Минди Мехия
Всичко, което искаш да бъда (8)

Хети

вторник, 11 септември 2007 година

— Ако се замислиш както трябва, всъщност има само трима души, които си заслужава да поканя на Деня на Сейди Хоукинс.

— Значи твоите са с трима повече, отколкото аз бих погледнала повторно.

Продължих да разпечатвам снимките на госпожа Густафсон — общо трийсет броя, всичките на грозни деца — докато Порша се подпираше на щанда и разглеждаше маникюра си. Беше донесла четири различни цвята лак за нокти от рафта с козметичните продукти и бе напълно погълната от задачата да избере кой от тях ще подхожда най-добре на традиционната карирана риза, която се носеше на танците по случай Деня на Сейди Хоукинс. Все едно имаше нещо, което да подхожда добре на традиционна карирана риза. Тя не обърна внимание на думите ми, а вдигна едното шишенце лак към светлината, за да го разгледа по-добре. Лакът приличаше на синя лимонада — цвят, който би изглеждал ужасно на мен, но щеше да стои прекрасно на нейната светлокафява кожа.

Порша често идваше при мен на работното ми място, защото магазинът за алкохол, който държаха родителите й, беше само на една пресечка разстояние. Освен това не обичаше да си пише домашните, докато хората си купуваха бира и караха майка й да повтаря всичко по няколко пъти, защото се затрудняваше с „р“-то. На мен също ми трябваше известно време, докато се науча да я разбирам какво казва, но все пак винаги обичах да ходя на гости у тях. Госпожа Уен ни се караше тихо и непрекъснато, докато щедро ни сипваше пикантна телешка супа. Естествено, Порша се срамуваше от всичко вкъщи. Тя не можеше да разбере колко страхотно е да бъдеш отнякъде другаде, а не от тук.

— Първият е Трентън.

Тя се зае да отмята потенциалните кандидати за среща, все едно подреждаше по цвят шишенцата с лак за нокти.

— Той излиза с Моли.

— Така е — призна тя. — Засега. Но Денят на Сейди Хоукинс е чак след един месец. Вторият е Мат.

— Той е висок около един метър — отбелязах аз.

— Да, и аз също. Не всички хора приличат на жирафи като теб.

— Предпочитам сравнението с газела — отвърнах аз.

Прибрах разпечатаните снимки в един плик и му залепих етикета.

— Или бъдеща супермоделка.

Порша изсумтя.

— Мечтай си.

— А кой е третият?

— Хм? А, Томи.

— Кой Томи?

— Кинакис.

Тя извърна поглед настрани, докато го казваше.

— Томи Кинакис? Какво ти става, Порше?

— Защо? Не намираш ли, че е готин?

Да, по някакъв начин. Има хубава коса и красиви очи, но освен това е тъп като галош. Като огромен, масивен галош.

— За какво ще си говориш с него?

— Кой казва, че ще си говорим?

Замислих се дали да й го кажа, преди да го направя.

— Той ме покани да го гледам на някакъв мач.

— Наистина ли? — рече тя и спря да си играе с лака за нокти. — Ще отидеш ли?

— Да бе. Ха-ха! Нали ме познаваш? Здравейте, госпожо Густафсон.

Порша изчезна някъде с лака за нокти, докато давах снимките на госпожа Густафсон. Тя ми разказа за всичките си грозни внучета, едно по едно, а аз кимах и се смеех на историите за тях.

След като бяхме разгледали заедно снимките, тя ме хвана за лакътя.

— Ти вече си пред завършване, нали, Хети?

— Аха. През пролетта на следващата година.

— И с какво ще се занимаваш след това?

Знаех какъв е правилният отговор на този въпрос. Предполагаше се да кажа, че ще се запиша в щатския университет, където ще следвам за медицинска сестра или нещо друго, също толкова полезно, придружено с жизнерадостна усмивка, която да сложи край на разговора. Вместо това й казах истината:

— Ще замина за Ню Йорк.

Тя повдигна вежди.

— И какво ще правиш чак там, миличка?

— Ще стана актриса и ще играя на Бродуей — отвърнах аз.

— Е, значи сигурно точно така ще стане. Каквото има да става…

Потупах я по ръката, нашарена с изпъкнали сини венички, маркирах снимките й на касата и се пошегувах, че някой ден ще прочете за мен във вестниците. Когато тя си тръгна, като се усмихваше и поклащаше глава, все едно само си фантазирах, усетих в тялото си щастливата тръпка от адреналина, както всеки път, когато го казвах на глас. Аз наистина щях да замина за Ню Йорк — и за пръв път не ме интересуваше какво мисли някой друг за това. Исках за себе си живот, по-смислен от този в Пайн Вали — живот, в който всичко щеше да бъде различно.

Не бях някаква глупачка. Давах си сметка, че сигурно трябва да кандидатствам за прехвърляне в друга дрогерия от веригата CVS в Ню Йорк и известно време да работя там. Така щеше да бъде най-лесно, а освен това щях да имам пари за наема, докато си търся нещо по-добро. И да, може би нямаше да постигна успех като актриса, но пред мен беше целият ми живот, в който да го измисля, а освен това вече никой не се посвещаваше на една и съща кариера завинаги — в една и съща компания, с жалкото си куфарче в ръка, ден след ден до пенсия. В новото десетилетие всичко се рециклираше, видоизменяше и сливаше непрекъснато. Можех да стана актриса/фотограф/гледач на кучета или служител в галерия/сервитьорка/модел. Господи, аз и сега бях такава. Бях един милион различни неща, в зависимост от това с кого разговарям или как се чувствам. Всички хора като госпожа Густафсон трябваше най-сетне да разберат, че обичайният въпрос „С какво ще се занимаваш?“ вече няма абсолютно никакъв смисъл.

Порша си купи розов лак за нокти и последния брой на списание People и се върна в магазина на родителите си. Вече приключвах с касата, когато ми изпрати съобщение да поканя Томи за Деня на Сейди Хоукинс. Написах й: „Защо не го покани6 ти?“, но тя не ми отговори.

Прибрах се у дома и изядох един сандвич, преди да си отида в стаята.

— Първо домашните! — провикна се след мен мама, докато се качвах по стълбите.

— Знам! — провикнах се и аз в отговор.

Затворих вратата на стаята си, извадих учебника по история, взех една тетрадка и отворих на компютъра си някакъв уебсайт за Средновековието, в случай че мама реши да ме провери. Едва тогава отворих и уебсайта, който ме интересуваше наистина: „Пулс“.

„Пулс“ беше форум за нюйоркчани, който бях започнала да посещавам това лято, защото в него се публикуваха много обяви за кастинги. Проверявах всяка една, а след това издирвах в интернет пиесата, за която се търсеше изпълнител, както и театъра, където щеше да се играе постановката. От известно време насам търсех информация и за режисьора, защото, откакто преди няколко седмици бяха започнали репетициите в градския театър в Рочестър, бях разбрала, че нашият режисьор Джералд обича клюките за други режисьори. Затова търсех в интернет подходящи режисьори, за които да го разпитвам. В действителност такива въпроси му харесваха само защото му даваха възможност да критикува колегите си, но на мен ми беше интересно да слушам неговите разкази за театралната общност в Ню Йорк.

Влязох във форума с моя ник „Холи Г.“ и на екрана се появи профилната ми снимка: портрет на две от прасетата на бащата на Хедър, снимани съвсем отблизо до зурлите. Ако човек не беше фермерска дъщеря, просто нямаше как да разбере какво вижда. На снимката се забелязваше само нещо като неравен, мръснорозов фон, прорязан от остри черни черти. Хората от форума винаги коментираха тази снимка. По всеобщо мнение тя беше истинско произведение на изкуството. Един от тях дори ме помоли да му изпратя линк към портфолиото си, когато му казах, че аз съм я правила. Значи явно не беше толкова трудно да заблудя и нюйоркчаните.

Въпреки че не коментирах по всички теми, четях абсолютно всичко, което се публикуваше в този форум. Хората обсъждаха театрални премиери и постановки, които вече не се играеха, някоя грозна нова архитектурна забележителност, най-новия ресторант, който наистина беше толкова добър, колкото твърдяха всички, ужасните и непрекъснати ремонти в центъра и дискутираха коя е най-близката станция на метрото, от която се стига до някоя модерна галерия. Никой никога не повдигаше темата за времето или за предаванията по телевизията — двете основни теми за разговор в дрогерията. Всеки път ми се искаше да завъртя очи към тавана и да кажа: „И какво, ако са предупредили за възможно образуване на слани?“, но знаех, че баща ми наистина се вълнува от този въпрос, защото е важно за реколтата, така че се включвах в разговора, все едно това беше най-интересното нещо на света. Дори държах фермерския алманах зад щанда, за да се подготвя. Но точно затова харесвах форума „Пулс“ — защото там можех да бъда себе си. Можех да казвам каквото ми идва отвътре и да задавам въпросите, отговорите на които наистина ме интересуваха. Мама твърдеше, че интернет е опасно място, защото всички са анонимни и човек никога не знае наистина с кого разговаря, но според мен точно това беше причината да се чувствам толкова свободна там. Форумите ми позволиха да открия коя съм в действителност. Всеки ден на училище се превръщах в това, което искаха учителите и приятелите ми, оттам отивах направо на работа или на репетиция, където се превръщах в нещо друго, което се искаше там, а накрая се прибирах у дома и трябваше да намеря време за домашните си и да се опитам да разбера какво искат от мен моите собствени родители — докато онова, което те наистина искаха, бе Грег да се прибере у дома, а аз отново да стана на десет години (съжалявам, мамо и татко — няма как да стане)… и ето че вече беше десет часът вечерта. Когато влизах в профила си в „Пулс“, за пръв път през целия ден можех да си поема дъх. Най-сетне си позволих да се отпусна и да се огледам — и тогава видях едно съобщение от някакъв новак, което трябваше да коментирам навреме.

КниженПлъх: Здравейте, всички. Аз съм нов във форума.

Видях темата за срещата за автографи с Томас Пинчън следващата седмица и НЕ МОГА ДА ПОВЯРВАМ. Тогава няма да бъда в Ню Йорк, но ако някой мисли да ходи, може ли да му изпратя книгата, на която искам автограф, и 50 долара за услугата?

Холи Г.: 50 долара за услугата? Сигурно си някъде от Средния запад.

КниженПлъх: Признавам се за виновен. Как разбра?

Холи Г.: Никой няма да направи подобно нещо за по-малко от 200 долара, а дори и така няма как да стане. Срещата за автографи с Томас Пинчън е градска легенда.

КниженПлъх: Хм. Аз съм чел книгите и биографията му — изглежда ми съвсем истински.

Холи Г.: Не говоря за самия писател. Градската легенда са срещите за автографи с него. Ти си нов във форума и затова не знаеш, че срещите за автографи с Томас Пинчън са все едно Рудолф Джулиани да се кандидатира за президент, ремонтът на центъра да свърши или самолетът на Амелия Еърхарт да кацне на летище „Джей Еф Кей“.

КниженПлъх: О. Разбрах. Жалко. Толкова се зарадвах. Тогава защо някой е пуснал съобщение за това събитие във форума, все едно ще се проведе наистина?

Отговорих му с лично съобщение, така че да не го видят всички.

Холи Г.: Някои хора си правят майтап с това, но в повечето случаи просто е човек, който иска да те преметне с 200 долара. Отбелязах темата, така че модераторите на форума да я свалят. Но понякога действат доста бавно.

КниженПлъх (в отговор на личното съобщение): Май трябва да ти благодаря, че ми спести излишния разход и разочарованието.

Холи Г.: Нямаше как да оставя земляк да се прекара така.

КниженПлъх: От Средния запад ли си, или само живееш там?

Холи Г.: В момента живея там, временно. Следващата година по това време ще бъда в Ню Йорк.

КниженПлъх: Къде си сега?

Холи Г.: Южната част на Минесота.

КниженПлъх: И аз (!), за съжаление. В кой град живееш?

Холи Г.: Срам ме е да ти кажа. Освен това ти най-вероятно си педофил, така че няма да си направя среща с теб в местната закусвалня от веригата „Пъркинс“.

КниженПлъх: Е, след като можете да се похвалите със закусвалня от веригата „Пъркинс“, определено не сме от един и същ град. Да уточним: ако аз съм педофил, значи ти си на шест години и влизаш във форума от компютъра на татко?

Холи Г.: Естествено.

КниженПлъх: Тогава нека да те посъветвам нещо. Недей да ровиш в историята на уебсайтовете, които е посещавал баща ти.

Холи Г.: ☺

КниженПлъх: А, чак сега го схванах.

Холи Г.: ???

КниженПлъх: Твоя ник. Холи Голайтли — главната героиня от „Закуска в Тифани“, която живее в Ню Йорк. Само дето все още си по-скоро Лула Мей, преди да се премести от Мичиган в Лос Анджелис, нали?

Холи Г.: Ако наистина си книжен плъх, трябваше да се сетиш по-рано.

КниженПлъх: Какво да ти кажа? Явно загрявам също толкова бавно, колкото този компютър. Добре че нямам с кого да си говоря наистина.

Холи Г.: Горкият КниженПлъх — никой не го обича. [тъжна цигулка]

КниженПлъх: Знам, знам. Просто наскоро се преместих да живея в провинцията и ми липсват всички приятели.

Холи Г.: Дошъл си тук доброволно??? По собствено желание?

КниженПлъх: Въпросът е спорен. Дойдох заради жена си.

Холи Г.: Тогава защо не говориш с нея?

КниженПлъх: Ъъ, аз си говоря с нея.

Холи Г.: Нали каза, че нямаш с кого да си говориш наистина? Ами жена ти?

КниженПлъх: А, да. Ти очевидно не си омъжена.

Холи Г.: Аз съм на шест години. Все още дори не съм малолетна.

КниженПлъх: ☺

Холи Г.: Е, КниженПлъх — кои са любимите ти писатели, ако не смятаме мистериозния господин Пинчън? Труман Капоти очевидно не е сред тях…

И така продължи през следващите седмици. Септември отстъпи място на октомври и всичко останало си беше постарому. Цялото училище пощуря от вълнение, когато футболният отбор стигна до финалите на регионалното първенство. Аз бях на проби за костюма в пиесата, а на репетициите вече не гледахме текста, защото го бяхме научили наизуст. Започнаха изпитите и бащата на Порша откачи, понеже й писаха тройка по тригонометрия.

Но аз не забелязвах практически нищо, което се случваше около мен. Вместо това непрекъснато влизах във форума от телефона си. Всеки път, когато го отварях, той ми беше оставил ново лично съобщение. Понякога започвахме поредица от лични съобщения, за да обсъдим актуална тема, а вечер често се случваше да влезем във форума едновременно, така че си говорехме с часове в реално време. Той ми разказа за Дон ДеЛило и Дейвид Фостър Уолъс, после обсъдихме най-добрите пиеси на Том Стопард и Едуард Олби. Бяхме на едно и също мнение по въпроса колко прекрасна е новата сграда на театъра „Гътри“ и не бяхме на едно и също мнение по въпроса колко ужасна е театралната сцена в Рочестър. Аз не му казах за моята роля в постановката „Джейн Еър“. И двамата внимавахме да не си доверяваме твърде много за личния си живот. Веднъж той нарече дома си „концентрационен лагер“, но никога не разказваше за работата си или за съпругата си. Интересуваше се от други неща: ако можех да вляза в живота на всеки литературен герой, когото си поискам, кого щях да си избера? Аз нямах никакъв отговор на този въпрос. Бях свикнала да се превръщам във всеки герой, за когото чета. Автоматично влизах в кожата им, но това нямаше нищо общо с въпроса дали ми харесват и дали искам да бъда на тяхно място. Той ми каза, че като малък е искал да бъде Чарли от книжката на Роалд Дал, а на двайсет години е прочел „Любов по време на холера“ и е изпитал необяснима ревност към Флорентино Ариса — този герой явно в продължение на петдесет години беше обичал жена, която не можел да има. Попитах го защо, ако наистина иска да се чувства ядосан и тъжен през целия си живот, не е станал съветник в гимназията, който отговаря за това да насочва учениците към правилната кариера? Той се засмя и отговори: „Флорентино е знаел какво иска. Дори Чарли знаеше какво иска. Май просто ми се иска да разбера коя е моята шоколадова фабрика“.

Беше женен, а освен това сигурно беше плешив, дебел и страдаше от газове — но това нямаше никакво значение, защото ние не бяхме в реалния живот. Затова му разказах какво изпитвам наистина, как повече от всичко на света ми се иска да замина за Ню Йорк, но освен това понякога усещам страх, защото нямам никакъв план и не познавам никого, а няма с кого да го споделя. Той ми отговори, че всичко, което си струва наистина, би трябвало да е малко страшно, а някои от най-великите истории на света са започнали с пътуване. Тогава реших да му изпращам откъси от текстове на групата Journey и скоро след това вече слушахме заедно тяхната песен „Не спирай да вярваш“. Представях си КниженПлъх вечер в леглото, докато усещах кожата и пулса си под собствените си ръце, а главата ми щеше да се пръсне от мисли за всичко, което щях да видя и да направя, и си фантазирах, че моите ръце са неговите, докато се плъзгаха нагоре по бедрата ми, и как той изследва тялото ми, как той също ме желае.

КниженПлъх: Знаеш ли, че днес се навършва точно един месец, откакто си пишем лични съобщения? Имаме годишнина.

Холи Г.: Звучиш като някоя недоволна съпруга.

КниженПлъх: Значи явно ти си мъжът в нашата връзка.

Холи Г.: Не съм сигурна, че няколко лични съобщения се броят за връзка. Един месец? Господи, за да бъде „годишнина“, не трябва ли да продължи поне цяла година?

КниженПлъх: Разбира се, че е връзка. Всичко е връзка. Можеш да имаш връзка и с кокошка, за бога.

Холи Г.: Само едно момиче от провинцията може да прочете това и да не го разбере по грешния начин.

КниженПлъх: Значи най-сетне си признаваш, че си от провинцията, Лула Мей.

Холи Г.: Нищо не си признавам. Това беше съвсем общо твърдение. Ако искаш да знаеш, нищо чудно и аз да съм го разбрала по грешния начин.

КниженПлъх: О, наистина ли? :Р

Холи Г.: <представя си> „Елате, кокошчици. КниженПлъх няма да ви направи нищо… много лошо.“

КниженПлъх: ☺☺☺

Холи Г.: ☺

КниженПлъх: Колко малко ме познаваш. Аз нямаше да ги примамя по този начин. Действам много по-изкусно.

Холи Г.: Защо, какво щеше да кажеш?

КниженПлъх: Хммм… Никога не съм си представял как съблазнявам кокошка.

Затаих дъх, когато последният му отговор се появи на екрана. Започнах да пиша бавно и внимателно, като усещах очакването, което назряваше в гърдите ми.

Холи Г.: Представи си, че аз съм кокошка. Дай всичко от себе си.

Той не отговори в продължение на цяла минута.

КниженПлъх: Сигурна ли си?

И точно тогава го усетих с всичка сила: разбрах, че съм влюбена в този призрак. Той не се опита да се пошегува или да смени темата. Отговорът му казваше ясно, че се изкушава от тази възможност, но няма да го направи, освен ако аз не съм абсолютно сигурна, че го искам. Сърцето ми започна да бие лудо, докато му отговарях.

Холи Г.: Да.

КниженПлъх: Добре…

Очите ми бяха приковани в екрана.

КниженПлъх: Първо…

Никога досега не беше писал толкова бавно. Почти го чувах как мисли, едва ли не виждах очите му, които оглеждаха тялото ми, докато решаваше откъде да започне с ласките.

КниженПлъх: Ще те погаля по гърба с върховете на пръстите си, като започна от хълбоците и стигна чак до врата, под ушите, където си ми казвала, че те е гъдел. Но този път няма да те е гъдел…

Това беше първата вечер, в която правихме секс.

* * *

Един ден към средата на октомври седях в час по литература и се опитвах да се съсредоточа върху урока, защото господин Лънд имаше навика да задава неочаквани въпроси към всички, но освен това си припомнях снощния разговор с КниженПлъх. Бях успяла да го накарам да се разсмее, когато той случайно спомена за „Джейн Еър“ и аз му отговорих, че книгата щеше да бъде много по-интересна, ако съпругата беше изгорила господин Рочестър жив в леглото, беше натопила Джейн за престъплението и беше заминала за Лондон, за да си живее живота. Той каза, че по този начин ще се изгуби моралната поука от произведението, но аз възразих, че всъщност единствената, която няма да си получи заслуженото, е самата Джейн, а тя трябва да е заподозряна нещо, преди да се стигне дотам. Много хора сигурно бяха осъждани на смърт само заради глупостта си. Защо Джейн да бъде изключение от това правило? Тогава той ми отговори, че от мен ще излезе добър диктатор, и двамата се разсмяхме.

Но после се стреснах и забравих за спомена, защото господин Лънд ни раздаде следващата книга, която щяхме да обсъждаме в час.

Беше „Джейн Еър“.

— Знам, че това няма да бъде най-вълнуващото четиво за момчетата, но ми повярвайте за едно: всяка книга, написана от сестрите Бронте, е по-интересна от която и да е книга на Джейн Остин.

— Защо не четем нещо, написано през този век? — обади се някой.

— Защото от този век са минали само няколко години. Изборът е много по-ограничен, а освен това всички произведения все още са първо издание и следователно са по-скъпи. Училищното настоятелство никога няма да одобри такъв разход, обаче не сте го чули от мен.

— Това не е ли онази книга, в която на съпругата й хлопа дъската и стои заключена на тавана? — попита Джени Адкинс, като четеше какво пише на задната корица.

Тя беше абсолютен англофил, беше гледала всички филми, произведени някога във Великобритания, и беше тотално влюбена в Хю Грант. Веднъж се опитах да й обясня колко ужасен актьор е той, но тя само въздъхна и отговори: „Той не е актьор. Той е звезда“.

— Не издавай сюжета, Джени. Стига.

Всички се засмяха, докато господин Лънд се подпираше на ръба на бюрото си, както правеше винаги, преди да се впусне в обяснение на нещо ново:

— Всъщност едва преди няколко дни някой ми каза, че тази книга щяла да бъде много по-интересна, ако съпругата е изгорила главния герой в леглото му, натопила е главната героиня за това и е пръснала всичките му пари в Лондон.

Почти не чух смеха на съучениците си. О, господи! О, ГОСПОДИ! Лицето му се размазваше пред очите ми, после отново идваше на фокус. Лицето му, лицето на КниженПлъх, същото лице, за което си бях фантазирала през последните няколко седмици. Лицето, което се боях да видя и умирах да докосна, беше точно пред мен, в същата стая. Замръзнах и сърцето ми започна да бие толкова силно, та си помислих, че Порша със сигурност ще го чуе. О, господи!

— Хети?

Подскочих на мястото си, извадена от вцепенението, в което се намирах.

— Какво?

— Добре дошла отново сред нас — каза той, като се усмихна широко, а аз тежко преглътнах. — Казах, че сигурно вече си чела този роман.

— Да, чела съм го.

Това се беше превърнало в нещо като дежурната шега между учителя по литература и любимата му ученичка. Бях прочела всички книги от списъка, с изключение на една за Виетнам, до която нямаше да стигнем преди Деня на благодарността.

— Искаш ли да споделиш нещо с останалите, преди да се впуснем в книгата?

Можех да го направя точно тук и сега. Можех да се пошегувам, че в романа има „морална поука“, като го цитирам точно от разговора снощи, и той щеше да разбере. Очите му щяха да се разширят, кожата му щеше да пребледнее. Представях си точно как ще се разиграе тази сцена, как осъзнаването ще го залее като вълна и ще го накара да се почувства немощен, парализиран и потънал в срам. Той щеше да прекъсне всякакво общуване с мен и аз никога повече нямаше да си разменя нито една дума с него извън часа по литература.

Точно затова не го направих.

— На мен ми хареса как Джейн пое контрол над собствения си живот. Тя промени съдбата си.

Гледах навън през прозореца, докато го казвах, защото не можех да го погледна в очите. Страхувах се, че по някакъв начин ще види истината в моите очи, ще се досети каква е и нашата любовна афера в киберпространството ще приключи.

 

 

Оказа се изненадващо лесно да бъда влюбена в Питър — вече го наричах „Питър“ в мислите си, макар че продължавах да се обръщам към него с „КниженПлъх“ в интернет и с „господин Лънд“ в училище. Имах чувството, че и той играеше различни роли, точно като мен. Наблюдавах го на събиранията преди мачовете на гимназиалния отбор и запомних какви дрехи имаше и какви часове водеше. Дори разбрах каква кола караше — старо синьо мицубиши — на която някои от момчетата от отбора се подиграваха, защото не беше американска, а в нашия край всички хора, които караха нещо друго, освен шевролет или форд, се смятаха за подозрителни. Единственият учител, с когото го виждах да общува, беше господин Джейкъбс, а той беше абсолютно смотан. Преподаваше история и не искаше да говори за нищо друго, освен за войните; непрекъснато ни занимаваше с това, коя държава беше нападнала друга, и рисуваше безкрайни диаграми на бойни полета по дъската. Изборът на потенциални приятели в нашия град беше доста ограничен и не ми трябваше много време, за да разбера, че Питър си няма никой друг, освен мен.

Но мен ме имаше — и още как.

 

 

Един ден пренареждах рафтовете в дрогерията, когато Мери Лънд дойде да вземе лекарствата на майка си. Не я разпознах. Тя беше отраснала в Пайн Вали, но беше с осем години по-голяма от мен, така че никога не се бяхме срещали. Едва когато чух как двамата с фармацевта говорят за Елза Рийвър, тъщата на Питър, осъзнах коя е. За минута застинах на мястото си, като се чувствах така, сякаш всеки момент ще почервенея от срам, макар и — давах си сметка — тя да нямаше никаква представа за това, че нейният съпруг прекарва почти всяка вечер в разговори с мен. Взех наслуки една опаковка антихистамини и ги занесох до рафтовете, където бяха лекарствата за настинка и кашлица, така че да мога да я огледам по-добре.

Не беше нито твърде висока, нито твърде ниска — нито прекалено пълна или прекалено слаба. Не правеше впечатление с нищо определено. Имаше измита руса коса, вързана на конска опашка. Беше загоряла от слънцето и носеше стари джинси и един от онези обикновени суичъри с качулки, които можеш да си купиш от хипермаркета „Флийт Фарм“ за десет долара. Не виждах нищо специално в нея — нито една причина Питър да я избере за своя жена. Единственото нещо, което я отличаваше от всички останали хора, бяха две големи бенки пред дясното й ухо. Отдалеч изглеждаше така, все едно някой вампир не беше успял да й улучи врата и вместо това я беше ухапал по лицето.

Застанах достатъчно близо, за да чуя целия разговор, докато зареждах рафта, и си придадох отегчено изражение, да не би някой да не си помисли, че ги подслушвам.

— Как й се отразява кислородът? — попита фармацевтът.

Тя сви рамене.

— Не знам. Няма повече енергия отпреди, но казва, че се чувства по-добре.

— Понякога това е най-важното.

— Сигурно. Но все още не може да отиде от едната до другата стая, без да седне да си почине.

— Елза има късмет, че си при нея. Повечето хора в нейното състояние вече щяха да бъдат в някой старчески дом.

Чух от три метра разстояние как тя въздъхна.

— Може би и тя трябва да отиде някъде, където да се грижат за нея. Притеснявам се да я оставям сама, дори за малко, както сега.

— Нали съпругът ви е с нея?

— Да — каза тя и след кратка пауза добави: — Така е.

Двамата си поговориха още малко за лекарствата, дозировката и страничните ефекти, после тя си тръгна.

Мама вече ми беше казала, че Питър живее със съпругата си в старата ферма на семейство Рийвър, и аз започнах да сглобявам цялата история. Опитах се да си спомня кога за последен път видях госпожа Рийвър. Тя ходеше в същата църква като нашето семейство, но в последно време не я бях виждала на службите. Може би нямаше сили да стигне дотам, което означаваше, че или всеки момент ще умре, или ще я настанят в старчески дом, както беше споменала току-що жената на Питър. И в двата случая това означаваше, че Питър ще напусне града. Тази ужасяваща мисъл предизвика експлозия от паника в гърдите ми, от която не можах да се отърся цяла седмица.

* * *

Но следващата неделя госпожа Рийвър дойде на църква. Питър и жена му й помогнаха да се качи по стълбите, като я придържаха от двете страни, и отстрани изглеждаше така, все едно се движат на забавен каданс. Най-сетне успяха да я настанят на последния ред и тя сграбчи кислородната си тръбичка, като дишаше плитко и учестено, така че жалките полиестерни орнаменти с форма на цветя по роклята й се развяха мъчително. Питър остави резервоара с кислород до нея и жена му за миг го погледна с благодарност, но той не забеляза това. Оттам нататък тя прекара цялата служба в грижи за майка си. Той се опита да я заговори веднъж, но тя или не го чу, или не му обърна внимание. Когато дойде моментът да се изпеят химните, беше единствената от тримата, която се изправи, за да се включи. Госпожа Рийвър само си отваряше устата, за да изговаря думите, като очевидно ги знаеше наизуст, защото не държеше книжката с химните, а Питър дори не си направи труда да я отвори. Вместо това просто се взираше в скамейките пред себе си и понякога хвърляше поглед към амвона или наоколо в църквата — и точно така ме хвана, че го наблюдавам.

Сърцето ми подскочи и макар че усетих как страните ми започват да почервеняват, не се обърнах напред. Така щях да се издам веднага. Докато се опитвах да измисля какво да направя, той ми се усмихна. И не беше просто една от онези дежурни усмивки на учител към ученик, когато се срещнат случайно извън училище — беше искрена усмивка, с която показваше, че наистина се радва да ме види. Очите му се присвиха, зъбите му проблеснаха и за един миг той изглеждаше точно така, както си го представях, когато си фантазирах как ще му кажа истината. Не можех да дишам, какво остава да пея глупавия химн. Отвърнах на усмивката му и вдигнах ръка за поздрав, после бавно се обърнах напред, като се надявах, че той продължава да ме гледа, очите му не се откъсват от фигурата ми и харесват това, което виждат.

И точно в този момент взех решение. Сърцето ми биеше лудо, а в гърлото ми горяха тайните думи на молитвата, която мълвях всяка седмица; обзе ме нужда, могъща като приливна вълна, много по-силна от всичко, което бях изпитвала до този момент. Истината едва не ме накара да падна на колене по средата на църквата. Исках Питър да ми се усмихва по този начин всеки ден, да ме хваща за ръцете и да ми казва всичко, което си мисли. Исках да го обгърна с краката си и да почувствам как потъва в мен. Исках да усещам аромата на спящото му тяло през лятото, докато цикадите крещяха в нощта.

Беше дошло времето „Холи Г.“ да се запознае на живо с „КниженПлъх“.