Минди Мехия
Всичко, което искаш да бъда (4)

Хети

понеделник, 27 август 2007 година

Повечето хора си мислят, че да играеш на сцената означава да се преструваш. Все едно театърът е някаква голяма игра, в която актьорите си обличат костюми и се правят, че се целуват или пронизват с хладни оръжия, а след това издъхват и умират. Хората си мислят, че всичко е наужким. Хората не разбират, че да играеш означава да се превърнеш в някой друг, като промениш собствените си мисли и потребности, докато вече не можеш да си спомниш какви са били. Да позволиш на другата личност да превземе всичко, което представляваш, а след това да се обърнеш с хастара навън, за да излееш характера на другия на сцената, неконтролируемо като кръвоизлив. Понякога си мисля, че да играеш е някаква болест, но не съм сигурна дали е така, защото не знам какво означава да си здрав.

Първата ми роля, която си спомням, беше на безстрашната малка сестричка.

Още когато бяхме малки деца, брат ми Грег се отличаваше с лукавата злоба на тийнейджър, въоръжен с цяла торба пиратки, и едно от любимите му забавления беше да ме тероризира. Криеше разни неща в стаята ми — жаби, хамелеони, паяци, змии; всичко, с което разполага в арсенала си едно момче, израснало във ферма — и целта му беше да се разпищя: точно каквото се искаше и на мен. Вместо това се насилвах да взема в ръце всяко едно отвратително, гърчещо се малко създание и да го занеса обратно в стаята му, където да започна да го разпитвам с най-спокойния си глас: „Къде намери тази змия? Виж какви черти има по корема. Как да я кръстя?“.

Той се опитваше да ме стресне, като ми казваше, че ако пипам животното, ръцете ми ще позеленеят или косата ми ще окапе, но аз само се смеех и го наричах лъжец. Разбира се, продължаваше да ме е страх. Ненавиждах всяка кутия за обувки, защото знаех, че не беше изключено да е затворил нещо лигаво или люспесто в нея, но се научих как да превръщам сълзите в широка усмивка и как да говоря силно и ясно, когато ми се иска да се свия на кълбо и да се разплача.

Нямах нищо против, че Грег се записа в армията веднага след гимназията и замина за Афганистан. Сигурна бях, че ще се върне променен; просто не знаех дали ще се промени за добро или за лошо.

Първият и най-важен урок в актьорското майсторство е да разчетеш правилно своята публика. Да разбереш какво очакват от теб и да им го дадеш. Учителката в неделното училище искаше сладки усмивки и тихи гласчета. Учителят по физическо възпитание искаше агресивни играчи на бейзбол, които замахват като Сами Соса, дори да не могат да улучат с бухалката паркирана кола. Баща ми искаше трудолюбиви работници, които се справят с всичко съвестно и без да се оплакват. И макар че не обичах да изпълнявам задачи от домакинството, аз се превръщах в Пепеляшка и работех толкова търпеливо и спокойно, колкото беше възможно. Просто трябваше да открия подходящата роля за съответната пиеса.

Ето как разбираш, че играеш добре: публиката е доволна. Хората се усмихват, правят ти комплименти и си казват един на друг колко си чудесна. Може би някаква част от теб жадува да видят истинското ти „аз“, поне веднъж, и като Бриджит Джоунс да ти кажат, че те харесват точно такава, каквато си в действителност, но това изобщо не се случи. Никой не искаше да гледа независимо кино заедно с мен. Всички се смееха на книгите, които четях, и ме смятаха за снобка заради начина, по който говорех. Затова се преструвах и чаках някой ден да започне истинският ми живот. А аплодисментите сгряваха нещо вътре в мен, за което дори не си давах сметка, че има нужда да бъде затоплено. Може би истинското ми „аз“ беше на едно много по-студено място. Затова продължавах да го правя.

Бях се преструвала през целия си живот и това ме беше докарало едва дотук: първия ден от последната учебна година в гимназията в Пайн Вали. Последната ми година в тази сграда — ЗАВИНАГИ. Последната година със задължителни събирания на всички ученици преди мачовете на гимназиалния отбор, последната година с пластмасови спагети в стола и миризма на сирене по коридорите, последната година с домашни по математика със синуси, косинуси и онова… третото.

Винаги съм била добра ученичка не толкова защото се интересувах от предметите, а защото винаги съм притежавала способността да запомня всяко нещо, което прочета или чуя в клас. А училището беше горе-долу това: да четеш разни неща и да ги повтаряш. Учителите не обичаха нищо друго. Но имаше и нещо, което наистина ненавиждах: екипната работа. Учителите неизменно съставяха екипите така, че в тях да влизат по равно умни и глупави или мързеливи ученици, което изобщо не беше честно. Понякога ни разрешаваха да си избираме с кого да сме в екип, но дори в тези случаи винаги се озовавах заедно с някого, който изобщо не разбираше какво правим. Миналата пролет двете с Порша и Хедър бяхме в екип по американска история, където трябваше да подготвим доклад за движението за граждански права, и Хедър непрекъснато бъркаше Мартин Лутър Кинг с Малкълм Екс. Не, сериозно. И един ден, в края на часа, Порша каза: „Абсолютно те разбирам, че ги бъркаш. Все пак и двамата са чернокожи“. А Хедър просто отговори: „Аха“. Все едно Порша говореше сериозно.

Порша ме погледна така, сякаш не можеше да повярва, че е чула това — тя е много чувствителна по въпроси, свързани с расовата принадлежност, защото по произход е от китайската народност монг. Но освен това тя е много чувствителна по всички въпроси — просто защото си е Порша.

По-късно Порша ми прати съобщение, в което пишеше:

Не мрази6 ли, когато тъпите ти приятелки се окажат още по-тъпи, отколкото си мисли6.

Щях да умра от смях и едва успях да скрия бележката, преди господин Джейкъбс да я види.

Семейството на Порша се премести тук от Чикаго, когато бяхме в девети клас. Преди това бях сигурна, че на мен ми има нещо. Всички останали се чувстваха добре на това място, без дори да полагат усилия: на тях не им се налагаше да се преструват, че харесват събиранията на младежката организация или предавания като American Idol. И тогава се появи Порша, с нейните истории за главната търговска улица в Чикаго и светлините на фасадата на Гудман Тиътър, и аз едва тогава осъзнах, че има и други места, на които не беше важно дали вашата крава е спечелила награда на панаира. Оттогава бяхме най-добри приятелки.

Пристигнах в училище със стария пикап на Грег и махнах на Порша, която току-що беше влязла в сградата. Тя ме изчака.

— О, боже, страхотна си! — каза Порша, оглеждайки дрехите ми, докато се приближавах до нея. — Обърни се.

— Харесват ли ти? — отговорих, като се завъртях като манекенка на подиума.

Дрехите, които бях избрала за първия ден от последната учебна година, бяха най-добрата имитация на делови стил от Ню Йорк, която успях да открия в търговския център „Апачи“ в Рочестър — черна тясна пола до коленете, комбинация от сива жилетка и сив пуловер и единствените ми официални черни обувки на токчета с остри върхове. Косата ми беше дълга и права — светлокестенява, защото мама не ми позволяваше да се боядисвам — и аз обикновено я носех така, както днес, сресана над челото и вързана на тънка конска опашка.

— Все едно идваш направо от Източното крайбрежие, скъпа.

— А ти все едно идваш направо от Калифорния — отвърнах с широка усмивка, като оглеждах нейната лятна рокля и големи слънчеви очила. — Нямаше как да не се срещнем по средата, в дълбоката провинция.

Порша се засмя, хвана ме под ръка и ме поведе навътре.

— За малко изпусна да видиш Бека Ларсън. Почерняла е на бански и половината футболен отбор се изреди да я зяпа. Около три пъти се опитах да се обадя на Маги, за да си сравним програмата, но тя не вдигна и не отговори на съобщенията ми, така че не знам какъв й е проблемът.

Порша продължи да бърбори, докато вървяхме по коридорите на училището, и аз й отвръщах с по някоя дума, но в интерес на истината тя нямаше нужда от отговори. Затова започнах да си фантазирам, че съм се върнала на срещата на випуска за десет години от завършването. „Погледнете колко малко изглежда всичко тук! А, ето го старото ми шкафче. О, да — от десет години живея в Ню Йорк. В Манхатън, скъпа. Не мога да си представя да живея на север от Деветдесет и шеста улица.“ Все още не знаех къде се намира Деветдесет и шеста улица, но щях да разбера. След по-малко от година вече щях да живея там — бях започнала отброяването, когато облякох новите си дрехи.

Двете стигнахме до шкафчетата си и открихме Маги, която флиртуваше с Кори Хенсбрук — а той все така имаше акне по врата. Отвратително.

— Е? — обърна се Маги към нас, когато Кори си тръгна. — Видяхте ли новия учител по литература?

— Не! Разказвай.

Порша съвсем забрави, че беше сърдита на Маги, защото не отговаря на обажданията й. Перспективата за нова клюка беше по-привлекателна от обидата — поне засега.

— Видях го, когато двамата с баща ми пристигнахме на паркинга, и попитах кой е.

Бащата на Маги беше заместник-директор на училището, но това по никакъв начин не пречеше на нейните сексуални завоевания. Моят собствен баща щеше да откачи, ако ме види да се свалям с всичко живо, което е с пенис.

— Има страхотна тъмна коса и готини квадратни очила и изглежда така, все едно още е студент.

— А как изглежда отзад? — настоя да узнае Порша.

— Не можах да видя. Вървеше срещу нас. Малко е кльощав, но секси — като секси библиотекар. Нали се сещате, като онези секси библиотекари, които спортуват?

Двете с Порша се разсмяхме, чу се вторият звънец и аз не се сетих повече за новия учител, докато не влязохме в четвъртия час за деня, който беше по литература. И тогава нещо се промени.

През цялата сутрин се бях чувствала не на мястото си, облечена в нюйоркски стил — в което беше смисълът, разбира се, защото правех първите си съзнателни крачки към това, да престана да се преструвам, че съм на мястото си, — но когато влязох в часа по литература и видях новия учител, някак си се почувствах точно така, както трябва. Той се беше отпуснал на стола зад катедрата, облечен със спортен панталон, гледаше към прозореца и не обръщаше никакво внимание на потока от ученици, които влизаха в стаята, говореха и се смееха, докато си изберат къде да седнат. Аз също не им обърнах особено внимание — само толкова, колкото да се настаня на първия ред и да отворя тетрадката си. Порша и още няколко съученици се настаниха наоколо и Маги се приведе към мен, за да прошепне: „Нали ти казах, че е секси?“. Отвърнах й с усмивка като на Мона Лиза и се заех да драскам безцелно по корицата на тетрадката.

Чу се звънецът за започване на часа, учениците се умълчаха и новият учител стана от мястото си, за да се подпре с гръб към ръба на катедрата.

— Добре, аз съм господин Лънд, а това е часът по литература. Ако в програмата ви пише нещо друго, значи сте сбъркали кабинета.

Едва тогава, когато го видях в лице, си спомних, че вече сме се срещали. Той ме погледна, но след това отново се обърна към всички. Не започна с някакъв увод или с указания как точно се пише името му, както правят някои учители, и сякаш не обърна внимание на учениците, които продължаваха да си шепнат в дъното на стаята.

— Сега ще пусна тези листове по чиновете. Отбележете името си на първия лист, а след това си вземете по един екземпляр от учебната програма и я прочетете. Това са темите, по които ще работим през първия срок, но за да получите оценка по този предмет, ще трябва да се запишете и за втория срок. Всички разбраха ли? Имате ли въпроси?

Никой не се обади и той продължи с лека усмивка:

— Това със сигурност е най-добрият час, който ми дадоха да водя тази година. Всички вие сте ученици в последния клас, които ще кандидатстват за висше образование, така че сте по-интелигентни от средностатистическата мечка. Няма да ни се налага да се занимаваме с писане на есета по предварително зададена тема, нито със стандартизираните тестове по английски език и литература. Така ни остава малко свободно пространство за импровизации, в което наистина да научим нещо. Ще очаквам от вас да мислите самостоятелно, да изразявате мнението си и да бъдете готови да участвате в дебати, където или да защитавате становището си, или да се откажете от него. Ако си мълчите, ще ми бъде трудно да ви пусна на изпита. Искам от вас да говорите. Няма да се правя на Робин Уилямс в „Общество на мъртвите поети“, нали разбирате? Няма да ви помагам да се превъзмогнете, за да откриете, че сте истински таланти.

Повечето присъстващи в стаята започнаха да се подхилкват.

— И като стана дума за това, няма да пишем никаква поезия. Забранявам всички стихотворения. Не мога да ги понасям. Не очаквайте да минете на изпита, ако напишете някое стихотворение. В този час ще четете книги и ще разсъждавате за това какво сте прочели и как ви е променило то. Всяка книга носи промяна: или в начина, по който гледате на света, или в начина, по който определяте собственото си място в него. Литературата ни дава идентичност — дори ужасно написаната литература. „Моби Дик“ например завинаги промени начина, по който гледам на морските възли. Не знам как е възможно някой да напише толкова много страници, посветени на едва прикрити метафори за морски възли. Ако сред вас има почитатели на Хърман Мелвил, също ще ми бъде трудно да ви пусна на изпита.

В стаята отново се разнесе смях, а този път и аз се присъединих към него. Учителят се отблъсна от катедрата и тръгна между чиновете, за да вземе листа с имената.

— Надявам се този час да бъде най-хубавият ми час през деня. Не ме разочаровайте.

Той се зае да ни обяснява учебната програма за срока и аз усетих нещо приятно дълбоко в стомаха си — същото усещане както преди няколко седмици, когато прочетох обява, че се търси изпълнителка за главната роля в постановката „Джейн Еър“ в градския театър в Рочестър, и разбрах, че ще спечеля. Господин Лънд беше интелигентен и забавен човек от големия град. Изглеждаше също толкова не на мястото си в тухлената сграда на гимназията в Пайн Вали, колкото се бях чувствала и аз през последните три години. И макар че това усещане може би не беше истинско, а фантазия или продукт на въображението ми, отегчено до смърт от живота тук, от учителя лъхаше сексапил на талази, който стигаше чак до моя чин. Усещах чистия аромат на дезодоранта му. Той беше истински и разговаряше с нас, все едно и ние бяхме истински хора — подход, който нито един учител в тази сграда не бе опитвал преди него. Усещането дълбоко в стомаха ми продължи да се усилва през целия час и когато удари звънецът, прибрах тетрадката си с широка усмивка на лицето.

Вече излизах от стаята с Маги и Порша, когато господин Лънд ме спря на вратата.

— Касиерката Хети — усмихна се той, докато триеше бележките си от дъската.

— Клиентът Питър — отвърнах аз.

— Да опитаме с „господин Лънд“, става ли?

— Става — казах, махнах му и излязох на обяд.

И не знам дали беше заради отношението на господин Лънд, или заради перспективата за реални дискусии по литературни въпроси, но аз съвсем забравих колко се вълнувам, че това е последната ми година в училище. Вместо това започнах да се вълнувам какво ще ми донесе тази последна година.

* * *

Работех във фотото в дрогерията CVS. Работата там беше много по-лесна от работата във фермата, а освен това ми плащаха. Трябваше само да разпечатвам снимките, които хората качваха на уебсайта на фотото, да работя на касата и от време на време да помагам на възрастните дами да избират поздравителни картички за внуците си. В крайна сметка винаги избираха картички от 99 цента, на които имаше едно и също невзрачно плюшено мече. Преди си мислех, че възрастните дами са стиснати, но после един от служителите в дрогерията ми каза по колко плащат за лекарства всеки месец. Господи, трябва да внимавам да не остарея. Трябва да се поддържам в добро здраве и да не умра, това е.

Когато отидох на работа след училище, в дрогерията нямаше почти никого. Обикновено имаше час пик, след като свърши първата смяна в завода, а после още един след пет следобед, когато започваха да се прибират хората, които всеки ден пътуваха до работното си място в Рочестър. Навлякох синя престилка върху дрехите си в нюйоркски стил и се заех да свалям качените снимки от уебсайта на фотото, за да ги разпечатам на принтера. Снимките бяха най-вече от детски рождени дни и ваканции — понякога имаше и сватби или някое пътуване до Брансън. Веднъж се случи да принтирам двеста снимки от Хаваите, а друг път някой беше ходил в Париж. Сигурно разглеждах снимките от Париж с часове, като си представях как седя в миниатюрните кафенета и се разхождам по мостовете над Сена, как се запознавам с някой фотограф от модния бизнес и влизам зад кулисите на дизайнерско ревю. Бях си представила цялото пътуване от първия до последния ден, но когато жената дойде да си вземе снимките, се оказа, че просто е имала една свободна вечер, докато е била в командировка. Моята версия беше толкова по-добра от нейната.

Почти всички клиенти на фотото бяха жени. В деветдесет и девет процента от случаите, когато до щанда се приближаваше мъж, той идваше да вземе снимки за някой друг — както господин Лънд миналата седмица. Най-редовните ми клиенти бяха жените, трябваха им снимки за семейните албуми, и те винаги ми разказваха каква е идеята за албума и ми показваха кои снимки ще изберат за него, все едно вече не ги бях разгледала всичките.

Докато приключвах със снимките за деня, пристигна Томи Кинакис.

— Здрасти, Томи.

Той кимна и отвори уста, но от нея не излезе нищо.

— Снимки ли ще взимаш? — подсказах му аз, за да му помогна.

Изглеждаше обзет от неудобство и леко измокрен.

— Да, за майка ми. Обещах да ги взема след тренировката.

— Затова ли си толкова потен?

Той гърлено се засмя и разроши косата си с ръка, така че тя остана да стърчи на кичури.

— Днес ни стопиха лагерите на тренировката. Първият мач на отбора е в петък вечерта. Ще дойдеш ли?

Двамата с Томи ходехме на училище заедно още от детската градина — както повечето деца в Пайн Вали. Познавах го още от времето, когато хвърляше камъни на детската площадка. Бях присъствала на неговия доклад в часа по история в шести клас, когато разказваше за Германия, без да знае нищо за Втората световна война, и беше почервенял като ябълка от сорта червена превъзходна пред целия клас. Когато влязохме в гимназията, той вече бе станал по-едър и по-висок от баща ми, а откакто гласът му се промени в пубертета, беше станал и по-мълчалив. Имаше тъмноруса коса и светлосини очи, които несигурно се стрелкаха насам-натам.

Извадих снимките на майка му и ги маркирах на касата.

— Май няма да успея. В петък трябва да съм на работа.

— Тук? — каза той и се огледа така, все едно не беше сигурен дали това място съществува наистина.

— Да, някой трябва да наглежда магазина.

— Не знам защо. Всички ще бъдат на мача.

Той извади един избелял кожен портфейл и ми подаде банкнота от двайсет долара.

— Нали? И аз това им казвам.

Никога не бях казвала подобно нещо. На никого.

Томи кимна сериозно, докато си прибираше рестото. Темата за футбола сякаш му поразвърза езика.

— Трябва да дойдеш. Направо ще унищожим отбора на Грийнвил. Ще изметем игрището с тях.

— Не се съмнявам.

— Няма да им дам да пипнат Дерек — закле се той и удари с юмрук по щанда. — Тази година имаме най-добрия разпределител в регионалното първенство.

Нямаше абсолютно нищо, което да му отговоря на това, така че просто му се усмихнах съблазнително. Той веднага се размекна и наведе глава, докато си прибираше портфейла.

— Шефът ти сигурно ще може да намери някой да те замества.

— Би било страхотно — отговорих аз.

Никога, в никакъв случай нямаше да помоля управителя за подобно нещо.

Томи най-сетне вдигна очи и си взе снимките, като смутено каза:

— Надявам се да те видя на игрището.

После се завъртя на пета с крива усмивка и бързо излезе от дрогерията.

През следващия половин час продължих да се чудя какво беше това. Томи Кинакис? Какво бях направила, за да предизвикам интереса на Томи Кинакис? Със сигурност щеше да спре да ме харесва, ако му кажа, че специално бях помолила да ми дават всички смени в петък вечерта.

Футболът беше поредното нещо, което ме правеше различна от всички други в този град. Така и не успях да разбера какво му е хубавото да се блъскаш с някакви други едри момчета и да се замеряте с някаква странна топка с остри върхове, но никой друг в Пайн Вали не смяташе така. Всички жители на градчето, на възраст от десет до сто и десет години, бяха в състояние да изрецитират пълния състав на гимназиалния отбор и всички до един ходеха на всеки домакински мач, като крещяха толкова силно, че ги чувах чак оттук. Аз обичах да съм на работа, когато имаше мач, защото в дрогерията нямаше жива душа; можех да си чета книги от рафта с най-продаваните заглавия или да си лакирам ноктите, докато свърши мачът, а след това всички едновременно си спомняха за снимките или картичките, които трябва да вземат, и се изсипваха наведнъж. Преди да се усетя, смяната ми беше свършила, а колегите ми се радваха, че има кой да дежури по време на мачовете.

След днешната смяна си тръгнах от дрогерията и подкарах към къщи по завоите на черния път, които познавах като собственото си лице. Фермата ни беше на десетина километра от града и наоколо нямаше нищо друго, освен ниви и вятърни турбини. На нашата земя също имаше турбини и семейството ми получаваше част от парите от електричеството, което осигуряваха. Баща ми винаги се шегуваше, че с това ще ми плати сватбата. И макар да не смятах, че някога ще се омъжа, аз не му го казвах. Вместо това винаги го питах: „Къде ще бъде сватбата, в някой евтин хотел или в най-луксозния?“. Татко се преструваше, че ще ми удари един зад врата, и двамата се смеехме. След като Грег замина на война, баща ми обичаше да си представя, че моят живот ще бъде сигурен и обикновен — ще следвам, ще градя кариера, ще се омъжа и ще му родя внуци, които ще играят на гоненица около купите слама и ще го наричат „дядко“.

Паркирах на алеята пред къщата и се изненадах, когато видях, че в кухнята все още светеше. Когато бях вечерна смяна, мама и татко обикновено вече си бяха легнали. Татко гледаше телевизора в спалнята, а мама четеше най-новата книга, получена в градската библиотека, след като вече беше прочела всички останали, които имаха там. Но никога не искаше да си говорим за това, което четеше. Просто поглъщаше страниците една след друга и ги държеше дълбоко в себе си. Може би затова понякога ми беше толкова трудно да я разбера — защото вътре в нея имаше толкова много чужди думи.

Когато влязох, масата беше сложена, а мама извади от фурната печено пиле и сложи две чинии, докато си сваля палтото и обувките.

— Късно ли ще вечеряме?

— Исках да вечерям с теб, за да ми разкажеш за първия учебен ден. Баща ти не пожела да те чака.

— Не се вечеря в десет без петнайсет! — изрева той от спалнята. — Вредно е за храносмилането!

— Нали затова има хапчета за добро храносмилане?! — извиках в отговор аз.

Баща ми обичаше в къщата да се вика. Според него това я изпълваше с живот.

— Сядай и започвай. Харесаха ли новите ти дрехи?

Мама ме погледна така, все едно още бях на десет години и си играех на модно ревю с братовчедките си.

Аз свих рамене.

— Не знам. Няма значение. Нали на мен ми харесват?

— Изглеждаш… различна. Предполагам, че точно това си искала.

— Да, това искат всички бунтарски настроени младежи като мен. Искаме да съборим системата, като носим тесни поли до коленете, жилетки и пуловери.

— Яж си зеленчуците.

Аз се подчиних и двете потънахме в мълчание, докато се опитвах да измисля какво да й разкажа за първия учебен ден. Като цяло си беше съвсем обикновен ден.

— Имаме нов учител по литература.

— Да, чух.

— Изглежда симпатичен. Някак си не прилича на другите учители.

— Той е зет на Елза Рийвър. Това лято двамата с Мери са дошли да живеят при нея.

Продължих да се храня. Стенният часовник на татко, сверен с централата в Денвър, показваше 9:52. Часовникът на фурната, който използваше мама, показваше 10:03. Това й давало усещане, казваше тя, че разполага с малко свободно време.

„Но часовникът на татко се вижда отвсякъде“, изтъквах аз.

„Не го гледам“, отговаряше тя.

— Томи Кинакис беше в дрогерията, за да вземе някакви снимки — продължих аз, колкото да кажа нещо.

Татко влезе в кухнята, за да си напълни чашата с вода, облечен само с тениска и боксерки. Преди пиеше безалкохолно всяка вечер, докато гледаше новините, но после докторът му каза, че има опасност да се разболее от диабет. Не беше дебел като хората, които наистина са дебели и всичко им се тресе. Беше просто… солиден. Но явно беше започнал да става по-солиден, отколкото му се искаше на доктора, така че вместо това вече пиеше само вода.

— Томи Кинакис? Този сезон от него ще излезе страхотен централен защитник. Всички очакват да му предложат добра стипендия от университета.

— Май се опитваше да ме покани на среща — добавих аз.

Татко изсумтя, сякаш в светлината на това му се налагаше да оцени Томи по друг начин. Мама изстърга останките от пилето от тавата и ги изхвърли навън през задната врата на кухнята, за да ги изядат котките. Когато отговори, все едно се обръщаше към тях:

— Томи е добро момче. Има много по-лоши варианти от сина на семейство Кинакис.

— Не знам. Може би.

— Няма нужда да ходиш на срещи с никого — заяви баща ми. — Независимо дали е от семейство Кинакис.

Той ме стисна за рамото, докато се отправяше обратно към спалнята.

— Получи ли онези рекламни брошури от женския манастир, които беше поръчал за мен? — подвикнах след него и го чух как се засмя.

Заех се да помогна на мама да разчисти масата и да зареди миялната машина. Тя никога не ми благодареше, но го оценяваше. Ако не друго, поне това знаех със сигурност за нея.

— Благодаря ти, че остана да вечеряш с мен — казах аз.

После си взех раницата и вече отивах към стаята си, когато тя ме спря.

— Хети?

Майка ми изстиска гъбата, с която миеше съдовете, и я остави да се суши.

— Да?

— Може би наистина трябва да излезеш на среща с Томи. Ще ти се отрази добре да общуваш и да си намериш истински приятели в реалния живот, вместо само да влизаш в интернет през телефона си, както правиш в последно време.

Трябваше просто да се съглася, но откакто това лято си купих нов смартфон „Моторола“, майка ми се държеше така, като че ли нося самия дявол в дамската си чанта. Сякаш бях спряла да ходя на училище, на работа и на репетиции. Защо да не мога да си пиша с приятели и да посещавам форумите, от които се интересувах?

— Хората в интернет не са измислени, мамо. Те също са истински.

— Да, но е важно да говориш с тях очи в очи. Не знаеш какви са тези хора.

— Естествено, че знам. Те са хора точно като мен.

— О, скъпа…

Тя поклати глава и се взря в мен, а погледът й ме пронизваше и аз най-сетне наистина се почувствах така, като че ли съм десетгодишно момиченце, което си фантазира, че е в Ню Йорк, когато си купува дрехи от мола в Рочестър, щата Минесота.

— Има толкова много, което ти предстои да научиш за този свят — каза тя.

— Така ли? Какво например? — настръхнах аз.

Бях готова да споря с нея, но мама само се усмихна, сякаш току-що бях дала доказателство за думите й.

— Не стой до късно.

Тя дойде да ме целуне по бузата, като държеше книгата си от библиотеката в едната ръка, а хапчетата за холестерол в другата. Проследих я с поглед, докато прекосяваше коридора до тяхната спалня и светваше нощната си лампа. Косата й вече беше почти наполовина посивяла. И за милионен път през живота си се запитах какво искаше от мен моята майка.