Минди Мехия
Всичко, което искаш да бъда (19)

Дел

четвъртък, 17 април 2008 година

До погребението на Хети оставаха два часа, когато поех на обиколка покрай сградата на гимназията, за да проверя мерките за безопасност, облечен в най-официалния си костюм и обут с галоши, изпръскани с кал.

Днес в гимназията беше обявен неучебен ден, което сигурно щеше да се случи, така или иначе, но освен това методистката църква побираше само около триста души, така че погребалната служба беше организирана в 11:00 сутринта във физкултурния салон на училището. Предполагахме, че ще дойдат повечето от учениците, родителите и учителите, както и цялото църковно паство, да не говорим за приятелите на Хети от театъра в Рочестър, всички роднини на Мона и Бъд и всички останали хора от градчето. Общо поне хиляда души.

Над града беше надвиснала тежка облачна пелена, под която всичко изглеждаше обагрено в тревожно сиво, но според прогнозата валежи не се очакваха, така че вероятно поне нямаше да ни се наложи да се справяме с утежнени пътни условия. Всички момчета от управлението се бяха заели със задачите си. Шел беше заел позиция на входа на паркинга, за да регулира движението и да поддържа реда. Джейк отговаряше за журналистите и ми беше докладвал, че по главната улица вече дебнат два микробуса на новинарски канали. Останалите служители на реда проверяваха другите локации и държаха под око затворените магазини. След края на службата трябваше да отведем погребалната процесия до гробището и да спрем останалото движение, да ескортираме колите на семейството до залата на пожарната, където възрастните дами от църквата щяха да сервират обяда, и след това да продължим да регулираме движението и да наглеждаме ситуацията тук до вечерта. Ако някой от двамата заподозрени липсваше, щеше да се наложи да изпратя човек, за да го открие. Днес нямах никакво намерение да позволявам на някого да се изгуби от погледа ми. Само се молех на Господ да не стане някоя катастрофа на магистралата, защото нямаше кого да изпратя там. Щеше да се наложи Нанси да се обади на щатските шерифи.

Бях станал в четири сутринта и бях посветил доста време на избора между униформата или цивилни дрехи, докато котката на семейство Уен отегчено ме наблюдаваше от прага на дневната. Реших да облека костюм, като носех пистолета и значката си под сакото. Джейк прояви достатъчно уважение, за да не каже нищо за това, когато се срещнахме тази сутрин, за да се обадим по телефона на доктор Терънс Б. Стендлър — криминалният психолог, когото ми беше препоръчала Фран. Той вдигна веднага и звучеше достатъчно вежливо, но и се опита да се измъкне от задължението да ми помогне.

— Доктор Окада ми каза, че разполагате с отлична проба на ДНК от извършителя и двама сериозни кандидати за заподозрени.

— Да, и?

— Обикновено пазя времето си за случаи, които са по-трудни за разрешаване от служителите на закона.

Джейк ме погледна и се престори, че стреля с пистолет по телефона.

— Видяхте ли документацията по разследването? — попитах аз.

— Да, отворена е пред мен.

— Добре, тогава ми кажете дали можете да ми помогнете с нещо и си запазете коментарите за по-късно.

Той въздъхна, преди да започне:

— Както знаете, основните мотиви в повечето обичайни убийства са гневът и чувството за власт. Във вашия случай и двете са налице. Следите от сексуалния акт със сигурност са свързани с усещането за власт, но убийството очевидно не може да се квалифицира като еротофонофилия.

— Не ви разбрах?

— Фатално престъпление от страст, при което самото убийство е сексуален акт. В случая имаме две отделни действия. Сексуалният акт, независимо че е бил агресивен, очевидно е осъществен по взаимно съгласие, макар и да е бил затруднен от наличието на презерватива. Ако е използван по време на този сексуален акт, презервативът може да означава едно от две неща: знак на уважение към жертвата или опит на извършителя да не остави следи от своята ДНК по тялото й. След акта обаче жертвата се е облякла отново. Очевидно е имало пауза.

— Антракт — промърмори Джейк.

— Моля? — попита Стендлър.

— Нищо — казах, като хвърлих предупредителен поглед на Джейк.

След като приключим с това разследване, щеше да му се отрази добре да поеме няколко смени в управлението, където да наглежда шофьорите, арестувани за шофиране в нетрезво състояние.

— Значи има вероятност да са се скарали между секса и убийството? — попитах аз.

— Да, тогава определено е имало повратна точка. Самото нападение носи множество от белезите на убийство за пръв път, а убийствата за пръв път по-рядко са планирани. Статистически сме свидетели на много по-голям брой спорове, които са ескалирали до убийство. Сега, за раните. Първоначалният, смъртоносен удар в сърцето говори за силна мотивация и прецизност. Макар че самото нападение вероятно не е било планирано, налице е ясно присъствие на духа. Раните по лицето, нанесени след настъпването на смъртта, говорят за едно от две неща. Единият вариант е да са продиктувани от злоба.

— Злоба? — прекъсна го Джейк. — Той вече я е убил. Какво повече може да й направи от злоба?

— Обезобразяването често се прави от желание да се отнеме самоличността на жертвата, което за някои убийци е по-важно дори от живота й. Това е действие, с което убиецът демонстрира властта си над жертвата — факта, че е изтрил от лицето на земята всяка заплаха, която жертвата може да отправи срещу него. Миналата година участвах в разследването на едно убийство, извършено от кралица на красотата. Тя беше убила своя съперничка, а след това бе заляла лицето й с киселина. По този начин основният източник на власт, с който е разполагала жертвата срещу убиеца — нейното съвършено лице, — й е бил отнет. Злобата е силен мотиватор, но още по-вероятна е втората възможност: страхът.

— Страх от какво? Да не го хванат?

— Не и на този етап. Страхът от залавяне се е проявил по-късно, когато убиецът е взел дамската чанта на жертвата и я е хвърлил в езерото. Не, говоря за първичен страх — емоция, на която често ставаме свидетели непосредствено след самото убийство. Тя може да приеме формата на рани по лицето, покриване на тялото или дори опит тялото да бъде скрито изцяло. Убиецът се опитва да заличи самоличността на жертвата, за да изтрие самото престъпление. По същество това е действие, предизвикано от разкаяние.

— Той я е убил, а после се е почувствал виновен, че го е направил?

— Така смятам. И сексуалният акт, и намушкването са индикация за сериозна емоционална нестабилност. Възможно е убиецът също толкова бързо да е променил емоционалното си състояние, за да достигне до съжаление и страх. Говорим за по-млад, лесно възбудим мъж — човек, който може би е изпитвал затруднения с вписването в средата си или има документирана история на емоционална нестабилност в отношенията си — както с жертвата, така и с други хора.

Двамата с Джейк се спогледахме и той почука с пръст по едно от имената в документацията по разследването. Аз кимнах.

Независимо дали Стендлър ни беше казал нещо ново, или не, щеше да звучи страхотно на свидетелското място в съда. Благодарих му и се уверих, че ще поеме задължението да се яви като свидетел, когато дойде моментът за това, а после двамата с Джейк се отправихме към училището, за да се заемем с погребението.

Служителите от гимназията и погребалното бюро бяха подредили салона още миналата вечер, но цяла сутрин продължиха да пристигат доставки на цветя. След като приключих с проверката навън, аз придружих поредните двама куриери във физкултурния салон и спрях, за да огледам всичко.

Сцената от миналата седмица беше разглобена и прибрана на склад, а вместо нея бяха извадили седалките за публиката на спортни състезания, плюс допълнителни столове, които заемаха почти цялото свободно пространство. Всички столове бяха обърнати към амвона, планините от цветя и десетките снимки и изрезки бяха подредени в предната част на салона. Тръгнах покрай задната стена и видях, че учениците бяха опънали транспарант от хартия, на който бяха написали спомени за Хети.

Тя винаги беше усмихната.

 

Помагаше ми със съчиненията по литература. Много пъти.

 

Сестра ми ни даде последния сезон на „Сексът и градът“. Хети остана да спи у нас и двете го гледахме цяла нощ, като оценявахме роклите по десетобалната система. Според нея бяха много по-хубави, отколкото според мен.

 

Винаги си разделяхме банановия шейк в закусвалнята. БЕЗ ЯГОДОВА ГЛАЗУРА, МОЛЯ! ☺

 

Тя беше толкова добър слушател. (Това беше написано на много различни места.) Изслушваше ме за всичките ми проблеми и се опитваше да ми помогне.

 

Хети наистина умееше да слуша хората.

В долния край на хартиената лента бяха нарисувани високите сгради на големия град, а от един прозорец се подаваше нарисувано момиченце и махаше с ръка.

Едва когато стигнах до края, аз забелязах, че някой беше окачил на стената и роклята на Хети от пиесата — роклята на лейди Макбет, която беше изпрана от кървавата баня и беше безупречно бяла. Дрехата се рееше до стената като призрак. Преди по-малко от седмица Хети я беше носила в същия този салон. Онази вечер бях в управлението, зает с канцеларска работа, която никога не свършваше, след като бюджетните съкращения ни бяха орязали до минимален състав, но въпреки това работата трябваше да почака. Трябваше да дойда, за да я гледам.

Пристигна катафалката, а с нея и Бъд, Мона и Грег. Те последваха ковчега в една стая до физкултурния салон, където трябваше да остане семейството до началото на службата. Грег ми кимна за поздрав, когато минаха покрай мен — изглеждаше изтощен от пътуването и готов да избухне всеки момент. Нито Бъд, нито Мона вдигнаха поглед към мен.

А после се стече целият град — всички дойдоха по двама и по трима, никой не вървеше сам. Уинифред ме потупа по ръката, когато влезе в салона, като тътреше крака по пода. Семейство Уен не криеха сълзите си и се подкрепяха един друг по пътя. Коридорите на училището и физкултурният салон се изпълниха с приглушени, изпълнени с гняв гласове. Дойде и Брайън Хефнър, издокаран с тънката си южняшка вратовръзка с перлена щипка, която носеше всеки ден по време на предизборната кампания.

— Какво става, Дел? В съобщенията за пресата, които подаваш, не пише нищо конкретно.

— Разследването продължава.

— Жителите на този град изпитват болка. Всички настояват да разберат какво се е случило с Хети.

Усетих как хората около нас наостриха уши и ни погледнаха в очакване със зачервените си очи.

— Няма да има никаква полза, ако подплашим някого точно в този момент — отговорих аз, като сниших глас.

Той също заговори по-тихо, като се озърна:

— Дел, това е един от онези случаи, с които трябва да приключиш бързо, иначе хората ще си го спомнят, когато дойдат изборите. И бездруго последния път едва ги спечели заради възрастта си.

— Все още не съм се предал съвсем.

— Може и това да стане, ако разследването се проточи прекалено дълго. — Той забеляза как го гледам и побърза да се защити: — Казвам ти го като приятел. Този случай може да ти струва кариерата.

Последното нещо, за което ми се говореше в момента, беше кариерата ми. Леко кимнах на моя приятел и се отдалечих, а ръкавите на сакото жулеха китките ми на всяка крачка.

Не бях обличал този костюм, откакто си го купих за погребението на мама преди няколко години. През целия си живот тя беше участвала активно в дейността на църквата и всички дойдоха на погребението, за да я изпратят на небето — включително Бъд и Мона, които стояха до мен. Атмосферата беше печална, но и изпълнена със задоволство, все едно хората знаеха, че нейният живот е бил толкова добър, колкото всеки от нас има право да се надява. Разказвахме си случки за нея, после седнахме да ядем и гледахме внуците на сестра ми, които играеха на гоненица между цветята. И това беше всичко. Смъртта беше краят на един цикъл, който хората от фермите виждаха с очите си ежедневно. Почти за всичко друго се шегуваха помежду си, но когато ги застигнеше загуба на близък човек или тежък удар на съдбата, просто ги понасяха, без да вдигат шум. Бях ходил на повече погребения, отколкото можех да преброя, и бях изял толкова много от сандвичите с шунка и масло, които поднасяха след тях, че на практика усещах в устата си вкуса на питката, поръсена с брашно, всеки път, когато по главната улица минаваше катафалка. Погребението на Хети обаче беше нещо съвсем друго.

От събраните хора лъхаше на скръб и гняв — с такава сила, че едва ли не усещах миризмата им във въздуха. Минах по пътеките между столовете, докато всички се настаняваха по местата си, и почувствах как ме гледат от всички страни. Костюмът ми не можеше да заблуди никого. Те знаеха за какво си мисля, точно както и аз знаех за какво си мислят те — за убийството.

Стигнах до отсрещния край на физкултурния салон, като оглеждах тълпата за двамата заподозрени. Джералд Джоунс от Рочестър улови погледа ми и кимна за поздрав. Въпреки че в салона ставаше все по-шумно, чух какво си говореха двете майки, които вървяха пред мен.

— Извели са го от час и са го закарали в полицейското управление.

— Разбрах, че е бил режисьор на училищната пиеса, в която участваше Хети.

— Точно така. Аз бях тук в петък вечер и гледах Хети на сцената само няколко часа преди да се случи това. Побиха ме тръпки, докато я гледах. А сега във вестниците пише за някакво проклятие.

— Чу ли какво е станало на репетициите?

— Не, какво?

Жените ме забелязаха и притихнаха, докато си намерят места.

Открих Томи по-навътре в салона. Беше седнал по средата на първия ред седалки, който се огъваше под тежестта на момчетата от футболния отбор. Повечето мълчаха и се взираха пред себе си, а неизползваните им мускули бяха напрегнати в очакване. Томи беше с костюм, който му бе тесен, и изглеждаше така, сякаш нямаше да чуе съдийския сигнал за края на полувремето дори да отекне направо в ухото му. Родителите му седяха точно зад него и не откъсваха поглед от мен. Аз продължих нататък.

Видях и Питър Лънд, седнал високо на най-горния ред седалки. Много от учителите и служителите от гимназията се бяха настанили там, но бяха оставили празно място между себе си и него. Най-близо до Лънд беше Карл Джейкъбс, но двамата не се държаха като големи приятели. Карл мачкаше в ръцете си програмата за погребалната служба, а Лънд се взираше в тълпата и сякаш не забелязваше празното пространство около себе си. Той също беше с костюм, който може би беше по-елегантен от този на Томи, но му стоеше също толкова зле; очите му бяха зачервени, а по лицето му тъмнееше поне еднодневна четина. Никъде не забелязах Мери Бет.

Страх, беше казал Стендлър. Страхът и угризението бяха накарали острието на ножа да обезобрази лицето на Хети, за да не й оставят нищо, което да покаже на света. Кой от тях двамата беше изпитвал достатъчно силен гняв, за да я убие, а веднага след това бе посмял да изпита и вина за това?

Проправих си път обратно до задния край на салона и дадох знак на хората си, че съм открил и двамата заподозрени. После дълбоко си поех дъх и пригладих с ръка твърдия плат на костюма си, преди да вляза в съседната стая, където бяха Хети и семейството й.

Ковчегът й беше положен в предния край на стаята, със затворен капак, отрупан с лилии, които да скрият ужаса под тях. Пред него стоеше свещеникът, отпуснал ръце на раменете на Бъд и Мона. Беше затворил очи и вдигнал лицето си към небето, докато се молеше на глас.

— Отче, който си на небето, ние знаем, че не си искал това за Хети. Не можем да се преборим със скръбта и гнева си. Задушаваме се от тях. Имаме нужда от твоята сила, Господи. Имаме нужда да ни помогнеш да разберем как е възможно да се случи това. Макар и да знаем, че тя вече е с теб, не можем да си обясним тази загуба и жадуваме справедливост. Помогни ни да преживеем този ден, Господи. Помогни ни да се сбогуваме с Хети, макар и в нас да гори греховната жажда за отмъщение.

Свещеникът продължи в същия дух, докато от всички краища на стаята се надигна нов шум — от тих плач. Мъжете се опитваха да се сдържат, но жените една по една се предадоха и притиснаха хартиени салфетки към лицата си, по които се стичаше грим. Единственият, който не беше свел глава, беше Грег. Той не плачеше като всички останали. Гледаше право към мен и аз разпознах в него стойката на войник, готов за битка. Беше истински син на баща си, готов да въздаде възмездие на убиеца на сестра си — сякаш молитвата на свещеника беше оживяла от плът и кръв в него.

След като всички казаха „Амин“, аз кимнах на управителя на погребалното бюро, за да му дам знак да започва. Задържах вратата отворена, докато носачите на ковчега, предвождани от Грег, заеха местата си и изнесоха Хети от стаята. Бъд и Мона ги последваха първи и този път Бъд ме видя и спря, а заради него спря и цялата процесия.

— Дел? — попита той и аз разбрах какво искаше да каже.

Лицето му беше мокро от сълзите. Мона го стисна по-здраво за ръката.

— Толкова съжалявам, Бъд.

Отпуснах ръка на рамото му, но той не я забеляза. Вместо това бавно изпусна въздуха от дробовете си, все едно се опитваше да контролира нещо в себе си, което се бореше да излезе на свобода, и продължи нататък, като остави ръката ми да падне във въздуха.

Докато излизаха и останалите роднини, до мен се приближи Джейк. Изчака всички да влязат в салона, преди да ми докладва:

— Новинарските микробуси кръжат в очакване. Опитаха се да ми зададат няколко въпроса, но бяха съвсем общи — не знаят нищо за нито един от двамата. Шел ще ги държи под око, докато заснемат репортажите за вечерните новини.

По коридора от салона долетяха звуци от пианото, последвани от хиляда гласа, които отекваха от тавана. Погледнах програмата си: пееха „Химн за обещанието“.

— Добре — казах и се прокашлях. — Всички знаят какво да правят, когато службата свърши. Аз влизам обратно вътре и ще стоя отзад. Ще…

Телефонът ми избръмча в джоба. Извадих го и видях непознат номер с код от Минеаполис. И двамата с Джейк се напрегнахме, преди да вдигна.

— Гудман.

— Шериф Гудман, обажда се Аманда от криминологичната лаборатория в Минеаполис. Получих резултатите за изследването на вашата проба от ДНК, разследване номер 094627.

Все едно имах сто разследвания, за които очаквах резултати от изследване на ДНК. Пулсът ми заподскача, докато чаках да продължи.

— Пробата от жертвата съвпада напълно с втората проба, от донор на име Питър Лънд. Изпращам ви пълния доклад по електронната поща.

Кучият му син. Жененият учител.

— Благодаря — казах и затворих, преди тя да успее да каже още нещо, после се обърнах към Джейк. — Лънд е.

Погледът му стана като стомана, а на скулата му заподскача едно мускулче.

— Няма да го арестуваме веднага, нали?

— И да рискуваме да го линчуват? Не и пред тази тълпа, нито пред новинарските микробуси навън.

Проверих пистолета си в кобура на рамото, под сакото.

— Ще ти покажа къде е. След края на службата искам да го проследиш. Ще го арестуваш, когато стигнете до колата му. Аз ще се върна веднага след като докарам погребалната процесия от гробището. Ако си тръгна преди това, ще направя впечатление.

Обясних му къде е Лънд, докато влизахме във физкултурния салон: на последния ред седалки. Томи все още беше на първия ред, но всички бяха станали на крака, за да слушат химна, и нямаше как да видя до другия край на салона. Макар че Джейк беше по-висок от мен, от стойката му личеше, че и той не успява. Химнът сякаш отне цяла вечност — стих след стих, с които предаваха Хети на Господа, а гласовете им бяха като пронизителна, скръбна гръмотевица, която ни парализираше. Най-сетне песента свърши и хората седнаха обратно. Протегнах глава и открих Карл Джейкъбс, който седеше сред морето от хора около него — съвсем сам.

Лънд го нямаше.

В тялото ми нахлу адреналин, който зареди старите ми кокали с познатата енергия. Напрежението, което се излъчваше от Джейк, ми подсказваше, че и той беше в същото състояние. Всичко наоколо сякаш притихна и се изпълни с решителност. Гласът на свещеника заглъхна в ушите ми.

— Провери — казах тихо аз.

Двамата се заехме да огледаме тълпата отново и отново, но от него нямаше и следа. Излязохме от службата и аз изпратих съобщение по телефона до всичките си хора.

Лънд е изчезнал. Изходите и периметъра. Самоличност и докладвайте. Не го задържайте на обществено място.

Отговори ми Шел:

През последните десет минути от главния вход не е излизал никой. Наблюдавам главния и източния вход.

Проверихме коридора, тоалетните и служебните стаи на персонала, а след това се заехме с класните стаи. Направих знак на Джейк да поеме горния етаж, а аз останах на основното ниво, където отварях всяка врата поред. Стаята на Лънд, до която ме беше придружил директорът на гимназията преди два дни, беше последната от дясната страна. Когато се приближих до нея, чух нещо — шумно, накъсано дишане. Извадих пистолета си от кобура и се промъкнах покрай стената, после се шмугнах вътре и видях Лънд до прозореца, с гръб към мен. Не виждах ръцете му.

— Не мърдай от мястото си — наредих аз.

Единственият признак, че ме беше чул, бе тръпката, която пробяга по цялото му тяло. Страхливец.

— Питър Лънд, арестувам те за възпрепятстване на разследването за убийството на Хенриета Сю Хофман.

Предпазливо пристъпих напред, като продължавах да държа пистолета насочен към гърба му.

— Искам да ти виждам ръцете.

Той бавно вдигна ръце и се обърна. Беше прежълтял, все едно всеки момент ще повърне. Изглеждаше така, сякаш не е спал от петък вечерта.

— Тя не ми позволи да сложа край на това — каза той. — Така и не спря да ме притиска. — Следващите му думи бяха произнесени почти шепнешком, но разтърсиха стаята като изстрел. — Ако просто ме беше оставила, все още щеше да бъде жива.