Минди Мехия
Всичко, което искаш да бъда (10)

Дел

вторник, 15 април 2008 година

ТИЙНЕЙДЖЪРКА УБИТА С НОЖ В ПАЙН ВАЛИ,

ЖЕРТВА НА ПРОКЛЯТИЕ?

Броени седмици преди да завърши гимназията, едно осемнайсетгодишно момиче е намерило смъртта си недалеч от Пайн Вали. От кабинета на шерифа на окръг Уобаш потвърдиха самоличността на жертвата: Хенриета Сю Хофман, позната на приятелите и роднините си като Хети. Тялото е открито с многобройни рани от нож в събота вечер, в един изоставен хамбар до езерото Кросби. Засега не са задържани никакви заподозрени, но от кабинета на шерифа оповестиха, че „работят по всички версии“. Една от уликите води към необичаен виновник: проклятие на четиристотин години. Според Порша Уен, близка приятелка на жертвата…

— Дявол да го вземе.

Хвърлих вестника обратно на масата, без да прочета статията до края. Новината беше публикувана на първа страница в централния всекидневник в Минеаполис, а в местния вестник бяха отпечатали цял разтвор с колаж от различни снимки на Хети, взети от архивите на гимназията. Убийството на Хети вече беше централна тема в местните новини — хората искаха да научат повече, когато жертвата беше младо и красиво момиче — но след като и глупостите от „Макбет“ бяха стигнали до медиите, щяха да ни налазят всички откачалки и репортери от целия щат. Това щеше да създаде напрежение, което можеше да се отрази на нервите на убиеца — а един дявол знае на какво е способен един изнервен убиец.

Беше 5:30 сутринта — твърде рано, за да сляза долу и да започна да блъскам по вратата на семейство Уен — така че отново прегледах списъците със заподозрените и уликите, които бях съставил, изядох си портокала и се опитах да забравя за медиите.

Портокалите бяха подарък за рождения ми ден от сестра ми, която живееше във Флорида. Всяка година ми изпращаше огромен колет и така ме разглезваше, че вече не исках да погледна бледите воднисти портокали, които продаваха в магазина. Всяка сутрин изяждах по един портокал от колета, като го белех направо над кофата за боклук и гледах как от всяко парче кора пръскат миниатюрни капки сок. Ръцете ми поемаха уханието му и продължаваха да го носят през целия ден, колкото и да ги миех след това. Беше хубава миризма — ярка и свежа — и през тази седмица щях да имам нужда от нея. Колкото повече се заравях в живота на Хети, а образът на окървавеното й тяло с подути крака ме чакаше в мрака зад клепачите ми всеки път, когато затворех очи, толкова по-сладък и свеж ми се струваше всеки портокал.

Докато дъвчех, прочетох списъците си. Вече разполагахме с двама вероятни заподозрени: Томи и мъжа, който се беше подписвал като К. П., така че Джейк се беше заел да установи кой е, като провери интернет-историята на жертвата. От съобщенията, които беше запазила Хети, можехме да предположим, че ги свързват поне две неща. И двамата обичаха изкуството — актьорското майсторство, книгите и други подобни — и нито един от тях не си падаше по живота в провинцията. Нито веднъж не бяха споменали имена — нито собствените си, нито на някой друг — нито пък някакви места или събития, така че беше трудно да разберем повече за него. Беше ясно, че се гордее с образованието си. Обичаше да използва сложни думи и през повечето време звучеше адски претенциозно, но Хети явно си падаше по това. Момиче като нея сигурно беше харесвало такива мъже. Сигурно беше решила, че е изискан. Знаехме, че са си разменяли съобщения в продължение на около месец — първо си говореха за книги, а после бяха започнали да си говорят за секс, но след това бяха открили кой е човекът от другата страна, някак си във връзка с „Джейн Еър“. В този момент мъжът явно беше прекратил комуникацията помежду им. Във всеки случай след това Хети беше спряла да записва съобщенията от него. Не можех да докажа, че все още са били във връзка след миналия октомври, но цялата история ми изглеждаше подозрителна. Поне засега той беше единственият човек, който явно бе искал Хети да изчезне, а това бе достатъчно, за да го включа в списъка на заподозрените.

Списъкът с уликите изглеждаше малко по-обещаващ. Разполагах със семенната течност по бельото на Хети, а снощи бях получил и доклада от криминологичната лаборатория, в който пишеше, че са открили още семенна течност в един от използваните презервативи, открити на дъното в наводнения хамбар. Изпратих ги за анализ заедно с бельото и пробата от Томи. По нито един от останалите предмети не бяха намерили пръстови отпечатъци, което означаваше, че са били там поне от няколко дни преди това, следователно не бяха част от нашето местопрестъпление. Записах в списъка на уликите и дамската чанта на Хети, както и визитната картичка на Джералд Джоунс, която намерихме в нея. Неговото алиби с пътуването до Денвър беше потвърдено, но все пак беше театрален режисьор, така че сигурно си падаше по изкуството. Значи не беше лош кандидат за ролята на К. П. Тази сутрин беше хванал ранния полет до Рочестър, затова възнамерявах да започна работния ден с него.

Но онова, което наистина ми се искаше да намеря, беше проклетото оръжие на убийството. От престъплението вече бяха минали четири дни — сто часа, през които убиецът можеше да го е скрил, да го е заровил някъде или да го е почистил, за да не останат никакви следи. Вчера Шел беше приключил с претърсването на езерото и не го бе открил. Колкото повече се отдалечавахме от петък вечерта, толкова по-малко вероятно беше да го намерим.

Около шест часа сутринта чух, че семейство Уен се размърдват, и им дадох половин час, преди да сляза на долния етаж. Отвори ми госпожа Уен и ми направи знак да вляза, като подвикна нещо на мъжа си. Господин Уен се показа с широка усмивка, изпълнен с гостоприемство, докато не попитах за Порша — тогава сбърчи чело и застина за миг, преди да кимне и да я повика. Докато чаках, забелязах котката, която си лежеше на дивана и гледаше на другата страна, все едно се срещахме за пръв път. Аз също се престорих, че не я познавам.

Порша беше висока колкото баща си и имаше кръглото лице на майка си, но по държание не приличаше на нито един от двамата. Тя нахлу в стаята, облечена в розов халат, с боси крака и развята коса, като настояваше да узнае:

— Разбрахте ли вече?

Баща й се скара на техния език и тя отстъпи малко.

— Разбрахме много неща, Порша. За какво питаш?

— Кой е убиецът? Кой е убил Хети?

— Ако знаех, тази сутрин щях да си имам друга работа. Вместо това… — Разтворих вестника и го хвърлих на масичката за кафе. — Явно обичаш да даваш интервюта, а?

Тя сви рамене.

— Вчера в обедната почивка идваха в училището. Не исках да ги лъжа. Проклятието съществува.

— Но нямаше нищо против да ти обърнат специално внимание, нали? И очевидно нямаше нищо против да играеш ролята на лейди Макбет вместо Хети.

— Какво трябва да означава това?

— Всеки момент в града ще се изсипят всякакви откачалки в търсене на интервюта и ако всеки път скачаш пред микрофона, както си направила тук, може би ще те покажат във всички вестници и телевизионни канали в страната. Доста приятно, нали?

— Престанете! — извика тя и се разплака.

Господин и госпожа Уен стояха зад нея, напълно неподвижни.

— Аз бях най-добрата й приятелка. Не мога да повярвам, че е мъртва.

— Ако си била най-добрата й приятелка, трябва да знаеш разни неща за нея. Лични неща. Неща, което не би казала на никой друг.

Изчаках, докато хлипането й се успокои.

— Трябва да знам тези неща, Порша.

— Какви неща?

— С кого се е срещала преди Томи?

— С никого.

— Не си е падала по никого?

— Не, тя винаги се подиграваше на Маги и останалите момичета, които излизаха с много момчета. Казваше, че са напреднали в това отношение, но са изостанали умствено.

Тя се засмя през сълзи и аз също се засмях, колкото и да не исках. Това звучеше точно като някое от остроумията на Хети.

— Добре, значи не е имало момче от училището. А някой, с когото се е запознала на друго място, например покрай пиесата в Рочестър миналата есен?

Порша поклати глава.

— Има ли още нещо, което да знаеш за Хети? Нещо, което ти е доверила? Нещо, което ти е изглеждало необичайно?

Тя сви рамене и вдигна лице, като избърса очите си с ръкава на халата.

— Не знам. Имам предвид, аз си мислех, че си казваме всичко, но…

Но очевидно Хети не се беше доверила на най-добрата си приятелка до такава степен, че да й разкаже за К. П.

— Преди няколко седмици — започна тя, като все още хлипаше и хълцаше — пикапът на Хети се беше счупил на някакво забутано шосе на юг от Зомбрута. Оставих всичко друго, за да отида да я прибера — току-що се бях завърнала със самолета от екскурзията на училищния хор в предишния ден, — но тя дори не искаше да ми каже къде е била или защо носеше куфар. Накара ме да я закарам в търговския център „Апачи“ в Рочестър и каза, че трябва да свърши нещо. Не искаше да ми каже какво и не искаше да ходя с нея. Много се ядосах. Прекарах цял час в магазина Gap, като чаках да ми прати съобщение. Когато най-сетне се върна, куфара го нямаше, а тя изглеждаше… не знам, уморена, но щастлива.

— Какво е направила с куфара?

— Нямам представа. Когато я попитах, каза само: „Чака ме“.

— Как изглеждаше този куфар?

— Малък, като за ръчен багаж. Черен, с колелца.

— И ти не знаеш къде е била по-рано този ден или къде е ходила, докато ти си чакала в търговския център?

— Не, когато се върна, лицето й беше почервеняло и беше задъхана, но веднага смени темата. Купи си една лятна рокля, а на мен купи някаква тениска, все едно току-що се беше сетила, че съм там, а след това, по целия път обратно към къщи, ми каза общо две думи. Дори не ме попита как е минала екскурзията на хора. — В гласа й се бореха гняв и тъга и тя не спираше да си бърше очите. — След този ден сякаш всичко беше наред, но тя все едно вече не беше там. Въпреки че продължавахме да си говорим и да излизаме заедно, се държеше странно.

— Как така?

— Не знам. Например в петък след пиесата й казах, че е била страхотна, а тя само се засмя и отговори, че няма повече да влиза в роли. И аз й казах: „О, значи ще се оттеглиш от сцената на осемнайсет години? Можеш ли да го кажеш по-драматично?“. Но наистина стана така. Това наистина беше краят.

Порша избухна в бурни ридания. Родителите й стояха на прага — майка й стискаше кърпа за съдове, а баща й беше свел глава.

— Добре — казах, посочих към тавана и изчаках да ме забележи. — Ако се сетиш за нещо друго, знаеш къде да ме намериш, нали?

Тя кимна и излезе от стаята, като потъна зад стената, която образуваха телата на родителите й. Кимнах и на двамата и си тръгнах, без да чакам да ме изпратят. Може би нямаше връзка с убийството, но все пак исках да разбера какво е правила Хети с този куфар и защо изобщо го е носила със себе си.

По пътя към Рочестър се обадих на Джейк и му разказах за това. Той беше зает да изиска съдебно нареждане, за да провери няколко уебсайта, които Хети беше посещавала често, но все пак ми каза, че ще попита в полицейското управление в Рочестър дали не знаят нещо за изоставен багаж.

Докато шофирах, продължих да мисля за разговора с Порша. Хети не беше споделила на най-добрата си приятелка за К. П. или къде е била през онзи ден, когато се беше счупил пикапът й, и не бе позволила на Порша да разбере какво е направила с куфара. Обикновено, когато някой оставяше багаж на скришно място, се готвеше да избяга, но от какво се беше наложило да избяга тя? Тайните на Хети ставаха все повече. Как щеше да реагира Бъд, ако се наложи да му разкажа за това? Ако трябваше отново да му отнема дъщерята?

Част от мен не можеше да спре да се надява, че следите от ДНК ще съвпаднат с пробата на Томи. Това щеше да бъде проста и ясна история — история, която през годините бях чувал десетки пъти в различни варианти, но винаги с едни и същи ключови моменти. Двойката се кара, скандалът излиза от контрол и мъжът убива жената. Не беше престъпление, което мога да разбера, но ми бе станало ужасно познато. Всичко останало — проклятието, тайният любовник, вероятният опит за бягство от къщи — сякаш идваше от някакво съвсем друго място. В мислите ми отново се появи образът на Хети — пронизана и окървавена от кръста нагоре, с подути крака във водата от кръста надолу, а аз бях приклекнал до нея и се опитвах да събера заедно двете й половини, които не съвпадаха помежду си.

Отбих от шосето и влязох в центъра на Рочестър в търсене на поредното парче от мозайката.

 

 

— Тя беше любителка, разбира се. Това беше пределно ясно още от първия ден на репетициите.

Джералд Джоунс беше висок като върлина и облечен изцяло в черно. Но не като Джони Кеш, а по-скоро като Фред Астер в ролята на крадец, който се промъква през комина. Бяхме седнали в офиса на театъра в Рочестър и той беше прекарал последните десет минути, като бършеше сухите си очи и ми показваше „сценични фотографии“ от пиесата „Джейн Еър“, в която бе режисирал Хети миналата есен. На мен ми изглеждаха като най-обикновени снимки.

— Отначало дори не можеше да се ориентира на сцената. Наложи се да я стегна малко, но до втората седмица вече знаеше всичко необходимо, а ако не се смята техническата страна на нещата, беше истинска мечта за всеки режисьор.

— Защо?

— Беше съвършената актриса. Като неоформена глина. Беше достатъчно да кажа „повече уязвимост“ или „напрежение“ и тя веднага променяше изпълнението си точно толкова, колкото трябва. Ролята я изпълваше изцяло — жестовете, изражението, Стойката, интонацията и силата на гласа. Избрах я за тази роля, защото се представи добре на кастинга, а й видът й беше точно какъвто ми трябваше. Виждате ли?

Той вдигна една снимка на Хети, на която тя стискаше шала си в ръце и се взираше в някакъв мъж с палто и шапка.

— Беше слаба, така че можеше да докара този изпит външен вид, но освен това в нея гореше огън — нещо винаги недоизказано, — което й даваше невероятно сценично присъствие. Публиката се влюбваше в нея всяка вечер, точно както и господин Рочестър.

— Този мъж ли е господин Рочестър?

— Да.

— Имаше ли нещо между тях двамата зад кулисите?

Той изглеждаше искрено изненадан от този въпрос.

— Не. Господи, разбира се, че не. Мак е щастливо женен, с две деца.

— Но вие току-що казахте, че той е бил влюбен в нея.

— Неговият герой беше влюбен в нейната героиня.

Прозвуча така, все едно говореше на малко дете.

Изчоплих последното парченце портокал, останало между зъбите ми, и разбърках снимките по бюрото му.

— А ти? Беше ли влюбен в Холи?

— Джейн.

Този път той го произнесе едва ли не буква по буква, сякаш току-що ме беше понижил от малко дете в умствено недоразвито куче.

— Името на героинята беше Джейн. И не, не съм бил влюбен в нея. Какво намеквате?

— Може да си искал да се гушкаш с новата си звезда. Да намачкаш тази неоформена глина.

Той се засмя кратко.

— Не мисля, че моят партньор Майкъл ще одобри този намек.

От начина, по който каза „партньор“, веднага ми стана ясно за какво говори.

— Хм — казах аз и извърнах поглед. — Добре.

Джоунс очевидно не беше К. П. Дори да не броим това, че играеше за Другия отбор, изобщо не беше реагирал на компютърния псевдоним на Хети. Въздъхнах.

— Защо смятате, че съм имал връзка с Хети?

— Намерихме чантата й на дъното на езерото. Убиецът я беше хвърлил във водата, след като я беше нарязал с ножа. Можеш ли да обясниш защо визитната ти картичка беше едно от малкото неща, които е носила със себе си?

— О!

Самодоволството му се изпари и той сякаш най-сетне осъзна, че Хети наистина е мъртва. Седна пред снимките си и се загледа в тях невиждащо.

— Не бях говорил с нея от няколко месеца. Дадох й визитната си картичка, след като приключихме с пиесата, за да й помогна. Тя искаше да замине за Ню Йорк, нали разбирате, а аз все още имам някои познати там. Казах й да ми се обади, когато реши да се премести.

— Спомена ли кога смята да го направи?

— Мислех, че се кани да замине веднага след като завърши гимназията.

— Кога говори за последен път с нея?

— На Коледа. Аз й изпратих една от старите си видеокамери, а тя ми се обади по телефона, за да ми благодари.

— Видеокамера?

В стаята на Хети нямаше нищо подобно.

— За какво й е?

— Някои актьори ги използват, за да репетират. Записват се, а после се гледат. Хети имаше талант и аз исках да й помогне да го развие. — Той се усмихна със съжаление — Освен това току-що си бях купил нова видеокамера и Майкъл ми забрани да внасям ново оборудване в къщата, преди да се отърва от старото.

— Добре. Сещаш ли се за някой друг, с когото може да се е сближила покрай пиесата? Може би някой, с когото се е запознала на репетициите?

— Не съм забелязал нищо такова. Тя винаги беше много заета, защото ходеше и на училище, и на работа. Идваше и си тръгваше от репетиции, без да говори кой знае колко с никого, и дори си пишеше домашните, докато репетирахме малкото сцени от пиесата, в които не участваше.

— Имаш ли архив на хората, които са си купили билети, за да гледат тази пиеса?

Оказа се, че такъв архив наистина съществува, и след като го попритиснах, той се съгласи да ми даде да прегледам разписките за купените билети, без да се налага да се снабдявам със съдебно нареждане за това. Беше черна работа, която по принцип трябваше да прехвърля на Шел, но в това разследване исках да бъда на първа линия. Ако си бях останал в кабинета, за да подписвам чековете за заплатите или да участвам в пресконференции, докато някой друг издирва убиеца на Хети, щях да се побъркам. Седнах от другата страна на бюрото на Джоунс и се заех да вадя всички разписки за зрители от мъжки пол, за да ги изпратя на Джейк. Имаше много. Кой да предположи, че толкова много хора ходят на театър?

Джоунс донесе кафе и на двамата и ме загледа, докато работех. Мина известно време, после той тихо отбеляза:

— Но това не беше пиесата, която уби Хети.

— Престани — отвърнах аз, като продължавах да прелиствам разписките.

— Значи не вярваш в проклятието?

— Не. Не вярвам, че някаква история за призраци може да убие някого.

— Явно никога не си чувал за безредиците в „Астър Плейс“.

Той се приближи до един шкаф за документи и се зае да рови в него, докато не извади два листа хартия.

— Уилям Макреди е бил един от най-добрите британски актьори в началото на деветнайсети век. Ето го.

Вдигнах очи и видях портрет на дребен мъж с перука, който беше отметнал глава и се усмихваше на нещо извън рамката. Приличаше ми на човек, който укрива данъци.

— Супер — казах и се върнах към заниманието си.

— По същото време в Щатите изгрява славата на Едуин Форест, който играе в Ню Йорк.

Той ми показа и другия портрет. Мъжът на него беше набит и червендалест, със стърчаща черна коса. Приличаше на побойник.

— В началото на кариерата си двамата били приятели, докато Форест не гостувал в Лондон, за да играе в „Макбет“. Публиката го освирквала и Форест решил, че за това е виновен Макреди, който накарал хората да го направят от професионална завист. Няколко седмици след това Макреди излязъл на сцената, за да играе Хамлет, а Форест се изправил от мястото си в залата и започнал да му се подиграва за изпълнението. Лондонското общество веднага го отхвърлило и той се принудил да се върне в Ню Йорк.

— Тази история има ли някаква поука, Джоунс?

Погледнах телефона си и видях, че имам две пропуснати обаждания, и двете от Джейк.

— През май 1849 година Форест и Макреди играли едновременно в две конкурентни постановки по „Макбет“ — в една и съща вечер, в различни театри в Ню Йорк. Цяла армия от почитатели на Форест нахлула в „Астър Опера Хаус“, твърдо решена да прекрати постановката, в която участвал Макреди. Тълпата изпочупила сградата на театъра с камъни и се опитала да я запали, при което местната милиция открила огън срещу тях.

— Само заради двама театрални актьори?

— По онова време те били като днешните кинозвезди. Онази вечер загинали над двайсет души, а стотици други били ранени. Това е най-страшната трагедия в историята на театъра. И тя е предизвикана от „Макбет“.

— Предизвикана е от тълпа идиоти и полицаи, които не са си свършили работата както трябва.

— Но защо е започнало всичко? Заради „Макбет“. Заради ужасното изпълнение на Форест в Лондон, което предизвикало цялата вражда помежду им. А в коя пиеса са участвали и двамата във фаталната вечер? В „Макбет“. История за един човек, който извършва поредица от убийства, за да спечели короната. Човек, който не е луд. Човек, който не е манипулиран от никого. Най-обикновен човек, привлечен от изключителното зло. За това се разказва в „Макбет“ — и в продължение на четиристотин години тази пиеса привлича насилието към себе си като нощна пеперуда към пламъка на свещта.

Той прибра портретите и погледна снимката на Хети на бюрото си. Заговори по-тихо, все едно историята, която беше разказал, го беше изтощила.

— Ти ще откриеш убиеца, който ти трябва, шерифе. Ще намериш оръжието, мотива и всичко останало, от което имаш нужда, за да влезеш в съда. Онова, което няма да откриеш, е проклятието. За него няма веществени доказателства. То е катализаторът. То прави така, че всичко да достигне до точката на кипене.

Бях застинал, заровил ръце в разписките. Нещо в думите му накара спомените да се върнат. Понякога ги нямаше с години, все едно бяха зараснали и намерили покой, а после изведнъж отново усещах парещия барутен дим в очите си и миризмата на влажната джунгла в ноздрите си и тогава се налагаше да ги заравям отново. Човек може да си тръгне от една война, но войната никога не го напуска.

— Непрекъснато се случва обикновени хора да правят изключително зли неща. Повярвай ми.

Той леко се усмихна и кимна в знак, че приема думите ми.

— Ти би трябвало да знаеш.

Отново се заех с работата си и поклатих глава.

— Знаеш ли какво всъщност е тази пиеса? Най-удобното извинение да пледираш за невменяемост.

Джоунс се засмя и в същия момент телефонът ми звънна отново. Беше Джейк и този път му вдигнах.

— Какво си открил?

— Защо не отговаряш на обажданията ми?

— Господи, Джейк! Когато решиш да се ожениш, по-добре си намери жена, която обича да носи панталони.

— Можеше да сме открили оръжието, с което е извършено убийството. Или във фабриката да е станала експлозия.

— Ако беше станало нещо такова, щяха да ми се обадят от централата.

— Просто искам да кажа, че няма как да знаеш. Винаги може да е нещо важно.

— Е, важно ли е?

— И още как, по дяволите! Открих кой е К. П.

Най-сетне, първата добра новина за деня. Точно бях в настроение да натикам този извратеняк в месомелачката.

— Получил си съдебното нареждане за интернет?

— Да, така че влязох в нейния профил и открих стотици съобщения до мъж, който се подписва като „КниженПлъх“.

— К. П. — промърморих аз.

— Точно така. Затова влязох и в неговия профил и открих адрес на електронна поща. Проследих го и…

Не успях да чуя повече високотехнологични подробности, защото тъкмо в този момент обърнах лист хартия и прочетох едно име, от което всичко си дойде на мястото. Пуснах останалите разписки на масата и се загледах в името, отпечатано с черно мастило, като си припомнях последните няколко дни.

— … и така, когато получих регистрацията от електронната поща, името на мъжа се оказа…

— Питър Лънд — прекъснах го аз.

— Откъде знаеш? — възкликна той, ядосан колкото си искаш.

Джералд Джоунс не беше толкова добър актьор, за да успее да се престори, че не подслушва, а последното нещо, което ми трябваше сега, беше още някаква пикантна информация да достигне до пресата. Ако Хети беше имала любовна афера с учителя си от гимназията, журналистите щяха да накацат в Пайн Вали като мухи на мед.

— Няма значение. Отивам натам. Ще го докарам в управлението до трийсет минути.

— Ще дойда с теб.

— Никъде няма да ходиш. Искам да разпечаташ всички съобщения от електронната поща на Хети. И да изнесеш онзи счупен факс от стаята за разпити. И да провериш дали има готова кана с кафе.

— Ще играеш доброто ченге, така ли?

— Не, просто съм жаден.

Затворих и хвърлих чашата, която ми беше дал Джоунс, макар че беше наполовина пълна. Той се ухили.

— По някаква причина намирам утеха в мисълта за това, че в клишето за строгия, но справедлив шериф има толкова много истина.

— Няма нужда да ми благодариш — казах, изправих се и му стиснах ръката. — Довиждане, Джоунс.

Поех обратно по магистралата към Пайн Вали със сто и шейсет километра в час и включени сигнални светлини. От скоростта ми стана по-добре. Помогна ми да се освежа и да забравя за изминалата сутрин. След по-малко от петнайсет минути вече влизах в сградата на гимназията в Пайн Вали, а директорът ме посрещна на входната врата.

— Господин шериф. Нещо ново за Хети?

— Иначе нямаше да дойда тук, за да изкарам един от учителите от клас.

— Кой ви трябва?

— Лънд.

Директорът направи някаква физиономия, сякаш му беше трудно да преглътне този факт, после извика на секретарката си да се обади за заместник.

— Насам.

Двамата поехме към класните стаи и той ме отведе до края на един коридор.

— Трябва ли да знам нещо за Питър? — попита той, когато стигнахме до вратата.

Почуках на прозорчето и видях как Лънд вдигна очи от компютъра си и застина за миг. Посочих с пръст първо към него, а после към краката си. „Докарай си задника тук.“

— Има много неща, които сигурно би трябвало да знаете за него — отвърнах аз, докато го гледахме как се суети и казва нещо на учениците си. — Но мен ме интересува само едно от тях.

Питър излезе и погледна първо към единия, после към другия.

— Господин шериф. Открили сте нещо ново за Хети?

— Всъщност да. Трябва да дойдеш с мен в управлението.

— Не може ли да почака до края на деня? Имам часове.

Той махна зад себе си и се обърна към директора, който го гледаше така, все едно се опитваше да си го представи с нож в ръка.

— Ние ще се оправим с учениците — каза директорът. — Иди да си вземеш нещата.

Лънд се подчини и двамата се отправихме навън към полицейската кола. Пуснах го да се вози отпред.

— Какво мислиш за тази глупост с проклятието? — попитах аз, докато излизахме от паркинга.

Долових как цялото му тяло се отпусна, когато чу този въпрос.

— Пълна безсмислица.

Засмях се и той се отпусна още повече.

— Имам предвид, че самата легенда не е нищо повече от параноично суеверие. Истинското проклятие е да си имаш работа с актьори — или в моя случай с младежи, които вярват в тази безсмислица и превръщат живота на режисьора си в истински ад. Нали видя как Порша Уен стресна всички в неделя?

Кимнах.

— През цялото време се държеше така и разказваше тези глупости на всички, които бяха готови да я слушат.

— А Хети слушаше ли я? Двете с Порша бяха адски близки.

— Не — каза той и гласът му притихна. — Не, Хети беше една от малкото, които не се връзваха на това. Тя беше… различна от повечето тийнейджъри. Тя виждаше каква е разликата между действителността и илюзията.

Той понечи да каже още нещо, но после сякаш размисли.

Когато пристигнахме пред управлението, накарах Джейк да го заведе в стаята за разпити, а аз си налях чаша кафе и зачаках да изстине. По улицата минаха два микробуса на новинарски канали, а от тротоара се чуваше гласът на Брайън, който убеждаваше Нанси да организира още една пресконференция. Отпих от чашата си и се отправих към стаята за разпити.

Джейк, който изпълняваше ролята на бодигард до вратата, ми подаде една папка, когато влязох. Лънд изглеждаше доста по-притеснен, отколкото преди няколко минути. Седнах и отворих папката, като започнах да чета съобщенията от електронната поща и да отпивам от кафето си. След малко Лънд се приведе напред, за да види какво чета, и явно видя достатъчно, защото отпусна глава в ръцете си.

— Значи ти си „КниженПлъх“, а? — подхвърлих аз, като почуках с пръст по името на една от страниците.

— Господи! Аз… аз не знаех коя е тя. Всичко беше анонимно.

— Имаш предвид, че сте били непознати?

— Да! — каза той и вдигна глава, докато аз продължавах да пия кафе и да прелиствам страниците. — Да, точно така.

Вдигнах един лист и отметнах глава, за да мога да го прочета ясно:

— „Прокарвам ръка по вътрешната страна на бедрото ти, до гънката на слабините. Пръстите ми са като шепот по кожата ти, като предложение, на което не можеш да откажеш“.

Джейк се изкикоти. Бях прочел тази глупост със същия тон, с който четях менюто за закуска при Сали. Вдигнах очи към Лънд. Той беше почервенял като цвекло.

— На всички непознати ли правиш такива… предложения?

— Не, аз я познавах. Имам предвид, че не знаех коя е, но си мислех, че я познавам. Разменяхме си лични съобщения от няколко седмици. Бяхме станали близки помежду си.

— Аха. И на мен така ми изглежда.

— Какво е разпечатала? Господи, нима е разпечатала само сексуалните разговори? Веднага щом разбрах коя е, сложих край на това. Имам предвид незабавно. Това не е ли разпечатано?

Той здравата се беше изпотил и се опитваше да види какво чета. Хвърлих поглед към Джейк, който полагаше всички възможни усилия отново да се държи като корав и безизразен служител на закона, след като се беше изкикотил преди малко.

— Всъщност да.

Той въздъхна от облекчение и сякаш се спаружи като балон.

— Значи знаете. Всичко свърши. Нищо не е станало.

— Не ми се вярва жена ти да е съгласна, че нищо не е станало. Подозирам, че и Хети не е смятала така. Ако се вярва на това тук, тя е била здраво хлътнала по теб. — Поклатих глава и добавих: — По някаква причина.

— Хети наистина се опита да говори с мен, след като си дадохме сметка каква е… ситуацията. Дори се срещнах веднъж с нея, лице в лице, за да сложа край точно защото тя искаше отношенията ни да… да продължат.

— А ти изобщо не се изкуши, така ли? От толкова хубаво младо момиче? Интелигентно, също като теб. Почитателка на книгите и живота в големия град.

— Не. Не.

Той поклати глава, като поглеждаше първо към мен, после към Джейк.

— Тя беше ученичка, беше… беше дете. Можех да вляза в затвора заради това, за бога. Да не говорим, че щях да изгубя работата и брака си.

— Ти все още можеш да ги изгубиш, Лънд. Ние можем да се погрижим за това, ако искаш.

— И все пак нищо не се случи. Аз й казах, че трябва да престане, че никога няма да отвърна на чувствата й, и тя наистина продължи нататък с живота си. Започна да излиза с Томи Кинакис. Едва тогава най-сетне повярвах, че целият този кошмар е останал зад гърба ми — когато започнах да ги виждам заедно по коридорите. Останах с впечатлението, че бяха двойка до края на годината, макар и да не разбирам защо. Той е просто един едър, заплашителен идиот. Разпитахте ли го вече? Той се държеше така, сякаш тя му е лична собственост — едната му ръка винаги беше на раменете й, докато я водеше по коридора, все едно тя не можеше да ходи сама.

— Явно си я наблюдавал доста внимателно, за да забележиш всичко това.

— Изобщо не ме интересуваше какво правят останалите ученици, когато не са в час. Но да, наблюдавах Хети. — Раменете му увиснаха, когато го каза — може би от срам, а може би от облекчение, че най-сетне си го е признал. — Как да не я наблюдавам? Продължавах да се страхувам, че може да реши да ме издаде.

— Е, значи ситуацията се е развила доста благоприятно за теб. Тя вече не може да ти направи нищо лошо, нали така?

— Не! Как изобщо можа да го кажеш?

Той рязко се изправи на стола си, изпълнен с негодувание.

— Осрах се, признавам си. Давам си сметка за това. Аз съм задник и кофти съпруг.

— Няма спор.

— Но то няма нищо общо с факта, че Хети беше най-интелигентната и обещаваща ученичка в цялата гимназия. Тя… разбираше какви са хората само с един поглед. Понякога си беше смущаващо, все едно виждаше право вътре в теб. Искаше да замине за Ню Йорк през есента и аз не се съмнявах, че щеше да бъде в стихията си на Източното крайбрежие, в забързания живот в големия град. Не се съмнявах, че щеше да постигне нещо невероятно в бъдеще. И освен това изпитвах облекчение, признавам си. Защото след като тя заминеше, аз щях да имам възможност да продължа със собствения си живот.

— Вероятно не си искал да чакаш до следващата есен. Или пък Хети е решила, че ще й трябват пари, за да замине за Ню Йорк, или по-висок среден успех в дипломата.

Болеше ме да говоря за Хети по този начин, като я обвинявам в толкова грозни неща, но нямаше как да й го спестя. Трябваше да разбуля всички тайни, които криеше тя — и ми оставаше само да се надявам, че ще успея на свой ред да скрия някои от тях от Бъд и Мона.

— През последните няколко месеца съм говорил с Хети само в час или на репетициите. Тя не ме е изнудвала. Не беше такъв човек. Трябва да разпитате Томи. Хети се канеше да постигне нещо в живота си, а Томи нямаше никакъв шанс за това. Ако се е опитала да скъса с него… през последните няколко дни… просто не се сещам за друго обяснение.

Кимнах и прибрах разпечатките на съобщенията от електронната поща обратно в папката, после я затворих. Лънд полагаше доста сериозни усилия да сложи онзи нож в ръцете на Томи.

— Къде беше в петък вечерта след постановката, Лънд?

— Трябваше да изчакам всички да си тръгнат, за да заключа сградата на училището. Карл остана да ми помогне. После отидохме у тях да изпием по едно.

— Карл Джейкъбс?

Той кимна.

— Добре, да тръгваме — казах аз, изправих се и подадох папката на Джейк.

— При Карл? Той още е в час.

Поведох го навън през вратата, като едва не го сграбчих за потната яка.

— Не, отиваме в болницата „Мейо“. Ще ти дам шанс да изчистиш името си, Лънд. Имам предвид, поне донякъде.

Отново го сложих да седне отпред, ако случайно ни гледаха от някой новинарски микробус, и се върнах заедно с Джейк до входа на управлението.

— Мислиш ли, че той е мъжът, който е правил секс с нея? — попита тихо Джейк.

— От лабораторията ще ни кажат дали е така. Но няма никакво съмнение, че му се е искало, дявол да го вземе. Въпросът е кое от двете е надделяло: желанието за секс или страхът, че ще го хванат.

— Аз залагам на страха. От този тип направо вони на бъз. Искаш ли да докарам Карл Джейкъбс в управлението?

— Не, разпитай го по телефона. Колкото по-малко хора ни виждат кого докарваме в управлението, толкова по-добре. Опитай се да потвърдиш алибито му. Искам да знам в колко часа са излезли от училището, какво са пили, за какво са си говорили и в колко часа Лънд си е тръгнал от къщата на Карл. Докато пътуваме към Рочестър, ще задам същите въпроси на Лънд. Обади ми се веднага щом си готов.

— Този път ще ми вдигнеш, така ли? — попита Джейк, но беше твърде развълнуван, за да вложи нужната доза сарказъм в думите си.

— Ако е за това, може и да ти вдигна. И, Джейк?

— Да?

— И нито дума на никого, ясно ли е? Нито на централата, нито на Нанси или на някой от колегите, дори на майка си. Пресата ще пощурее, ако разбере. — Потърках лицето си с ръка, преди да добавя: — А освен това ще ми се наложи да арестувам Бъд за убийството на този жалък тип.

— Какво да казвам, ако някой ме попита за Лънд?

— Кажи му да не си пъха дългия нос в разследването, преди да е приключило.

Тази мисъл явно се хареса на Джейк и аз го оставих с нея, като се отдалечих към полицейската кола. Лънд се беше свлякъл на седалката, извърнал глава от прозореца, като че ли целият проклет град вече не бе разбрал къде се намира. КниженПлъх явно обичаше да се крие. Въпросът беше какво точно криеше?