Игор Бунич
Синдромът на Николай II (18)

I

За чест на Куманин трябва да признаем: той рядко губеше самообладание. Изненадите, каквито и да бяха, никога не го хвърляха в състояние на обърканост, а дори напротив, го караха да работи по-стегнато и съсредоточено, като мобилизираше всичките си скрити резерви, за да вземе оптимално решение.

Като установи изчезването на папката с дисертацията на Надя, която той така непредпазливо беше оставил на масата насред стаята, Куманин не застина във въпросителна поза, не се втурна да се рови по шкафовете и чекмеджетата с надеждата, че сам я е преместил някъде, а веднага отиде при входната врата и я разгледа внимателно.

Блокът, в който живееше Куманин, беше ведомствен, населен от разнородни дребни риби от Лубянка, от дългогодишни прапоршчици до млади полковници. В доброто старо време във всички входове бяха настанени денонощни милиционерски постове, където дежурните сержанти играеха ролята на караул или портиерка. Те спираха посетителите, учтиво питаха кой при кого отива, проверяваха този факт по вътрешния телефон и задържаха неугодните, за да ги пратят в най-близкото отделение на милицията за установяване на самоличността им. Наред с очевидните преимущества подобна система предизвикваше и много неудобства, тъй като всички посетители на блока трябваше да се регистрират в специална тетрадка и беше напълно невъзможно да си вкараш в къщи любовница, докато я няма жена ти.

Обаче още много преди Леонид Илич Брежнев да формулира гениалната си теза, че „икономиката трябва да бъде икономична“, дежурните сержанти един след друг заизчезваха при тайнствени обстоятелства. На мястото им възникваха прапоршчици в оставка, които по правило живееха в същите блокове. Пенсионерите, които в миналото бяха работили като надзиратели в затвор, контрольори и конвоири, се оказаха не по-добри от предшествениците си, тъй като доносничеха вдъхновено и с майсторлък, свидетелстващ за огромен опит. По силата на същото брежневско епохално икономическо откритие трябваше да им плащат за „работата“ за сметка на живеещите в блока, което никого особено не радваше. Срещу пенсионерите зрееше мълчалива опозиция; тъй като дежуреха на собствените си адреси, те си позволяваха често да отсъстват от поста си ту поради собственото здравословно състояние, ту заради боледуващи внучета. От това се възползваха, и „институцията на прапоршчиците в оставка“ беше ликвидирана.

КПП-тата останаха празни за непродължително време. Помещението във входа, където живееше Куманин, го бе или купила, или взела под наем някаква кооперация, сключила взаимноизгоден договор с Лубянка, която, подобно на ледоразбивач, откриваше пред страната си пътя към новите пазарни отношения. Появи се огромен катинар на вратата, а на остъклената стена — решетка, и помещението започна да се изпълва с разни кашони и сандъци с надписи на корейски. Само международните знаци с формата на чадърче говореха, че съдържанието на сандъците е чувствително и се разваля от влага.

Ликвидирането на караулните постове никак не се отрази на „криминогенната обстановка“ във ведомствения блок: и обирджиите, и обикновените пияндурници, търсещи място да си поделят бутилката, прекрасно знаеха по какви къщи и входове може да се завират, а по какви — не. С никакви съблазни те не можеха да бъдат привлечени във ведомствен блок на КГБ. Даже легендите, че всичките апартаменти на този дом са буквално затрупани с електронна аудио и видеотехника от Запад и Япония, не съблазняваха разбивачите, въпреки че по другите къщи в Москва изколваха цели семейства с единствената цел да задигнат някое конфекционно видео южнокорейско производство.

В резултат вратите на „чекистките“ къщи бяха снабдени с крайно примитивни ключалки, поставени още от строителите на къщата. Единственото, което си позволяваха някои обитатели, беше да си тапицират вратите с дерматин с красиви медни кабърчета.

Куманин не представляваше изключение. На вратата му имаше обикновена секретна брава, която при желание можеше да се отвори с кламер, да се изкърти с рамо или да се разбие с отвертка. Видео Куманин си нямаше, макар че можеше да си купи в магазините на така наречения конфискат. Тъкмо по това време на Лубянка два отдела водеха във всесъюзен мащаб безпощадна война с видеомагнетофоните и видеопродукцията, която, естествено, беше сто процента западна (тъй като в СССР тази дейност се намираше в ембрионално-зачатъчно състояние) и следователно попадаше под разни членове на наказателния кодекс или под безбройните подзаконови секретни инструкции.

Всяка видеокасета можеше лесно да бъде класифицирана като откровено антисъветска, пропагандираща войната и насилието, порнографска или просто идеологически вредна. Първоначално на собствениците на видеоматериалите лепваха присъди със задължителна конфискация на апаратурата и касетите. Но с „либерализацията“ и разпространението на „новото мислене“ престанаха да раздават присъди, като се ограничаваха само с предупреждения, но продължаваха да изземват апаратурата и видеоматериалите.

Всичко това доведе до рязко покачване на цените на съответните стоки при прекупвачите. Процъфтя „черният видеопазар“, на който отраканите момчета от КГБ продаваха на едро част от конфискуваното, като по този начин насаждаха новите икономически отношения.

Кумамин имаше като ценни вещи само телевизор и западногермански магнетофон, купен с благородната цел да възобнови заниманията си с музика през свободното време.

Затова Куманин сметна, че едва ли някому ще му дойде на ум да се пъха в апартамента му с надеждата да открие там нещо достойно за внимание. Като огледа вратата, Куманин се убеди, че е била отворена с монтьорско лостче, следата от което се виждаше на касата. Нямаше основание да подозира колегите си. На Сергей му се беше случвало да влиза в чужди апартаменти, за да постави там подслушвателна апаратура или да проведе негласен обиск (преди официалния). Както всеки оперативник, той знаеше как да направи това без да прибягва към такива груби предмети като лост или длето. А когато трябваше да се имитира кражба с взлом, се прилагаха специални методи.

Куманин реши да продължи разследването и излезе на улицата. Край къщата собствениците на коли със свои сили бяха оборудвали нещо като охраняван паркинг, въпреки че „екстериорът“ на блока се ползваше със същата слава, както и интериорът му.

Дори младежите от спортен тип с черни якета, които работеха в кооперацията, се приближаваха към блока предпазливо, сякаш влизаха в църква, а като влезеха във входа, уплашено въртяха глави, като че ли очакваха да видят нещо страшно.

Паркингът се пазеше от „чичо Паша“, който преди това бе работил тридесет години на централния пропуск на Лубянка. В последно време той започна подозрително често да си сръбва от шишето (в което, както казваха, имаше самогон) и заспиваше на поверения му пост, в специално построената за целта будка. Но тъй като нищо не се случваше с колите, на това злостно нарушаване на устава на караулната служба се гледаше през пръсти и с известна доза здрав хумор.

Чичо Паша си беше на поста. Настроението му по редица причини беше повишено.

— Чу ли? — попита той Куманин. — На ветераните от органите щели да дават водка без купони.

— Вярно — потвърди Куманин, който не искаше да разваля настроението на ветерана. — Я ми кажи ти, чичо Паша, днес отлъчвал ли си се за дълго от поста си?

— Ти да не си началник на караула? — обиди се старецът, — отлъчвал съм се — не съм се отлъчвал, теб какво те интересува? Аз пред председателя на кооперацията се отчитам…

— Ама аз не за това — каза Куманин. — Ти какво веднага се заяждаш. Да си забелязал случайно да се е приближавала чужда кола към нашия вход? — И той посочи с ръка входа, намиращ се на около четиридесет метра от будката.

Преминаването на разговора в привичната служебно-следователска насока изтри от лицето на чичо Паша изражението на обида. Професионалният поглед на стария портиер фиксираше такива неща автоматично.

— Имаше такова нещо — доложи той като вътрешно се надигна, — само че не баш срещу вашия вход, а някак си между вашия и съседния. Червено „Жигули“. От него излезе един гражданин, постоя до входа, погледа табелката с номерата на апартаментите. Аз тъкмо си помислих дали да не го задържа, документчетата му да погледна…

Чичо Паша въздъхна:

— Само че сега властта никаква я няма, отмениха постовете по входовете. Разправят, нямало било пари, а пък портиерните са ги дали на някакви чернилки за складове…

— Значи, викаш, постоя, почака — прекъсна Куманин лекцията на чичо Паша за кризата на властта, — а после какво?

— Какво после? — повтори пазачът. — После влезе във входа. Помислих си дори да не е телевизионен техник. Куфарче носеше…

— А случайно да си забелязал номера на колата? — запита Куманин.

Чичо Паша отново въздъхна:

— Далечко беше. Очите ми вече не са каквито бяха. Не можах да видя. А ти що питаш? Да не е станало нещо? Тоя с куфарчето след около половин час, да не те излъжа, излезе, качи се в колата и си замина.

— Нищо не е станало — успокои Куманин ветерана, — просто чаках един приятел, ама се прибрах късно. Благодаря, чичо Паша. Приятно дежурство.

Куманин се прибра вкъщи и внимателно огледа масата, на която беше оставил папката. Като всеки ерген Сергей не бършеше често праха от масата и другите си мебели. Под косата светлина на настолната лампа той ясно видя черен правоъгълник на мястото, където бе лежала папката.

„Сигурно някъде на масата или на вратата са останали отпечатъци от пръстите му — но няма да взема да викам милиция.“ Разбира се, той си нямаше у дома криминалистко куфарче, а ако си кажем честно, нямаше такова и на работата си. За да го получи от отдела по криминалистика, трябваше да изгуби най-малко половин ден. При това можеха да му натрапят присъствието на криминалист, който сега щеше само да му пречи.

Убеждението, поддържано стабилно сред обществото, че ако престъпникът си е оставил някъде отпечатъците, непременно ще го намерят, беше просто поредната проява на социалистическия реализъм, този път в криминалистиката. Откритите отпечатъци от пръсти, дори ако ги имаше в дактилоскопската картотека, далеч не винаги можеха да бъдат идентифицирани, главно заради първобитното състояние, в което се намираше дактилоскопската служба. Тя беше затрупана с десетки хиляди картони, за чиято систематизация отдавна никой не мечтаеше.

Говореше се за компютризация на картотеката, но работата в тази насока вървеше бавно, ефектът от нея се очакваше не по-рано от 1994 година. Затова Куманин прекрати „следствените мероприятия по изчезването на папката с глави от дисертацията на аспирантката Шестакова“ и отиде в кухнята да хапне. Сложи чайника да се топли и, докато вадеше от куфарчето си пакетче масло и половин салам, видя книжката на Гибс „Домът със Специално Назначение“, която беше взел сутринта от собствения си кабинет и за която, да си признае, беше съвсем забравил. Докато си хапваше скромната вечеря и пийваше чай, Сергей прелистваше книгата с надеждата да намери нужното място, което преди три или четири години бе отбелязал в паметта си.

Книгата започваше с описание на посещението на английския крал Едуард VII в Ревел през един прекрасен летен ден, 9 юни 1908 година. Кралят акостира на ревелското пристанище с яхтата си „Виктория и Алберт“. Царските яхти „Щандарт“ и „Полярна Звезда“, украсени с пъстри флагове и огромни платнища на императорските и кралските знамена и издигнати на стенгите Андреевски флагове и флагове на Свети Георги, очакват нейното пристигане. Император Николай II със семейството си, сред което императрицата, четирите дъщери и четиригодишният престолонаследник царевич Алексей, чакат пристигането на августейшия братовчед на борда на „Щандарт“. Английският крал преминава на борда на руската яхта под гърма на артилерийския салют от корабите, съпровождащи императорските яхти. Когато салютът затихва, кралят, криейки в брадата си язвителна усмивка, изслушва приветствията на английски език, с които се обръщат към него една след друга четирите царски дъщери. Най-голямата — Олга — е на тринадесет години, а най-малката — Анастасия — на седем. Крал Едуард прекарва шестдесет години като престолонаследник и поради това е човек комплексиран и язвителен. След като изслушва приветствията на малките княжни, той директно запитва Александра Фьодоровна: „В кой хан сте учили вашите моми на английски език?“

Гордата императрица пламва от унижение. Тя е внучка на същата тази английска кралица Виктория, чийто син е крал Едуард. Английският език е, може да се каже, роден за руската императрица и тя сама е учила дъщерите си. Въпросът на Едуард е като отровна стрела, прицелена в една от най-болезнените точки на нейното самолюбие. След това посещение императрицата решава да намери възпитател за децата си. Така в царското семейство се появява англичанинът Чарлз Сидни Гибс, преподавател по английски език. Впоследствие той става толкова предан на това нещастно семейство, че не го напуска и след като Николай II се отрича от престола.

Заедно с тях е настанен под домашен арест в Александровския дворец в Царское село, заедно с тях заминава за далечния сибирски град Тоболск. Гибс иска да ги последва и в Екатеринбург, но охраната буквално го откъсва от любимите му ученици с приклади и щикове. Минавайки в нелегалност, благородният англичанин дочаква идването на белите в Екатеринбург и оказва съдействие на работата на Извънредната следствена комисия, назначена от А.В.Колчак за изясняване обстоятелствата около убийството на царското семейство. Гибс работи заедно със следователя Николай Соколов, който напразно се опитва да открие труповете на убитите. После е принуден да отстъпи заедно с войската на белите. След завръщането си в родината преминава от англиканско в православно вероизповедание, приема монашество под името отец Николай в памет на царя мъченик и до последните си дни е начело на православната община в Оксфорд. Чарлз Сидни Гибс, или отец Николай, умира през 1963 година на осемдесет и седем годишна възраст.

Приживе Ч.Гибс не обича да разказва какво е преживял в Русия, а още по-малко за последните дни на Николай II и семейството му, чийто свидетел му е било писано да бъде. Приживе не пише никакви мемоари и рядко се изказва в пресата, въпреки че с името му често се злоупотребява, особено по времето на скандала със самозванката Андерсън, която се опитва да се представи за принцеса Анастасия, най-малката дъщеря на царя. Но след смъртта му в дома на отец Николай е открит обширен архив, засягащ дългогодишния му живот и дейност при царското семейство.

В архива са открити стотици откъслечни записки, дневници, около хиляда снимки (Гибс е бил страстен фотограф), включително и уникални снимки, направени по пътя от Тоболск за Екатеринбург, сред които снимка на тринадесетгодишния престолонаследник Алексей и сестра му Олга в каютата на речния параход „Рус“, който ги откарва към вечността.

По-късно американският журналист Джон Тревин успява с помощта на приемния син на Гибс, също православен свещеник, въз основа на документите на покойния да състави и издаде книга, илюстрирана със снимките на Чарлз Гибс.

Та тази именно книга разлистваше Куманин. Най-сетне той се натъкна на мястото, което търсеше. Сергей остави настрана чашката с недопития си чай и започна да чете английския текст. Въпреки че много рядко се упражняваше, още не беше загубил способността си да чете на английски.

 

Някъде към средата на октомври 1917 година, пишеше Гибс, до Тоболск достигнаха вестници с описание на така нареченото Фатимско чудо. Царят получаваше в Тоболск много вестници, включително и от чужбина, но всички те пристигаха със закъснение от най-малко един месец. В средата на октомври пристигнаха някои вестници, излезли през юни и юли. Негово Величество ми даде да прегледам няколко вестника, в които под различни заглавия се даваше описание на Фатимското чудо.

Основното в случката беше следното: на 13 май тази година край селцето Кова-да-Ирия, разположено близо до португалския град Фатима, десетгодишната Лучия Ебобера, деветгодишният Франциско Марто и седемгодишната му сестра Джансита Марто се разхождат недалеч от къщите си. Внезапно в ясното небе децата виждат ярък блясък. Решават, че е светкавица и се спускат да се скрият под един огромен дъб, но се спират изумени, като виждат летящо на височина не повече от три фута светещо светлозелено кълбо, вътре в което се намира същество с бляскаща бяла мантия и с лице, излъчващо сияние.

„Не се бойте, няма да ви причиня вреда“ — казва съществото с мек женски глас.

Уплашените деца я питат коя е и откъде идва.

„Дойдох от небето — отвръща тя — и ви моля да идвате на това място на всяко тринадесето число в продължение на шест месеца по същото време на деня. Тогава ще ви кажа коя съм и какво искам. След това ще се явя на земята за седми път.“

Тя помолва децата всеки ден да отправят молитви към Пречистата Дева и за мир на Земята. После кълбото в пълна тишина започва да се издига нагоре и изчезва. Трите деца се прибират в къщи и се опитват да разкажат на родителите си за, пратеното свише видение, но възрастните не приемат тази история насериозно.

Слухът за чудото се разпространява и, когато на 13-ти юни децата отново тръгват към стария дъб, на почтително разстояние ги следва малка група поклонници. Поклонниците виждат светлозелено искрящо кълбо, което увисва на височината на детските очи. Този, който се осмелява да се приближи, чува глас. Но това е гласът на Лучия Ебобера.

„Когато нощта се озари от невиждана светлина — говори момиченцето, устремило поглед някъде далече, — знайте, че това е велико знамение, дадено ви от Господ, който желае да накаже света за неговите престъпления. За да предотвратя бъдещото нещастие, аз помолих Господ да накаже САМО РУСИЯ. Ако молбата ми бъде удовлетворена, Русия ще бъде наказана с ПРЕОБРАЗУВАНИЕ. Молете се за Русия!“

Всички вестници отбелязваха, че неграмотните селянчета от затънтеното португалско селце имат някаква представа за Русия. Това беше просто невероятно! — Междувременно — продължаваше Гибс — след призива да се молят за Русия, която Господ е решил да накаже с преобразувание, Лучия обявява окончателната присъда на Светата Дева. Това става на 13 юли 1917 година.

„Господ твърдо е решил да накаже Русия, и безбройни ще бъдат бедите й и страшни ще бъдат страданията на народа й. Но милостта на Господ е безгранична и на всички страдания ще дойде краят. Русия ще научи, че наказанието е свършило, когато изпратя отрок, който да обяви за това, като се появи в сърцето на Русия. Няма нужда да го търсят. Той сам ще намери всички и ще заяви за себе си.“

После момичето съобщава, че Пресветата Дева й е поверила много сведения за бъдещето на човечеството, но я моли да ги запази в тайна.

Изпреварвайки нещата, ще отбележа, че това бяха всички сведения за Фатимското чудо, които успяхме да получим в Тоболск. След болшевишкия преврат вестниците просто престанаха да идват. Повечето руски вестници бяха закрити, а чуждите не бяха допускани в загиващата страна. Наказанието чрез преобразувание започна и бързо набираше сила.

Негово Величество, като прочете тези съобщения, беше потресен. „Всичко е в ръцете Божии — каза той. — Господ е проклел Русия. Но кажете ми, господин Гибс, за какво? Нима Русия е по-лоша от другите? Нима е виновна в тази война повече, отколкото Германия или Франция, които така и не можаха да си поделят Елзас и Лотарингия?“

„На мястото на Ваше Величество — предпазливо забелязах аз, — не бих придавал особено значение на тези вестникарски съобщения. Нали знаете вестникарите и тяхната постоянна склонност към преувеличения. В католическите страни случаи, подобни на Фатимското чудо съвсем не са рядкост. За последните двеста години са станали не по-малко от дванадесет такива случая във Франция, Италия, Испания и Португалия. И в испанска Америка…“

„О, не! — прекъсна ме царят. — Нито един португалски журналист не би се сетил да вложи в устата на това момиченце пророчества за Русия. За какво им е Русия? Аз също знам за подобни случаи в миналото. Но всички се свеждат до това, ако въобще отречем Божествената същност на ставащото, да привлекат поклонници към дадено място, или пък да получат субсидии и пожертвания за някой намиращ се наблизо манастир. В Португалия не само това неграмотно момиче, но и повечето собственици на вестници знаят за Русия толкова, колкото и ние за тях, и дори още по-малко. Та кой би могъл да вложи в устата на това момиче, което със сигурност е бъдеща светица, думи именно за Русия. Е, представете си, господин Гибс, че у нас, да кажем, Серафим Саровски започва да прави пророчества за Португалия, Франция или вашата страна? Кой би го чул?“

Царят се замисли, нервно запуши и продължи: „Често си спомням пророчествата на Свети Серафим пред император Александър I. Чували ли сте за тях? Не? Има легенда, че цар Александър Благословени посетил един мъдър старец и той му казал: «Твоят род ще продължи триста и три години. Той е започнал в дома на Ипатиев и ще свърши в дома на Ипатиев. Започнал е от Михаил и ще свърши с Михаил.»“

„Боже милостиви“ — прошепнах аз.

„Той казал и много други неща, които не са ми съвсем ясни — продължи Негово Величество. — Че над мощите му ще бъде построена ковачница на дявола за унищожаване на целия човешки род, че Русия ще бъде удавена в кръв заради греховете й. Но Господ е милостив. Той ще даде на Русия да се вдигне от руините и пепелта, като ще предупреди за това всички руси с чудотворни знамения през светия ден на Преображение Господне. Старецът говорил и за някакъв чудодеен отрок, който ще се яви да избави Русия от скверната на черното езичество. Виждате ли, Гибс, как всичко съвпада с думите на португалското момиче от Фатима?“

Негово Величество се прекръсти.

„Бог ми е свидетел — каза той след кратка пауза, — че обичах Русия и народа й, поверен ми от Господ. Опитвах се да поправя грешките на предците си, които се страхуваха да дадат на руския народ не само свобода, но и воля. Дадох им всичко, и тъкмо аз бях прокълнат. След смъртта на баща ми, когато се качих на престола, ми се стори, че съм се потопил във водовъртеж. Този водовъртеж ме носи, без да ми даде да се опомня, през всичките тези двадесет и три години, и ме изхвърли тук, в Тоболск, както в новела на Едгар По“.

Царят печално се усмихна, и в добрите му очи нямаше нито скръб, нито страх, а някакво мистично спокойствие поради разбирането на невъзможността да се бориш с всемогъщата Участ.

„У нас, в Англия — казах аз, — много икономисти отбелязват царуването на Ваше Величество като небивало явление в историята на руската държава. Аз никога нямаше да замина за Петербург, ако не знаех от вестниците и от знаещи хора, че в Русия, благодарение на усилията на Ваше Величество, е започнала светла епоха на свобода и разцвет. Сякаш някой вдигна черната завеса, скриваща рая…“

„Аз съм роден в деня на великомъченика Йов — явно без да ме слуша, каза царят. — Всички родени на този ден живеят под знака на някакво проклятие. И непрекъснато чувствах, че то виси над мен, исках да изведа страната от средновековната безперспективност. Използвах съветите на такива умни хора като Бунге и Вите, които смятаха, че е достатъчно да се прокара достатъчно количество железопътни линии — и страната ще мине по тях към европейската цивилизация. Ние построихме най-дългата железопътна линия до Владивосток и в резултат избухна войната с Япония, която завърши с катастрофа. Мечтаех за семейно щастие, безумно обичах и обичам нещастната си жена, но имаме неизлечимо болен син, роден в разгара на японската война. Може би Господ още тогава ме е предупреждавал заради греховете ми? Положих всички усилия, за да приключа тази война възможно по-бързо и при всякакви условия, и получих безредици в страната. Като вникнах какво иска от мене народът, всичките съсловия, се опитах да им го дам: за интелигенцията пълна свобода на самоизразяването, партиите и съюзите, за търговците — нищожни данъци и държавна протекция, за селяните — земя.“

„Дейността на Ваше Величество, — казах аз, едва сдържайки сълзите си, — би се увенчала с пълен успех, ако не беше тази проклета война, разразила се сред християните, подобна на гнева Божи, стоварил се върху Содом и Гомора. Армията на Ваше Величество се оказа неподготвена за подобна война, както, впрочем, и армиите на другите страни. Чудовищните човешки загуби в тази война, които претърпя Русия, безусловно искаха и искат някакво изкупление, от което умело се възползуваха сили, традиционно ненавиждащи Ваше Величество и опитващи се да стоварят отговорността за всичко именно върху Вас“.

„Ако тогава, — с въздишка на душевна мъка прошепна царят, — не бяха ранили Григорий Ефимович, Царство му Небесно, той щеше да направи всичко, за да не влезе Русия в тази злощастна война. Той ме предупреждаваше. Той казваше фактически същото, каквото и Свети Серафим и тази португалска пастирка. Григорий Ефимович беше просветлен от Бога и би могъл да стори това. А какво можех да сторя аз? Бях свързан с договори, които не бях сключвал, имах задължения, които не бях поемал. Аз трябваше и исках да остана порядъчен човек, чиято дума все нещо значи. Говорех ви за водовъртежа, който отвлече в дълбокото и мен, и цялата страна. Но не аз, не аз, Гибс, започнах тази война! Но ако аз съм виновен за това, че не съм бил достатъчно твърд, то какво е виновна Русия? Винаги съм чувствал, че съм прокълнат. Но защо заедно с мен проклеха и Русия? Виждам, че това е станало, но не разбирам защо“.

Всичко това Негово Величество говореше без следа от истерия, с тих и спокоен глас. Императорът умееше да се владее при всякакви обстоятелства. Това беше най-благородният и сдържан човек, който някога съм срещал. Нещастията, струпали се върху него от всички страни, донякъде го бяха състарили, но не бяха го сломили.

Негово Величество се приближи към малка маса, на която се намираше Библията, която той всекидневно четеше, отвори я и измъкна скрит между страниците малък лист хартия, сгънат на две. Негово Величество разгърна листа и ми го подаде.

През годините, прекарани в Русия, се бях научил много добре да чета и пиша на руски, но хартията, която ми връчи царят, беше изписана с драскулки, подобни на детски, и не можах да разчета нито дума.

„Извинявайте — каза Императорът, — разбирам, че ви е трудно да разчетете този почерк. Аз самият с много труд успях да прочета писмото, въпреки че почеркът ми е познат. Това е последното писмо, написано до мен от Григорий Ефимович, в навечерието на убийството му. Чуйте го, господин Гибс:

«Пиша това писмо, последното писмо, което ще остане след мен в Санкт-Петербург. Предчувствам, че ще умра преди 1 януари (1917 г.). Обръщам се към руския народ, към Тате, Майка и Децата, към цялата руска земя, какво трябва да знаят и разберат. Ако бъда убит от обикновени убийци, особено от свои братя — руски селяни, то ти, Руски Царю, няма от какво да се страхуваш, ти ще останеш на трона си и ще царуваш, и ти, Руски Царю, не трябва да се страхуваш за децата си — те ще царуват в Русия още стотици години. Но ако бъда убит от боляри и дворяни, ако ТЕ пролеят кръвта ми, и тя остане по ръцете им, то двадесет и пет години няма да могат да измият кръвта от ръцете си. И ще трябва да бягат от Русия. Брат брата ще убива, брат брата ще мрази, и след двадесет и пет години ни един дворянин няма да остане в Русия. Царю на Руската Земя, ако чуеш погребалния звън на камбаната за убития Григорий, да знаеш: ако за смъртта ми е виновен някой от твоята рода, то ще ти кажа, че никой от семейството ти, никое от децата ти няма да живее повече от две години. А ако остане живо, ще моли Бога за смърт, защото ще види срама и позора на Руската земя, пришествието на антихриста, мор, нищета, порутени Храмове Божии, светини оплюти, където всеки ще стане мъртвец. Руски Царю, ти ще бъдеш убит от руския народ, а самият народ ще бъде прокълнат и ще стане оръдие на дявола, ще се избива помежду си и ще пръска смъртта по света. Три пъти по двадесет и пет години черните разбойници, слуги антихристови, ще изтребват руския народ и православната вяра. И ще погине земята Руска. И аз загивам, загинал съм вече, и няма ме вече сред живите. Моли се, моли се, бъди силен, мисли за своето Благословено семейство.»“

Негово Величество свърши да чете, сгъна писмото и го сложи обратно в Библията. Аз седях, потресен до дъното на душата си.

В миналото няколко пъти се бях срещал с Григорий Распутин, и той не ми направи никакво впечатление, макар че знаех, че той успяваше да прекрати тежките пристъпи на хемофилия на царевича, а придворните лекари се подписваха в безсилието си и предричаха на момчето близка смърт. Не бе минала и година от смъртта на Распутин, и царят и семейството му бяха лишени от трона и изселени, а здравето на Негово Височество се влошаваше с всеки изминат ден. Единият крак на царевича фактически беше неподвижен.

Всички тези пророчества, които се сбъдваха пред очите ни, подействаха силно и на мен, и започна да ми се струва, че съм свидетел не на обикновен катаклизъм, породен от европейската война и руската революция, а действително на изпълнението на Волята Божия.

„Може би — прекъсна размислите ми Негово Величество, — Господ прокле страната и мен, нейния господар, защото не съумяхме да опазим Светия човек, когото той ни беше изпратил. Евреите са били прокълнати, че не са опазили Христа. Значи сега русите ги очаква същата съдба: разпръсване по света, всеобщо презрение, сменяно от периоди на състрадание, вечни гонения…“

„Ваше Величество — осмелих се да прекъсна царя. — Простете ми, но ми се струва, че преувеличавате. Покойният Распутин все пак не е Христос, а русите са относително млада нация. Струва ми се, че още не са достигнали върха на могъществото си, който евреите отдавна са преминали. Сред поданиците на Ваше Величество имаше може би повече евреи, отколкото във всички други страни, взети заедно, и вие имахте възможност да се уверите, че главната трагедия на евреите е в липсата на собствена държава, която те така неразумно са пожертвали заради личната свобода. Мисля, че руснаците ще се окажат по-умни. Те ще пожертват себе си и свободата си в името на спасението на държавата, която, според всички пророчества, неизбежно ще се възроди.“

„След седемдесет и пет години — прошепна царят. — Прав е бил Григорий Ефимович. Аз вече моля Бога да прати бърза смърт на всички нас…“

 

Сергей затвори книгата с тежка въздишка. „След всичко преживяно и премислено Гибс, разбира се, е постъпил много мъдро, като се е помонашил. Въобще всичко това е интересно, ако, разбира се, не е скалъпено по-късно. Наистина, отде накъде португалска пастирка изведнъж заговаря за Русия и за наказанието й чрез «преобразувание». Ако се вярва на цялата тази драсканица, срокът на наказанието свършва след около две години. Може пък със започването на горбачовската перестройка то вече е приключило?“

Трябва да кажем, че Куманин не виждаше никакво нещастие за страната за последните седемдесет години, ако не се брои, разбира се, периодът на гражданската и на Великата Отечествена война. Имало е през сталинските времена, т.е. много отдавна, някои крайности в борбата против останките от експлоататорските класи, предателите и изменниците. Но тези крайности са осъдени от партията. Ако някой е страдал през този период, то не е толкова народът, а самите охранителни органи, които партията постоянно е посочвала за отговорни за собствените й грешки и е наказвала с прекомерна суровост. Затова всички тези мистични разговори на царя с Гибс и техните позовавания на произшествието във Фатима и авантюриста Распутин предизвикваха у Сергей чувство, което можеше да се нарече „иронично раздразнение“. Фактите, самият разговор предизвикваха у него ирония, но го дразнеха с тенденциозната си насоченост. Зад гланцовата корица на книгата, приписвана на Чарлз Гибс, се усещаше умелата ръка на редактор от ЦРУ. Прекалено съвременно-антисъветски звучеше. Докато четеше цялото това мистично бръщолевене, Куманин не можеше да се отърве от мисли за Альоша Лисицин и неговия съименник, изчезнал по време на сталинските мероприятия в навечерието на войната.