Минди Мехия
Всичко, което искаш да бъда (12)

Питър

четвъртък, 6 декември 2007 година

Как ми се струва новият приятел на Хети? Какво мисля за Томи Кинакис? Ето какво: мисля си, че приятелката на това момче е социопат.

Всяка крачка, която правех, твърдо и безмилостно смилаше хрущяла в коленете ми с мрачно удовлетворение. Имах нужда да унищожа нещо и собственото ми тяло беше единственото, с което разполагах.

Откакто бяха свършили тренировките по крос, отново бях започнал да тичам нощем, а тези зимни нощи бяха безкрайни. Снегът, който бе навалял за Деня на благодарността, се беше стопил и отстъпил място на сух, мрачен декември. Слънцето се предаваше и пропадаше зад хоризонта още докато паркирах на алеята пред къщата на Елза след работа, като хвърляше един последен слаб лъч по върха на металния силоз за зърно, преди мракът да погълне всичко и да започне тишината. Бяха изчезнали насекомите, които огласяха лятото с цвърченето си. Дори кокошките бяха замлъкнали. Нямаше нищо, което да разнообразява непрекъснатото ми усещане за вина, освен физическото усилие.

Бях си купил челник, за да виждам къде стъпвам, и лъчите от него трескаво подскачаха по камъните. Бягах по средата на чакъла, с който беше застлан черният път, между далечните постройки на фермите, които просветваха като миниатюрни корабчета в бурно, но замръзнало море. Покрай пътя се издигаха дървета с голи клони, подобни на призраци на лунната светлина, но аз почти не им обръщах внимание.

Тя излизаше с Томи, за да има алиби.

Откакто беше напуснала със самоуверени крачки кабинета ми, не можех да мисля за нищо друго. В хамбара ми беше казала, че ще се превърне в последното момиче на света, за което някой би си помислил, че има любовна афера с учителя си по литература — и тази мащабна измама очевидно беше част от нейния план. Томи беше реквизит — нищо повече от реквизит за това момиче. Останалата част от следобеда и вечерята бяха минали като в просъница, докато се опитвах да смеля мащаба на онова, което бе сторила. Тя поддържаше многобройни самоличности; това беше единственото възможно обяснение. Беше опасна, пресметлива, диаболична и… гениална. Беше гениална, проклета да е.

След онази вечер в хамбара бях прекъснал всякакви връзки, като отказвах да я заговоря или да я игнорирам в час, защото да я игнорирам щеше да означава, че съм я нарочил за нещо, а аз не можех да си позволя да се отнасям по-различно с нея, отколкото с всички останали ученици. И все пак веднъж на обяд се подхлъзнах. Карл забеляза, че я наблюдавам, докато бяхме в стола.

— Проблеми? — попита ме той.

Само това. Ако не друго, Карл беше лаконичен.

Той хвърли поглед на Хети. Макар да се предполагаше, че като дежурни учители в стола би трябвало да наглеждаме учениците за сбивания и друго неприемливо поведение, обикновено двамата с Карл си седяхме отстрани.

— Не — отговорих и бързо извърнах поглед, като натъпках една хапка в устата си.

— Би трябвало да е забранено да носят такива блузи, докато не навършат осемнайсет — отбеляза той.

Изведнъж ми стана трудно да преглъщам.

— Някои от тях дори не приличат на деца. Момчетата — да, разбира се. Момчетата вече не се превръщат толкова бързо в мъже. Но тези момичета…

— Да, знам.

Въздържах се отново да погледна към Хети, но се чувствах така, все едно истината беше изписана по лицето ми. Сведох очи към сандвича си, сякаш бях привлечен от яйчената салата върху него.

— На това място понякога все още се женят направо след гимназията — продължи Карл, който този ден беше разговорлив по някаква причина.

Понякога добавяше „на това място“, когато говореше с мен, все едно беше неохотният ми екскурзовод в нравите на дълбоката провинция в южната част на щата Минесота.

— Човек трябва да внимава — завърши той.

Не отговорих и дори не вдигнах поглед, така че двамата прекарахме останалата част от обедната почивка, потънали в собствените си мисли. Ако беше заподозрял нещо за мен и Хети, той с нищо не го показа, а след онзи ден аз не допуснах повече грешката да погледна към нея.

Единствените ни отношения през последния месец бяха посредством съчиненията, които пишеше за домашно. Четях ги на горния етаж, в стаята с компютъра, като се срамувах колко силно ми въздействаха думите, които беше употребила. Въпреки всичко, което се беше случило, тя си оставаше едно от най-интелигентните момичета, които бях срещал през живота си, с пъргаво и оригинално мислене. Представяше нови и нови гледни точки, оборваше собствените си аргументи и се обръщаше на сто и осемдесет градуса, за да прегърне някаква съвсем нова теория, която по-късно също подлагаше на съмнение и оставяше недовършена в края на съчинението си — като награда и предупреждение едновременно. Явно не пишеше чернова на съчиненията си, но на мен това ми харесваше. Все едно слушах как мисли на глас, все едно самата страница дишаше с нейния дъх. Никога не й пишех по-малко от отлична оценка, дори когато структурата на съчинението очевидно се нуждаеше от подобрение, защото знаех, че ще използва правото си да ми поиска обяснение, а не исках да рискувам да ми се наложи да говоря насаме с нея.

И след като толкова бях внимавал да поддържам дистанция помежду ни, тя въпреки това беше успяла да ме издебне от засада — точно когато бях започнал да се отпускам и да си мисля, че е продължила напред. Даде ми онзи лист хартия и отново ме хвърли на шибаната клада.

Завих към паркинга до езерото Кросби и минах покрай един пикап, в който нямаше никого. Наоколо също не се виждаха хора; пикапът изглеждаше така, като че ли са го изоставили преди няколко седмици. Забавих крачка, когато стигнах до неравния терен на пътеката около езерото. „По-меки крачки — бях казвал на момчетата от тренировките. — По-стегнато тяло.“

Но нямаше нужда да си припомням това. Стомахът ми се стегна от само себе си, когато стигнах до отсрещния край на празния хамбар и забелязах, че прозорецът под големия дъб свети.

Не. Беше невъзможно.

Спрях на място, не че бях останал без дъх, както се опитвах да си внуша. Тичането всяка нощ — което се предполагаше да бъде едновременно наказание и бягство — вместо това само ме беше направило по-силен, но явно не толкова, че да продължа да тичам и сега.

Сигурно са просто някакви младежи, опитах се да се убедя, докато изключвах челника си. Някакви младежи са дошли тук, за да пият бира или да пушат трева. Промъкнах се по-близо, като успокоявах дишането си и през цялото време се обвинявах, че съм проклет идиот заради това че не се обръщам и не хуквам обратно към гората.

Доближих се достатъчно, за да надникна вътре, и я видях.

Беше постлала едно одеяло на пода и бе запалила туристически фенер до него. Седеше с кръстосани крака и четеше книгата в скута си, а до нея имаше бутилка с вода. Дългата й коса беше прибрана в качулката, а страните й сияеха в оранжево на светлината на фенера. Въпреки че преди малко ми беше топло, забелязах как дъхът й ставаше на пара на фона на тъмното яке. Нещо в изправената стойка на раменете или в начина, по който беше свела глава към книгата, ми напомни за Алиса в Страната на чудесата, а и ме обзе световъртеж, все едно аз бях пропадащият в заешката дупка.

Обърнах се и тихо се отдалечих до мястото, където започваше пътеката. Едва различавах редицата от дървета, която отбелязваше границата на имота на Елза. Трябваше просто да светна челника и да се затичам. Прасците ми започваха да изстиват и да се стягат. Сега беше моментът да продължа да бягам — но не можех да го направя.

Погледнах обратно към хамбара и хоризонта зад него, на който не се виждаше нищо. Тя беше сама, напълно уязвима, и гневът ми изведнъж се насочи право срещу нея, като ме изпълни със зашеметяващо задоволство. С пет крачки прекосих откритото пространство и бутнах навътре скърцащата врата. Тя вдигна очи, стресната от присъствието на друг човек.

— Какво правиш тук, по дяволите?

Когато откри, че съм аз, на лицето й се изписа усмивка.

— Уча.

— Глупости.

— Не, уча по история. Мога да те уверя, че Ренесансът не е глупост.

Когато забеляза ластичната лента на главата ми, усмивката й се разшири.

— Какво е това?

— Челник.

Рязко го свалих от главата си и го натъпках в джоба си.

— Добре — каза тя.

Изглеждаше развеселена от потните ми дрехи и неприкрития ми гняв.

— Отговори на въпроса ми, Хети. Какво правиш тук?

— Вече ти казах. Подготвям си домашното.

— Не, би трябвало да си подготвяш домашното у дома или в училищната библиотека.

— Библиотеката е затворена.

— Добре, в някоя топла, добре осветена стая — изплюх всяка дума, без да обръщам внимание на остроумните й възражения. — А не в някаква проклета неотоплена постройка посред зима.

Тя остави книгата, изправи се и се обърна към мен, като свали качулката на синьото си карирано яке, с което изглеждаше около петгодишна.

— Престани, тук е поне четири градуса. Ако имаше басейн, можехме направо да скочим в него. — Тя се разсмя, после добави: — Всъщност те чаках да дойдеш.

— Откъде знаеш, че тичам насам?

— Не знаех, но си помислих, че може би ще го направиш. След онова, което ти казах.

— А ако не бях дошъл? Просто щеше да идваш тук всяка нощ, докато не умреш от студ или някой друг не те намери пръв? — настоях и пристъпих към нея.

— Кой може да дойде тук?

— Кой ли не! Господи, Хети. Защо не мислиш с главата си?

— Според мен реагираш малко пресилено — каза тя.

Започваше да се ядосва. Добре.

— Можеше да те изнасилят или да те оберат.

— Доста песимистична прогноза — отбеляза тя.

— Никой нямаше да те чуе, ако започнеш да пищиш.

Застанах на ръба на абсурдното й одеяло за пикник, като се надвесих над нея.

— Не сме в Минеаполис, Питър. Ако случайно не си забелязал. Намираме се в Пайн Вали, където никога не се случва нищо лошо, с изключение на сушата. А аз съм си донесла вода, нали виждаш?

Тя отново се опитваше да разведри настроението. Нямаше да стане.

— Защо излизаш с него?

— С Томи? — Лицето й незабавно светна, все едно бях задал точно този въпрос, на който се беше надявала. — Как ти се струва? Одобряваш ли го?

— Кажи ми, че този идиот наистина ти харесва. Кажи ми, че не го използваш, за да стигнеш до мен.

— Предпочитам да мисля за това като за нещо, което правя в интерес на обществото. Всички са доволни, че излизаме заедно. Не можеш да си представиш.

Тя изглеждаше безкрайно доволна от себе си и аз не издържах.

— Защо? — настоях, като я сграбчих за раменете.

Разтърсих цялото й тяло над фенера, така че сянката й започна да се мята по стените и тавана. Задоволството по лицето й се стопи. Явно най-сетне разбра, че нямаше да участвам в нейната игричка.

Отново я разтърсих, като я вдигнах във въздуха и оставих синини по раменете й.

— Защо правиш това?

— Защото те обичам.

В сенките от светлината от фенера очите й бяха широко отворени и тъмни. Последните й думи прозвучаха неуверено и аз осъзнах колко сме близо един до друг: на един яростен, болезнен дъх разстояние.

Веднага я пуснах и се извърнах, като се опитвах да си възвърна самообладанието.

— Това е увлечение. Ти не ме обичаш, ти си влюбена в мен.

Избърсах студената пот от челото си и се опитах да възстановя някаква дистанция помежду ни.

— Никой няма да заподозре нищо, Питър — каза тя.

Беше застанала точно зад мен.

— Престани.

— Никой няма да разбере, че съм твоя.

— Ти не си моя.

Извърнах се и тя също застина на мястото си. Не беше толкова самоуверена, че да прекоси и последното разстояние помежду ни. Все още си беше дете. Възползвах се от това колебание, от този последен проблясък на невинност.

— Не виждаш ли колко грешно е това?

— Не знаех, че си ти. Не знаех, докато не стана твърде късно. Вече бях пропаднала в любовта си.

Сега говореше тихо и умолително, а гласът й започна да разрушава нещо в мен — нещо, което се бях опитвал да укрепя през последните няколко седмици.

— Просто искам и ти да ме гледаш така, както го чувстваш. Знам, че е така. Въпреки че не можех да си го представя.

— Какво смяташ да правиш, Хети? Да спиш и с двама ни?

— Не — каза тя, като преглътна тежко. — Само с теб.

Устата ми пресъхна и сърцето ми започна да бие опасно силно.

— Но ти го оставяш да те целува.

— Ревнуваш ли?

По лицето й пробягна усмивка и веднага изчезна.

— Това е просто актьорско изпълнение, Питър. Не е толкова трудно да се преструвам на приятелката на Томи. Можех да се справя с тази актьорска задача още когато бях на дванайсет.

Пристъпих още една крачка към нея, привлечен въпреки разума си от това момиче, което непрекъснато сваляше нови и нови маски като матрьошка, всяка една по-дръзка от предишната — беше като психологически стриптийз, който ме измъчваше с копнежа да я разкъсам, за да видя с очите си коя или каква беше всъщност.

— Целият ти живот ли е актьорска игра?

Хети сведе глава и по лицето й най-сетне пробяга нещо като срам.

— Да — прошепна в отговор тя.

— И каква роля би трябвало да играя аз?

— Никаква! — възкликна тя и отново вдигна глава.

— Ти си планирала цялата тази сцена.

— Не! Изобщо не е така.

— Кой трябва да съм аз, Хети? Учителят от големия град, който проваля живота си заради теб? Който те прегръща цялата, с всичките ти преструвки? Ето така?

За един удар на сърцето прекосих дистанцията между нас и отново я сграбчих.

— Това ли е моментът, в който трябва да ти се обясня в любов? Сега ли трябва да ти кажа, че не мога да спра да мисля за теб, по дяволите?

— Да — изхълца тя.

— И как продължава тази фантазия, Хети? Какво се случва после?

В очите й се тълпяха страх, гняв и възбуда — всичко, което измъчваше и мен самия след онази пиеса по „Джейн Еър“ — и тогава аз си дадох сметка какво се случва после и вече не можех да се възпра да не го направя.

Двамата се раздвижихме едновременно. Устата й стана моя във вихър от устни, език и зъби и аз я съборих на пода заедно с мен, право във водовъртежа на ада, който ни посрещна с отворени обятия.