Айрис Йохансен
След полунощ (9)

Осма глава

Тони позвъни на Ноуа седмица по-късно.

— Вчера пред Върховния съд се състоя малка демонстрация.

— Срещу какво?

— Срещу генетични експерименти и анализи.

— По дяволите. Колко малка беше?

— Събраха се около петстотин души. Но може би това е върхът на айсберга.

— Бих искал да знам дали ще продължат.

— Предполагаш, че Огдън разбунва духовете ли?

— По дяволите, да, чак пък такова съвпадение.

— Ще следя развитието. Как върви при вас?

— Достатъчно добре.

— Отговорът ти е много предпазлив.

— Предпазливостта е основно правило в играта. Гледай и ти да го спазваш.

 

 

— Почти среднощ е. Лягай си.

Кейт вдигна очи от предметното стъкло, което изследваше под микроскопа и видя, че Ноуа стои до нея.

— След малко — отвърна и отново се взря в стъклото. — Искам да се уверя, че…

— Веднага. — Изтегли стъклото от микроскопа. — Толкова си уморена, че така или иначе не бих повярвал каквото и да ми кажеш.

— Добре съм. — Опита се да си вземе обратно стъклото. — Нямаш право да се бъркаш в работата ми.

Той не й обърна внимание.

— Кой от двамата има по-голямо право? Аз съм този, който размаха камшика и те окова към греблото на галерата.

Тя направи още един опит да си вземе стъклото.

— Културата ще се провали. Върни ми я.

— Утре ще си вземеш друга. — Повдигна я от стола й. — Днес свърши достатъчно работа. Няма нужда да работиш по двайсет и четири часа на ден.

— Не съм работила двайсет и четири часа. Следобед прекарах три часа с Джошуа в горския дом.

Ноуа я поведе към вратата.

— Как е той?

— Как мислиш, че е? На острова на съкровищата и подскача около Питър Пан.

— Май впечатленията ти се променят. — Затвори плътно вратата на лабораторията след себе си. — Никога не бях чувал да сравняват Сет с Питър Пан. Доколкото си спомням първия път, когато го видя, го взе за Джак Изкормвача. Това сравнение много ще го развесели.

Беше прав. Колкото повече време прекарваше със Сет Дрейкин, толкова повече първото впечатление избледняваше. Стана й малко неудобно. Този човек можеше да се превъплъти във всяка личност, която избереше, и винаги щеше да изглежда истински.

— Знаеш какво искам да кажа. — Кейт се обърна и с копнеж погледна вратата на лабораторията, докато той я водеше към кухнята. — Трябва ми само още един час.

— Не ти вярвам. Ще те намеря там и призори.

Вероятно беше прав, помисли си тя. Вълнението й растеше с всеки изминат ден, с всяка измината минута.

— Доведе ме тук, за да работя.

— Но не да се заробиш и да припаднеш от изтощение. Какво би ми помогнало това?

— Не може винаги да става така, както ти желаеш. — Изгледа го обвинително. — Макар и много да се опитваш.

— Не постъпваме ли всички така? — Сипа й чаша кафе. — Изпий го и иди да си легнеш.

— Кафе по това време? — погледна го учудено.

— Декофеинизирано.

Би могла и сама да се сети. Ноуа щеше да се погрижи никога да не се отклонява от целта си. Не за пръв път насила я извличаше от лабораторията. През последните две седмици трепереше над нея като квачка, готвеше й, после я следеше дали си изяжда яденето, осигуряваше й редовен сън и всеки ден я извеждаше на разходка или да тичат. Макар и само до горския дом, за да видят Джошуа.

— Става ми неудобно. Чувствам се като девственица, която угояват, преди да бъде принесена в жертва пред олтара.

— Може тъкмо тази вечер да направиш грешка — подсмихна се. — Досега мислех, че угояват само животни, а не хора. Освен ако Джошуа е осиновен, ти определено не си девствена. — Усмивката му изчезна. — Правя всичко възможно да бъда сигурен, че няма да бъдеш пожертвана нито на моя олтар, нито на чийто и да е друг.

Изведнъж й се стори толкова уморен и обезсърчен, че й дожаля за него. Отмести очи от него и нарочно се помъчи да не се размекне.

— Е, девствениците сигурно така или иначе са напълнявали. Чувала съм, че много са ги глезили. — Отпи глътка от кафето и остави чашата върху плота. — Не искам повече кафе. Ако не е истинско, няма смисъл да го пия.

— Утре вечер ще опитам с горещ шоколад. Иди да си легнеш.

Тя поклати глава.

— Още не. — Тръгна към вратата. — Имам нужда от малко чист въздух.

Той я съпроводи до вратата и затвори след себе си.

— Искаш ли яке?

Пак се държи като квачка, помисли си раздразнено. Не бе обърнал внимание на нищо, което му беше казала.

— Не, няма да стоя дълго навън. Наистина можеш да си легнеш.

— Ще те изчакам.

Кейт бавно тръгна към края на площадката, взря се в тъмнината, заслушана в нощните звуци. Той остана до вратата, но тя усещаше погледа му върху себе си.

— Няма да избягам.

— Знам. Много си възбудена. Трябваше да те накарам да си легнеш.

— Днес получих деветдесет и два процента.

— Трябва да станат деветдесет и осем.

— Тогава ме пусни да се върна в лабораторията.

— В никакъв случай.

Знаеше, че той ще й откаже, но нищо не й пречеше да опита.

— Ще стигна деветдесет и осем другата седмица.

— Добре.

— Добре ли? Та това е изумително. Нали това искаше?

— Както и ти.

Тя кимна. Вдъхна дълбоко нощния въздух.

— Тук ми харесва. Никога по-рано не съм идвала в Западна Вирджиния. Колко много и прекрасни дървета растат. Мислех, че тук има само мини.

— Щом харесваш дърветата, трябва да видиш моя роден щат. Родителите ми имаха лятна вила на север от града, а горите там са толкова гъсти, все едно че вървиш през тунел.

— Родителите ти живи ли са?

— Не, майка ми почина още докато бях в прогимназията, а баща ми получи сърдечен удар преди дванайсет години. — Нервно се раздвижи. — Боя се, че никога с нито един от двамата не съм бил в прекрасни отношения. Баща ми винаги бе прекалено зает в завода, за да обърне внимание на мен или на майка ми. Тя се разведе с него още когато бях малък. Той се пребори и получи родителските права над мен.

— Значи те е обичал.

— Може би, не знам. Като негов син бях наследник на компанията. — Поклати глава. — Колко обичаше компанията. Изпепели цялото си същество, за да изгради „Дж. и С.“. Предполагам, че не му оставаше нищо за никого.

— Но ти също я обичаш.

— Той успя да ме впримчи рано и аз не можах да се отърва от нея. Макар и да се опитах. Никога не съм искал да ръководя компания. Отидох в университета „Джон Хопкинс“, за да взема диплома, но той ми отряза издръжката преди да съм завършил. — Усмихна се накриво. — Каза ми, че известни познания в областта на медицината са достатъчни, за да ръководиш фармацевтична компания, и че съм нямал нужда от диплома.

— Ти какво направи?

— Избухнах. Казах му да върви по дяволите и направих единственото, което знаех, че ще го ядоса най-много. Отидох в армията.

— И там се запозна със Сет?

— Със Сет и с Тони Лински бяхме заедно в специалните части за секретни мисии към ЦРУ. — Сви рамене. — Нужно ми бе малко време, за да осъзная, че не съм за тая работа. Когато службата ми свърши, върнах се вкъщи. Споразумях се с баща ми, завърших образованието си и се върнах да работя в завода. След като той почина, бях готов да наема мениджърски екип да поеме ръководството на „Дж. и С.“ и да си създам отделна лаборатория на друго място.

— Защо не го направи?

— Заводът беше мой. Заводът, хората…

— Нали казват, че с времето ставаме като родителите си.

— Смяташ, че съм станал като баща ми ли? Нямаше начин. Направих така, че да не се съсипвам от работа. Животът трябва да се живее. Но аз се опитах да балансирам нещата. Служащите в „Дж. и С.“ бяха мои хора. Трябваше да се грижа за тях. — Той стисна устни от мъка. — Не си свърших добре работата, нали?

— Защо си сигурен, че Огдън…

— Не ми търси извинения. Знам какво съм направил. — Отвори вратата. — Време е да си лягаш.

Беше разстроен, затова тя трябваше да си ляга. Изкуши се да му възрази, но го послуша. Той страдаше. Нямаше да стане нищо страшно, ако за момента забрави независимостта си. Спря се и го попита от любопитство:

— Какво правиш, когато не ме караш да пия кафе или да се храня?

— Разговарям по телефона. Говоря със Сет и му предавам всичко. — Добави напрегнато: — Бъди готова.

— За какво?

— За апокалипсис. Замислен и ръководен от господин Реймънд Огдън.

Тя се намръщи.

— Какво говориш?

— Ще разговаряме по-подробно, когато RU2 е готово.

— Защо не сега? Мислиш ли, че съм толкова „плашлива“, че да не мога да мисля за две неща едновременно?

Той трепна.

— По-добре никога да не бях използвал тая дума.

— Би трябвало да я изхвърлиш от речника си.

— Смятам, че си направо блестяща и солидна като скалата на Гибралтар. Не мисля, че всичко трябва да ти се сервира наведнъж. — Усмихна се. — А и аз не обичам да стоя със скръстени ръце. Разбери ме, Кейт.

— Не виждам защо… — Какво значение имаше, помисли си тя с нетърпение. Наистина точно сега не искаше да мисли за бъдещето, след като не бе свършила работата си в лабораторията. Пътят беше много вълнуващ, победата бе твърде близка. — Трябва да знаеш само, че няма да стоя и да те оставя да планираш всичко.

— Никога не ми е минавало през ума.

— Да, разбира се. — Изгледа го скептично, докато минаваше покрай него на влизане в къщата.

— Какво искаш за закуска? — попита Ноуа.

— Истинско кафе.

— Няма проблеми. Разрешено е в седем сутринта.

— В шест.

— Вратата на лабораторията ще бъде затворена до седем и петнайсет, така че можеш да спиш един час по-дълго. На масата в седем часа ще има яйца, бекон, препечени филийки и истинско кафе. — Усмихна й се. — Ще ти дам и термос с кафе за лабораторията, така че до обяд да стоиш там.

— Много си мил.

— Опитвам се да бъда, Кейт.

Странната нотка в гласа му накара Кейт да го погледне в очите. Имаше някаква промяна. Миг по-рано бе раздразнена и нетърпелива, а сега изведнъж застана нащрек.

Ама че работа.

Какво, по дяволите, й ставаше? Като че ли страхът и цялата бъркотия, която изживя след смъртта на Майкъл, бяха помели сдържаността й през последните години и тя бе станала уязвима. Не беше изпитвала никакви чувства към никого, след като се разведоха с Майкъл, а сега изведнъж двама души я привличаха. Няколко дни по-рано изпита сексуално желание само докато наблюдаваше Сет Дрейкин, а сега изпитваше нещо и към Ноуа. Но двете усещания бяха различни. Това бе по-меко и не така разтърсващо. По-скоро като топъл ветрец, отколкото като буря от чувства. Вероятно въобще не беше сексуално. По-скоро приличаше на дълбоко възхищение и на нуждата да бъде близо до някого.

Въпреки всичко й се искаше той да я докосне, да я прегърне. Той също искаше да я прегърне. Забеляза го по малко напрегнатото му тяло.

Тя усещаше очите му, докато пресичаше бързо всекидневната и късия коридор към спалнята си.

На другия ден всичко отново щеше да бъде нормално. Ноуа не желаеше усложнения, както и тя. Щяха да забравят този кратък миг и да се съсредоточат върху далеч по-важните неща.

Отвори вратата на спалнята си. Ветроупорният фенер светеше на перваза на прозореца.

Беше толкова погълната в лабораторията, че вечерта беше забравила да го запали заради Джошуа, осъзна с чувство на вина. Но Ноуа не беше забравил.

Опитвам се да бъда мил, Кейт.

Покровителство, доброта и топлота. Чувстваше се като бедно дете, което простира ръце в тъмнината. Не желаеше да изпитва нужда от нещо. Не искаше да се осланя на никого, освен на себе си.

Ама че проклетия!

 

 

— Точно седем часа — каза Ноуа, когато тя влезе в кухнята на другата сутрин. Той извади цвъртящия бекон от тигана и го раздели в двете чинии, поставени върху плота. — Ти сипи кафето. Аз съм зает.

Сякаш онзи миг от вечерта изобщо не се бе случвал, помисли си Кейт. Е, тя какво бе очаквала? Ноуа да я повали на пода в кухнята и да я люби лудо ли? Естествено, тя си отдъхна.

И въпреки всичко усети, че настроението й безпричинно се развали. Толкова беше нейният сексапил.

— Побързай. Обещах да те заведа в лабораторията в седем и петнайсет — каза Ноуа, докато сипваше бърканите яйца.

— Почакай малко. — Извади чашите и чиниите от шкафа. — Извинявай, че променям програмата ти.

— Тя е твоя програма. — Той остави чиниите върху кухненския бар, където вече бе сложил салфетки и портокалов сок. — Нали снощи не искаше да излезеш от лабораторията. Просто се опитвам да ти бъде добре.

— Такъв ще бъде денят. — Бяха се върнали към удобните препирни от последните седмици, осъзна тя. Сипа кафето в чашите и ги отнесе до кухненския бар. — Няма ли препечени филийки? Нали беше много добър?

— Ужасно добър. — Ухили се и тръгна към фурната. — Домашен хляб. От нищо — нещо.

Което означаваше, че отдавна е станал.

— Нали знаеш, че когато ти предам работата си, няма начин да получиш същото обслужване от моя страна?

— Ще намеря начин да компенсирам.

Тя се стъписа.

— Наистина ли?

— По дяволите. — Той спря по пътя към масата. — Това развали всичко, нали? Затова по-добре да поговорим. — Остави хлебчетата върху плота, обърна се и я погледна. — Не искам да седиш непрекъснато като на тръни.

— Не седя като на тръни.

— Като че ли не виждам. — Направи гримаса. — Добре, човешко същество съм. Искам да спя с теб. Желая го отдавна, но това не означава, че ще ти създам неприятности. Натоварил съм те с достатъчно проблеми.

— Значи отдавна? — попита тя изумена.

— Ти мислиш, че става ей така? Може би за теб, но аз не съм толкова зает. — Изрече весело: — Ти си страхотно гадже, мила моя госпожо Денби.

Бузите й пламнаха. Глупаво беше от нейна страна, че реагира така. Особено след като той очевидно смяташе, че моментът от предната вечер е бил чисто сексуален. Може би за него. Нуждата от подхранване на желанието рядко бе първа грижа на мъжете и той нямаше да й благодари, ако му кажеше, че онова, което изпита, бе по-скоро желание за утеха и емоционална, а не сексуална близост.

— Вероятно между нас има някакво сходство.

— Сигурно — съгласи се той. — Може да се случи отново. Двамата сме здрави хора с нормални желания. Само искам да знаеш, че това няма да се отрази на нищо.

— Благодаря ти. И аз мисля, че няма да се отрази. — Седна и започна закуската си, опитвайки се да не обръща внимание на разочарованието, което бе толкова безразсъдно, колкото разумно бе обяснението на ситуацията от страна на Ноуа. Той сякаш изрази собствените й мисли. Двамата бяха колеги и бяха дошли да работят. Нямаха време за някаква връзка — сексуална или емоционална. — Радвам се, че изяснихме нещата помежду ни.

 

 

— Минаха почти четири седмици — каза Ишмару, когато се свърза с Огдън. — Ти не ме потърси.

— Не съм обещавал да те търся. Вече нямам нужда от теб, некадърнико.

— Къде е Кейт Денби?

— Не знам. Повече не ми се обаждай. — Огдън му затвори телефона.

Ишмару отново набра номера, този път попадна на Уилям Блаунт. Още по-добре. Първоначално Блаунт го бе наел и той уважаваше силата му. Огдън приличаше на огромна, непохватна мечка, а Блаунт винаги бе напомнял на Ишмару на лъскава черна змия, пълзяща по земята, изчакваща възможността да нанесе удар.

— Къде се намира Кейт Денби?

— Здрасти, Джонатан. — Гласът на Блаунт бе копринено мек. — Господин Огдън е много недоволен от теб. Смятам, че ще развалим приятелството.

— Къде е тя?

— Досега не сме успели да я открием.

— Искам я. — Замълча. — Или Огдън. Или теб. Избери си.

Блаунт се разсмя.

— Интересен избор. Бих искал да ти услужа с първите двама, но в момента е невъзможно.

— Как мога да се добера до нея?

— Изчакай за миг. — Ишмару разбра, че прикрива слушалката с ръка и чу неясно: — Непременно ще се погрижа за това, господине. Довиждане, господин Огдън. — Мълчание, после отново заговори: — Чакаме ги да се появят отнякъде. Но няма да е лошо да се поразтърсиш малко. Единствената ни следа е Тони Лински, адвокатът на Смит.

Ишмару си спомни името му.

— Лински е в списъка ми.

— Точно така. Той изчезна по същото време, когато гръмна заводът. Неотдавна открихме следите му в една къща в Сиера Мадрес, но адвокатчето успя да избегне удара на нашия човек.

— Според теб Лински знае къде е тя, така ли?

— Вероятно.

— Дай ми адреса на тая къща.

— Вече не е там.

— Дай ми го.

— Много добре. — Блаунт намери адреса. — Желая ти успех. Естествено, ако откриеш нещо, ще получиш добро възнаграждение.

Ишмару отбеляза, че Блаунт искаше да каже, че той ще го направи, а не Огдън. Змията се свиваше на кълбо.

— Но най-добре ме търси на личния ми номер. Господин Огдън може да не одобри намесата ти. Знаеш, че ще ти дам онова, което желаеш.

— Опитай се да намериш повече — каза Ишмару, преди да затвори.

Вероятно вече не Огдън щеше да определя накъде да бъде насочен ударът, мястото му щеше да заеме Блаунт. Винаги се намираше някой, който желаеше да си има работа със смърт и слава. Още при първата среща с Блаунт Ишмару остана с впечатлението, че Блаунт е точно такъв човек. Блаунт беше твърде лукав, за да бъде воин, но Ишмару го виждаше като шаман, седнал в палатката си да крои планове как да спечели слава за себе си.

Погледна адреса в ръката си. Значи Огдън се е отказал. Той нямаше да се откаже. Щеше да открие Лински. Беше способен в намирането на информация. Може би по пътя към Кейт го очакваха и други удари.

Кейт. Странно как в мислите му тя понякога се появяваше ту като Кейт, ту като Емили. Но образът на Кейт избледняваше, а този на Емили изпъкваше все по-ясно.

— Идвам, Емили — прошепна задъхано. — Имай търпение. Ще те открия.

 

 

Ишмару.

Кейт скочи в леглото, сърцето й биеше като лудо.

Нищо нямаше, каза си. Кошмар.

Ишмару.

Стана от леглото и с препъване стигна до прозореца. Джошуа…

Джошуа беше в безопасност. Сет и Филис се грижеха за него.

Беше само кошмар — неясен, откъслечен… и ужасяващ. Джошуа беше в безопасност. Тя — също.

Но не се чувстваше спокойна. За пръв път, откакто бяха пристигнали в хижата, изпита страх. Не я бе грижа дали бе от глупост. Искаше Джошуа да е до нея, за да може да го докосне, а не горе в облаците в онзи горски дом.

Луда е. Не можеше да го буди посред нощ.

Трепереше, тресеше я. Стисна здраво рамката на прозореца.

Помогни ми. Не искам повече да бъда сама.

Чуй я как подсмърча. Плаче.

Тя дори не знаеше на кого се молеше, ридаейки.

На Сет.

Веднага отхвърли тази мисъл. Дори не разбра откъде й дойде. Сет бе последният човек, който й бе нужен в живота. Усещаше силно физическо привличане към него. Когато беше твърде заслепена от младостта, вместо да разсъждава по обичайния си хладен и аналитичен начин, прибързано се хвърли в брак, който завърши с катастрофа. Имаше късмет, че Майкъл се оказа стабилен, иначе отношенията им щяха да се влошат още повече. У Сет Дрейкин нямаше нищо стабилно.

А у Ноуа?

Усети топли чувства към него. Да, сигурно мисли за Ноуа. Ноуа би й помогнал. Имаха сходен произход, преследваха еднакви цели. Бяха се сприятелили и онзи единствен момент на близост помежду им би могъл да се превърне в нещо повече с течение на времето.

Дори докато мислеше за него, ужасът й започна да минава.

Но Ноуа не я желаеше за друго, освен за работата, за която я бе наел. Този ден бе постигнала деветдесет и шест процента и скоро щеше да довърши своя дял.

Ами ако той не я желае? Нямаше значение. Само в мигове на слабост като този тя имаше нужда от някого. И той щеше да мине, както се бе случвало и преди.

На другия ден отново щеше да бъде силна.

 

 

Кейт беше на кухненския бар и пиеше кафе, когато Ноуа влезе в кухнята в пет и половина на другата сутрин.

— Стори ми се, че те чух. Рано си станала. — Погледът му се плъзна по сивия памучен пуловер, панталона и маратонките й. — Както разбирам, тази сутрин няма да работиш, така ли е?

— Съжалявам, че ще те разочаровам — изрече тя рязко.

— Струва ми се, че не си права — каза той тихо. — Не си спомням напоследък да съм те заключвал в лабораторията.

— Не ми се иска да съм права. Не спах добре. Имах главоболие и съм уморена да се трепя заради твоето проклето RU2. — Допи кафето и остави чашата си. — Искам да видя сина си.

Той внимателно я изгледа.

— Защо не спа добре?

— Откъде знаеш?

— Смятам, че ти знаеш.

— Да не си мислиш, че съм жадувала за теб? — Изгледа го с леко презрение от глава до пети. — Забрави.

— Ох! — Той направи гримаса. — В лошо настроение си днес.

— Имам право. Няма защо от сутрин до вечер да бъда самата сладост и покорство. — Тръгна към вратата. — Обади се на Сет и му кажи, че съм тръгнала.

— Разбрано, госпожо.

Тя не обърна внимание на язвителния му тон, спусна се надолу по стъпалата и влезе в гората. Под арката от гъст листак долу бе хладно и полутъмно.

Хубаво бе отново да потича. Чувстваше как кръвта пулсира в тялото й, прочиства ума й, освобождава мускулите от напрежението. Усещаше миризмата на свежи дървета и листа, а под маратонките й влажната земя леко пружинираше. През първите три километра пътеката бе доста гладка, ставаше по-неравна само на възвишението, където се намираше горският дом.

Дишането й се учести, докато бягаше нагоре по хълма, и умората започна да заличава болката.

Беше съвсем сама на планетата. RU2 също избледня. Ноуа го нямаше. Ишмару не съществуваше.

— Радвам се, че нямаш търпение да ме видиш, Кейт.

Ишмару.

Тя се спря като закована.

— Ей, не исках да те плаша. — Сет тичаше към нея. — Бледа си като призрак.

Разбира се, че не беше Ишмару. Май още не се е отърсила от кошмара.

— Стресна ме. Обикновено ме посрещаш на последния километър.

— Видях те как бързо напредваш по пътеката и реших да потичаме заедно. Хайде да се надбягваме до горския дом. — Обърна се и се втурна пред нея.

— Не е честно — извика тя и се спусна след него.

Той й отговори само с кратък вик и се засмя.

Питър Пан, помисли си тя примирено.

Когато Кейт стигна до горския дом, Сет вече седеше на стъпалата и се прозяваше.

— Защо се забави?

— Ти ме измами. — Изгледа го намръщено, помъчи се да успокои дишането си и седна до него. Изглеждаше възбуден и оживен, но настроението й не се подобри от факта, че той дори не дишаше тежко. — Явно ми дойде много. За катеренето на всички тези стъпала човек трябва да има железни дробове.

— Да. — Той сви мускулите на дясната си ръка. — Аз наистина съм мъж от стомана. — Изпъна крака напред. — Но и ти си доста бърза. — Изгледа я лукаво. — За жена.

— Това трябваше ли да ме подразни? — Започна да диша по-спокойно. — Няма да ти доставя тази радост. Как е Джошуа?

— Страхотно. Вчера следобед ходихме на лов. Стреля по елен само от около четиристотин метра. — Поклати глава. — Само ми е трудно да го удържа да изчака с проявяването на филмите си. Вече е събрал няколко от последните седмици.

— Не можеш ли да ги изпратиш по пощата?

Сет поклати глава.

— Никакви връзки със света. Такива са нарежданията на Ноуа.

— Винаги ли му се подчиняваш?

— Разбира се. Играта е негова. Освен това обикновено е прав. — Стана и й помогна да се изправи. — Но не му го казвай.

— Не се тревожи, няма. И без това е достатъчно самоуверен.

Той подсвирна тихичко.

— Ноуа ме предупреди, че си в лошо настроение.

— Значи сте ме обсъждали? И какво ми има, според Ноуа? — попита тя язвително. — Че съм нервна като преди период ли?

— Не, каза, че си преуморена, че се намираш под огромно напрежение и макар че си по-смела от всички жени, които е срещал, от време на време те обхващат настроения. — Замълча. — Разочарова ли се?

Да. Искаше да запази хъса, породен от гнева й.

— Сигурен ли си, че не си го измислил?

— Да съм го измислил? Звучи много добре, нали? — Усмихна се дяволито. — Ще спечеля ли няколко точки, ако се съглася с него?

По дяволите!

Усещаше същото гъделичкащо сексуално желание, което усети и онзи ден в гората. В един момент беше нервна и й се искаше да го удари, а в следващия се чудеше какво би било, ако той се намери върху нея и навлезе в нея? Какво й ставаше? Като че ли този ден въобще не бе в състояние да обуздае чувствата си.

Той я гледаше въпросително.

— Е, печеля ли ги?

— Не. — Тя тръгна нагоре по стъпалата. — От мен нямаш нужда от точки. Джошуа и Филис са ти вързани в кърпа.

— Подценяваш ги. — Настигна я. — Филис е твърде проницателна и може да прецени що за човек съм, а Джошуа е умно дете. Той ще ме отхвърли в мига, в който направя нещо, което би било в разрез с възпитанието му. Добре си го възпитала.

— Благодаря. — Изгледа го с интерес. — Какво искаш да кажеш с това, че Филис е проницателна? Какво има за виждане?

— Всякакви пропуски. — Погледът му се насочи към планината, може би към миналото. — Мислиш ли, че човек, който толкова години е бил наемен войник, е нормален? Сигурно в известни отношения трябва поне малко да е изкривен. След като напуснах армията, можех да се върна към нормалния живот като Ноуа и Тони. Не го направих.

— Защо?

Той не отговори. Гледаше нагоре към къщата.

— Обзалагам се, че ще се кача пръв до горе.

— Защо? — повтори въпроса си тя.

Сет се обърна към нея.

— Ти също започваш да ставаш проницателна. Може би е време да изчезвам.

— Винаги ли изчезваш, когато усещаш, че те опознават? Какво ще кажеш за Ноуа? Той те познава от години.

— С него се чувствам удобно. С Ноуа малко си приличаме. С изключение на пропуските.

— Е, ще откриеш, че имаш още повече пропуски, ако изчезнеш и оставиш сина ми без защита.

— Боже мой, харесваш ми, Кейт — прозвуча предизвикателно неговият смях.

Тя също го харесваше, помисли си примирено. Трудно бе да не харесаш Питър Пан.

— Наистина, Сет.

За миг той като че изтрезня.

— Няма начин. Луд съм по това дете.

Тя се усмихна.

— Имаш добър вкус.

— Тогава искаш ли да се омъжиш за мен и да си имаме дом?

— Какво?

— Сигурно ще сгреша, ако отгледам сам дете. Ти ми спестяваш трудностите.

Кейт весело се разсмя.

— Ще побегнеш уплашен, ако имаше и най-малка представа, че мога да взема думите ти на сериозно.

— Човек никога не знае. — Той погледна нагоре към най-високата площадка, където стоеше Филис и ги наблюдаваше. Извика: — Филис, току-що направих предложение на Кейт, а тя ми се изсмя.

— Защото е разумна.

— Тогава значи и ти не би се омъжила за мен?

— Не, но бих те осиновила. Като остарявам, имам нужда някой да ми създава предизвикателства.

— Няма начин. — Той уплашено потрепери. — Ще попълниш всичките ми пропуски и ще ме вкараш в правия път. Освен това не съм забелязал да остаряваш. Следващия път, когато усетиш, че остаряваш, викни ме да те наблюдавам.

Кейт се усмихна развеселена, когато видя погледите на пълно разбирателство, които си размениха. Не за пръв път ставаше свидетелка на подобни закачки между двамата. Чувстваха се свободно един с друг, сякаш се познаваха от години. Нито пък някога бе виждала Филис да се държи с такава свобода с Майкъл, осъзна тя. Обичаха се, но по характер майка и син бяха коренно различни. Майкъл не притежаваше чувството й за хумор и имаше съвсем различно разбиране за живота от нейното.

— Джошуа станал ли е? — попита тя, когато стигна площадката.

Филис поклати глава.

— Едва шест часа е. Нещо случило ли се е?

— Не, просто исках да го видя. Нищо не се е случило. — Такава бе истината, осъзна тя. Наистина нямаше нищо, с което да не може да се справи. Тук се чувстваше по-спокойна. Сянката на Ишмару постепенно избледняваше. Всяка заплаха й се струваше далечна. В състояние бе да обуздае тази луда идея, че трябва да спи със Сет. Можеше да се справи и с напрежението, което просветваше като искри между нея и Ноуа. Всичко се връщаше на мястото си. — Защо не ни направиш закуска, докато събудя Джошуа?

 

 

— Наистина е напрегната — довери Филис на Сет, наблюдавайки как Кейт стигна до най-долните стъпала и се втурна да бяга. — Тя говори ли с теб?

— Заплаши да ме убие, ако не се грижа както трябва за сина й. — Сет добродушно се усмихна и се облегна на парапета. — Казах й, че ти ме вкарваш в правия път.

— Лъжец. — Филис се приближи към него. — Не че не бих могла да го направя, ако реша.

— Знам, че можеш. По-силна си от мен.

Тя го изгледа внимателно.

— Дали не забелязвам по-сериозна нотка?

Замислен, Сет отново отправи очи към отдалечаващата се фигура на Кейт.

— Хубаво ми беше с теб и Джошуа — изрече със запъване. — Беше… наистина хубаво.

— Боже мой, да не е дошъл и моят ред да ми направиш предложение?

— Не, ти си твърде разумна. — Сви рамене и продължи с неудобство: — Само исках да ти кажа да знаеш, че си… Никога не съм срещал… Ти си чудесна, Филис.

— Знам. Имаш ли нещо друго да кажеш?

— Не.

— Тогава престани с тоя сантиментален тон и иди да измиеш чиниите. Твой ред е.

Сет въздъхна тежко едновременно от раздразнение и облекчение.

— Ама аз ги измих снощи.

— Аз пък направих закуската тази сутрин. — И нежно, по майчински му се усмихна. — Стига си спорил. Не можеш да спечелиш всички жени, Сет.

Той се намръщи и тръгна към вратата.

— Вярно е, но бих искал да спечеля една.

 

 

Ноуа чакаше на площадката, когато Кейт стигна до хижата.

— По-добре ли се чувстваш?

— Да. — Взе стъпалата тичешком. — Много по-добре. Видях се с хора, които обичам, и потичах добре. С бягане най-добре се гонят демони.

— Да не би аз да съм един от твоите демони?

— Може би. — Усмихна се леко. — Но дори и да си, смятай, че и върху теб има заклинание.

— Не бих искал да съм демон за теб, Кейт.

— Казах ти… — замълча, когато видя, че изразът му е сериозен. Говори открито, каза си тя. Не можеше да живее при този хаос в душата си. Щеше да попречи на работата й. Поклати глава. — Не си. Държах се като глупачка. Извинявай. Обикновено не съм така негативно настроена.

— Негативно ли?

— Сама съм вече дълго време. Ти си тук. Чувствам… не знам какво точно. Целият свят препуска около мен и като че ли трябва да се облегна на някого. — Вдигна ръка, за да го спре, когато той понечи да каже нещо. — Знам, че създавам неудобства. Давам си сметка, че това не е най-подходящият момент. Но не ме разбирай погрешно. Не ти предлагам нищо. Чисто и просто исках да бъда честна, ти заслужаваш честност.

— Наистина?

— Да, откакто дойдохме тук, ти си напълно открит с мен. — Тръгна към вратата. — Казах, каквото имах, сега отивам да работя. — Промени темата. — Какво ще имаме за вечеря? Умирам от глад.

— Печена патица. — Той не помръдна. — Права си, моментът не е подходящ. — Добави меко: — Но невинаги ще бъде така, Кейт.

Тя се обърна, изгледа го и изпита много топло чувство, когато забеляза колко нежен бе изразът му. Това желаеше. Не някакъв луд, сексуален момент в гората със Сет Дрейкин. Имаше нужда от нежност, сигурност и солидна връзка.

Но не сега, помисли си. Беше твърде рано и за двамата.

Може би някой друг път.

Обещание за бъдещето.

Просто може би…

 

 

— Постигнах го — обяви Кейт, като изхвръкна от лабораторията четири дни по-късно. — Имаш го. За теб е, доктор Смит.

Лицето на Ноуа грейна.

— Деветдесет и осем процента?

— Точно. — Скочи във фотьойла и изпъна крака напред. — Дискетата и записките ми са на масата в лабораторията.

— Знаеш, че ще се върнеш там, когато стигна до последната фаза, нали?

— Предполагам, но няма да е точно сега. Ако имаш нужда от обяснения, ще остана тук още ден-два. Тогава ще ме предупредиш кога искаш да разговаряме. Ще прекарвам повече време с Джошуа и Филис.

— Ти цъфтиш. — Усмихна й се. — Поздравления, Кейт.

— Благодаря. — Струваше й се, че не само цъфти. Чувстваше се на седмото небе. — Не знам защо съм толкова развълнувана. От няколко дни бях сигурна, че ще стигна дотук.

— Но вече го постигна. Свърши чудесна работа.

— Знам. Отваряй шампанското.

— Няма шампанско. Какъв пропуск от моя страна. Мога ли да го компенсирам с чаша кафе?

— Не е достатъчно. — Скочи на крака. — Чувствам като че ще литна. Ще отида да потичам. Искаш ли да дойдеш с мен?

— Разбира се, защо не… — но размисли. — Ти иди. По-добре да прегледам записките ти. Може по-късно и аз да започна работа.

Тя усети как част от настроението я напусна. Трябваше да се сети, че той няма да чака дори и един ден, за да завърши RU2.

— Както искаш. — Свали престилката си и я хвърли на стола. — Ще се видим по-късно.

Излетя от хижата и се спусна надолу по стъпалата. Постижението й нямаше да стане по-малко важно, защото няма с кого да го сподели.

Имаше. Можеше да го сподели с Джошуа, Филис и Сет. Ноуа не й беше нужен. Отправи се с бързи крачки към горския дом.