Минди Мехия
Всичко, което искаш да бъда (14)

Дел

сряда, 16 април 2008 година

Проблемът с ДНК беше в това, че отнемаше адски много време. Не ставаше като по филмите, където наливат нещо в една епруветка, разклащат я и откриват името на убиеца. Човек трябваше да изпрати пробите в криминологичната лаборатория в Минеаполис, където ги слагаха да чакат на опашка след пробите на всички останали и ги обработваха, когато ги обработят — което можеше да отнеме и до една година, в зависимост от това за какъв вид веществени доказателства говорим. В лабораторията работеха обикновени хора, с работно време от девет до пет, които по цял ден изследваха клетки от убити момичета. Никой от тях не се интересуваше от твоето конкретно убито момиче. За тях нямаше никаква разлика. Или поне така изглеждаше от Пайн Вали, където имахме само едно убито момиче и то беше разкъсало огромна, грозна дупка в целия град.

Хети беше единственото, за което говореха всички — единственото нещо в очите на хората, когато се разминаваха с мен по улицата. Веднага се разчу, че Томи Кинакис е дал проба от ДНК — най-вероятно от самия него, какъвто си беше глупак — както и че съм изкарал Лънд от час, за да го разпитвам. Телефоните в централата не спираха да звънят и Нанси казваше на повечето хора да си гледат работата, но освен това се чувстваше длъжна да ме информира за последните слухове, докато подреждаше сандвичи и кафе на малкото останали свободни места по бюрото ми. Брайън Хефнър си играеше на политик и всеки ден се опитваше да организира нова пресконференция. Всички родители в града настояваха да разберат какви извънредни мерки се предприемат за безопасността на учениците в гимназията. Благодарение на Порша версията за проклятието се беше разпространила със скоростта на горски пожар и миналата вечер на главната улица вече бяха паркирани два микробуса от основните новинарски канали в столицата на щата. Бях спрял да си вдигам телефона, освен ако не се обажда Джейк… или Бъд. Бъд ми беше позвънил около шест часа тази сутрин.

— Дел.

— Бъд.

Седях на кухненската маса и гледах снимката на първата страница на днешния вестник — беше „сценична фотография“ от пиесата в петък вечерта, на която се виждаше Хети с окървавената си рокля и короната, с измъчено изражение, протегнала едната си ръка, сякаш искаше да се предпази от тъмнината. Побиваха ме тръпки, докато я гледах. Представях си, че Бъд гледа същата снимка във вестника. И двамата помълчахме една минута.

— Получиха ли се резултатите от ДНК? — гласът му прозвуча дрезгаво, когато го каза.

— Не. Не, това отнема известно време. Междувременно проверявам други неща, за да установя поредността на събитията.

— Вчера си докарал Питър Лънд в управлението.

Не беше въпрос, но аз ясно чух как настояваше да узнае нещо повече за това. След двайсет и пет години приятелство човек започва да чува такива неща.

— Разговаряме с много хора — отвърнах аз.

— Мислиш ли, че Лънд има нещо общо?

— Той е бил режисьор на пиесата и е познавал всички младежи, които са участвали в нея. Нали си чувал онези глупости за проклятието? Ако някой от тях е решил да се възползва от суеверието, за да го направи наистина, вероятно Лънд може да ме насочи кой е бил.

Беше мъчително да го лъжа така — да използвам глупавото проклятие като обяснение за каквото и да е.

— Значи не смяташ, че е бил Томи?

— Нищо не смятам, Бъд. Ако започна да си мисля, че е станало по един определен начин, няма да мога да мисля за много други начини, които може би са също толкова вероятни. Засега просто се опитвам да се сдобия с възможно най-много информация, докато чакаме резултатите от изследването на ДНК, опитвам се да сглобя истината за цялата вечер и разговарям с всички, които са били част от нея.

Настъпи още едно дълго мълчание, после от другата страна на линията се чу въздишка и когато Бъд заговори отново, гласът му прозвуча на пресекулки. Сякаш това обаждане му струваше повече усилия, отколкото можеше да понесе:

— Господи, Дел. Не мога да мисля за нищо друго, освен за горкото й тяло, което лежеше в моргата вчера. Двамата с Мона отидохме да си я вземем, а тя приличаше на парче месо, цялата подута и… не такава, каквато трябва да бъде. Малкото ми момиченце, малкото ми момиченце беше парче месо в моргата. — Следващите му думи бяха разкъсани от ридания. Едва успях да разбера какво казваше. — И аз ще изкормя кучия син, който го е направил. Ще го накарам да съжалява за това, че изобщо я е погледнал.

— Бъд. Чуваш ли ме, Бъд?

В отговор се чу само хриптене и тежко дишане.

— Аз ще го открия, Бъд. Хети има мен за това. Не й трябва нейният баща да отиде в затвора. Мона също се нуждае от теб, нали така, както и Грег, когато се прибере у дома. Не бива да забравяш за тях.

Не знам дали ме беше чул, но дишането му постепенно се успокои. Слънцето започваше да изгрява зад хоризонта, като осветяваше кухнята в наситено, нажежено оранжево.

— Казваш, че ще ме арестуваш?

— Бъд…

— Дъщеря ми е мъртва. Едва вчера я държах в ръцете си, държах сладката й гола главичка и я гледах как плаче за пръв път. Научих я да кара трактор, седнала в скута ми, а малките й опашници ми влизаха в очите. Гледах я как играе кралица — толкова могъща и зла кралица, че не можеш да си представиш. Тя беше на мястото си на тази сцена. Осветяваше я цялата. И аз я прегърнах и казах колко добре се е справила, а след това я пуснах. Просто я оставих да си тръгне от онова училище и да умре. И проклет да съм, ако просто си седя и избирам с каква рокля да я погребем, докато нейният убиец е на свобода.

— Точно това трябва да направиш.

— По дяволите, Дел! Какво не ми казваш?

— Казвам ти, че се води разследване и ти ще разбереш кой е убил Хети в мига, в който му сложа белезниците.

Настъпи кратко мълчание, после връзката прекъсна. Отпуснах чело на ръката си.

След минута се изправих и отидох до прозореца, където се виждаше как небето просветлява зад къщите по улицата. Обикновено обичах да гледам такива изгреви — като адски огън, който изгаря облаците; когато имаше такива изгреви, двамата с Бъд понякога не обръщахме внимание на рибата, която дърпаше кордата, за да можем да продължим да седим в лодката и да се любуваме на хоризонта. Ходехме заедно на риба вече повече от две десетилетия. Всяка година той ме канеше в дома си на вечеря за Великден и тази година също бяхме седели около масата в трапезарията му, на която беше сервирана шунка с медена глазура. Хети се опитваше да измъкне от мен с колко мили в час може да кара над ограничението, без да я спрат, а тримата с Бъд и Мона се смеехме на това — а сега тя никога повече нямаше да отиде някъде и да кара бързо, за да стигне дотам. Бъд, който тогава ми беше казал направо да я глобя на място за „предумишлено шофиране с превишена скорост“, заплашваше да вземе закона в собствените си ръце. И ако не успеех да открия убиеца на Хети достатъчно бързо и достатъчно дискретно, може би щях да загубя и самия Бъд.

Тази сутрин значката ми тежеше. Изпих на един дъх останалото кафе в чашата си и излязох от къщи, обзет от изгаряща нужда да направя нещо, каквото и да е, за да напредна с разследването на този случай.

* * *

Отидох в дома на Карл Джейкъбс. Вчера Джейк беше говорил с Карл, той бе потвърдил версията на Лънд и повечето от отговорите им съвпадаха напълно. И двамата твърдяха, че са отишли в къщата на Карл, след като са заключили училището — всеки със собствената си кола, като Лънд беше карал след Карл. Бяха седнали в сутерена на Карл, за да изпият по една бира — и двамата твърдяха, че е била марка „Бъдуайзър“, — и си бяха поговорили малко, а след това Лънд си беше тръгнал. Карл смяташе, че трябва да е било в 10:25 вечерта, защото след това беше пуснал телевизора и бе хванал последните новини.

Онова, което не беше толкова ясно, бе темата на разговора им. Лънд беше казал, че са си говорили за пиесата и за работа. Според Джейк Карл не си беше спомнил веднага. След това пък казал, че са си говорили за спорт — за представянето на бейзболния отбор „Минесота Туинс“ през този сезон. Твърдеше, че не са обсъждали нищо друго.

Когато пристигнах у тях, беше седем без петнайсет — достатъчно рано, така че Карл все още да не е тръгнал за работа. Той отвори вратата, все едно беше чакал от другата страна, облечен и избръснат в началото на работния ден.

— Господин шериф. Не е ли малко рано? — рече той и хвърли поглед през рамото ми към полицейската кола.

— Достатъчно рано е, за да ми отделиш няколко минути.

Кимнах към коридора зад него и той ме пусна да вляза. Синът му бе застанал там, все още по пижама, но съвсем буден и донякъде изплашен, ако се съдеше по погледа му.

— Добро утро — поздравих момчето и докоснах периферията на шапката си.

Повечето деца се отпускаха, когато направех така, но не и това дете. Момчето сведе очи към пода, без да помръдне от мястото си.

— Може би Лейни ще може да го наглежда за една минута, докато разговаряме?

— Лейни! — извика Карл.

Жена му се появи, също по пижама. Не изглеждаше съвсем будна, нито доволна от живота.

— Какво? — попита тя, без да ме поздрави.

— Трябва да говоря с шерифа.

— Пак ли?

— Просто приготви Джош, става ли?

Тя поклати глава и подкара момчето по коридора, после затръшна вратата след себе си.

Карл ми направи знак да вляза в кухнята.

— Някой не обича сутрините, а? — попитах вежливо аз.

— За какво става дума, господин шериф? Вече отговорих на всички въпроси, които ми зададе вашият заместник, и пропуснах цял час заради това. Знаете ли как ме гледат всички?

— Как?

— Все едно… — той поклати глава. — Все едно имам нещо общо с цялата история.

— Имаш ли?

— Какво искате да знаете?

— Искам да знам какво знаеш ти, Карл — отговорих, като оставих шапката си на масата и го погледнах право в очите.

— Знам, че Хети Хофман е мъртва, това е всичко. От две години й преподавам по история. Миналата година по американска история, а тази — по история на Европа. Европейската история й беше по-интересна.

— Не говоря за това. Защо си излъгал Джейк?

— Излъгал?!

— Искам да знам за какво сте си говорили в сутерена в петък вечерта — и по-добре да не ми казваш, че е било за „Минесота Туинс“.

Той ме изгледа втренчено, застинал като статуя, после отиде до вратата и хвърли поглед по коридора. Сетне тежко се отпусна на един от столовете до кухненската маса и заговори по-тихо:

— За Лейни.

— Какво за нея?

Той въздъхна.

— Поговорихме си за нея. Когато Питър ми дойде на гости в петък вечерта, тя беше ядосана. Започнахме да се караме. Тези дни непрекъснато се караме. След това тя се качи горе, а двамата с Питър си поговорихме за това.

— За кое?

— За това, че и двамата сме се оженили млади. И не сме знаели в какво се забъркваме, по дяволите. Той също се е оженил веднага след колежа.

— Той има проблеми в брака си? Говорихте ли за това?

Карл помълча малко.

— Не. Не точно. Но ме попита нещо и аз не се гордея с отговора си. Точно затова не го казах на вашия заместник.

Зачаках мълчаливо и в крайна сметка той продължи:

— Попита ме дали щях да остана с Лейни, ако Джош не се беше родил. Ако можех да започна отначало и нямаше дете, за което да мисля, дали щях да остана? — Заговори още по-тихо: — И аз му казах, че не. Казах му, че според мен дори на Джош понякога му се иска да бяхме разведени. Караме се за такива глупости…

— За какво? — попитах аз.

Надушвах домашно насилие на хоризонта.

— За всичко. Бил ли си женен?

— Аха.

— Ха. Не знаех. И какво стана?

— Виетнам.

— Тя те остави, докато беше там?

— Не. Около две минути след като се върнах. Оказа се, че ме харесва повече на другия край на света.

Никога не говорех за Анджи, въпреки че мисълта за нея вече не ме измъчваше. Някога, в продължение на много дълго време, изпитвах горчивина заради начина, по който си беше тръгнала, но всичко това бе избледняло. Тя не знаеше какво да прави с един разгневен ветеран, но и аз не знаех какво да правя със себе си. Тя просто искаше щастлив, обикновен живот. Преди да замина, ме беше умолявала да отида в Канада заедно с нея вместо на война. Но аз бях постъпил достойно, както си мислех: бях поставил родината си на първо място, преди момичето. Писмата й бяха едно от нещата, които ми помогнаха да оцелея там, и бяха единственото, което си спомнях за нея сега. Когато преди няколко години разбрах, че е загинала в автомобилна катастрофа недалеч от Дубюк, отново извадих всички писма. Беше странно усещане — да чета как ми беше писала да внимавам да не ми се случи нещо лошо; да усещам тревогата й за мен, изписана с тази вече мъртва ръка. Прибрах писмата в същата кутия, в която бяха медалите и писмото от президента, и повече не съм ги поглеждал. Няма нужда човек да се рови в миналото, но можех да разбера какво ми казваше Карл. Двамата с Анджи също бяхме млади, обаче нямахме обща собственост или деца, които да усложнят развода ни. Просто се сбогувахме и трябваше да подпишем няколко документа. А Карл и Лейни бяха създали живот заедно — живот с общ дом и син.

— Това е ужасно — каза той. Изглеждаше ядосан. — Да изостави герой от войната, когато се прибере у дома.

— Станалото — станало.

Взех шапката си и се отправих обратно към изхода.

— Значи Лънд не се е оплаквал от жена си?

— Не чак толкова. Най-вече от тъща си. Явно тя не го харесва особено.

— Говорихте ли за Хети онази вечер?

— Не — отвърна той, като ми отвори вратата, за да ме изпрати до полицейската кола. — Не, щях да си го спомням.

— Добре. Благодаря ти за времето, което ми отдели тази сутрин.

Той кимна, а Лейни се показа на вратата зад него, със смръщено лице. Не знам дали беше чула какво сподели Карл в кухнята, но ми изглеждаше, че им предстои да се карат още много пъти.

* * *

Неволно подкарах колата към дома на Бъд, но какво можех да му кажа? Не и единственото, което искаше да знае: към кого да насочи оръжието? Разследването продължаваше, както и медийният кошмар, и колкото по-малко знаеше Бъд, толкова по-добре.

Подминах отбивката към къщата на Бъд и продължих към езерото. По пътя се обадих в криминологичната лаборатория, за да проверя докъде са стигнали с пробите. Отговориха ми, че обработката им все още предстои и не могат да се ангажират с дата, на която това ще се случи. Според мишока, който ми вдигна в крайна сметка, лабораторията беше затрупана с „необичайно голям брой проби“.

Спрях на паркинга, където бяха спрели Хети и Томи в петък вечерта, и погледнах към другия бряг на езерото, където беше хамбарът на семейство Ериксън — старият му покрив се спускаше към водата. Покрай брега до хамбара имаше няколко дървета — достатъчно, за да предложат укритие, дори без високата трева, която щеше да порасне под тях през следващите няколко месеца. Според версията на Томи тя беше слязла от пикапа му и бе отишла сама до хамбара. За да се срещне с някого. Защо да ходи там, ако няма да се среща с някого? Сигурно е било около десет вечерта. Беше съвсем възможно Лънд да се е срещнал с нея там, след като си е тръгнал от къщата на Карл. А може би някой я беше проследил — Томи или дори някой друг — но ако бе някой друг, трябва да е имал сериозна причина да бъде тук толкова късно вечерта. Разтърках лицето си с ръка и прехвърлих наум краткия си списък със заподозрени. И Лънд, и Томи имаха мотив — и двамата имаха възможна причина да са пожелали смъртта й.

Слязох от полицейската кола и повторих последните стъпки на Хети — през паркинга, а сетне покрай езерото, което се плискаше в брега от топлия, ленив вятър. Миналия петък беше по-хладно и с променлива облачност, температурата бе около десет градуса и продължи да пада след залез-слънце. Сигурно й е било студено и е крачила бързо — както от студ, така и за да увеличи разстоянието между себе си и Томи. В нито една посока на хоризонта не се виждаха къщи или хамбари. Светлината на паркинга сигурно е била включена, но тя не беше достатъчно мощна и стигаше до не повече от трийсетина метра наоколо, така че пътят на Хети е бил осветяван само от луната, която не беше пълна. Дали се е страхувала? Не знаех. Ако е била сама — не. Момичетата по тези места не се притесняваха да ходят сами в студа и тъмнината. Хети може и да искаше да замине за големия град, но си беше оттук, точно като всяко друго момче и момиче от Пайн Вали — а тук земята даваше сила на хората. Това, че беше толкова открито и пусто, им действаше като балсам. Не, ако е крачила сама към смъртта си, тя не се е страхувала. Поех по пътеката, където пръстта хрущеше под подметките ми, и отново се заех да оглеждам тревата от двете страни. Нищо не беше смачкано, пръстта не беше разровена. Нямаше никакви следи от борба. Вече бяхме оглеждали това място — първо аз, после екипът от криминолози, а накрая и Джейк — но никога не вреди отново да минеш по стъпките си, особено когато трябва да премислиш нещата или ти се наложи да чакаш някой техник от лабораторията на сто и шейсет километра оттук да налее нещо в някаква епруветка.

По средата на пътя до хамбара спрях и погледнах назад. Паркингът не се виждаше, скрит зад малко възвишение. Оттук вече не виждах и полицейската кола. Дали Хети се беше обърнала? Дали Томи — Томи, който нямаше алиби и не знаеше защо тя е скъсала с него; Томи, който се измъчваше от желание за секс, гняв и хормони — не я беше следвал?

Аз не бях последвал Анджи. Когато си тръгна преди повече от трийсет години, я оставих да си отиде. Бях изпълнен с гняв и може би през някои от онези тъмни нощи яростта и алкохолът са били достатъчни, за да убия някого, но не я последвах. Тя беше направила своя избор, точно както аз бях направил своя. Аз бях избрал войната. Тя избра да замине за щата Айова. Изпрати ми документите за развода по пощата и още следващата пролет се омъжи за един търговски представител на фармацевтична компания. Аз отидох в колежа със стипендията от армията, намерих си работа като патрулен полицай в окръг Уобаш и не казах нито една добра дума на някого, докато Бъд не започна да ми помахва с ръка от отсрещния бряг на езерото Кросби.

Той беше само с няколко години по-млад от мен, но разликата бе достатъчна, за да не е ходил на война. Двамата с Мона се бяха оженили наскоро и се бяха заели с фермата, и през цялото първо лято ние не си говорехме за нищо друго, освен за риба. Просто си махвахме с ръка и си казвахме какво кълве днес. Това ми беше достатъчно. До следващото лято той вече беше успял да ме накара да им отида на гости, а Мона пържеше рибата, която бяхме уловили. На по-следващата година за пръв път ходихме заедно до езерото Мичиган. Той беше първият човек в града, който сложи в двора си табела с надпис „Изберете Гудман за шериф“ — преди да си даде сметка, че там няма кой да я види, така че я премести на задната броня на пикапа си.

Следващият път, когато Анджи се свърза с мен, беше писмо с поздравите й, че съм спечелил изборите за шериф — тогава между нас вече нямаше никакви лоши чувства и аз сигурно трябваше да благодаря на Бъд за това. Отговорих й, а после тя ми изпращаше картичка на всяка Коледа чак до годината, в която умря. В картичката обикновено имаше снимка на семейството й — тя, съпругът и децата, които бяха малко пълнички. Самата тя беше красива жена и си остана такава.

Обърнах се към хамбара и закрачих обратно. Отдавна не се бях сещал за Анджи, но сигурно беше логично. Карл и Лейни. Хети и Томи. Имах си работа с връзки, които стигат до критична точка. И се разкъсват.

Хамбарът все още беше ограден с жълта полицейска лента, оставена тук от криминолозите. Наведох се, за да мина под нея, и влязох вътре. Посрещнаха ме миризми на застояла вода, плесен и прогнило дърво — точно както бяха посрещнали Хети. Тя беше оставила Томи и бе отишла пеша до хамбара. След това беше правила секс с някого тук. И накрая някой я беше убил в същия този хамбар. Не беше изключено да бяха трима различни мъже, с които се беше срещнала в онази нощ. Или беше един и същ.

Закрачих наоколо, като не обръщах внимание на дъските, които скърцаха под подметките ми. Ако им е време да пропаднат, ще пропаднат. Вече се доближавах до окончателната версия на поредицата от събития, до историята за онази нощ, но това нямаше да означава нищо, ако не можех да я свържа със заподозрян. Имах нужда от резултат за онези проби от ДНК — трябваше да разбера кой от двамата ме лъже, за да го притисна, докато не ми каже точно какво се е случило, и да се сдобия със съдебно нареждане, за да претърся всеки квадратен сантиметър от живота му, докато не открия оръжието, с което беше извършено убийството.

Извадих телефона си и набрах номера, преди да успея да се замисля прекалено какво точно правя.

— Шериф Гудман — каза тя на третото позвъняване.

— Фран, трябват ми резултатите за ДНК. Познаваш ли някого в криминологичната лаборатория в Минеаполис?

— Добре съм, благодаря ти. А ти?

— Говоря сериозно.

Тя изостави саркастичния тон.

— Можеш ли да ми кажеш защо твоето убийство е по-важно от всички останали хиляда трупа, които минават през моргата ми всяка година? Само защото е твое? Защото шериф Гудман, добрият каубой, трябва да спаси света?

— Няма какво да спасявам, Фран. Тя вече е мъртва.

Продължих да крача напред-назад, докато говорех, като се опитвах да не повишавам тон, защото знаех, че това ще я раздразни.

— Не става дума за мен. Можеш да ми се караш колкото си искаш и сигурно ще имаш право — ти винаги имаш право, — но този път става дума за детето на най-добрия ми приятел. За неговото малко момиченце. Имам двама заподозрени за тази семенна течност и трябва да разбера кой от двамата е бил — и трябва да го разбера днес, докато все още са останали някакви веществени доказателства.

След моята тирада тя замълча. Продължих да крача с телефона в ръка, готов да споря за всичко, с което ще ми възрази, но тя най-сетне въздъхна:

— Добре, Дел. Имам няколко познати там. Ще се обадя.

Излязох от хамбара и поех по периметъра на постройката, за да огледам още веднъж. Всичко тук вече беше пребродено, но движението ме успокояваше.

— Кажи им, че резултатите ми трябват днес.

— Между това, което ти трябва, и онова, което е възможно, няма никаква връзка. Ще ги помоля да ускорят обработката на пробите. Това е всичко, което мога да направя.

Приклекнах до една туфа изсъхнала трева пред прозореца, отместих я и видях скелет на мишка. Беше оглозган до бяло, но иначе си бе цял.

— Благодаря ти, Фран. Дължа ти услуга.

— Каква по-точно?

— Някой ден ще те взема на обиколка с полицейската кола. Ще глобяваме шофьори с номера от други щати.

Тя се засмя — наистина се засмя с глас, което си беше цяло чудо — а след това отново заговори сериозно и ми каза нещо, което ме изпрати в съвършено нова посока.

— Ако наистина искаш да откриеш следите на този убиец, Дел — каза ми тя, — има още един човек, с когото трябва да говориш.