Минди Мехия
Всичко, което искаш да бъда (23)

Хети

11 април 2008 година

Хамбарът се издигаше над езерото, подобно на водно чудовище, тъмен и заплашителен на хоризонта, като в сцена от филм на ужасите, в която героите отиват някъде, където не бива да стъпват — но аз се развълнувах, когато го видях. Томи спря на паркинга до брега на езерото и остави двигателя да работи.

Тялото ми все още жужеше от пиесата, от адреналина на сцената и прожекторите, от усещането за възхищението на публиката, затаила дъх, докато ме гледаше. Всичко беше минало перфектно. Декорите не бяха паднали, никой не беше пострадал, никой не беше припаднал. Никой не си забрави репликите, а двамата с Мат направо ги отнесохме. Гледай си работата, Порше. Знаех си, че след генералната репетиция тя тайно се надяваше да падна и да си счупя ръката, така че самата Порша да изиграе ролята на лейди Макбет и самодоволно да обяснява на всички за силата на проклятието. Може би утре все пак щеше да се случи нещо. Не ме интересуваше, дори да се срути целият физкултурен салон. Нищо друго нямаше значение, освен тази вечер.

Останах дълго след края на постановката, след като почти всички останали си бяха тръгнали, като се опитвах да видя Питър. Надявах се да ми даде някакъв знак, че ще дойде тази вечер, затова не бързах с преобличането. Оставих окървавения си костюм на един стол, окачих короната си на стената и облякох новата си лятна рокля с тънките презрамки и меките жълти плисета. Когато излязох, все още нямаше и следа от Питър, но Томи ме чакаше. Очите му светнаха, когато видя роклята ми, и аз разбрах какво трябва да направя. Той беше още по-щастлив, когато му казах да ни закара на езерото Кросби. Колкото и да ми беше неприятно, само му се усмихнах и повече не проговорих по пътя.

След като пристигнахме, той отвори тайното отделение на вратата откъм страната на шофьора и извади една плоска бутилка. Отпи голяма глътка от нея и ми я подаде.

— Какво е това? — Подуших течността и смръщих лице.

— Бърбънът на баща ми. Опитай го.

Успях само да навлажня устните си, преди да ми се повдигне. Томи се разсмя.

— Това е по-гадно и от бира.

— Не пие. Не прави секс. Ти си направо ангелчето на татко, нали?

Но Томи се усмихваше, когато го каза, и седна по-близо до мен. Опита се да пъхне ръката си зад гърба ми, но аз се отдръпнах в ъгъла.

— Томи, трябва да поговорим.

— За какво?

— Вече не мога да излизам с теб.

— Какво?

Повторих го, без да поглеждам към него, като усещах разгорещеното объркване в погледа му. Беше толкова изкушаващо да се върна към старата си роля, за да не го нараня. Погледнах към хамбара, поех си дъх и си напомних онова, което бях казала на Порша преди по-малко от час — повече няма да влизам в роли.

— Какво говориш? Да не са те преместили в друга смяна в дрогерията?

— Не — отвърнах със спокоен глас. — Искам да се разделим.

Усетих как се отдръпна от мен в своя край на кабината. Мина известно време, преди да ме попита защо.

— Защото отиваме на различни места. Между нас няма да се получи.

— Заради секса е, нали? Виж, съжалявам. Няма повече. Обещавам.

След като искаше да го играе по този начин, добре. Поне нямаше да бъде лъжа.

— Знаеш как се чувствам от това. Просто вече ме караш да се чувствам неудобно през цялото време. Все едно трябва да се защитавам от теб, нали разбираш?

— Добре, разбрах. Няма повече да правя така, дори на бала.

— На бала?

Думата ме свари напълно неподготвена, сякаш дори не беше на английски. Бях толкова погълната от пиесата и Питър, че изобщо не се бях замисляла за абитуриентския бал.

Блестящи рокли, танци по двойки, позиране за снимка с мама и татко пред нашата къща. Всичко това ми се струваше толкова… ученическо.

— Ще ходим заедно с цялата банда. С момчетата говорихме да вземем лимузина под наем, както си трябва.

— Аз няма да ходя на бала.

— Всички ще отидат — възрази Томи, все едно нямаше нужда от други аргументи.

Само ако знаеше какво мисля за всички.

— Не и аз.

Дори не можех да си представя колко щеше да бъде ужасно. Да танцувам с Томи във физкултурния салон, като се опитвам да не му позволявам да ме опипва, докато Питър стои в ъгъла заедно с останалите дежурни учители, потънал в нещастието си. Щях да прекарам цялата вечер в опити да измисля как да го заговоря, а той щеше да се подразни от това — от страх, че някой от двамата ще каже твърде много или ще се загледа твърде продължително в другия.

Отпуснах глава в ръцете си.

— На някои момичета не им е писано да отидат на бала, Томи.

Седалката се наклони назад, когато той отново се премести по-близо до мен. Веднага щом почувствах дебелите му пръсти на гърба си, рязко се изправих. Лицето му беше потънало в сянка, изпълнено с колебание и обида.

— Дръпни се, Томи.

— Какво направих, Хети? Какво толкова лошо направих?

Гласът му го предаде и аз видях адамовата му ябълка, която подскачаше на слабата светлина от паркинга. Не издържах повече да седя и да го слушам как плаче за едно момиче, което дори не съществуваше.

Рязко отворих вратата, грабнах си чантата и изскочих навън.

— Къде отиваш?

— Където си искам.

Лицето му се изпълни с горчивина.

— Всички ме предупреждаваха да не излизам с теб, защото си откачалка, която никога няма да се навие. Явно са били прави.

— Тогава върви да си намериш някоя друга, с която да отидеш на бала, Томи. Не се съмнявам, че ще се уредиш с някое момиченце, което с радост ще ти даде да го чукаш.

Затръшнах вратата и се отправих към тъмния край на паркинга, където ме очакваха дърветата, готови да ме скрият от погледа му. Чух как прозорецът на пикапа се отвори зад мен.

— Къде отиваш, по дяволите?

— В Ню Йорк! — извиках, без да се обръщам. — Изчезвай, Томи.

Изтичах сред бурените и намерих началото на пътеката, а после изчаках двигателят на пикапа да форсира и колата да изхвърчи от паркинга, като хвърляше чакъл изпод гумите си. Стомахът ми се преобръщаше от това, че му се бях разкрещяла и се държах толкова лошо с него, но така беше по-добре. Сега нямаше да се опита да се сдобрим в понеделник. Щеше да каже на Дерек и останалите момчета от отбора каква кучка съм, те щяха да се съгласят с Томи, да го напоят с бира и да приключат с цялата история.

Когато ревът на пикапа заглъхна, започнах да чувам и другите шумове. В езерото квакаха първите жаби тази пролет. Изсъхналите бурени от миналата година шумоляха на вятъра, а някъде недалеч бухаше сова. Сякаш се чуваше откъм хамбара.

Нощта се успокои около мен, неприятните ми чувства се стопиха и аз осъзнах, че съм свободна — най-сетне бях сложила край на тази ужасна роля, която си бях измислила сама.

Понесох се по пътеката, докато лунната светлина се отразяваше от водата и ми посочваше пътя. Звездите бяха изгрели и по небето нямаше нито едно облаче. Това щеше да ми липсва. В Ню Йорк сигурно не се виждаха звезди, дори в Сентрал Парк — но тук, където единствената друга светлина идваше от паркинга далеч зад мен, се чувствах така, сякаш съм застанала на ръба на Слънчевата система. В небето имаше хиляди светлини, които примигваха, проблясваха и пулсираха в нощта. Виждах спътниците и планетите, а единственото нещо на линията на хоризонта беше хамбарът срещу мен. Беше впечатляващо — сияен спектакъл, в който цялата вселена се отваряше пред мен, и аз се почувствах по същия начин, както винаги, когато вдигах очи към небето: все едно бях едновременно гигантска и миниатюрна. Да, звездите наистина щяха да ми липсват.

Когато влязох в хамбара, запалих фенера, който бях оставила в ъгъла, и проверих колко е часът.

10:17 вечерта. Все още беше рано. Питър сигурно в момента заключваше сградата на училището.

Нямах нищо против да почакам: така щях да имам възможност да репетирам онова, което исках да кажа. Вече не играех роля — бях приключила с това — но би било добре да се подготвя, за да съм сигурна, че от устата ми наистина ще излязат онези думи, които исках да кажа. Последния път, когато се бях опитала да говоря открито и честно с Питър, нищо не се беше получило както трябва и аз не исках да допускам тази грешка отново. Не и сега, когато това щеше да бъде последният ни шанс.

След като приключих с репетицията, започнах да танцувам в хамбара — донякъде за да се стопля, защото не си бях донесла пуловер, който да облека върху роклята, и донякъде защото от разговора с Томи се бях замислила за балове. Какво ли щеше да бъде да отида на бал — но не на абитуриентския на гимназията в Пайн Вали във физкултурния салон, а на истински официален бал, облечена с красива рокля и придружавана от кавалер с фрак? Започнах да танцувам валс, като държах ръцете си протегнати от двете страни на невидимия си партньор в танца — едно-две-три, едно-две-три, точно както ме беше научил татко в дневната, когато бях на десет години и току-що бяхме гледали „Лешникотрошачката“.

Мисълта за това дотолкова ме погълна, че се унесох в играта на сянката си по стените на хамбара и едва не изпищях, когато се обърнах към счупения прозорец и видях човешки силует.

Сърцето ми заби учестено и аз отпуснах ръце, като същевременно се спънах в една дъска на пода. Силуетът не помръдна известно време, но после бавно пристъпи напред и аз видях, че беше Питър. Гледаше ме с крайно необяснимо изражение. Мислех си, че ще ми се смее, когато ме види да се държа така детински, но лицето му изглеждаше унесено. Той се скри зад ръба на прозореца и се появи отново на вратата, като спря на прага. Очите ни се срещнаха.

Не казах нищо, защото не исках да нарушавам вълшебството на мига. Приближих се до него и протегнах ръце, като придърпах едната му ръка на кръста си, а другата вдигнах във въздуха. Обгърнах рамото му със свободната си ръка, като запазих подходящата дистанция между двама танцови партньори. Бяхме почти еднакво високи, така че очите ни бяха едни срещу други. Видях как се кани да възрази, усетих как магията на момента отслабва влиянието си върху него и леко го дръпнах към себе си, като се впуснах в танцовите стъпки. Едно-две-три. Едно-две-три. И тогава, като по чудо, той започна да танцува валс с мен.

Въртяхме се по-бавно, отколкото се бях въртяла в самотния си танц преди малко. Той кръжеше внимателно с мен в помещението, като заобикаляше ръба на водата, без да откъсва очи от моите. Нито един от двамата не се усмихваше. Усетих как кръвта ми запулсира по-топло и по-бързо, така че в корема ми се пробуди познатото усещане, както всеки път, когато ме докосваше Питър. Усетих също, че и той се чувства по същия начин.

След като се носихме в сухата половина от хамбара в продължение на цяла вечност, или поне така ми се стори, отстъпихме към средата на помещението и прекъснахме танца. Питър пусна кръста ми и бавно ме завъртя два или три пъти с протегната ръка, а после отстъпи назад, докато не останаха да се докосват само върховете на пръстите ни, а сетне и те се разделиха. Той отпусна ръката си до тялото и двамата останахме изправени един срещу друг, като дишахме тежко.

— Не знам какво правя тук.

— Танцуваш с мен — казах аз.

Опитах се да не усложнявам нещата, но с Питър никога нищо не беше просто. Той въздъхна и аз усетих, че всеки момент ще възникнат пречките; все едно се изкачваха нагоре по гърлото му. Пристъпих напред и вдигнах ръка.

— Почакай. Просто почакай. — Поех си дълбоко дъх и си спомних какво исках да кажа. — Ти ще бъдеш ужасен баща.

Питър отвори уста. Сетне я затвори. Накрая каза:

— Благодаря ти.

— Премислих всичко. Познавам те, Питър. Знам, че си мислиш как трябва да направиш най-доброто за детето и да останеш с Мери, но тя никога няма да си тръгне от Пайн Вали. Значи или ще останеш тук като в капан и ще ненавиждаш всяка минута от живота си, или в крайна сметка все пак ще се разведете и ще въведете това дете в някаква ужасна съдебна битка за правата върху него и то ще реши, че е виновно, задето мама и татко се мразят заради него, и ще остане белязано за цял живот.

И после какво? Ще се върнеш в Минеаполис, за да се опиташ да започнеш живота си отново, съвсем сам, и бездруго няма да виждаш детето си, защото ще бъдеш твърде далеч, за да пътуваш за свижданията по два пъти в месеца — толкова, колкото разрешават от съда на повечето бащи. А дотогава аз ще бъда на двайсет и няколко или на трийсет и няколко и сигурно ще съм омъжена за някой тип от Уолстрийт, когото поначало съм харесала, защото малко ми е заприличал на теб, но вече ще го мразя, защото изобщо не ме разбира, и ще съм майка на децата му, които съм сигурна, че не искам.

Питър се опитваше да потисне усмивката си.

— Как се казва?

— Бари — отвърнах и поклатих глава, все едно го бях казвала милиони пъти и не можех да се отърся от това име, сякаш беше дъвка, залепнала на подметката ми. — Казва се Бари. Представяш ли си?

— Ами да. Не забравяй, че Бари има добра кариера. Сигурно сте съсобственици на вила в Хемптънс. Бари може да ти осигури живота, който заслужаваш.

— Бари е задник — заявих аз.

Питър избухна в смях, а аз продължих в ролята си на разочарована съпруга:

— Никога не ми помага за децата и непрекъснато излиза да пие с приятелите си. Как мислиш, кога за последен път ме е завел на театър, да не говорим за това да ме пусне на кастинг за някоя пиеса?

Смехът на Питър заглъхна и той поклати глава, като ми се усмихваше.

— Господи, според мен на света няма нито един Бари, който да е в състояние да те спре.

Отидох до мястото, където бях оставила чантата си, и извадих един малък ключ от шкафче, после се върнах при него и го сложих в ръката му.

— Ето ти парите. Един вид.

Докато го гледаше, Питър сбърчи чело по онзи начин, който толкова обичах.

— Какво е това?

— Нашето бъдеще.

— Ние… — започна той, като подчерта тази дума, а по лицето му се стопи и последната следа от веселост — нямаме общо бъдеще, така че какво е това, по дяволите?

— Автогара „Грейхаунд“, шкафче номер двайсет и четири. Билетите ни са вътре.

От гърлото му се изтръгна задавен стон и той се извърна от мен, като стисна ключа в юмрука си. Дъските на пода проскърцаха, когато закрачи твърде близо до водата.

Продължих да говоря, като внимавах да запазя спокоен тон:

— Ще заминем в седмицата след завършването. Запазила съм място в хостел за две седмици, докато си намерим стая под наем. С останалите от твоите пари и моите спестявания ще можем да платим депозита и наема за два месеца. Аз мога да се прехвърля в три различни дрогерии от веригата CVS, които набират персонал в момента, докато ти покриеш професионалните изисквания за учител в Ню Йорк, но според мен междувременно трябва да си намериш работа в някое издателство.

Той отново се завъртя към мен; никога не го бях виждала толкова ядосан.

— Ти си луда.

— Предпочитам думата „проактивна“.

— Ти ме излъга. Каза ми, че искаш да ми върнеш парите и да се сбогуваме.

— Така е. — Пристъпих към него. — Искам да се сбогуваме заедно — с този хамбар, с този град, с тази отвратителна ситуация. Няма нужда всичко да свършва по този начин — и двамата да сме нещастни и разделени. Можем да избягаме. Можем да започнем живота си заедно.

— Искаш да започнеш живота си с мъж, който е готов да изостави жена си и нероденото си дете?

— Искам теб, Питър. Просто теб. А не етикетите, с които непрекъснато се опитваш да ни обозначиш. От цели седмици не съм мислила за нищо друго, освен за нас. И ето какво разбрах.

Отпуснах ръка на рамото му и макар да усетих как мускулите му се напрягат и сковават, той не се отдръпна.

— Разбрах, че когато те срещнах, бях недосегаема. Никой не ми се отразяваше по никакъв начин. Никой не ме караше да се смея или да плача. Чувствах се така, все едно съм над всичко това, но в същото време — и под него. Разбираш ли? Бях като някаква празна обвивка от човешко същество. А ти беше като светлина, която ми даде куража за пръв път да погледна вътре в себе си. Но аз не знаех, че и ти си повреден. Ти беше направил всички погрешни избори — беше допуснал всички грешки, които щях да допусна и аз, ако не бях открила коя съм. И ти имаше нужда някой да те спаси, точно като мен. И сега, когато се спасихме, когато се открихме един друг, аз не мога да се откажа от това. Не мога да прекарам остатъка от живота си, като знам, че съм те имала и съм се отказала от теб.

Усетих сълзите, които се стичаха по лицето ми, и ги видях и в очите на Питър. Сякаш му беше трудно да заговори, защото преглътна тежко, преди да каже:

— А Мери? Как мога да я зарежа така?

— А как можеш да останеш с нея, когато си влюбен в мен?

— Ще се намразя, ако си тръгна.

Той се опита да измъкне ръката си, но аз сграбчих ризата му с две ръце.

— Ще се намразиш повече, ако останеш.

Заизбутвах го назад, към един сух ъгъл на хамбара; сенките ни все повече се смаляваха.

— И тя също ще те намрази, защото ще разбере. Жените винаги разбират. Тя ще разбере, че виждаш някой друг всеки път, когато правиш любов с нея.

— Хети…

— И детето ти също ще те намрази, защото заради теб майка му ще е нещастна.

Продължих да го избутвам назад, докато не се блъсна в стената. Той ме хвана за китките, за да се опита да ме отблъсне. Но аз продължих, все по-силно:

— И в училището ще те намразят, защото не се вписваш там. Защото си по-талантлив и по-интелигентен от тях и те го знаят. И целият град ще те намрази, защото ти никога няма да бъдеш един от тях. Ако останеш тук, ще залинееш. Ще се превърнеш в един стар, кисел, безполезен…

Той се хвърли срещу мен, като ме накара да млъкна с брутална целувка, сграбчил главата ми с двете си ръце. Ахнах от силата му, а той ме завъртя и ме блъсна в стената. Извиках, но той не спря. Благодаря ти, Господи!

— Питър… — започнах да повтарям името му, докато той сграбчи косата ми с ръце, пъхна коляното си между моите и ме повдигна.

— Това ли искаш?

— Да — намерих с ръце колана му и го разкопчах. — Да, винаги.

Той простена името ми, сякаш го изтръгваха насила от него, и след това и двамата не говорихме повече. Паднахме на пода, като дори не си направихме труда да си свалим дрехите, обзети от отчаяна нужда един за друг. Случи се грубо, бързо и силно, а когато всичко свърши, той легна на пода и ме придърпа към себе си, за да ме прегърне здраво.

Известно време не казахме нищо, докато успокоявахме дишането си. После аз се подпрях на лакът и му се усмихнах.

— Трябваше много отдавна да започна да те обиждам.

— Изумявам се, че изобщо някога си успявала да откриеш нещо позитивно, което да ми кажеш.

— Имам богато творческо въображение.

Той се усмихна, но усмивката беше като сянка, която премина по лицето му. Отпуснах длан на брадичката, съвсем нежно, и го погледнах в очите.

— Ела с мен в Ню Йорк.

Той отговори на жеста ми по същия начин, като се протегна нагоре и ме погали по лицето.

— Не мисля, че мога да го направя.

После затвори очи и постави ръката си върху тях.

— Но, господи, освен това не мисля…

Сърцето ми прескочи един удар.

— Не мисля, че мога да те оставя.

— К-какво?

Той изведнъж се надигна и седна, като ме дръпна със себе си, напълно объркана, сетне ме хвана с две ръце, погледна ме в очите и преглътна тежко:

— Обичам те, Хети Хофман.

— И аз те обичам.

Сърцето ми се удряше в гърдите — по-силно, отколкото през цялата вечер. Всичките ми карти вече бяха на масата. Не беше останало нищо, което да кажа или да направя. Решението беше негово.

— Нямам много пари — каза той.

— И аз.

— А след като си плащам издръжката за детето, ще имам още по-малко.

— Няма нищо.

— Не знам каква работа ще мога да си намеря, преди да покрия професионалните изисквания за учител в Ню Йорк.

— Ще работиш в издателство, КниженПлъх.

— Ще трябва да кажем на родителите ти, преди да заминем.

Това ме накара да замълча.

— Говоря сериозно, Хети. Не мога повече да водя двойствен живот. Ще трябва да го направим докрай или да не го правим изобщо.

Беше мой ред да преглътна тежко.

— Баща ми ще те убие.

— Тогава ще умра с чиста съвест.

Поех си дълбоко дъх, преди да отговоря:

— Добре. Ще им кажем заедно. Но първо ще заключа шкафа с пушката.

— Аз сам ще кажа на Мери. Когато свърши учебната година.

Двамата останахме загледани един в друг, а лицата ни бавно се озаряваха от усмивки. Дишах учестено и плитко, обзета от нарастващо вълнение.

— Значи ще дойдеш с мен в Ню Йорк?

По лицето му се четеше ликуване; изведнъж видях какъв трябва да е бил като дете. С открито и изпълнено с надежда лице, не белязано от нещастие.

— Ще дойда с теб в Ню Йорк.

Изпищях и се хвърлих към него, като го прегърнах и се разсмях, когато и двамата се претърколихме на пода. Започнах да го целувам по цялата глава, докато той не откри скитащите ми устни и не ги спря с дълга, дълбока целувка. Не вярвам някой някога да е бил толкова щастлив, колкото бях аз в този миг. Чувствах се така, все едно не мога да задържа цялото това щастие, все едно не се побираше в мен, а се изливаше навън от пръстите, от очите и гърдите ми, като обливаше в светлина и най-тъмните ъгли на този окаян хамбар.

— Обичам те, обичам те… — не спирах да повтарям, докато отвън не се чу нещо.

Двамата се отдръпнахме един от друг и се извърнахме към прозореца, но навън нямаше нищо друго, освен вятъра, който ме накара да потреперя. Питър погали настръхналата ми кожа и въздъхна:

— Става късно.

— Не, рано е — усмихнах се аз.

Наслаждавах се на мисълта, че ще имам възможност да му противореча до края на живота ни.

— А на теб ти е студено — продължи той, като ми разтриваше раменете. — Защо нямаш връхна дреха?

— Фермерските момичета са корави.

— По-добре да е вярно, защото трудното едва сега започва. Да кажем на всички. Да скъсаме с всичко.

Обгърнах врата му с ръцете си.

— В такъв случай ще ми трябват още малко целувки, за да се подготвя за това.

След още няколко минути той отново се отдръпна от мен.

— Наистина трябва да тръгваме. Нали няма проблем да се върнеш сама до колата си?

Почти бях забравила, че колата ми не беше тук, но не му го казах. Не исках да започвам новия ни живот с това, че не мога да се оправям сама. Просто щях да се обадя на Порша и да я накарам да ме вземе от паркинга. Тя сигурно още беше в закусвалнята „Деъри Куин“ с останалите от пиесата.

— Тръгвай. Аз трябва да свърша нещо — казах и взех чантата си.

— А това?

Питър вдигна ключа от шкафчето, който явно в някакъв момент беше паднал на пода.

— Вземи го. Нали ти казах, че тази вечер ще ти върна парите?

— А ти си пример за честност и почтеност, нали така? — попита той, като пристъпи към мен и ме прегърна през кръста.

— Точно като теб. От нас ще излезе страхотна двойка.

Той ме целуна за последен път, за да издържим до следващия път, когато ще се видим, и си тръгна. Понечих да извадя телефона си, но изведнъж ме завладя еуфория. Всичко проблесна в главата ми — всеки миг и всяко решение от последната година, които ме бяха довели до това място в живота ми.

Прегърнах се сама и се завъртях още няколко пъти, сетне изрових видеокамерата от чантата си, нетърпелива да разкажа на обектива за всяка секунда от чудото, което се беше случило току-що.