Игор Бунич
Синдромът на Николай II (27)

III

Майор Куманин, както и повечето оперативни работници от КГБ, рядко носеше военна униформа, освен когато отиваше на дежурство или когато се канеше да се снима за ново удостоверение. И трябва да се каже, че Сергей Куманин, за разлика от, да речем, известния ни генерал Климов, не страдаше от това. Напротив, изпитваше напрежение, когато по едни или други причини трябваше да си надява униформата. Това бяха обикновени страдания на цивилния човек, какъвто всъщност Куманин си беше останал. Щом се облече в униформата в управлението — и не може да се отърве от безбройните шегички на колегите: „Серьожа, да не е почнала война?“, „Куманин, да не би да отиваш в Кремъл да си получиш ордена?“ или „Серьожа, да не са те назначили за началник на караула пред мавзолея?“ И други неща в тоя стил.

Но този път униформата беше необходима. Куманин бе решил да отиде в поделението, на чиято територия според думите на баба Дуся е имало старо монашеско гробище, където е погребан някакъв началник от „Обект 17“. Да се появи на територията на военен обект цивилен значеше да затъне в досадни преговори с военното командване, на което цивилните дрехи действаха като червен парцал на бик, каквито и документи да се представят. А същите тези документи в съчетание с военна униформа придобиваха тройна пробивна способност. Затова сгъна униформените си панталони и кител и ги пъхна в куфарчето си. Място за фуражката не остана. Трябваше да вземе и найлоново пликче, в каквото всички обикновено си носеха така наречените допълнителни дажби, и да натъпче в нея бойните си доспехи, а фуражката да сложи в куфарчето. Униформата доста се поизмачка, но Куманин реши да я оглади вкъщи, в съответствие със замисления план.

С надеждата бързо да свърши работата при военните, Куманин запланува да отиде и до Нефьодово при Феофил и да сподели с него сведенията си, получени в Ростов, за Альоша Лисицин и предполагаемата му баба. Тук, разбира се, военната униформа можеше само да попречи, но, както обикновено, от двете злини трябваше да избере по-малката. Пътуването до военния обект му се виждаше много по-важно от срещата с Феофил, която можеше изобщо да не се състои поради липса на време.

Куманин предварително бе проучил, че на това място се намира дивизия на ПВО, влизаща в системата на противоракетната отбрана на столицата. Правилата изискваха преди това да се свърже със специалния отдел на дивизията и да действа в съгласие с тях. Но, започвайки съвършено неразбираема за самия него игра без правила, Куманин реши да пренебрегне правилата. Ловната страст, характерна за всеки оперативник, му подсказваше, че, случайно (макар че в крайна сметка на света нищо не е случайно), е на правилен път, и че този път го води към „Обект 17“. В зависимост от това какво ще успее да открие на старото монашеско гробище, на Куманин му предстоеше да се напъха и в самия обект с помощта на разумно съчетание от наглост, военна униформа и препоръки от генерал Климов.

Униформата отиваше на Куманин. Фуражката със синя околожка придаваше на широкото му лице елемент на благородство. Кителът, препасан с командирски колан с портупей, правеше фигурата му по-стройна и внушителна.

Сергей беше доволен от себе си. В понеделник, когато предполагаше да се срещне с Климов, той явно ще има какво да доложи и да изуми генерала. Срещата беше запланувана за понеделник, а сега още беше четвъртък, и на Куманин му се струваше, че има на разположение много време. Дори успя повече или по-малко да успокои Надините родители, като им каза, че Надя е жива, но не може да им се обади заради отвратителното качество на телефонните връзки на мястото, където се намира. При това беше крайно учуден и зарадван, като научи, че миналия ден практически същата информация е предал на родителите й непознат мъжки глас, който се е представил за „колега на Надя“.

В интерната имаше само един мъж — вечно пияният домакин, който, естествено, не можеше да се смята за колега на Надя. Куманин вече нямаше съмнение, че изчезването на момичето е свързано с откарването от интерната на Альоша Лисицин. Явно момченцето не е пожелало да разговаря с никой от отвлеклите го хора и си е искало „леля Надя“, а те, понеже са знаели, че отговарят за детето с главите си, са били принудени да му доставят тази леля Надя, като при това нарушат поне десетина члена на съществуващото в Съветския Съюз законодателство.

 

Отдаден на подобни размисли, Куманин караше колата по Симферополското шосе към завоя, чиито координати бе уточнил на Лубянка. Решително зави надясно под знака „влизането забранено“ и след стотина метра, както и очакваше, стигна до глуха ограда, украсена с железни порти с малко поизбледнели червени звезди — визитната картичка на всяко поделение в системата на министерството на отбраната. До портите се беше прикътало КПП, чиято врата беше отворена. На прага, привлечен от шума на Куманиновата кола, се появи прапоршчик с червена лента на ръкава — знак за дежурен на контролно-пропускателния пункт.

Куманин спря двигателя, излезе от колата и се насочи към КПП-то. Прапоршчикът отдаде чест:

— Дежурен по резервното КПП прапоршчик Березюк. Целта на посещението ви, другарю майор?

Оказва се, че това е резервно КПП. Значи някъде има и главно.

— Бих искал да поговоря с командира на частта — козирува в отговор Куманин.

— С командира на дивизията? — учуди се прапоршчикът.

— Именно — потвърди Куманин.

Прапоршчикът влезе вътре в будката и започна да върти телефона. След десетина минути се появи безлик капитан, който се представи като помощник на дежурния на поделението. Той изучи документите на Куманин и лениво каза:

— Следвайте ме.

Куманин очакваше, че след обаждането ще дотърчи някой от специалния отдел, но и за щастие това не стана. Той нарушаваше правилата, но в дивизията никак не ги спазваха.

Съпроводен от капитана, премина покрай сгради от казармен тип, украсени с плакати, призоваващи да се увеличи броят на отличниците по бойната и политическата подготовка и да се даде отпор на всеки агресор, и се оказа пред четириетажната сграда на щаба. Пред нея стоеше неизменният бюст на Ленин и имаше табло със снимките на членовете и кандидат-членовете на Политбюро.

Оперативният дежурен по дивизията подполковник Антоненко не криеше тревогата си.

— Генералът ми нареди да разбера по какъв въпрос сте пристигнали в дивизията, другарю майор?

— По въпрос, представляващ служебна тайна — скромно отвърна Куманин, като даде да се разбере, че няма намерение да си приказва с оперативен дежурен.

— Ако сте по повод дъскорезницата — не отстъпваше подполковникът, — имаме разрешение за нея от Министерството на отбраната.

Очевидно военната прокуратура вече тормозеше дивизията заради нелегално предприятие, което, ако се съдеше по зададения въпрос, се занимаваше с бичене на дъски.

— Успокойте се — усмихна се Куманин, — нямах дори понятие, че на територията на вашето поделение се намира дъскорезница.

Но подполковникът, вместо да се успокои, се притесни още повече:

— Да не би нашите момчета нещо да са сгазили лука?

— Това е проблем на хората от вашия специален отдел — започна да се дразни Куманин. — Другарю подполковник, стори ми се, че вие прочетохте препоръките ми. Имам важна държавна задача, и вие сте длъжен да ми оказвате всякакво съдействие, като по възможност не ми задавате въпроси. Чакам от вас да ми кажете на кой етаж се намира кабинетът на командира на дивизията.

Подполковникът почервеня, но генетичната памет му подсказваше, че е много опасно да дразниш офицери от КГБ, а той знаеше и това, че майор от КГБ по ранг е равен на командир на корпус от РККА, т.е. представлява лице, имащо право да дава заповеди на армейски подполковник. Затова оперативният дежурен направи усилие над себе си, каза нещо като „Слушам!“ и заповяда на младото войниче с щик на колана да изпрати Куманин до приемната на командира на дивизията.

Генерал-майор Петрунин беше с не повече от пет до седем години по-възрастен от Куманин, то. Той се оказа стегнат и широкоплещест, с резки черти на лицето, като герой от филм за гражданската война — чапаевският калпак и наметало си просеха да се настанят на главата и раменете му. И така, както Чапаев бе изпитал неприязън към Фурманов още от първата им среща, генералът също веднага даде на Куманин да разбере, че е недоволен от появата на майор от КГБ в кабинета си.

— Нима въпросът е толкова важен, — попита той, — че е необходимо да се безпокои командирът на дивизията, нима не може той да се реши на нивото на „специалния отдел“?

— Страхувам се, че не може, — отвърна Куманин, когото генералът не бе поканил да седне, а военната униформа му пречеше да го стори без покана.

— Слушам ви, майоре — сухо каза генералът, като вложи в това „майоре“ цялото си презрение с надеждата, че Куманин ще оцени собственото си нищожество.

— На територията на вашето поделение — доложи Куманин, — се намира полуразрушен параклис. Някога там е имало гробище на монашески скит. Необходимо ми е да огледам това място.

Непресторена тревога се мярна в очите на командира на дивизия, а на решителното му лице се появи изражение на известно объркване. Той явно не очакваше това.

— Защо? — попита генералът и добави: — Защо стоите? Седнете.

Куманин седна на крайчеца на стола.

— Необходимо ми е да огледам това място — отговори той, — в рамките на задачата, поставена ми от ръководството, което не ме е упълномощило да разкривам същината на получената задача.

Фразата беше малко усукана, но съвсем ясна. Това окончателно разстрои генерала. Сега той приличаше не на Чапаев, а на управител на магазин, при когото се е изтърсила комисия на работнчески контрол.

— Другарю майор — след известно мълчание каза генералът, с явното желание още веднъж да подчертае бездънната пропаст, която ги разделяше, — аз официално ви заявявам, че действахме в пълно съответствие с указанията на Министерството на Отбраната и инструкциите на Главното Командване на войските от ПВО на СССР.

Виждаше се, че генералът казва истината, но Куманин не разбра подтекста. Впрочем, той умееше да играе подобни игри.

— Другарю генерал — почтителност рече той, — ни най-малко не се съмнявам, че сте действали съгласно получената заповед, но аз трябва лично да се уверя и да представя рапорт пред своето ръководство, че не е била допусната никаква самодейност. Сам разбирате, от това, което напиша, зависят твърде много неща. Ако всичко е именно така, както казвате, другарю генерал, значи… — Куманин смутено спря.

— Значи какво? — попита генералът.

— Значи — поясни Куманин, продължавайки да се усмихва смутено, — няма да бъдете наказан, или поне няма да бъдете наказан строго. Искам да ме разберете правилно. Аз не съм командир на ракетно-артилерийския дивизион, а съм офицерът от КГБ майор Куманин, на когото вие сте длъжен да оказвате съдействие, без да му задавате въпроси. Още веднъж ви моля, другарю генерал, да обърнете внимание на подписите на лицата, които са ме упълномощили да огледам мястото при стария параклис. Можете да се оплачете именно на тези лица, ако намерите в държанието ми нещо оскърбително. А сега ми дайте придружител и кола, за да мога да огледам това място.

— Бяха ни обещали контейнери, специални контейнери — проговори генералът, хапейки устни, — бяха обещали да осигурят откарването, но нищо не изпълниха. Така че бяхме принудени… — Генералът млъкна.

— Разбрах ви — успокои командира Куманин, — за всичко е виновно висшето командване, на което сте били принудени да се подчините, за да осигурите процеса на бойна подготовка на поверената ви дивизия, а заедно с това и безопасността на нашата родина.

Човек, завършил МГИМО, когото са готвили за дипломат — това да не ви е бивш курсант от провинциална артилерийска школа! Твърде заинтригуван от разговора с командира на дивизия, от който не разбра съвършено нищо, освен че дивизията е носител на „Червено знаме“, Куманин, придружен от началника на химическата служба и двама войници, замина към стария параклис.

Площта, заемана от дивизията на ПВО, на пръв поглед беше равна на територията на Белгия, не по-малко. Действително, до Симферополското шосе стоеше резервното КПП, а къде се намираше главното беше дори трудно да се ориентираш. Куманин ни най-малко нямаше да се учуди, ако през главното КПП можеше да се излезе на Ленинградското или Ярославското шосе: през територията на поделението минаваха като минимум две железопътни линии. Войници товареха и разтоварваха вагони. По пътищата сновяха военни камиони, натъпкани с дъски и някакви сложни предмети, покрити с брезент. Срещаха се тайнствени постройки с неясно предназначение, но явно с производствен характер. И въпреки че навсякъде висяха плакати от типа: „Боецо от ракетните войски! Бдително охранявай мирния труд на съветския народ!“, самите ракети никъде не се виждаха. Може би бяха добре замаскирани.

Като изминаха около седем километра, газката на щаба зави по страничния път и спря до знак, на който бяха нарисувани череп и кости с надпис: „Внимание! Опасна зона!“

— По-нататък не може — въздъхна майорът-началник на химическата служба. — Трябва пеша и с противогази.

— Ново двайсет! — възмути се Куманин. — Какви противогази? Къде сте ме докарали?

— Където ми е наредено — каза химикът, — нали искахте да огледате мястото при параклиса. Оттук вече е близко, около половин километър.

— Ами противогазите за какво са ни? — Куманин за последен път беше надявал противогаз по време на военно учение в института и не бе запазил приятни спомени. Главното, което му остана в паметта — през противогаза нищо не се вижда.

— Мислех, че сте в течение — неуверено каза химикът. — Нима командирът не ви е предупредил?

Командирът на дивизията бе казал много неща, но по същество не обясни нищо, като явно смяташе, че Куманин и без това е в течение.

— Нищо не ми е казвал за противогази — отвърна Куманин.

— Как така? — възрази химикът. — Трябвало е да ви предупреди.

И разказа на Куманин следната история. Когато дивизията била превъоръжавана с нови ракети, било предвидено старите да бъдат откарани за рециклиране. Междувременно било наредено да ги струпат в местността, и тъкмо за тази цел избрали територията край изоставеното гробище, тъй като се намирала достатъчно далеч от военните постройки и бойните позиции на дивизията. Освен това, дотук стига и едно от железопътните отклонения, където е съоръжен специален разтоварителен пункт. Обаче никой не изпращал транспорт да откара старите ракети, и те продължавали да си лежат под брезента направо на земята. Постепенно някой откраднал и брезента. От ракетите потекло гориво, съдържащо дихлоретан и други високотоксични компоненти. Той, началникът на химическата служба, неведнъж бил писал рапорти до командира на дивизия, той пък от своя страна се обръщал към висшестоящите щабове, но вече пет години всичко си оставало както си е било. На този участък сега не расте трева и част от дърветата са изсъхнали. Вдигат се изпарения. Няколко войника трябвало да бъдат хоспитализирани. Един от тях починал. За това също докладвали горе, но пак нямало никакъв ефект. А междувременно компонентите на горивото при разлагане попадат в почвата и скоро с подпочвените води ще преминат в реката, която е само на няколко километра оттук. Тогава ще се разрази екологическа катастрофа и всички ще отидат на трибунал, а той, началникът на химическата служба, ще е пръв. Две години му остават до пенсия, иначе отдавна да е напуснал.

Куманин, докато го слушаше, се мъчеше да съобрази за какви разрешения на министерството на отбраната му бе говорил командирът на дивизия, но така и не се досети. Той беше сигурен, че генерал Петрунин ще намери достатъчно начини в случай на нужда да се изниже, като насади началника на химическата служба. Всички играят подобни игри по едни и същи правила, като жертват майорите и запазват племето на генералите.

През това време от бараката край пътя се върна войникът, изпратен от майора. Носеше в ръце два респиратора (за щастие не противогази). По този начин предупреждаваше офицерите, че сам той няма намерение да отива там.

През респиратора беше трудно да се диша, и Куманин се възпротиви, като предположи, че от едно посещение нищо страшно няма да му стане.

— Отдавна не е валяло, може да ми се размине.

— Както искате — отвърна химикът, — но аз ще вървя с респиратор. Ако стане нещо, имам двама свидетели, че сам сте се отказали. — Той посочи войника и шофьора.

Куманин искаше да му рече, че би предпочел по-сигурни свидетели, но се въздържа и каза:

— Да тръгваме!

Като видя с каква неохота химикът последва призива му, Куманин се смили и, виждайки зад изсъхналите стъбла на дърветата червенотухлените руини на старинния параклис, каза:

— Можете да останете тук, сам ще се справя с всичко.

Химикът с готовност се съгласи, въпреки че със сигурност имаше заповед на генерал Петрунин внимателно да наблюдава всички действия на Куманин и да представи специален рапорт. Но е майорът повече искаше да доживее до пенсия.

Пейзажът, който се откри пред Сергей, по-скоро напомняше кадри от филм за края на света, в който някой кръвожаден, донесен от космоса вирус, е унищожил цялото човечество в разгара на творческата му дейност.

Край запазените развалини на малкото параклисче, подобни на гигантски ларви на чудовищни насекоми, лежаха с разпрани кореми десетки (ако не и стотици) зенитни ракети, някои от тях с бойни глави. От изтърбушените им корпуси и изкъртените или изпотрошени люкове висяха като изсипани черва кабели и разноцветни жици, украсени с хитроумни сглобки. От ракетите на земята изтичаше някаква яркочервена течност, която много приличаше на кръв. На някои места течността беше зелена или жълто-зелена.

Отвъд изсъхналите дървета и храсти можеше да се отгатне железопътното отклонение — забелязваше се открита платформа, от която трима войници с противогази сваляха чакъла. Миришеше на горена гума и Куманин вече взе да съжалява, че се бе отказал от респиратора.

С предпазливи крачки той обиколи параклиса, като внимаваше да не стъпи в това, което бе останало от едновремешната противовъздушна мощ на СССР. Останките от ракетите се издигаха на малки островчета сред преливащите в зелено-ален цвят локвички зловеща течност, която някога бе служила за ракетно гориво.

Но в целия този кошмар имаше и положителна страна — старото отшелническо гробище зад параклиса не бе обрасло с буйна трева, бурени и храсталак, не беше покрито с няколко слоя гнили листа, и монашеската му простота се яви пред Куманин в цялата си мистична оголеност. Дори кръстовете на някои гробове бяха цели, въпреки че на повечето места бяха съборени, явно от хулигански подбуди, и се търкаляха под купчини жици, сглобки и останки от интегрални схеми. На потрошените надгробни плочи още се четяха отделни букви в славянски стил, някога блестяли с позлатата си и увековечавали имената на отшелници и скърбящи, днес забравени навеки.

Гробището беше малко — не повече от двадесет изоставени хълмчета. Скитът вероятно бе успял да просъществува не повече от тридесет или четиридесет години, преди да го сгази с валяка си колелото на историята.

Куманин хвърли поглед наоколо, като се опитваше да намери този гроб, който търсеше. Тревожеше го потискащата тишина на мъртвото пространство. Измина още няколко крачки и най-сетне дори не видя, а по-скоро почувства, че е намерил именно това, заради което от сутринта бе навлякъл униформа. На един от гробовете по някакво чудо се бе запазила трева и лежаха ДВА ЧЕРВЕНИ КАРАМФИЛА.

Това малко зелено хълмче беше затиснато между два стари гроба на отшелници, чиито изкривени кръстове сякаш се бяха склонили над него. Куманин се приближи. В малкото улейче между двата гроба лежеше обхваната от ръжда пирамидка, подобна на тези, с които украсяват гробовете на бедняци, за чието погребение профсъюзната общественост е поела грижите. Обикновено на върха на такива пирамидки има звездички, но на тази нямаше нищо, а може би отдавна беше изгнило. Самата пирамидка пазеше формата си само благодарение на четирите ъгълчета от някакъв устойчив материал.

Забравяйки за всички предупреждения на химика, Куманин се наведе и вдигна пирамидката, като усещаше как тя се троши под пръстите му. В този момент нещо падна в краката му. Куманин трепна. Малка табелка, медна или месингова, потъмняла от праха и времето, се бе откачила от изгнилите винтове, които я придържаха за пирамидката, и издаде звук, който се стори на Куманин странно звънък.

Табелката беше малко по-голяма от тези, които стоят на вратите на днешните къщи. Куманин извади носната си кърпичка, вдигна с нея табелката и се опита да прочете името, по-скоро изчукано, отколкото гравирано от нечия неумела ръка. После я загърна в кърпичката си, пъхна я в куртката си под ремъка и предпазливо се измъкна обратно.

Началникът на химическата служба на дивизията се оказа прав. Куманин едва бе се отдалечил по шосето в посока Нефьодово, когато усети странна режеща болка в очите и леко главозамайване. После му задращи в гърлото. Дори трябваше да спре за малко, за да дойде на себе си. Жегата, която цареше от сутринта, бе започнала да намалява. Засили се североизточният вятър, събирайки облаци и обещавайки дългоочакван дъжд. Край него върховете на дърветата край шосето шумяха от вятъра.

Куманин излезе от колата, подложи разгорещената си глава на освежаващата струя на вятъра и задиша дълбоко. Жалко, че нямаше къде да си наплиска лицето с вода. Стана му малко по-добре и продължи пътя си. След няколко минути се показа милиционерският пост при завоя към „Обект 17“. Трима „катаджии“ стояха на банкета, пушеха цигари и нещо си приказваха. Стори му се, че като видяха колата, един от тях изплю фаса си и заговори нещо във, висящия на гърдите му предавател. Вероятно беше просто съвпадение. Тъй като Куманин беше с униформа, патрулната служба не реагира на минаването му, а един от инспекторите даже козирува.

Когато Куманин спря пред дома на Феофил, дъждът вече пръскаше и бързо набираше сила. С фуражка в ръката той излезе от колата. Под ободряващите струи от небето, които му доставиха удоволствие, Куманин почука на вратата.

Феофил не беше вкъщи — сутринта бе заминал за Москва и бе предупредил майка си, че ще остане там два-три дни. Куманин я запита къде в Москва може да намери Феофил. Тя отговори, че няма понятие и не се интересува особено от работите на сина си, въпреки че знаеше адреса. „Сигурно с униформата си напомням на Клавдия Ивановна за кварталния милиционер, който непрекъснато тормози Феофил“ — помисли си Куманин. Но грешеше — той напомняше на Клавдия Ивановна съвсем друг човек.

„Информацията, получена на територията на дивизията на генерал Петрунин с лихва покрива неуспешното посещение при Феофил, — реши Сергей. — Голяма работа, някакви си двадесет километра насам и двадесет обратно. Като ми потрябва да говоря с Феофил, ще го викна с призовка.“

После Куманин нахлупи фуражката на мократа си от дъжда глава, извини се и тръгна да си ходи, зарадван от шумящия навън проливен дъжд. Главата му тежеше, лицето продължаваше да пламти, въпреки че болката в очите премина.

— Младежо — неочаквано се обърна към него Клавдия Ивановна. — Извинявайте. Може ли да ви питам нещо?

— Да, заповядайте — отвърна Куманин, — какво има?

— Кажете — смутено промълви старицата, — нямате ли някой роднина на име Агафон?

— Агафон? — учуди се Куманин. — Дядо ми по бащина линия се е казвал Агафон Иванович, защо?

— Много приличате на него — още по-смутено продължи Клавдия Ивановна, — като две капки вода.

— За какво говорите? — не разбра Куманин. — На кого приличам?

— На дядо си — обясни майката на Феофил, — Агафон Иванович Куманин. Ето на кого.

Преди Сергей да успее да възприеме казаното, Клавдия Ивановна влезе в стаята и скоро се върна със старинна снимка върху паспарту с усукана винетка от някакво предисторическо фотоателие.

Първото, което Куманин забеляза, беше избелял сребрист надпис: „Фотография на Шпицер в Серпухов. Златен медал на Нижегородския панаир 1913 година“. На снимката беше изобразен мъж на около тридесет и пет години с редингот и сложна вратовръзка. Жилетката му бе украсена с масивна верижка, на редингота беше закачена непонятна значка. Мъжът седеше на стол с висока резбована облегалка и държеше на коленете си, облечени с нещо бяло и ефирно две дечица.

С огромно изумление Куманин разпозна в този мъж… себе си! Наистина приликата беше поразителна! Ако все пак имаше някакви съмнения, Клавдия Ивановна ги разсея.

— Това съм аз — посочи тя детето, седящо на лявото му коляно, — а това е синчето на Агафон Иванович, Стьопочка. Сигурно това е татко ви.

Да кажем, че Куманин беше потресен, значи нищо да не кажем. Искаше нещо да изрече, но никакви думи не идваха в главата му. Видът му сигурно беше много объркан, защото Клавдия Ивановна попита със съчувствие:

— Какво ви е? Нима не сте знаели? Седнете, моля ви. Защо стоите прав? — Тя се страхуваше, че Куманин ще падне.

Куманин тежко се отпусна на табуретката, свали си фуражката и без да съзнава напълно какво говори, попита пресипнало: — Коя сте вие?

Клавдия Ивановна разказа, че е дъщеря на Иван Арсениев, съпритежател на параходната компания на Агафон Куманин, опитен речен капитан, който е карал кораби по Ока, Кама и Волга чак до Махачкала. На Агафон Куманин и Иван Арсениев в една и съща година им се родили деца: на първия син, на втория дъщеря. Съдружниците планирали в бъдеще да ги оженят и да се сродят. Доколко е било насериозно — сега е трудно да се каже. След гибелта на Куманин — го удавили заедно с много други в шлеп — заседналият в Астрахан Иван Арсениев се върнал в Куманино и се опитал да намери Стьопа, но арестували и него. Върнал се през 1925 година съвсем болен, а през 1934 починал.

— И слава Богу — завърши Клавдия Ивановна, — ако бе поживял още две-три години, пак щяха да го арестуват. Когато нас с майка ми ни арестуваха, отначало главното обвинение беше, че баща ми е бил съсобственик на параходна компания.

Куманин мълчеше и продължаваше да гледа собственото си лице върху снимката, направена почти половин век преди неговото раждане. Изведнъж му стана страшно. Представи си как го хващат, извиват му ръцете зад гърба, измъкват го от къщи, погват го с приклади и щикове към пристана, където го блъскат в мръсния и вонещ трюм на стар шлеп. Хвърлят го върху купчина вече лежащи там живи и мъртви хора, стенещи, молещи за пощада, крещящи от ужас и неразбиране: „За каква вина ги подлагат на масово унищожение?! Каква катастрофа е станала в страната им, що за режим е взел властта в нея, защо всичко най-добро, което е имало в Русия, подлежи на унищожаване?“ Със скърцане и грохот падат капаците на люковете, и светлината завинаги ще изгасне за тези, които са в трюма. Само водата шурти зад борда. Това шуртене звучи все по-силно, разкъсва сърцата и дробовете на обречените. Дъждът се усилваше.

— Ще ми дадете ли тази снимка? — дойде на себе си Куманин.

— Не — каза тя, — няма да ви я дам. За какво ви е?

— Бих искал да я покажа на баща си — каза Куманин, — та той също нищо не знае, освен, че баща му е изчезнал в самото начало на гражданската война.

— Нека Степан дойде при мен да я види — предложи Клавдия Ивановна. — Тази снимка е единственото, което ме свързва със скъпото ми минало. А на вас за какво ви е такова минало? То може само да ви попречи.

Куманин си спомни как през първите години на работа в КГБ се гордееше, че е чекист от второ поколение и се опитваше да намери сведения за изчезналия си дядо. Може би и той е бил чекист. Но ето как неочаквано дядо Агафон се появи в дома на полубезумен дисидент, когото ведомството на Куманин се бе опитало да тикне в лудница и който по някакво странно стечение на обстоятелствата бе проникнал в апартамента му с монтьорско лостче.

— Може би сте права, — съгласи се Куманин, като се опомни. — Миналото ни настига и понякога ни удря болезнено. Все пак ви моля да ми разрешите да дойда тук още веднъж заедно с баща си.

— А Степан също ли е работил при вас? — заинтересува се Клавдия Ивановна.

— Да — призна Куманин след кратко колебание.

— Родителите убиха, а децата и внуците накараха да убиват други — печално забеляза старицата. — Сега вече нищо не може да се поправи след толкоз години.

Куманин нищо не отговори — нямаше какво да каже. Нито той, нито, доколкото му беше известно, баща му, никого не бяха убивали, не бяха давили хора в шлепове, не бяха ги бесили по фенерите.

„Ами че аз можех да бъда неин син,“ — мярна се в ума му, докато палеше колата. Потресението от неочакваната среща с дядо му бе преминало, и той се замисли как да съобщи всичко на баща си. „Може пък да не му казвам нищо? Не, трябва да му кажа.“ Куманин реши, че когато стигне до къщи, веднага ще опита да се свърже със Степан Агафонович по този ленинградски телефон, който бе открил в къщата на баща си.

 

Поройният дъжд свърши, като остави на небето разрошени парцали от облаци. Слънцето от време на време се появяваше между тях, но вече закачаше с огнения си диск върховете на дърветата в синеещата на запад гора. Покрай всички новини, които му се стовариха отгоре, Куманин бе забравил за болката в очите и главозамайването. Подложил лице на студения вятър, който духаше през отвореното прозорче, той караше обратно към Москва, без да пада под сто километра в час. Нито един катаджия не смееше да спре кола, зад волана на която седеше униформен майор от КГБ!

Колата се приближаваше към завоя в посока „Обект 17“. „Ами че там е къщата на дядо ми — помисли си Куманин. — Да можеше да я зърна. Трябва да опитам да си извадя пропуск.“

Двамата „катаджии“ стояха до колата си, а третият — капитанът с предавателя, когото Куманин бе забелязал още при предишното си пътуване — неочаквано изникна от крайпътните храсти. Излезе на платното и с повелителен жест на палката нареди на Куманин да спре.

Сергей заби спирачки, отвори вратичката и се накани да даде достоен отпор, ако онзи гъкне нещо на тема превишена скорост. Ако капитанът не беше застанал на пътя му, Куманин изобщо щеше да игнорира „палковата“ му заповед.

Катаджията се приближи до колата и отдаде чест.

— Майор Куманин? — попита той.

— Да — изумено отговори майорът. — Какво има?

— Върнете се към забранителния знак, там ви чакат.

— Кой ме чака? — възмути се Куманин. — Да не сте откачили?

— С нетърпение ви чакат — повтори капитанът, — поместете се. Аз ще карам.

Капитанът измести на съседната седалка съвършено поразения Куманин, седна зад волана, обърна посоката на движение през осовата линия и се насочи към знака по страничния път.

— Можете ли да ми обясните какво става? — свирепо запита Куманин. Какво значи всичко това? Вие ми проваляте…

— Всичко ще ви бъде обяснено — измърмори капитанът, — седете спокойно.

Зад завоя на пътя се показа бариера, край която стояха лейтенант и двама войници от войските на КГБ с късоцевни автомати. Един от тях държеше на къс повод огромна немска овчарка със строг намордник.

Бариерата се вдигна и колата продължи, без да спира. Внезапно гората се разгърна и пред Куманин се откри в цялата си красота имението на дядо му Агафон. Уютната триетажна къща с колони и галерии на пръв поглед не беше пострадала от времето. Впрочем Куманин беше в прекалено изнервено състояние, за да оцени по достойнство вкуса на дядо си.

В стари времена къщата явно е била разположена на изкуствено островче посред декоративно езерце. Днес езерцето бе изсъхнало и се създаваше впечатление, че сградата е обкръжена от изсъхнали ровове като средновековен замък. Към нея беше прехвърлено мостче, строено по-късно, което никак не хармонираше с архитектурата на самата сграда.

Колата премина моста и спря между колоните на входната галерия, до самата масивна порта, където някога бе спирал кабриолетът (а може би автомобилът?) на Агафон Иванович.

„Ами той е загинал, когато е бил малко по-възрастен от мен“ — мина през ума на Куманин.

Масивната врата се отвори и насреща им се появи мъж на около петдесет години с елече, без сако и папийонка.

— Излезте — нареди капитанът на Куманин.

Без да съобразява, Куманин слезе от колата.

— Предайте си оръжието — каза човекът с елечето.

— Нямам оръжие — отвърна Куманин.

— Така ли? — учуди се посрещачът. — Тогава приведете в ред униформата си и ме последвайте.

Куманин си оправи вратовръзката, намести си фуражката и закопча всички копчета. Междувременно „катаджията“ направи обратен завой и тръгна с колата на Куманин през моста в обратна посока.

— Колата ми! — опомни се Куманин. — Къде отива той?

— Не задавайте въпроси — строго каза човекът с елечето, — елате след мен.

Първото, което видя Куманин, като влезе, беше пожарно табло, до което висеше надпис „Отговорник за противопожарната безопасност на обекта др. …“, но име нямаше.

Качиха се на втория етаж. Интериорът беше „стилизиран“ по общ служебен образец: варосани стени с останки от гипсови релефи, червени килими-пътеки на пода, както на Лубянка, портрет на Дзержински в хола на втория етаж, някакви допълнителни преградки, разделящи обширните по-рано помещения.

— Отворете си куфарчето — нареди онзи с елечето, когато се качиха в хола.

Куманин се подчини.

— Какво е това? — с все същия безизразен глас попита непознатият, като посочи увитата в кърпичка месингова табелка, която Куманин бе прибрал от ракетното бунище на Червенознаменната дивизия на ПВО.

— Не е ваша работа — внезапно се озъби Куманин и затвори куфарчето си.

— Не се дръжте като грубиянин — спокойно проговори човекът с елечето, — не забравяйте къде се намирате.

— Ами аз не знам къде се намирам и какво изобщо значи това — ядосано продължи Куманин. — На какво основание съм задържан в момент на провеждане на оперативно…

— Достатъчно — прекъсна го мъжът с папийонката, — не влизайте в пререкания. Питам ви какво имате в куфарчето си?

— Лични вещи — овладя се Куманин.

— Добре — след кратка пауза рече човекът с елечето. — Елате след мен.

Тръгнаха напред един след друг (Куманин отзад) по килима към двойна врата, зад която се оказа обширно помещение с ниски масички и меки кресла — нещо като пушалня. На стената висяха портретите на Горбачов и Андропов.

Човекът с елечето заповяда с жест на Куманин да почака и мина през тапицираната с кожа врата, която се намираше в дъното на помещението. Скоро се върна и с кимване разреши на Куманин да влезе. Пропусна го да мине край него и безшумно притвори вратата.

Куманин се оказа в кабинет със старателно закрити с щори прозорци. В стаята беше полутъмно и сенките скриваха размерите й. До масивното писалище, осветено от настолна лампа със старомоден зелен абажур от служебен тип, седеше човек с военна униформа и пагони на генерал-лейтенант. Той прелистваше пожълтели документи в дебела папка с връзчици.

В първия миг Куманин не можа да разбере кой седи пред него. Генерал-лейтенантът вдигна глава от документите и погледна Куманин, и едва тогава до съзнанието му стигна, че до бюрото седи генерал Климов.