Минди Мехия
Всичко, което искаш да бъда (2)

Дел

събота, 12 април 2008 година

Мъртвото момиче лежеше по гръб в един ъгъл на изоставения хамбар на семейство Ериксън, наполовина в езерната вода, която беше заляла най-ниската част от хлътналия под. Ръцете й бяха отпуснати върху тялото, облечено с някаква дантелена, прогизнала от кръв материя, която сигурно е била рокля, а под ръба на роклята се протягаха краката й, голи и потънали във водата — бяха шокираща гледка, защото бяха толкова подпухнали, че всеки от тях беше дебел колкото кръста й, и се полюшваха като тюлени в мръсната вода. Горната половина на тялото й нямаше нищо общо с тези крака. И преди бях виждал нарязани трупове, както и доста удавници, но за пръв път ми се случваше да се сблъскам с двата кошмара в едно и също тяло. И макар че лицето й беше твърде обезобразено, за да се разпознае, в целия окръг бе пуснато само едно издирване за изчезнало момиче.

— Сигурно е Хети — обади се Джейк, моят главен заместник.

В централата бяха приели обаждане от най-малкия син на семейство Сандърс — беше открил трупа, когато бе дошъл тук с някакво момиче. Точно зад изкривената врата имаше прясна локва повръщано — някой от двамата се беше изпуснал, преди да успеят да избягат. Не бях сигурен дали Джейк се закашля от вонята на повръщаното, или от тази на трупа, когато влязохме. При обичайни обстоятелства нямаше да пропусна да му го припомня, но не и сега. Не и сега, когато пред очите ми беше това.

Свалих фотоапарата от колана си и се заех да правя снимки, отначало отдалеч, после отблизо, като се опитвах да я уловя от всички страни, без да се подхлъзна във водата до нея.

— Все още не знаем дали е Хети.

Въпреки внезапната тежест, която усещах в тялото си, трябваше да действаме по правилата.

Веднага щом влязохме, аз се обадих на криминологичната лаборатория в Минеаполис и поисках да изпратят екип от криминолози, които да опишат и съберат всички възможни веществени доказателства. Сигурно разполагахме с един час насаме с нея, преди да пристигнат.

— А кой друг да е?

Джейк я заобиколи откъм главата, като внимаваше къде стъпва, докато дъските на пода проскърцваха под тежестта му на бивш футболен защитник. Той се приведе, за да я огледа отблизо, и аз видях, че беше превключил на детективски режим.

— Не можем да установим самоличността от лице в такова състояние, особено след като е започнало да се подува. Не се виждат пръстени и бижута. Няма видими татуировки.

— Къде е дамската й чанта? Никога не съм виждал момиче, което да не ходи навсякъде с дамска чанта, залепена за хълбока.

— Може би са я взели.

— Това е адски неподходящо място за убийство с цел грабеж.

— Не избързвай. Първо трябва да установим самоличността.

Приклекнах до нея. Протегнах ръка в ръкавица, побутнах с един пръст устната й, за да се отвори, и видях, че зъбите й са непокътнати.

— Май ще успеем да вземем дентална картина.

Джейк провери роклята за джобове, но не откри.

— Причината за смъртта най-вероятно е намушкване — продължих аз.

Вдигнах едната й ръка и видях раната от ножа — беше забит или право в сърцето, или точно над него.

— Най-вероятно? — изсумтя подигравателно Джейк.

Не му обърнах внимание, а вдигнах ръката й малко по-високо, за да му покажа мястото, където бялата кожа отгоре стигаше до червената кожа отдолу.

— Виждаш ли това? — посочих му линията, която разделяше двата цвята. — Послесмъртни петна. Когато кръвообращението спре, кръвта отива надолу под въздействието на гравитацията и се събира в най-ниските места. Така се разбира дали трупът е преместен — ако червеното не е отдолу, където би трябвало да бъде.

Двамата проверихме още няколко места по нея.

— Всичко изглежда както трябва. Вероятно това е мястото на убийството.

Продължих да му обяснявам и се съсредоточих върху състоянието на тялото, все едно беше на поредния мъртвец. Бях виждал стотици такива — най-вече във Виетнам, разбира се, но точно в момента предпочитах дори да се върна там, вместо да мисля на кого беше този окаян труп.

Показах на Джейк и проверката, която се прави с побутване.

— Ако побутнеш бледата част от кожата и тя почервенее, значи е минал по-малко от половин ден.

— Значи кръвта се съсирва за дванайсет часа.

— Аха.

Кожата под материята на ръкавицата си остана бяла. Под нея нямаше кръв. Значи тя беше тук поне от рано сутринта.

Подът на хамбара проскърца предупредително и двамата се отдръпнахме.

— Постройката ще падне на главите ни.

— Съмнявам се. Поне от десет години насам си е така.

Бях виждал този хамбар почти всеки уикенд през лятото, от началото на риболовния сезон до първата слана, надвесен над източния бряг на езерото Кросби, все едно искаше да съзре костурите, които се стрелкаха под повърхността на водата. Но „виждал“ може би беше твърде силно казано. Знаех, че е там, естествено — беше забележителност за рибарите, точно както и плажът от другата страна на езерото, — но кой знае откога не бях спирал, за да погледна както трябва стария хамбар на Ериксон. Човек никога не поглежда истински нещата, които са най-близо до него. Ларс Ериксон беше изоставил тази сграда преди двайсет години, когато бе продал по-голямата част от брега на езерото на общината, и си беше построил нови хамбари до сглобяемата си къща в другия край на своя имот, почти на два километра оттук. Единствените посетители на старата постройка, ако не се брои самото езеро, което се надигаше до нея в дъждовни години, бяха младежи като най-малкия син от семейство Сандърс, които си търсеха усамотено място, за да правят секс и да пушат марихуана.

Усамотението беше горе-долу единственото, с което можеше да се похвали това място. Състоеше се от само едно голямо помещение, шест на девет метра, и гредите на тавана бяха голи, ако не се броят останките от платформата за слама под покрива в онзи край на хамбара, който се спускаше към езерото. В срещуположния му край имаше двойна врата, а на мястото на прозореца на стената зееше дупка.

Тази пролет бе много дъждовна и снегът се стопи необичайно рано, така че водата заливаше една четвърт от пода. В нея плуваха фасове, празни картончета от хартийки за свиване на цигари и нещо, което приличаше на найлоново пликче за марихуана или може би на презерватив.

Джейк проследи погледа ми.

— Мислиш ли, че оръжието, с което е извършено убийството, все още е някъде там?

— Ако е така, екипът от криминолози ще го намери. Те не пропускат нищо.

Някои окръжни полицейски управления разполагаха със собствени криминологични лаборатории — цели отдели с щатни специалисти и следователи, — но при нас не беше така. Нашият окръг беше място, където се извършваха само дребни престъпления — наркотици, домашно насилие и други подобни — така че подобен разход не бе оправдан. Беше минала повече от година, откакто за последен път бях викал момчетата от Минеаполис.

— Ако не е Хети, със сигурност не е местна. В пет окръга наоколо не е пуснато нито едно издирване.

— Броиш ли Рочестър?

— Хм — каза Джейк и се замисли.

— Виж дали ще откриеш нещо пред входа.

Подадох му фотоапарата и внимателно пристъпих обратно към водата. Дъските почти не скърцаха, след като Джейк вече не беше там — предполагам, че в сравнение с него съм направо дребен, изсушен до кости и сухожилия след трийсет години полицейска служба. Приклекнах до момичето и подпрях брадичка на ръката си, като се опитвах да видя това, което очите ми не виждаха. Лицето й беше обезкървено и обърнато леко настрани. В очите й се беше събрала засъхнала кръв, в която бяха полепнали кичури коса. Раните бяха предимно по очите и бузите й — къси белези от намушкване, с изключение на един дълъг диагонален разрез, който започваше от слепоочието и стигаше до ръба на челюстта. Като удивителен знак. Ако не се брои раната от намушкване в гърдите, останалата част от тялото беше почти недокосната. Някой наистина беше държал да се разправи с това лице.

Хвърлих поглед към Джейк, за да се уверя, че няма да ме чуе, преди да се наведа към нея:

— Хенриета?

Тя винаги се дразнеше, когато използвах рожденото й име — точно затова бях правил така в продължение на почти осемнайсет години. Всички останали я наричаха Хети още от деня, в който я докараха от болницата с дантелена панделка на сладката й гола главичка. Сега този спомен едва не ме съсипа, затова се прокашлях и отново се уверих, че Джейк се занимава с друго, преди да направя компромис с името, което на шега отказвах да произнеса, докато тя беше жива:

— Хети?

Не очаквах никаква реакция, нито знак от Бога или нещо подобно, но понякога се налага да кажеш нещо на глас, за да чуеш как се подреждат думите, за да разбереш как ги усещаш. Тези думи се усещаха като нож, забит дълбоко в мен. Стоях и се взирах в тялото й, в дългата кестенява коса и леката рокля, твърде тънка за сезона. Независимо какво бях казал на Джейк, всички тези подробности ясно ми бяха показали кого виждам още когато влязохме в хамбара.

Когато тази сутрин в кабинета ми влезе Бъд и ми съобщи, че трябва да пуснем Хети за издирване, и двамата бяхме решили, че тя е избягала от къщи. Това момиче не искаше нищо друго, освен да се махне от Пайн Вали, но жената на Бъд не беше толкова сигурна. Този уикенд щеше да се играе училищната пиеса, в която Хети бе в главната роля, и според Мона нямаше начин момичето да замине преди постановката. Беше някаква пиеса от Шекспир. Освен това Мона каза, че Хети не би заминала само два месеца преди да завърши. Звучеше логично, но аз отдавна се бях научил да не залагам на логиката на една тийнейджърка. Затова пуснах обичайното издирване за изчезнало лице, като през цялото време си мислех, че още следващата седмица Бъд и Мона ще получат съобщение на електронната си поща, от което се разбира, че тя е в Минеаполис или Чикаго.

И ето че сега се взирах в нещо, което вероятно бяха тленните останки на единствената дъщеря на най-добрия ми приятел, с когото ходехме на риба, и започваше да ме мъчи един по-тежък въпрос — този въпрос, който щеше да извади вътрешностите от живота на Бъд също толкова лесно, колкото го бяхме правили ние двамата с костурите и сомовете, които ловяхме на по-малко от петстотин метра от това място.

Кой може да е убил Хети Хофман?

* * *

Докато пристигне екипът от лабораторията по криминалистика, а линейката успее да стигне до хамбара по неподдържания черен път, който водеше до него, за да натовари тялото, вече имах двайсетина пропуснати обаждания на телефона си. Единственият, на когото вдигнах, беше Брайън Хефнър, кметът на Пайн Вали.

— Вярно ли е, Дел?

Застанах отстрани, докато криминолозите ровеха в хамбара като мравки на пикник.

— Аха, вярно е.

— Нещастен случай? — попита с надежда Брайън.

— Нищо подобно.

— Искаш да ми кажеш, че си имаме работа с убиец, който все още е на свобода?

Излязох навън и се изплюх до стената на хамбара, като се опитвах да се освободя от вкуса на смърт в устата си. Никой не беше стъпвал в тревата и тя се люлееше свободно към езерото, раздвижвана от лекия ветрец.

— Искам да кажа, че започваме разследване за убийство на жертва, чиято самоличност засега не е установена, и нищо повече.

— Ще се наложи да дадеш изявление. Всеки момент ще пристигнат репортери от всички медии в щата.

Брайън имаше навика адски да преувеличава всичко. Най-вероятно единственият репортер, който щеше да пристигне, щеше да бъде от местния вестник. Истината сигурно беше, че собствената му жена настоява да научи всички подробности, за да може да ги разпространява в кафенето на Сали, където печеше сладки всяка сутрин. Двамата с Брайън се познавахме от доста време, тъй като и двамата бяхме отдавна на служба. Всеки път, когато имаше избори за кмет или шериф, ние взаимно се подкрепяхме и той не беше лош кмет, но никога не бях в състояние да изпия повече от едно питие в неговата компания. Той не спираше да дърдори на всякакви теми и винаги ме разпитваше за разследванията и за „тенденциите в престъпността“. Понякога ми напомняше на онези превъзбудени кучета, които просто не могат да спрат да те ближат по ръката.

— Току-що ти дадох изявление, Брайън. Ще оповестим самоличността на жертвата, когато я установим със сигурност.

— Трябва да знам дали този град е в опасност, Дел.

— И аз.

Затворих му телефона и го прибрах в джоба си, когато една от санитарките от линейката се приближи към мен.

— Готови сме да я приберем, господин шериф.

— Добре, аз ще дойда по-късно. Първо трябва да проверя някои неща.

— Улики ли имате?

Момичето изглеждаше обнадеждено. Виждах го за пръв път — явно не беше от нашия окръг.

— В реалния живот няма улики — отвърнах аз, докато се обръщах, за да вляза обратно в хамбара. — Човек или залавя извършителя, или не.

* * *

Момчетата от лабораторията прибраха всичко, което не беше заковано с пирон, и пресушиха водата в хамбара до последния сантиметър. Резултатът от усилията им бяха една празна бутилка от вино, газов фенер, пет празни цигарени кутии, няколко кутийки кибрит без особени белези и три използвани презерватива.

Продължих да гледам как работят, докато запечатваха с полицейски ленти вратата и прозореца.

Джейк се приближи до мен.

— Значи не разполагаме с оръжието, с което е извършено убийството.

— Не.

Изчакахме екипът от криминолози да приключи и да се изнесе. Бяха намерили няколко косъма, а освен тях щяха да изследват и презервативите, за да проверят дали няма да открият някакви следи от ДНК. С изключение на това единствената им работа беше да приберат останалото, докато не им се обадим, за да им кажем, че ни трябва или че разследването е приключило.

След като служебните им микробуси потънаха зад хоризонта, останаха само шумът от вятъра, който изсушаваше полята, и откъслечното цвърчене на някое врабче откъм езерото. Така беше по-лесно човек да си чува мислите.

— Момичето беше в най-далечния ъгъл срещу вратата.

— Значи или е отстъпила дотам, или някой я е открил на това място.

Джейк разсъждаваше точно като мен. Това беше причината да го избера за главен заместник.

— По ръцете нямаше видими наранявания или следи от борба, значи не е оказала много съпротива.

Отидох до вратата на хамбара и застанах на прага, с лице навън, все едно току-що съм излязъл. До хоризонта във всички посоки се простираха полегати хълмове обработваема земя — празни ниви, по които се топеше последният сняг. От хамбара не се виждаше нито една къща или постройка.

— Значи той я убива и излиза. Не оставя ножа. Трябва да бяга оттук, за да се погрижи за оръжието и дрехите си.

Джейк посочи към пътеката, която се виеше покрай езерото към плажа и кея за лодките на отсрещния бряг.

— Най-вероятно е минал оттук. Паркирал е на някое от местата на другия бряг и се е върнал по същия начин.

— Или така, или направо през полето — до магистралата, а може би покрай къщата на семейство Ериксън до шосе Седем. И двете са на около километър и половина оттук.

— Защо да паркира толкова далеч? Няма логика.

— Не, няма. Но повечето убийци са глупави. И в общия случай не планират да убиват някого, така че не мислят за такива подробности като най-удобния път за бягство.

Джейк изсумтя, за да ми покаже, че не е съгласен с хипотезата за бягството през полето.

— Ще ни трябват кучета, за да претърсим полето. По километър и половина във всяка посока. Обади се на Мик в Рочестър. И изкарай моторницата в езерото с металотърсач. Убиецът може да е хвърлил ножа във водата, докато се е прибирал към колата си.

— Съгласен съм. Ще ги накарам да претърсят всеки сантиметър от езерото и брега.

Тръгнахме си от местопрестъплението и подкарахме полицейските коли обратно по неравната земя към къщата на Уинифред Ериксън. Джейк продължи към града, но аз спрях, за да почукам на вратата. Никой не отвори. Това обаче не означаваше, че тя не си е у дома. Повечето хора в този край отваряха външната врата още когато видят облак прах от приближаващ автомобил на хоризонта, но Уинифред беше по-особена. Понякога минаваха цели седмици, без да се покаже в града, и няколко пъти ме бяха изпращали до къщата й, за да проверя дали не се е гътнала в кухнята. Никога не ми отваряше вратата, докато не се приготвя да я разбия, а след това се появяваше на прага с ролки в останките от посивялата си коса и старата лула на Ларс в устата си, за да ме попита дали знам колко струва една врата и дали съм си заделил пари, за да й купя нова, дявол да го вземе. Няколко дни след това отново я срещах на главната улица и тя се държеше толкова дружелюбно, колкото можеш да си представиш. Беше особена — още откакто уби съпруга си.

Оставих й бележка, за да я уведомя за предстоящото претърсване с кучета, и се отправих обратно към града.

Когато пристигнах в управлението, телефоните звъняха като противопожарни аларми, но Нанси не беше зад бюрото си. Намерих я в стаята за почивка, където си наливаше чаша кафе. Джейк нагъваше един сандвич с телефон до ухото.

— Чакам да ми вдигнат от Рочестър — обясни той, докато дъвчеше.

Зарадвах се да видя, че младежкият му апетит не беше пострадал от срещата с обезобразен труп.

— Ще налееш ли кафе и на мен, Нанс?

— Телефоните не спират да звънят, Дел. Водопад от обаждания — започнаха около двайсет минути след като те повикаха на местопрестъплението.

— Кой се обажда? — попита Джейк.

— Като начало, всичките ми познати — но аз им казвам да си гледат работата. Освен това се обадиха и репортери от вестниците, както и Шел — пита дали искаш да дойде.

Шел беше един от четиримата заместник-шерифи на пълно работно време. В цялото полицейско управление работеха само дванайсет души, така че персоналът нямаше да ни достига за разследване за убийство.

— Откъде е разбрал толкова бързо, по дяволите?

— Той е братовчед на семейство Сандърс. Уведомили са го веднага щом момчето се е прибрало у дома.

— Не, кажи му, че ще се оправим. Ако стане нещо извънредно, Джейк ще го поеме оттук.

— Но аз трябва да отворя случая — възрази Джейк.

— Аз ще го отворя.

— Аз съм началник на разследването, Дел.

— А аз съм шериф на окръга.

Не се случваше често да използвам служебното си положение с него и това не му хареса. Няма значение. Аз щях да водя разследването. Нанси тръгна след мен към кабинета ми, като носеше кафето.

— Не приемай никакви обаждания през следващите двайсет минути. Освен това разследването трябва да остане на тъмно. Няма да казваш нищо на никого, докато не ти разреша. Засега можем да потвърдим само, че жертвата е от женски пол и е убита с хладно оръжие. Нищо повече.

— Познаваш ме, Дел. Ще бъда като черна дупка.

Тя направи крачка към вратата, после се обърна.

— Тежко ли беше?

Потърсих номера на телефона си и въздъхнах.

— Сега ще стане още по-тежко.

Нанси затвори вратата след себе си. Аз въздъхнах отново и погледнах снимката, на която държах една петнайсеткилограмова щука на езерото Мичиган — най-голямата риба, която бях хващал в сладки води. Бъд беше определил тази щука като моето чудовище, а след това на практика ме беше настигнал още на следващия ден, като си беше уловил собствена тринайсеткилограмова щука. Господи боже! Натиснах бутона за избиране, преди да успея да си помисля още нещо.

Той вдигна на първото позвъняване.

— Тя ли е?

Стиснах зъби и дълбоко си поех дъх.

— Значи си чул.

— Мона ще се побърка от притеснение. Какво знаеш със сигурност?

— Все още не мога да кажа коя е жертвата.

— Не можеш или не искаш?

Бъд не го каза нито по-силно, нито по-остро, но за пръв път чувах нещо подобно от него за двайсет и петте години, през които бяхме приятели.

— Не мога, Бъд. По лицето има… наранявания, така че не можем да установим самоличността на жертвата.

Той не отговори нищо, но аз знаех, че чува и разбира всяка дума — и представата за убитото момиче, което можеше да е неговата дъщеря, току-що беше станала още по-ужасяваща.

Бъд ми каза, че последният път, когато някой е видял Хети, бил в петък вечерта — непосредствено след постановката на училищната пиеса. Бъд и Мона отишли да я гледат, а след това прегърнали Хети и й казали да не закъснява много, но Хети така и не се беше прибрала у дома.

— Спомняш ли си с какво беше облечена Хети вечерта, Бъд?

— С театралния си костюм. Рокля.

— Лятна рокля?

— Не, бяла рокля, окървавена. С фалшива кръв. Освен това беше с корона.

— Дали се е преоблякла, преди да си тръгне?

— Предполагам, че да.

— Има ли жълта лятна рокля с някакви дантели по нея?

— Откъде да знам, по дяволите!

Бъд се обърна към Мона, за да провери. Чувах как си говорят — приглушено и напрегнато.

— Не, Мона казва, че няма такава рокля.

Когато отново заговори по телефона, в гласа му едва ли не се усещаше облекчение. Аз не споделях това чувство.

— Хм. Все още ли не знаете с кого се е прибрала от училището?

— Двамата с Мона продължаваме да си мислим, че трябва да е била Порша. Тя също участваше в пиесата, но казва, че след постановката не е била с Хети.

— Добре, Бъд. Слушай сега — ще трябва да изпратиш зъболекарския картон на Хети в кабинета ми. Нанси ще дойде при теб, за да попълниш документите, и ти ще си първият, на когото ще се обадя, за да ти кажа кое е това момиче — независимо какво се окаже. Обещавам ти.

Той издаде някакъв звук в знак на несигурно съгласие и затвори телефона.

Преди да успея да се замисля за какво бях помолил най-добрия си приятел току-що, се обадих и в Рочестър, за да потвърдя часа за аутопсията — в началото на работното време на следващия ден. Нямаше значение, че следващият ден е неделя — моргите не почиват.

Докато Нанси се погрижи за документите и снимките, аз отворих случая с чисто новата модерна компютърна програма на Джейк, с която беше невъзможно да се свърши някаква работа. Но сега нямаше време да недоволствам за това. Когато най-сетне се справих с компютъра, попълних малкото подробности, с които разполагахме до този момент. Почти нямаше такива — разследването беше на първо квадратче.

Жертвата е от женски пол.

Бяла.

Прободни рани и вероятна черепна травма.

Тялото е открито от двама местни младежи в стария хамбар на семейство Ериксън в събота, 12 април 2008 година, в 4:32 следобед.

Преглътнах тежко и потърках брадичката си, като се взирах във всички останали празни полета. За пръв път през живота си изпитвах тревога, докато си представях какво може да ни се наложи да впишем в тях. Никой не убива едно момиче без причина — не и в окръг Уобаш. Тук хората не гърмяха по непознати от колите си, а в гимназиите нямаше депресирани момчета, които да изстрелят цял арсенал по съучениците си. Лудостта на големия град беше далеч оттук — и точно тази беше причината повечето от нас да живеят на това място. Да, половината от витрините на магазините по главната улица в Пайн Вали винаги бяха празни. Когато се случеше спад в цените на реколтата, хората не успяваха да се справят с вноските по ипотеките си — но си оставаха заедно. Този град беше общност, която продължаваше да вярва в идеята, че всеки човек има значение. И нещо със сигурност беше имало достатъчно голямо значение, за да накара това момиче да стигне до хамбара на семейство Ериксън по средата на нищото. И каквото и да е било то, със сигурност беше имало достатъчно голямо значение, за да накара някой да я убие.

* * *

Ставаше късно, така че се прибрах пеша у дома, кой знае защо. Повечето пъти се хранех в управлението, а в последно време почти не спях. Преди имах проблеми със съня само в периоди на големи разследвания, но напоследък успявах да затворя очи за не повече от четири часа на нощ. Живеех на горния етаж на двуетажна къща на една пресечка разстояние от главната улица. На долния етаж бяха семейство Уен — новите собственици на магазина за алкохол. Те бяха практически единствените хора от азиатски произход в целия окръг и макар че миризмата на нещата, които си готвеха, беше направо шокираща — нищо общо с китайските ресторанти — поне не бяха шумни и не блъскаха по тръбите на радиатора, за да протестират за вдигнатия от мен шум, както последната възрастна жена, която живееше на тяхното място, но след това получи удар и умря. Аз и бездруго не вдигах много шум, особено посред нощ, когато не можех да заспя. Понякога си пусках музика, но вече изобщо не гледах телевизия; от телевизията се чувствах така, все едно вече съм умрял. Научавах новините от вестника, а мачовете слушах по радиото, така че от телевизора нямаше никаква полза — с изключение на това, че котката на семейство Уен обичаше да влиза през прозореца и да лежи върху него. Макар че никога не бях обичал котки, нямах нищо против тази. Тя не обикаляше да проси за храна, нито се търкаше във всички мебели. Просто си седеше върху телевизора в единия край на дневната, а аз си седях на дивана в другия край и си нямахме проблеми.

Останах буден през цялата нощ, като си мислех за трупа. Дори да съм задрямал за малко, не си спомням. Водех си бележки, съставях списъци с хора, с които трябва да говоря, и гледах как часовникът бавно отмерва времето до седем сутринта, а опашката на котката помръдва насън.

* * *

— Е, шериф Гудман, на чии тленни останки трябва да благодаря за честта, която ми оказва това посещение?

Доктор Франсис Окада не се беше променила изобщо. Да, косата й вече беше прибрана на сребрист кок и бе леко приведена, но все така обикаляше моргата с уверени крачки като кралицата на мъртвите и все така разделяше фамилията ми на две срички, все едно буквалният смисъл на думите — „добър човек“ — беше някаква страхотна шега, която никой друг, освен нея не разбира.

— Точно това чакам да те попитам и аз, Фран — от един час, докато седях в проклетото фоайе.

— Жалко наистина, че този младеж…

Тя кимна към ъгъла, където един служител на моргата се беше привел над трупа, за когото говореше.

— … е решил да умре от аневризъм точно снощи, по време на тренировка на бейзболното игрище. Трябваше преди това да ти се обади, за да провери дали си свободен.

Приближих се до масата за аутопсия, без да кажа нищо. Майка ми винаги съветваше мен и сестрите ми, че мълчанието слага край на спора по-бързо, отколкото думите. Това проработваше и с патоанатома на моргата — колкото и да беше трудна за общуване, Фран щеше да ми даде самоличността на жертвата. А Бъд и Мона ме очакваха.

Тялото отново се беше променило. Под ярките светлини на лабораторията кожата й изглеждаше сива, а освен това беше още по-подута отпреди. Трупът на момичето вече не приличаше на човешко същество — какво остава за Хети.

— Изпратих твоето момиче в радиологията в момента, в който пристигна. Това са нейните зъби.

Тя постави снимките в проектора.

— А това са снимките от зъболекарския картон на вероятната жертва, Хенриета.

— Хети — поправих я аз, като пристъпих напред, за да ги разгледам.

— Виж този и този кариес — продължи тя, като ми посочи първо едните снимки, сетне другите. — Пломбите са напълно идентични, както и профилът на зъбите от двете страни на челюстта.

Фран ми посочи с пръст един леко крив зъб на долната челюст.

— Няма нужда да правим изследване за ДНК. Това е Хенриета.

— Това е Хети — казах аз малко по-гневно, отколкото исках.

— Ако се съди по степента на разложение, тя е била мъртва между дванайсет и осемнайсет часа, преди да я открият.

Фран със замах си сложи нов чифт ръкавици, а гласът й малко омекна:

— Познаваше ли я?

— Вече няма значение, нали? Трябва ми пълен преглед, с хипотеза за убийство. Чужда кръв, коса, каквото и да е, останало по нея, което може да ни подскаже нещо. Освен това ми трябва бързо, нали разбираш? Обади ми се, когато си готова.

Докато говорех, вече бях на път към изхода.

— Защо не останеш да наблюдаваш аутопсията лично?

Хвърлих поглед през рамо и видях, че тя най-сетне ме е погледнала в очите — застанала като ангел-пазител над обезобразените останки на момичето, което преди два дни е било Хети.

— Имам друга работа.

Пикапът на Бъд беше на алеята пред къщата, когато паркирах там, макар че бе неделя сутринта и все още беше твърде рано, за да е свършила църковната служба. Когато се приближих към вратата, Беър — черният им лабрадор — изтича при мен, за да го почеша зад ушите, както обикновено. Аз не го погледнах. Преди да стигна до вратата, Мона рязко я отвори срещу мен.

Носеше голяма кухненска престилка на цветя, а косата й беше вързана с кърпа. Не познавах друга жена на нейната възраст, която да продължава да ходи с дълга коса — по някакъв начин това я караше да изглежда така, все едно времето нямаше власт върху нея. Имаше силно, спокойно лице и съответния характер, но днес в погледа й потрепваше несигурност.

— Е? — попита напрегнато тя.

— Мона — отвърнах и свалих шапката си. — Бъд у дома ли е?

— Просто го кажи, Дел.

Пръстите й неравно потрепваха по бедрото, докато стоеше срещу мен, изпъната като дъска. Сякаш те не бяха част от нея — и това неприятно ми припомни за Хети, чието мъртво тяло, наполовина във водата, като че ли не беше свързано с нея.

— Може ли да вляза?

— Разбира се, Дел — каза Бъд, като се появи зад Мона и отвори вратата по-широко.

Той хвана съпругата си за раменете и я отдръпна назад, така че да мога да мина. Тя тръсна рамене, за да се освободи от него, и пое пред нас към дневната.

Когато влязох в къщата, ме обгърна аромат на масло и шоколад. Кухнята беше пълна със сладки — кръгли, поръсени с шоколадови парченца, изрязани във формата на човечета и всякакви други, натрупани в чинии из цялата стая.

Бъд улови погледа ми.

— Вчера беше започнала да пече сладки за благотворителната разпродажба в църквата, когато ни се обадиха за тялото… — Той безпомощно сви рамене: — … и след това просто не спря. Не искаше да отидем на църква и не знам дали изобщо е спала нощес.

Гласът му звучеше далечен, все едно не бяхме един до друг.

Влязох в дневната и застанах до камината, където бяха подредени снимки в златни рамки от последната година в гимназията на Хети и Грег. Хети се беше облегнала на едно дърво, със скръстени ръце, облечена в бяла риза с цвете, забодено на ревера. Усмивката й едва повдигаше ъгълчетата на устата. Изглеждаше щастлива. Или всъщност не, не точно щастлива. Изглеждаше доволна. Приличаше на момиче, което знае точно какво иска и как да го придобие. Тя беше дъщерята, която ще успее в живота и ще започне на чисто, някъде далеч от Пайн Вали, където ще се омъжи за някой успешен адвокат и ще се прибира само за празниците, със собствена блестяща кариера и едно-две собствени деца, които да показва наоколо; не беше момичето, което ще умре. Погледнах снимката на Грег, на която позираше заедно с лабрадора Беър, с ловна пушка в ръце. Косата му беше остригана по този начин много преди да се запише в армията — нямаше търпение да замине за Афганистан в момента, в който завърши гимназията. Той беше момчето, което трябваше да умре. Той беше детето, което Бъд и Мона се бяха приготвили да загубят, така че новината за това да не ги съсипе, ако дойде при тях.

Бъд седна на дивана до Мона, хвана я за ръката и зачака. Колко пъти бях влизал в тази дневна? Стотици пъти — и неизменно Бъд правеше така, че да се почувствам, все едно съм в собствената си дневна и снимките по стените са на собственото ми семейство. Сега дълбоко си поех дъх и го погледнах. Косата му беше започнала да посребрява, а ризата му изглеждаше по-опъната около кръста, отколкото преди. Гледаше ме право в очите — и аз отвърнах на погледа му, докато му казвах истината.

— Изпратихме в Рочестър, където е убитото момиче, зъболекарския картон на Хети и там сравниха зъбите й с тези на жертвата. Картината съвпада. Момичето е Хети.

Мона залитна напред, все едно някой я беше ударил по гърба, и Бъд пусна ръката й, но нито един от двамата не издаде звук.

— Господи, съжалявам, Бъд…

Гърлото ми се сви, но се насилих да продължа.

— Мона, не мога да ти опиша колко ужасно се чувствам. Обещавам ви, че ще открия този кучи син.

Мона се взираше в избелелия зелен килим.

— Зъби? — каза тя.

Бъд гледаше право през мен, към снимките по стената.

— Как е станало? Какво е…

— Тялото беше открито в стария хамбар на Ериксън до езерото — изглежда, че убийството е станало там. Някой я е нападнал с нож и тя е умряла от рана в гръдния кош.

Бъд остана съвсем неподвижен по време на цялото описание, докато Мона мълчаливо се тресеше на мястото си.

— Преди ми каза, че не можете да установите самоличността по лицето — каза той.

Дявол да ме вземе, с голямата ми уста. Досега се опитвах да го кажа възможно най-просто, за да им спестя подробностите.

— Нападателят е нанесъл рани с ножа и по лицето й, но това може би се е случило, след като е настъпила смъртта. Ще разберем, когато аутопсията приключи.

Мона нададе някакъв нисък вой. Бъд се пробуди от замайването, в което беше изпаднал, и протегна ръка към нея, но тя го отблъсна.

— Махни се от мен!

Тя несигурно се изправи и прекоси кухнята, като се блъскаше в стените и се давеше в собствените си хлипове. Колкото повече се отдалечаваше, толкова по-шумно даваше израз на мъката си. Мона не беше сурова жена, но не се занимаваше с глупости. Мисля, че през всички години, в които съм я познавал, нито веднъж не съм я виждал да плаче. Никога не бях чувал нещо по-ужасно от измъченото хлипане, което тя издаваше в този момент.

Наведох се към Бъд, който продължаваше да седи застинал на дивана.

— Бъд, какво щеше да прави Хети след постановката в петък? Кажи ми всичко, което можеш, за тази вечер.

Той не показа с нищо, че ме е чул, но след малко прокара грубата си ръка по лицето и се прокашля, вторачен в пода пред себе си.

— Каза, че ще излиза. Щеше да излиза с някои от другите младежи, за да отпразнуват премиерата.

— Уточни ли с кого точно ще излиза?

— Не. Помислихме си, че ще са целият екип. Миналия уикенд пак излизаха всички заедно, след като приключиха със строежа на декорите.

— Беше ли застанала до някого, когато го каза?

— Беше застанала при нас. — Гласът му го предаде и той преглътна тежко. — Стоеше точно до нас.

И двамата подскочихме, когато чухме трясъка. Тичешком прекосих кухнята и влязох в спалнята на Бъд и Мона. Мона беше паднала настрани, върху останките от една кръгла масичка. Изглеждаше така, все едно краката й изведнъж са отказали да я носят. Гърбът й се разтърсваше неконтролируемо сред хаоса от покривката, разпръснатите книги и натрошеното дърво. Когато се опитах да проверя дали се е наранила, тя започна диво да ме удря, а хлипането й се превърна в пронизителен протяжен вой. Върнах се обратно в дневната, където Бъд не беше помръднал от мястото си. Ръцете му лежаха от двете му страни, обърнати с дланите нагоре, а пръстите му бяха безпомощно свити като на бебе.

— Бъд.

Той не отговори. Погледът му не беше фокусиран върху нищо определено. По косата му имаше брашно от ръката на Мона, с която го беше отблъснала.

— Бъд.

Той сковано се изправи и отиде в спалнята. Приведе се над Мона и покри тресящото й се тяло със своето. Избърсах очи и ги оставих сами.

* * *

Гимназията на Пайн Вали се помещаваше в едноетажна тухлена сграда от южната страна на централния площад — след нея фасадите на магазините отстъпваха място на къщи и бензиностанции. Сградата не беше претърпяла никакви промени от шейсетте години, когато достроиха към нея нов физкултурен салон.

Оставих колата на паркинга, зает наполовина, посрещнах Джейк пред главния вход и двамата последвахме табелите, които указваха посоката към „новия салон“. Пиесата вече се играеше там. Преди три седмици — цял един живот — бях обещал на Хети да гледам сутрешното представление в неделя. И ето ме сега.

Джейк прегледа една програма за постановката.

— Тук пише, че Хети е била в ролята на лейди Макбет.

Влязохме в салона, като се стараехме да не вдигаме шум, и се настанихме на две свободни места в дъното. На сцената имаше двама младежи — и двамата бяха в бели театрални костюми и стояха пред някакви декори, които изобразяваха замък. Разпознах момичето — беше дъщерята на азиатското семейство, Порша Уен, — но не познавах момчето. И двамата говореха на цветистия език от пиесите на Шекспир, който никога не ми е допадал особено, но в крайна сметка схванах за какво иде реч. Тя се опитваше да го накара да убие някого, а той сякаш нямаше нищо против. В края на сцената тя се приближи до него, за да се уговорят как да се държат след убийството.

— „Особено когато ние двама със вик и жалби проглушим света.“

Той я хвана за ръката, преди да отвърне:

— „Решен съм и напрегнал всички сили за страшното ни дело. Да вървим! Със весел вид при тях да влезем ние…“.

Момчето поведе момичето извън сцената, като продължаваше да говори в тъмното:

— „Лъжовен лик сърце лъжливо крие!“^[1].

* * *

След края на постановката дръпнах настрани учителя, който отговаряше за пиесата, и му казах, че трябва да говоря с целия театрален състав и екипа. Той пребледня, но не ме попита нищо повече. Казваше се Питър Лънд — беше млад, носеше очила и нямаше черно под ноктите си.

Лънд каза на всички, че трябва да приключват бързо, и ги събра в стаята за репетиции на училищния оркестър. След като вратите се затвориха след тях, в помещението настъпи мъртвешка тишина — момчетата и момичетата бяха застинали в очакване.

— Добро представление, хм… за всички. Порша, ти… ти се справи добре. След малко ще се върнем в залата, но точно сега шериф Гудман иска да говори с нас.

Той отстъпи в дъното на стаята, като остави мен и Джейк да стоим сами пред цялата група. Някои от момичетата вече плачеха. Пайн Вали беше толкова малък град, че всички тук със сигурност бяха чули за станалото до няколко часа след като бе открит трупът.

Реших да не увъртам. Казах им истината и те реагираха така, както може да се очаква от тийнейджъри, когато някой от тях е бил убит с нож и по този начин за пръв път са разбрали, че не са безсмъртни. Имаше шок, много сълзи и ридания. Повечето от момчетата застинаха като фигури, изрязани от картон, готови да паднат от най-лекото побутване. Повечето от момичетата се хванаха едно за друго. Лънд стоеше прегърбен в дъното на стаята, отпуснал глава в ръцете си.

Дадох им малко време да осмислят новината, но преминах към въпроса, заради който бях дошъл, преди душевната травма да ги завладее напълно.

— Убита е в петък вечер, след постановката. Затова искам всеки един от вас да си помисли. Направете го заради Хети. С кого си е тръгнала онази вечер? Срещал ли се е някой от вас с нея по-късно вечерта, на някакво парти или нещо подобно?

— Някои от нас отидоха до закусвалнята „Деъри Куин“, но тя не дойде там — обади се момчето, което играеше Макбет.

Сега приличаше повече на човек, който всеки момент ще изгуби разсъдъка си, отколкото преди няколко минути на сцената.

— Томи дойде да гледа представлението, нали? — попита едно друго хлапе. — Тя не си ли тръгна с него, Порша?

Порша Уен с мъка се откъсна от прегръдките на едно друго разплакано момиче и вдигна поглед към мен. Лицето й беше безизразно и мокро от сълзите, а короната стоеше накриво в косата й.

— Може би. Не знам. Не говорих много с нея. Дори не я поздравих.

— Томи щеше да я закара, ако е искала. Беше готов да направи всичко, което поиска тя.

— Кой е Томи? — попита Джейк.

— Томи Кинакис — отговорих аз.

Ако си спомнях както трябва, Хети беше излизала с него през по-голямата част от последната година. Миналата есен го бях гледал в мачовете на училищния отбор по американски футбол, в който играеше като централен защитник. Беше солидно момче — не беше лесно да го заобиколиш и в нито един мач, в който участваше, не беше позволил на някой от противниковия отбор да стигне до разпределителя, когото защитаваше. Ако такова момче реши да намушка някого с нож, няма кой знае какво, което да може да го спре.

— Аз знам какво я е убило.

Порша се беше изправила на мястото си и се обърна към мен, все едно се канеше да се впусне в някоя от дългите си монолози от пиесата.

— Това е проклятието — каза тя.

— Моля?

Някои от останалите ахнаха и закриха устата си с ръка.

— Проклятието е убило Хети. Проклятието на „Макбет“.