Минди Мехия
Всичко, което искаш да бъда (26)

Питър

9 юни 2008 година

Полицейската кола на шерифа ме чакаше със запален двигател пред главния вход на затвора. Никой не ми беше казал, че той ще бъде там, точно както и никой не беше споменавал и дума, че ще ме освободят посред нощ, като преди това ме събудят от дълбокия ми сън, докато съкилийникът ми озадачено примигва срещу светлината на фенерчето на надзирателя.

По някаква причина не бях изненадан. След като адвокатът ми се беше обадил, за да ми съобщи новината, вече не вярвах нещо друго да успее да ме изненада. Бяха открили видеозапис на убийството, който беше направила самата Хети. Томи Кинакис я беше убил. И Томи също беше мъртъв. След няколко седмици бюрокрация присъдата ми беше отменена.

Минах под прожекторите на входа и покрай прозореца на портала, откъдето един въоръжен надзирател ме изгледа презрително. Костюмът, с който бях отишъл от съда в затвора, висеше от раменете ми. С изключение на портфейла в задния си джоб не притежавах нищо друго.

Мълчаливо се качих на задната седалка на полицейската кола. Шерифът не се обърна и с нищо не показа, че ме е забелязал, с изключение на това, че даде на скорост и потегли от паркинга. Хълмовете около нас бяха черни в нощта, а по магистралата се виждаха само няколко чифта фарове, когато се отправихме на юг към Минеаполис. Часовникът на таблото на колата показваше 1:07 сутринта.

— Къде отиваме? — попитах аз след петнайсетина километра.

Стори ми се, че изминахме още толкова, преди да отговори:

— Ще видиш.

Сигурно се канеше да ме остави на някое затънтено кръстовище в северната част на града, където върлуваха уличните банди. Беше ми безразлично.

Нямах представа какво ще правя сега. През последните няколко седмици този въпрос се въртеше в главата ми като някаква миниатюрна, незначителна муха. Не му обръщах внимание, а изяждах храната си, която миришеше на пластмаса, тичах на игрището и заспивах под звуците на метален трясък и смехове, които отекваха по коридора на затвора. Беше ми по-лесно да съществувам по този начин — в бъдещето на забравата, която бях отредил за себе си. Но изведнъж пред мен се появи друго бъдеще — алтернативна реалност, за която бях напълно неподготвен.

Вече нямах професия. Бяха ми отнели разрешителното да преподавам още докато бях в ареста в Пайн Вали, а дори да не беше така, нямаше да издържа проверката в нито едно училище в страната.

Вече нямах и съпруга. Документите за развода бяха първото нещо, което получих по пощата, след като ме прехвърлиха в затвора „Сейнт Клауд“. Сложих подписа си до този на Мери, изпратих документите обратно в приложения плик с предварително платена пощенска такса и предположих, че това ще е последната комуникация помежду ни. Но след това се обади адвокатът ми с новината, която промени всичко, и Мери се появи без предупреждение на следващото свиждане в неделя.

Изглеждаше добре — страните й отново се бяха позакръглили, а устните й бяха малко по-червени. Беше облечена с рокля, която не бях виждал. Когато влезе в стаята за свиждане, материята на ефирни зелени листа леко се развя около нея — не беше точно рокля за бременна жена, но и по нищо не напомняше за вталените рокли в ретростил, които носеше Мери преди. Когато седна срещу мен, полата на роклята се отпусна върху един малко по-закръглен корем от този, който бях виждал. Не позволих на погледа си да се задържи на това място.

Нито един от двамата не искаше да заговори пръв. Взирахме се в празната маса между ръцете си и мина цяла минута, преди Мери да наруши мълчанието:

— Чу ли вече?

— Да.

Настъпи още една пауза, после тя започна направо:

— Мислех, че си го направил ти. Мислех, че ще излъжеш и за това, както излъга за всичко останало. Затова дойдох да те видя в ареста — за да се уверя, че ще си признаеш.

Говореше на ръцете си, сплетени една в друга, и аз забелязах, че вече беше свалила брачната си халка. На пръста й не беше останала по-светла линия.

— Но ти си помислил, че съм била аз, нали? — продължи тя. — След като разбрахме за Томи, отново си припомних нашия разговор и едва тогава осъзнах как ти е прозвучало. Ти си направил самопризнание, защото си решил, че съм била аз.

— Да. Съжалявам.

Тя кимна и изпусна дълбока въздишка, сякаш се освобождаваше от нещо, което беше стискала твърде силно. Аз смених темата, като я попитах за Елза и фермата, и двамата, смутени, си разменихме още няколко банални реплики, преди Мери да се изправи от мястото си.

— Кога ще излезеш?

Очите й подскочиха към тавана и бързо обиколиха стаята.

— Не знам. Предполагам, че скоро.

— Какво ще правиш?

Точно това беше въпросът. Сега се взирах в напукания асфалт, който летеше между фаровете на колата на шерифа, и си спомнях извивката на челюстта на Мери, която не искаше да ме погледне. Ухаеше на вятър и на слънце.

Отговорих й, че ще намеря начин да плащам издръжка на детето.

Тя изглеждаше така, все едно се почувства неудобно от този отговор, кимна и си тръгна.

Все още имах няколко приятели в града, които може би щяха да ме поканят да им гостувам, докато си намеря работа. Започнах да мисля къде мога да започна да работя, докато карахме през покрайнините и влизахме в града. Златистото сияние над покривите на сградите, сред което се издигаше изящният силует на небостъргача „Фоши Тауър“, ми се стори като стар другар след дълго отсъствие — познато и същевременно неловко заради отдавнашната си близост. Очите ми се насълзиха от уличните светлини, след като толкова дълго се бяха взирали в мрака. Едва когато прекосихме реката и продължихме към Сейнт Пол, аз си дадох сметка, че опасните квартали бяха останали зад нас, а шерифът все още не ме беше изхвърлил от автомобила си. След още няколко километра, когато полицейската кола зави на юг по магистралата, която водеше чак до Рочестър, пред мен се появи още едно възможно бъдеще.

Може би ме караше обратно в Пайн Вали. Посред нощ. Без свидетели.

Сърцето ми подскочи и страхът пропълзя по гърлото ми, когато ситуацията изведнъж стана съвсем очевидна. Шерифът беше приятел на семейство Хофман. Добър приятел.

— Ще ми кажеш ли къде отиваме, моля те? — попитах отново, като този път се наведох към преградата между седалките.

Шерифът се засмя, но невесело.

— Май се притесняваш за нещо. Не искаш ли да се завърнеш у дома?

— Двамата с Мери вече не сме женени — отговорих, като се опитвах да говоря спокойно. — Тя не иска да се връщам там.

— Представи си.

Той ми хвърли един поглед в огледалото за обратно виждане, после отново се взря в пътя. Големият град потъна зад хоризонта, когато излязохме от него, като мираж в нощта. Дали не бяхме минали оттук само за да се подиграе с очакванията ми? Едва сега ми хрумна, че този човек беше научил най-интимните подробности от моя живот, а аз не знаех нито едно нещо за него самия. Можеше да е женен, хомосексуален, от еврейски произход, атеист или всички изброени едновременно, но нямаше никакво значение. Всичко това не ми казваше какъв човек е.

Не си беше сложил шапката и аз за пръв път отбелязах възрастта му. Сивата му коса беше изрядно подстригана над яката, където кожата на врата му бе загоряла от слънцето. Макар че ръцете му държаха волана точно по правилата, на два без десет, и той седеше изправен на мястото си, от него не се излъчваше прекалена официалност. Приличаше на човек, който си върши работата, а правото е на негова страна от цели десетилетия насам.

— Ще има ли някакво значение, ако ти кажа колко много съжалявам?

Отражението на очите му в огледалото потъмня.

— Не виждам защо.

Поклатих глава, неспособен да възразя. Съжалението не променяше нищо.

С всеки изминат километър примирението ми нарастваше. Паниката все пак не му отстъпваше място и аз не можех да й се противопоставя. Тялото ми не искаше да умре. Сърцето ми биеше болезнено и ми беше трудно да дишам, но се принудих насила да се облегна назад и притиснах длани към седалката си. Ако през живота си за последен път пътувах в кола, не исках да се предавам на страха. Изкачихме се по още едно възвишение, минахме през гъста горичка и се спуснахме в долина с ниви, където класовете от двете страни на пътя отразяваха бледите лунни лъчи и ги връщаха разпокъсани към небето. Дори в мрака можех да различа соята от царевицата, а малко по-нататък се виждаше поле, нашарено с тъмни точки — разпознах ги като млекодайни крави. Странно как това познание си беше намерило място в главата ми, без да е свързано с конкретен спомен как съм се сдобил с него. Сетне ми хрумна нещо друго:

— Страхувала ли се е Хети?

Шерифът сигурно беше гледал видеозаписа. Бе станал свидетел на последните мигове на Хети, които си бях представял хиляди пъти, а ужасът ми беше неизмерим, защото не знаех какъв е бил нейният.

Той въздъхна тежко и аз се напрегнах в очакване на удара. Затаих дъх.

— Да — рече накрая той.

— Как е станало? — успях да попитам аз.

Мина цяла вечност, преди да отговори, и изведнъж ми се прииска да се хвърля напред през преградата между седалките и да го разтърся, докато не ми каже всичко. Ръцете ми се бяха свили в юмруци. Цялото ми тяло трепереше.

— Моля те — добавих, като стиснах здраво очи. — Моля те, кажи ми.

Когато заговори, гласът му беше тих:

— Той я изненада с ножа. Притисна я в ъгъла. Тя се страхуваше, но му каза всичко, което искаше да знае. Каза му истината. После се опита да избяга, но беше мъртва още преди да падне на земята.

Той въздъхна, а аз не казах нищо, защото не се доверявах на гласа си в този момент. Облегнах се на прозореца, така че да не ме вижда, и избърсах очи, докато сцената на убийството се разгръщаше във въображението ми. Гледах как Хети пада на земята. Падаше отново и отново, без да стигне докрай, уловена завинаги в този миг. Мислите ми не можеха да я върнат към живота, но и не искаха да я оставят да умре.

— Нещо не се връзваше — каза шерифът след още няколко километра, толкова неочаквано, че едва не пропуснах думите му. — Повечето от парчетата на мозайката бяха по местата си. ДНК. Самопризнанието. Всички неща от онова шкафче.

Тонът му се беше променил. Звучеше така, все едно вече не разговаряше с мен, но аз въпреки това му отговорих:

— Мислех си, че постъпвам правилно. Поне веднъж.

Той бавно кимна, без да откъсва очи от пътя.

— Предполагам, че е било така. Но това едва не ни струва истината, дявол да го вземе.

— Значи аз съм виновен, че Томи Кинакис я е убил?

— Томи Кинакис не беше убиец. Вие двамата разкъсахте това момче на парчета. В кръвта му е имало две цяло и пет промила алкохол, когато се е блъснал в онзи камион. Сега родителите му продават къщата и дори не искат да се покажат в града. И според мен… — той внезапно повиши тон, преди да замлъкне съвсем.

Виждах само отделни части от лицето му, но ми се стори, че се опитваше да овладее някакъв емоционален изблик, и когато заговори отново, гласът му беше сподавен:

— … според мен е виновна Хети. — Шерифът дълбоко си пое дъх, за да се успокои. — Аз обичах това момиче — обичах всеки косъм на нахалната й умна главица, — но истината е тази, че тя го уби не по-малко, отколкото той уби нея. И нито един от двамата не е искал да го направи. Бяха просто две глупави деца.

Светлината на насрещните фарове заличи профила му, когато поклати глава.

— Глупави деца, които никога няма да пораснат и да открият, че са нещо повече от това. Никога няма да видят света и да разберат какво е да се върнеш у дома. А животът си струва само заради приятелите, които намериш в него.

Изминаха още няколко дълги километра, в които се чуваше само ритмичното потракване на колелата по асфалта. Наоколо нямаше нищо за гледане, освен необятните тъмни полета — нищо, което да ме разсейва от мисълта за избора на Хети, Мери, Томи и самия мен, довел ни до това място и до този момент. Бях направил самопризнания за нещо, което не бях извършил, като си мислех, че по този начин ще платя за нещата, които наистина бях направил. Но сега нямаше как да избягам от миналото. Носех се право към него, а сърцето ми биеше в болезнено очакване на възмездието, което заслужавах.

Минаваше три сутринта, когато на хоризонта грейнаха светлините на Рочестър. По магистралата все още нямаше други автомобили, докато навлизахме в центъра на града.

Когато подминахме отсечката за Пайн Вали, без да продължим по нея, аз се изправих на мястото си. Объркан, се извърнах, за да проверя дали не съм прочел табелата грешно, после отново погледнах към шерифа, който продължаваше да шофира спокойно с разрешената скорост. Едва когато в далечината се появи университетската болница „Мейо“, той напусна магистралата и пое по улиците на града, докато не стигна до една безлична бензиностанция. Паркира по-далеч от колонките и остави двигателя да работи.

Мина цяла минута, преди да въздъхне и да отвори преградата между седалките.

— Предполагам, че не знаеш кой ден сме.

Не знаех. Не смятах, че дните отново ще започнат да имат значение.

Той отвори жабката и извади някакви листове, които ми подаде през преградата. Разгънах ги срещу светлината, която идваше от бензиностанцията, прочетох какво пишеше на тях и долната ми челюст увисна.

Бяха автобусните билети, които Хети беше купила за нас двамата. Еднопосочни билети до Ню Йорк за автобуса, който заминаваше в 3:38 сутринта на 9 юни 2008 година. Не се бях сещал за тези билети, откакто не направих самопризнание за убийството. Краткият миг на откраднато щастие, който бяхме споделили с Хети в онзи хамбар, вече ми се струваше като сън, като нереална халюцинация. И все пак билетите бяха в ръката ми, хартията дори не беше намачкана, а имената ни бяха отпечатани с ясни черни букви. Преди дори да осъзная какво се случва, той ми подаде и един плик. На плика беше написано името на Хети с моя почерк, а вътре имаше бележка и триста долара.

— Това вече не е веществено доказателство — каза той, без да ме поглежда.

— Не разбирам. Мислех си, че…

Докато заеквах в опит да кажа какво съм си мислел, на бензиностанцията тежко влезе един междуградски автобус на компанията „Грейхаунд“ и спря с недоволно ръмжене на двигателя. От автобуса слязоха няколко души с разрошени коси, като примигваха срещу светлината, и се затътриха към бензиностанцията.

— По-добре да тръгваш.

Погледнах отново към билетите и парите, а после към тила на шерифа.

— Защо го правиш?

Той въздъхна и аз реших, че няма да ми отговори. После той затвори жабката и се прокашля.

— Бъд Хофман ми е приятел почти от толкова време, колкото си бил на този свят. Няма да му позволя да извърши нещо, за което по-късно може да съжалява. По-добре да те няма.

Едва тогава се извърна и ме погледна за пръв път през цялата нощ — не като служител на закона, който гледа престъпник, нито като праведник, който гледа грешник, а с някакво необяснимо братско усещане за загуба — като двама непознати мъже, които се разминават на гробище. От очите на шерифа струеше някакво всепоглъщащо безмълвие и минаха няколко секунди, преди да намеря сили да преглътна и да кимна, докато сгъвах билетите в ръката си.

И когато слязох от колата, си дадох сметка, че току-що научих всичко за шерифа на окръг Уобаш, което исках да знам.

Прекосих паркинга на бензиностанцията, като дишах дълбоко и за последен път усещах вкуса на въздуха в щата Минесота. Подадох билета си на шофьора и се качих, сетне се загледах в колата от другата страна на паркинга, докато автобусът потегляше. Без да показва никаква емоция, шерифът вдигна шапката си и си я сложи, оправи ръба на периферията над челото си и бавно подкара полицейската кола, за да излезе от бензиностанцията. Когато мина покрай моя прозорец, пръстите на ръката му се повдигнаха на сантиметър над волана. Докато вдигна ръка, за да му отговоря, той вече беше заминал.

Автобусът с ръмжене излезе от града. Прашната тапицерия на седалките и едва доловимата миризма на пот от заспалите пътници потвърждаваше, че наистина бях тук — това наистина се случваше. Облегнах чело на хладното стъкло на прозореца и се загледах навън. Минаха часове и небето просветля. Хълмовете се издигаха и спускаха като безмълвна музика, която придружаваше тази картина, и едва сега, когато бях прогонен от тях, аз започнах наистина да оценявам красотата им. Наоколо се простираше цял океан от растения, дълбоко вкоренени в тази земя, обърнали листата си към зората на новия ден. Виждах в тази земя и Мери, и Хети — въпреки всичко, което твърдеше за себе си, виждах нейния дух и нейната решителност.

Когато слънцето се показа над хоризонта и обагри всичко в огненооранжево и червено, аз отворих плика, който ми беше дал шерифът, и извадих бележката от него.

Замини за Ню Йорк…

Макар че бяха написани от мен, думите бяха нейни, прошепнати във въздуха навсякъде наоколо, понесени от вятъра над земята, летяща от двете страни на пътя, и от тях гърдите ми се изпълниха с възторжената болка на любовния спомен, който щях да нося до края на живота си, за да ме води към едно невъзможно изкупление.

… Искам да знаеш, че те обичах.