куманин стана, извини се на лекарите, благодари им за съдействието и излезе от кабинета. Николай Иванович Богомолов го настигна.

— Една минутка — каза той и се приближи до Куманин.

Последният погледна въпросително патологоанатома.

— Знаете ли — усмихна се Николай Иванович, — когато пишех смъртния акт на тази бабичка, намерих в паспорта й снимка. Не знам защо, но я запазих. Не я предадох в милицията заедно с паспорта. Може да ви свърши работа. Вземете я.

Куманин взе подадения плик и извади малка снимка — на нея беше заснет… Альоша Лисицин.

Снимката предизвика твърде силен ефект. Куманин явно не успя да се справи с емоциите си, защото доктор Богомолов попита:

— Добре ли сте? Да ви дам ли нещо успокоително?

— Благодаря — уморено каза Куманин, — имам седуксен. Благодаря ви, докторе. И още, искам да ви помоля на никого нищо да не разказвате за моето посещение. И предупредете всички. За вашето собствено спокойствие. Иначе не само вие, но и цялата болница, даже целият град могат да се заплетат в много неприятна история. Разбрахте ли ме?

— Разбира се — каза доктор Богомолов с усмивка, — всичко разбирам.

Куманин излезе на улицата и седна на пейката пред болницата, за да осмисли поне малко онова, което бе успял да научи. Отделните части на голямата мозайка постепенно се сближаваха, създавайки ако не пълна, то поне доста колоритна картина. Интересно какво ще каже Климов, когато Куманин му доложи за ходенето си в Ростов. А може би е най-добре изобщо нищо да не му докладва, а да си мълчи.

Докато Куманин се опитваше да си подреди мислите, до него скръцнаха зле регулираните спирачки на сива „Волга“. От нея изскочиха трима души. Един поглед беше достатъчен, за да разбере: пред него е целият личен състав на местното КГБ, вдигнат по тревога от Нина Лазаренко.

Демонстрирайки не лоша професионална подготовка, тримата — единият отпред, а другите двама малко зад него — се насочиха към седящия на пейката Куманин.

— Капитан Фоменко — представи се челният, — от Москва ли сте? — И пъхна под носа на Куманин тъмночервеното, украсено с герб удостоверение.

Без емоции, като кораб, който дава опознавателен сигнал, Куманин показа своето.

— Защо не се обърнахте към нас? — с претенция в гласа попита капитан Фоменко.

— На работа се идва сутрин, а не след обед — в същия тон му отвърна Куманин.

— Бяхме в градския комитет на съвещание — миролюбиво съобщи Фоменко. — Ако се интересувате от Винкел, имам убийствен материал за този чифут.

Горкичкият Винкел явно „хранеше“ цялото местно КГБ.

— Фоменко — с тих глас произнесе Куманин, — ако някога се заинтересуваш за какво съм идвал в болницата, следващата ти месторабота ще бъде Асиновски район на Томска област.

— Разбрах — без какъвто и да било яд или смущение отвърна капитан Фоменко. — Имате ли нужда от някакво съдействие?

— Закарайте ме до гарата — уморено помоли Сергей.