Минди Мехия
Всичко, което искаш да бъда (13)

Хети

януари 2008 година

Изгубих девствеността си на петнайсет години, макар че „изгубих“ не е подходяща дума за това, което се случи. Не съм я изгубила наистина, все едно е тетрадка за домашно или мобилен телефон. Нямаше как да я намеря и да я върна обратно. Аз я отдадох — в сутерена на Майк Крествю, на един стар диван с тапицерия на растителни мотиви, докато гледахме „Властелинът на пръстените“. Предполагам, че като за първи път беше съвсем типично, с единственото изключение, че аз не бях хлътнала по Майк. Основното чувство, което изпитвах, беше любопитство. Няма как да гледаш толкова много сезони на „Сексът и градът“ и да не си поне малко любопитна. А Майк беше симпатичен — последна година в гимназията, нетърпелив да замине, за да продължи да учи в големия град. Сигурно точно това нетърпение ми е било най-симпатично у него.

Бяхме стигнали до онзи момент във филма, в който Гандалф се бие с огненото чудовище и след това пропада в ада или каквото е там, когато аз се обърнах към Майк и го попитах дали иска да правим секс.

Той изглеждаше доста изненадан. Двамата с Грег бяха по-добри приятели, отколкото бяхме ние двамата с него, но Грег беше заминал някъде за почивните дни, така че бях дошла сама на гости у Майк.

— Имаш ли презерватив? — попитах го. — Ако нямаш, можем да забравим за това.

Беше комично колко бързо намери презерватив и провери дали родителите му още са на пазар.

Самият секс беше нервно, странно преживяване, а аз не помогнах особено да стане по-добре. Майк каза, че не му е за пръв път, така че просто легнах по гръб и се оставих, като май повече наблюдавах, отколкото участвах. Онова, което си спомням най-ясно, ако не се брои грубата материя на тапицерията на дивана, която ме жулеше по задника, беше вената, която изскочи на челото на Майк, подобна на лъкатушеща река от кръв. След този ден реших, че съм разбрала какво представлява сексът, и не изпитвах желание да опитам отново.

Миналата есен, точно когато започнах да уча в гимназията, а Майк вече беше заминал за Минеаполис, за да се наслаждава на новия си живот, дядо ми почина точно по средата на прибирането на реколтата и се наложи родителите ми да тръгнат за щата Айова, за да се погрижат за погребението.

Дядо ми от години живееше в старчески дом, след като баба беше починала, а той бе получил удар. Преди удара беше същият като татко — корав, практичен мъж. С тази разлика, че татко имаше чувство за хумор, докато дядо винаги ми изглеждаше напрегнат, сякаш очакваше всеки момент да се случи нещо лошо, но не казваше и дума за това. След като получи удар, все едно нещо го обърна с хастара навън. През цялото време плачеше. Плачеше, когато ходехме при него в старческия дом, когато сестрата го слагаше да си легне вечер, дори когато се случваха неща, които би трябвало да го направят щастлив, например бейзболният отбор „Минесота Туинс“ да спечели мача. Все едно всички емоции, погребани дълбоко в него в продължение на осемдесет години, бяха започнали да текат през очите му.

Старческият дом беше потискаща сграда от бетон в покрайнините на Демойн, с напукана веранда, на която седяха всички стари жени от дома и се опитваха да ни заговорят от инвалидните си колички. Ние не ги поглеждахме, а не откъсвахме поглед от обувките на мама, докато влизахме. Дядо винаги ни черпеше със стари меденки, които можеха да ти строшат зъбите, и ние послушно седяхме и ги дъвчехме, докато мама си говореше със стените в стаята и се въртеше насам-натам, за да подрежда разни неща, а дядо се взираше в нас и по старото му лице с посивяла набола брада тихо се стичаха сълзи.

Когато той умря, аз се запитах дали татко няма да се разтревожи повече от това, че ще пропусне прибирането на реколтата. В нашия град никой не говореше за чувствата си. Хората просто понасяха ударите и загубите и едва кимваха, ако някой друг споменеше за тях. Беше прието да се пошегуваш като татко, но всяка друга проява на емоция бе посрещана с каменни физиономии, като на онези хора от картината „Американска готика“. Всичко оставаше скрито и понякога се питах дали изобщо го има. Но предполагам, че татко наистина е обичал баща си, защото замина по средата на прибирането на реколтата и намери фермер на сезонен договор, който да се погрижи за нивите, докато го няма.

Аз останах сама у дома до края на седмицата, за да не пропускам часовете, и трябваше да пътувам за погребението в неделя. Един следобед си четях на люлката до къщата, като разсеяно прокарвах ръка по очертанията на гърдите си, докато разлиствах страниците, когато вдигнах очи и видях на пет метра от себе си Марко, който ме гледаше втренчено. Беше високо и набито момче — с онова телосложение, което се получава от тежък труд в комбинация с много храна от закусвалнята, мускули върху мазнини върху мускули. Татко ми беше казал, че е родом от Гватемала, имаше тъмна кожа и тъмна коса, но очите му бяха светли и приковани в ръката върху гърдите ми.

Скочих от мястото си, промърморих някакво извинение и изтичах обратно в къщата. Дори заключих входната врата, която според мен никой не беше заключвал дотогава, и през целия следобед го наблюдавах през завесите в стаята си. Може би от книгата, която четях, а може би от огъня, който ми се стори, че виждам в очите му, но тази вечер за пръв път получих оргазъм. И преди това се бях опитвала да мастурбирам, но явно мотивацията беше най-важното.

Откакто се бях влюбила в Питър, мотивацията не представляваше никакъв проблем.

И все пак нищо, което си бях представяла в леглото вечер, не можеше да ме подготви за онова, което се случи в хамбара на семейство Ериксън. Неговият гняв ме стресна и аз едва ли не изгубих надежда, когато той изведнъж ме сграбчи и ни повали на колене. Спомням си всичко — как прокарваше ръце по всяка част от мен, която можеше да достигне, как кожата ми гореше на всяко място, където ме целуваше. Той беше потен, възбуден и настоятелен, а след това всичко свърши толкова бързо, колкото бе започнало.

— Не можем да го правим — каза той, като ме отблъсна.

Аз отново се притиснах в него, като го целунах по врата и зарових пръсти в косата му. Ухаеше толкова хубаво. Запитах се кога момчетата спираха да миришат на момчета и започваха да ухаят на тази смес от мускус, сапун и огън. А може би Питър винаги си беше ухаел така. Какво щях да направя, ако се бяхме разминали в търговския център, когато той е бил на шестнайсет? Дали осемгодишният ми нос щеше да надуши, че сме създадени един за друг, и щеше да ме накара да тръгна след него между закусвалните? Усмихнах се, притиснала лице към ключицата му, и промърморих:

— Имам презервативи.

Той простена и ме целуна по слепоочието, после обхвана лицето ми с двете си ръце.

— Опитваш се да ме убиеш, нали?

— Не, Питър — поклатих глава, колкото ми позволяваха ръцете му. — Опитвам се да ти помогна да живееш.

— Престани да се преструваш, Хети. Кажи ми какво искаш наистина.

— Искам теб. Искам просто теб.

Повтарях го отново и отново, със затворени очи, докато притисках бузата си в ръката му. Палецът му докосна устните ми и аз ги разтворих, като се надявах да ме целуне, но той не го направи.

Вместо това се изправи и се отдръпна от мен.

— Ти нямаш осемнадесет години.

Сърцето ми подскочи.

— Какво значение имат още няколко седмици?

— От законова гледна точка тези няколко седмици са разликата между това да ме уволнят и това да ме уволнят, да ме арестуват и да ме хвърлят в затвора.

Отбелязах, че не спомена нищо за развод, но не исках да повдигам тази тема и да си провалям шансовете още сега.

— Е, какво ще направиш за рождения ми ден? Ще ми организираш празненство? Ще ми подариш нещо?

— Ще те напляскам — каза той почти на себе си, после поклати глава и започна да се смее.

Смехът му не звучеше много щастлив.

— Ей, аз вече ще бъда на осемнайсет — възразих, като се изправих и скръстих ръце. — Вече няма да можеш да ми говориш така, все едно съм малко дете.

Вместо да отговори, той закри лицето си с ръка. Отидох при него и дръпнах ръката му, така че да му се наложи да ме погледне.

— Ако ще напляскат някого, това си ти. Ти си лошото момче, което си мисли неприлични неща за непълнолетната си ученичка.

Направих най-добрата си имитация на строга секси учителка, но той не беше в настроение за шеги. Очите му се впиваха в лицето ми, все едно отчаяно търсеше нещо в него и не го откриваше. Не знаех как да го успокоя, когато не вярваше на нито една моя дума. Най-сетне той отново простена, сякаш се предаваше, и ме обгърна с ръце, като отпусна челото си върху моето. Това беше най-милият жест, който беше правил към мен, и сърцето ми подскочи в гърдите. Надеждата едва не ме задуши.

— На света няма достатъчно наказание за нито един от нас двамата, но ние не сме дошли за това, нали?

Не исках да кажа нещо неподходящо и не отговорих нищо. Просто затворих очи и се облегнах на него.

— Кога ще станеш на осемнайсет? — попита той.

— На четвърти януари — прошепнах в отговор.

Той помълча известно време. А после каза нещо, от което сърцето ми се изпълни с толкова щастие, че заплашваше да се пръсне.

— Ще те заведа в Минеаполис.

 

 

Уговорихме се да го направим в почивните дни след рождения ми ден. Той каза на жена си, че отива на гости на стари приятели в града, а аз казах на моите родители, че искам да посетя щатския университет в Минеаполис. Татко беше настоял да си подам документите и в него, ако все пак реша следващата година да следвам някъде по-близо, и двамата бяха развълнувани — или поне толкова развълнувани, колкото бяха способни — когато им казах, че планирам да отида да видя този университет. Мама ми предложи да ме закара с колата и да ме вземе след това, но аз отговорих, че съм се уговорила да гостувам на една приятелка от гимназията, която се беше преместила да живее със семейството си в покрайнините на Минеаполис.

— Иска да ме заведе на казино за рождения ми ден — обясних им една вечер на масата със сервиран бьоф „Строганов“.

Татко се разсмя, мама се намръщи и двамата ми заявиха, че не ми разрешават да изгубя повече от двайсет долара в казиното, но това беше достатъчно, за да придаде максимална достоверност на моята измислица. В повечето случаи тази тактика беше ключова в отношенията с моите родители. Беше достатъчно да си призная за някаква малка пакост, за да им затворя очите за всякакви други възможности за неприемливо поведение от моя страна. А дори да подозираха нещо друго, сигурно беше в същия спектър от неща, които вече можех да направя сама, след като съм навършила осемнайсет години — да се татуирам или да си купя цигари. Да спя с женения си учител по литература, беше толкова далеч от радара на подозренията им, че бе смехотворно.

Останалата част от декември премина със скоростта на бавноразвиващ се айсберг. Всеки ден се точеше като цяла вечност. Смените ми в дрогерията бяха безкрайна поредица от клиенти. Томи ме заведе на автокино и се опита да ме опипа през пуловера. Порша се разболя от грип, а след това ми го предаде — със зачервеното гърло, кашлицата и всичко останало. Единственото хубаво нещо този месец беше часът на Питър, където седях отпред, както обикновено, и се преструвах, че не поглъщам с очи всяко негово движение. Продължавах да си бърборя с Порша и Маги и да споря с повечето от аргументите на Питър, точно както обикновено. Единственият ни физически контакт беше един път, когато събираше домашните; бе помолил всички да предадат съчиненията си напред по чиновете, а след това мина покрай първите чинове и събра купчините. Аз му подадох купчината от моята редица и пръстите ни се докоснаха за миг. Това беше всичко.

Но един ден, в седмицата преди Коледа, току-що бях довършила едно съобщение на мобилния си телефон, когато се чу звънецът и Питър веднага каза:

— Хети!

— Да? — отговорих и изпратих съобщението си, преди да се изправя на чина.

— Телефонът — при мен. Веднага. Ще си го вземеш след часовете.

Изтърчах до катедрата, обзета от екстаз, че съм нарушила правилото за използване на мобилни телефони в час. Стори ми се гениално как си намери извинение да ме види насаме, но след часовете в кабинета му имаше цяла групичка от ученици втора година, които учеха за изпитите.

Той вдигна поглед от тълпата пред себе си, когато влязох, и каза:

— О, Хети. Телефонът ти е там. Следващия път го остави у дома, става ли?

Кимнах и си го взех, обзета от пълно разочарование, след като през половината ден си бях фантазирала как ще се докоснем, ще си прошепнем нещо или дори ще се целунем тайно зад вратата.

Едва след като си събрах учебниците от шкафчето, забелязах полученото съобщение на телефона си. Беше изпратено до мен от мен самата преди половин час.

От косата й висяха още пет глави на разпнати, безизразни като нея.

 

Ти ли си това? Не спирам да те гледам, колкото и да не искам. Да те гледам, е единственото ми препитание.

 

Провери предната дясна гума на колата си.

Излязох почти на бегом от училище, прекосих паркинга и открих върху гумата един правоъгълен пакет, увит в златна хартия, скрит под калника.

Качих се в пикапа и го отворих, като първо се огледах, за да се уверя, че никой не ме вижда. Беше книга — издание с твърди корици на „V“, първият роман на Томас Пинчън, от който бе цитатът в съобщението. Точно това беше книгата, на която искаше да получи автограф, когато за пръв път го бях срещнала случайно във форума. Струваше ми се, че това се е случило преди цял един живот. Вътре не пишеше нищо. Той беше внимавал да не остави никаква следа, която да ни свързва, но в момента това изобщо не ме интересуваше. Защото ми беше направил подарък за Коледа.

Подуших хартията, с която беше опакована книгата, и прошепнах думата на глас — „препитание“, — като се чувствах зашеметена от щастие; беше по-силно, отколкото през целия ми живот досега.

Тази година получих и още един неочакван подарък. Джералд ми изпрати видеокамера с бележка, написана със завъртения му почерк, в която ми пожелаваше упорита работа и да се посветя на съвършенството. Двете с Порша прекарахме последните няколко вечери преди коледната ваканция, като изпълнявахме пред камерата сцени от любимите си филми, и така времето мина по-бързо.

Тази Коледа беше много странна. Макар че Грег не ми липсваше, или поне не точно, беше неестествено да не бъде с нас, да не отваря подаръците си със замах и да крещи от изненада или вълнение. Нямаше никой друг, с когото да деля вниманието на мама и татко. Двамата седяха на дивана, като духаха кафето в чашите си, за да изстине, и ме гледаха с престорено щастие — от онова, при което се правиш, че всичко е нормално — докато отварях единствената голяма кутия под елхата.

Подаръкът ми се оказа куфар — прекрасен куфар. Беше компактен и семпъл, с хитро разположени джобове и разделители от вътрешната страна, а колелцата му сякаш бяха направени от титан. Докато обикалях с него около кухненската маса, жужаха тихо и елегантно по ламината.

— Страхотен е — казах им искрено аз, а после силно ги прегърнах един по един.

— Ако следващата година ще обикаляш света, трябва да си подготвена както трябва — отговори татко и разроши косата ми, която и без това беше разрошена, след като току-що бях станала от леглото.

Мама първо ми показа как да почиствам петната и праха от куфара, така че черната материя да продължи да изглежда толкова добре, а след това ми приготви огромен омлет с шунка, бекон, зелени и червени чушки, който не можах да изям и наполовина.

Веднага опаковах багажа си в куфара и го сложих в ъгъла на стаята си, докато декември се превръщаше в януари, а на сутринта на 5 януари, събота, го сложих на седалката до шофьора в моя пикап — където изглеждаше абсурдно не на мястото си — и подкарах към хотел „Краун Плаза“ в центъра на Минеаполис.

Бях останала без дъх, когато почуках на вратата на стаята му, и след като ми отвори, двамата се изгледахме втренчено.

— Здравей.

Вместо да отговоря, само се усмихнах, защото нямах доверие на гласа си в този момент.

— Заповядай — каза той, като отстъпи встрани и неловко махна с ръка към стаята.

На бюрото имаше ваза с лилии. Отидох при тях и докоснах едно от белите им листенца с неравни ръбове.

— Хубав хотел — отбелязах аз.

— Не, не — имам предвид, че хотелът наистина е хубав, но аз донесох цветята. Веднъж ми каза, че са ти любимите.

Струваше ми се малко стреснат, но все пак ме доближи. Пуснах дръжката на куфара си, извадих едно цвете от вазата и вдъхнах аромата му, като затворих очи.

— Благодаря ти.

— Честит рожден ден.

Почувствах топлина, когато чух гласа му толкова тихо и близо до ухото си. Не вярвах, че е възможно да бъда по-щастлива, отколкото в този момент, когато мълчаливо стоях до него, цялата вечер беше пред нас и нямаше никой друг на света, който да ни попречи. Обърнах се към него и съблазнително се усмихнах.

— Няма ли да има друг подарък за мен?

Той вдигна ръка и прокара пръст по брадичката ми.

— Все още не знам.

Пристъпих по-близо и вдигнах лице към неговото.

— Как да ти помогна да разбереш?

Той не ме разочарова. Бавно, съвсем бавно се наведе и ме целуна. Никога не ме бяха целували така — сякаш целувката му беше направена повече от въздух и обещания, отколкото от плът и кръв. Почувствах как омеквам и се навлажнявам. Протегнах се да разкопчея ризата му, но той ме спря.

— Не.

— Не? — повторих аз, все едно никога не бях чувала тази дума.

Той се засмя и ми сложи шала.

— Сега излизаме.

Навън беше адски студ, така че тръгнахме да се разхождаме по плетеницата от покрити галерии, които свързваха небостъргачите в центъра на града на нивото на втория етаж, осеяни с входове на магазини и корпоративни офиси. Повечето от магазините бяха затворени за уикенда, така че само разглеждахме витрините и влизахме в малкото, които все пак работеха. Питър избра лъкатушещ маршрут, с който прекосихме идеалния център, а след това се спуснахме на нивото на улицата в театралния квартал, където имаше повече хора. Разпознах старата фасада със светещи крушки на театъра, където бях ходила да гледам „Лешникотрошачката“, когато бях на десет години.

— Имаш предвид, миналата година? — пошегува се той, когато му споделих това.

— Не знам, стари човече. Защо не ми го издълбаеш на каменна плоча, за да не забравям колко съм малка?

— Забравих си длетото.

Той протегна ръка и просто хвана моята, и двамата продължихме да се разхождаме така, ръкавица в ръкавица, все едно го правехме всеки ден, и никой от хората, с които се разминавахме, дори не ни погледна.

Продължихме да се шегуваме, да се закачаме и да се държим така, сякаш сме пили, макар че и двамата бяхме напълно трезвени — докато не стигнахме до един ресторант със сини светлини над входа, които се издигаха на три етажа височина.

— Гладна ли си? — попита ме той, като ми отвори вратата, облицована с мозайка в ярки цветове.

Беше ранен следобед и в ресторанта нямаше много хора, така че ни настаниха веднага. Оказа се ресторант за тапас, един от любимите на Питър, и той ми каза да си поръчам всичко, което ми хареса в менюто. Скоро цялата маса беше покрита с миниатюрни чинийки с екзотична храна и аз опитах от всичко. Макар че някои неща се оказаха странни на вкус, повечето бяха много вкусни. Любимото ми беше телешки език в зелево листо с някакъв невероятен сос, в който да си го топиш. Предложих на Питър да го опита, но той отказа.

— Аз съм вегетарианец.

— Какво?

Не очаквах това. Огледах масата, все едно можех да открия някакво доказателство, че яде месо, и едва тогава си дадох сметка, че всички неща от неговата страна бяха със сирене, зеленчуци и тесто. Беше съвсем незначителна подробност, но някак си успя да ме разколебае, сякаш ни отдалечи още малко един от друг.

— Какво друго не знам за теб?

Той се усмихна и се замисли, преди да отговори.

— Мразя тофу — каза той и дори се намръщи при тази мисъл. — Веганите сигурно ще ме прокълнат, но това нещо винаги ми напомня за „Отровно зелено“, онзи антиутопичен филм с Чарлтън Хестън.

— Аз никога не съм опитвала тофу.

— Имаш късмет, че е така.

Засмях се и го попитах:

— Защо стана вегетарианец?

— Майка ми беше такава. И, общо взето, ме отгледа по този начин.

— Аз обичам пилето на мама.

— Аз обичах печурките на мама.

— Гъбите са гадни — обявих аз. — От къде на къде хората ще ядат гъбички?

— „Гъби“ и „гъбички“ не е едно и също — поправи ме той.

— Благодаря за уточнението, много си забавен. И между другото, мразя да ме поправят.

Питър затвори очи и поклати глава в знак на съжаление.

— Повярвай ми, и аз мразя да го правя. Излиза ми от устата, преди да се усетя.

— И при мен е така. Понякога по средата на разговора изведнъж осъзнавам, че не вярвам на нито една дума, която казвам.

Бях грейнала от щастие, увлечена от тази игра, в която разкривахме лични неща за себе си, но Питър притихна и точно тогава сервитьорът дойде да ни попита дали не искаме да си поръчаме нещо друго. Когато отново останахме сами, той се наведе над масата и ме хвана за ръката, като ме гледаше в очите, и в този момент на света за мен нямаше нищо друго, освен тази маса и ние двамата, плътно обгърнати в нейния кръг от светлина.

— Кажи ми нещо истинско — помоли той.

— Току-що го направих. За пилето на мама. И за гъбите.

Закачливата ми усмивка се разколеба, докато го казвах.

— Това е друго. Това са подробности. Факти без смисъл и без тежест. Фактите са навсякъде. Кажи ми нещо дълбоко — нещо, което е също толкова част от теб, колкото са дишането и зъбите ти; нещо, за което дори не можеш да си представиш как да излъжеш. Кажи ми нещо, което да те запази само за мен в този момент.

За миг останах втренчена в чиниите на масата, после споменът се появи в главата ми, все едно през цялото време бе очаквал да го разкажа. Погалих пръстите му със своите и се запитах откъде да започна, а после си зададох въпроса какво ще си помисли за мен, когато свърша. Поех си дълбоко дъх и заговорих, като внимателно подбирах думите си:

— Когато бях малка, винаги се влачех след брат си Грег и близнаците Бийсън, които живееха през една ферма от нас. Бяха по-големи момчета, които обичаха по-грубите игри, и аз едва успявах да не изоставам с колелото си, когато бях с тях, а освен това не бяха особено мили с мен. Ако имаше някой друг, с когото да си играя, сигурно нямаше да ходя след тях. Но когато живееш в дълбоката провинция, се налага да си играеш с този, чийто дом е близо.

Понякога отивахме да гоним котките, които живееха в хамбарите, или да плуваме в езерото. Понякога ме караха да крада разни неща от дрогерията, защото никой не ме спираше, освен да ме попита как е мама. Друг път просто ми казваха да се прибирам.

Един ден решиха да отидат с колелата си до кариерата и ги последвах, както обикновено. Кариерата бе оградена от телена мрежа, но на няколко места оградата беше скъсана, а от години никой не беше работил там. Не беше трудно да влезем. Оставихме велосипедите си горе и се спуснахме по скалите. Приличаха на някакво великанско стълбище, изсечено в земята, все едно слизахме в някакъв друг свят. Аз бях много развълнувана и тръгнах да разглеждам наоколо веднага щом стигнахме до дъното. Момчетата подредиха консервени кутии и започнаха да ги замерят с камъни. Аз не им обръщах внимание и без да искам, минах пред тях, докато един камък ме удари ето тук.

Прокарах върха на пръста си по линията на белега, която минаваше точно под дясната ми вежда. Кожата там винаги ми се струваше твърде гладка, лъскава и хлътнала навътре.

— Паднах на земята и кръвта потече навсякъде. Влезе ми в окото, така че не виждах нищо. Момчетата започнаха да си крещят и да крещят по мен. Май беше забранено да влизаме в кариерата, за да си играем там. Когато ги обвиних, че са ме ударили нарочно, единият от близнаците — не знам кой точно — започна да ми говори на ухото и ми каза, че ако ги издам, ще си платя за това. Никога повече нямало да ме пуснат да си играя с тях, а ако се влача след тях, ще замерят с още камъни. „Но тогава наистина ще бъде нарочно“, каза ми той.

После се опитаха да ме избутат обратно нагоре по скалите, но аз все още не виждах нищо, а главата ми пулсираше от болка. На няколко пъти паднах и най-сетне Грег ми каза да не мърдам оттам, докато те отидат да доведат някого на помощ.

Останах да лежа на дъното на кариерата в продължение на цяла вечност или поне така ми се стори. Нямаше никаква сянка и от слънцето ми прилоша. Знаех, че ще дойде баща ми и ще трябва да го излъжа, и бях сигурна, че Господ ще ме убие на място. Нали на неделното училище ни казваха, че трябва да почитаме баща си и майка си? Представих си как самият Господ слиза по тези великански стъпала на скалата, посочва ме с пръст и ми забранява да се върна в обикновения свят.

Когато татко дойде, аз му казах, че сама съм се спуснала в кариерата, въпреки че момчетата са ми казали да не го правя, и съм паднала. Плачех и треперех в очакване на възмездието, което несъмнено щеше да се стовари върху мен, но татко просто ме вдигна с големите си ръце и ме носи по целия път обратно до пикапа си, а после ме закара у дома. И този ден никой не беше наказан. Дори аз.

Разсеяно потърках белега си, докато сервитьорът отнасяше чиниите ни.

— Грег и близнаците Бийсън ми бяха благодарни за това. Дори откраднаха за мен от любимите ми сладко-кисели бонбони, но аз бях като парализирана през цялата седмица. Продължавах да очаквам нещо да се случи и вече не издържах. Не се съмнявах, че трябва да бъда наказана по някакъв начин за стореното. Когато отидох на църква в неделя, казах единствената молитва, която съм отправяла за себе си. „Мили Боже — казах аз. — Ако си ми сърдит, порази ме веднага.“ Но нищо подобно не стана. Органът продължи да свири. Родителите ми продължиха да пеят химните. Когато осъзнах, че няма да ми се случи нищо лошо, ме заля вълна от облекчение. Значи Господ нямаше нищо против. Тогава започнах да се преструвам все повече и повече, всички ме приемаха все по-добре, и на следващата седмица казах същата молитва, както и на по-следващата. И продължих да я казвам всяка неделя, откакто бях на осем години. „Мили Боже, ако си ми сърдит, порази ме. Порази ме веднага.“ И всяка седмица, в която той не го прави, аз си тръгвам от църквата с чувството, че съм… опростена. Сякаш все още съм покрита с кал, но калта вече не е мръсна. Знам, че не съм добър човек, Питър. Не мисля, че някога ще стана такава. И това е нещо, за което не мога да си представя да излъжа. Не мога да вляза в църквата и да кажа: „Благослови ме, защото съм грешна“. Знам, че не бива да бъда благословена. Затова влизам и казвам: „Порази ме“. И макар да съм сигурна, че някой ден Господ наистина ще го направи, не мога да се променя, защото колкото и да ми се иска да бъда добра и да стана една от благословените… — вдигнах ръката му, целунах я по дланта и отпуснах лице върху нея — повече искам теб.

Потърках лице в ръката му, за да попия усещането за кожата му и да го запомня за следващите дни. Той ме погали с палец по бузата, като се взираше в мен, сякаш също искаше да ме запомни.

— Как ти се стори? — попитах го и гласът ми потрепери. — Мислиш ли, че беше достатъчно истинско?

— Мисля…

Той дълбоко си пое въздух и бавно го изпусна, после сложи ръцете ни обратно на масата и целуна моята.

— Мисля, че вече ще трябва да ни порази и двамата.

Върнахме се в хотела и бавно се съблякохме, като се наслаждавахме на телата си, които разкривахме един пред друг. Когато дрехите ни се озоваха на купчини на пода, той ме сложи да легна на леглото и се зае да изучава цялото ми тяло с леки докосвания. Докато обикаляше по мен, тихо ми говореше — колко красиви са гърдите ми, колко сладки са на вкус. Преброди корема ми, хълбоците, вътрешната страна на бедрата и думите му породиха нещо в мен, някакво диво животно, което се мяташе и напрягаше сили в тялото ми, сякаш изкова хиляди невидими емоции, уловени в кожата ми. Когато и той легна и проникна в мен, усещането стана твърде силно, за да го задържа в себе си, щастието изпълни очите ми и потече надолу по лицето ми.

Изведнъж си спомних за мълчаливото, нашарено от сълзите лице на дядо ми в онази потискаща стая в старческия дом. Сигурно нямаше по-неподходящ момент, в който да си мисля за умрелия си дядо — все едно това беше окончателното доказателство, че наистина не съм нормална, — но в този миг най-сетне разбрах как любовта може да бъде твърде голяма, за да я задържат телата ни.

Когато Питър забеляза сълзите ми, той спря и по лицето му се изписа необяснимо изражение.

— Какво има? — прошепнах аз.

— Исках да кажа името ти, но дори не знам как да те наричам.

Придърпах главата му към шията си и го обгърнах с цялото си тяло.

— Наричай ме твоя.