Минди Мехия
Всичко, което искаш да бъда (22)

Дел

четвъртък, 17 април 2008 година

Предявих обвинението срещу Питър Лънд за убийството на Хенриета Сю Хофман в 15:02 часа в деня на погребението й.

Не ми харесваше съвсем това, че си беше признал точно след посещението на Мери Бет. Тя влезе при съпруга си, за да говори с него, а после спокойно ни даде показания под клетва, че е последвала Питър до мястото на срещата, видяла е съпруга си и Хети заедно, изпуснала е ножа и си е тръгнала. Описанието на формата и размерите на оръжието, което ни даде, беше съвсем точно.

— Защо не го каза през последните шест дни? — настоях да узная аз. — Защо не ми каза нищо, когато идвах до фермата?

Мери Бет поглади корема си с едната ръка.

— Имаше много други неща, за които да мисля, шерифе. Току-що бях разбрала, че съпругът ми изневерява — на мен и на нероденото ни дете. До този момент не бях вярвала, че е способен на това, да не говорим за убийство.

— Но същия ден ти говореше с Уинифред Ериксън за убийство. И не ми казвай, че сте си приказвали за кокошките.

Тя кимна и сведе глава.

— Прав си. Съжалявам, че те излъгах. Говорихме за аборт.

— Защо ме излъга?

— От срам, предполагам. Все още не бях решила дали трябва да раждам това дете, като се има всичко предвид.

Двамата с Джейк си разменихме по един поглед и аз се приведох към Мери Бет, като чаках да вдигне глава и да ме погледне в очите. Когато го направи, свалих ръкавиците.

— Може би си измислила нещо още в петък вечерта, когато си ги видяла заедно. Може би си решила да отмъстиш на неверния си съпруг.

— Не съм.

Тя дори не изглеждаше притеснена от това обвинение, да не говорим за изненадана.

— Ако онази вечер бях убила някого, щях да убия него, а не нея.

Очите на Джейк се разшириха малко.

— Значи искаш да ми кажеш, че през изминалата седмица си мислила за убийство на съпруга си и на бебето си, но нямаш нищо общо с убийството на Хети?

— Точно така.

Аз я погледнах втренчено, а тя отвърна на погледа ми, без да извърне очи. В крайна сметка леко кимна на себе си, все едно си беше казала нещо важно, и добави:

— Ако ти се беше случила такава седмица, и ти щеше да си мислиш такива неща.

— Какво направи, след като захвърли ножа?

— Избягах у дома. Спомням си, че беше студено, но не помня почти нищо друго. Когато се върнах, загасих светлините в хамбара и влязох в къщата. Мислех си да остана будна, за да дочакам Питър и да му кажа, че съм го видяла, но в крайна сметка дори не исках да го поглеждам. Вместо това си легнах на нара в стаята на мама.

— Прибрала си се у дома и веднага си заспала? След като си видяла това?

— Не беше веднага. Първо плаках малко, тихичко, така че да не ме чуе мама. Мислех си, че няма да заспя цяла нощ, но се събудих призори. Предполагам, че съм уморена заради бебето — в последно време се налага да си полегна следобед. В събота се опитвах да измисля как да започна разговора с него, дали да не го изхвърля веднага от къщата, или какво, и тогава Уинифред дойде да ни каже, че са открили тялото.

— Как реагира Питър на тази новина?

Тя сви рамене.

— Той вече беше отишъл в училището за съботното представление.

Отново я накарах да ми разкаже всичко за онази нощ и нейната версия остана непоклатима. Беше пребледняла, но спокойна, не плачеше и отговаряше на въпросите ми прямо, без да се суети или да се губи в твърде много обяснения. След още половин час двамата с Джейк излязохме в коридора.

— Не знам, Дел — каза той, като избърса устата си с опакото на ръката.

Джейк избягваше да поглежда в очите всички останали, които се бяха върнали в полицейското управление след погребението. Телефоните продължаваха да звънят непрекъснато.

Аз въздъхнах.

— Засега нямаме за какво да я задържим. Можем да докажем единствено, че е донесла на местопрестъплението оръжието, с което е извършено убийството, но все още не разполагаме с него. Ще трябва да изчакаме да пристигне адвокатът на Лънд, за да чуем и неговата версия, и тогава ще продължим.

Лично изпратих Мери Бет навън, за да държа репортерите на разстояние. От отсрещната страна на паркинга проблеснаха светкавици, но никой не се доближи, за да я тормози с въпроси. Сигурно просто не знаеха, че е съпругата на заподозрения.

— Какво реши за бебето? — попитах я, докато отваряше вратата на пикапа си.

Тя изглеждаше разсеяна от присъствието на репортерите, но сетне се отърси и се качи в прашната кабина.

— Много жени използват донори, за да забременеят.

— Знаеш ли, Мери Бет, когато ти се роди, родителите ти сякаш започнаха да живеят втори живот.

Лицето й беше застинало в очакване. Хвърлих поглед към корема й, преди да добавя:

— Може би и с теб ще стане така.

За пръв път, откакто беше влязла в стаята за разпити, Мери Бет изглеждаше така, сякаш щеше да се разплаче. Тя затвори очи, кимна и каза, че се надява да съм прав, после затвори вратата и потегли.

 

 

Адвокатът, ако изобщо можеше да се нарича така, пристигна след повече от час. Джейк беше отишъл до закусвалнята „Деъри Куин“, за да донесе храна за всички, но аз не бях в състояние да се храня. Изпих литър кафе и свърших малко канцеларска работа, като предупредих Нанси да не ме занимава, докато не се появи адвокатът. Когато той пристигна — изглеждаше някъде на дванайсет години и беше адски притеснен — двамата с Джейк го заведохме отзад, за да го запознаем с клиента му. И тогава Лънд ни зашемети с твърдението, че иска да направи самопризнание за убийството.

Видях, че Джейк се развълнува, но аз не успях да споделя чувствата му. Преди по-малко от два часа, когато го арестувахме, Лънд се кълнеше, че не е убил Хети — а сега хладнокръвно си признаваше, че го е направил? Вкарах го в стаята за разпити заедно със защитника му и се заех да измъкна всички подробности от него.

— Откъде взе ножа?

— Беше на земята, точно пред вратата — отговори Лънд.

Говореше тихо, свел поглед към масата, без да вдига очи към никой от нас.

— След като правихме секс, аз се опитах да си тръгна. Мислех си, че е за последен път и после тя ще ми върне парите, както беше обещала, но тя ми каза, че вече ги е похарчила. След това ме заплаши. Каза, че ако не се съглася да замина с нея, ще разкаже на управата на училището за нас. Аз видях ножа и го взех.

— И какво стана после?

Той затвори очи. Всички в стаята мълчаха, напълно неподвижни, дори адвокатът.

— Исках просто да я сплаша с него. Нямах намерение да я наранявам, но тя непрекъснато настояваше да оставя Мери и да замина за Ню Йорк с нея. А аз исках просто тя да се махне. Исках да си върна стария живот, преди да се случи всичко това. Преди нея. Преди да се преместя в този проклет град. Притиснах я в ъгъла и вдигнах ножа срещу нея, като й казах да остави мен и семейството ми на мира. Тя… тя започна да се смее и тогава аз просто превъртях. И я наръгах с ножа.

— Къде?

Той се забави, преди да отговори, но когато продължи, гласът му не се беше променил. Говореше тихо. Без емоции.

— В гърдите. Тя падна на земята.

— И какво направи после?

— Нарязах я по лицето. Не исках да гледам мъртвото й лице, което се взираше в мен. Исках да го накарам да изчезне.

Това отговаряше на теорията за разкаянието, която беше развил криминалният психолог, както и на нараняванията.

— Какво направи с ножа?

— Хвърлих го в езерото, а също и дамската й чанта. После се прибрах у дома, изгорих си дрехите и се изкъпах.

— Къде си изгори дрехите?

— В огнището, зад гаража. Използвах запалителна течност и разпръснах пепелта.

— Видя ли те някой да се прибираш? Жена ти? Тъща ти?

— Не — каза той и преглътна тежко, преди да продължи: — Не видях никого. Качих се в стаята си — имам предвид, в кабинета — и останах там до сутринта. Не можах да заспя. Мислех си за… бъдещето.

Аз потърках брадичката си и се облегнах назад на стола. Главата на Лънд висеше от тялото му като някаква безполезна, безжизнена тежест, докато той седеше напълно неподвижно; почти не виждах дали изобщо диша.

— Защо й взе чантата?

Той вдигна поглед, когато чу този въпрос — за пръв път от началото на разпита — но веднага извърна очи.

— Защо й взе чантата, Питър? — попитах отново аз.

— Трябваше да взема ключа.

Очите на Джейк просветнаха, а аз отново се приведох напред.

— Какъв ключ?

— Тя имаше ключ от шкафче под наем на автогарата в Рочестър. Беше ми казала, че всичко, което ни трябва, за да заминем, е там. Беше подготвила куфар и два еднопосочни билета до Ню Йорк, издадени на нашите имена.

Когато я попитах за парите, тя ми показа този ключ и ми обясни за какво служи. После го прибра обратно в чантата си и започна да ме заплашва. След това — по-късно — осъзнах, че трябва да взема този ключ, иначе цялата история щеше да се разкрие. Тогава не знаех за презерватива и за това, че ще установят самоличността ми по ДНК. Затова взех чантата й, извадих ключа от нея, а после я хвърлих в езерото.

— Къде е този ключ сега?

Той сложи ръце на ръба на масата, като подреди кокалчетата си в една линия, и направи продължителна пауза, преди да отговори — тихо и безизразно:

— В бюрото ми, в училището.

— Значи не си ходил до това шкафче?

— Не. Смятах да изчакам, докато приключи разследването, а после да отида и да унищожа… веществените доказателства.

Не откъсвах поглед от него: наведената глава, внимателно положените ръце, увисналите рамене под модерния костюм. Всичко съвпадаше. Всичко съвпадаше и всичко, което знаех като служител на закона, ми казваше, че срещу мен седи убиецът на Хети, но въпреки това нещо продължаваше да ме измъчва.

— Не си спестил никакви усилия, нали? Премислил си всичко, Лънд.

Той сви рамене.

— Така си мислех.

— Тогава ми кажи нещо: как стана така, че преди няма и три часа се кълнеше наляво и надясно, че нямаш нищо общо със смъртта на Хети, а сега си готов да се откажеш доброволно от целия си живот?

— Мери — отвърна незабавно той.

— Искаш да защитиш Мери?

— Това се опитвах да направя — да запазя семейството си. Докато Мери не дойде днес, аз не знаех, че ме е видяла заедно с Хети. Тя… тя каза, че ще свидетелства срещу мен за това, което е видяла. В този момент разбрах, че няма смисъл да се опитвам да лъжа повече. Нямаше как да ми се размине. — Лънд отново вдигна очи и срещна моите. — Честно казано, изпитвам облекчение. Просто бих искал с всичко това да се свърши и да отида в затвора, за да започна да си излежавам присъдата. Може ли?

Той погледна към адвоката, който сякаш едва сега си спомни, че не е дошъл само за да гледа запленено, и двамата помолиха да ги оставим за момент, за да обсъдят вариантите за определяне на присъдата.

Прибрах го обратно в килията му, заедно с адвоката, за да си правят компания, и отидох с колата до училището, където намерих ключа и продължих към автогарата на „Грейхаунд“ в Рочестър. В шкафчето открихме изчезналия куфар на Хети, който все още блестеше и миришеше като нов, и един плик с три банкноти по сто долара, бележката от Лънд, с която слагаше край на връзката помежду им, и два еднопосочни билета до Ню Йорк — точно както ни беше описал.

След като снимахме и прибрахме всичко, за да го използваме като веществено доказателство, аз се обърнах към Джейк и кимнах:

— Запиши го като обвиняем. За непредумишлено убийство.

 

 

Тръгнах си от автогарата и потеглих направо към къщата на Бъд и Мона. Наближаваше вечерта, така че погребението и обядът след него отдавна бяха свършили, но въпреки това изглеждаше, че половината от погребалната процесия ги е последвала до дома. Видях повече от десет коли на алеята, моравата и шосето пред къщата им.

Една от сестрите на Мона ми отвори вратата и ме въведе в дневната. Навсякъде се виждаха отворени фотоалбуми и импровизирани табла със снимки на Хети, подпрени на стените. Хората се тълпяха по столовете и пода, около Мона и Бъд, които седяха на дивана. Някои се смееха, докато разглеждаха снимките, други плачеха, трети правеха по малко и от двете едновременно — но всички спряха и притихнаха, когато влязох в стаята.

Когато Бъд видя, че съм с униформа, той хвана Мона за ръката и двамата се изправиха заедно.

— Да излезем навън — предложи той.

Тръгнахме заедно към силоза — ние тримата и кучето им Беър, което следваше Бъд по петите. В небето се кълбяха тежки пролетни облаци, които скриваха слънцето, така че пътеката беше кална и несигурна под краката ни.

Когато се отдалечихме достатъчно от къщата, Бъд и Мона се обърнаха към мен. Започнах направо:

— Получиха се резултатите от изследването на ДНК.

Нито един от двамата не каза нищо, но очите им пламнаха от ужаса на очакването.

— Извършителят е Питър Лънд, учителят по литература на Хети.

— Какво? — каза Мона и се олюля.

Бъд се забави, преди да каже нещо, но когато го направи, гласът му прогърмя:

— Проклетият й учител? Той я е насилил?

— Не — отговорих и го погледнах право в очите.

Двамата заслужаваха нещо по-добро от истината, но нямах нищо друго, което да им дам.

— Имали са връзка от януари насам.

Видях юмрука, който летеше към лицето ми, и не се опитах да го спра. Писъкът на Мона ме последва по пътя към земята, като заглъхваше в ушите ми, които звънтяха от удара, а Беър лаеше и подскачаше около всички. Бъд се изправи над мен с вдигнати юмруци, като не обръщаше внимание на усилията на Мона да го задържи.

— Това е мръсна лъжа, Дел. Мръсна лъжа! Не ми казвай, че Хети е спала с някакъв извратен учител. Тя никога не би направила такова нещо!

Разтърках челюстта си и се обърнах към Мона, като се заех да й разкажа всички подробности — от съобщенията по електронната поща от миналата есен, до срещата им в петък вечерта.

Когато приключих, Мона вече плачеше с всички сили, като продължаваше да държи Бъд за рамото. Беър беше утихнал и стоеше на пост до господаря си. Бъд гледаше право през мен — вече нямаше желание да ми възразява, но все още беше изпълнен с гняв.

— Ще го убия — каза той.

Аз внимателно се изправих.

— Никого няма да убиваш, Бъд.

— Къде е той сега? — успя да попита Мона.

Бъд повтори същия въпрос, но с друг тон, сякаш планираше нещо:

— Да, къде е?

— Задържан е. Зад решетките. Всичко свърши.

Изражението на Бъд не се промени, така че аз опитах отново:

— Този следобед той направи пълни самопризнания, така че няма да бъде на свобода още много дълго време.

Мона се облегна на стената на силоза и закри лицето си с ръце, но ръцете на Бъд останаха свити в юмруци, а на челото му изпъкваха вени. Една врана изграчи от скривалището си наблизо. Не знаех какво друго да им кажа. Тук нямаше място за умиротворение, нито усещане за въздадена справедливост. Бях направил това, което им обещах, когато седях на дивана им преди няма и пет дни; бях им дал убиеца, но междувременно им бях отнел и последното останало късче от любимата дъщеря.

Грег се появи откъм хамбара, като крачеше към нас и гледаше също толкова мрачно и заплашително, колкото и баща му. Докоснах Мона по рамото и се върнах обратно до полицейската си кола, като ги оставих насаме с отчаянието им.

* * *

Така и не открихме ножа. Изпратих водолази, които претърсваха дъното на езерото Кросби в продължение на три дни, но намериха само няколко ръждясали мотора от лодки. Този нож ми трябваше. Сънувах го всяка нощ след самопризнанието на Лънд до деня, в който го призоваха в съда. Понякога в сънищата ми се явяваше и Хети, която ме гледаше как претърсвам хамбара, полята и езерото. Но аз не можех да открия проклетото нещо дори в собствената си глава.

За щастие, в щата Минесота не е задължително да разполагаш с оръжието, с което е извършено престъплението, за да докажеш непредумишлено убийство — не и когато имаш подробно самопризнание, труп и цял куп други веществени доказателства.

В деня, в който Питър Лънд се яви в съда, оттам предаваха по всички телевизионни канали от тук до Флорида. Сестра ми се обади по-късно, за да ми каже, че го е гледала по два различни канала в Талахаси. Новинарските екипи се въртяха предимно около сградата на съда, но някои все пак дойдоха до Пайн Вали, за да снимат репортажи от главната улица или сградата на гимназията.

Аз бях в дъното на съдебната зала, до един от приставите. Бъд, Мона и Грег седяха на първия ред от страната на обвинението, а зад тях се бяха струпали приятели и роднини. Всички мълчаха. Не видях Мери Бет Лънд никъде наоколо, но Уинифред Ериксън се промъкна в залата точно преди да влезе съдията, и с безизразна физиономия седна на същия ред като Карл Джейкъбс — зад служебния защитник на обвиняемия.

Когато съдията призова обвиняемия да се яви, всички погледи в залата се обърнаха към него. Лънд влезе тихо, със сведени очи, и седна на мястото си, кротък като агънце. От този момент нататък виждах само тила му и той не помръдна, докато съдията не го попита дали се признава за виновен.

— Признавам се за виновен, Ваша чест.

Лънд вдигна глава, когато го каза, и погледна право в съдията, а в гласа му не се долавяше и нотка на емоция или лудост. Все едно се обаждаше по телефона, за да поръча канцеларски материали.

Хората в залата се разшумяха. Съдията не им обърна внимание, а назначи дата за определяне на присъдата след три седмици и обяви край на заседанието.

Докато излизаше от съдебната зала, Уинифред спря да си поговорим.

— Мисля да взривя онзи хамбар. Следващата седмица.

— Ще ти трябва разрешително за това.

— Молбата е на бюрото ти. Вече не мога да го гледам. Повръща ми се от него.

Тя кимна зад гърба си, където семейство Хофман се беше събрало около прокурора — сигурно им съобщаваха, че присъдата ще бъде между двайсет и трийсет години затвор.

— Вече казах на Бъд и Мона. Не ме интересува дали ще ми дадеш разрешително. Ще го взривя каквото и да става.