Минди Мехия
Всичко, което искаш да бъда (18)

Питър

петък, 21 март 2008 година

Беше ли възможно човек да се разкъса на две? Останах под дървото, един от огромните дъбове с разперени клони във фермата на Мери, които й бяха показали какво иска да прави с живота си, и гледах как Хети се отдалечава от мен. Нейният ултиматум остана да виси във въздуха между нас. „Ела с мен в Ню Йорк или ще кажа на Мери за нас двамата.“ Не беше казала точно тези думи — или беше? — но заплахата си беше там, в блестящите й безстрашни очи.

Гледах как се стопяваше, докато се отдалечаваше с широки крачки през полето, с онази безмилостна младежка самоувереност, която беше готова да се обърне към самото слънце и да му каже да ходи да се шиба. Отчаянието ми растеше правопропорционално на разстоянието между нас. Всичко в мен гореше от желание да хукна след нея, да я довлека обратно тук, да я вържа за това дърво и да я накарам да направи такива неща с устата си, че да не може да каже и една дума повече, независимо дали е истина, или лъжа. Да й дам точно това, което искаше, а после да намеря някоя кола и да натисна педала на газта. Да й покажа всичко. Да направя така, че и двамата да забравим това градче и нас самите в него, и всяко едно ужасно решение, което ни беше докарало на това място по това време.

И все пак, Ню Йорк? Какво очакваше да й кажа? „Да, ще замина за Ню Йорк заедно с теб? Ще захвърля всички шансове да си върна живота в Минеаполис и ще дойда да живеем заедно на улицата в Ню Йорк?“ Защото точно там щяхме да живеем — на улицата. Дори по някакво чудо да успеех да си намеря работа като учител до есента, нямаше да получа първата си заплата до октомври. В спестовната ми сметка бяха останали хиляда долара, които бяха едно нищо, а Хети си мислеше, че с нейните две хиляди някак си ще успява да ни издържа и двамата в най-скъпия град в страната.

Тя нямаше никаква представа срещу какво се е изправила. Нямаше никакви приятели там, никакви контакти, никакъв план. Тя имаше нужда от мен. Господи, тя имаше почти толкова голяма нужда от мен, колкото я жадувах аз, и изкушението да се поддам на безумното й желание на практика ме завладяваше.

Само че не можех да забравя за Мери.

Мери не ми позволяваше да помръдна от мястото си, докато гледах как Хети изчезва в гората. Не ми пукаше за нищо останало: за работата ми, за репутацията ми — нищо друго в този живот в Пайн Вали вече нямаше значение за мен, освен Мери. Беше минал повече от месец, откакто ми беше казала за плановете си да остане да живее във фермата, и оттогава живеехме в патова ситуация. Аз не й бях отговорил дали ще остана и тя не беше повдигнала повече този въпрос. Живеехме в паралелни вселени, като си разменяхме повърхностни реплики, когато се разминавахме в къщата — като възпитани, но почти непознати съседи. Знаех, че тя очаква от мен да взема решение, но наистина нямах никаква представа дали я беше грижа какво щеше да бъде то.

Чудно ли беше тогава, че бях уредил тази среща с Хети? Хети, която се беше свила в скута ми, сякаш аз бях нейното пристанище от грижите на света; Хети, която ме беше умолявала и беше заплашила да ме съсипе, все едно бях човек, с когото си струваше да го направи.

Изпих останалото вино и подхвърлих остатъците от храната на една врана, която се въртеше наоколо, после легнах по гръб и се загледах в небето между голите клони.

Дали Хети наистина щеше да го направи? Дали щеше да заговори Мери следващия път, когато тя влезе в дрогерията? Беше ми казвала толкова много пъти, че ще стори всичко за мен, че тя е жената за мен, но за коя своя версия говореше? Дори да не беше актриса по рождение, тя все още бе на осемнайсет години, мамка му. На какво не беше способно едно отхвърлено осемнайсетгодишно момиче?

Когато не издържах повече да мисля за това, събрах всичко и се върнах до хамбара. Когато стигнах там, Хети вече я нямаше. Може би се беше прибрала у дома и планираше най-ефективния начин да ме съсипе. Нямаше да й е толкова трудно. Беше достатъчно да се обади по телефона на Мери или просто да признае всичко на родителите си и с моя живот щеше да бъде свършено.

Запратих празната бутилка от виното срещу стената, но тя дори не се спука, така че я изритах във водата, която беше заляла пода в отсрещния край на постройката. Изкушавах се да метна и нейното одеяло за пикник след бутилката. Вместо това го оставих в един сух ъгъл, като увих книгата с него.

Когато се прибрах у дома, пикапът на Мери беше на алеята пред къщата. Тя ми беше казала, че след болницата ще ходят на пазар в Рочестър, но все още дори не беше обяд. Бяха се прибрали по-рано.

Оставих кошницата за пикник на задната седалка на колата си и тихо отворих входната врата. Ако си мислех, че ще успея да се промъкна незабелязано на горния етаж, плановете ми веднага се изпариха, когато видях Мери на дивана в хола. Гледаше ме така, все едно беше броила всяка минута, докато се прибера. Телевизорът не беше включен. Елза не се виждаше никъде. Непоносимото ми чувство за вина се усилваше с всеки миг, а Мери продължаваше да седи съвсем неподвижно. През изминалата година почти не се беше спирала на едно място. Нима можеше да има някакво съмнение каква беше причината за този натюрморт точно сега?

На някакво съвсем различно ниво от паниката и учестеното биене на сърцето ми аз се запитах как точно беше разбрала. Заех се да разлиствам страниците на живота си, като търсех онзи подтекст, който ме беше издал. А може би не бях направил нищо. Може би Хети вече беше изпълнила заплахата си.

Мери най-сетне наруши тишината:

— Къде беше?

— Навън. Излязох да се разходя.

Все още не бях готов да призная нищо.

— Къде?

— В полето. Натам — казах и махнах с ръка в неопределена посока. — Имах нужда от малко чист въздух, а не ми се тичаше.

Мери невесело се засмя.

— Живееш във ферма, а ти се налага да излезеш да се разходиш, за да подишаш чист въздух. Това е то, нали? Това обяснява всичко.

— Какво е „то“? За какво говориш?

— Нищо.

— Къде е Елза? Мислех, че ще ходите на пазар.

— Тя не искаше да я бутам с инвалидната количка. Оставих я на гости при Уинифред.

— Добре.

Зачаках обвинението, сълзите и гнева, но не последва нищо. Тя продължаваше да седи с неразгадаемо изражение.

— Има ли нещо друго? — Направих крачка към стълбището в инстинктивно отстъпление.

— Седни, Питър.

Задникът ми незабавно се озова на стола. Някаква част от мен дори приветстваше това, което ще последва. Това беше краят на моя брак — нови документи, които да подпиша на мястото на старите — но беше и краят на измамата, краят на преструвката, че ставам за нещо.

— Какво има? — попитах. — Държиш се странно.

Тя дълбоко си пое дъх и сведе очи към ръцете си.

— Докато бяхме при лекаря, аз припаднах.

— Какво? — Изненадата потече по вените ми като някакъв прекрасен наркотик. — Защо?

— Глупава история. Просто се наложи да останем в чакалнята по-дълго, отколкото си мислех, а вътре беше горещо. Когато лекарят ни повика, аз се изправих прекалено бързо и ми причерня. Свестих се на пода, а над мен стояха рецепционистката и една медицинска сестра. Те ми помогнаха да стана и ме накараха да пия вода.

— Закусвала ли си изобщо тази сутрин? Грижиш се за всичко тук, освен за себе си. Затова си припаднала.

— Знам. Това ще трябва да се промени.

— Лошо ли ти е още?

— Малко — кимна тя. — Лекарят ми зададе няколко въпроса, а после ми направи едно изследване.

Мисълта за това, че Мери може да се разболее, ми се струваше невъзможна. Тя се беше превърнала в ангел-хранител за Елза; с двете си ръце бе преустроила фермата; плащаше сметките, готвеше и чистеше къщата, неизменно с характерния стоицизъм на семейство Рийвър. Беше като жената-чудо, мамка му.

— Какво изследване?

— Резултатът беше положителен — каза тихо тя.

Изведнъж ми се прииска да ме погледне; трябваше да видя очите й.

— Какво изследване, Мери?

Станах и прекосих стаята, като приклекнах пред нея, за да я накарам да ме погледне. Когато го направи, в погледа й се четяха объркване и колебание. Видях, че събираше смелост да ми каже. Каквато и да беше истината — а тя явно нямаше нищо общо с факта, че собственият й съпруг я лъжеше и изневеряваше — очевидно беше мъчителна.

— Бременна съм.

— Какво? — извиках и скочих на крака, като политнах назад. — Какво?

Мозъкът ми спря да работи. Стаята пред очите ми потъмня по краищата — точно както бях чел в книгите за един определен вид героини и винаги бях смятал, че това е сантиментална хипербола. Как беше възможно да е бременна? Дали детето изобщо е мое? Мери не беше жена, която ще изневерява на мъжа си, но ние не бяхме правили секс от месеци, не бяхме…

А после дневната изведнъж се върна на фокус пред очите ми.

— Онзи ден, когато идва човекът за прозорците?

— Трябва да е било тогава. Попитаха ме кога ми е идвало за последен път и казаха, че съм в шеста седмица. Датите съвпадат.

Тя сплете пръсти на корема си, сякаш искаше да го хване по-здраво.

Зарових ръце в косата си, после потърках устата си с опакото на ръката, като се опитвах да разбера какво става.

— Какво ще правиш?

— Явно ще трябва да започна да закусвам — каза тя и се разсмя кратко и притеснено.

Не отговорих нищо и тя продължи:

— Купих си витамини за бременни и солени бисквити. Мама каза, че ще имам нужда от солени бисквити.

Продължавах да мълча.

— Знам, че в последно време не сме в най-добри отношения — каза тя.

Смехът ми прозвуча като лай, ала това я накара да спре само за миг; тя набираше скорост с всяка следваща дума:

— Но нали точно това искахме?

— Ти ще задържиш бебето — казах аз.

— Да не си посмял да кажеш каквото си мисля, че ще кажеш.

Гласът й продължаваше да е все така тих, но се беше превърнал в стомана.

— Какво ще кажа? Откъде знаеш какво си мисля, когато дори аз не знам какво да си мисля?

— Познавам те и знам, че в последно време не бяхме щастливи, но това е моето дете. — Ръцете й се откъснаха една от друга и тя разпери пръсти над малкия си плосък корем. — Това е нашето бебе, нашето семейство.

— И ти ще го отгледаш тук — казах аз.

Не бях способен на нищо друго, освен да изричам на глас очевидното в момента, в който поредният неоспорим факт ме удряше в стомаха.

— Нали говорихме за това. Ще имам нужда от помощ за кокошките. Вече не мога да вдигам сама чувалите с фуража. Но няма проблеми да бутам количката. Не съм сигурна за амоняка в изпражненията, но в най-лошия случай би ти отнело по един час на ден. Вече имам час при акушер-гинеколог.

Тя седеше на избелелия диван и се взираше някъде между нас, докато очертаваше подробностите, които почти не разбирах. Всичко ми се струваше ужасяващо грешно: както стегнатият прагматизъм на Мери, така и моята монументална паника. Бяхме като карикатура на онова, което трябваше да представлява този миг — на онова, което щеше да представлява, ако се беше случил преди година. Вместо да се радваме, тя ми поставяше ултиматум — вторият, който бях получил през последните два часа.

— Не изглеждаш много радостна от тази новина — успях да кажа накрая аз.

— Просто се изненадах.

Издадох някакъв задавен звук, за да изразя съгласието си.

— Но в последно време все пак беше по-добре, нали? — продължи умолително тя. — Ти прекарваш повече време с мама. Директорът казва, че се справяш страхотно с подготовката на пиесата и работиш лично с няколко талантливи ученици.

— Господи!

Не можех да понеса повече от нашия разговор, не и докато присъствието на Хети беше надвиснало на ръба му и заплашваше всеки момент да нахлуе в този кошмар.

— Трябва да помисля — казах аз.

— Питър…

— Просто ми трябва малко време, за да помисля.

Грабнах ключовете си и излязох от къщата, скочих в колата, дадох газ по алеята и изхвърчах на черния път. Вдигнах сто километра в час, после сто и десет, а камъчетата, които излитаха изпод гумите и се удряха отдолу в колата, звучаха като стадо диви животни в паническо бягство, сякаш стотици отчаяни създания с тежки копита тичаха с всички сили, за да спасят живота си.

Само преди трийсет минути си бях фантазирал — защо да се опитвам да го представя в по-добра светлина? — как ще упражня сексуален тормоз върху Хети, а после ще я отвлека и междувременно ще изоставя Мери. Защо не го бях направил? Защо не бях грабнал Хети в мига, в който беше казала онези думи, и не я бях натикал в някоя кола, преди да успее да си промени решението? Вече щяхме да бъдем в Уисконсин. Можех да изпратя на Мери съобщение по електронната поща, когато пристигнем в Медисън, и да остана в блажено неведение за това дете. Можеше да се измъкна.

Но сега нямаше как да избягам. Или имаше? Господи, нима можех да зарежа Мери, бременна и сама, завинаги дамгосана като жената, чийто съпруг я изостави заради Хети Хофман — онова момиче, което играеше в пиесите и дори не беше завършило гимназията? Освен това й беше учител, нали знаете?

Представях си какво ще си шепнат хората, виждах във въображението си съчувствените погледи, които щяха да отправят след Мери.

Дадох газ към Рочестър. Полетата от двете страни на пътя, в които се топеше снегът, се превърнаха в размазани петна в бяло и кафяво, сетне парцелите започнаха да отстъпват място на автокъщи и хипермаркети, подредени един след друг покрай магистралата в покрайнините на големия град. Отбих към университетската болница „Мейо“ и центъра на града и намалих скоростта, когато по тротоарите започнаха да излизат тълпи от хора в обедна почивка, вдигнали лица към необичайно топлото за сезона слънце.

В деня, в който предложих на Мери да се омъжи за мен, също беше топло. Господи, струваше ми се, че оттогава е минал цял един живот, но всъщност онзи ден скоро след завършването беше преди по-малко от шест години.

Карах без посока по улиците на бизнесквартала, докато най-сетне паркирах до едно кафене и продължих пеша, като си мислех за онова момиче, на което бях предложил да се оженим, и всичко, което ценях в него. Обичах нейния характер, беше мила и на нея винаги можеше да се разчита. Харесваше ми колко е вярна на класическата американска литература — Стайнбек, Кейтър и Торо. Харесваше ми как два пъти в годината обикаляше по магазините за дрехи втора ръка — винаги в дните, в които сменяха лятното часово време, за да не забрави — и носеше със себе си пазарски пликове със старите си дрехи, за да ги върне и да вземе за тях половината от парите, които щеше да похарчи за новите. Тя винаги се беше отнасяла отговорно към парите си, за разлика от мен. Аз бях способен да живея по цяла седмица на рамен и тофу, но след това в събота отивах в бара и оставях по сто долара за коктейли и таксита. Давах си сметка, че имам нужда от жена като Мери. Изборът ми се струваше правилен на толкова много различни равнища, че никога не се бях питал — като много мои приятели, които се съмняваха в жената до себе си — дали няма да си намеря по-добра от нея. Никога не бих повярвал, че някой ден ще копнея да я изоставя заради някаква измамна, блестяща актриса.

Възнамерявах да й предложа в „Солера“ — същият ресторант за тапас, в който бях завел Хети в Минеаполис, — но когато казах на Мери, че съм направил резервация там, тя се наежи.

— Там е прекалено скъпо — отсече тя. — Тридесет долара за бутилка вино? Абсурд.

Тогава предложи да отидем на пикник и в събота след завършването двамата хванахме автобуса до стария каменен мост над река Мисисипи и продължихме пеша към парка на северния бряг. Мери беше приготвила истинско пиршество — поднос с плодове и сирена, хрупкава франзела и вино, което беше наляла в бутилки от безалкохолен гроздов сок, така че охраната на парка да не ни притеснява. Разположихме се на слънце на върха на един хълм и гледахме хората, профучаващи на велосипеди или ролкови кънки по моста под нас, докато се хранехме и подхвърляхме трохи на патиците, които ставаха все по-дръзки с напредването на деня. Мястото беше абсолютно перфектно за предложение за брак.

Трябваше да го направя с десерта. Бях донесъл от пекарната любимата шоколадова торта на Мери, но когато я извадих — докато кутийката от бижутерския магазин неприкрито издуваше джоба ми — не успях да го направя. Не можех да се накарам да произнеса думите, с които да й предложа да се оженим. След няколко хапки от тортата Мери забеляза, че съм се изпотил от притеснение, и ме попита дали съм добре. Аз я излъгах, като отговорих, че сигурно слънцето ми е дошло в повече. Събрахме нещата за пикника, докато аз се тормозех и се опитвах да измисля как да й предложа сега, след като вече бях пропуснал подходящия момент. Едва когато поехме обратно по моста, Мери неволно ми даде втори шанс. Тя спря, облегна се на перилата и се усмихна при вида на малкия водопад пред остров Николет.

— Не е ли просто перфектно — подхвърли тя.

Макар че въпросът очевидно беше реторичен, аз се възползвах от него.

— Не съвсем — казах, оставих кошницата за пикник, извадих пръстена и паднах на коляно пред нея. — Но ти можеш да го направиш перфектно.

— Олеле! — каза тя.

Каза го без дъх, спомням си. Вдигна ръце към устата си, точно както си бях представял. Няколко души ни подвикнаха окуражаващо и подсвирнаха, докато минаваха на ролковите си кънки покрай нас.

Мери се изчерви и отпусна ръце, после изражението й внезапно стана сериозно и тя настойчиво ме погледна в очите.

— Питаш ли ме нещо?

— Да — заекнах и най-сетне успях да го кажа: — Мери Бет Рийвър, ще се омъжиш ли за мен?

— Зависи — отвърна тя.

Отговорът беше толкова неочакван, че буквално се олюлях. Спомням си как земята за миг политна към лицето ми, после се изправих, като продължавах да държа пръстена между нас.

— От какво зависи?

Всеки нюанс от нейния отговор се е запечатал в паметта ми: тържественият й тон, строгото изражение на лицето й, очертано на фона на болезнено съвършеното синьо небе, достолепието на градската архитектура и изящните кули на моста на авеню „Хенепин“ на хоризонта. Сякаш целият град освещаваше с присъствието си онова, което се случваше между нас — повече и от свещеника, който го направи по-късно на самата сватба. Той ни подсказа чужди думи, които да повторим един пред друг; а тогава си дадохме онези сватбени обещания, което бяхме открили сами за себе си.

Тя ме попита:

— Искаш ли да имаш деца? Не мога да се омъжа за човек, който не иска да създаде семейство.

— Да, искам — отвърнах незабавно аз.

Наистина исках да създам семейство с Мери. От нея щеше да излезе изключителна майка.

На лицето й се изписа усмивка, а по гладките й страни, подобни на ябълки, проблеснаха сълзи.

— Да. Да, Питър Мартин Лънд, ще се омъжа за теб.

Шест години по-късно тя беше бременна. Тази Мери, в която не беше останало нищо повече от ехо от онова грейнало от щастие момиче, което бях завъртял в прегръдките си на каменния мост над Мисисипи, беше успяла да зачене своето дете.

Призляваше ми. Виното, което бях изпил с Хети, се превърна в пулсиращо главоболие, докато продължавах да крача през центъра на Рочестър. Обедната почивка свърши и хората по тротоарите се прибраха, така че останах сам и изобличен като безделник, който броди без никаква цел. Нямаше къде да отида и бях неспособен да отвръщам с престорена усмивка, когато непознатите минувачи ме заговаряха на светофарите с прочутото си дружелюбие, толкова характерно за този щат. След известно време забавих крачка. А после вече ми се струваше съвсем безсмислено да продължавам. Спрях по средата на един тротоар, като се взирах в калните локви, които разяждаха бетона.

Защото всъщност нямах никакъв избор, нали? Нямаше как да избягам от отговорността към онова, което бях обещал.

И в същия миг, в който достигнах до това потискащо откритие и осъзнах, че до края на живота си няма да мога да се измъкна от Пайн Вали, някаква жена с телефон в ръка излезе от един магазин, неволно се блъсна в мен и се извини. Вдигнах поглед към витрината на магазина, видях дрехите на нея и дъхът ми спря. Болката в главата ми се усили, докато не обхвана цялото ми тяло и не започна да пулсира в самия въздух наоколо. Не можех да мисля за нищо друго, затова просто влязох вътре и купих дрехите от витрината.

Отидох с колата до банката, изтеглих последните хиляда долара от спестовната си сметка и ги занесох право във фермата на семейство Хофман — място, което преди този ден бях виждал само на сателитната карта на търсачката Гугъл. От всички страни на къщата се издигаха смърчове, за да я предпазват от вятъра, а на хоризонта се очертаваше редица от вятърни турбини. Не виждах нито един от прозорците на къщата и се надявах никой да не ме забележи, докато оставях в пощенската кутия един обикновен бял плик, адресиран до Хети. В него бях сложил десет стодоларови банкноти и бележка: „Мери е бременна. Замини за Ню Йорк. Искам да знаеш, че те обичах“.

После се прибрах у дома при Мери, а на седалката до мен бяха оставени дрехите от магазина — бебешка блузка и панталонки с картинки на пухкави животни от ферма.