Минди Мехия
Всичко, което искаш да бъда (15)

Питър

петък, 15 февруари 2008 година

Беше изумително как животът просто продължаваше. Човек можеше да направи най-презряното и аморално нещо на света, а след това просто да се качи в колата си и да се прибере. Да отиде на работа. Да си вземе дрехите от химическо чистене. Да мине през магазина, за да купи вино, и да си поговори с родителите на най-добрата приятелка на момичето, с което е спал зад гърба на жена си. Да си плати виното. Да си отиде у дома.

Мери почти не отбеляза пътуването ми до Минеаполис през януари. Бях взел парите за хотела от личната си спестовна сметка, така че тя никога нямаше да разбере за това. Когато се прибрах, ме попита как е онзи приятел, с когото й бях казал, че ще се срещна. Аз отговорих, че е добре и ни е било приятно да се видим. Тя продължи да търка пода, а аз се качих горе, легнах на нашето легло и отново преживях в главата си всеки миг от този уикенд: признанието на Хети в ресторанта и онова, което се случи после на леглото в хотелската стая. И на бюрото. И под душа. „Мили Боже, порази ме.“

Никой не ме гледаше по-различно. Никой дори не подозираше какво съм направил. Това ме накара да се запитам какво друго можеше да ми се размине, докъде можех да стигна с този двойствен живот, и отговорът на този въпрос зависеше единствено от Хети.

Откакто се бяхме върнали от нашето пътуване преди месец, почти не бяхме разговаряли. Нямаше безопасен начин, по който да комуникираме. Не можехме да използваме електронна поща, телефони или интернет — нищо, което да оставя следи — така че връзката ни се превърна в мълчалива игра на воайори. Аз я гледах, докато обядваше с Томи всеки ден в другия край на стола. Тя ме гледаше, докато пишех на дъската по време на час. Когато се разминавахме по коридорите, тя винаги гледаше право през мен и продължаваше да си бъбри с приятелките си. Когато биеше звънецът, аз заставах на прага на класната стая, така че да мога да вдъхна нейното ухание, когато минаваше покрай мен. Винаги ухаеше леко, въздушно, с едва доловим намек за някакъв плод — ягода или малина, така и не можех да разбера. Беше влудяващо да съм толкова близо до нея. И тя сигурно се чувстваше по същия начин, защото един следобед се появи в класната стая под претекст, че има въпроси за пиесата през пролетта, но аз си нямах доверие, че ще се въздържа да я докосна. Затова бързо я изведох навън, пред вратата и гледах през рамото й, докато разговаряхме, като се преструвах, че следя движението по коридора и усещах нарастващото й раздразнение. Най-сетне тя ми остави бележка, едва надраскана с молив в едно от съчиненията си — само място и дата — и аз трескаво я изтрих в стаята на горния етаж, докато сърцето ми биеше лудо.

Мястото беше паркинг до шосето, което следваше живописния бряг на река Мисисипи, с изглед към Уисконсин, но по това време на годината никой не ходеше на екскурзии там. Видях само една друга кола за половин час, докато я чаках да пристигне там. Дръпнах я на задната седалка, без да кажа и дума, и двамата яростно свалихме дрехите си, като дишахме тежко и се извивахме в тясното пространство, докато тя не успя да се настани върху мен, а след това дългото й, стегнато тяло не ме подлуди.

Исках я така, както не бях искал никоя друга. И в същото време се ужасявах от онова, което можеше да направи с огромната си власт върху мен. Тя си мислеше, че аз водя нашата връзка, че аз контролирам ситуацията, но постепенно щеше да осъзнае, че целият ми живот беше като къщичка от карти в краката й — беше достатъчно само една от безбройните й самоличности да я подритне веднъж и всичко за мен щеше да свърши. Жадувах я, бях обсебен и с всеки следващ ден все повече се страхувах от нея.

В петък след случката на паркинга се прибрах от работа и открих Мери заедно с някакъв непознат, с когото обикаляха покрай къщата. Мъжът изглеждаше някъде на нашата възраст и носеше бейзболна шапка, работни ботуши, изцапани със сняг, и колан за инструменти. Когато закрачих нагоре по алеята към къщата, той ми кимна за поздрав. В последно време поглеждах всички хора малко по-внимателно, за да видя дали точно това няма да се окаже човекът, който да ме посочи с пръст и да разкрие на всички останали какво представлявам. Но не беше този мъж, не и днес. Той продължи разговора си с Мери, а аз влязох вътре. Елза беше заспала на люлеещия се стол в дневната. Грабнах една кока-кола и изпих половината на един дъх, докато гледах какво имаше в хладилника и се чудех как отново да видя Хети. Тя можеше да отиде на „посещение“ в някой друг университет през пролетната ваканция. Можехме да отидем в Дюлут или в Чикаго. На Хети много щеше да й хареса в Чикаго.

Мери отвори входната врата и аз бързо затворих хладилника. Тя се приближи до умивалника, без да ми каже дума, и се зае да мие чиниите с изражението на човек, който трябва да довърши някаква дейност, след като е прекъснал за малко.

Аз поех към вратата, сякаш тялото ми инстинктивно отстъпваше от нея. С изключение на храненето и спането вече живеех в стаята на горния етаж. Дори Мери да не се беше държала като пустинен остров през по-голямата част от изминалата зима, към този момент вече щеше да бъде абсурдно да полагам усилия да я достигна. Но тази вечер, преди да изчезна, все пак ме надви любопитството:

— Кой беше този човек?

— Хари Томлин.

— Какво искаше?

— Аз го помолих да дойде.

Тя изглеждаше готова да не добави нищо повече, но след това сви рамене, докато оставяше една кана с дъното нагоре на сушилнята.

— Той ми е приятел от гимназията. Ще му поръчам да смени прозорците.

— Прозорците?

— В тази къща много духа. Няма смисъл да сменяме котлето за отопление, докато не сменим прозорците.

— Котлето за отопление? Дявол да го вземе, Мери, за какво говориш?

Не знам кое ме шокира повече — нейните планове или фактът, че беше решила да ги сподели с мен. Отидох до вратата на дневната, за да се уверя, че Елза все още спи, преди да продължа:

— Ти си тази, която откача всеки път, когато похарча и един цент. Защо наливаш пари — моите пари, да уточня — в тази проклета развалина?

— Не се тревожи, няма да пипна скъпоценната ти заплата. Можеш да си я задържиш. Мама получава социална осигуровка, а аз сама ще изкарвам пари.

— Как? Като продаваш яйца по петнайсет цента парчето?

По устните й заигра лека усмивка.

— По трийсет и пет всъщност.

— Как така?

— Органични яйца от семейна ферма със свободно отглеждани кокошки.

— За какво говориш, по дяволите?

Тя мълча известно време. Беше влудяващо да се опитвам да разговарям с нея, докато стои в профил към мен. Дори не искаше да се обърне, за да разговаряме. Нямаше значение, че в действителност имаше пълното право да ме събори на земята, да ме изрита в топките и да ме изхвърли от развалината, в която живееше с майка си. Но тя не знаеше това.

— Нали си спомняш как ходехме на фермерския пазар в Минеаполис? И как ти винаги говореше нещо за органично и етично земеделие?

Наистина си спомнях, но спомените ми не бяха щедро оцветени с този сарказъм. Аз съвсем честно — и очевидно съвсем наивно — бях смятал, че това са били най-щастливите ни години. Живеехме на втория етаж на малката ни къща под наем във викториански стил и всяка неделя сутрин през лятото четяхме вестника, докато пиехме кафе, като коментирахме отделните теми и си разменяхме страниците, докато масата в трапезарията не се покриеше с разпръснати статии, комикси и останки от купони за намаление, които се бяха срещнали с ножиците на Мери.

След това слизахме пеша до пазара и се разхождахме между сергиите. Понякога си купувахме само една франзела за обяд и я изяждахме по пътя към къщи, като чупехме направо от хляба и го прокарвахме с шейк. Друг път, по-рядко, импулсивно решавахме да си приготвим нещо и се прибирахме с четирийсет домата и чушки, а след това омазвахме цялата кухня в нескопосан опит да приготвим салца. Обикновено това беше моя идея. Мери винаги имаше план и списък за пазаруване, в който хладнокръвно отбелязваше нещата едно по едно, докато обикаляхме пазара.

Когато започнахме да ходим там, тя повдигна вежди при вида на многобройните продавачи от китайската народност монг, но нито веднъж не каза нещо повече от „В моя край не се занимават със земеделие“, и купуваше от всички, които предлагаха добро качество и разумни цени. Разговаряше с фермерите на техния език, обсъждаха валежите и температурите. Не се интересуваше с какви торове са отгледани зеленчуците или как са се отнасяли към добитъка във фермата. Аз бях този, който настояваше да пазаруваме от сергиите с органични продукти, а Мери само въртеше очи и се смееше. Когато се опитах да й покажа статии с проучвания за ефектите от химическите торове и инсектицидите, тя изсумтя и каза: „Има проучвания за всичко. Нали знаеш, че и бездруго някой ден ще умреш?“.

Никога не се беше интересувала от органично земеделие. Откъде идваше това точно сега, по дяволите?

— От известно време съм във връзка с един човек от района на Рочестър, който е организирал цяла търговска операция. С мобилни кооперативи и вегетариански фуражи. Той доставя на ресторантите в големите градове на премиални цени, а от пролетта ще започнем да обикаляме и фермерските пазари.

— За кого говориш?

— Аз, той и още няколко фермери от района. Има голямо търсене на такива продукти. Всички хора от големите градове като теб, които държат да си купуват яйца от щастливи кокошки и месо от крави, отглеждани на пасище и убити по хуманен начин.

Тя поклати глава, когато произнесе последната фраза. Бяхме съгласни по този въпрос, макар и по астрономически различни причини.

— Защо говориш за това, Мери? Нали знаеш, че Елза няма да доживее до другата година.

Тя неволно се сви, когато чу думите ми, и аз веднага се поправих, като понижих тон:

— Съжалявам. Не исках да прозвучи така, но лекарят очевидно беше прав. Тя е все по-слаба с всеки изминал ден. Помни все по-малко от нещата, които чува. Онзиден дори не ме позна.

Не споменах, че точно по тази причина тя се беше държала по-добре с мен, отколкото всеки друг път след сватбата. Беше ме потупала по ръката, наричаше ме „Ханк“ и ме помоли да й прочета няколко некролога от вестника. Ханк с удоволствие го направи за нея. За пръв път от месеци насам се бях почувствал добре дошъл в този дом.

Вече нямаше как да си затваряме очите за това, че забравяше толкова много. В продължение на две седмици всеки ден се беше обръщала към Мери и със слабия си гласец бе настоявала да узнае защо сме купили „тези чушки от пет долара килото“, докато Мери най-сетне й обясни, че те са „луксозните чушки на Питър“. Гледаше прогнозата за времето поне по два пъти на вечер и все пак се изненадваше на следващата сутрин, щом завалеше сняг. Ако кислородът вече не достигаше в достатъчни количества до мозъка й, как щеше да оцелее останалата част от тялото й?

Внимателно подбрах следващите си думи:

— Защо искаш да инвестираш в цял нов бизнес, когато сме тук само временно?

Тя не отговори нищо — и ако трябва да бъда честен, аз вече знаех отговора. Отговорът беше право пред очите ми.

— Ти не си тук само заради Елза — казах и тежко се отпуснах на един от столовете в кухнята, като се взирах в профила й.

Тя не го потвърди, но и не го отрече.

— На теб ти харесва тук. Ти няма да се върнеш в Минеаполис, след като тя почине, нали?

Мери продължаваше да не ми отговаря. Вместо това миеше чиниите и разсеяно изстискваше гъбата, докато се взираше през прозореца на кухнята в необятната белота навън.

— Дявол да го вземе, Мери, отговори ми. Смятам, че заслужавам отговор. Откога го планираш — още преди да се преместим тук?

Мери изплакна една чиния, сложи я на сушилнята и бавно извади от сапунената вода чаша за кафе.

— Ти няма да разбереш — рече най-сетне тя.

— Очевидно не разбирам. Как да разбера нещо, когато не ми го казваш?

Скръстих ръце на гърдите си, твърдо решен да не излизам от стаята, докато не ми каже всичко.

— Просто… — тя спря и поклати глава.

После отново започна, като прехвърляше мократа чаша от едната си ръка в другата и все така се взираше разсеяно навън през стъклото, от двете страни на което се спускаха избелелите памучни завеси на райета:

— Не знам как точно да се изразя. То е като с дърветата.

— Какво?

— В града не можеш да ги видиш — обясни тя и се замисли, преди да продължи: — Там са наблъскани едно в друго и клоните им са заплетени, така че не можеш да различиш къде свършва едното дърво и започва следващото. Режат им клоните, за да не пречат на електрическите кабели и покривите. Понякога ги отбелязват с червен пръстен на дънера, така че да ги отсекат, защото корените им са пораснали твърде много под тротоарите. Тъжно е да ги гледаш такива — изкривени и обезобразени, подрязани до неузнаваемост. Но тук можеш да видиш дърветата такива, каквито са всъщност. През целия си живот съм ги гледала как растат по края на полето, като шевове на одеяло, ушито на ръка.

Очите й потънаха в боровете зад гаража и гласът й омекна, така че не звучеше остро и твърдо, както в последно време към мен.

— Растат нависоко покрай фермите, за да ги пазят от вятъра, и можеш наистина да ги видиш. Можеш да проследиш силуетите им, да забележиш как се извиват клоните. Някои са тънки, с остри форми. Други са дебели и здрави. Някои са превити като старци срещу вятъра. Тук можеш да разбереш природата им. Не го бях осъзнала, докато не се върнахме и не започнах отново да дишам както трябва. Веднъж се прибирах пеша от фермата на Уинифред и просто спрях, за да се загледам във формата на дърветата на хоризонта. Бяха като портрети, всяко едно от тях, и това беше най-красивото нещо, което съм виждала през живота си. Тогава разбрах, че не мога да се върна. В града не можех да дишам; там с всеки изминал ден се задушавах все повече и повече.

— Но ние живеем в града — възразих, защото се чувствах длъжен поне да се опитам да приведа някакъв аргумент за противното. — Нашият живот е там. Приятелите ни, твоята работа. Твоят мениджър каза, че по всяко време можеш да се върнеш там.

Логиката беше изцяло на моя страна. Знаех го, думите ми звучаха правилно, но някак си отекваха глухо, когато се сблъскваха с красноречието на Мери.

— И да работя в бежова клетка два на два метра по десет часа на ден? Без слънчева светлина? Обградена от застоял въздух и наплашени, разгневени хора? Не, Питър. Не мога да прекарам живота си по този начин. Тази година няма да подновя договора за арендата на част от земята, а следващата пролет ще купя още кокошки. Ще бъда фермер — като баща ми и неговия баща. Ще свържа съдбата си със земята.

Известно време след това и двамата не казахме нищо повече. Тежестта на решението й надвисна като покров в стаята, като ни принуди да замълчим и да си дадем сметка за това, което и двамата вече знаехме. Накрая тя приключи с чиниите, остави гъбата на умивалника, за да се изсуши, и седна срещу мен.

Аз я погледнах — за пръв път наистина я погледнах от месеци насам. Преображението, което бях доловил в нея — преображението, което не приемах — беше завършено. Момичето, за което се бях оженил, имаше дълги, блестящи кичури руса коса, които се посипваха изпод воала по сватбената й рокля. Страните й бяха поруменели, докато се приближаваше към олтара, а очите й просветваха от сълзи и неподправена емоция. Жената, която седеше срещу мен, сякаш не изпитваше никакви емоции — от нея се излъчваше единствено спокойна самоувереност. Романтиката се беше стопила от нея, както се стопяват формите на пълничките деца или жените след раждането, така че се беше превърнала в нещо по-силно, в нещо цялостно и завършено. Думите й за дърветата отекваха между нас — чиста поезия, достойна да украси страниците на всеки пасторален роман — и аз едва сега осъзнах колко беше красива и колко незначителен бях станал за нея.

— Значи това е всичко? Няма ли значение какво искам аз?

— Ти ще трябва сам да направиш своя избор: дали искаш да останеш с мен, или не.

— Как точно съм „с теб“ сега? Ние не си говорим. Не сме правили секс от миналата есен. Господи, Мери, какво се случи с нас?

Тя замълча за известно време — толкова дълго, че се запитах дали отново не се беше оттеглила в мълчанието си — но сетне си пое дъх и тихо призна:

— Мисля, че ми беше по-лесно да съм ядосана на теб за това, че тук не ти харесва, отколкото на себе си, понеже не ми харесваше защо сме дошли.

Преди да успея да отговоря нещо, Елза влезе с несигурни крачки в кухнята, като кашляше немощно и питаше какво ще вечеряме. Автоматично се заехме с това. Аз помогнах на Елза да се настани на масата, а Мери сервира нещо от електрическата тенджера, което изядох, без да усетя вкуса му. Докато стане време да се кача горе, където се загледах в хамбара с кокошките през прозореца на нашата спалня, гневът ми срещу Мери се беше изпарил. Нейната честност беше заразителна. Винаги се бях смятал за добър човек — храня се правилно, тичам и живея с внимание към останалите и природата, каквото и да означава това, мамка му! Но всъщност беше вярно точно обратното. Аз бях мъжът, който изневеряваше на жена си, докато тя се грижеше за умиращата си майка. Бях абсолютно лайно.

Съблякох се и бях започнал да търся пижама, когато Мери се качи в спалнята.

— Под завивките в коша — каза ми тихо тя и мина близо покрай мен, за да облече собствената си пижама.

Двамата си легнахме и останахме неподвижни за малко. После Мери се обърна настрани и аз усетих, че ме гледа. Господи, щеше да й бъде по-добре с всеки друг, освен с мен. Може би онзи човек, който ремонтираше прозорци, си беше падал по нея в гимназията. Двамата вече можеха да си имат три деца и истинска империя за отглеждане на кокошки. Вместо това баща й беше умрял, майка й умираше, тя нямаше деца и мъжът й беше отвратителен егоист. Тя заслужаваше толкова повече от мен.

— Права си за прозорците — казах.

— Знам.

Мина още една минута, през която продължих да гледам към тавана и нито един от двамата не се престори, че заспива. После Мери се подпря на лакът.

— Ще останеш ли? — попита ме тя. — Знам, че нещата не вървят, но това може да се промени, нали?

Това, което се промени, беше положението на ръката й, която се мушна под завивките и се отпусна на гърдите ми.

— Мери…

Всичко, което не можех да кажа, се съдържаше в двете срички на името й. Не, Мери. Вече е твърде късно, Мери. Когато се затвори за мен, аз не успях да те изчакам, Мери.

Устните й докоснаха врата ми и аз затворих очи. Поех си въздух. Ръката й се плъзна надолу по корема ми и аз я хванах, за да я спра.

— Това не е добра идея.

— Питър — каза тихо тя. — Нека да опитам.

Нямах никакво право. По вените ми потече самоненавист, когато ръката й се освободи от моята и откри ритъма. А после и аз опитах, като я претърколих по гръб с намерението да върна неочаквания й жест, опитах да се държа като истински съпруг, опитах да компенсирам факта, че дори в този момент Хети продължаваше да ме зове от дълбоките сенки на съзнанието ми.