Айрис Йохансен
След полунощ (7)

Шеста глава

— Тя идва — каза Сет. — Казах й, че ти си ме изпратил. Понеже се държах както винаги като герой, не бих искал да я разочаровам.

— Дяволите да те вземат, Сет. Казах ти да не се месиш.

— Седях на летището. Доскуча ми и се размислих. Знаеш, че това ми е фатален недостатък. Хайде сега кажи „Благодаря ти, беше прав, Сет“ и преставам да те дразня.

От другата страна на линията се възцари мълчание.

— Благодаря ти.

— Беше прав, Сет — подсказа му той.

— Предполагам. Много ли я уплаши?

— Държах се съвсем прилично. Е, почти. Предполагам, че все пак ще трябва да пооправя отношенията си с нея. Позвъни ми на клетъчния, след като говориш с нея. Няма да се разберете лесно. Може и да не я убедиш да тръгне за хижата.

 

 

Ноуа чакаше на пешеходната пътека пред мотела, когато Кейт пристигна.

— Запазих двете съседни до мен стаи за вас — каза той, щом Кейт излезе от колата. — Според мен не би трябвало да оставаме тук през нощта, но можете да си починете, докато съставя някакъв план. — Отвори вратата на Филис. — Аз съм Ноуа Смит, госпожо Денби. Знам, че сте разстроена. Кейт казала ли ви е нещо?

— Не много — изрече мрачно Филис. — Че може би онзи, който е взривил завода ви, е убил Майкъл. Това не обяснява защо трябва да бягаме, когато би трябвало да разговаряме с полицаите.

— Нямаше време — каза Кейт. — Ще позвъня на Алън по-късно. — Отвори задната врата. — Хайде, Джошуа.

— Тук не ми харесва — прошепна той, докато излизаше от колата. — Колко ще останем?

— Няма да е дълго. — Ноуа се усмихна на Джошуа. — Още не сме се запознали. Аз съм Ноуа Смит и ще направя така, че отсега нататък майка ти и баба ти да са в безопасност.

— Полицай ли сте?

— Не, но все пак мога да ви помогна.

— Не вярвам, че ще се справите добре. Не бяхте там, за да помогнете на мама. За малко не я убиха.

Ноуа се намръщи.

— Знам. Това няма да се повтори. — Подаде ключ на Филис. — Бихте ли го настанили по-удобно? Трябва да поговоря с Кейт.

Филис изгледа снаха си с въпросително вдигнати вежди.

Кейт успокоително кимна.

— Ще дойда при вас след малко и ще ви обясня всичко. — Бутна лекичко Джошуа към Филис. — Върви с нея, миличък.

— Няма. — Той нервно свиваше и отпускаше юмруци. — Няма да те оставя. Ами ако онзи мъж отново тръгне да те преследва? — Изгледа презрително Ноуа. — Този човек не е добър пазач. Не направи нищо, а ти за малко не умря.

— Няма да ме преследва, беше ранен. Аз го прострелях.

— Но не го уби. Трябваше да стреляш още веднъж. Или да оставиш Сет да го доубие, както искаше.

— Обяснявам ти, че няма опасност, Джошуа. Ще бъда в съседната стая.

Филис направи крачка напред и го хвана за ръката.

— Хайде, Джошуа, да влезем вътре. Става студено.

Той не помръдваше.

— Мамо, обещаваш ли, че ще дойдеш веднага?

— Обещавам.

— И ще извикаш, ако имаш нужда от мен?

Кейт нежно го прегърна.

— Няма да заспивам. — Момчето се остави Филис да го отведе. — Ще те чакам.

— Чудесно дете — каза Ноуа, щом вратата се затвори след Филис и Джошуа. — Има отлични инстинкти. — Отвори вратата на стаята си и пусна Кейт да мине пред него. — Освен по отношение на мен, разбира се.

— Много обича да ме защитава. — Тя затвори вратата. — Но децата имат инстинкти на диваци. Големите трябва да ги предпазват от варварството, а не да ги окуражават. Не съм доволна, че изпратихте човек като Сет Дрейкин, който му показа какъв варварин може да бъде човек.

— Диващината има своето място. Джошуа беше прав. Щяхте да бъдете в по-голяма безопасност, ако заплахата бе напълно унищожена.

— Ще бъде — от полицията. Така и би трябвало да бъде. — Тя се отпусна на един стол. — Дори не разбирам защо съм тук. Трябваше да ги изчакам.

— Защото вие също притежавате добър инстинкт. Само че му се съпротивлявате. — Облегна се на вратата. — Сет каза, че за малко не са ви убили.

— Беше кошмар — каза тя уморено. — Ишмару дойде в съзнание, преди да тръгна. Нарече ме Емили, но мисля, че знаеше коя съм. Както и да е, той не е нормален.

— Какво каза?

Тя се усмихна безрадостно.

— Иска да нанесе удар.

Той изтръпна.

— Знаете ли какво означава това?

— Ами да, преди да започне да тренира бейзбол, Джошуа играеше на каубои и индианци. Опитах се да го запозная с единството на американската култура, но той се интересуваше само от битки и нанасяне на удари. Много хубав стар обичай. Означава да се приближиш достатъчно близо до врага си, за да можеш да го убиеш с ръце, тогава получаваш един вид мистична чест. — Стисна здраво облегалката на стола, за да не се разтрепери. — Онзи човек искаше да убие мен, Филис и Джошуа. И тримата.

Ноуа Смит прекоси стаята и коленичи пред нея.

— Но не успя да ви убие и няма да успее — изрече тихо. Взе ръцете й в своите и ги стисна здраво. — Вече не. Тук сте в безопасност с мен.

Би могла да му повярва. Ръцете му бяха силни и топли, а в очите му се четеше силата на волята му. Прииска й се да я прегърне и тя да се притисне до него, както Джошуа правеше, когато сънуваше кошмар.

— Сега ще ми позволите ли да ви кажа какво смятам да направя? — попита той.

Кейт кимна.

— Преди четири месеца наех една хижа в планината близо до Грийнбрайър, Западна Вирджиния. Отидох там веднъж с един приятел. Наоколо няма никакви пътища, намира се на двайсет километра от най-близкия магазин. Подготвих напълно оборудвана лаборатория, инсталирах компютърна връзка и заредих хижата с храна за шест месеца. Там съм оставил цялата си писмена документация, за да съм сигурен, че няма да я открият.

— Преди четири месеца? — повтори тя бавно.

— Знаех, че ще ни е нужно подобно място, когато се съгласите да работите с мен.

— Но преди четири месеца аз нямах никакво намерение да работя с вас.

Той мълчеше.

Кейт усети някаква неловкост, която граничеше със страх. Гледаше го и осъзнаваше, че никога не бе срещала по-неуморим човек.

— Сигурно би трябвало да ви бъда благодарна, че не сте ме откраднали и не сте ме пренесли в бърлогата си — изрече тя сухо.

Ноуа замислено я погледна.

— Трябваше да дойдете по собствено желание.

— За да ви направя удоволствието да работя по вашия чудодеен проект. — Тя поклати глава. — Невероятно.

— Това няма значение. Важното е, че разполагам с безопасно място, където мога да заведа вас и вашето семейство. Ще организирам нещата така, че да бъдете пазена денонощно. Ще дойдете ли?

— Не ме насилвайте. Не съм решила. — Протегна се към телефона на нощната масичка. — Но сега трябва да се обадя в полицията и да им кажа защо съм избягала.

— Ще дойдат и ще ви приберат. Джошуа ще остане сам с баба си, която да се грижи за него.

Тя усети, че я обзема страх. Сет Дрейкин й изтъкна същия аргумент, който Ноуа знаеше, че ще я накара да се замисли.

— Няма да стане така. Ще се обадя на приятел.

Той махна с ръка.

— Както желаете.

Бързо набра номера на Алън. Той отговори при второто позвъняване.

— Къде си, по дяволите? — заекна стреснато. — Току-що се връщам от вас. Какво се е случило там?

— Прострелях го, Алън. Той се опита да ме убие.

— Кой?

— Същият мъж, който беше онзи ден пред нас. Прострелях го. Не знам къде беше полицаят Брънуик, но той…

— Брънуик е мъртъв. Открихме го на пода между седалките на полицейската кола със счупен врат.

— Със счупен врат ли? — Вдигна ръка към врата си, който я болеше. За миг отново почувства пръстите му, които се опитваха да я удушат. — Закараха ли го в болницата?

— Казах ти, Брънуик е мъртъв.

— Не, мъжа, когото прострелях. Ишмару…

— Единственият мъж, когото открихме, беше Брънуик. На тревата имаше локвичка кръв, както и в хола ти, намерихме стъклото, което е отрязано от прозореца ти. Съседите ви ни разказаха една налудничава история.

Ръката й така стисна слушалката, че кожата на кокалчетата й побеля.

— Значи е избягал? Не може да бъде. Беше ранен. Аз го прострелях.

— Слушай, Кейт, не знам какво, по дяволите, се е случило, но един полицай е мъртъв, а ти знаеш какво означава това. Всички полицаи в града, включително и капитанът, чакат отговори. Трябва да дойдеш и да си поприказваме.

Удар.

Вече не мога да чакам.

— Той не може да е избягал. Трябва да го намерите, Алън.

— Кажи ми къде си. Ще изпратя кола да те вземе.

Обзе я ужас.

— Ще ти се обадя по-късно — прошепна разтреперана и затвори телефона.

— Разбирам, че проблемът ви се е задълбочил — съчувствено изрече Ноуа зад гърба й.

— Не може да е станал и да си е тръгнал.

Удар.

— Друга възможност е евентуален съучастник, който го е взел и го е пренесъл някъде. Видяхте ли още някой?

— Не. — Ако е имало друг, освен Ишмару, тя се съмняваше дали въобще би го усетила. Ишмару прикова цялото й внимание от мига, в който го видя през прозореца. Значи полицаят Брънуик не е бил купен. Мъртъв бе. Намерили го със счупен врат. Нямаше вече да види внучетата си, помисли си с тъга. — Беше добър човек. Каза ми, че щял да се пенсионира и да се премести в Уайоминг.

— И да не е бил корумпиран, не е успял да ви защити. Допуснал е Ишмару достатъчно близо, за да го убие с голи ръце. Това би могло да се повтори. — Замълча. — А приятелят ви Алън иска да отидете при него на разпит, така ли?

— Да.

— Това би означавало да сте с часове далеч от…

— Млъкнете — прекъсна го тя грубо. — Чух всичките ви аргументи. Знам какво искате. Оставете ме да помисля.

Ноуа седна на стола до прозореца.

— Както пожелаете.

Разбира се, стига да е удобно за него, помисли си тя с горчивина.

Удар.

Джошуа ще бъде сам.

На полицията не може да се вярва, когато играят толкова пари.

Единственият начин да бъдете в безопасност е да ми помогнете да завърша RU2.

Кейт се обърна и изпитателно го погледна.

— Кой друг знае за тази хижа в планината?

— Никой.

— Абсолютно никой ли?

Той кимна.

— Всичко съм направил сам.

— И там няма да има никой друг, освен нас?

— Само вашето семейство и аз.

— Тогава ще дойда. Ще направя каквото искате от мен. — След малко продължи: — Обаче искам да ми обещаете нещо. Нищо не бива да се случи на сина ми и на Филис. Каквото и да стане с вас или с мен, те не бива да пострадат.

— Обещавам ви — каза той с готовност.

— Но го запомнете — изрече тя разпалено. — Не желая да ми говорите празни приказки. Това не са преговори. Ще ви държа отговорен за тяхната безопасност.

— Смея ли да попитам какво ще се случи, ако не стане така?

— Ще научите какво точно представлява варварството.

Той се усмихна.

— Вече ви казах, че имате добри инстинкти.

Тя тръгна към вратата.

— Отивам, за да се опитам да обясня цялата тази каша на Филис и Джошуа. Смятам, че след това е по-добре да се махаме оттук. Алън ми каза, че полицията ме търси. Значи ще пътуваме към Западна Вирджиния, така ли?

Ноуа я проследи с поглед.

— Най-безопасно е да се пътува. Така няма да има никакви разпити. Ще имаме нужда от моя джип, за да изкачим планините.

— Ще вземем двете коли. Ако не ми хареса мястото, искам да имам начин да се прибера. Колко време ще ни отнеме?

— Два дни и половина. — Той се изправи и тръгна към бюрото. — Трябват ми няколко минути, за да събера нещата си и да уредя сметката. Можете ли да бъдете готови след двайсет минути?

За двайсет минути да обясни на Джошуа и Филис защо бягат от дома си като престъпници? Дори не бе убедена, че постъпва правилно.

— Ще бъда готова.

 

 

Ноуа изчака, докато вратата се затвори след нея, вдигна слушалката и набра номера на Сет.

— Ишмару се е измъкнал — каза, щом Сет отговори. — Не е бил там, когато полицията е пристигнала.

— Кучи син. Знаех си, че не бива да я слушам.

— Разбира се, че не, трябвало е да го застреляш пред очите на Кейт и Джошуа.

— Правиш ме на злодей. Щях да отпратя детето. Тя съгласи ли се да дойде в хижата?

— Да. Тръгваме. Ще сме с двете коли и ще бъдем там след три дни.

— А Ишмару?

— Забрави го.

— Трудно е да го забрави човек. — Сет произнесе с уважение: — Кейт Денби беше смела. Не заслужава този негодник да я убие.

— Ще я отведа оттук. Ще бъде извън всякаква опасност. Само направи така, че да си в хижата, когато пристигнем.

Сет се поколеба.

— Ще бъда там.

— Сет.

— Обещавам. Ще бъда там.

Ноуа бе извънредно доволен. Сет винаги удържаше на думата си. Затвори телефона. Не му беше приятно, че излъга Кейт, но не желаеше нищо да попречи на решението й. Очевидно Сет я бе изплашил и може би щеше да бъде най-добре да я постави пред свършен факт.

Започна да хвърля дрехите в брезентовата си торба. Усети как адреналинът му се покачва. Ужасно трудно бе да чака цяла седмица. Сега щеше да се раздвижи.

Най-после всичко си идваше на мястото.

 

 

Ноуа грешеше.

Сет затвори клетъчния телефон и го пъхна в задния си джоб.

Би било голяма грешка да забравят Ишмару. Според онова, което Кендоу му каза, Ишмару никога нямаше да се откаже, особено след като е претърпял поражение. Ноуа бе толкова заслепен в желанието си да завърши RU2, че единственото, което виждаше, бе планът, който си бе съставил преди месеци. Не бе в състояние да разбере, че сега Кейт Денби се намираше в още по-голяма опасност, отколкото преди.

Или пък не желаеше да го проумее.

Но Сет го разбираше и това остави неприятен вкус в устата му. Не по свое желание бе попаднала във всичко това и Ноуа трябваше да мисли първо за нея. За нея и за сина й Джошуа. Детето също беше невинен свидетел. Най-много му беше неприятно, когато деца биват забърквани.

Ако се появяха пречки, те трябваше незабавно да бъдат отстранявани, иначе нещата щяха да излязат извън контрол. Налагаше се сега да се справи с Ишмару.

Но къде да го намери?

Когато животно е ранено, то се връща в бърлогата си.

Къде е твоята бърлога, Ишмару?

Кендоу би могъл да знае. Или пък познаваше някого, който знаеше къде е.

Отново извади клетъчния телефон и набра номера на Кендоу.

 

 

— Глупак такъв — студено отсече Огдън. — Изправи се пред една проклета жена и не успя да свършиш работата.

Не бива да говори така за Кейт, помисли си Ишмару. Тя заслужаваше повече уважение.

— Ще я свърша. Имай търпение.

— Нямам търпение. Искам да я откриеш и да ми съобщиш, че е мъртва. Успя ли да вземеш записките й?

Изкуши се да излъже, но големите воини не лъжеха.

— Не, само двете страници, които ти изпратих по факса. Останалите не бяха в „Генетех“. Вероятно ги е прибрала. Но възникна друг проблем. Ноуа Смит е жив. Не е умрял при взрива.

От другата страна на линията последва ледено мълчание.

— Откъде знаеш?

— Чух ги да си говорят. Жената и мъжът, който дойде по-късно. Тя тръгна при Смит в мотела.

Огдън изруга тихо.

— Значи са заедно?

— Така изглежда. Не се тревожи, така нещата се улесняват за мен.

— Нищо не е лесно за глупак, който…

— Достатъчно — процеди тихо Ишмару. — Няма да слушам повече. Намери ги и ми кажи къде са. Аз ще се погрижа за останалото. — И затвори, преди Огдън да отговори.

Би трябвало да убие Огдън, помисли си между другото. Но не веднага. Огдън му осигуряваше работа. Той беше колчанът, където стояха стрелите на Ишмару, състезателният кон, с който се носеше към славата.

Той бе знакът, който му сочеше пътя към удара.

Ишмару взе игла и конец, които бе приготвил по-рано. Първо трябва да се погрижи за тази дребна рана, а после ще се върне в пещерата, където да възстанови силите си. Но нямаше да остане дълго. Кейт го чакаше.

Усети пронизваща болка, когато забоде иглата в тялото си и я извади от другата страна на разтворената рана.

Идеше му да изкрещи. Не извика.

Отново забоде иглата.

Виждаш ли как страдам за теб, Кейт? Виждаш ли колко съм достоен за теб?

 

 

— Идиот. — Реймънд Огдън затръшна телефонната слушалка и се обърна към Уилям Блаунт, седнал на стол срещу него. — Ти също си такъв, защото ми препоръча този кучи син.

Блаунт вдигна рамене.

— Имаше нужда от някой, на когото можеше да се довериш и който нямаше да те издаде. Не се оплака след работата, която свърши в завода на Смит.

— Ти също не свърши работата докрай. Смит е жив и Кейт Денби е с него.

— Това не е добре — съгласи се Блаунт. — Но не е чак толкова страшно.

— Какво искаш да кажеш? Да не мислиш, че Смит ще ни чака, за да му нанесем нов удар? Ще се покрие някъде, докато стане готов да се покаже.

— Тогава просто ще хвърлим мрежата си и ще ги открием.

— Как?

— Светът е малък. — Блаунт се усмихна леко. — Всеки е свързан с някого. Просто трябва да намерим подходящата връзка и да я проследим. — Изправи се нервно. — Ще се обадя по телефона.

— Дяволски прав си да го направиш. — Огдън стана, отиде до огледалото и оправи смокинга си. — Само, моля те, недей да звъниш на твоите приятелчета. Не искам да рискувам да провалят и тази работа. Трябва да се защитавам и да разширя обхвата на действие.

Не му се хареса, помисли си Огдън, докато наблюдаваше израза на Блаунт в огледалото. Младият плейбой обичаше да се чувства господар на положението. Огдън ръководеше работата и нямаше да позволи на надутия негодник да си мисли нещо друго. Така и така никога не бе харесвал тоя високомерен негодник с идеални зъби. Нае Блаунт за свой помощник, защото бе незаконен син на Марко Джандело и връзката беше полезна, когато трябваше да се свърши нещо. Но не беше като едно време. Сега мафиотите пращаха синовете си по колежи и оттам те излизаха също като Блаунт с блестящи усмивки, облечени с костюми на Армани и с едва прикрито презрение към всичко. Е, добре, нека се присмива. Огдън може и да не е учил повече от осми клас, но бе изградил фармацевтична империя и тъкмо той плащаше заплатата на Блаунт и дърпаше конците.

— Искам да позвъниш на Кен Брадтън от „Американ Мючуъл Иншурънс“, на Пол Коб от „Ъндърклиф Фармасютикъл“ и на Бен Арнолд от „Йедлоу Лабораторис“. Уреди обща среща след два дни.

— Тайна ли ще е срещата? — попита Блаунт. — Мисля, че се разбрахме — колкото по-малко хора знаят за RU2, толкова по-добре.

Ние. Малкото лайно смяташе, че и то взима участие в решенията на Огдън.

— Ако Смит представи откритието си на обществеността, трябва да бъда готов. Сбирката, която организирам, няма да бъде достатъчно силна, за да смажа RU2.

— Би било по-дискретно, ако позволите на баща ми да се оправи в ситуацията.

И да допусне тези италиански мръсници да се докопат до „Фармацевтичните заводи Огдън“? Изключено!

— Ще стане както аз ти казвам — пристегна папийонката си. — Тази вечер трябва да отида на благотворителната вечеря на губернатора. Ще се прибера след няколко часа и тогава искам да ми съобщиш, че срещата е уговорена.

— Тук е почти полунощ, а Кен Брадтън е на Източния бряг.

— Тогава събуди това копеле. Разбуди всички. — Отдръпна се от огледалото. — Предай им точно думите ми, че ако желаят да спасят задниците си, да бъдат тук след два дни. — Тръгна към вратата. — Като си започнал да се занимаваш с това, обади се на сенатор Лонгуърт във Вашингтон и му кажи, че искам да го видя.

— Да дойде на срещата ли?

— Не, на следващия ден. Ще се видим насаме.

— Сигурен ли сте, че ще дойде? Това би била сериозна стъпка за всеки политик.

— Той ще дойде. Обича парите и знае всички скандални тайни. — Ухили се язвително към Блаунт. — Вие двамата добре ще си допаднете. Той също много обича дискретността.

— Не исках да ви засегна. — Идеалните зъби на Блаунт блеснаха в широка усмивка. — Сигурен съм, че вие знаете най-добре, господин Огдън.

 

 

— Много усложняваш нещата — измърмори Робърт Кендоу, докато Сет влизаше в колата си на летището в Лос Анджелис. — Винаги очакваш резултати на момента. Тези неща изискват време.

— Не разполагам с време. След три дни трябва да бъда на едно място. Обещал съм — облегна се на седалката. — Вече тече единият от тях. Къде живее Ишмару, когато е тук?

Кендоу се взря в него вбесен. Познаваше Сет Дрейкин повече от десет години и неговата последователност му бе позната. Когато за пръв път се запозна с него, той се заблуди от спокойното му въздържано поведение и сметна, че репутацията му на опасен човек е силно преувеличена. Така си остана в неведение, докато не го видя в действие. Дрейкин бе спокоен, докато получаваше онова, което искаше. Откажеш ли му нещо, ставаше опасен и съкрушителен.

— Ишмару — повтори му Сет. — Каза, че все още живее в Лос Анджелис.

— Казах, че съм го виждал тук няколко пъти. Не знам къде живее.

— Тук е израсъл. Има ли семейство или приятели?

— Няма семейство. За приятели… ти май се шегуваш. Това копеле е психопат.

— Все трябва да има някой, който да го познава. — Сет се усмихна. — Искам го, Кендоу. Ще се почувствам много нещастен, ако не ми помогнеш.

Кендоу инстинктивно се напрегна. Тонът на Сет бе мек, но го бе чувал и по-рано. Пое дълбоко дъх.

— Опитвам се. Има един човек, който го познава — Педро Хименес. Истинска отрепка. Когато Ишмару започна, Хименес му осигуряваше ангажиментите.

— Но вече не, така ли?

Кендоу махна с ръка.

— За Ишмару той отдавна е минало. Но Хименес вероятно знае повече за Ишмару, отколкото който и да е в града.

— Къде е тоя Хименес?

— Все още обитава източните квартали на Лос Анджелис. Там набират стрелци. Той държи под крилото си двама млади латиноамериканци.

— Заведи ме при него.

— Не съм го открил къде е. Непрекъснато е в движение — но бързо добави: — Тази вечер имам среща с един човек. Обещавам ти утре да се срещнеш с Хименес. Не се заричам обаче, че ще ти каже нещо. Достатъчно умен е да се бои от Ишмару, както и всеки друг.

— Убеден съм, че ще проговори — изръмжа Сет. — Винаги се изненадвам колко услужливи стават хората, когато им дадеш възможност.

 

 

Капчици пот покриваха челото на Хименес.

— Не мога да ви помогна, сеньор. Казах ви, не знам къде е.

Сет го изгледа за миг. Пълничкият нисък човек беше точно такава отрепка, каквато Кендоу му бе описал. Трябваше да го притисне по-силно. На копелето му беше ясно, че той щеше да му пречупи врата така, както го гледаше. През десетте минути, откакто бе в бара, Сет направи така, че да го разбере.

— Мисля, че знаеш. Нали си се свързвал с Ишмару, когато си му възлагал поръчки. Едва ли си провесвал червено знаме през прозореца си.

Хименес се усмихна с болнава усмивка и с треперещи ръце запали пура със златна запалка, носеща инициалите му.

— Това беше много отдавна.

— Напоследък не си ли го виждал?

Той настоятелно поклати глава.

Сет му повярва. Хименес имаше толкова здрав гръбнак, колкото едно мекотело.

— Нещо да си чул?

Хименес облиза пресъхналите си устни.

— Някой го беше забелязал вчера следобед.

— Тук ли?

Дебеланкото погледна уплашено.

— Ишмару никога не влиза в кръчми. Казва, че алкохолът омърсява духа му.

— Кой го е видял?

— Мария Карналес. Има магазин на няколко преки оттук. Той винаги купува тамян от нея.

— Значи тамян.

Хименес сви рамене.

— Никога не съм се интересувал за какво го използва. Никога не съм питал Ишмару каквото и да е. Защо не отидете да я попитате дали не знае къде е?

— Защото ти знаеш. — Наведе се напред. Притисни го силно. Нека да види, дебелият. — И ще ми кажеш.

— Той ще ме убие.

Сет се усмихна.

— Казах ви, ще ме убие, ако го издам.

Сет се пресегна и много леко, почти гальовно, докосна сънната артерия на Хименес.

— А какво мислиш, че ще направя аз, ако не ми кажеш?

 

 

Хименес затръшна вратата на колата и направи знак към гората пред тях.

— Има една пещера на около километър и половина оттук. Ишмару я нарича медицинска палатка. Прикрил е входа й с клони. — Издаде напред брадичка. — За нищо на света не мърдам оттук по-нататък.

— Идваш с мен. — Сет тръгна по пътеката. — Може да се наложи да имам нужда от теб.

Хименес неохотно го последва.

— За какво мога да ви потрябвам?

Сет въпросително вдигна вежди.

— За какво ли? За да дебнеш тигъра.

Сет го чу как тихо полуизруга, полу се помоли зад гърба му.

Дали не трябваше да го остави в колата, помисли си Сет, може да му попречи. Но той нямаше доверие на този червей и се обърна. Хименес се ужасяваше от Ишмару, а Сет не бе сигурен, че се е представил достатъчно внушително.

Стъмваше се, сенките се събираха от двете страни на пътеката.

Спря и се ослуша. Нищо.

— Какво има? — прошепна Хименес.

— Просто проверявам.

После продължи да крачи бързо по пътеката. Чуваше тежкото дишане на Хименес зад гърба си. Отново спря.

— По дяволите, чуваш ли нещо?

— Не. — Обаче подуши нещо. Тамян. Усети миризма на обгорен дъб. — Пещерата е още напред, нали?

— Не помня. Идвал съм преди години.

Сет извади пистолета си.

— Стой тук. Не мърдай.

— Искам да се върна при колата.

— Нито крачка. — Потъна в шубраците и тръгна успоредно на пътеката.

Храстите бяха гъсти, прикритието бе направено толкова умело, че никой не би познал, че има пещера.

Миризмата на тамян бе твърде силна.

Пред пещерата имаше пепел от огън, а около нея бяха подредени камъни. Входът на пещерата бе тъмен.

Ишмару го нямаше. Но бе идвал. Имаше знаци, които показваха неотдавнашното му присъствие. Сет прецени, че е бил там сутринта. Палил е огън, горил е тамян.

Какво друго?

— Хименес. — Той не отговори. — Хименес?

Хименес вървеше през ниските храсти с очи, вперени в отвора на пещерата. Отдъхна си с облекчение.

— Няма го. Сега може ли да си вървим?

— Дай ми запалката си.

Хименес му подаде златната си запалка.

— Трябва да тръгваме. Излязъл е и няма да се върне, докато пещерата не му потрябва отново.

Да му потрябва ли?

— Ела с мен.

— Не искам да влизам.

— Все пак ела. — Сет пристъпи в пещерата, а Хименес го последва по петите.

Тук миризмата на тамян бе още по-силна. Направо замайваща.

Щракна запалката. Хименес изхленчи.

Скалпове. Седем или осем, висяха на върховете на колове, забити в кръг в земята.

Скалпове. Разбира се. Скалпът се смяташе за знак на чест от индианците, а Ишмару бе възприел за своя религия индианските култове.

Обърна се и погледна Хименес.

— Знаел си за това.

— Не, аз… — Преглътна задавено. — Това по някакъв начин е свързано с кошмарите и силата. Не знам. Той ги наричаше свои бранители. Седеше с часове в средата на кръга и гореше тамян. В началото всеки път, когато имаше поръчка, искаше да взима скалп, но аз го убедих да не го прави, освен ако не е безопасно и не пречи на никого.

— Много разумно — изрече саркастично Сет.

— Сега може ли да си вървим?

— Още не. — Погледът му попадна върху малка картонена кутия в дъното на пещерата. Коленичи до нея.

Часовници. Бижута. Джобно ножче. Дали това също са трофеи? Книга, замърсена от прелистване. Воини. Явно букварът на Ишмару.

Докато се изправяше, разклати един от коловете. Закрепи го с ръка.

Дълга руса коса като коприна. Този скалп не беше като останалите. Беше пресен. Беше на дете.

Сет се взря в него, опитвайки се да потисне яростта, която го раздираше отвътре. Очевидно Ишмару е намерил нов източник на сила при пътуването си до Дандридж.

— Няма смисъл да стоим и да чакаме — каза Хименес. — Той никога не престоява тук повече от двайсет и четири часа. Казваше, че това му е достатъчно, за да… — Замълча, забелязвайки израза на Сет. — Никога не съм имал нещо общо с това. Казах ви, опитвах се да го пазя от…

— Млъкни! — Обърна се и побутна с крак кутията към Хименес. — Събери скалповете и ги натикай в кутията заедно с всичко останало, което можеш да намериш от Ишмару.

— Искате да ги пипам? — уплашено размаха ръце. — Това няма да му хареса. Ще го сметне като оскверняване.

— Или ще ги прибереш, или ще се присъединиш към тях — каза Сет тихо и заплашително. — Все ми е едно кое избираш.

Хименес бързо тръгна между коловете.

Пет минути по-късно държеше в ръце препълнената картонена кутия.

— Сега какво да я правя?

— Сега си тръгваме. — Запали сухата трева и клоните на пода на пещерата със запалката на Хименес. Пламъците лумнаха високо.

— Защо? — изви Хименес.

— Исках да ги махна. — Не че можеше да забрави онова, което бе видял тук. Не искаше да мисли, че Ишмару би могъл пак да дойде. Искаше да нарани това копеле.

— Това бе негово скривалище. Направо ще полудее — избъбри Хименес.

— Надявам се. — Сет наблюдаваше пламъците и миг след това се обърна да си върви. — Хайде.

— Какво ще правите с всичко това?

Той не отговори.

Чак когато стигнаха колата, Хименес проговори отново:

— Може ли да ми върнете запалката?

— Трябва да съм я загубил в пещерата. Сигурно е паднала в огъня. Боя се, че е твърде късно.

Хименес се вторачи в него с изцъклени очи.

— Какво искате да кажете? На запалката бяха гравирани инициалите ми. — Гласът му стана писклив от ужас. — Ами ако Ишмару се върне и я открие? Ще помисли, че аз съм го направил.

Сет се обърна и го изгледа.

— Няма значение.

 

 

Викаха неговия полет.

Сет бързо довърши напечатването на адреса в машинката за етикети, която бе купил от една дрогерия по пътя за летището. Извади книгата „Тайнственият воин“ от картонената кутия. Може по-късно да му потрябва.

Опакова кутията, сложи етикета и марките и тръгна към пощенската кутия по-надолу в залата. Едва успя да натика пратката през отвора.

Второ повикване на полета му.

Свали ръкавиците си и ги пъхна в задния си джоб. Върху кутията, която вече щеше да тръгне по пътя си към бюрото на областния прокурор в Лос Анджелис, нямаше други отпечатъци освен тези на Ишмару и Хименес. Надеждата, че щяха да заловят Ишмару, беше слаба, но може би това щеше да бъде знак, на който щяха да обърнат внимание. Дори да успееха да хванат само онзи негодник Хименес, пак щеше да бъде добре. Изкушаваше се сам да убие този идиот. Сет смяташе, че много неща е видял в живота си, но гледката на скалпа на онова малко момиченце…

Последно повикване на полета му.

Да не мисли за това. Не можеше да направи нищо за бедното дете, а Ишмару все още бе на свобода. На него му предстоеше работа.

Забърза към изхода.

 

 

Хижата на Ноуа бе разположена встрани от пътя, скрита от дървета и храсталаци. Кейт дори не би предположила, че там има къща, ако не следваше Ноуа.

— Пристигнахме ли? — попита Филис.

— Предполагам. — Кейт спря зад джипа на Ноуа. — Време беше. — Струваше й се, че с часове се катереха по неравни странични пътища. Погледна към Джошуа, който спеше на задната седалка, и реши да не го буди. Пека спи. Пътуването беше изтощително както емоционално, така и физически. Щеше да го вдигне, когато видеше легло, в което да го настани.

Кейт излезе от колата и погледна хижата. Всъщност беше по-голяма от къщата й в Дандридж, но бе построена от цели дървени трупи и камък и видът й беше такъв, че наистина би могла да се нарече хижа. Около нея имаше широка площадка.

— Колко стаи има тук?

— Седем. — Ноуа издърпа брезентовата си торба от джипа. — Комбинирани кухня и дневна, три спални, две бани. Плюс лаборатория в задната част.

— Ще започна да пренасям — каза Филис, като излезе от колата.

— Не се тревожете — каза Ноуа. — Няма да останете тук.

Кейт се наежи.

— Какво?

Той започна да изкачва стълбите към площадката.

— Ще настаня Филис и Джошуа в горския дом на шест километра оттук.

— Защо? Тук явно има предостатъчно място за всички ни.

— Вие ще бъдете заета.

Тя го последва по стъпалата.

— Няма да бъда чак толкова заета за сина ми. Той ще остане при мен.

Ноуа Смит я изгледа.

— Не, няма да остане при вас. Обещах синът ви да е в безопасност. Смятам да изпълня обещанието си.

— Като ни разделите?

— Помислете. — Той сниши глас, така че да го чува само тя. — Ние сме основната мишена. Ние ще бъдем първи в списъка. По-вероятно е Джошуа и Филис да пострадат, ако останат близо до вас.

Но тя не искаше да се разделя с Джошуа и Филис. Само като си го представи, тя се разстрои и се почувства самотна.

— Казахте, че тук е безопасно.

— Толкова безопасно, колкото аз мога да го направя. — Той стисна устни. — Няма начин да ви убедя, че ще излезете оттук жива, но момчето ще оцелее. Достатъчно невинни пострадаха.

Тя усети, че й въздействаха логиката и страстта на аргумента му.

— Не ми харесва, че ще бъдат сами.

— Няма да бъдат сами. Казах ви, че ще ги пазят.

Тя се намръщи.

— Горският лесничей ли?

— Ами нещо подобно. — Замълча. — Всъщност Сет убеди горския лесничей да си вземе отпуск и той ще го замества.

Кейт се вцепени.

— Сет?

Той натисна дръжката на външната врата и откри, че е отключено. Извика:

— Сет.

— Той тук ли е? — попита тя изумена.

— Дяволски права сте, тук съм. Вече ми бе доскучало. — Сет се изправи от фотьойла в дъното на стаята. — Радвам се отново да се видим, Кейт. Как е Джошуа?

— Добре — отвърна тя машинално, докато го наблюдаваше как приближава към тях. Всъщност за първи път го огледа. Косата му беше много тъмна, ниско подстригана и проявяваше склонност да се къдри. Беше трийсет и няколко годишен, но се движеше със същата младежка пъргавина като Джошуа. Лицето му беше слабо и кокалесто като тялото му, правеше впечатление широката му уста и светлосините очи. — Какво, по дяволите, правите тук?

— Бях поканен. — Погледна към Ноуа. — Не си ли й казал?

Ноуа поклати глава.

— Беше изплашена.

Изплашена ли? Гневът извади Кейт от вцепенението. Обърна се към Ноуа.

— Казахте ми, че никой не знае за това място.

— Излъгах — отвърна простичко Ноуа.

— Понеже съм била „изплашена“.

— Той го каза, не аз — обади се Сет.

Ноуа не му обърна внимание.

— Защото имах нужда от вас, а вие търсехте извинение да не дойдете.

Тя посочи с ръка Сет.

— Извинение като него ли?

— Ама аз се обиждам — каза Сет. — Компанията ми обикновено се приема като единствено възможна.

— Кой друг знае? — изстреля Кейт към Ноуа.

— Никой. — Вдигна ръка, за да спре обвинението, което знаеше, че ще последва. — Това вече не е лъжа.

— Как изобщо мога да бъда сигурна? — Дойде й твърде много след изтощението и ужаса, които преживя през последните няколко дена. Избухна. — Вървете по дяволите. Аз си тръгвам.

Тя се обърна кръгом, излезе от къщата и се спусна надолу по стълбите.

— Влизай обратно в колата, Филис.

— Отново? — Филис направи гримаса и седна на предната седалка. — Ти решаваш.

— Къде, по дяволите, отивате? — извика Ноуа от площадката зад нея.

Тя не му отговори и седна зад волана.

— Ще ме послушате ли? — извика Ноуа. — Не мога да ви оставя така да си тръгнете.

Тя запали мотора и потегли.

 

 

— Сприхава е, нали? — Сет излезе от хижата и подаде на Ноуа пушката спрингфийлд, която бе извадил от кутията зад вратата.

— Какво трябва да правя с нея? Да я застрелям ли?

— Само лявата задна гума. Достатъчно бавно се движи. — Сет заслони очи с ръка. — По-добре да го направиш преди да е стигнала завоя, иначе може да излезе от пътя, когато гръмне гумата.

— След като ти го организираш, може би предпочиташ ти да го направиш — каза саркастично Ноуа.

Сет поклати глава.

— Вече имам достатъчно неприятности и ще трябва да живея с детето и бабата. Не искам да им треперят гащите всеки път, когато влизам в стаята. — Ухили се злобно. — Освен това искам да видя дали не си загубил способността си. Хайде, само на около петстотин метра са.

— На петстотин и петдесет.

— Колкото и да е. Ето как виждам нещата — или преследване с висока скорост би могло да ги преобърне в пропастта, или едно куршумче да ги спре. — Отново погледна към пътя. — Мисля, че ти остават четирийсет секунди, преди да е стигнала завоя.

Никой не би могъл да прецени по-добре от Сет в тази ситуация, помисли си Ноуа. Освен това беше прав — това бе единственият безопасен начин да спре Кейт, а се налагаше да я спре. Вдигна пушката и се прицели. Натисна спусъка.

Гумата изгърмя. Кейт успя да задържи колата на пътя. Хондата спря само на два метра от завоя.

— Не е зле — промърмори Сет. — Някои хора никога не губят способностите си. Сега по-добре ли се чувстваш?

— Не. — Подхвърли пушката на Сет и тръгна надолу. — Още по-зле ще се почувствам, когато се изправя лице срещу лице с Кейт.

Сет се усмихна.

— Струва ми се, че лъжеш. Наблюдавах те. Обзалагам се, че ти стана добре. — Тръгна обратно към къщата. — Отивам да си взема нещата и тръгваме към горския дом. Аз съм миролюбив човек. Не бих искал да се въртя наоколо, когато ще има сражение.

Ноуа изсумтя иронично, докато скачаше в джипа.

 

 

Кейт наведе глава над волана, а сърцето й биеше като лудо. Дяволите да го вземат. Проклет да е този луд, маниакален кучи син.

— Боже мой, какво стана? — попита Филис и затаи дъх.

— Стреля в задната гума. — Звукът от изстрела и спукването на гумата станаха почти едновременно, но Кейт нито за миг не се усъмни в случилото се.

Филис примигна.

— Той наистина не искаше да тръгваш, нали?

— Наистина не искаше.

— Защо спряхме? — обади се сънливо Джошуа от задната седалка. Надигна се и се огледа. — Стигнахме ли? Не виждам хижа.

Беше благодарна, че Джошуа проспа всичко, но моментът не беше подходящ за обяснения.

— Останете в колата. — Грабна чантата си и изскочи от хондата.

Филис я последва, докато отиваше към задницата на колата.

— Защо промени решението си да не останем?

— Той ме излъга. В хижата имаше друг човек.

— И те достраша, така ли?

— Не. — Страхът нямаше нищо общо. Беше сигурна, че нито Ноуа, нито Сет Дрейкин щяха да им причинят някакво зло. Но Ноуа я беше излъгал. Почувства се използвана и манипулирана и освен това той употреби онази дума. Безмозъчните птички са плашливи, конете са плашливи. Жените не са плашливи.

— Ето го, идва — обади се Филис, поглеждайки към пътя. — Сега какво ще правим?

— Ще чакаме. — Кейт извади колта от чантата си, докато джипът спираше зад тях.

— За бога, махнете това. — Ноуа скочи от джипа. — Знаете, че не ви заплашвам.

— Вие стреляхте по нас — каза студено Кейт. — Според мен това е заплаха.

— Трябваше да ви спра. — Той повдигна ръце. — Виждате ли оръжие?

— Виждам лъжец и човек, който стреля по мен.

— Стрелях по гумата ви, не по вас. — Бавно отиде до багажника на колата. — Дайте ми ключовете си. Ще сменя колелото, за да можете да се върнете в къщата. — Хвърли поглед към пистолета. — Приберете го. Ако не бяхте толкова уморена, щяхте да осъзнаете, че преигравате. Знаете, че нямам намерение да ви причиня нищо лошо.

— Бих казала, че реагирахте прекалено силно — изрече сухо Филис.

— Може да сте права. — Тъжно наведе глава. — Бях отчаян. Не се сетих какво друго да направя в момента. Наистина нямам никакво намерение да ви причиня нищо лошо, мисис Денби. — Погледна я право в очите. — Обещавам, че ще направя всичко според възможностите ми нищо да не ви се случи.

Филис го изгледа за миг и после каза:

— Свали пистолета, Кейт.

Кейт се подвоуми, после примирено прибра пистолета в чантата си. Смърт и оръжия й бяха омръзнали. През последните няколко дена беше пипала оръжието по-често, отколкото през всичките години, откакто Майкъл й го беше дал. Извади ключовете за багажника.

— Сменете колелото и да се махаме оттук.

— Искам да се върнете в хижата и да приготвя вечеря на всички. Признавам, направих грешка. Трябваше да ви кажа за Сет.

— И за горския дом.

Той извади резервното колело и крика от багажника.

— Но фактът, че ме смятате за безскрупулен и че не съм ви казал истината променя ли причината, поради която дойдохте? Искахте да бъдете в безопасност. Ще ви я осигуря.

— Това също би могло да е лъжа.

— Не вярвате ли на собствената си преценка? По-рано не смятахте, че е лъжа. — Коленичи и започна да повдига колата. — Само се върнете в къщата и си дайте възможност да помислите. Вие сте под огромно напрежение и аз постъпих като същински идиот. Няма да се повтори. Дори ако…

— Какво е станало с гумата? — Джошуа стоеше до Ноуа и се вглеждаше с любопитство в дупката на гумата.

— Казах ти да чакаш в колата, Джошуа — каза Кейт.

— Вътре ми доскуча. Освен това мога да помогна. Ти си ми показвала как да сменям колело. — Сложи пръста си на дупката. — От куршум ли е продупчена?

Ноуа кимна.

— Боя се, че грешката е моя.

— Защо?

— Стрелях по гумата.

Джошуа го погледна изненадан и отстъпи назад.

— Исках да привлека вниманието на майка ти. — Ноуа направи гримаса. — Но тя е ядосана и ме наказа, като ме накара да сменя колелото и да поправя гумата.

Джошуа изгледа Кейт. Какво можеше да каже? Не искаше да го плаши.

— Така е, Джошуа. Всичко е наред.

Той отново погледна Ноуа.

— Вярно е, тя винаги ме кара да поправям нещо, ако съм го счупил. — Поклати глава. — Но никога не съм вършил нещо толкова глупаво. Трябва да внимавате с оръжията. Баща ми би ме набил за нещо подобно. Той ме водеше на стрелби, но аз никога… — Внезапно замълча и Кейт видя, че е стиснал ръцете си в юмруци отстрани на тялото си.

— Внимавах — каза бързо Ноуа. — Правил съм го и по-рано, докато служех във войската. Нямаше никаква опасност за вас, но все пак е глупаво от моя страна. Няма да се повтори. — Ноуа извади колелото и го сложи на земята. — Стъмва се. Искам да свърша тази работа, да се върнем в хижата и да приготвя вечерята. Някой би могъл да ми помогне.

— Вечеря — повтори Джошуа. После кимна енергично, отмести колелото встрани и клекна до Ноуа. — Аз ще сложа винтовете, ти ще ги завиеш. Става ли?

— Добре — съгласи се Ноуа и погледна към Кейт. — Може, нали?

Кейт разбра, че не само искаше позволение Джошуа да му помогне.

— Всички сме гладни, Кейт — изрече тихо Филис. — Голяма работа.

Тя не беше сигурна. В продължение на няколко минути Ноуа Смит спечели Филис, която не беше лесна плячка, и сега обработваше Джошуа. Не само това, но почти убеди Кейт, че е рискувала безопасността на Джошуа с прибързаните си действия.

Може и да е така, помисли си тя уморено. Във всеки случай не бе постъпила с обичайната си премислена решителност. Ядоса се и тръгна. Дали не трябваше да го послуша и…

Какво всъщност правеше тя? Обвиняваше себе си, и то след като този негодник току-що простреля гумата й.

И я нарече плашлива. Това отвратително прилагателно й подейства почти като насилие.

— Моля ви — изрече Ноуа тихо.

По този начин всичко щеше да се оправи ли? Ни най-малко.

Но тя бе гладна и уморена, Джошуа и Филис също. Нямаше да накара всички да страдат, защото й се искаше да разбие главата на Ноуа Смит. Всъщност може би ще й стане приятно да го види как им слугува.

— Добре — съгласи се тя. — Ще вечеряме.

 

 

— Десерт — обяви Ноуа. — Извинявайте, нямах време да подготвя всичко. Ще трябва да се задоволим с готов пай с череши. — Стана от масата и изчезна в кухнята.

— Бива го — каза Филис, като се облегна на стола си. — Стек, картофи, пай, домашен хляб.

— Той обича храната — каза й Кейт.

Джошуа взе последното парченце хляб и отопи соса от чинията си.

— Знаеш ли, че е прострелял гумата от петстотин и петдесет метра?

— Не — отвърна Кейт. — Той ли ти каза?

Джошуа кимна.

— Упражнявал се е, когато е бил стрелец в специалните части. Но каза, че това е било много отдавна. Напоследък със Сет стреляли само по мишени. — Лапна залчето. — Казва, че Сет може да улучи окото на бик от деветстотин и петдесет метра.

— Не говори с пълна уста — направи му забележка Кейт.

— Извинявай.

— А кой е Сет? — попита Филис.

— Приятелят на Ноуа. Онзи, който дойде до къщата онази вечер.

Филис погледна Кейт.

— Този мъж ли беше? Тогава го зърнах само бегло.

Кейт кимна.

— Той живее в горския дом на няколко километра оттук. Ноуа каза, че утре ще ме заведе там. — Джошуа поклати глава. — От деветстотин и петдесет метра… Татко ми беше казал, че практически никой не може да го направи. Сет знае много за следенето.

— Това е добре. — Ноуа беше използвал времето си рационално, докато Джошуа му помагаше в кухнята, приготвяйки вечерята. Не само предизвика възхищението и ентусиазма на Джошуа, но го подготви да поднови познанството си със Сет. Този човек никога не се отказваше. Кейт се чудеше защо престана да се дразни. Може би се дължеше на пламъците, които се извиваха в огнището отсреща, на пълния стомах и на чувството на уютно усамотение в това странно място в гората. Дали отново не я манипулираше? Вероятно, но нямаше значение, вече разбираше защо го прави и можеше да се справи с него. — Но зависи какво следиш и какво ще се случи, когато откриеш набелязаната жертва.

— Сет не стреля по животни. Той само ги следи и ги наблюдава. Ноуа казва, че животните не са плячка за него.

А какво може да е плячка за мъж, който може да улучи цел от деветстотин и петдесет метра?

— Ноуа твърди, че Сет сигурно ще ме взима със себе си, ако го помоля. — Погледна я предпазливо. — Никакви оръжия. Знам, че не обичаш лова. Ще взема само фотоапарата си. Хората непрекъснато ходят на сафари с камери. Обзалагам се, че ще получа отлична бележка, когато се върна на училище.

— По-късно ще поговорим.

— Но така ще се упражнявам добре, а ти винаги си казвала, че трябва да…

— Хайде, спри, Джошуа — посъветва го Филис. — Майка ти е уморена.

Той въздъхна и бутна назад стола си.

— Ще отида да помогна на Ноуа.

Филис се усмихна, докато наблюдаваше Джошуа.

— Възбуден е. Точно сега не е лошо да си намери ново и интересно занимание. Това беше Сет, когото заварихме тук, когато пристигнахме, нали?

Тя кимна.

— Ноуа иска вие двамата с Джошуа да се преместите в горския дом със Сет, той ще се грижи за вас. Твърди, че ще е по-безопасно за вас, отколкото ако останете с мен.

— Не го казвай на Джошуа, иначе никога няма да го накараш да отиде.

— Не знам дали искам да върви където и да е. И съвсем сигурно не с непознат, който може да окаже ужасно влияние върху него. Може би и аз не биваше да идвам. — Уморено потърка слепоочието си. — Правилно ли постъпих, Филис?

— Не знам. Майкъл би казал, че не си постъпила правилно. Той би казал, че трябва да вярваш на системата. Да отидеш в полицията. — Облегна се на стола. — Но по телевизията непрекъснато виждаме ужасни неща, които явно никой не е в състояние да спре. Детективите взимат подкупи, наркотици, деца биват насилвани. — Устните й потрепериха. — Щом убиха Майкъл и успяха да заблудят полицията, че е станало заради наркотиците, виждам, че те е страх да вярваш на когото и да било, освен на себе си. Затова не ти възразих да дойдем. Не може да загубим и Джошуа.

Кейт се протегна и стисна ръката на Филис.

— Няма да го загубим.

— Дали докато работиш, за да завършите RU2, той ще бъде в безопасност?

— Така мисля. Би трябвало. — Замислено присви очи. — Но дори не знам дали RU2 наистина е това, което Ноуа твърди, че е. Може само така да ми е казал.

— Би било доста глупаво от негова страна да преживее всички тези неприятности, ако не е. — Филис замълча. — Той ми харесва.

— Той направи всичко възможно, за да ти хареса. Но ме излъга и ще го повтори пак.

— За всеки от нас има неща, които са толкова важни, че сме готови да излъжем, за да ги защитим. — Филис се усмихна с разбиране. — Дори ти. Би излъгала само и само да запазиш Джошуа в безопасност. Може би за Ноуа RU2 е като Джошуа за теб.

— Може би. Съжалявам, че те въвлякох във всичко това. Не го заслужаваше.

— Ти и Джошуа сте моето семейство. Това върви заедно с територията — каза Филис. — Аз ще се грижа за Джошуа. Ти се постарай да ни извадиш от тази каша. Разбрано?

— Значи смяташ, че трябва да остана.

— А ти как мислиш?

— Така е — съгласи се тя. Мисълта, че това е правилното й решение, се потвърждаваше през цялата вечер. За пръв път след смъртта на Майкъл почувства, че земята под краката й е стабилна. Тук бяха в безопасност и от Ноуа зависеше да останат в безопасност. Нямаше да обръща внимание на нищо друго. — Стига да бъде така, както аз искам.