Игор Бунич
Синдромът на Николай II (23)

III

В Ростов Велики Куманин пристигна с автобуса Москва-Ярославл, който тръгна в шест и половина сутринта от площада на Рижката гара. Общо взето правилата изискваха Куманин да предупреди за появата си в града местния отдел на КГБ. Бяха минали вече тези времена, когато чекистите от провинциалните руски градове, измъчвани от безделието, изсмукваха от пръстите си пет-шест дела на година относно факти на антисъветска пропаганда и признаци за измяна на Родината. Сега Ростов Велики, след реставрацията на знаменития си Кремъл, беше включен в броя на градовете от така наречения „Златен пръстен“ и градският отдел на КГБ работеше едва ли не денонощно, търсейки шпиони сред многочислените чужди туристи. Работа имаше много: трябваше да следят за неразрешени контакти на местните жители с чужденци и да водят безкрайна война със спекулантите с тайна надежда, че някой от тях ще бъде уличен в шпионаж.

Но тъй като работата, която доведе тук Сергей, никак не беше свързана с подвизите на местното КГБ, той реши да игнорира това правило и отиде направо в милицията.

— Слушам ви — мрачно каза един възрастен майор — заместник-началник на ростовския градски отдел на УВД (началникът беше извикан на съвещание в Ярославл), като върна на Куманин удостоверението му, което не предизвика у него никакви емоции. — Какви въпроси имате към нас?

Майорът изглеждаше уморен, и целият му вид говореше, че най-малко от всичко в момента му се иска да се занимава с работите на московското КГБ.

— Преди около година — започна Куманин, — на спирката на рейса Москва-Ярославл вашите сътрудници са открили изгубено момче на пет години на име Альоша Лисицин…

— Имаше такъв случай — потвърди майорът, — спомням си. Ние го етапирахме, тоест го изпратихме в Москва. Случило ли се е нещо?

— Случи се — потвърди Куманин, — много неща се случиха. Затова бих искал да поговоря с другарите от патрулно-постовата служба, които имат отношение към случая, да прочета, ако е възможно, протоколите или някакви други документи по това дело.

Майорът въздъхна, вдигна слушалката на вехтия телефон и рече:

— Гришин, ела при мен за минутка.

В кабинета влезе млад старши лейтенант със синя униформена риза с разкопчана яка. Той въпросително погледна майора, без да си даде труд да каже уставните фрази за явяване по заповед на началството.

— Този другар идва от Москва — поясни майорът, като посочи с очи Куманин, — от комитета. Интересува се от обстоятелствата на откриването на момченцето миналата година. Альоша Лисицин се казваше, сещаш ли се?

— Тъй вярно, сещам се — отвърна старши лейтенант Гришин, — намерено от младши сержант Власов при автобусната спирка по сигнал на граждани.

— Само ли беше на спирката, когато го намерихте? — попита Куманин.

— Само — потвърди Гришин, — предполагам, че детето е слязло от междуградския автобус. Той спира на спирката за три минути. Майката се е заприказвала или е заспала, а то се е измъкнало от рейса. А рейсът е тръгнал. Забавно детенце, какво ли не знаеше наизуст. В стаята за дежурни всички добре го запомниха.

— А вие бяхте ли там? — запита Куманин.

— Тъй вярно, бях — кимна Гришин. — Аз му оформях документите. И после много се занимавах с него. Съставих всичките книжа, когато го прибраха в детския дом.

— А не се ли опитахте да намерите някого от близките му — попита Куманин, — обявление пуснахте ли?

— Естествено — отговори вместо Гришин майорът. — Окачихме обява на спирката: „Който еди-кога си е загубил момче на около пет години, наричащо се Альоша Лисицин, да се обърне в градското отделение на милицията“, пуснахме обява и в нашия вестник и в ярославския. Отправихме запитване и в транспортната милиция. Никой не се обади.

— Интересно — каза Куманин. — А проверихте ли версията, че то е могло да пристигне в града с някого, който е дошъл на екскурзия по маршрута на „Златния пръстен“?

— Специално не сме я проверявали, — отвърна старши лейтенант Гришин, — но сложихме обява и в Кремъла. Щяха да ни потърсят, ако някой си беше изгубил детето. Хората ключовете като си загубят, нас търсят. А тук — цяло дете, не е шега работа.

— Бих искал да прегледам дневника на произшествията в града за този ден — помоли Куманин. — Надявам се, че там сте отбелязали това произшествие?

— Разбира се — потвърди Гришин и погледна майора.

Онзи кимна уморено.

Старши лейтенантът излезе и след малко се върна с канцеларска книга, която се оказа дневникът на произшествията за юли миналата 1988 година.

— Така — рече той, като прелистваше страниците, — ето го — „28 юли, 13.40 часа. На спирката на автобуса е намерено момче на около пет години, непридружено от възрастен. Докарано в градското отделение, казва си името Лисицин Алексей. За появата си в града нищо определено не може да каже, заяви, че не помни с кого, кога и за какво е дошъл в Ростов…“

— Разрешете сам да прочета, — помоли Куманин.

Гришин постави дневника пред него.

Произшествията от 28 юли както винаги започваха от „нула часа“. „Мъж направил пиянски скандал, пребил жена си. Двама пийнали граждани счупили витрината на магазина за обувки. Опит за открадване на частен автомобил. Задържан е гражданин, не работещ никъде. Осъждан в миналото се опитал да окаже съпротивление на кварталния. Юноши подпалили вестникарска будка. Задържани са…“

28 юли миналата година се падаше четвъртък. Денят беше делничен.

Куманин продължаваше да пробягва страницата с очи. „12.20. Гражданка п/в изгубила съзнание на територията на Кремъла. Оказана е медицинска помощ.“

В една от версиите си Куманин предположи, че Альоша Лисицин е пристигнал в Ростов на екскурзия с някой от близките си (майка или баба, или пък дядо). А да се загуби е могъл по най-различни причини, например тогава, когато на човека, с когото е пристигнал, му е станало лошо. Какво ли не може да е станало! Може да му е паднала на главата прословутата тухла, може да го е сгазила кола. И в резултат Альоша да се е оказал непотърсен от никого.

— Какво значи, — попита Куманин, като посочи с пръст един ред в дневника на произшествията, — това „гражданка п/в“?

— Това значи „на преклонна възраст“ — обясни майорът.

— А каква е тази гражданка, на която й е станало лошо на територията на Кремъла? Коя е тя? — Куманин продължаваше да си държи пръста на този ред.

— Не помня, — честно си призна майорът и попита Гришин:

— Ти помниш ли какво е станало тогава?

— Да си кажа право, не помня, — отговори Гришин, — ние имаме там постоянен денонощен пост. С двама офицери на смени. Ако е толкова важно — обърна се той към Куманин, — може да отидем дотам и да научим подробностите, ако, разбира се, си спомнят. Та то цяла година е минала вече.

— Да вървим — съгласи се Сергей.

Куманин, придружен от Гришин, излезе на улицата, където стояха три милиционерски „уазки“. Гришин се насочи към една от тях.

— Ако искате, дайте да отидем пеша — предложи Куманин, — близко е. Защо да се потим в колата в тая жега?

Гришин сви рамене. „Може и пеша, щом така иска оперативникът от Москва.“ Московчани обикновено не обичаха да ходят пеша, а по-често пристигаха тук с черни „Волги“.

 

Ростов Велики се споменава в летописите още през 862 година. На времето се е славел с храмовете и занаятите си, главно с иконопис и производство на знаменития руски емайл. През XVI век Сисой Велики е основал Ростовския Кремъл — архитектурно чудо, в което са намерили израз военното безстрашие и богобоязънта на народа.

През годините на съветската власт всичко тук стигна до упадък и старата великокняжеска столица се бе превърнала в унил районен център, известен само с обстоятелството, че фабриката за производство на лен и шивашката фабрика постоянно изпълняваха плана си до сто и един процента. Кремълът също бе овехтял. Едва съвсем наскоро бяха решили да стегнат най-древните градове в Русия като Переславл-Залески, Загорск и Ростов Велики. Сигурно за да примамят чуждите туристи, криво-ляво бяха реставрирали и Кремъла, като го нарекоха културно-исторически музей-резерват.

Край древните стени стояха два туристически автобуса. Постът на милицията се намираше под самата арка на входа към територията на Кремъла. В малкото помещение на караула седеше дежурен сержант и си вееше с вестник. Той явно беше на градус, за което свидетелстваха и доста устойчивите пари, изпълващи правозащитната територия.

— А къде са другите? — попита Гришин.

— Отидоха при Михалич — призна сержантът, — той докара цяла кола картофи от Ярославл. Обеща им половин чувал, ако му помогнат да я разтовари…

— Добре де — прекъсна откровенията на подчинения си Гришин, — тук един другар от Москва е дошъл. Интересува се от гражданката, на която й станало лошо тук от жегата.

— Кога е било това? — уточни сержантът. — Тук при нас всеки ден на някого му става лошо. Пристигат пияни като мотики, пък тука се завалят.

— Миналата година — поясни Гришин, — на 28 юли миналата година.

— Добре го даваш бе! — възмути се сержантът. — Отде да помня какво е станало миналата година. Аз вече забравих вчера какво е ставало.

— Слушай — строго каза Гришин, — я не влизай в пререкания. Като не помниш, дай дневника за произшествията. Сами ще видим. — И старши лейтенантът свирепо посочи с очи Куманин.

Дневникът бе намерен доста бързо в натъпкания с празни шишета шкаф.

— Събират ги на територията — сметна за свой дълг да обясни Гришин, — а няма къде да ги предадат. Веднъж годишно преди ленинския съботник ги откарваме с колата до Ярославл.

— Браво — похвали ги Куманин. — Дайте да видим дневника.

В дневника за произшествията на територията на „историческия паметник“ беше фиксирано фактически същото, което и в градския отдел, само че с бележка: „Извикана бърза помощ. Оказана първа помощ др.Лазаренко Н.И.“ и подпис: „младши сержант Селезньов“.

— Нещо не разбирам тук — попита Куманин, — Лазаренко Н. И. името на потърпевшата ли е? Как трябва да се разбира: оказана е първа помощ на другарката Лазаренко Н.И.?

— Не-е — засмя се сержантът, — трябва да се разбира така: оказана е първа помощ от другарката Лазаренко Н.И. Това е Нинка Лазаренко — замдиректорка по общите въпроси. Отракано маце, да ви кажа.

Заедно със сержанта (Гришин се оправда, че има работа и се върна в градския отдел) Куманин влезе на територията на Кремъла, качи се по външната стълба, изработена в староруски стил, с издути колони, старинен покрив и засукано петле на върха. Но зад цялата тази екзотика се разкри съвсем съвременен служебен коридор и врати с номера, както във всяко учреждение.

Нина Лазаренко — миловидно момиче на около двадесет и пет години — седеше на бюрото и попълваше някакви формуляри. Тя видя влизащия сержант и попита, без да забележи Куманин:

— Вася, какво търсиш? Заета съм.

— Ей този другар — сержантът посочи Куманин, — иде от Москва. Иска да говори с теб.

— От Москва ли сте, другарю — попита Нина, — от ЦК на комсомола?

— Свободен сте, сержант — каза Куманин на милиционера, който изглежда нямаше намерение да си отива. А когато той се изчерви и си излезе, Куманин се представи:

— Не, не съм от ЦК на комсомола. Аз съм от КГБ.

Той бе успял добре да разгледа Нина и разбра как трябва да се държи с нея. На бялата блузка на момичето аленееше комсомолска значка, на масата лежеше тефтер на делегат на някаква комсомолска конференция, и от цялата й напета фигура, енергично лице и дори прическа лъхаше такава идеологична убеденост, че нямаше съмнение — в университета Нина е била най-малкото комсомолски секретар на факултета. След това, което Куманин й каза, изразът на очите й показа готовност да изпълни всяка задача.

— Ние разследваме — продължи Куманин, като показа удостоверението си, което момичето погледна така, както много набожен човек гледа чудотворна икона, — дело от голямо общодържавно значение. Надяваме се, че вие, другарко Лазаренко, ще можете да ни помогнете.

— Разбира се, другарю… — Нина с широко отворени очи като омагьосана, гледаше Куманин.

— Майор — подсказа Куманин, — но вие, Нина, можете да ме наричате Сергей Степанович.

— С какво мога да ви бъда полезна, другарю майор? — с прекъсващ се от оказаното доверие глас попита момичето.

— Преди около година — каза Куманин, — вие сте оказали първа помощ на една възрастна жена, на която й е прилошало тук, на територията на ростовския Кремъл. Не бихте ли могли да си спомните подробностите по този случай?

В очите на момичето проблесна тревога, която бързо се изтри от съзнанието на собствената правота.

— Отлично помня този случай — каза тя, — и бабичката си я спомням. Тя така ме побърка, другарю майор, че два дни направо не бях на себе си.

Като забеляза, че на Нина Лазаренко й доставя явно удоволствие да се обръща към него с думите „другарю майор“, Куманин не й напомни за разрешението да му говори на собствено и бащино име и попита:

— Каква беше тази бабичка, разкажете ми. И изобщо, какво точно се случи при вас?

— Бабичката беше цялата такава една чистичка, старомодна, много приятна — разказа Нина, — някак си, как да го кажа, старорежимна. Сега такива вече почти не се срещат. Дори шапката й беше с цветенца. И говореше като героите на Чехов и Куприн в книгите. Струва ми се, че така вече никой не говори. Пък може и да ми се е сторило. Не знам.

— Сама ли беше? — Куманин затаи дъх в очакване на отговора.

— С внучето си, — отговори Нина, — момченце на около пет годинки. Тя все му говореше: „Альошенка, иди да си поиграеш, мъничък. Остави ме да поговоря.“ А то тичаше по тревата.

От вълнение на Куманин дори му пресъхнаха устата.

— Моля ви, дайте ми вода — пресипнало каза той на Нина.

Тя му наля чаша вода от гарафата. Водата се оказа топла и противна.

— Какво ви е? — момичето забеляза вълнението на Куманин.

— Всичко е наред — намръщи се Куманин и преглътна топлата вода, — продължавайте, Нина, моля ви. Всичко, което разказвате, е изключително важно, повярвайте ми. — Куманин замълча, за да събере мислите си и попита:

— Тази бабичка с екскурзия ли пристигна? Как изобщо се появи тук?

— С екскурзия — потвърди Нина, — с автобус от Москва по „Златния пръстен“. Ако искате, другарю майор, точно ще ви установя номера на рейса и името на шофьора. При нас се пазят копия от пътните листове. Там са посочени и имената на екскурзоводите.

— Да, ако може — кимна Куманин, — и какво стана по-нататък през този ден?

— Тази бабичка се приближи към мен — продължи Нина. — Аз, другарю майор, съм заместник-директор на музея-резерват. И на моята глава е всичко, от фондовете до, извинете, канализацията. Щом завърших университета през 1983 година в Ярославл, веднага започнах тук работа. А директора и със свещ не можеш го намери — той живее в Москва и по всички въпроси идват при мен. Та така, тази бабичка също дойде при мен, започна да разправя как през 1913 година, представяте ли си, била подарила на храма в Кремъла някаква икона. Чудотворна, вика, на Ростовската света Богородица. И много искаше да я целуне и да се помоли. Аз още тогава си рекох — на колко ли е години? Изглежда на седемдесет и пет, а самата тя ми казва:

— Дъще, аз съм вече над деветдесет години. „Бива си я — мисля си, — колко добре се е запазила!“ А тя, значи, все за иконата ми говори: трябвало било да има златен обков със скъпоценни камъни. Опитвам се да й обясня, че всички обкови от скъпоценни метали отдавна са свалени от иконите и са предадени на държавата и че не може да имаме такава икона. Такива вещи се държат на съхранение в специални учреждения. А тя ми повтаря, че обкова може и да са го свалили, ама иконата непременно трябва да е при нас. И така ме молеше, че аз… — Момичето млъкна и се изчерви.

— Продължавайте — помоли Куманин и я погледна учудено.

— Признавам си — каза Нина с явно смущение, — признавам си, другарю майор, че наруших правилата. Ама тя толкоз ми се молеше и такава беше спретнатичка, интелигентна, че аз…

Нина отново млъкна, а после събра кураж и си призна всичко по „извършената от нея служебна простъпка“.

— Пуснах я в хранилището — каза момичето, като се изчерви до сълзи, защото вече беше сигурна, че чекистът от Москва е пристигнал специално за да разследва именно това нейно злостно служебно престъпление — допускане на външни лица в хранилище на държавен музей, и сега сигурно ще я изгонят от любимата работа. Но Нина Лазаренко беше мъжествено момиче.

— Знам, че е забранено — чистосърдечно си призна тя, — и съм готова да понеса последствията от простъпката си. Но тази бабичка беше толкова необикновена, че просто не можех да й отговоря: „Гражданко, вземете разрешение от министерството на културата, пък тогава ще говорим.“ Знам, че тъкмо така трябваше да постъпя. Да пиша ли обяснение?

— Какво говорите, Нина? — Куманин даже тръсна глава от учудване. — Какво обяснение? Мен ме интересува тази старица, а не вие. И така, вие сте я пуснали в хранилището, където, ако правилно съм ви разбрал, се пазят старите икони, представляващи културно-историческа ценност? Очевидно за да намери сама тази икона, за която е говорела?

— Да — кимна Нина, след като малко се поуспокои, — беше точно така, както казвате, другарю майор. Влязохме в хранилището. Там едни икони висят на стената, други са подредени покрай стените, а някои са просто сложени на купчинки. В последните години ни предадоха много икони от околните села. Там църквите така се разграбват, че хората решиха, че при нас ще е по-сигурно. Значи, влизам аз, светвам лампата, а тя подир мен със ситни стъпчици. Аз минах малко напред, после се обръщам и гледам: бабичката стои на колене, държи в ръце една икона, която беше до стената, целува я, шепне нещо и плаче. Аз чак се стреснах, исках да й извикам, че не може така да се държи, а тя изведнъж, както си беше с иконата в ръце, залитна настрана и падна на пода. Лежи със затворени очи, а иконата държи на гърдите си. Аз първо си помислих, че е някаква сектантка. После разбрах — умира бабичката! Моята баба неотдавна умря почти така. Гледаше телевизия и падна от стола на пода… — Гласът на Нина се прекъсна от вълнение.

— Обърках се, — продължи тя, — в хранилището няма телефон. Да тичам някъде и да оставя помещението отключено не бива. Имаме медпункт, но сестрата ходи там само за специални случаи, когато идват туристи от чужбина. Вдигнах й главата, извиках я. Гледам — устните й потрепват и клепките шават, значи, жива е още. Подложих й няколко икони под главата. Слава Богу, в тоя момент някой мина по коридора. Викнах му да прати тук милиционера от поста и да се обадят в „бърза помощ“.

— Дойде ли „бърза помощ“? — попита Куманин.

— Да — Нина дишаше тежко. Тягостните спомени явно много я бяха развълнували. — Дойде линейката и я откараха в 1-ва градска. Там починала скоро след това, както разбрах.

— Починала е? — повтори Куманин. — А как й беше името, помните ли?

— Не знам — смутено се усмихна Нина, — Тя не ми каза, а аз не я попитах. Идете в болницата. Там трябва да знаят. Още повече щом е починала.

— Така — каза Куманин. — Всичко това е много интересно. А с онова момченце какво е станало?

— В бъркотията изобщо забравих за него — призна си Нина. — Чак по-късно научих, че милицията го прибрала някъде на площада при автобусната спирка. Викаха ме даже да го разпозная…

Момичето пак млъкна.

— И какво — заинтересува се Куманин, — разпознахте ли го?

— Не — твърдо каза Нина Лазаренко, — не го разпознах. Милицията беше прибрала съвсем друго дете. Беше рижавичко, а онова, което тичаше при нас по тревата, беше черничко като циганче. Къде е отишло, не знам.

— Добре — въздъхна Куманин. — Последен въпрос. Каква беше тази икона, която бабичката е търсела? Не проверихте ли?

— Ами нищо особено — сви рамене Нина. — Икона като икона. Местна ростовска изработка от началото на нашия век. Тогава тук са ги щамповали по десетина на ден. В Ростов е имало цяла задруга, тукашна школа. Ростовската икона веднага може да се разпознае по стила. Мога да ви я покажа, ако искате.

— Благодаря — каза Куманин. — Аз нищо не разбирам от тия неща. А тази икона, за която е говорила бабата, на Ростовската Света Богородица, със скъпоценен обков, за нея научихте ли нещо?

— Да, — отговори Нина, — имало е две такива. Едната е голяма, намира се в Третяковката, разбира се, вече с мулажно копие на обкова, втората, малката, наистина някога се е намирала тук. Но още отдавна са я иззели и са я предали в лаврата в Загорск.

— А пазят ли се някакви сведения при какви обстоятелства тази икона е попаднала при вас? — попита Куманин.

— Документи няма — каза момичето, — но съществува легенда, че тази икона я е поднесло на ростовския храм императорското семейство през 1913 година, когато царят с близките си е обикалял руските градове. Това е било при тристагодишния юбилей на династията Романови.

— Тъй ли? — учуди се Куманин. — Царят е идвал в този град?

— Разбира се — потвърди Надя. — Нима не знаете? — Тя отиде при шкафа, порови се в него, извади доста опърпана брошура и я подаде на Куманин.

Брошурата беше издадена в Ростов през 1913 година със средствата на търговеца Ивакин. Наричаше се „Ощастливяването на окръжния град Ростов Велики от пребиваването в него на Негово Императорско Величество Император Николай II и цялото Му Августейше Семейство в лето господне 1913-то“.

Куманин прелисти книжката и бързо се натъкна на снимка, под която имаше подпис: „Техни Императорски Височества Великите Княжни Олга и Татяна благоволяват да поднесат на настоятеля на обителта Преосвещения Никодим чудотворна икона на Ростовска Света Богородица“. По-долу беше набрано с дребен шрифт: „Фотография на Корнелиус“. „Браво бе, Корнелиус! — помисли си Куманин. — Ти с такива номера съвсем ще ме побъркаш.“ Слепоочието му пулсираше.

Той погледна Нина. Изразът на възторжен патриотизъм, който светеше на лицето на момичето в началото на разговора им, изчезна, като стори място на тъгата и умората.