Минди Мехия
Всичко, което искаш да бъда (17)

Дел

сряда, 16 април 2008 година

Когато се върнах в управлението следобед на същия ден, след като бях говорил с Фран, донякъде се надявах резултатите от изследването на ДНК да ме очакват на бюрото ми. Вместо това в кабинета ме чакаше Мона, която седеше със сведена глава на стола за посетители, мълчаливо отпуснала ръце в скута си. С нея беше Уинифред Ериксън. Докато стоях от другата страна на стъклото и ги гледах, си спомних за разговора с Бъд тази сутрин, когато ми беше затворил телефона.

Джейк ми донесе документи за подписване: две просрочени глоби и едно нареждане за явяване пред съда. Служебните ми задължения не бяха изчезнали.

— Откога са там? — попитах го, докато подписвах документите.

— Може би от двайсет минути — отвърна тихо той. — Опитах се да ги накарам да те изчакат в залата за съвещания, но те просто влязоха в кабинета ти и седнаха. Не казаха и дума на никого.

Кимнах и попитах:

— Какво друго имаш за мен?

— Останалата част от компютъра на Хети се оказа чиста, общо взето. Имаше много временни интернет файлове от уебсайтове за Ню Йорк. Явно е разглеждала квартири, дори е изпратила няколко запитвания по електронната поща. Но нямаше нищо потвърдено. Не останах с впечатлението, че е била готова да замине всеки момент — по-скоро ми приличаше на разузнаване. — Джейк се озърна, за да се увери, че наблизо няма никой друг, преди да продължи: — Доколкото успях да видя, нямаше повече разговори с „КниженПлъх“.

— А данните от телефонната компания?

— Нищо. Един тон съобщения, всичките до приятелки, и по няколко с Томи всяка седмица.

— Забеляза ли нещо необичайно в съобщенията, които си е разменяла с Томи?

— Не, съвсем обикновени съобщения. Най-вече неща като „Ще се видим в седем“ и „Закъснявам“. Изпращали са си предимно смешни снимки. LOLCat и други подобни.

Джейк забеляза как го гледам и се опита да поясни:

— Ъъ, снимки от интернет. С котки. И смешни надписи.

— Аха — казах аз, подписах и последния документ и му ги върнах. — Искам да изпратиш на ФБР цялата документация по разследването, включително и снимките.

— Какво? — възкликна Джейк, като заговори по-силно от изненада, без да иска. — Предаваме им разследването, така ли?

— Не, имаме нужда от помощ.

Дадох му контактите за човека, когото ми беше препоръчала Фран — криминален психолог, който се занимаваше с психологическа оценка на местопрестъпления. При обичайни обстоятелства не виждах особена полза от нищо психологическо, но според Фран той беше „безподобно добър“, а не бях готов да си навиря носа срещу когото и да е, ако имаше някакъв шанс да ми посочи убиеца с безподобния си пръст.

— Искам да говоря с него още днес, най-късно утре. Освен това утре отново ще докараме в управлението и двамата заподозрени — веднага след погребението на Хети, — за да вникнем по-подробно в тяхната версия за събитията от петък вечерта. Искам да видя дали няма да кажат нещо по-различно, след като са прекарали цял ден до ковчега й.

Джейк се залови за работа, а аз оставих зад гърба си врявата на полицейското управление и отворих вратата на кабинета си. Когато влязох, Уинифред се обърна, но Мона дори не вдигна глава. Изглеждаше така, все едно беше изсечена от камък, събрала крака и отпуснала ръце върху голямата, избеляла дамска чанта в скута си. Очите й не виждаха нищо; всичко в нея беше обърнато навътре и заключено от външната страна.

Познавах Мона почти толкова отдавна, колкото и Бъд, и я бях виждал бременна както с Грег, така и с Хети. Ако не обръщаше внимание на корема й, човек никога не би си помислил, че очаква дете. Всеки път, когато бебето я риташе по-силно, тя казваше: „Само почакай да излезеш и пак пробвай да направиш това“, после разтриваше мястото и продължаваше с онова, което беше започнала. Сега работеше на половин ден при единствения адвокат в градчето, където се занимаваше с канцеларската работа, и в същото време продължаваше да помага на Бъд на полето, грижеше се за къщата и освен това за храната на масата всеки ден. Приготвяше жестоко задушено, с цели гъби и големи парчета пилешко месо в сос с бяло вино, и винаги го сервираше цвърчащо, направо от фурната. Когато й правех комплимент за готвенето, тя просто свиваше рамене и казваше, че не е нищо особено.

В интерес на истината двамата с Мона сигурно си приличахме повече, отколкото с Бъд. И двамата не обичахме празните приказки. Затова разбрах, че имаше сериозна причина да дойде днес.

— Мона.

Седнах от другата страна на бюрото. Уинифред стоеше зад Мона, отпуснала ръка на рамото й, за да й дава онази мълчалива подкрепа, за която са приятелите, но аз нямах друг избор, освен да застана така, че бюрото да бъде между нас. Налагаше се да гледам на нея като най-близката роднина на жертвата, а не като на жена, която бях познавал почти през половината й живот.

— Никога не ми е хрумвало — каза тя.

Изглеждаше така, все едно не говори на нито един от нас двамата. С Уинифред се спогледахме и зачакахме да продължи.

— През всичките тези месеци, откакто го няма Грег, никога не съм си помисляла, че може да изгубя Хети. Мислех само за Грег, Грег, Грег. Всяка нощ си представях как Грег настъпва някоя противопехотна мина. Как атакуват неговата част. Представях си лицето на Грег, неподвижно и бледо в ковчега. Всичките ми кошмари бяха за Грег и аз си мислех, че ще мога да ги разменя. Грег трябва да се върне от фронта през юли, а Хети беше решила да замине за Ню Йорк. Така щях да си върна едното дете, преди да започна да се тревожа за другото. Струваше ми се… честно. — Погледът на Мона най-сетне се фокусира върху мен. Очите й бяха изпълнени с цялата агония на света. — Никога не съм си представяла, че може да изгубя нея, докато беше толкова близо до мен. Не и тук, у дома, в Пайн Вали.

Уинифред здраво стискаше рамото на Мона с костеливите си пръсти, все едно я държеше в изправено положение, и ме погледна така, както гледат жените, когато искат да направиш нещо или да ти кажат, че никак не се справяш добре.

— Мона, какво правиш тук? Това е последното място, на което трябва да бъдеш в момента.

— Има нещо, което трябва да знаеш. За Хети.

Тя вдигна ръка и потупа ръката на Уинифред.

— Ще ме изчакаш ли навън?

— Сигурна ли си, мила?

— След малко ще дойда.

Уинифред я потупа по рамото и ми хвърли един предупредителен поглед, преди да излезе и да затвори вратата след себе си. Мона отново замълча. Сякаш събираше сили.

— Всички хора ме питат как съм. Правят разни неща, за да ми помогнат. Не издържам вече. Не става дума за мен, Дел. Готова съм да се чувствам по този начин до края на живота си, ако тя можеше да се върне. Нямаше да има значение дори да не я видя никога повече, никога да не я прегърна. Щях да си отрежа ръцете и краката, ако с това можех да накарам сърцето й да забие отново. Само за да знам, че тя диша, усмихва се и живее някъде другаде. Как мога да живея, след като знам, че тя не е жива? Не издържам, Дел. Не издържам повече. — Тя стисна устни, като се опитваше да се стегне.

— Трябва да живееш ден за ден, Мона. Мисли само за следващото нещо, което трябва да направиш.

Тя кимна.

— Уинифред казва, че се научаваш да живееш с това, все едно мъката става новото ти дете.

— Тя е изгубила две деца, би трябвало да знае.

Мона отново кимна и дълбоко си пое дъх, преди да смени темата:

— Бъд ми каза, че все още не си получил резултатите от пробата на ДНК.

— Не, още не. И съм наясно, че Бъд е разстроен за това.

— Всички сме разстроени, Дел.

— Не, нямах предвид, че… Имам предвид, че…

Господи, изобщо не можех да се оправям с жените. Може би ако бях женен повече от две секунди, щях да съм по-способен в това. Мона видя, че се мъча, и въпреки всичко, което й беше отнето, все пак намери сили да ми се притече на помощ.

— Бъд ми каза, че сте говорили по телефона тази сутрин — продължи тя. — Беше ядосан. Очакваше повече от теб.

— Мона…

— Знам, Дел. Ти трябва да си свършиш работата. Знам, че разследването трябва да остане в тайна, докато не приключи. Преди четях детективски романи. — Тя сведе очи, преди да добави: — За забавление.

— Не се опитвам да скрия нищо от Бъд — казах аз.

Дори не си дадох сметка, че това е лъжа, докато не го изрекох. Продължих да говоря, точно както го правят престъпниците, когато лъжат, че са невинни — опитвах се да оправдая собствените си думи, да ги накарам да звучат по-добре.

— След като получим резултатите от ДНК, всичко ще се промени. Убиецът на Хети няма да може да се крие още дълго време. Повярвай ми.

Тя отново вдигна очи към мен и аз видях, че ми вярва. Вярва на своя приятел, когото познаваше от двайсет и пет години, доверяваше му се да открие убиеца на нейната дъщеря, и макар да знаех, че правя най-доброто, като премълчавам истината за Лънд, това не спираше да ме измъчва. Стомахът ми се свиваше от тази мисъл.

— Бъд ще разбере по-късно, когато му дойде времето. Ще се успокои.

Знаех, че може и да разбере, ако някога му се наложи да научи цялата истина, но не бях сигурен дали ще ми прости, че съм я крил от него. Поклатих глава. Имах нужда да сменя темата:

— Какво искаше да ми кажеш за Хети?

— Мислех си нещо — отвърна тя и дълбоко си пое дъх. — Когато ти дойде у нас, не се сетих за това. Имаше прекалено много други неща, за които… — Тя поклати глава, все едно се опитваше да удържи сълзите със силата на волята си, така че да може да продължи и да каже онова, за което бе дошла. — Беше преди три седмици, през пролетната ваканция на Хети. Тя трябваше да бъде на работа в петък, но когато минах през дрогерията, за да си взема хапчетата, нея я нямаше. Сутринта беше излязла от къщи с униформата и табелката с името си. Момичето на касата ме попита дали Хети вече се чувства по-добре. Не отговорих нищо. Просто кимнах.

Когато се прибрах у дома, Хети все още я нямаше и не си вдигаше телефона. Не беше и при Томи, нито при Порша. След като мина още един час, влязох в стаята й. Обикновено не го правя. Тийнейджърите не обичат да ги закачаш, а Хети никога не беше правила нищо, от което да се притеснявам, така че й давах достатъчно лично пространство. Но след като не можах да се свържа с нея, отидох в стаята й и започнах да се оглеждам. — Тя си пое дълбоко дъх и каза: — И намерих нещо на компютъра й.

— Какво нещо? — попитах.

Запитах се дали вече не знам отговора, но се оказа, че не е така.

Тя извади някакви листове от дамската си чанта и ги побутна към мен на бюрото.

— Разпечатах го, преди тя да се прибере. Не знам точно защо го направих. Бях сигурна, че няма да го покажа на Бъд. Хети беше неговото малко момиченце, неговият ангел. Обичаше я до полуда още от първия ден, когато я взехме от болницата.

На разпечатката имаше някаква таблица. Отляво на една колона, озаглавена „Герой“, видях много имена. Прегледах ги, докато не стигнах до „Томи“. До колоната за героите имаше други колони. Първата бе „Мотивация“, в която тя беше написала „Секс и приемане“; в друга колона, „Нужди“, бе записала: „Да прави това, което му кажат, да се вписва сред останалите, да се лигави по мен“; а в последната колона — „Режисьорски указания“ — бе отбелязано следното: „Да му казвам, че е точно като Дерек. Да го водя на места, където има други хора. Повече никакви частни партита“.

— Какво е това, Мона?

Разгледах още няколко имена. Мотивацията на Бъд беше „Селскостопанска работа и семейство“. Режисьорското указание за Порша беше „Да говоря колкото може повече за самата Порша, без да повърна“. Беше ми трудно да не се усмихна, когато прочетох това. В последно време и аз бях разговарял доста с Порша.

— Същото я попитах и аз, когато се прибра. Стори ми се натъжена и малко обрулена от вятъра, със зачервен нос и червени очи. Беше ходила някъде навън. Настоях да ми каже къде е била и защо е излъгала на работното си място. Тя каза, че това не ми влиза в работата, че е на осемнайсет години, че е възрастен човек и може да прави каквото си поиска.

— Типично за една тийнейджърка — отбелязах аз.

— Типично за една тийнейджърка — но не и за Хети. Винаги бях оставала с впечатлението, че Хети казваше на хората онова, което искат да чуят. Преди това не можех да го докажа, но една майка усеща кога детето й се преструва. Аз мога да чета право в сърцата им — както на Грег, така и на Хети, — независимо дали искат, или не. Хети обичаше да се харесва на хората, макар и да не разбрах дали го правеше, защото не иска да разочарова никого, или просто не знаеше какво иска тя самата.

Във всеки случай тя дръпна компютъра от ръцете ми и каза, че е нейна собственост; платила си го е честно и почтено и аз нямам никакво право да го пипам. После изхвърча навън, отиде в стаята си и затръшна вратата. Аз влязох при нея и казах, че вратата е моя собственост, че двамата с баща й сме я платили честно и почтено и тя няма никакво право да я затръшва в лицето ми. После я попитах за тази таблица. „“Какво се опитваш да постигнеш с това?" — попитах. — Хората не са герои от твоите пиеси." Тя твърдеше, че го прави само за упражнение. Каза, че й помага да стане по-добра актриса, точно както видеокамерата й.

Мона поклати глава, докато си спомняше за онзи ден.

— Аз й казах нещо като: „Кого си мислиш, че заблуждаваш с това?“. И тя се разплака. Отидох при нея на леглото и я прегърнах, като я галех по косата, точно както когато беше малка.

Очите на Мона се наляха със сълзи и тя ги избърса с една салфетка.

— Отдавна не ме беше допускала толкова близо до себе си. Тя беше момиченцето на татко. Винаги ме държеше на разстояние. Така и не разбрах защо… защо беше това. Но в този ден тя имаше нужда от мен. Допусна ме малко по-близо до себе си. Хети плачеше, а аз я прегръщах и тогава сподели, че единственият човек, когото е заблуждавала, е самата себе си. Аз й казах да престане да мисли каква може да бъде за всички останали, да престане да се преструва и в дългосрочен план хората ще я уважават за това. Тя ми отговори, че й е трудно да мисли в дългосрочен план, така че аз я посъветвах същото, което ми каза ти преди малко. Посъветвах я да живее ден за ден. Първо трябваше да разбере какво иска и да се съсредоточи върху него. Продължих да говоря още малко, като я поклащах напред-назад и се опитвах да я накарам да ме чуе. Все едно за кратко отново държах в ръце малкото си момиченце.

Тя не ми каза къде е била онзи ден и аз никога не настоях да науча това. Не исках да развалям тази крехка връзка помежду ни и да рискувам отново да ме изолира. Но сега… сега се питам дали не се е забъркала в нещо, заради което са я убили. Дали ако просто я бях накарала да ми каже, или й бях забранила да излиза…

Тя отново замълча и избърса очите си със салфетката.

— Не бива да мислиш по този начин, Мона. Не бива да се обвиняваш.

— Аз не се обвинявам. Обвинявам кучия син, който я е убил. Но може би щях да го предотвратя. Може би ако бях по-строга с нея…

— Тя щеше да хукне с всички сили в обратната посока — прекъснах я аз. — Така правят всички младежи. На тази възраст просто са устроени по този начин.

Мона продължи да бърше очите си, докато кимаше.

— Знам, Дел. Просто си мисля тези неща. Мислите идват от само себе си. И не ме пускат.

— Освен това все още не знаем дали се е забъркала в каквото и да било. Всякакви младежи ходят на онова езеро и правят секс.

— Така е, но после се появи и онзи плик.

Изправих се на стола.

— Какъв плик?

— Получи се на същата вечер — бял плик в пощенската кутия. Нямаше марка, нито обратен адрес, само името на Хети. Тя го взе от Бъд и изчезна в стаята си.

— Разбра ли какво имаше в него?

— Не.

— Виждала ли си го оттогава?

Нямаше как да съм обърнал внимание на нещо толкова обикновено, докато оглеждах стаята й.

— Не.

— А на следващия ден тя изчезна отново — казах аз.

Бях сглобил наум поредността на събитията във времето. Мона изглеждаше изненадана.

— Откъде знаеш?

— От Порша.

Тя кимна:

— Порша я докара, защото пикапът й се беше повредил на пътя на север от Рочестър.

— Какво е правила там?

— Каза, че е ходила по магазините.

— Какви магазини?

— Не знам, но отново… не настоях да науча повече, защото тя изглеждаше по-щастлива. Реших, че е разрешила проблема, който е трябвало да бъде разрешен. На вечеря Бъд мърмореше за пикапа, който се беше счупил, а тя се шегуваше с него и го дразнеше. Каза му, че това е знак да й купи нова кола — кабриолет, за да свали покрива и да кара така чак до Ню Йорк. Тогава Бъд й отговори, че от сега нататък джобните й пари ще са по пет цента на седмица и тя ще може да си спести достатъчно, за да си купи сама каквато кола поиска. Цяла вечер се караха на шега. Тя изглеждаше весела и щастлива, както ти казах — по нищо не личеше, че предишния ден е плакала на рамото ми. Може би са били някакви младежки настроения. Един ден се чувстват така, все едно са на върха на света, а на следващия — все едно това е краят на живота им.

Чух как го каза, как опита да се спре, но собствената й саркастична забележка вече се беше обърнала срещу нея с такава сила, че тя изведнъж се преви на две. Раменете й се разтърсиха от беззвучни ридания — твърде дълбоки, за да се чуват. Твърди сурови за това.

Уинифред, която стоеше на пост в коридора до шкафовете за документи, бързо влезе обратно в кабинета ми и прегърна Мона през раменете. Извадих някакви салфетки, останали от закусвалнята, които държах в едно чекмедже, и ги побутнах към тях през бюрото, но Уинифред завъртя очи към тавана и извади носна кърпичка от дамската си чанта. Мона избърса лицето си и се постара да се овладее, докато аз седях срещу тях и се чувствах безполезен като риба на колело.

— Мона, трябва да направиш нещо за мен — казах след малко.

Тя успя да се успокои и изправи рамене. Скръбта не й беше отнела силите. Жена като Мона Хофман — истинска фермерска жена, която посрещаше всеки сезон и всяка буря с хладнокръвие, на което би завидял и Господ — вирееше най-добре, когато има да се прави нещо, да се прецени каква е работата и да се свърши. Дори сега, в най-мрачните дни от нейния живот, аз не се съмнявах, че мога да разчитам на нея.

— Искам отново да огледаш стаята на Хети, както и пикапа й — всяко място, където може да е оставила този плик.

— Добре, Дел.

— Има и още две неща, които трябва да открием — добавих аз, защото току-що се бях сетил за това. — Куфара и видеокамерата й.

— Какво? — възкликна тя с изненада, която успя да си пробие път сред останалите емоции.

Описах ги накратко и добавих:

— Смятаме, че са изчезнали.

— Този куфар беше коледният й подарък от нас. Бъд го купи от „Брукстоун“. Тя много го харесваше.

Мона ми обеща да потърси нещата на Хети, след като изберат цветята за погребението.

— Тази вечер ще проведем бдението у дома. Само роднини — добави Мона и извърна поглед, докато си тръгваше.

Аз ги изпратих до входа, но останах на прага, докато по-възрастната жена помагаше на по-младата да се качи в колата. От другата страна на улицата дебнеше новинарски микробус, готов да улови всяко развитие на историята. На следващия ден репортерите щяха да се спуснат като мухи на погребението, опитвайки се да вземат интервю от всеки срещнат за „смъртоносното проклятие“. Ако не друго, поне можех да се погрижа за това вместо Бъд и Мона. Докато гледах как колата на Мона се отдалечава, не се чувствах способен да направя почти нищо друго.

Мина дълго време, преди да вляза обратно вътре.