Минди Мехия
Всичко, което искаш да бъда (21)

Хети

събота, 22 март 2008 година

Когато ме остави у дома, Порша вече ми беше тотално сърдита. Не ме интересуваше. След последния ден и половина, който бях преживяла, имах нулева толерантност към всяка тъпа подробност от нейния разказ за екскурзията с училищния хор. Бях заплашила Питър, бях плакала на рамото на мама, бях получила шокиращия подарък на Питър с тайните пари и новината за раздялата помежду ни, бях избягала в Минеаполис, едва не ме бяха арестували на летището, пикапът ми беше издъхнал по пътя, а накрая бях повърнала насред полето. Фантастичната салата „Цезар“, която си била поръчала до Залата на Славата на кънтри музиката? Извинявай, Порше. Просто в момента това не беше в топ 10 на приоритетите ми.

Въпреки всичко тя все пак ме закара до Рочестър и ме изчака в търговския център, докато си купя каквото ми трябваше и оставя новия си куфар. Използвах една от стодоларовите банкноти на Питър, за да й купя тениска в знак на благодарност, а и намерих идеална рокля за себе си — рокля, в която ми се искаше да се въртя на пета, да танцувам и да започна новия си живот. Беше ми омръзнало да нося костюми, с които да се преструвам на някой друг.

Когато Порша спря на алеята пред къщи, с изненада видях пикапа на Томи, паркиран отстрани. Томи беше пъхнал ръце дълбоко в джобовете си и се подпираше на капака на автомобила си, докато си говореше с татко. И двамата погледнаха към мен, когато изскочих от колата.

— Благодаря ти, Порше!

— Няма значение — каза тя, като завъртя очи и даде на заден още преди да затворя вратата.

Беше странно усещане — да знам, че ми е сърдита, и дори да не опитам да се оправдая или да го представя по друг начин, както бях свикнала — но истинската Хети Хофман току-що беше заявила мястото си на света, при това особено шумно, и вече нямах никакво намерение да й го отнемам.

Поех си дълбоко дъх и отидох при Томи и татко. Първият въпрос на татко беше:

— Къде ти е пикапът?

— Счупи се — отвърнах с широка усмивка.

Разказах им какво се беше случило, като не беше изключено да съм добавила няколко невинни лъжи по отношение на точната последователност на събитията, но тази част от историята, така или иначе, не беше важна. И двамата започнаха да ме разпитват с подробности за шумовете на двигателя и симптомите на пикапа и решиха, че проблемът най-вероятно е в алтернатора.

— Аз току-що смених моя, по същото време, по което си сложих новите джанти — съобщи Томи, като в знак на привързаност тегли един шут на гумата на пикапа си. — Мога да ти помогна да го докараме обратно и да му хвърля едно око.

Татко понечи да каже, че това му звучи добре, но аз го прекъснах:

— Не, Томи, не се занимавай. Сигурно си имаш други планове.

Той ме погледна така, все едно се бях побъркала.

— Нали щяхме да ходим да гледаме мача по смесени бойни изкуства у Дерек? Всички ще са там, забрави ли?

— А, да.

Напълно бях изключила за това. Бяхме се уговорили във вторник, което ми се струваше преди цяла вечност.

— Но не мисля, че ще мога да дойда. Все още не съм готова за пиесата и започвам да откачам на тази тема. След като двамата с татко докараме пикапа, смятам да репетирам.

Томи ме погледна така, все едно се канеше да възрази, затова неловко го прегърнах.

— Но ти трябва да отидеш, разбира се. Кажи на Дерек, че се извинявам.

Томи се поколеба, но в крайна сметка се качи в пикапа си и даде газ, за да излезе от алеята. Татко ми хвърли особен поглед, аз свих рамене и казах: „Мразя смесени бойни изкуства“, което не беше лъжа.

Той се разсмя — шумно и от сърце, точно както обичах — и двамата отидохме да докараме моя повреден пикап.

— В последно време не съм те виждал много, момичето ми — отбеляза татко, когато излязохме на шосето.

— Имаше прекалено много неща, с които трябваше да се занимавам — отговорих.

Това също не беше лъжа.

— Томи ли те тормози?

Аз свих рамене:

— Томи е момче, което още учи в гимназията. Според мен го прави, без да иска.

Той отново се засмя, а после се скарахме какво да слушаме по радиото — шумна семейна традиция, която и двамата с удоволствие спазвахме. Аз му казах къде е останал пикапът и когато пристигнахме там, заедно го закачихме за колата на татко, за да го изтеглим. Ако бях родена в големия град като Питър, сигурно нямаше да знам как да закача въжето за теглене или да подредя дъски, за да изкарам някой трактор от калта, или каквото и да е от този род. Не бяха неща, с които ще мога да се похваля в Ню Йорк, но точно в този момент бях щастлива, че мога да помогна и татко нямаше нужда от Грег или Томи, за да свършат това вместо мен. Аз бях забъркала тази каша и помагах, за да я оправим.

Когато се върнахме у дома, останах в гаража с татко, за да му подавам инструментите и да му държа фенерчето. Обичах баща си. Обичах начина, по който говореше, сякаш зад всяка негова дума се криеше шега, как му харесваше да му възразяват, колко стабилен и добър ми изглеждаше. В Ню Йорк щеше да бъде като риба на сухо, но може би щях да успея да отнеса част от него със себе си, когато отида там. Може би в крайна сметка все пак щях да бъда наполовина като него.

Март отстъпи място на април и в училище стана по-трудно. Чувството, че ще завладея целия свят, след няколко дни ме изостави и трябваше да се старая, за да не се върна към старите си навици. Порша постепенно започна да ми говори отново, макар че продължаваше да се дразни всеки път, когато незабавно не се съгласявах с нея. Вече си казвах на учителите, когато не бях прочела нещо от задължителния списък, и дори веднъж ме задържаха след часовете, понеже нехайно си признах защо бях избягала от час по математика с обяснението, че според мен не си струва да се занимавам с нея.

Когато съветничката по професионално развитие ме повика в кабинета си в последен отчаян опит да ме накара да се замисля дали да не следвам в колеж, аз й заявих, че нямам представа какво искам да правя с живота си, че изпитвам почти толкова силен страх, колкото и вълнение от мисълта да замина за Ню Йорк и ще си дам една година, за да реша какво ще правя и дали да кандидатствам в колежи на Източното крайбрежие. Тя ме погледна, въздъхна и отговори:

— Това е най-разумното нещо, което си ми казвала.

Вечер записвах всичко на видеокамерата на Джералд. Разказах на обектива цялата история на живота си, колкото и жалка да беше тя — всяко глупаво, откачено, ужасно нещо, което бях направила — и от това ми стана по-добре, защото най-сетне бях искрена, макар и само със себе си.

Но най-трудната част от новия ми живот беше всекидневно да се принуждавам да влизам в часа на Питър и да се опитвам да не се разплача всеки път, когато погледнеше към мен. И все пак не можех да не отбележа, че той изглеждаше ужасно. Винаги беше блед. Преди обикновено беше гладко избръснат, но сега в повечето дни по лицето му имаше четина, а в останалите — следи от порязване със самобръсначката, докато се бе бръснал, без да внимава. Дрехите му изглеждаха смачкани, а в час говореше неуверено и потиснато.

Порша забеляза мрачните погледи, които му хвърлях, и погрешно ги разтълкува като признак на скука.

— В последно време хич го няма — отбеляза тя, докато си тръгвахме от неговия час в деня на генералната репетиция. — Заради проклятието е. Започва да му се отразява.

Погледнах през рамо към Питър, който тъжно гледаше навън през прозореца.

— Знаеш ли, Порше? Сигурно си права.

След това двете седнахме заедно в час по физика, като дори не си правехме труда да си водим записки. Порша се зае да рисува в тетрадката си пияни крави — нейната лична шега с клиентите на родителите й в магазина за алкохол. Аз се взирах в празния лист на собствената си тетрадка в продължение на половин час, като си задавах разни глупави въпроси: например, какво щеше да бъде детето на Питър и дали по времето, когато то тръгне на училище, все още щяха да пишат в тетрадки.

Всеки път, когато погледне към това дете, Питър щеше да вижда затвор — онова нещо, което го беше накарало да се откаже от всяка възможност да бъде щастлив с мен. Господи, наистина ли всички хора бяха такива? Нима цялата планета беше населена с лъжци и задници, които обикаляха и се възпроизвеждаха в нови лъжци и задници? Аз също бях една от тях — от най-лошите. Мама ме беше предупредила, че има още много, което трябва да науча за света. Иска ми се да беше споменала и колко много ще ме боли, докато го научавам.

— Надявам се, че тази вечер ще се отнесеш с уважение към проклятието — подхвърли Порша, докато влизахме на обяд в столовата. — Днес е последната репетиция преди премиерата. Не бива да се отпускаме.

— Добре, добре — казах и се отправих към масата на футболния отбор, като дори не си направих труда да си взема нещо за ядене.

В другия край на масата седяха някакви момчета, които разказваха нещо за кутии с мляко, но Томи отклони поглед от тях достатъчно дълго, за да ме потупа по крака и да ми се усмихне, когато седнах до него. Вече бях преустановила срещите ни извън училище, като се опитвах постепенно да увелича дистанцията между нас, за да скъсаме естествено. Не исках да му причинявам повече болка, отколкото се налагаше.

Погледнах към Порша, която си взе обяд и спря до една маса, за да си поговори с един от осветителите. През последните няколко седмици Питър почти не присъстваше духом на репетициите. Не даваше открит израз на нещастието си, но депресията му беше избила почти до повърхността и всички го забелязваха. Порша започна да го замества за някои неща, например по въпросите за костюмите и сценографията. Към този момент вече се беше превърнала в неофициален режисьор на пиесата и всички си давахме сметка за това — дори Питър, който беше започнал да я пита на последните репетиции какво мисли за някои сцени.

Когато най-сетне седна при нас, тя веднага заговори за известните режисьорки — кои от тях харесваше и колко малко бяха жените на върха на тази професия.

— Не може да се каже, че е забранено за жени — продължаваше тя, докато дъвчеше. — Има много режисьорки, от които да взимам пример. Пени Маршъл е кралицата на касовите продукции, но според мен София Копола е онази, която диктува стила на следващото поколение творци в киното.

Макар че ми идваше да завъртя подигравателно очи заради това внезапно кариерно увлечение, трябваше да си призная, че всъщност й отиваше. Порша успешно режисираше всички клюки в училището от години насам. Може би точно затова бяхме толкова добри приятелки: тя ми беше режисьор, а аз бях нейната актриса.

— Филми ли ще правиш, Порша? — попита Томи.

— Аха. Специалност „Кино“ в щатския университет не е много силна, но все пак не е лошо място, откъдето да започна — отвърна Порша, като говореше на масата недалеч от мястото, където Томи беше отпуснал ръце върху нея.

Тя никога не се обръщаше направо към него.

— Трябва да накараш Хети да участва в твоите филми. Тя може да стане твоята звезда — каза той, като ме прегърна през кръста и със замах ме дръпна към себе си.

Порша ми се усмихна самодоволно.

— Винаги е добре дошла на кастинг.

— Ей, хайде да се видим тази вечер, след като през уикенда ще бъдеш заета с пиесата — предложи ми Томи, стискайки ме за ребрата, все едно го беше страх да ме пусне.

Определено беше забелязал, че го избягвам извън училище, и не искаше да се примири с това.

— Тази вечер също ще бъда заета с пиесата.

— Днес е генералната репетиция — добави Порша.

— Но тя няма да продължи цялата вечер, нали? Ще те взема след репетицията. Някои от момчетата ще се събират у Дерек. Ще планираме какво ще правим на вилата това лято.

В последно време често повдигаше тази тема — някакво ежегодно пътуване до вилата на семейството на Дерек, някъде в северната част на щата, където явно по традиция се отдаваха на злоупотреба с бира, палене на огньове, ексхибиционизъм в нетрезво състояние и приятелки, които му отпускаха края.

— Нали ти казах, че не знам дали ще мога да се освободя от работа за това.

Опитах да се отдръпна малко от Томи и инстинктивно погледнах към масата в ъгъла, където седеше Питър заедно с господин Джейкъбс. На масата пред него вместо обяд имаше отворена книга и той беше отпуснал глава на ръката си, но не четеше. Вместо това гледаше мен. Веднага щом очите ни се срещнаха, той сведе поглед и обърна страницата.

Господи, аз все още го обичах. Въпреки всичко, въпреки бременната му жена, въпреки факта, че може би след няколко седмици щях да замина и никога повече да не го видя, аз продължавах да го обичам с всяка частица от себе си. Дори болката в мен беше смесена с любов.

За пръв път не ми се искаше да използвам Томи, за да накарам Питър да ревнува. А и вече не вярвах, че благодарение на Томи бих се почувствала по-добре, въпреки че се бях привързала към него през последните няколко месеца. Беше мил и простодушен, непрекъснато се опитваше да планира някакви екскурзии за нас двамата и не спираше да говори за щатския университет и колко много ще ми хареса там. В очите му бъдещето вече беше планирано. Винаги знаех точно какво си мисли и какво ще каже, а той обичаше всичко в мен. За пореден път ми напомни на куче — на куче, което ме следваше навсякъде и махаше с опашка, независимо какво ще направя. Но аз не можех да имам връзка с куче.

— Е, тази вечер след репетицията няма да ходиш на работа, нали? — продължи Томи, без да губи надежда. — Ела у Дерек и ще видиш колко страхотно ще бъде на вилата.

— Не знам до колко късно ще продължи. — Той изглеждаше толкова разочарован, че не се сдържах и добавих: — Можеш да дойдеш да ме гледаш утре на премиерата.

— Скука — простена Томи.

— Напротив, много ще ти хареса. В пиесата има вещици, бой с мечове и отсечени глави. И навсякъде се лее кръв.

Говорех съвсем искрено. Томи сериозно си падаше по филми на ужасите.

— Ти ли си невинното момиче, което не спира да пищи? — попита той, като се разсмя.

Съвсем беше забравил, че ми беше помагал да си науча репликите едва преди няколко седмици.

— Не — отвърнах аз, като го потупах по ръката и я свалих от кръста си. — Аз правя така, че да се лее кръвта.

След часовете си облякох театралния костюм, който беше обикновена бяла рокля с изчистена кройка. Според мен беше по-подходяща за старогръцка трагедия, но отговорник по костюмите беше Кристи Соренсън и тя дори не искаше да чуе за това. Бяха ги изработили в часовете по трудово обучение и се наложи да направят по четири от всеки — по един за всяко представление и още един за генералната репетиция — защото на практика щяхме да ги съсипваме всеки път, когато излезем на сцената. След като Макбет убива краля, двамата с него си слагахме короните, но от този момент нататък преди всяка сцена трябваше да се поливаме с все повече червен сироп по раменете, все едно вещиците бяха накарали самите корони да кървят. Идеята беше на Питър. Още когато обсъждахме сценографията и интерпретацията на пиесата, той ни каза, че Шекспир трябва да бъде представян визуално. Повечето хора не бяха в състояние да следят текста, написан в ямбически пентаметър, но всеки знаеше какво означава да извадиш нож. Затова цялата постановка разчиташе на сценично поведение и жестове. Имаше и много размахване на мечове, което радваше момчетата. Очевидно.

След като се облякохме, Порша събра всички пред сцената и после буквално довлече Питър при нас, като го държеше за лакътя. Бутна го на мястото до мен, като не криеше раздразнението си.

— Ами добре — каза той и огледа всички поред, с изключение на мен.

Надявах се, че не съм се изчервила толкова, колкото усещах, когато той стоеше съвсем близо до мен.

— Всички да се хванат за ръце — нареди Порша, застанала от другата страна на Питър, и се протегна. — Трябва да направим кръга на силата.

Всички се подредиха в голям кръг и се хванаха за ръце, докато двамата с Питър останахме единствените разделени.

Той ме хвана за ръката, преди да стане неудобно, и предпазливо я задържа.

— Всички работихте толкова много — започна бавно той, като се прокашля. — Погледнете само тази сцена.

Всички се обърнахме и я изгледахме с гордост.

— Сценографията не отстъпва на който и да е по-малък професионален театър в големите градове. Страхотни декори, момчета. И костюмите. Те са точно такива, каквито си ги представях, Кристи. Чисти кройки с универсално звучене, отвъд историческия период. Прекрасни са. Осветлението и озвучаването също са в синхрон, най-вече защото Порша работеше с екипа упорито като Питър Джаксън. Благодаря ти, Порше.

Стреснах се. Не се сдържах, когато чух как я нарече с прякора, с който се обръщах към нея. Каза го съвсем естествено, докато набираше скорост със своята реч, и аз си спомних всички пъти, когато му бях разказвала нещо за най-добрата си приятелка, всички неща, които знаеше за нея, а не биваше да знае. Как тя обожава драматичните ситуации. Как крие в нощното си шкафче снимки на Райън Гослинг гол до кръста. Как мрази това, че родителите й я карат да говори на родния им език на неделните обеди. Колко много й се иска да се впише и същевременно да се отличи от всички.

Сякаш никой друг не забеляза грешката му. Всички се засмяха и се усмихнаха на Порша, която грейна.

Питър продължи, вече изцяло в ролята си на наставник:

— Това не е пиеса с щастлив край, но тя е особено важна. В нея виждаме как Шекспир се вглежда дълбоко в душата на един човек, след като той убива своя крал. Този човек не е зъл. Злото е твърде просто. Злото е детинско обяснение на това, че хората вършат лоши неща. Истината винаги е по-сложна и си струва да я разберем. И в тази трагедия Шекспир се е опитал да я разкрие. Естествено, той е включил в пиесата и вещици, и кръвопролития, за да вдигне рейтингите…

Всички, освен мен се засмяха.

— … но по същество това е едно психологическо проучване. Защо един човек е готов да извърши ужасно престъпление — нещо, за което много добре знае, че е неправилно, още преди да се заеме с него?

Дланта ми се изпоти. Постепенно, отначало дори не го усетих, той започна да ме държи по-здраво за ръката.

— Амбиция — отговори Порша.

— Вещиците са му казали, че ще стане крал — добави Емили, която играеше втората вещица.

— Жена му го е накарала — обади се Адам, който играеше Макбет.

Аз му се изплезих и той ми намигна в отговор.

— Всички имате право — отвърна Питър, — но дълбоката тема на пиесата е страстта. Какво става с него — какво може да стане с всеки от нас, ако се отдадем на най-мрачните си страсти? Каква част от себе си губим, когато прекосим тази граница? Какво ще струва това на хората около нас?

Пръстите му вече стискаха моите.

— Макбе… МакБ — поправи се Питър, което накара Порша да се усмихне щастливо — въпреки това прекосява тази граница. Той взима за себе си онова, което иска, независимо от последствията, независимо от общоприетите правила в обществото, от психическия тормоз, дори от собствения си живот. Ето защо тази пиеса е толкова универсална. Той е просто обикновен човек, който според мен разбира, поне отчасти, какво ще му струва това изкушение, но все пак му се отдава.

Точно това ще покажете на нашата публика този уикенд: последствията от най-грозните и най-силните страсти на човека. След като всички вложихте толкова много в тази пиеса, аз не се съмнявам, че ще се справите страхотно. Никаква милост към душата на горкия кучи син!

Всички се пуснаха и започнаха да ръкопляскат и да подвикват окуражително. Аз не помръднах от мястото си. Не знаех какво да правя. Просто стоях там и не гледах към Питър, докато всички останали от актьорския състав и екипа радостно се провикваха. Той стисна ръката ми за последен път, все едно не искаше да я пусне, и се отдалечи. Аз се обърнах и отидох зад кулисите, където като вцепенена изчаках първо действие, пета сцена, за да изляза на сцената.

Макар че не мина перфектно, генералната репетиция беше доста добра. Един от убийците изпусна меча си точно когато се предполагаше, че трябва да убие Банко. Банко се разсмя, но след това убиецът се престори, че му чупи врата, и Банко послушно падна мъртъв.

Адам беше запомнил всичките си реплики и успя да предаде доста силна емоция по време на своите монолози. На някои от останалите не им харесваше, че лицето му е толкова бебешко, но аз одобрявах избирането му за тази роля, защото ми помагаше да изглеждам така, все едно поначало съм го манипулирала да извърши престъплението. На високите си обувки се извисявах на почти трийсет сантиметра над него и не спестих нищо от внушението за власт в първата ни обща сцена, в която планирахме убийството. Говорех остро и силно. Гледах сурово и безмилостно.

Но най-доброто ми изпълнение беше в сцената, в която ходя насън — последната ми сцена. Короната се беше свлякла настрани в косата ми, а роклята ми бе почти изцяло червена отпред. Вече приличах повече на жертвата на убийството, отколкото на убийцата, и точно това беше смисълът. Нашето собствено предателство ни убиваше. Излязох на сцената в агония, като държах ръцете си пред тялото, все едно не можех да разбера как са свързани с останалата част от мен. Взирах се сляпо в стените на физкултурния салон — над мястото, където щяха да бъдат очите на публиката и където сега Питър седеше сам в тъмното. Дори не бях разбрала, че плача, докато погледът ми не се замъгли. Излях цялата си болка в тази сцена. На репетициите бях играла в това действие също толкова силно, колкото и в останалите си сцени, като си крещях заповеди за заспиване, за да се отърся от мисълта за убийството.

— „Измий си ръцете! Облечи си халата! И стига си бледнял!“^[1]

Но този път репликите ми намекваха за отчаяние, все едно вече знаех, че пропадам през ръба в бездната на лудостта, и не можех да разбера защо съм стигнала дотам. Гласът ми трепереше, сякаш всеки момент щеше да ме предаде.

— „Колко пъти ще ти казвам: Банко е в гроба си и не може да излезе от него.“

Ако лейди Макбет беше страховита със своите хладнокръвни, смъртоносно пресметливи планове, това несъзнателно самопризнание беше направо шокиращо. Още от първата репетиция бях гледала на нея като на силен, волеви злодей — като Круела де Вил от „101 далматинци“, необременявана от емоции и съвест. Тогава си мислех, че сцената с ходенето насън е просто временно отстъпление. Но сега проумях, че точно в нея се разкрива цялата истина. Лейди Макбет беше също толкова измъчена, колкото и съпругът й: нейната страст се беше превърнала в нейното падение. Когато участието ми приключи, отидох направо в гримьорната и останах там като зашеметена до края на пиесата.

Трябваше да задържа Питър. Нямах друг избор. И новият, и старият ми живот нямаше да имат значение без него. Моята страст беше моето падение — аз го разбирах и въпреки това не можех да се откажа от него. Двамата се жадувахме отвъд разума и предпазливостта, независимо от последствията — точно както беше казал той преди репетицията. Трябваше да намеря начин да говоря с него още веднъж.

След последната сцена чух как всички аплодират и се върнах във физкултурния салон, като разсъждавах трескаво.

— Къде отиде? Навсякъде те търсих — каза Порша, като дотича при мен.

Погледнах я и изведнъж се усмихнах широко.

— Макбет!

Изкрещях го отново и отново, като се смеех на ужасения поглед на Порша и при вида на всички останали, които отчаяно се втурнаха към изхода. Физкултурният салон се опразни и аз чух трополенето на тълпата, докато обикаляха по коридора отвън. Сцената беше осветена от един-единствен забравен прожектор, а Питър стоеше от другата му страна срещу мен. Погледите ни с усилие се срещнаха през завесата от светлина и ние пристъпихме напред, до ръба на сенките.

— Парите ти още са у мен — казах аз.

Това беше първото, което ми хрумна, макар и да не беше вярно.

— Хети, моля те — прошепна той.

— Държа да ти ги върна.

— Не ги искам.

Трополенето на многобройни крака се усилваше. Вече бяха изминали повече от половината разстояние.

— Утре вечер. След пиесата. Да се срещнем в хамбара.

Почти не различавах лицето му през светлината на прожектора. Той леко пристъпи напред, като разкри само извивката на главата си, неспокойното повдигане на гръдния кош и несигурната си стойка. Като огледално отражение пристъпих напред срещу него и усетих целувката на светлината по устните си. Тя ни свързваше и ни топлеше.

— Не мога — каза той.

— Трябва. Трябва да се сбогуваме.

— Това е невъзможно. Не ме карай да го правя.

Тълпата спря пред изхода и оттам се разнесе приглушено хорово декламиране — бяха научили един сонет наизуст, за да прогонват проклятието с него.

— Ще те чакам цяла нощ, Питър. Цяла нощ за теб. — Не можех да скрия копнежа в гласа си. — Ела да си вземеш парите и да се сбогуваме.

Вратите рязко се отвориха точно когато Питър се обърна и шумът от влизащите почти заглуши тъжното му оттегляне.