Минди Мехия
Всичко, което искаш да бъда (16)

Хети

март 2008 година

Пролетната ваканция в Минесота не ставаше за нищо. По това време по земята винаги все още имаше сняг, а от цялото училище само на гимназиалния хор бе предоставена възможност да пътува някъде, защото всяка година участваше в едно състезание в Нашвил. Аз ненавиждах кънтри музика, а Нашвил сигурно беше последното място на земята, където бих отишла на екскурзия, но все пак бе по-добре от Пайн Вали. Порша беше контраалт в хора и непрекъснато говореше за това пътуване до Нашвил, откакто Питър беше обявил списъка с изпълнителите на ролите в пиесата.

Аз бях получила главната роля на лейди Макбет. Порша беше записана като моя дубльорка.

И гледай ти, точно в този момент тя започна да се държи адски странно заради онова проклятие. В началото, когато Питър обяви, че се търсят изпълнители за пиесата „Макбет“, Порша беше споменала за проклятието, но тогава го направи по характерния си начин, все едно разказваше някаква клюка или просто искаше да покаже, че знае повече от останалите. Но след като разбра, че не е избрана за основния състав на пиесата, проклятието изведнъж стана съвсем истинско. На всяка репетиция ни разказваше за най-известните инциденти, свързани с „Макбет“, и докато стигнем до последната репетиция преди пролетната ваканция, вече всички изпълняваха нейния налудничав ритуал за пречистване.

Ето каква беше работата: всеки път, когато някой каже „Макбет“ във физкултурния салон и това не е част от репликата му в пиесата, този някой „събуждаше проклятието“. За да умиротвори божествата на проклятието, въпросният човек трябваше незабавно да излезе на бегом, да обиколи физкултурния салон, да се изплюе през лявото си рамо и да произнесе следното: „Ангели и сили на доброто, пазете ни“. След това някой друг трябваше официално да позволи на виновника да влезе обратно в салона, за да продължим да репетираме.

Първия път, когато Питър каза „Макбет“, Порша се опита да го накара да изпълни същия ритуал и той директно я отряза. Заплаши я, че ще я изключи от представлението, ако дори спомене за това още веднъж. След този случай тя продължи да ни агитира шепнешком, докато всички не започнаха да наричат пиесата „Шотландската трагедия“ или „Господин и госпожа МакБ.“. Порша дори побягваше от салона всеки път, когато Питър изречеше забранената дума, за да не го прави той, и всички останали дубльори я следваха, така че винаги, когато Питър повикаше Макбет на сцената, половината от участниците в представлението захвърляха текстовете си и се втурваха навън като овце. Беше адски смешно. Понякога, докато ги чакахме да изпълнят своя ритуал за умилостивяване, аз се прекръствах с думите: „В името на Отца Макбет, Сина Макбет и Светия МакДух. Амин“. Питър не успяваше да не се разсмее всеки път, когато го казвах.

След последната репетиция преди ваканцията отидох до къщата на Порша, за да се видим за малко. Вместо да гледаме филми, както обикновено, тя само пробваше дрехи за екскурзията до Нашвил, като се преструваше, че се интересува какво мисля за тях.

— Какво ще кажеш за това?

Тя се завъртя в пола до коленете и комбинация от пуловер и жилетка с къси ръкави, които изглеждаха точно както моите дрехи за първия ден от учебната година.

— Този стил ми се струва твърде колежански. Не трябва ли да заложиш на южняшка красавица?

— Това не е костюм за маскарад, Хетс. Искам просто да изглеждам като себе си, но във ваканция. Като себе си без родители.

Тя си сложи чифт слънчеви очила. Фукла. Легнах на нейното легло и провесих глава през ръба, като я гледах от долу нагоре.

— Без родители — одобрих.

— А ти какво ще правиш цяла седмица?

— Ще ходя на работа. Ще си уча репликите за пиесата.

Беше ответен удар от моя страна. Отначало си мислех, че Питър не постъпи много добре, като не даде никаква роля на Порша, но колкото повече ми триеше носа с предстоящото си „фантастично“ пътуване, толкова по-малко смятах така. Освен това наистина възнамерявах да репетирам. Премиерата беше само след три седмици, а аз все още не бях научила както трябва всичките си дълги речи.

— Можеш да ми се обадиш в четвъртък, ако имаш нужда от помощ. Ще имаме свободен ден и най-вероятно ще нападна търговския център „Опри Милс“, но мога да ти отделя един час, за да репетираме заедно.

— Ще видим. Може да успея да накарам Томи да ми помогне за това.

Порша изсумтя подигравателно и аз също се усмихнах, без да искам. Мисълта за Томи Кинакис, който чете на глас нещо, написано от Шекспир, беше също толкова абсурдна, колкото мисълта за Кари Брадшоу зад волана на трактор. Но той ме тормозеше да продължим да се виждаме и през ваканцията и Порша знаеше защо.

— Ще го направиш ли най-сетне с Томи?

Загледах се в един ъгъл на тавана, където паяче усърдно плетеше паяжината си. Бяха минали повече от два месеца, откакто с Питър бяхме ходили в Минеаполис, и изразът „да го направиш с някого“ вече ми се струваше твърде ученически. Чувствах се така, все едно между мен и Порша се е разпрострял цял океан и аз никога повече няма да бъда на нейния бряг. Стана ми неловко за нея и мъчно за мен.

Не бях виждала Питър насаме от онази вечер, когато бяхме на паркинга с живописния изглед, през февруари. Все едно спазвах пост в продължение на седмици, а после изведнъж се озовавах на някакво неочаквано пиршество, където трябваше да изям колкото мога повече храна, за да оцелея до края на следващите пости. Преди да си тръгнем от паркинга в онази вечер, той ми каза същото, което ми беше казал на тръгване от Минеаполис — че нямаме връзка. „Не мога да бъда с теб — каза той. — Не и така, както искаш.“ И аз отново не обърнах внимание на думите му. Завършването на гимназията беше само след няколко месеца, а с това щеше да изчезне най-голямата пречка пред нас. Питър не знаеше, че аз имам планове; вече виждах как ще се разиграе цялата пиеса.

Но междувременно все още трябваше да нося като театрален костюм предишния си живот. Част от мен настояваше да се разделя с Томи още от първата вечер, когато Питър ме целуна, но представлението трябваше да продължи. Всички ни смятаха за двойка, за нещо общо. Всеки ден се случваше някой да ме попита дали двамата с Томи искаме да направим едно или друго и аз винаги отговарях: „Не знам какво му се прави на Томи. Ще го попитам“. А после, в обедната почивка, питах Томи за нашите планове, докато не чуя от него точно това, което исках да ми каже. Винаги се стараех на нашите срещи да има и други двойки, особено откакто беше започнал да пробва разни неща.

— Казах му, че играем само от кръста нагоре.

Порша прибра несесера си за бижута в куфара, който беше оставила до мен на леглото.

— Нали ми каза, че той иска повече от това?

— Ако отказва да ме чуе, проблемът си е негов.

— Може да стане и твой проблем — каза тя.

Порша си облече едно яке и веднага го съблече.

— Какво правя? В Тенеси няма да ми трябва яке. Там ще бъде двайсет и пет градуса.

После седна до мен и заговори съвсем сериозно:

— Виж, Хети… Знам, че според теб въртиш Томи на малкия си пръст, но погледни го все пак. Той е великан.

Тя млъкна, все едно не знаеше какво да каже, което съвсем не беше типично за нея.

— Какво искаш да кажеш, Порша?

— Просто ти казвам да внимаваш.

Оставих я на леглото и се изправих пред огледалото в цял ръст. Беше ми по-лесно да водя този разговор с отражение.

— Казваш ми да внимавам моят приятел да не се окаже изнасилвач?

— Нещо такова.

— И това няма нищо общо с факта, че искаше да го поканиш на среща за Деня на Сейди Хоукинс?

— Шегуваш ли се? Той беше просто един от възможните варианти. Изобщо не го харесвам.

— Очевидно, след като смяташ, че той ще ме насили — казах и се разкикотих. — Престани, Порше. Томи? Наистина ли?

Порша сякаш се обиди, че се смея; просто изсумтя и продължи да избира дрехи и да говори за всички фантастични неща, които ще прави в Нашвил. Преди да заминат, не се видяхме повече, но веднага щом кацнаха, тя започна непрекъснато да ми праща съобщения, което беше съвсем типично за нея. В отговор й пишех разни неща като „Страхотно!“ и „Звучи супер!“, което пък беше типично за Хети.

В крайна сметка Томи дойде у нас във вторник по време на пролетната ваканция. Мама си беше у дома и подготвяше колет за Грег в кухнята. Не се бяхме чували с него от няколко седмици, защото беше на мисия. Никой не знаеше какво точно означава това, но мама веднага започна да подготвя колет за него. Купи му списания, които според нея щяха да му харесат, изпече курабийки и ги опакова в найлон, напъха в колета всякакви дреболии и налепи бележки по тях, за да му каже защо ги изпраща. Сложи в колета и няколко стека цигари — въпреки че мразеше някой да пуши — защото Грег ни беше казал, че цигарите там са по-ценни от парите. На мен това ми звучеше точно като в затвора. Той трябваше да се прибере у дома през юли и понякога хващах мама да разлиства календара, все едно броеше колко страници оставаха, докато отново ще може да започне да диша спокойно. Когато правеше нещо — с други думи, почти постоянно — не се забелязваше нищо необичайно, но щом седнеше на масата за вечеря или четеше книгите си вечер, ръцете й трепереха. Не си спомням да бяха треперили така, преди Грег да замине.

Когато Томи дойде у нас, попита как е Грег. Винаги забравях, че бяха тренирали заедно във футболния отбор, когато Грег беше последната година в гимназията, а ние с Томи бяхме втора.

— Ето, Томи, напиши му нещо — предложи мама. — Той ще се зарадва.

Томи сякаш се стресна от предложената химикалка и хартия, но се намести на един от столовете в кухнята и направи това, което му каза мама. Взех няколко безалкохолни от хладилника за нас двамата, преди да се качим в стаята ми, и докато минавах покрай масата, видях какво беше написал (само с главни букви):

ЗДРАСТИ ГРЕГ. ЗАСТРЕЛЯ ЛИ ВЕЧЕ ОСАМА? ХАЙДЕ НАШТЕ!

ТОМИ

— Искаш ли да отидем някъде с пикапа? — попита ме той, щом се качихме в стаята ми.

Когато седна на леглото ми, наистина приличаше на чудовище и аз неволно си спомних какво ми беше казала Порша. Беше една от онези мисли, които се появяват неканени, но след това не искат да си отидат — все едно някой шепнеше в главата ми: „Изнасилвач, изнасилвач“. Запитах се на какво всъщност беше способен Томи с тези силни ръце и този слаб ум. За пръв път се замислях за това, но виж какво направи Лени Смол в „За мишките и хората“. Всеки път, когато се целувахме в неговия пикап, лостът за скоростите беше между нас, но въпреки това той се опитваше да пъхне ръка под ризата и джинсите ми. И всеки път аз се отдръпвах и му казвах едно и също: „Томи, не“. Като на куче — както се обучава някой нетърпелив лабрадор. След това той се извиняваше, без да го мисли наистина, и в крайна сметка ме закарваше у дома. Но в стаята ми между нас двамата нямаше лост за скоростите. Имаше легло. Вратата беше затворена, а мама бе чак на долния етаж и си тананикаше, докато слушаше музика по радиото.

— Може би по-късно — отговорих и извадих текста на пиесата от раницата си. — Първо трябва да си науча репликите, нали си спомняш? Ще ми помогнеш ли?

— Сериозно ли?

Кимнах и той простена:

— Престани, Хети. Не мога да чета такива неща.

— Добре ще ти се отрази — казах с лека усмивка, която намекваше за флирт, и седнах на леглото до него, като отворих книгата. — Виж, просто трябва да четеш тези места, след които има реплики на лейди Макбет, а после да следиш дали ги казвам правилно.

Посочих му подчертаните места, но Томи мислеше за друго. Придърпа ме към себе си и запечата една мокра целувка зад ухото ми.

— Не сега.

Опитах да се отдръпна, но той ме стисна по-здраво, за да ме задържи до себе си.

— Само малко — промърмори и продължи да ме целува, този път по устата. Другата му ръка някак си се беше озовала на тила ми и държеше главата ми, докато той ме целуваше. Чувствах се така, все едно се задушавам, и дори не можех да си представям Питър, както правех обикновено.

— Томи — успях да кажа най-сетне, когато той спря, за да си поеме дъх.

— Какво?

Ръката му ме стискаше за гърдата. Откъде му пораснаха толкова много ръце?

— Не сега — повторих и успях да се измъкна.

Той изръмжа и се подпря на стената, като дори не се постара да скрие издутината отпред на джинсите си.

— С теб никога не е сега.

— Мама е тук. И наистина трябва да си науча репликите.

— Изобщо не разбирам защо участваш в тази пиеса.

— И аз не разбирам защо играеш футбол — отговорих, като имитирах глупавия му тон и нагласях видеокамерата върху скрина.

— Добре, добре — въздъхна той, взе книгата и се взря в текста, все едно беше на китайски. — Оттук ли?

— Толкова си мил.

Целунах го по бузата и отстъпих назад, към средата на стаята. Докато той събираше смелост да започне да чете Шекспир на глас, аз се подготвих да се превъплътя в лейди Макбет. Загледах се в Томи, докато превъзбуденият тийнейджър не избледня и той не се превърна в инструмент на волята ми. Гледах пръстите му и виждах ръка, която щях да вдигна вместо него, с която щях да убия самия крал. Гледах обърканото му лице и съзирах лудостта, която скоро щяхме да споделяме. Обзе ме студ, толкова силен, че спрях да усещам всичко останало. И най-сетне, когато той се прокашля, за да каже първата си реплика, вече усещах в устата си вкуса на собствената си смърт.

 

 

По някаква причина в петък по време на пролетната ваканция денят се случи съвършен — с онова отблъскващо съвършенство, което се вижда само в телевизионните реклами. Небето беше безоблачно, а топлината на слънцето проникваше чак до костите и лакомо поглъщаше последните останали снежни преспи. Татко веднага хлътна в хамбара, за да подготви селскостопанското оборудване за сеитбата, а мама се зае да разглежда каталози със семена за градината си и да простира чаршафите навън, за да изсъхнат по-бързо. Аз бях като замаяна, защото, когато бях на работа в сряда, Питър беше наминал и ми остави флашка, на която имаше една-единствена снимка за разпечатване. Беше фотография на хамбара.

— Как минава пролетната ваканция? — попита ме небрежно той, когато се върна, за да си вземе снимката.

— Нищо особено.

— Може би в петък сутринта ще стане по-интересно.

— Ммм, надявам се.

Опитах се да го кажа възможно най-отегчено, докато маркирах снимката му на касата, и не дадох израз на вълнението, което напираше да изригне в мен.

Излязох от къщи, все едно отивах на работа, и се обадих в дрогерията, за да кажа, че съм болна. Когато стигнах до хамбара, Питър вече ме чакаше там. Жена му и тъща му бяха в болницата, където цял ден щяха да й правят изследвания, така че двамата отидохме пеша до средата на техния имот, далеч от всички шосета и постройки наоколо. Там се срещаха четири ниви, между които се издигаше великански дъб. Този път и двамата бяхме подготвени. Аз бях донесла ръчно ушито дебело одеяло и книгата, която ми беше подарил за Коледа, а той беше взел кошница за пикник и бутилка вино. Питър се зае да разлиства книгата и да чете на глас от нея, докато си взимахме от сиренето и бисквитите и отпивахме „Пино ноар“ от картонени чаши. За пръв път пиех вино, ако не се брои службата в църквата, и макар че вкусът ми се стори сух и метален, нямах нищо против. Предпочитах да пия вино с Питър, отколкото да изпия цялата бира на света с Томи.

След малко отпуснах глава в скута му, а той се облегна на дънера на дървото, продължи да чете и да ме гали по косата.

Слушах по-скоро гласа му, отколкото самите думи. Започнах да се чувствам като котка, все едно ми се искаше да потъркам глава в бедрото му, да се протегна и да се претърколя по гръб на топлото слънце. Може би виното започваше да ме хваща.

— И така, той прекарва целия си безполезен живот в търсене на V — каза Питър, затвори книгата със замах и я остави настрани.

Обикновено обожавах да го слушам да говори за книги и да чувам ясната, аналитична интонация, с която се обръщаше към класа, но колкото повече беше чел от тази книга, толкова по-потиснат ми звучеше, особено по отношение на този странен герой, който преследваше жената. Попитах го коя е V, за да сменя темата, и той малко се оживи.

— Това е неразрешимата мистерия, въпросът без отговор. Пинчън не е такъв прозаик, че да се опита да му отговори.

Потърках бузата си в крачола на панталона му.

— Е, аз не попитах Пинчън. Попитах теб.

Той замълча за минута, а пръстите му продължиха да ровят в косата ми, като започваха от корените, приглаждаха кичурите на бедрото му и стигаха до земята. Усещането беше хипнотизиращо, пристрастяващо. Искаше ми се завинаги да остана тук, да лежа на слънце и да усещам как ме гали по косата. Очите ми се затвориха сами.

— Би трябвало да ти кажа, че и аз не съм такъв прозаик, но тя е неустоима. Тя те обсебва, докато четеш — като призрак, който те води през всяка страница. — Той отново замълча и се поколеба, преди да добави: — Когато ти подарих книгата, мислех, че V си ти — след около петдесет години.

Засмях се.

— А ти си мъжът, който ме търси?

— Не знам. Сигурно. Няма значение кой съм аз. Важната си ти, коя си ти. Аз все още не знам как да те наричам. С всичките ти имена. Всичките ти самоличности.

— Аз само се преструвам, Питър.

— Не, не е така. Действията на един човек определят кой е той. Не можеш да бъдеш демократ, ако гласуваш за републиканците. Не можеш да се наричаш вегетарианец, ако ядеш пържоли. А твоите действия не образуват една завършена личност. Аз те наблюдавам, Хети. Преди часа клюкарстваш с Порша и насърчаваш всичките й абсурдни идеи, като й подаваш лъжливи реплики. Оставяш Томи да те опипва по средата на стола, а ти се червиш и се кикотиш. Играеш ролята на любимата ученичка на абсолютно всички учители, с които съм говорил, и всеки един от тях си мисли, че ще следваш по неговата специалност. И не мога да открия нито една следа, че всичко това те притеснява. Казваш, че само се преструваш, но ти се разбиваш на хиляди парчета, и всеки път, когато видя ново парче, теб отново те няма. Превръщаш се в някой друг, в цяла тълпа от други хора, и аз започвам да се питам дали Хети Хофман изобщо съществува. Може би съм си въобразил цялата тази история.

Той горчиво се разсмя. Без да отварям очи, вдигнах ръка и прокарах пръст по шева от вътрешната страна на крачола му, докато не стигнах до мястото, откъдето започваше.

— Мислиш ли, че и в момента си въобразяваш?

Погалих го с пръсти нагоре-надолу, докато не усетих как тялото му реагира на ласките ми.

— Хети… — каза той със свито гърло.

— Искаш ли да си въобразиш още нещо?

Протегнах ръка към копчетата на панталона му, но той я хвана.

— Престани.

Надигнах се и седнах, обзета от раздразнение. Ако бях направила това с Томи, той щеше да забрави как се казва, да не говорим за това как се казвам аз.

— Какъв ти е проблемът, Питър? — настоях да узная. — Защо изобщо искаше да се видим днес?

— Това ти харесва, нали? Харесва ти да манипулираш хората. Доволна ли си, когато Томи те следва като куче? Когато Порша те имитира като някакъв безмозъчен клонинг?

— Не. Изобщо не е така.

— Първия път, когато те видях, ти ми каза, че сменяш псевдонимите си, когато вече не са ти интересни. Интересно ли ти е в какво ме превръщаш? Ненавиждам се всеки път, когато си помисля за нас.

— Не искам да се чувстваш по този начин.

— Казала актрисата.

— Това не ми харесва, не разбра ли? — извиках, после сведох глава, за да си поема дъх. — Преди ми харесваше. Преди обожавах това усещане, но вече се чувствам като в капан. Защото няма самоличност, няма герой, на когото да се престоря, така че да не усещам тази празнина в себе си, когато не съм с теб. Мразя това положение. Мразя това, че не мога да избягам от него, че не мога да се спася с преструвки. И всеки ден съм нещастна, защото единственото, което искам в действителност, е да… — Поколебах се. Все още не беше дошло времето да му го кажа.

— Какво? Какво искаш?

— Нищо.

— Престани да ме лъжеш.

— Господи, какъв си учител!

Извърнах се от него, невероятно раздразнена. Изобщо не си бях представяла този ден така. Трябваше да сме заедно на това одеяло, обгърнати в него, да се смеем, да се целуваме и да се наслаждаваме на всеки откраднат миг. Психоанализата трябваше да е последното нещо, с което да му се занимава точно сега.

— Искаш да определиш точния термин за всяко нещо, да го анализираш и да го прибереш в някаква малка кутийка в главата си, до един милион други кутийки като нея. С етикети, дати и кратко резюме. Чудесно. Ще ти дам едно резюме. Искаш да знаеш коя съм аз, така ли? Искаш ли да ти кажа още нещо истинско?

Сърцето ми изведнъж беше започнало да бие учестено. Планът не беше такъв, но думите сякаш сами се надигнаха в гърлото ми. Вече не можех да се крия. Завъртях се обратно към него и го стиснах за ръката, без да я пускам, изпълнена с надежда и страх едновременно при мисълта за това, което щеше да се случи всеки момент.

— Аз съм Хети Хофман, актриса, продавачка в дрогерията CVS и ученичка последна година в гимназията в Пайн Вали. Влюбена съм в Питър Лънд и искам той да се премести да живее в Ню Йорк заедно с мен.

Лицето му застина. Той ме гледа в продължение на цяла вечност, поне така ми се стори, и аз не знаех дали ще ме прегърне, или ще ми се развика. Никога не бяхме говорили за бъдещето. За моето бъдеще, да, но не и за неговото. Не и за нашето. Тази връзка съществуваше извън живота на всеки от нас; в нея нямаше усещане за време или развитие.

Питър внезапно измъкна ръката си от моята, изправи се и отиде до края на клоните на дървото, надвиснали над нас. Аз го последвах.

— Питър? Кажи нещо.

— Какво искаш да ти кажа?

— Кажи „да“.

Той отново се засмя, но този път прозвуча остро. Прозвуча така, че стомахът ми се сви.

— Ами добре. Просто ще дойда в Ню Йорк заедно с теб. Звучи съвсем просто.

— Така е. Така може да бъде.

— Къде ще живеем?

— В някоя стая под наем. Във форума има милиони обяви.

— И как ще плащаме наема за тази стая?

— Спестила съм повече от две хиляди долара. Освен това ще се прехвърля да работя в някоя от дрогериите там.

Изброих адресите на няколко дрогерии от веригата CVS, които бях запомнила от уебсайта на компанията, и протегнах ръка към рамото му, но той се отдръпна.

— А ти ще можеш да преподаваш — добавих аз.

— Имаш ли някаква представа какви са професионалните изисквания в Ню Йорк?

— Какви изисквания?

Той отново се разсмя с онзи ужасен смях. Разговорът се обръщаше срещу мен. Не биваше да става така. Ако бях отделила повече време да проуча нещата, щях да мога да му отговоря. Щях да оборя всяко негово възражение. Но не — той настояваше да бъда искрена с него и аз го правех, като някаква идиотка. А сега дори не искаше да ме погледне. Усетих как отчаянието ме стискаше за гърлото, все едно беше сценична треска, и започнах да подскачам на пръсти — бързо, за да се опитам да се освободя от него, както бях свикнала да правя.

— Ще го измислим. Имаме цяло лято, за да го измислим.

— Цяло лято?

Той повтори думата „цяло“ с онзи саркастичен тон, който използваше, за да ме накара да се почувствам така, сякаш съм на четири години.

— А на теб колко време ти трябва? Хората постоянно заминават за Ню Йорк.

— Нашата ситуация е малко по-сложна, отколкото на повечето хора.

— Не искаш ли да дойдеш с мен?

Не ми отговори и аз едва не се разплаках. После той вдигна ръка към лицето си.

— Искам.

Надеждата и любовта се надигнаха толкова бързо и яростно, че едва не ме задушиха.

— Тогава ела с мен.

— Не е толкова просто — каза той, като най-сетне ме погледна. Очите му бяха изпълнени с отчаяние.

— Всъщност е.

— Аз съм женен, Хети.

— Тогава направи така, че да не си женен.

— Това не е толкова лесно.

— Напротив, Питър. Просто казваш: „Вече не искам да сме женени. Ето ти документите за развода. Довиждане“.

— Нейната майка е на смъртно легло.

— Нейната майка беше на смъртно легло и преди два месеца, когато ти избяга в Минеаполис, за да спиш с мен. Беше на смъртно легло и преди един час, докато ме целуваше под това дърво.

— Мери не бива да разбере за това. Последното нещо, което й трябва сега, е да…

— Не ме интересува кое е последното нещо, което й трябва на Мери. Аз сама ще й кажа. Тя идва в дрогерията всяка седмица, за да взима лекарствата на майка си.

— Няма да посмееш — прошепна той.

Гласът му бе изпълнен със страх. Питър ме сграбчи за ръката.

Наведох се към него — толкова близо, че да почувствам топлината на дъха му, да видя как се разширяват зениците му и как пулсира кръвта в гърлото му.

— Ти не знаеш какво ще посмея и какво няма да посмея, Питър. Забрави ли? С всичките ми имена и всичките ми самоличност, които те подлудяват толкова? — На лицето ми се изписа стегната, яростна усмивка, въпреки че сърцето ми се късаше. — Кой знае с коя от тях ще се срещне Мери следващия път, когато дойде за лекарствата?

Изтръгнах се от хватката му — толкова рязко, че ме заболя — и закрачих обратно надолу по хълма, към хамбара. Искаше ми се да погледна назад и да видя дали не върви след мен, за да ми се извини, но не го направих. Искаше ми се и да побягна — по-бързо, отколкото някой някога беше тичал, — но не направих и това. Продължих да крача по изсъхналите кални коловози от комбайна, който беше минал по полето миналата есен, сълзите напираха в очите ми, а ръката ме болеше там, където ме бе стиснал. Докато стигна до пикапа си, вече хълцах и правех всичко възможно да не се разпадна съвсем. Подкарах към къщи, влязох и видях мама, седнала пред отворения ми лаптоп на кухненската маса. Тя премести поглед от екрана към лицето ми. Очите й бяха натежали от разочарование.

— Трябва да си поговорим — каза тя.