Минди Мехия
Всичко, което искаш да бъда (5)

Дел

неделя, 13 април 2008 година

Двамата с Джейк се отправихме към дома на семейство Кинакис веднага след представлението.

— Мислиш ли, че Томи има нещо общо с това? — попита ме той.

Джейк все още ми беше малко сърдит, защото го бях накарал да остави собствената си служебна кола в управлението и да се качи при мен. Понякога изобщо не разсъждаваше с главата си. Нямах никакво намерение да изкарам акъла на Томи, като позволя на две полицейски коли да паркират една след друга пред къщата му. При нас тактиката на сплашване никога не даваше резултати, каквото и да твърдяха колегите ни от големите градове. Хората от провинцията си знаят цената. Те няма да направят нищо против волята си само защото си размахал полицейска значка срещу тях. А някои стават още по-упорити, колкото повече значки виждат. Всичко е заради норвежката и ирландската кръв на предците им.

— Не мисля нищо определено за Томи с изключение на това, че според информацията, с която разполагаме засега, Хети може би си е тръгнала от училището заедно с него.

— И определено са излизали и преди — добави той.

— Аха.

— Той е едро момче.

— Хм.

Не се съмнявах, че Джейк мисли в същата посока като мен самия. Шейсет и пет процента от жените, станали жертва на убийство в щата Минесота през миналата година, бяха намерили смъртта си след домашно насилие. Когато излезе тази статистика, никой в управлението не се усъмни в нея. Живеехме в спокоен окръг и при нас нямаше убийства, но въпреки това бяхме свидетели на доста домашно насилие. Повече, отколкото ми се искаше.

— И така, той води Хети за малко екшън в хамбара на Ериксън след пиесата. Петък вечер, пролетно време, младежите са си младежи. Двамата се скарват за нещо и нещата излизат от контрол.

Изсумтях.

— Ти също си младеж. И звучиш като някакъв полицай от телевизионен сериал.

— Просто се опитвам да съставя някаква версия на събитията.

— Това е работа за Томи.

Спряхме пред дома на семейство Кинакис и съпругата веднага се показа на вратата. Мисля, че се казваше Марта. Двамата с Джейк излязохме от колата, без да бързаме. Ако не идваш да арестуваш някого, винаги е добра идея да им дадеш малко време, за да се запитат защо си дошъл. Хората си правят собствени изводи и понякога, когато се заговорите след това, попълват празни места, за съществуването на които дори не си подозирал.

— Госпожо Кинакис — поздравих и свалих шапката си, докато се приближавахме. — Вкъщи ли е Томи?

— У дома е.

Тя погледна първо към единия, после към другия, ала все още не беше готова да отстъпи и да ни пусне в дома си.

— Но никак не се чувства добре. Току-що разбрахме какво е станало.

— Точно затова сме дошли.

— Не може ли да почака до утре? Мислех да не го пускам на училище.

— Опасявам се, че не. Водим разследване за убийство и трябва да разпитаме всички, които са видели Хети в петък вечерта. Можем да го направим тук или в полицейското управление. Вие решавате.

За момент изглеждаше раздвоена между страха и гнева, предизвикан от думите ми, после отвори вратата и ни направи знак да влезем.

Останахме да изчакаме в дневната, докато тя отиде да го доведе. Джейк обикаляше наоколо и потупваше с периферията на шапката си по бедрото, а аз разглеждах снимките, подредени върху пианото. Имаше много снимки от футболни мачове и фотографии на Томи, който кара трактор или държи убити на лов сърни и фазани.

Когато Томи влезе в стаята, от двете му страни го придружаваха майка му и баща му. Изглеждаше така, все едно беше на пет години — кръглото му лице бе на петна от силните емоции, които преживяваше, карираната му риза се бе измъкнала от колана, а ръцете му висяха отстрани на тялото, сякаш той не знаеше, че са там. Отначало като че ли понечи да каже нещо, после просто отпусна глава между раменете си и зачака.

— Томи, трябва да ти зададем няколко въпроса.

Госпожа Кинакис отново се намеси:

— В момента наистина не е в състояние да отговаря на въпроси. Стори ми се, че се разболява, още преди да се обадят да ни кажат. Ако искате още утре сутринта ще го докарам в полицейското управление.

Джейк нямаше търпение да се обади.

— Водим разследване за убийство, госпожо — каза той. — Нямаме никакво време за губене, ако искаме да открием убиеца на Хети.

Томи потръпна, когато чу думата „убиец“. Майка му протегна ръка към него, за да го успокои.

— По-добре да поговорим сега, докато спомените все още са пресни — допълних аз.

— Ами седнете тогава. Да започваме, че да свърши.

Господин Кинакис махна с месестата си ръка към дивана и хвърли на жена си един поглед, сякаш искаше да я усмири.

Нито един от членовете на семейство Кинакис не беше човек с деликатно телосложение, така че, след като и тримата се настаниха на ъгловия диван, за Джейк и за мен не остана много място. Вместо това отидох до прозореца и им дадох малко време да се успокоят. Слънцето все още беше високо над хоризонта и разтапяше последните петна от сняг по северните стени на пристройките около къщата им.

— С теб ли си тръгна Хети в петък вечерта след пиесата, Томи?

Ято канадски гъски шумно прелетя над къщата и кацна в полето от другата страна на пътя. Зад мен не се чу отговор на въпроса, който бях задал.

— От колко време излизаше с нея?

Кратка пауза и приглушено мърморене, преди най-сетне да събере сили да ми отговори:

— Ами след Деня на Сейди Хоукинс^[1] през ноември.

— Пет-шест месеца. Сигурно сте били доста близки.

— Ами не знам.

— Хареса ли ти пиесата в петък? Добре ли се справи Хети?

— Ами сигурно.

Момчето не беше много по говоренето. Най-сетне се извърнах от прозореца, застанах точно пред него и зачаках да срещна погледа му. Наистина беше едър; сигурно можеше да ме вдигне целия от лежанка, но в този момент не изглеждаше така. Изглеждаше малък и изплашен, свит между майка си и баща си.

— Къде отидохте двамата с Хети след пиесата, Томи?

— Да се разходим с колата — призна той.

— Къде се разходихте с колата?

— Не знам.

Джейк веднага скочи, твърдо решен да играе лошото ченге.

— Можем да те закараме и в управлението, ако предпочиташ, или направо на местопрестъплението. Може би това ще ти опресни паметта, а?

— В какво обвиняваш сина ми, Джейк Адкинс? — попита остро госпожа Кинакис, като се изправи от мястото си.

— Никой не обвинява никого, госпожо Кинакис. Знаем единствено, че Хети си е тръгнала от училището заедно с Томи в петък вечерта, а следващия път, когато някой я е видял, вече е била мъртва. Затова трябва да разберем какво знае Томи за тази вечер. Разбирам, че този разговор не е лесен, но ако реши да не говори с нас, ще стане още по-трудно. И за нас, и за него.

Господин Кинакис се прокашля и направи знак на жена си да седне. Вместо това тя отиде в другия край на стаята и всички зачакахме Томи да продължи. Мина една минута, после той дълбоко си пое дъх и заговори:

— Мислех си, че ще ходим в закусвалнята „Деъри Куин“, но вместо това тя поиска да отидем до езерото Кросби.

Госпожа Кинакис ахна и закри устата си с ръка.

— Ти не ни каза, че си я водил на езерото.

Томи извърна поглед.

— Къде точно на езерото Кросби? — попитах аз.

— На паркинга до плажа. Понякога ходехме там, за да… — Той хвърли поглед на баща си, преди да продължи: — Само да се целуваме. Нищо повече. Тя отдавна не беше предлагала да ходим там.

— И какво стана след това?

— Ами аз си мислех, че тя ще иска да… нали се сещате, но тя не искаше. Каза ми, че не може повече да излиза с мен.

— Тя е скъсала с теб? — попита Джейк.

Томи кимна.

— Държеше се много странно. Аз й казах, че остават още два месеца до завършването и до бала. Не иска ли да отиде на бала?

Погледът му вече беше прикован в собствените му ръце и той говореше така, все едно беше забравил, че всички сме там.

— Тогава тя съвсем притихна. Изглеждаше тъжна. И след минута ми каза, че на някои момичета не им е писано да отидат на бала. Все едно вече знаеше. Все едно знаеше, че ще умре.

Той замълча и зарови лице в ръцете си.

— И какво стана после, Томи?

— Тя си тръгна.

Гласът му звучеше приглушено; искаше ми се да виждам очите му, докато говори.

— Излезе от пикапа и ми каза да си намеря друго фермерско момиче, което ще ме оставя да го чукам. Извинявай, мамо. Каза ми „Чао, Томи“ и си тръгна сама в тъмното. Тя никога не използваше мръсни думи. Не знам защо се държеше така. Не знаех какво не съм направил както трябва.

— Последва ли я?

— Не.

— Сигурно си се ядосал от онова, което е казала.

Той отново вдигна глава и аз видях, че от очите му се стичат сълзи.

— Навън беше студено. И аз си помислих: нека тогава да се прибира пеша. Да й го начукам на нея. Извинявай, мамо.

— Имаше ли някой друг на паркинга?

— Не.

— Размина ли се с друга кола, докато караше натам?

— Не мисля.

— Значи просто я остави да си тръгне и се прибра у дома?

— Ами… да, тръгнах си, но малко обикалях с колата, преди да се прибера. Бях доста сърдит.

— Качи ли някого? Обади ли се на някой приятел, за да му разкажеш какво е станало?

Той поклати глава.

— Не исках да казвам на никого. Дори… дори се върнах и известно време обикалях с колата, като си мислех, че може да я видя някъде и тя да ми се извини. Тя просто не беше такава, нали разбирате? Ние имахме планове. Щяхме да си вземем лимузина под наем за бала, а през юли всички трябваше да ходим на вилата на Дерек. Бяхме го планирали от няколко месеца. Всички трябваше да си доведат приятелките.

— Върна ли се до паркинга? За да се опиташ да я намериш там?

— Не, просто минах оттам, без да спирам. — Той преглътна тежко и несигурно си пое дъх. — Беше студено.

— А след това?

Томи погледна към вратата.

— Прибрах се у дома.

— Кога се прибра той онази вечер? — попита Джейк родителите му.

— Не съм го чул — отговори господин Кинакис. — Вече си бяхме легнали.

— Аз го чух, когато се прибра — намеси се госпожа Кинакис. — Със сигурност не е било след десет и половина вечерта.

Аз отново се обърнах към него:

— Томи?

— Да, сигурно е било някъде по това време — промърмори в отговор той.

Продължихме да го разпитваме за допълнителни подробности, но версията му не се промени. Продължи да седи с увиснала глава и да бърше сълзите от очите си с месестите си ръце. Когато приключихме с разпита, госпожа Кинакис веднага ни изпрати до вратата. Преди да успее да я затвори след нас, аз изстрелях един последен въпрос към Томи:

— Хети споменавала ли е нещо за проклятието?

— Проклятие? Имате предвид, нещо като черна магия?

Томи ме погледна неразбиращо и поклати глава, а след това госпожа Кинакис най-сетне успя да ни изгони от къщата си.

Двамата с Джейк продължихме към източния бряг на езерото Кросби, за да проверим как вървят нещата при Шел — заместник-шерифът, на когото с жребий се беше паднало да претърси езерото. Останалите вече бяха претърсили брега още рано сутринта и не бяха открили нищо. Сега повечето от тях обикаляха нивите на Уинифред с полицейските кучета, докато Шел беше изкарал моторницата с металотърсач, за да огледа дъното. Езерото не беше дълбоко. Водата беше около шест метра на най-дълбокото място. Ако имаше нещо за намиране, Шел щеше да го открие бързо.

Докато Джейк го повика по радиостанцията, аз се заех да проверя паркинга до плажа. Беше застлан с чакъл, по който не бе останал сняг, така че нямаше начин да се открият следи от автомобилни гуми. Отидох до мястото, откъдето започваше пътеката около езерото, и приклекнах до земята. През лятото пътеката почти не се виждаше сред бурените и тревата, но сега, след като снегът току-що се бе стопил, беше съвсем открита. Земята беше гладка, утъпкана от краката на хората, които с години бяха обикаляли езерото по тази пътека. На няколко места се виждаха частични отпечатъци от подметки — не беше кой знае какво. Беше възможно в петък вечерта по тази пътека да са минали поне десет души и ние нямаше как да го разберем.

Тръгнах по нея към хамбара от другата страна на езерото — разстоянието не беше голямо, може би по-малко от километър — и огледах брега, за да проверя дали водата не е изхвърлила нещо през последните няколко часа. Не открих нищо.

Когато се върнах, Джейк беше застанал до брега и се занимаваше с телефона си.

— Засега Шел не е намерил нищо друго, освен една каса празни бирени бутилки с разлепени етикети. Явно са от миналото лято.

— Колко му остава да провери? — попитах аз.

— Минал е половината езеро. Или поне така казва.

Хвърлих поглед към Джейк, който се усмихна подигравателно.

— Шел кара моторницата така, все едно е дванайсетгодишно момиче.

— По-добре това, отколкото да мърмори, че не е отворил случая, все едно е дванайсетгодишно момче.

Джейк изсумтя.

— Добре, значи Хети слиза от пикапа и Томи решава, че тя ще се прибере пеша у дома, обаче тя отива до хамбара.

— Прозорецът на хамбара е от другата страна на постройката. Оттук няма как да се види, че вътре свети.

— Точно така — казах и отново се обърнах натам.

На пръв поглед, това беше същата съборетина на хоризонта, която бях виждал всеки риболовен сезон, но същността й се бе променила. Сега зад стените й дебнеше ужасът — споменът за едно мъртво момиче, което беше изпълнено с живот и планове и всеки път ме беше удряло по рамото, когато го наричах „Хенриета“, а веднъж с лукава усмивка ме бе заплашило, че ще ме осъди за клевета.

Тогава се бях разсмял и се бях заел да й обясня, че не е клевета да наричаш някого със законното му име. Оттам продължихме с дълъг спор за свободата на словото и въпросът кое е законно и кое не е, докато Бъд ни гледаше и поклащаше глава, сякаш беше едновременно горд и смутен при вида на това момиче, толкова различно от всички останали.

— И така, ако Хети е отишла сама дотам, значи или убиецът вече я е чакал на това място, или е знаел, че тя ще бъде там, и е дошъл по-късно.

Извърнах се от хамбара и спомените, които точно сега не ми трябваха.

— Съгласен съм. Няма голяма вероятност да са се срещнали случайно там. Някой е знаел, че тя ще ходи до хамбара в петък вечерта.

— Томи не ти пасва като заподозрян, нали? — попита Джейк, без да откъсва поглед от водата.

— Засега нямаме никой друг, а освен това той си призна, че са се скарали.

— Но не ти пасва като убиец, нали? — запита отново той.

— Хм.

От езерото се разнесе крясък и Шел бурно размаха ръце към мониторите на металотърсача на лодката. Зачаках, без да помръдвам от мястото си, като се надявах да е открил ножа, докато той изтегли находката си в моторницата и се отправи към нас на кея. Вместо това беше открил дамска чанта — на около двайсет метра във водата навътре от брега, на една трета от разстоянието до хамбара по пътеката около езерото. Бърза проверка установи, че в дамската чанта бяха шофьорската книжка и личната карта от училището на Хети — значи убиецът сигурно я беше хвърлил в езерото на път за паркинга.

— Искаш ли да се обадя, за да отменя претърсването на нивите? — попита ме Джейк, докато описвахме съдържанието на дамската чанта върху капака на колата.

— От утре. Нека да продължат да претърсват основните пътеки през нивите до залез-слънце, за да видим дали няма да излезе още нещо.

Нямаше никакъв смисъл да не се възползвам от хората, които бях взел назаем от окръг Олмстед.

Описахме и прибрахме всичко в дамската чанта на Хети, от прогизналия телефон до празните опаковки от ментови бонбони на дъното на всяко отделение, и след десет минути методичен оглед в чантата беше останало само едно нещо, което наистина ме интересуваше.

— Този тип, който се казва Джоунс.

Вдигнах найлоновото пликче, в което бяхме прибрали визитната картичка, открита в портфейла на Хети. От едната страна беше черна, а от другата бяла, и на черната страна с луксозен шрифт беше изписано името „Джералд Джоунс“ и някакъв уебсайт. На бялата страна на ръка беше написан телефонен номер.

— Искам да знам кой е той и защо Хети има негова визитка. Провери номера. Разбери къде е.

Джейк кимна, докато продължаваше да се занимава с един друг найлонов плик за веществени доказателства.

— Мисля, че телефонът е съвсем повреден от водата. Жалко.

— Значи явно ще трябва да си свършим полицейската работа по старомодния начин.

Джейк веднага зае обичайната си позиция в спора, който водехме от известно време, докато събираше доказателствата и ги отнасяше обратно в колата ми.

— Дел, твоят старомоден начин е направо допотопен. Искаш да разбереш нещо за този Джералд Джоунс, така ли? Ако телефонът работеше, можех просто да го потърся в списъка с нейните контакти и да разбера кога за последен път е говорила с него.

— А сега ще ти се наложи да се обадиш на телефонната компания, за да поискаш достъп до архивите им. Сърцето ми се къса от съчувствие към теб, моето момче.

Продължихме да спорим, докато се приберем в Пайн Вали, после Джейк отиде да вземе нещо за ядене от закусвалнята „Деъри Куин“, а аз накарах Нанси да оформи окончателно съобщението за пресата. Нито един от двамата явно не беше против, че няма да си тръгне от работа в неделя вечерта. Обикновено, когато се налагаше Джейк да работи извънредно, вече щеше да е започнал да се оплаква, но този път не чух нито дума от него. Не каза нищо за мадамата с крака до еди-къде си, с която имал среща, нито за бирите, които неговите приятели ще изпият вместо него. Между нас се беше установило мълчаливо съгласие, че ще бъдем в това разследване заедно до края, където и да ни отведе.

Докато се хранехме, аз се обадих на екипите, които се занимаваха с претърсването. Шел не беше открил нищо друго, а кучетата не бяха надушили никаква следа. Ако не успеехме да намерим оръжието, с което беше извършено убийството, единствените ни неоспорими доказателства щяха да си останат резултатите от аутопсията и лабораторните изследвания на нещата, открити в хамбара. Вече изпитвахме остра нужда от пръстови отпечатъци или ДНК.

— Дел, няма да повярваш какво намерих. Слушай сега.

Джейк донесе лаптопа си в моя кабинет и започна да чете на глас. Нанси остана до вратата.

— „Проклятието е едно от най-разпространените суеверия в театралните среди, познато от векове. Твърди се, че Шекспир е включил действителни вещерски заклинания в своята пиеса, което е разгневило истинските вещици, живели по негово време. Всяко представление на «Макбет», или «Шотландската трагедия», както я наричат поколения суеверни актьори, се смята за опасно и носи риск от нещастни случаи или престъпления.“

— Какво е това проклятие? — попита Нанси.

— Защо се занимаваш с тези глупости? — запитах, като смачках опаковката от сандвича си на топка и я захвърлих.

— Нали ти попита Томи за това?

— Не си ме слушал внимателно.

Оставих ги и отидох в стаята за почивка, където намерих малко останало кафе в каната, подуших го и сложих цялата кана в микровълновата. Докато се върна в кабинета си, Джейк явно беше разказал всичко на Нанси. Ядосах се, когато видях как ме гледаше с широко отворени, изплашени очи.

— Не съм питал Томи за никакво проклятие. Попитах един заподозрян в убийство дали иска да се възползва от възможността да се опита да отклони подозренията от себе си. И той не го направи.

— И какво ни казва това?

— Или той я е убил и не знаеше нищо за това проклятие, или не я е убил той, а някой друг. Някой друг, който не е някаква проклета приказка за вещици.

— Вещерско проклятие — поправи ме Нанси.

— Вещерско проклятие, друг път.

Микровълновата звънна и аз отидох да си налея остатъка от кафе в една чаша.

— Слушай — каза Джейк, когато отново се върнах при тях.

Лорънс Оливие едва не загива няколко пъти, докато изпълнява главната роля в „Макбет“. През 1942 година в едно представление в Лондон умират трима души. През 1947 година в Манчестър актьорът, който играе ролята на Макбет, заявява на всеослушание, че не вярва в проклятието. Същият актьор намира смъртта си от прободна рана, получена по време на репетиция.

— Значи някой друг актьор не го е харесвал и е решил, че това е добра възможност да се отърве от него.

Джейк не ми обърна внимание.

Когато Чарлтън Хестън изпълнява ролята на Макбет, получава тежки изгаряния.

— Така става, когато си играеш с огъня.

Но вече беше късно — и двамата бяха погълнати от тази теория на конспирацията. Нанси четеше през рамото на Джейк, докато той отваряше нови и нови страници.

Легендата твърди, че лейди Макбет е загинала още в първото представление на тази пиеса в двора на крал Джеймс през 1606 година. Актьорът, който е изпълнявал тази роля, е умрял зад кулисите. По неизвестна причина.

Поклатих глава над чашата си с кафе и я пресуших.

— И двамата се държите като онова момиче, Порша.

— Около тази пиеса са се случили много неща, а сега и това с Хети. Човек започва да си задава някои въпроси.

— Може би ти започваш да си задаваш някои въпроси. Аз си задавам само един въпрос: дали не трябва да сменя заместника си в това разследване.

— Стига бе, Дел.

Грабнах якето си и излязох, като ги оставих да си блъскат главите с глупости, за да отида до къщата на Бъд. Трябваше да се заровя по-дълбоко в живота на Хети, да разбера къде е прекарвала времето си, и освен това трябваше да нагледам Бъд и Мона. Трябваше да се уверя, че са си стъпили на краката.

Проклятия. Господи! Явно има всякакви хора. Проклятията не са нищо повече от думи. Точно като благословиите, молитвите и всичко останало. Хората използват думи в опит да променят неща, които би трябвало да променят с двете си ръце. А ако проблемът беше твърде голям, за да се оправи по този начин, думите на вятъра със сигурност нямаше да помогнат. Подминах отбивката, която водеше към къщата на Бъд, и продължих да карам без посока, за да оставя земята да ме успокои и да върне нещата по местата им.

Монтана е известен като „щат под открито небе“, но и тук е същото. Пейзажът се състоеше единствено от полегати хълмове, засети с царевица и соя, които стигаха до облаците на хоризонта във всички посоки. Тук-там в групички от засадени дървета се криеха ферми, но линията на хоризонта не се нарушаваше от нищо. Небето беше господар на всичко — независимо дали беше слънцето, което изпичаше реколтата, или вятърът, който носеше вихрушки от прах по пътищата. Понякога сутрин небето дори не ти позволяваше да видиш земята, от него се спускаше толкова гъста мъгла, че човек не виждаше колата на шосето пред себе си. Тук всичко идваше от небето и това те поставяше на мястото ти, като ти напомняше колко си малък.

Години наред, след като се върнах от Виетнам, паркирах някъде вън от града до магистралата и гледах големите гръмотевични облаци, които се приближаваха откъм хоризонта. Действаше ми успокоително да виждам как всичко под тях потъмнява и се присвива, все едно наблюдавах собствената си душа. Това беше причината хората в този край да уважават църквата толкова много. В града небето е закрито от сгради, мостове и какво ли още не. Хората забравят колко са малки. Забравят, че нищо не зависи от тях. Тук всичко това е съвсем ясно. Беше достатъчно да погледнеш пред себе си, за да съзреш Бог. Аз не вярвах на свещениците, които твърдят, че Господ слуша всеки един от нас и се намесва във всекидневните ни дела също като някакъв досаден началник. Сигурно като дете съм вярвал в това, но вече бях видял твърде много неща, за да залагам на нещо подобно. Ето например Хети. Как беше възможно някой да погледне обезобразеното й, подуто тяло и да ми каже, че това се е случило по Божията воля? Не, Господ нямаше нищо общо. Той си имаше по-важни неща, с които да се занимава, вместо да се притеснява как успяваме да объркаме собствения си малък живот и смъртта си.

Докато завивах обратно към къщата на Бъд, ми се обадиха от моргата.

— Шериф Гудман — чух един глас от другата страна на линията.

Фран не казваше „Ало“ като обикновените хора. По този начин човек се чувстваше така, сякаш тя благоволява да говори с него, дори сама да го е потърсила по телефона.

— Какво откри?

— По нея няма никакви чужди нишки или косми. Няма и следи от борба.

— Значи не го е очаквала?

— Бих казала, че ударът в гърдите е бил пръв и тя не е имала или време, или желание да се бори, преди да бъде нанесен. Прорезните рани по лицето са нанесени след настъпването на смъртта.

— Откъде знаеш?

— Няма следи от борба. Раните по лицето не са достатъчно дълбоки, за да я накарат да изгуби съзнание, така че е трябвало да предизвикат защитен рефлекс.

— Значи е станало бързо.

— Толкова бързо, колкото е възможно да умре човек.

Е, поне това беше нещо. Нещо, което да мога да кажа на Бъд.

— Има ли друго?

— Да. По бельото й имаше следи от семенна течност.

— Господи боже!

Направих рязък завой и отбих до банкета, където натиснах спирачките. Няколко коли ме заобиколиха в последния момент и намалиха скоростта, все едно щях да ги глобявам за превишена скорост. Разтърках челото си, докато обмислях чутото.

— Значи някой я е изнасилил, преди да я убие?

— Не прилича на изнасилване. Открих само леки ожулвания. Нищо по-сериозно.

— Какво означава това, по дяволите?

— Означава, че сексуалният акт е бил агресивен, но вероятно по взаимно съгласие.

— И сперматозоидите са оцелели във водата? — попитах аз.

— Явно само краката й са били потопени във водата. Тялото й беше сухо — иначе нямаше да открием никакви следи от сексуални действия.

— Можеш ли да ми кажеш кога се е случило?

— Ако се съди по ожулванията, до няколко часа преди смъртта.

Значи трябва да е станало след постановката. Или Томи не казваше всичко за времето, което бяха прекарали заедно на паркинга, или тя го беше оставила, за да отиде при друг любовник — агресивен любовник, който може би я беше убил.

— Е, поне разполагаме с проба от ДНК.

— Точно така.

— Добре. Вече имам един заподозрян, с когото да я сравнявам.

— Криминологичната лаборатория в окръг Хенепин може да се заеме със сравнението. Но е възможно да отнеме няколко седмици, зависи колко са натоварени. Накарай го да дойде в болницата „Мейо“, за да даде проба.

— Ще бъде там утре сутринта — отвърнах аз.

Лично щях да се погрижа за това.

След като прекъснах връзката с Фран, останах загледан в небето в продължение на една минута, после дълбоко си поех дъх и продължих към дома на Бъд.

По цялото протежение на алеята пред къщата бяха паркирани пикапи и коли — бяха пристигнали всички роднини, за да помогнат кой с каквото може. Свещеникът също беше там, както и възрастните дами от църквата. Открих Бъд в хамбара, заедно с някои от мъжете. Говореха за това, че всички ще му помогнат да прибере царевицата този сезон, и не приемаха отказ. Кимнах на всеки, докато излизаха, и накрая в хамбара остана само Бъд, седнал на бронята на един комбайн, вторачен в пода. Не го попитах как се чувства. Не го натоварих със съчувствието си, защото и без това носеше твърде тежък товар. Нямаше какво друго да направя, освен да го заведа в къщата и да го накарам да седне заедно с Мона в тяхната спалня, по-далеч от възрастните дами, така че да мога да им разкажа какво бях научил от Фран. Хети не беше усетила нищо. Свършило е толкова бързо, колкото трябва на човек да падне. Не е имало и две секунди, в които да изпитва страх.

След това им казах за сексуалния акт.

— Какво?!

Бъд се изстреля от мястото си, все едно се канеше да ме удари. А аз дори не бях споменал, че е било агресивно.

— Дявол да го вземе това момче Кинакис! Проклето да е!

Бъд не беше в състояние да мисли за нещо друго, затова се обърнах към Мона:

— Тя срещаше ли се с някой друг, освен с Томи Кинакис?

Мона поклати глава, само веднъж, в знак на отрицание.

— Срещаше се с него отпреди празниците.

Докато Бъд обикаляше стаята като буреносен облак и вероятно планираше как да убие Томи, аз седнах на леглото до Мона. Тя мачкаше ръцете си една в друга и невиждащо се взираше в останките от масичката, на която беше паднала тази сутрин.

— Знаеше ли, че тя прави секс, Мона?

Бъд рязко се обърна, целият в слух.

— Не.

В бръчките около очите й се стичаха непрекъснати потоци от сълзи. Тя не си направи труда да ги избърше.

— Не, не знаех. Мислех си, че има нещо, което не ми казва, но не вярвах да е свързано със секс. Хети никога не е хлътвала по някое момче през целия си живот. Честно казано, дори не смятах, че харесваше Томи чак толкова много. Не знам със сигурност защо изобщо излизаше с него.

— Онова момче ще трябва да отговаря за това.

— Почакай, Бъд. На сутринта пак ще говорим с Томи и ще го накарам да даде проба от ДНК, за да я сравним със следите по Хети.

— Сигурен ли си, че не е била изнасилена? — прошепна Мона.

— Не е било изнасилване. Съдебната лекарка беше сигурна в това. Не искам нито един от вас двамата да си мисли за подобно нещо.

И двамата замълчаха, все едно не бяха в състояние да кажат нищо повече.

— Налага се да огледам стаята на Хети. Ако си спомните за още някого, с когото е била близка или е поддържала контакт, обадете ми се веднага. Няма значение по кое време.

Мона продължи да плаче, този път по-бурно, и Бъд отиде при нея. Аз ги оставих сами и се качих в стаята на Хети на горния етаж, без да кажа и дума на възрастните дами, които се бяха събрали около вратата на кухнята.

Останах изненадан, че нямаше кой знае какво за гледане. В стаята имаше двойно легло, скрин и бюро. Не беше облепена с плакати, както на повечето тийнейджъри — над леглото й висеше само една фотография, при това в рамка, на която се виждаха небостъргачите на Ню Йорк. Скринът й беше точно толкова разхвърлян, колкото можеше да се очаква, но вътре имаше само дрехи и чанти, в които се търкаляха шноли, балсам за устни, скъсани билети за кино и дребни монети. Не открих нищо полезно. Останах с впечатлението, че бюрото е било най-важно за нея в стаята. Чекмеджетата бяха пълни с изрезки от списания със снимки на метростанции, неонови табели и жени, движещи се по тротоарите на големия град с дамски чанти, в които носеха малките си кученца. Не открих дневник, което ми се стори странно. Хети ми приличаше на момиче, което си е водило дневник. От друга страна, съдържанието на лаптопа й изглеждаше богато, така че може би щяхме да открием нещо там. Джейк щеше да успее да отвори файловете със своите компютърни фокуси.

В най-долното чекмедже на бюрото намерих програмата за една постановка в Рочестър, в която Хети беше получила главната роля. Спомних си, че през есента Бъд беше споменал нещо за това. Докато ми го казваше, се почеса по врата и сви рамене — двамата точно се бяхме захванали да подготвим лодката му за зимата. „Детето има талант. Проклет да съм, ако знам от кого го е наследила.“

Отворих програмата и погледът ми се спря на едно име.

Джералд Джоунс, режисьор.

И така, защо вечерта, в която беше загинала, Хети бе носила у себе си визитната картичка и телефонния номер на един мъж, когото не беше виждала повече от шест месеца? Мъж, с когото беше свързана посредством театъра?

Мрачно се усмихнах, готов да поставя Джейк на мястото му, когато се върна в управлението. Виж само какво излезе от старомодната полицейска работа.