Минди Мехия
Всичко, което искаш да бъда (6)

Питър

събота, 8 септември 2007 година

Шекспир е бил коварен кучи син. Не си падах много по неговите комедии — фарсове, пълни със селски идиоти и разменени самоличности. Винаги ме бяха привличали трагедиите, в които дори вещиците и призраците не можеха да отклонят вниманието на публиката от едно дълбоко психологическо прозрение: всички ние сме прокълнати по природа. Шекспир не беше написал нищо ново. Не беше измислил ревността, изневярата или алчността на кралете. Не, той просто беше осъзнал, че злото е вечно, беше го осветил прямо и безусловно и беше заявил: „Ето това сме ние и винаги ще бъдем такива“.

От друга страна, точно в този момент аз дори не знаех каква бе собствената ми съпруга.

— Питър току-що разбра, че ще режисира училищната пиеса следващата пролет.

Мери го подхвърли между другото в разговора, докато разрязваше крехкото месо на една кокошка. Тя ми се усмихна окуражително, за да се включа, но не бях в състояние да се съсредоточа върху нещо друго, освен кокошката. Само преди няколко часа тя беше жива, а сега от мъртвото й тяло се свличаха щипки розмарин и собствената й изпечена кожа, от което стомахът ми се преобръщаше, докато Елза и нашата съседка Уинифред повдигаха чиниите си, за да получат своята порция от Мери.

— Нека да бъде „Цигулар на покрива“ — нареди ми Уинифред. — Това е любимият ми мюзикъл.

Тя често идваше на вечеря в събота и аз обикновено очаквах с нетърпение трясъка на външната врата, който оповестяваше пристигането й. Беше жилава, не си мереше приказките и от нея струеше жизнеността, която напълно липсваше на Елза.

Аз вяло поклатих глава.

— Директорът каза, че трябва да бъде нещо от Шекспир.

Директорът ми беше казал, че не го интересува коя ще бъде пиесата, стига да не е „Ромео и Жулиета“. „Нищо свързано със самоубийства“, така се беше изразил.

Елза се усмихна и в думите й прозвуча привързаност, докато си сипваше грах:

— Лайл винаги е обичал Шекспир.

— Спомняш ли си, когато ги беше накарал да поставят „Сън в лятна нощ“ в бобовата нива на Уил Дейвис? — изсумтя подигравателно Уинифред.

Тя се обърна към мен, за да ми разкаже историята:

— Столовете за публиката бяха подредени на едно място, което се оказа гигантски мравуняк, така че още преди края на първото действие всички бяха изпохапани от мравките.

Елза отпусна треперещата си ръка върху нейната, за да смени темата и отново да заговори за това, че вече не одобрява, задето Уинифред живее сама. Каза, че след като двамата с Мери сме дошли при нея, за да й помагаме, не може да си представи живота без тази подкрепа. Уинифред отклони тревогата й с няколко заучени приказки и насочи разговора в друга посока: новата фурна, която щяха да инсталират в градското кафене.

Всички обичаха съботните вечери с Уинифред. Разговорите бяха по-интересни. Елза се оживяваше и дори изглеждаше по-здрава, което помагаше на Мери да се отпусне. Веднъж след вечеря играхме на карти и Уинифред дори изпи една бира с мен, за да ми прави компания, но след това стана очевидно, че Елза вече не разполага с нужната концентрация, за да продължи играта, така че приключихме и пуснахме телевизора, за да не я притесняваме.

На тези вечери винаги се чувствах като петото колело, докато се опитвах да се ориентирам в разговорите за качествата на различни марки готварски фурни или анализите на прогнозите за времето от фермерския алманах. Всичките ми анекдоти, свързани с литературата и попкултурата, оставаха неразбрани, колкото и да се опитвахме с Мери да им обясним контекста. Те не ме отхвърляха нарочно, но въпреки това си оставах вън от техния кръг.

Но тази вечер дори не се опитвах да се впиша. Вниманието ми се разкъсваше между печената кокошка по средата на масата и профила на Мери, която водеше разговора около нея.

— Това не ми изглежда много вкусно — отбеляза Уинифред, като се приведе над чинията ми и побутна с вилицата си вегетарианския ми бургер.

— Опитай го, ако искаш — отвърнах, като станах да си взема една кока-кола от хладилника.

— Всъщност са доста вкусни — обади се Мери. — Особено ако ги запечеш на скара с малко сирене и домати отгоре. Чудесни са за обяд.

— Не, благодаря — отвърна Уинифред. — Ям само храна, която познавам.

След това двете с Елза се впуснаха в обсъждане на качеството на различни марки полуготова храна. Аз отпих голяма глътка от бутилката си.

След вечеря двамата с Мери се заехме да разчистим масата. Тя започна да мие чинии и от време на време подхвърляше по някоя реплика в разговора на възрастните дами през малкото прозорче между кухнята и дневната, все едно всичко беше съвсем нормално. Ръцете й бяха почервенели от горещата вода. Не можех да откъсна поглед от тях. Тя се засмя на нещо, после забеляза как я гледам и изражението й отново стана сериозно, докато ми подаваше една чиния, за да я избърша.

Веднага щом оправихме кухнята, аз се извиних и се качих горе. Прекарвах все повече време в свободната стая, както се виждаше от купищата книги и ученическите съчинения, натрупани по прашните кашони. Горещината от готварската печка се беше вдигнала дотук и въздухът в миниатюрното помещение беше спарен. Отворих един прозорец, който проскърца на пантите си, и се заех да отварям книгите около себе си наслуки. Взех една и проследих с върха на пръстите си очертанията на буквите по корицата, после хванах друга и проверих годината на издаване, въпреки че вече я знаех. Отварях на случайни страници и прочитах по няколко реда, после продължавах със следващата и по-следващата книга. Не можех да се съсредоточа върху нито една от тях, не можех да се отърся от спомена за това, което се беше случило днес.

А най-лошото беше, че всичко бе започнало заради предложение от моя страна.

„Покажи ми какво се прави с кокошките и аз ще те замествам в някои дни. Така ще можеш да си починеш.“

Сам бях предложил това онзиден — отчаян ход от моя страна. Сещах се за поне хиляда неща, които предпочитах да извърша, за да спася брака си, вместо да чистя кокоши изпражнения, но всичките ми усилия да направя нещо за Елза се проваляха. Не знам дали от гордост, или от срам, но тя позволяваше само на Мери да й помага за повечето всекидневни задачи, а всеки път, когато я питах как се чувства, отговаряше едно и също: „Чудесно, чудесно“. Така че ми оставаха само кокошите изпражнения. И макар че повдигна вежди, когато чу предложението ми, Мери се съгласи.

От началото на учебната година оставах да спя до късно в събота сутрин, но въпреки че предишната нощ бях оценявал ученически съчинения, днес мъчително се измъкнах от леглото в 5:30 сутринта и се повлякох след Мери през двора на фермата, който дори не беше посивял от здрача преди зората.

Тя ми показа как да събирам, да мия и да складирам яйцата, как да почиствам фъшкиите и как да подменям сламата, където е нужно. Нахранихме кокошките, докато те подскачаха след нас, кълвяха ни по ботушите и ни следяха с празните си изцъклени очи. Тя ми обясни как да проверявам за признаци на заболяване, а след това взе една от кокошките, занесе я зад големия хамбар и я закла.

Дори не бях разбрал какво става, докато Мери не взе ножа.

— Какво правиш?

— Как ти изглежда? — отвърна делово тя.

Острието на ножа блестеше в розово от светлината на изгрева, а кокошката се опитваше да се измъкне от ръката й.

— Болна ли е? От какво?

Очите на птицата вече се въртяха налудничаво и аз не успявах да откъсна поглед от тях.

— Нищо й няма. Просто Уинифред ще идва на вечеря.

С тези думи тя отсече главата на птицата от тялото и по земята плисна кръв. Тялото продължи да се премята и да се търкаля, все едно не осъзнаваше собствената си смърт и отчаяно се опитваше да си възвърне изгубената част. Аз се олюлях и отстъпих назад, докато не се блъснах в стената на хамбара. Ако имах нещо в стомаха си, със сигурност щях да го повърна при вида на този фонтан от кръв. Мери отиде до един кран наблизо и изми ножа, сякаш беше рязала торта за рожден ден, като го въртеше насам и натам, докато не видях отражението на лицето й в острието.

Кокошката заподскача към мен и аз избягах от нея, което накара Мери подигравателно да завърти очи.

— Това е просто кокошка, Питър. В магазина не бягаш от тях.

— В магазина те не бягат към мен! — извиках аз.

— Сигурно ще я изпека на фурна с картофи, но за теб ще приготвя нещо отделно.

Не отговорих. Тя стоеше от едната страна на обезглавената кокошка, а аз от другата, и нямах никаква представа как да отговоря на вежливото предложение да ми приготви вегетарианско ястие за вечеря.

Работата беше там, че повечето ми приятели щяха да останат впечатлени от всичко това. Представях си как казват: „Момичето е кораво“. Дори след като ги поставеше на мястото им по всеки въпрос, за който в бара възникваше спор — от увеличението на минималната работна заплата до литературното въздействие на книгите за Хари Потър върху младежите, родени след осемдесетте — тя винаги ги черпеше по една бира и ги разсмиваше. Ако им бях разказал какво е направила днес, славата й щеше да стане легендарна.

Не знам защо мен ме притесняваше толкова. В същия този бар сигурно бях видял Мери да изяжда поне сто пилешки крилца. Дали не бих имал нищо против жена ми да се храни с мъртви животни, ако нямаше кураж да ги убие лично? Щеше да бъде абсурдна проява на лицемерие. Давах си сметка за това. Но проклетата кокошка не спираше да ме гледа. Окото й се взираше в мен от безжизнената глава, потънала в локва от собствената й кръв.

Някой се разсмя в дневната, а след това по стълбите се разнесе шум от стъпки. Мери се появи на прага и се подпря на вратата, видимо развеселена.

— Намерих едно старо тесте карти за „Черен Петър“ и си помислих, че може да е забавно да поиграем. Но Уинифред каза, че не можем да започнем без теб, Питър.

— Не знам как се играе.

— Много е лесно. Мисля, че дори мама ще може да се справи.

— Не, не ми се играе.

— Какво има?

Мери влезе в стаята и приседна на ръба на бюрото до мен. После протегна ръка, за да отмести кичур коса от очите ми.

— Нищо — отдръпнах се аз.

— Още ли си разстроен заради кокошката?

— Можеше поне да ме предупредиш.

— Престани вече, Питър.

Изрече го толкова пренебрежително, че станах от мястото си и започнах да кръстосвам покрай стената на стаята.

— Значи изобщо не се притесни да го направиш, нали?

— Какво искаш да ти отговоря? Така съм отгледана.

Всичко в нея ми казваше, че проблемът е в мен. Аз бях този, който не беше в нормата. След седем години заедно тя или продължаваше да не разбира моралния избор, който бях направил, или просто не й пукаше. Поклатих глава и взех една книга от купчината до прозореца, като започнах да я прелиствам, все едно вътре имаше нещо особено важно и само трябваше да го намеря.

— Няма ли да слезеш?

Във въпроса й се усети обида, но това не ме интересуваше.

— Не, мисля да пропусна вълнуващата игра на карти със седемдесетгодишните баби.

— Какво ще ти стане, ако се опиташ да станеш част от това семейство?

Пристъпих към нея, като размахвах книгата към хамбара, който се виждаше от прозореца.

— А според теб какво правих тази сутрин? Да не мислиш, че ми беше забавно да събирам яйца и да мъкна бали със слама?

— Не. Знам, че изобщо не ти беше забавно. Нямаше как да стане по-очевидно, дори да се беше опитал специално.

Засмях се така, че прозвуча като лай.

— О, повярвай ми, имаше как да стане по-очевидно.

— Не смятах, че ще бъде така — каза тя с насълзени очи. — Давах си сметка, че ще трябва да свикнем с някои неща, ако се преместим да живеем тук, но ти сякаш дори не се стараеш.

Поклатих глава и се извърнах към прозореца. Ако си мислеше, че да „свикна с някои неща“ означаваше да се превърна в касапин, нямаше какво повече да й кажа.

Тя се поколеба и си пое дъх, като че ли се канеше да добави още нещо, но после чух скърцането на дъските на пода в коридора и бавните й крачки надолу по стълбите.

Останах неподвижен дълго време, после се тръшнах на един стол и отпуснах глава върху книгата, която държах, така че буквите на гърба й се отпечатаха върху челото ми. Истината беше, че наистина исках да стана част от това семейство. Какво ли не бих дал, за да се отпусна и да се шегувам с Мери цяла вечер — или с онази Мери, която беше преди? За да забравя това, което бях научил за нея?

Раздразнено се изправих на стола и захвърлих книгата на бюрото — и тогава за пръв път прочетох заглавието. „Шекспир. Трагедии“.

„Нищо свързано със самоубийства — беше казал директорът весело, седнал пред стъкления си шкаф с модели на трактори, всеки един лъснат до блясък, за да отразява слънчевата светлина. — Предпочитам да не показваме самоубийства на тийнейджъри. Ако има заблудени деца, да не им даваме идеи.“ Ясно — значи не искаше да разстройва психиката на младежи, отгледани да обезглавяват кокошки в бащините си ферми и да товарят крави и свине на ремаркета, за да ги откарат до кланицата.

Прелистих книгата, докато не стигнах до „Макбет“.

„Макбет“ — вероятно най-кървавата пиеса, написана от Шекспир. Щях да имам възможност да излея цели кофи фалшива кръв на сцената, да ги накарам да се избиват един друг и да се наслаждават на смъртта си. В тази пиеса нямаше романтични самоубийства; „Макбет“ беше неподправено кръвопролитие, мотивирано от алчност, лудост и желание за мъст. Шекспир винаги разкрива истинската ни природа и в тази пиеса ни беше показал, че в подходящата ситуация, с подходящия мотив, всеки от нас може да се превърне в кръвожадно чудовище.

Отбелязах страницата и оставих книгата в далечния край на бюрото си, встрани от всичко друго, все едно се боях от скритото в нея.