Игор Бунич
Синдромът на Николай II (10)

I

„Съвършено секретно.

20 декември 1932 г.

До другаря Лисицин.

 

Другарю Лисицин, изпращам Ви копието от разпита на арестуваната в град Тоболск гражданка Межанс Паулина Каспаровна, извършен от уралските другари от 8 отделение на ОГПУ. Иззпратете съображенията си по съществото на показанията, като запознаете с тях вашите източници.

Поздравявам ви по случай празника на ВЧК-ОГПУ. Вашето ходатайство скоро ще бъде решено положително.

 

Зам. председател на ОГПУ Г. Ягода“

 

Приложение:

От протокола на разпита на гражданката Межанс Паулина Каспаровна. 31 октомври 1933 година.

 

„В момента, когато в Тоболск се намираше царското семейство и имаше охрана начело с полковник Кобилински Евгений Степанович, известно ми е, че у царското семейство имаше много ценности, не оставени в Ленинград (така е написано в документа), а донесени в Тоболск. Щом се смени охраната, полковник Кобилински много помагаше на царското семейство във всичките му работи, в частност пускаше при тях монахините от манастира. Добре си спомням Ужинцева Марфа, която носеше мляко, яйца и други продукти и имаше връзка с придворната дама Гендрикова. Посети веднъж царското семейство игуменката на Ивановския манастир, постоянно беше допускан свещеникът на Тоболската Благовещенска църква Василиев Алексей, не му знам бащиното име, който извършваше църковните обреди и водеше службата. Той беше много обичан от цялото царско семейство, беше техен духовник. Последният им обещаваше, че скоро ще стане преврат и пак ще има монархия. Той казваше, че заедно със синовете си ще организира това. Също така с голямо доверие се ползваше Кирпичников Александър Петрович. Помня, че в края на 1917 — началото на 1918 година царското семейство започна да се безпокои за ценностите си. Бе заръчано от царицата Александра Фьодоровна и царя Николай Александрович да изнесе и скрие диадемите (т.е. короните на царското семейство, както на Александра Фьодоровна, така и на дъщерите й) и ред други диамантени предмети и укращения. Аз добре видях короната на Александра Фьодоровна, тя беше брилянти. Част от тези скъпоценности с помощта на Кирпичников А. бяха изнесени от ареста от последния и от свещеника Василиев, който имаше достъп. Друга част от златото и брилянтите беше поверена на полковник Кобилински. Кирпичников Александър Петрович беше добре осведомен за всичко това и знае къде се намират и се пазят сега тези ценности. В мое присъствие Кирпичников Александър Петрович изнесе с някакво бельо шпага със златна украса, дръжката на която беше от високопробно злато, а дъщерите на царя му надянаха на врата бисерните си огърлици, които той също изнесе от арестното помещение, а къде ги е сложил не знам. По това време придворната дама Гендрикова ми казваше, че ще ги пратят в манастира при игуменката да ги пази. По-късно научих, че царската шпага е била скрита в Тоболск от последния. Първо я държали някъде в земята, а после била скрита под прага на Благовещенската църква, за което лично на мен ми каза свещеникът Василиев, когато в града се намираха белите. Придворната дама Гендрикова ми казваше, че на полковник Кобилински е предадено ковчеже, в което се съдържали царските брилянти.“

 

Разпитал: Акулов М.В.

 

„Опитайте се да изясните допълнителни подробности за споменатите в протокола лица. Особено: за Кирпичников и Ужинцева Марфа.“

„Съвършено секретно.

12 януари 1933 година

До заместник-председателя на ОГПУ др. Ягода Г.Г.

 

По Вашето запитване от 20 декемри 1932 година успях да установя следното: Кирпичников А.П. е бившият личен писар при двора на Николай Романов. През периода на пребиваването на царското семейство в изгнание в Тоболск е изпълнявал ролята на особено доверено лице на Николай II. Непосредствено доверения му запечатан с пет восъчни печата пакет от Николай II е предал на съхранение на бившия епископ Гермоген, изнесъл е златната шпага на наследника Алексей и я е предал на съхранение на бившия духовник на царското семейство в Тоболск Василиев Алексей. От дъщерята на Николай Романов — Олга Николаевна — му е била надяната на врата много голяма бисерна огърлица. След връчването на пакета от Николай Романов на Гермоген, Кирпичников е донесъл на Романов отговор от Гермоген, където той убеждавал Николай да не се предава на болшевиките и здраво да се държи, да не подписва никакви задължения, за да «не закрепости Русия на болшевиките».

Освен това в края на февруари или в началото на март 1918 година в Тоболск са пристигнали придворната дама баронеса Буксгевден и камериерката Николаева (чиито имена източникът не може да си спомни). В дома, където се помещавали Романови, те не са били допуснати и са живеели на частни квартири до заминаването на царското семейство в Екатеринбург. Тези жени чрез Волков А. Н. са имали връзка с Александра Фьодоровна и с епископ Гермоген. Чрез тях също са били предавани и ценностите, които вероятно се пазят именно от тях.

Що се отнася до Ужинцева Марфа, то източникът почти нищо не може да си спомни за нея, освен че бащиното й име май било «Андреевна» и е била монахиня от Тоболския Ивановски манастир, като е служела за посредница между Романови и игуменката на манастира. Доколкото ми е известно Ужинцева е била арестувана от ГПУ още през 1924 година. Така че няма да е трудно да я намерим.

 

Ст. о/работник Лисицин.“

„Съвършено секретно.

7 февруари 1933 година

До другаря Лисицин.

 

Относно Вашето запитване. Другарят Юровски твърди, че целия пакет с известните на Вас документи той Ви е предал още през лятото на 1918 година срещу разписка от Вас. Обаче не можахме да открием нито документите, нито разписката. Постарайте се да си спомните на кого сте предали пакета при връщането си в Москва.

 

Зам.председател на ОГПУ Ягода Г.Г.“

„Съвършено секретно.

11 февруари 1933 година

До заместник-председателя на ОГПУ

др. Ягода Г.Г.

 

Напуснах Екатеринбург през нощта на 16 срещу 17 юли и, както можете да разберете, не съм имал никаква възможност да получа от др.Юровски споменатия пакет, а още помалко да му пиша разписка. Имахме уговорка, че Юровски, който трябваше да замине за Москва след мен (доколкото си спомням, след около седмица), ще оформи предаването на документите на мен след като пристигне. Но след това повече не съм се виждал с Юровски и не съм получил от него документите. Затова нека той си спомни къде са. Може би са останали в Държавното хранилище.

 

Старши оперативен работник Лисицин А.Е.“

„До другаря Лисицин

Старши оперативен работник на обект 17

 

Колегията на ОГПУ взе положително решение по Вашето ходатайство относно сина Ви, който е зачислен в една от специалните школи на ОГПУ край Москва. Що се отнася до замяната Ви на обекта, за това засега не може да става и дума. Аз лично докладвах на другаря Сталин, който каза: «Другарят Лисицин е истински чекист-болшевик и трябва да разбере, че макар и да няма незаменими хора, тъкмо него няма с кого да заменим. Това го разбрах, когато сам бях на обекта при другаря Лисицин.» Мисля, че тъй висока оценка от страна на вожда на нашата партия и народ ще Ви послужи за най-добро поздравление по случай наближаващата 16-та годишнина от Октомврийската Революция.

От свое име и от името на колегията на ОГПУ Ви желая успехи в работата и крепко здраве.

 

Заместник-председател на ОГПУ Ягода Г.Г.“ (без дата).

 

Куманин смаяно гледаше екрана и не вярваше на очите си. Той вече свикна, че цялата кореспонденция на Лисицин, обикновен старши оперативник, какъвто беше и самият Куманин, се водеше само с двама-трима представители на висшето ръководство на ОГПУ, макар че по служебна йерархия между Лисицин и да речем Уншлихт или Ягода би трябвало да стоят цяла армия от чиновници и телени мрежи от инстанции. Но това, че за Лисицин са докладвали на самия Сталин, при което ставаше ясно, че великият вожд е познавал Лисицин и е ходил на обекта му, порази Куманин. „Партията е задължена на другаря Лисицин.“ Партията бе върнала дълга на другаря Лисицин, като го бе разстреляла през февруари 1941 година.

И тъй, той успя да изясни няколко значителни факта. Обектът носеше номер 17 и, като се съди по някои дати на документите, се намираше недалеч от Москва. На 7 февруари 1933 година Ягода праща писмо до Лисицин за някакви документи, загубени или от него, или от Юровски. А на 11 февруари Лисицин вече отговаря на това запитване. На документите имаше печати, удостоверяващи, че са били изпращани чрез куриерска поща за съвършено секретна кореспонденция. Значи, ако Ягода е подписал писмото на 7 февруари, то е било изпратено на 8-ми и получено или в същия ден, или на 9-ти, тъй като на 11-ти на Лубянка вече са четяли отговора.

Освен това от кореспонденцията ставаше ясно, че Лисицин е отпътувал от Екатеринбург през нощта на 16 срещу 17 февруари, т.е. присъствал е на разстрела на царското семейство, а после толкова е бързал да замине, че не е успял дори да оформи някакви документи, получени от Юровски, или най-вероятно в бързането просто е забравил за тях. Какво го е накарало толкова спешно да замине? Какво е откарвал със себе си? На тези въпроси може да се отговори с голяма вероятност: той е откарвал някакви царски ценности. Съвсем очевидно е и това, че Лисицин едва ли не от 1918 година лично се е занимавал с търсене на царските съкровища. Изглежда този обект номер 17 е представлявал някакъв филиал на Държавното хранилище, където са се пазели ценности и документи, чийто анализ е правил Лисицин. А кои са били неговите тайнствени „източници“? Защо са го смятали за незаменим? От кореспонденцията между Лисицин и ръководството личи, че на обекта с някакви хора е работел и знаменитият Артузов — началникът на секретно-политическия отдел на ВЧК-ОГПУ. Значи той също е бил включен в търсенето на съкровищата, или пък е изпълнявал заедно с Лисицин други задачи? Може би „обект 17“ е знаменитата секретна лаборатория, в която са се правели фалшиви чужди банкноти и паспорти? Не, не може да бъде. Има ли някъде разшифровка на предвоенните секретни „точки“ на НКВД? Сигурно в общата картотека има разшифровка на „пощенските кутии“?

Куманин бавно превъртя лентата още веднъж. Следващият кадър съдържаше друг документ:

 

„Съвършено секретно.

28 ноември 1933 г.

До старшия оперативен работник от ОГПУ

другаря Лисицин.

 

Изпращаме Ви копия от документите, изпратени от ОГПУ за Урал, чиито другари, благодарение на Вашата прекрасна работа, върнаха на народа ценностите, толкова необходими за осъществяване на Сталинския план за индустриализация на страната. Вие сте предложен за висока правителствена награда.

 

Заместник-председател на ОГПУ Ягода Г.Г.“

 

После идваха показанията от протокола за разпита на намерената и арестувана монахиня Ужинцева Марфа Андреевна, която се бе опитала да отрича, но не бе издържала и едно денонощие и бе започнала да си признава.

„…признавам, че в първите си показания показвах неправилно примерното място на царските ценности, които Чемодуров скри и ми показа.

В действителност нещата стояха така: преди да откарат царското семейство от Тоболск, при мен в метоха дойде камериерът на царя Терентий Иванович Чемодуров, връчи ми голям пакет и ме помоли да го предам на игуменката в манастира. Чемодуров каза, че в него се намират ценностите на царското семейство, за което и сама се досещах. Тези ценности се намираха у игуменката до пролетта на 1923 г., когато затвориха манастира. При затварянето на манастира игуменката скри манастирските ценности и подведе монахините да се съпротивляват при тяхното изземване. Като разбра, че за това я заплашва арест, игуменката ми предаде ценностите на царското семейство и ме помоли да ги пазя, докато се установи «истинската власт», както каза тя. Взех пакета, обвих го с пешкир и го пуснах в кладенеца на манастирската градина.

Скоро след това ме арестуваха и прекарах в затвора 18 денонощия. Докато бях в затвора, много се тревожех за ценностите, страх ме беше, че ще се развалят от кладенчовата вода. И щом ме освободиха, веднага хукнах в манастира, в градината при кладенеца, и измъкнах ценностите. Като измъкнах ценностите от кладенеца, ги зарових в един гроб в манастирското гробище. Обаче не можах да се успокоя, все ме беше страх, че ще ги откраднат. От страх си загубих и съня, и апетита, и паметта. Като съвсем се изтормозих, накрая реших да хвърля ценностите в Иртиш. Преди да изпълня това решение, обърнах се за съвет към Василий Михайлович Корнилов — местния производител на риба, който беше свързан с нашия манастир и с когото бяхме познати. Когато казах за решението си на Василий Михайлович, той ужасно се уплаши и ми се развика: «Какво говориш, какво говориш?! Нали като се върне истинският ред, истинската власт, тогава сметка ще ти искат, в Иртиш ще те накарат да скочиш да търсиш ценностите.» Аз съвсем се обърках, не знаех просто какво да правя. После помолих Василий Михайлович да прибере ценностите и да ги пази той. Той първо отказваше, после даде съгласие временно да ги съхранява. Няколко дни след разговора с Корнилов дойдох в дома му, донесох ценностите, два стъклени буркана и две дървени кутии. В тези буркани и кутии преместих ценностите от пакета, слязох с Василий Михайлович в подземието, и там заедно ги закопахме. Това беше май през 1925 година, точно не помня.

След известно време Корнилов си замина от Тоболск. В къщата му се заселиха нови обитатели, които не познавах. По някое време там живееха милиционери. Аз все се тревожех за ценностите, страхувах се да не се развалят или да не ги откраднат… През месец октомври т.г. бях арестувана от ОГПУ и докарана в Свердловск…“

После имаше следствена справка за Корнилов В.М.:

„Преди революцията и след революцията и по време на НЕП Корнилов се е занимавал в град Тоболск с рибна промишленост и търговия, с последната — през периода 1924–25 година. По поръчение на благочинната на Ивановския манастир се наел със съхраняването на царските ценности, състоящи се от две брилянтови диадеми (корони), редица други едри брилянти и златни кръстове. Пазил ги е в гр.Тоболск в собствения си дом на Улица на декабристите под къщата в земята, в криенето на които е вземало участие и семейството му. Във връзка с това, че през 1928–29 г. в качеството си на рибопромишленик и търговец е бил разкулачен, той е напуснал град Тоболск заедно със семейството си, с жена си първо заминал за гр. Свердловск, а после в Казан. Синът му се намира в Свердловск.“

След това идваше сводният доклад, който завършваше дадения етап на операцията.

„Съвършено секретно.

До заместник-председателя на ОГПУ др.Ягода.

Спец. бележка

«За изземването на царските ценности

в г.Тоболск»

 

В резултат на продължително разследване, на 20 ноември т.г. в град Тоболск са иззети ценностите на царското семейство. Тези ценности, по време на пребиваването на царското семейство в г.Тоболск са били предадени за съхраняване от камериера на царското семейство Чемодуров на игуменката на Тоболския Ивановски манастир Дружинина. Последната малко преди смъртта си ги предала на своята помощничка, благочинната Марфа Ужинска…

На 15 октомври т.г. Ужинцева призна, че е съхранявала ценностите на царското семейство, и посочи тяхното местонахождение. На посоченото първоначално от Ужинцева място ценностите не се откриха. Тогава бе докаран в Тоболск Корнилов В.М. Той посочи действителното място на съхранение на ценностите. След посочването на мястото от Корнилов ценностите бяха иззети (ценностите са в два стъклени буркана, вложени в дървени буренца, бяха заровени в подземието, в дома на Корнилов).

Сред иззетите ценности са следните:

1) брошка брилянтена 100 карата,

2) три фуркета с брилянти по 44 и 36 карата,

3) полумесец с брилянти до 70 карата (според някои сведения този полумесец е бил подарен на царя от турския султан),

4) диадемите на царските дъщери и царицата и др.

Общо по предварително изчисление на нашите експерти са иззети ценности на сума три милиона и двеста и седемдесет хиляди шестстотин деветдесет и три златни рубли (3.270.693 руб.).

 

ПП на ОГПУ за Урал Решетов

Нач. на ЕКО ПП на ОГПУ Самойлов.“

 

След този доклад следваше списък на иззетите ценности, съдържащ 154 предмета, и предварителната им оценка от експертите. В края на списъка с ръката на Ягода бе написано: „До др.Лисицин! Моля Ви проверете наличието на ценностите по списъка. Да не е изчезнало нещо? Може ли да се счита този етап за завършен? Я.Г.Г.“

„Съвършено секретно

17 декември 1933 г.

До заместника на ПП на ОГПУ др.Ягода Г.Г.

 

Проверихме списъка. Като че ли всичко съвпада, ако не се брои липсата на няколко предмета скъпоценно оръжие: шпага, две саби, кортик (морски) и два сребърни кинжала.

На допълнителния Ви въпрос давам справка. По-голямата част от ценностите е била поверена на бившия полковник Кобилински Евгений Степанович, командвал в Тоболск охраната на царското семейство. Имайки свободен достъп до арестуваните, а също право на влизане и излизане от арестния дом по всяко време, Кобилински Е.С. е изнесъл от арестните помещения по-голямата част от ценностите. През годините на гражданската война Кобилински Е.С. е воювал на страната на белите, а после напуснал страната и живял в Харбин. Разработването му от нас бе започнато още през 1921 година. Успяхме да получим специално писмо на негово име, за да се върне и да предаде ценностите на посочено в писмото лице (наш сътрудник). Целта бе изясняване на мястото, където Кобилински крие ценностите. Кобилински повярва на гореспоменатото писмо и през 1927 година тайно пристигна в СССР. За съжаление скоро след пристигането му, поради несъгласуваност в действията на местните органи на ОГПУ, частично обясними от голямата секретност на операцията, Кобилински е бил арестуван преждевременно, а опиталият се да го прикрие наш сътрудник е бил убит. Кобилински не пожела да отговаря на никакви въпроси и на третия разпит почина от разрив на сърцето. Официално се води разстрелян за контрареволюционна дейност. Опитахме се да открием жена му Кобилинска Клавдия Михайловна, но в следвоенния хаос не ни се удаде да я намерим. Трябва отново да се вземат мерки по нейното издирване.

Освен това успях да установя, че част от ценностите се пази в старообрядния монашески скит св. Димитрий, който се намира на 200 версти североизточно от Тоболск, у някоя си Меженска Мария Сергеевна, криеща се там от 1918 година. До този скит може да се стигне на кон само през лятото. Мисля, че сега работата ще тръгне много по-бързо, тъй като мнението, че ценностите и валутата трябва да принадлежат на народа, а не на частни лица, се споделя фактически вече от всички.

 

Ст. о/работник Лисицин.“

В този момент в помещението, където работеше Куманин, влезе „прапоршчицата“ и извика Сергей на телефона, който стоеше в приемната на бюрото й.

Климов още го нямаше в Управлението. Куманин го видя за малко на екрана на телевизора, застанал под чадъра си вляво от Горбачов. Дъжд се лееше в някаква европейска столица, може би Брюксел, може би Бон. Не му се влизаше в подробности. От това следваше, че генералът няма да се появи в града преди завръщането в Москва на Генералния секретар.

Куманин взе слушалката.

„Сергей — чу той гласа на своя приятел капитан Горелов, — моят шеф те кани в кабинета си. Ела сега при него.“

Шеф на Горелов беше генерал-майор Александър Стебликов, възглавяващ твърде тайнствения отдел „Нови икономически отношения“, чиято цел беше създаването на съвременни лостове за управление на икономиката със зачатъци на пазарни отношения. На практика обаче засега това означаваше арест на всеки, който направи дори и половин крачка встрани от държавната икономика без знанието на КГБ.

Куманин бе много учуден от това, че Стебликов проявява интерес към него, тъй като никога не беше се занимавал с икономически проблеми.

— Сергей Степанович — каза генералът, като с жест покани влезлия Куманин да седне, — имам към вас няколко въпроса.

— Слушам ви, другарю генерал — с готовност отвърна Куманин, като хвърли поглед на старинния каменен часовник, който украсяваше генералския кабинет.

Беше вече дванадесет и половина, наближаваше обяд, след който Куманин бе обещал на Надя да отиде в интерната.

— Днес — прочете нещо в работния си бележник генерал Стебликов — в 18 часа би трябвало да прочетете лекция пред представителите на обществеността в клуба „Червеният Октомври“ на тема „Ритуалното убийство на царското семейство“. Помните ли?

— Да, разбира се — смутено проговори Куманин — той съвсем беше забравил, — но, другарю генерал…

— Александър Иванович — дружелюбно го поправи Стебликов.

— Със заповед на генерал Климов, Александър Иванович — продължи Куманин, — аз съм командирован в негово разпореждане за изпълнение на задача, която е трудно да се съчетава с четене на публични лекции.

— Това ми е известно — каза Стебликов, — но съгласете се, не е работа ей така внезапно да се прекъсва дело с държавно значение, Степан Сергеевич.

— Сергей Степанович — подсказа Куманин.

— Извинете — усмихна се Стебликов, — толкова имена имам в главата, че понякога се обърквам. И така, смятам, че няма никакъв смисъл да се прекъсва толкова важно и полезно дело.

Куманин с целия си вид демонстрираше солидарност с мнението на генерала, но не му беше съвсем понятно, от коя страна всичко това се съчетава с „Новите икономически отношения“, с които се занимаваше отделът на генерал Стебликов.

— И затова — заключи генералът, — набелязаната за днес лекция не може да се отменя по никой начин. — Той с жест на ръката прекъсна възраженията на Куманин и продължи:

— Аз съвсем не желая, пък и нямам право да отменям заповедите на генерал Климов. Но след като вие не можете повече да се занимавате с тази работа, аз съм готов да прочета лекцията вместо вас и изобщо да взема върху себе си някои ваши задължения по наблюдението на групите граждани с монархическа ориентация. Моля ви да ми предадете конспектите на лекциите си.

— Лично аз с нищо не мога да ви помогна, Александър Иванович — честно си призна Куманин, — когато генерал Климов ми заповяда да се явя на негово разпореждане, аз предадох подразделението си на капитан Осадчий, който по разпореждане на полковник Кудрявцев трябва временно да ръководи всички дела в това направление.

— Аз говорих с Кудрявцев — генералът изкриви в усмивка тънките си устни, — той твърди, че всички материали са останали във вашия запечатан сейф, от който той няма ключове.

Куманин беше предал ключовете на Кудрявцев, и щом той казва, че не са у него, значи не иска да дава нищо от своя отдел на Стебликов и, разбира се, се надява, че Куманин няма да го подведе.

— Съвършено вярно — потвърди Куманин, — ключовете от сейфа предадох на генерал Климов, който временно заповяда да се прекрати просветната дейност до специално разпореждане.

Куманин беше сигурен, че Стебликов сто пъти ще премисли, преди да се реши да иска ключа от Климов. Още повече, че него го няма на място.

— У Климов ли? — помрачня Стебликов. — А той сега къде е?

Куманин разпери ръце, давайки да се разбере, че не е посветен в плановете на командването.

— Впрочем — все така мрачно продължи генералът, — съмнявам се, че Климов ще окаже съдействие на моя отдел. Изглежда той, както и много други, не разбира приоритета на икономиката над политиката.

Куманин почтително слушаше и тайничко си поглеждаше часовника. Съвсем не му се искаше да дискутира на тема „какво разбира и какво не разбира генерал Климов“. Подобни дискусии никога не свършваха с добро за редовите сътрудници. Затова реши да насочи мислите на генерал Стебликов в друга посока:

— Разрешете да запитам, Александър Иванович. Аз също не разбирам, какво влияние могат да окажат моите лекции на икономическото положение на страната, което, както е известно от материалите на последния пленум, преживява някои трудности, причинени от…

— Не разбирате ли? — учуди се Стебликов. — Най-пряко отношение. Съществуват, грубо казано, два вида икономика. Единият вид — можем да го наречем юдо-ционистки — предполага задължително получаване на печалба на всички равнища на икономическите структури, поставя богатството над духовността и съборността. Вторият — бих го нарекъл истинно славянски — достига до самите извори на нашата руска цивилизация. Той предвижда приоритет на духовността пред материалните блага, и затова отрича примата на печалбата. Целия краен продукт на икономиката народът, благодарение на своята съборност, дава на любимата си страна, а тя на свой ред разпределя полученото по равно между всички. На мене ми се струва, че юдо-ционистите точно затова са убили царя — вие успяхте ясно да го докажете, Сергей Степанович — за да сменят истинно руската икономика със своя. Това се е диктувало, освен всичко друго, и от вечния им стремеж към облаги и печалба. Улавяте ли мисълта ми?

Най-малко от всичко на света Куманин обичаше да спори с генерали, и затова кимна с готовност, давайки да се разбере, че не само улавя генералската мисъл, но и напълно я споделя. Тази мисъл явно беше съгласувана с някого, иначе Стебликов никога не би се осмелил да я изкаже. Но там горе са говорили за нещо друго, а генералът, преразказвайки това, което му е било доверено, най-вероятно всичко е объркал, тъй като се ориентираше в икономиката толкова добре, колкото и във всички останали сфери на човешкото знание. Даже от курса на средното училище беше ясно, че икономика, основана на примата на печалбата, е съществувала точно при Николай II, а „съборната икономика“, основана на присвояване от страна на държавата на крайния продукт и по-нататъшното му разпределение по собствено усмотрение, беше измислена от юдо-масоните, които бяха убили царя.

Генералът се зарадва на поддръжката на Куманин и го помоли да уточни какво има предвид, когато говори за ритуално убийство на царя, в какво се заключава същността на ритуала и къде може да се прочете за това.

Куманин отговори, че подробен разбор на ритуалите има само в книгите на немски език, издадени в годините, предшествали идването на нацистите на власт, както и през първите години на властта им, ако не се смята разбира се средновековната литература, с която той за съжаление не е запознат. Процедурата в Екатеринбург е трябвало да протича така (Куманин специално каза „е трябвало да протича“, а не „е протичала“, за да се застрахова в случай, че Стебликов записва разговора им на магнетофон, за да му иска после сметка за дезинформация):

— Юровски и командата му е трябвало да закачат царя за краката на тавана и да извършат около него древен танц с пляскане с ръце и подскачане със задължителното присъствие на равин. В това време останалите е трябвало да размесват свещената маца.

— Равин ли? — попита Стебликов, който слушаше Куманин с явно удоволствие, даже с леко отворена уста, — нима там е имало равин?

— Непременно — потвърди Куманин, — при това не местен, а специално дошъл от Москва с ритуалния нож на върховния колач, изпратен от Варшава.

Генералът набързо конспектираше думите на Куманин, като кимаше с глава.

— Именно с този нож — продължи Куманин, сдържайки усмивката си с всички сили, — равинът е прерязал гърлото на царя и августейшата кръв е била налята в специален съд, наричан „халеш“, след което сипана в чаши и изпита от всички присъстващи, а частично излята в тестото за маца, която след това са изяли. После тялото е било хвърлено в бъчва със сярна киселина и разтворено, което също се явява част от ритуала. Горе-долу така вероятно е станало всичко.

— А името на равина известно ли е? — поинтересува се Стебликов.

— Той се е криел под псевдоним — съобщи Куманин, — и си е заминал още същата нощ. В материалите фигурира под името „черният равин“.

— И всичко това се е правило противно на заповедите на Владимир Илич Ленин и ВЦИК? — продължаваше с въпросите генералът.

— Разбира се — потвърди Куманин, като с безпокойство погледна часовника.

— И много ли такива разработки имате? — попита Стебликов, като си затвори тефтера.

— Според указанията на ръководството и секретариата на ЦК, ние провеждахме подобни разработки най-вече с цел компромат на нашето монархо-националистическо движение в очите на обществеността както вътре в СССР, така и в чужбина. Имам съставени конспекти на пет-шест лекции на тази тема, но искам да ви предупредя, другарю генерал, че няма никакви исторически доказателства за всичко това.

— Че на кого са притрябвали доказателства? — позасмя се Стебликов. — Необходимо е на вашите разработки да се даде широка гласност. Не бихте ли могли да помолите генерал Климов да предаде тези материали на мен?

— Струва ми се — каза Куманин, — че за вас самия ще е много по-лесно да го направите. Въпросите се решават винаги значително по-просто на ниво генерали, отколкото с посредничеството на майори…

— Харесва ми скромността ви — усмихна се Стебликов, — сред младите офицери днес тя е голяма рядкост. Всички майори си въобразяват, че са най-малко маршали. Но тук има друг въпрос. Вие все пак сте автор на тези материали, като при това не може да ви се отрече талант и творчески подход при изпълняването на поставена заповед. Сега грижата за руското национално движение и в частност въпросите на монархизма бе дадена като партийно поръчение на мен. Мисля, че на мен ще бъдат преподчинени и подразделенията, занимаващи се с борба срещу всички прояви на ционизма. Когато решите всички задачи, свързани с откомандироването ви на разположение на генерал Климов, ще ви помоля да си помислите за преминаване под мое началство на длъжност полковник. В настоящия момент се разглежда въпросът за преобразуването на моя отдел в управление, в което на поста началник на водещия отдел бих искал да видя вас. Какво ще кажете?

— Поласкан съм от толкова висока оценка на работата ми, — отговори Куманин, който съвсем не бе очаквал подобен обрат на събитията.

— Сега само от такива млади патриоти като вас, майоре — доста високопарно каза Стебликов, — зависи бъдещето на страната ни и на партията. Голямо руско благодаря за вашата работа.

Трябва ли на такива думи да се отвърне по устав: „Служа на Съветския Съюз!“ Куманин не можа да прецени, но за всеки случай се изправи и застана в някакво подобие на стойка „мирно“, което също се хареса на генерала.

— Ако имате време — с усмивка му протегна ръка Стебликов, — елате да чуете лекцията ми, която ще изнеса вместо вас.

Генералът се закани на Сергей с пръст и отново се усмихна с тънките си устни.