Игор Бунич
Синдромът на Николай II (16)

III

Събота е тъкмо този ден, когато във всички висши учебни заведения на страната кипи живот в задочните отдели, включително задочната аспирантура. Именно на това разчиташе Куманин, като се отправи към медицинския институт, който Надя бе завършила задочно и в който сега правеше задочна аспирантура.

Завеждащата задочния отдел за аспирантура — млада миловидна жена, която се представи като Ирина Сергеевна, — моментално смъкна от лицето си усмивката, щом видя показаното от Куманин милиционерско удостоверение. Усмивката се смени с тревожно изражение, характерно за всеки съветски човек, заставащ пред представител на славните правозащитни органи.

Куманин я попита за Надя.

— Шестакова ли? — повтори Ирина Сергеевна. — Отдавна не е идвала. По-добре я потърсете в работата й. Такава й е работата в интерната, че не й остава свободно време. При това и дисертация… Мога да ви дам адреса на интерната.

— Благодаря, няма нужда — каза Куманин, — адреса на интерната го имам. Имам още един въпрос към вас. Трябва да намеря един ваш доцент на име Феофил. Познавате ли такъв?

— Феофил Пименович ли — попита завеждащата — той отдавна не работи при нас.

— Тъй ли — учуди се Куманин, — а адреса му не можете ли да ми дадете?

— Вижте в отдел Кадри — каза Ирина Сергеевна, — аз не го знам.

Като научи, че отдел Кадри днес работи само до два часа, Куманин побърза да отиде там — беше вече два без четвърт.

Вратата на отдела беше облицована с поцинковано желязо и имаше шпионка като на килия в затвор. Освен надписа „Отдел кадри“ на вратата висеше и още един — „Първи отдел“, та затова вратата беше плътно затворена, като излагаше на показ само мъничко копче на звънец.

Куманин със сила натисна с пръст копчето. Шпионката се открехна и Куманин вдигна към нея удостоверението си. Вратата безшумно се отвори, както ставаше винаги при изпълнение на подобен ритуал.

Един възрастен мъж с измачкан костюм, традиционно окичен със значка на участник във Великата Отечествена война и стандартен набор лентички от медали, се оказа началник на първи отдел. Стана ясно, че кадровиците в събота работят чисто символично и по обед всички инспектори се изнизват.

— Нищо — успокои го Куманин, уплашен, че сега ще трябва да изслуша поредната лекция за падението на дисциплината и отсъствието на елементарен ред, — мисля, че вие ще можете да ми помогнете.

— Слушам ви, другарю… — началникът на отдела въпросително погледна Куманин.

— Майор — подсказа Куманин, като още веднъж приближи към очилата на началника отвореното си удостоверение.

— Слушам ви, другарю майор. Заповядайте в кабинета ми. — Той разтвори тапицираната с дерматин врата с табелка „Началник на Първи отдел“. Табелката беше с такива размери, че можеше напълно да мине за мемориална дъска.

Кабинетът на началника на първи отдел беше малък и обзаведен без претенции за разкош. Оказа се запълнен със сейфове и железни шкафове, сякаш не се намираше в педиатричен институт, а в разузнавателния отдел на генералния щаб. В малката пролука между бронирания с решетки прозорец и грамадния сейф бе прикътана маса с настолна лампа служебен фасон и два черни телефона. В друга още по-мъничка пролука между застрашителната стомана на шкафовете беше вмъкната масичка с пишеща машина за секретното делопроизводство.

— Вие по повод кражбата на престилки ли сте дошли? — попита началникът на първи отдел, който се представи като Иван Никифорович.

— Не, не — Куманин даже вдигна ръка, тъй като Иван Никифорович вече се канеше да отвори огромна папка, в която явно се съдържаха материали проведеното от него предварително следствие по случая с открадването на бели престилки.

— Не, не — отново повтори Куманин, сядайки на твърдата табуретка, върху която привиканите в първи отдел сътрудници на института трябваше да осъзнават нищожеството си, гледайки в очите Иван Никифорович.

— Интересува ме един от вашите сътрудници — продължи Куманин, — доцент Феофил Пименович…

— А! — оживи се Иван Никифорович. — Значи той и по ваша линия се води на отчет.

— Да не би още нещо да е сторил? — на свой ред полюбопитства Куманин. — По каква линия?

— Едни другари идваха да се интересуват от него — уклончиво отговори началникът на първи отдел, който си знаеше работата.

„Другарите сигурно са били от Комитета, за което някакъв си майор от милицията не е задължително да знае.“

— Трябва да го разпитаме, засякохме го в един случай — също така уклончиво съобщи Куманин. — Бих искал само основните му данни да получа. И тъй като той е работил при вас…

— Уволнихме го ние — не без гордост съобщи Иван Никифорович. — Поради пълно несъответствие със заеманата длъжност. Ние младежта възпитаваме, а то какво се разбра — че преподавателят е регистриран към психодиспансера и дърдори, представете си, дявол знае какво на занятията си. Ние тук сме с повече женски контингент, нали разбирате…

— И отдавна ли го уволнихте? — попита Куманин.

— Има към половин година. Искахме дисциплинарно, ама нали знаете какви времена са сега. Накарахме го да напусне по собствено желание — горчиво призна Иван Никифорович. — Той по образование е детски психиатър. Веднага след завършване е защитил дисертация. Казват, че не бил некадърен. Но тогава взехме да получаваме сигнали, че на лекциите си приказва нещо за Бога, за Божествената същност на съзнанието и други такива буржоазни дивотии. Знаете ли, другарю майор, аз в органите четиридесет календарни години съм прослужил и тия типове ги знам — веднага наредих да проверят да не е откачен. И какво мислите? Диспансеризиран е, и то как! Като се разровихме, се оказа, че още в предишната му служба са го разобличили и са го пратили на принудително лечение с помощта на органите. Той и там дърдорил врели-некипели. Санким, отричането на Бога пречело на развитието на науката и деформирало самото понятие „психиатрия“. Това е станало точно през 1979-та. Пуснали го от лудницата, а пък той — право при нас, нали печати в паспортите не им слагат, и той си скрил миналото. Аз щом разбрах това, веднага се обадих в органите — идвайте, значи, да си го приберете росен-росен. И получавам отговор: нас вече това не ни засяга, вземете административни мерки. Аз тутакси правя изложение до ректора с копие до районния комитет. Добре че има такъв член, по който откачените нямат право да работят в системата на висшето и средното специално образование. Щото иначе пак нямаше да си намери майстора…

— А той като психиатър ли работеше при вас? — уточни Куманин.

— Като психолог — поправи го началникът на първи отдел, — на половин бройка. Деца някакви мъкнел на лекциите си, представете си, показвал ги на студентите си. Откъде ги е взимал тия деца и какво после е правил с тях — няма да е зле да се разбере. Вие по този повод ли го търсите?

— Да кажем — измъкна се от отговор Куманин. — Ако може адреса му да получа…

— Ей-сегичка — с готовност се обади Иван Никифорович, стана от стола и отвори мощния сейф, който би направил чест на всяка банка.

В сейфа, доколкото можеше да види Куманин, се намираше картотека с личните картони на сътрудниците, преподавателите и студентите, които бяха под специалния надзор на първи отдел.

— Добре следите кадрите си — похвали Куманин ветерана, — в пълен ред ви е всичко, да му е драго на човек да го гледа.

— Че може ли другояче? — На Иван Никифорович похвалата явно му беше приятна. Кой друг би могъл да оцени работата му, щом като беше секретна — само офицерите от КГБ, милицията и инструкторите от районния съвет.

— Кадрите решават всичко, както е казал другарят Ленин — началникът на първи отдел подаде един от картоните на Куманин, като остави сейфа полуотворен. — Тук са ми събрани всички според инструкцията на районния комитет. На първо място евреите и тези, чиито роднини са били репресирани, като представляващи повишена обществена опасност. Трябва да се знаят техните настроения. После злоупотребяващите с алкохол, склонните към присвояване, спекула, аморално поведение…

— А много ли евреи има при вас? — попита Куманин, най-вече за да поддържа разговора със симпатичния ветеран.

— По-рано имах с тях работа до козирката — призна си Иван Никифорович, — ама сега малко по малко ги поразтребиха. Едни заминаха, други ги съкратиха. Сега са в рамките на пет процента, както е редно. Нови не приемаме без указание, — той посочи с пръст нагоре.

— Изобщо, всичко е в пълен ред — констатира Куманин, преписвайки от картона данните на Феофил:

„Пименов Феофил Пименович, р.1948 г., руснак, безпартиен, образование висше, лейтенант от запаса на медицинската служба. Временно местожителство на адрес: г.Москва, Самаркандски булевард 7, ап.114. Постоянно местожителство на адрес: с.Нефьодово, Серпуховски район на Московска област, Прелез на Комунарите 5. Неженен.“ На картона имаше черен печат: „Уволнен“.

— А за задочните аспиранти имате ли сведения? — попита Куманин, след като затвори тефтера си.

— Не са обхванати, — с въздишка каза началникът, — само списък има. Трябва да се проверява в основната им месторабота. За студентите от вечерното обучение можем да ви съобщим нещо, ако трябва.

Куманин благодари за съдействието и излезе навън, съставяйки си план за по-нататъшни действия. Реши да не губи „оперативно темпо“ и отпраши с „жигулката“ си към Самаркандския булевард, който се намираше съвсем в периферията на Москва. Отвъд редиците с новопостроени блокове при крайната спирка на рейс 209 започваше пустош, буйно обрасла с трева и бурени.

Но на мястото го постигна разочарование. Хазайката на квартирата, където временно беше регистриран Феофил, каза, че квартирантът й се е отписал преди два месеца и си заминал на адреса на постоянното си местоживеене, т.е. в село Нефьодово, Серпуховски район.

Увлечен от гонитбата, Куманин едва не обърна посоката, за да поеме на юг към Серпуховското шосе. По хубав път до Серпухов можеше да се стигне за по-малко от час. Но се отказа — вече беше четири и половина. За да излезе на шосето, трябваше да обиколи половината град, а после и да търси Феофил в самото Нефьодово. А да нощува в колата Куманин не обичаше. Той отложи ходенето в Серпухов за утре (на следващия ден беше неделя) и реши да отскочи до баща си, който днес имаше рожден ден. Не бе изключено Степан Агафонович именно днес да се върне от пътуването си.

Още щом влезе във входа, Куманин разбра, че Степан Агафонович още не се е върнал — от препълнената пощенска кутия стърчаха вестници. Освен няколко броя на „Правда“ и „Червена звезда“ имаше списание „Комунист на Въоръжените Сили“ и квитанция за плащане на междуградски разговор с Ленинград.

В апартамента беше тъмно заради спуснатите щори на прозорците. Куманин светна лампата и влезе в кухнята. На кухненската маса лежеше бележка, написана от Степан Агафонович:

 

„Мили Серьожа! Не се безпокой и, моля те, не прави никакви опити да ме откриеш. Аз сам ще ти се обадя. Прегръщам те. Татко.“

 

Сергей, като прочете това послание, се разтревожи. Какво значи това „не прави никакви опити да ме откриеш“? Честно казано, той нямаше намерение да търси баща си, но тъкмо сега усети страстно желание да се заеме именно с това. Къде, защо и за колко време е заминал баща му? Защо не иска Сергей да го търси? Явно се страхува, че синът му ще започне да го търси, като използва служебното си положение. С други думи, той го моли да не намесва в работите на баща си могъщото си ведомство. А ако не е така, тогава изобщо нищо не е ясно. Подобни бележки са пишели в романите от XIX век жените, напускащи мъжете си: „Прости ми и не ме търси“ или нещо подобно, но не и седемдесет и тригодишните ветерани на НКВД-МГБ.

Куманин още веднъж препрочете бележката и сви рамене. Като хвърли на масата вестниците и списанието, той видя как квитанцията за заплащане на междуградския телефонен разговор се изплъзна от купчината и падна на пода. Сергей я вдигна и, поддавайки се на настроението, възникнало след прочитането на бележката от баща му, погледна номера на телефона, на който, ако се съди по датата, преди седмица се е обаждал Степан Агафонович: 335-99-93. Изпита желание да го набере и да поздрави баща си за рождения ден, но трябваше да се откаже. Щом баща му го молеше да не го търси, значи така искаше, и не трябва да му се бърка в работите. Освен това нямаше никаква сигурност, че баща му се намира точно на този телефон. На кого ли не може да се е обаждал в Ленинград. Това изобщо не значи, че е отишъл именно там.

Докато поливаше цветята, Сергей си спомни за странното писмо, което бе забелязал до телефона при последната си среща с баща си. Писмото също беше от Ленинград, при това подателят беше някой си Израил Лазаревич, което тогава бе учудило Куманин. Той отиде при шкафчето, на което стоеше телефонът, и видя, че писмото си стои все там, до последния телефонен указател за Москва, който се разпространяваше изключително сред инвалидите и ветераните на Великата Отечествена война.

След миг колебание Куманин взе писмото, извади от плика лист от карирана ученическа тетрадка, на който с гладък и уверен почерк беше написано следното:

 

„Скъпи Стьопа! Разбирам всичките онези въпроси, с които ти ме затрупа. На твое място бих задал и още повече, при това може би в много по-рязка форма. Обаче не мога и не искам да поверявам на хартията много от нещата, които бих могъл да ти разкажа. Струва ми се, че има смисъл да се срещнем за втори и сигурно за последен път. Ако намислиш да идваш, предупреди ме по телефона (ленинградския, разбира се): 355-99-93. Ще те посрещна. И.Л.“

 

Писмото успокои Куманин, особено това „Скъпи Стьопа“. Толкова фамилиарно можеше да се обърне към Степан Агафонович само човек на неговите години или по-възрастен. Това, че човекът е евреин и че Сергей нищо не е чувал за него, нищо не значи. Всеки чекист носи със себе си (и отнася в гроба) много неща, за които не знаят нито съпругите, нито децата. Това вече Куманин го знаеше и по собствения си опит. Преди войната, по време на нея и веднага след завършването й органите са били направо натъпкани с евреи, така че в това няма нищо необичайно. Степан Агафонович винаги е бил немногословен, а пък за службата си и дума не обелваше.

Куманин усети, че го хваща мързел. Не му се прибираше в къщи и реши да нощува у баща си, сутринта да отскочи до бензиностанцията да зареди, а след това да се отправи да търси Феофил. Надяваше се, че Надя и Феофил са някъде заедно, и като намери Феофил, ще открие и нея.

Колкото и да е странно, никой не се обаждаше да поздрави Степан Агафоновичч за рождения му ден, впрочем навярно баща му беше предупредил за заминаването си не само него. Действително, отново звънна брат му от Душанбе. Сергей го успокои, като му каза, че е разбрал точно — стария е отишъл в Ленинград при някакъв стар колега. Каква работа имат двамата, не се знае; сигурно скоро ще се появи.

Гледа новините по телевизията и разбра, че Горбачов все още е в Бон, оттам ще заминава за Париж, а с него — и това беше особено приятно — Климов, разговарящ за нещо с Едуард Амвросиевич, който в близкото минало също беше генерал от КГБ. Впрочем, Куманин знаеше, че да се съди за придвижването на толкова високопоставени лица по екрана на телевизора беше най-малкото неразумно. Могат да пуснат на запис как Горбачов и свитата му наблюдават минаването на почетния караул на берсалиерите някъде в Рим, а те вече отдавна са пристигнали в Москва и след час или два, след като излетят от някое никому не известно летище, ще се окажат на друго място.

Куманин изключи телевизора и се обади на Надините родители, за да разбере дали не са научили нещо за дъщеря си. Отговори му Николай Кузмич. Не знаеха нищо ново. Надя не се е появявала и не се е обаждала. Ходил в три московски морги за опознаване, на жена си нищо не е разказвал. Слава Богу, Надя я нямало между представените му за опознаване трупове. Лидия Фьодоровна е много зле, може да се наложи да влезе в болница. Идвал някакъв младеж, представил се за научен работник от катедрата, към която Надя си прави дисертацията, и помолил да му дадат папката с дисертацията, защото наближава така наречената вътрешна защита и научните опоненти искат да се запознаят с труда й.

— Надявам се — изтръпна Куманин, — не сте му казали, че дисертацията е при мен?

— Защо да не му кажа — простодушно отвърна Николай Кузмич, — казах му, че един приятел на Надя я е взел да я прегледа и скоро ще я върне.

— А името ми споменахте ли? — разпитваше Куманин, макар да разбираше отлично, че ако на лов за дисертацията са тръгнали същите хора, които са откарали от интерната Альоша Лисицин, те и без името ще се досетят за нула време.

— Не — каза Николай Кузмич, — казах му само, че за малко я е взел един Надин приятел. Той се огорчи и си отиде.

— А как изглежда? — попита Куманин. — Можете ли да ми го опишете.

— Как изглежда ли? — повтори Николай Кузмич. — Не помня точно. На около тридесет и пет години, с руса брадичка.

— Косата му дълга ли е? — разпитваше Куманин.

— Косата… — мъчеше се да си спомни Надиният баща, — не помня, май не беше, коса като коса, обикновена…

— Не си ли каза името?

— Не. Тръгна си веднага. Видях от балкона, че се качи в кола, друг някакъв човек седеше на волана. И заминаха.

— А колата каква марка беше? Не обърнахте ли внимание?

— Не. Не помня — призна Николай Кузмич, — не забелязах.

Куманин излетя от къщата на баща си, като си обличаше сакото в крачка, скочи в колата си и отпраши по тъмните улици край московските нови комплекси към къщи. Подмина асансьора и излетя на своя етаж. Огледа вратата на апартамента си. Всичко като че ли беше наред; той отключи вратата и запали лампата. Всичко изглеждаше така, както и преди да излезе от къщи. Но папката с дисертацията на Надя я нямаше на масата.