Айрис Йохансен
След полунощ (13)

Дванадесета глава

В ранните сутрешни часове Сет и Кейт се настаниха в хотел „Съмит“ във Вашингтон, щата Колумбия. Беше много луксозен, много голям, беше пълен с хора.

— Не е точно като твоята относително безопасна къща — забеляза сухо Кейт, когато вратите на асансьора се затвориха и той натисна копчето на дванайсетия етаж. — Очаквах нещо по-малко и дискретно.

— Веднъж като се покажеш пред обществеността, дори и да си имала някакво прикритие, то изчезва. Хотелът се ръководи от японски конгломерат. Много са горди с обслужването си… а също и със строгата охрана.

— И ти разчиташ на тяхната охрана?

— Не, това е само за начало. — Асансьорът спря и те тръгнаха по коридора. — Имам няколко други идеи.

— Сигурна съм.

— Запазих апартамент с две спални. Голяма всекидневна, а спалните са от двете й страни. Няма да отваряш вратата на никакъв служител на хотела. Ще се помъча да ти предоставя колкото се може повече свобода, но през нощта вратите на моята и на твоята спалня ще останат отворени. Разбираш ли?

— Много добре.

Апартаментът беше голям и просторен, мебелите — елегантни. Пълна противоположност на уюта в дома й, помисли си Кейт.

Сет остави чантата, която съдържаше документацията с изследванията на RU2.

— Тони ще занесе това в банков трезор, но може би утре ще ни е необходимо, когато разговаряш с журналистката. — Отвори свързващите врати и провери ключалките. — Знам, че искаш да си вземеш душ и да си легнеш, но скоро ще донесат останалия багаж. Ще остана, докато портиерът си тръгне.

Тя сви рамене.

— Както желаеш.

Той вдигна въпросително вежди.

— Сигурно си уморена.

Беше уморена, самотна и тревожна. Не желаеше да бъде в луксозния хотел, след като я очакваха седмици на раздяла със сина й. Искаше да си бъде вкъщи с Джошуа.

— Ще го преживея.

Той се усмихна.

— Нали това е целта?

— Тони в същия хотел ли ще бъде?

— Да, по-удобно е, но не очаквай да го виждаш често. Усетила си, вярвам, че няма симпатии към мен.

— Трудно би било да не го забележа. — Тя седна на дивана. — Малко съм изненадана, че ни помага.

— Тони обичаше Ноуа. Забавлява се да ме вижда в това положение. Знае, че ми е омразно. Още от самото начало не бе съгласен Ноуа да ме ангажира. Начинът, по който си изкарвам прехраната, го ужасява. — Замълча. — Това ме подсеща да те попитам нещо. Има ли нещо в настоящето или в миналото ти, което Огдън би могъл да използва срещу теб?

Кейт изстина.

— Какво?

— Не се сковавай пред мен. Трябва да знам. Всеки си има по някой скелет, заровен в градината. Трябва да съм сигурен, че никой няма да изрови твоя. Има ли нещо, което трябва да знам?

Никой не бива да знае.

— Не. — Тя скочи на крака. — Ти изчакай багажа. Трябва да отида до банята.

На вратата се почука.

— Спасението дойде — каза Сет. — Сега няма нужда да бягаш.

— Не разбирам какво искаш да кажеш.

— Не се безпокой. Не те насилвам да ми довериш греховете си. — Отиде до вратата и се спря с ръка на дръжката. — Само имай предвид, че каквото и да си сторила, аз съм правил по-лоши неща от теб. Винаги, когато решиш да споделиш нещо с мен, аз съм на твое разположение.

Тя не му отговори.

Той поклати глава и отвори вратата на портиера.

 

 

— Всичко това са глупости — заяви с равен глас Мерил Кимбро. Изключи магнетофона си и се изправи. — Повярвайте ми, след като в продължение на осемнайсет години съм отразявала всичко, което става във Вашингтон, вече мога да разпознавам глупостите.

— Почакайте. — Тони скочи на крака. — Трябва ви време, за да…

— А ако няма време? — намеси се Сет тихо. — А ако всичко това е вярно?

Тя остро погледна към него.

— Не разполагате с доказателства. Не можете да обвините Огдън, Лонгуърт или този Ишмару. Ще ни съдят.

— Тогава не ги споменавайте. Разкажете само за RU2.

— И да ви направя безплатна реклама на лекарство, което още не е одобрено от Асоциацията на лекарствените средства.

— Би могло да бъде животоспасяващо.

— Би могло… Вие така твърдите. Само тази седмица имаше четири демонстрации, които са против генетичните изследвания. Вестникът не трябва да вдига шум около лекарство, което още не е изследвано.

— Твърденията ми са абсолютно верни — настоя тихо, но твърдо Кейт. — Мога да ви предложа документацията.

— От която аз няма да разбера нищо.

— Занесете я на някой учен, който би разбрал.

Журналистката се подвоуми.

— Не ме интересува. Това са пълни глупости — и излезе от хотелската стая.

— Е, това е — каза Тони. — Да минем към следващото име в списъка.

— Не — отсече Кейт. — Почакайте.

— Защо?

— Жената е професионалистка. Възбудихме любопитството й. Няма да остави нещата току-така.

— Но въпреки всичко си тръгна…

— Тя ми хареса. Изглежда честен човек. Имам чувството… Дайте й двайсет и четири часа, преди да се свържете с друг.

— Не мисля, че…

— Двайсет и четири часа. — Сет се усмихна на Кейт. — Изпитвам голямо уважение към предчувствията ти.

Тони сви рамене.

— Вие двамата сте на горещия стол.

 

 

Мерил Кимбро се обади следващия следобед.

— Спечелихте ме. Искам да видя документацията на RU2.

— Какво ви накара да промените решението си?

— Позвъних в Дандридж и проверих онова, което ми разказахте. Между другото вече не ви търсят за убийство, а за разпит.

Кейт усети как си отдъхва.

— Какво се е променило там?

— Един детектив на име Еблънд много активно ви е защитавал и е прекратил случая. Явно и без това обвинението е било скроено неубедително.

Бог да благослови Алън.

— Не съществува такова.

— Отидох и до градската морга и видях Джон Доу, когото са докарали от хотел „Джорджтаун“.

Кейт потрепери. Джон Доу. При мисълта, че се отнасяха към Ноуа като към неизвестен човек, сърцето й се сви.

— Не е Ноуа Смит, но прилича на него като негов близнак. Помислиха ме за луда, когато поисках да сравнят отпечатъците му с тези на Ноуа Смит, който умря при експлозията, но съм убедена, че все пак ще го направят. Останалата част от историята може да е измислена, но и това е достатъчно. Мисля, че си заслужава да се разровя по-дълбоко. След четирийсет минути ще дойда да взема документацията на RU2.

— Не, аз ще дойда с вас, когато я проверявате.

— Не искате да я изпуснете от очи, така ли? Добре, няма проблеми.

Кейт погледна към Сет и затвори телефона.

— Е, вече не ме търсят за убийство и тя ще провери RU2.

— Значи сме я спечелили — въздъхна Сет. — Обзалагам се, че в утрешния вестник ще намерим нашата история. — Замълча. — Всеки ще знае точно къде се намираш. Сигурна ли си, че го искаш?

— Не, но така трябва да постъпим. — Направи гримаса. — Дано не е чак толкова лошо. Поне полицията ще ме остави на мира.

— Тогава събери сили и внимавай. Започва пътешествието с увеселителното влакче.

 

 

Изчезнали бяха!

На Ишмару му идеше да извие от мъка, когато прекрачи входа на пещерата. Коленичи и отчаяно започна да рови из почернелите останки.

След петнайсетина минути откри само един овъглен кол и изрови златна запалка. Но никаква следа от бранителите му.

Започна да се люлее напред-назад, обгърнал с ръце раменете си. С ужас ги зачака да се върнат. Кръгът около него се затваряше, те се сгъстяваха около него и виеха в тъмнината.

— Назад — изстена той. — Чувате ли ме? Назад!

Излетя от пещерата. Не спря чак докато стигна края на гората. Отпусна се на земята под един бряст. Кой го бе направил? Кой го бе лишил от силата му?

Емили!

Кой друг, освен друг дух, който знае, че духовете разяждат силата му. Той я ядоса и тя отвърна на удара му.

Тялото му се разтресе от ярост. Ще страдаш, Емили. Ще си платиш за измяната, защото ги пусна на свобода.

Сведе очи към златната запалка, която все още стискаше в ръка. Металът бе повреден и овъглен, но инициалите ясно се различаваха. Хименес. Използвала е Хименес като оръжие, за да му нанесе този жесток удар. Черният страхливец никога не би посмял да извърши това, освен ако някой не го е накарал.

Без значение кой е бил пратеникът, Емили му бе скроила този номер.

 

 

Материалът излезе на първата страница на вестника. Акцентът бе насочен почти изцяло върху RU2, върху Кейт и Джон Доу, чиито отпечатъци съвпадали идеално с тези на Ноуа Смит. Не се споменаваше нито Огдън, нито какъвто и да е таен заговор.

— Нито дума не се споменава за Ишмару — пророни Кейт.

Сет сви рамене.

— Предпазлива е, но се обзалагам, че продължава да рови. От материала излиза, че сме доста разумни и здравомислещи. Това е повече, отколкото биха постигнали таблоидите. След два дни всеки парцал ще публикува своя история за скалъпеното обвинение срещу теб и за моя много лош произход.

Кейт не вдигна очи от вестника.

— Как смяташ? Достатъчно ли е?

Сет недоволно поклати глава.

— Трябва да раздвижим нещата още повече. Искам да помисля. — Тръгна към прозореца и погледна надолу към улицата. — Все още е рисковано за теб да се появиш пред публика, но това не означава, че няма да размърдаме тези протестиращи демонстранти.

— По-рано също съм се сблъсквала с подобни заплахи. Искам всичко да свършва вече. Какво трябва да направя?

— Обади се на Мерил Кимбро и й кажи, че следобед ще посетим сенатора Лонгуърт. Ще се обадя на телевизионните станции.

— Много добре знаеш, както и аз, че няма да успеем да го убедим да изтегли законопроекта си.

— Обаче ако се покажеш достатъчно симпатична, тогава част от въздуха на балона му би излетял.

— И после?

— После ще посетим сенатора Ралф Мигелин.

— Още един политик?

— Ралф Мигелин е много рядка порода — честен и уважаван политик. Той е идеалист. Ако успеем да го настроим срещу Лонгуърт, законопроектът няма да бъде приет.

Тя заинтригувано повдигна вежди.

— Откъде знаеш толкова за работите във Вашингтон?

— Ще се изненадаш колко полезно е в моята работа да си информиран с кого си имаш работа. — Обърна се към нея. — Името на Ралф Мигелин никога не се е появявало в нито един списък за подкупи, които съм виждал. — Тръгна към вратата. — Преоблечи се. Трябва да изглеждаш като професионалистка, интелигентна и страшно сексапилна.

— Не си много взискателен.

— Вярно е. Можеш да го постигнеш без ни най-малко усилие. — Ухили й се през рамо. — Никакви ограничения.

 

 

Кейт се изуми, когато час по-късно отвори вратата на спалнята си. Сет бе облечен с добре ушит кафяв костюм и скъпа копринена вратовръзка в дискретно райе. Никога не го бе виждала облечен с друго, освен с джинси или дрехи цвят каки, обаче носеше официалния си костюм с изненадваща елегантност.

— Престани да се блещиш. Понякога се проявявам и като цивилизован човек.

— Изглеждаш много… добре.

— Приличам на адвокат. Но можеш да бъдеш абсолютно сигурна, че костюмът не е Армани.

Разпаленият му тон я озадачи.

— Защо Армани?

— Няма значение. — Той внимателно я огледа. — Добре изглеждаш в черно, но костюмът е малко строг. Трябва да го омекотиш.

— Нямам намерение да печеля награда за мода — каза тя сухо.

— Разкопчай сакото, така че да се вижда копринената блуза. — Докато говореше, започна да я разкопчава. Прибра косата й по-близо до лицето. — Ето. Чудесно. — Видя, че лицето й започва да се смръщва и добави: — Спокойно. Ако искам да се пожертвам заради медиите, не би трябвало да ти пука. Дори Марша Кларк се подстрига и си купи нови дрехи за процеса на О Джей Симпсън.

— Нямам намерение да правя същото — но все пак остави сакото си разкопчано. — Защо изведнъж се загрижи за външния ни вид?

— Защото медиите ще ни разнищят и ще ни схрускат за закуска. Но понякога една снимка говори повече от самия случай.

— Важна е само нашата работа, свързана с RU2. Няма нужда някой да… — замълча. Нищо не съществуваше само за себе си в този свят, движен от рекламата. Щяха да им задават въпроси за всичко. — Добре, ще се усмихвам пред камерата.

— Няма нужда да се усмихваш. След всичко, което ти се случи, всички очакват да те видят сериозна. Просто им покажи, че си човешко същество, както и учен. Трябва да се представиш добре. Аз съм покрай теб само за да те поддържам. — Хвана я за ръка. — Застани близо до Лонгуърт. Той е едър мъж и до него ще изглеждаш съвсем крехка. Няма да е зле да го възприемат като бабаит, който иска да посегне на една мъничка жена.

— Цял живот съм се борила с образа на „мъничка жена“.

— Бори се колкото искаш, но сега имаме нужда от всички оръжия, които можем да съберем.

Разбира се, дай й възможност за избор, пък после й кажи, че ще отпадне от битката, ако направи погрешен избор.

— Сигурен ли си, че никога не си се занимавал с политика?

— Това, което е най-близко до предположението ти е, че бях бодигард на колумбийски съдия, но това не продължи дълго.

— Той също ли бе убит?

— Не, реши да вземе подкупа, който картелът му предлагаше, и аз вече не му бях нужен. — Натисна копчето на асансьора. — Но го запазих жив в продължение на цели осем месеца, преди да се огъне. А това никак не е малко.

 

 

Уилям Лонгуърт явно се чувстваше неудобно, забеляза Кейт. Усмивката бе като гримаса на лицето му, иначе беше много блед и пръстите му, които барабаняха върху бюрото, леко трепереха.

Странно. От онова, което бе чула за сенатора, той рядко даваше вид, че е разклатен. Не бе възможно репортерите, които ги бяха заобиколили, да го нервират, тъй като обичаше медиите.

Но интервюто не протече така, както той желаеше, констатира Кейт с голямо удовлетворение. Тя успя да даде факти, а от негова страна се чу само риторика.

— Ако RU2 е чудото, както доктор Денби твърди, ще преосмислите ли поддръжката си за законопроекта относно контрола на генетичните изследвания? — беше въпросът на Мерил към сенатора.

— В никакъв случай. Генетичните изследвания са опасни. Трябва да се контролират от здрава ръка. Моите избиратели никога не биха ми простили, ако продължат да се правят безразборно. Ако RU2 е чудодейно лекарство, в което дълбоко се съмнявам, в такъв случай би трябвало да се постави под контрол и да мине тестове, докато се докаже, че няма съмнения за неговата безопасност.

— Управлението на лекарствените средства прави най-щателните изследвания в света — каза Кейт. — Защо не оставите това в техни ръце?

— Естествено, че се осланяме на техния опит. Обаче решението трябва да бъде взето от американския народ.

— Искате да кажете — от вас — контрира Кейт. — Конгресът е известен с това, че блокира хода на нещата. Ще оставите ли хиляди хора да умират, докато вие спорите с разни комитети?

Лонгуърт хвърли тъжен поглед към телевизионния оператор.

— Виждате ли? Безотговорно нетърпение. Американският народ заслужава повече. — Усмихна се на Кейт. — Сигурен съм, че подбудите ви са положителни, млада лейди, но сте тръгнала по погрешен път. Обществеността смята генетиката за опасна и насочена срещу волята Божия. — Изправи се и отиде до прозореца. — Уверете се сама.

Кейт нямаше избор. Репортерите се втурнаха към прозорците и я избутаха встрани. Сет успя да я задържи да не падне и после разблъска хората, за да стигне до прозореца.

Огромна тълпа изпълваше улицата долу. Кейт прочете някои лозунги.

Спрете ги! Спасете бебетата ни! Не желаем тяхното безбожно RU2! Бог да ви благослови, сенатор Лонгуърт!

— Как е успял да събере толкова народ за толкова кратко време? — прошепна Кейт. — Позвънихме му едва сутринта.

— Може да е тълпа под наем. — Сет я хвана за ръка и я отведе по-далеч от прозореца. — Хайде. Можем да си тръгваме. Лонгуърт ни нанесе пълно поражение. Журналистите ще насочат вниманието си към демонстрантите.

— Значи всичко е било напразно?

— Не, ще излъчат част от интервюто. — Отвори й вратата, за да мине. — Беше страхотна. Напомни ми на мачете, което срязва балон.

— Стори ми се, че го сложих на място — хвърли поглед назад към Лонгуърт, който разговаряше любезно с Мерил Кимбро. Докато разговаряше, Лонгуърт вдигна очи и погледите им се срещнаха. Усмихна й се победоносно, после отново съсредоточи вниманието си към журналистката. — Иде ми да изхвърля този негодник през прозореца.

— Пълно е със свидетели.

— Струва ми се невъзможно някой да се повлияе от толкова приказлив човек. Прилича ми на някаква зловеща шега.

— Спокойно. Свърши се. Той спечели тази игра, но ти каза каквото трябваше. Сега минаваме към следващата стъпка. — Отвори вратата. — Тони чака долу в лимузината на сенатор Мигелин. Ще минем през задния вход, защото тълпата може да те познае.

 

 

Тони стоеше до дълга черна лимузина една пресечка по-надолу. Махна им разпалено, когато ги съзря.

— Какво, по дяволите, стана? Тази демонстрация наистина ще направи впечатление на сенатора. Защо просто не изгорят американското знаме?

— Той вътре ли е?

Тони кимна.

Сет отвори вратата и тримата влязоха в колата.

— Вие ли сте Кейт Денби? — Ралф Мигелин се усмихна. — Разгневихте духовете. — Отмести очи към тълпата наблизо. — Аз не успях да събера толкова хора на последния си митинг.

— Сет Дрейкин. — Сет стисна ръката му. — Благодаря ви, че дойдохте.

— Това беше единственият начин да се срещнем дискретно. Не съм убеден, че бих искал да се забърквам с това RU2. Може да се отрази пагубно на кариерата ми. — Вдигна рамене. — Но понякога човек няма избор. Надявам се, че случаят не е такъв.

— Тони обясни ли ви всичко? — попита Сет.

Мигелин кимна. Отново погледна към тълпата.

— Тогава ще се сблъскам ли с подобна съпротива?

— Да — отвърна Сет.

— Е, поне сте честен. — Обърна се към Кейт. — Вашето RU2 заслужава ли си? Наистина ли е чудотворно, както твърдите?

— Ноуа Смит смяташе, че си заслужава — отвърна Кейт. — Той умря заради него.

— Питам какво мислите вие.

— Да, наистина е чудотворно. Обаче аз и семейството ми сме в рисковано положение. Ако нещо се случи с тях, не знам дали бих могла да кажа, че си е заслужавало. Не съм чак толкова хуманистично настроена.

— Обаче сте тук.

— Защото се разгневих много и ми омръзна да ме притискат отвсякъде. Не защото съм чак толкова благородна.

— Наистина ли това RU2 ще спаси много човешки живота, както твърдите?

— Вероятно повече, отколкото си представяте. Изчисленията ни се базират на по-известните и тежки заболявания. Когато се направят повече изследвания, вероятно тогава картината ще стане по-ясна.

— Разбирам. — Мигелин я изгледа, после въздъхна примирено. — Боя се, че ви вярвам. Това е много лошо. Надявах се, че изборната година ще мине мирно и тихо. — Извади бележник от джоба си, написа бързо нещо, после подаде листчето на Кейт. — Обаче не съм напълно убеден, че ще постигнем нещо. Бих искал двамата утре следобед да дойдете в моята вила. Ще присъстват някои хора, с които ще ви запозная.

— Кои? — попита Сет.

— Първо Франк Купър. Той оглавява „Сивите пантери“ — пенсионерското лоби има много силно влияние тук, във Вашингтон. — Усмихна се. — Освен това тези хора много се грижат за здравето си.

Кейт усети, че си отдъхва. Той щеше да им помогне.

— Ще се опитате ли да спрете законопроекта на Лонгуърт?

— Не бих казал. Ще имам нужда от подкрепа и вие трябва да ми я осигурите. Елате утре. Тогава ще взема решение.

— Не ни е възможно — каза Сет. — Ако може, организирайте го вдругиден.

Кейт изненадана го изгледа.

— Защо?

— Утре следобед е погребението на Ноуа Смит.

Мигелин кимна.

— Разбирам. Къде ще бъде погребан? Бих искал да дойда на погребението.

— На гробището „Маунт Плезънт“ извън града. Искам да избегнем медиите.

— Едва ли ще е възможно, в този град информацията изтича отвсякъде. Но ще дойда.

— Защо? — попита Кейт. — Вие не познавахте Ноуа.

— Той беше смел мъж. Жалко, че не го познавах. Сега мога само да покажа уважението си към него — и добави: — Тогава до вдругиден във вилата ми извън града в три часа. Боя се, че трябва да се връщам в кабинета си. Да ви оставя ли в хотела?

— Много мило от ваша страна. Хотел „Съмит“. — Кейт го наблюдаваше, докато сенаторът даваше адреса на шофьора си. Наистина беше мил. Съвсем различен от Лонгуърт. Остана с усещане за сигурност и удобство. Доволна бе, че разбра, че не всички политици са като онзи надут негодник.

Отмести очи към Сет. Той непрекъснато я изненадваше. В днешния ден беше благ и свит, остави я да бъде в центъра на вниманието. Въпреки всичко през цялото време усещаше присъствието му, той я подкрепяше, закриляше я.

Усетил погледа й, Сет обърна глава и попита:

— Всичко наред ли е?

Кейт бавно кимна.

— Невероятен ден, нали?

Той се усмихна.

— Имало е и по-лоши.

 

 

Тони си тръгна веднага, след като Мигелин ги остави. Щом се качиха в апартамента, Сет поръча вечеря.

— Храната ще дойде едва след четирийсет минути. Вземи си душ и се преоблечи. Изглеждаш съсипана.

Наистина се чувстваше съсипана. Събу обувките си с високи токове и свали сакото си.

— Защо не си ми казал за погребението на Ноуа?

— Едва тази сутрин го уредих. Помислих, че ще е по-добре, ако съсредоточиш мислите си върху Лонгуърт.

— Дори не знаех, че си мислел за…

— Безпокоеше се, че Ноуа не е погребан както трябва. Познах го по лицето ти, когато разговаряхме с Тони.

— Ти не се ли безпокоеше?

Той поклати глава.

— Мисля, че и самият Ноуа не би се тревожил. Мъртвият си е мъртъв и формалностите не означават абсолютно нищо. Но за теб имаше значение.

— Да, за мен има значение. — Постара се гласът й да не трепери. — Благодаря ти.

— Не е необходимо. — Тръгна към своята спалня. — Няма нужда да бързаш. Ще бъда тук, за да отворя на келнера. Само искам да се обадя на Римилон и да се уверя, че всичко е наред.

Тя кимна и тръгна към банята.

След малко вече бе под топлите струи на душа. Ноуа щеше да почива спокойно. Щяха да се сбогуват с него с цялото уважение, което той заслужаваше. Това бе едно от двете хубави неща, които се случиха в този кошмарен ден.

Течащата вода я успокояваше и тя постепенно започна да се отпуска. Беше свикнала да работи в лаборатория, без да има връзки с медиите и да защитава позициите си. А Лонгуърт и проклетата му тълпа от…

Престани да мислиш за това. Всичко свърши. Както каза Сет, трябваше да продължават по-нататък. За Сет бе по-лесно, отколкото за нея. Той беше гъвкав като гумена играчка, чувстваше се свободно във всякаква ситуация. Двамата бяха много различни.

Беше по джинси, с памучен пуловер и сушеше косата си, когато Сет почука на вратата на банята.

— Вечерята.

— След малко идвам.

Когато влезе във всекидневната, Сет беше до масата, подреждаше салфетки и повдигаше капаците на ястията.

Ноуа.

Той вдигна очи и я погледна.

— Какво има?

— Нищо. — Тръгна към него. — Просто ми напомни на Ноуа. Той винаги обръщаше внимание как е подредена масата. Никога не беше доволен, когато аз я слагах.

— Остави тая работа — каза той. — По нищо не приличам на Ноуа. Не съм майстор готвач и единствената храна, която мога да приготвям, са войнишки консерви на полето. За мен готовата храна е идеална.

Тонът му беше толкова рязък, че тя се стресна. Седна зад масата и вдигна вилицата си.

— Извинявай.

— За какво да извинявам? Че е мъртъв ли? Не можеш да го върнеш, като се опитваш да го видиш във всеки мъж, когото срещаш.

Кейт се ядоса.

— Не се безпокой, не бих допуснала тази грешка с теб. Ноуа беше добър към мен.

— Затова си толкова щастлива и нямаш никакви грижи. Поради същата причина синът ти живее в противоатомно скривалище.

Тя се облегна назад и го погледна в очите.

— Какво те ядосва? Нали Ноуа ти беше приятел?

— Той наистина беше мой приятел, но е мъртъв, по дяволите. Няма защо да се преструваме, че е бил съвършен. Няма… — замълча и Кейт забеляза, че лицето му смени израза си няколко пъти. — По дяволите. — Настани се срещу нея и настървено набоде парче домат от салатата си.

— Според мен не си справедлив. Ноуа е постъпил така, както е сметнал за правилно. Може да те е въвлякъл във всичко това без твое съгласие, но замислял ли си се някога, че като ти завеща RU2, може би те е направил милиардер?

Думите й останаха без отговор.

— Освен това той умря за нещо, което…

— Добре, бил е съвършен — каза Сет. — Хайде да оставим тази тема, искаш ли?

— Да я оставим. — Тя сви рамене. — Нямам желание да се карам с нацупено малко момче.

— Малко момче ли? — Той изпитателно я погледна в очите. — Не за това става дума, Кейт.

Тя застина, когато видя израза му. Не можа да отмести погледа си.

— По нищо не приличам на Ноуа — изрече той тихо. — Ти си ранима, самотна и утре ще погребеш най-добрия ми приятел. Няма значение. Ако можех да те привлека в леглото си довечера, бих го направил.

Кейт учудено го зяпна. Изведнъж остро усети физическото му присъствие, силните му рамене под карираната риза, съблазнителната извивка на широката му подвижна уста, напрегнатия поглед на сините му очи. Прехапа устни.

— Искаш да се порадваш на мига ли?

— Позна.

Тя поклати глава.

Лицето му без съмнение издаваше силно вълнение.

— Не мислех така.

— Не е… Ние не… Би било грешка.

— Няма защо да изглеждаш толкова изумена. Не че имаш нещо против да спиш с мен. Винаги съм имал усещането, че между нас съществува някакво привличане. Не търся връзка за цял живот.

Значи е знаел. Не би трябвало да се шокира. Вече разбра, че е мъж на изненадите.

— Не съм свикнала да се наслаждавам на мига. Винаги ми се е налагало да обмислям и планирам. — Замълча. — Освен това нещата са доста объркани. Сигурна съм, че ще съжаляваш, ако…

— Разбира се, че ще съжалявам. — Усмихна й се безгрижно. — Само не ми казвай за какво ще съжалявам. За това никога не бих съжалявал. Отдавна съм разбрал, че единственото, за което съжалявам, е онова, което не съм направил. А искам да спя с теб още от мига, когато те видях за пръв път.

Очите й се разшириха от удивление.

— Никога не си споменавал… Нямах представа…

— Защото смятах, че между двама ви с Ноуа има нещо. Бяхте като Барби и Кен, които играят в лабораторията. Той беше мой приятел. Имам някои скрупули. Но ако бях осъзнал, че е толкова глупав, вероятно бих ги забравил.

— Той беше разумен човек.

— Глупав — повтори Сет. Бутна чинията си настрани и се изправи. — Отивам в стаята си. Мисля, че направих всичко възможно, за да разваля апетита и на двамата.

— Не бива това да променя нещата. Предстоят ни толкова неща…

— Глупости. — Гласът му бе станал по-плътен от напрежение. — Разбира се, че нещата ще се променят. Дори не бих искал да бъде другояче. Искам да знаеш, че само да протегнеш ръка и ще ме намериш. — Тръгна към стаята си. — Бъди готова за три часа утре следобед.

— Прекалено усложняваш нещата.

— Не ги усложнявам. Трудни са. Няма нищо лошо в това да са трудни. Съвсем нищо. — Вратата се захлопна зад гърба му.

Тя отмести чинията си. Сет е прав. Беше твърде разстроена, за да се храни. Беше потресена, ядосана, объркана. Напълно подхождаше на Сет да усложни нещата, когато и без това положението бе достатъчно трудно. Негодник, който само мисли как да задоволява желанията си. Беше избухлив като буре с динамит, чувствен като бога Пан, егоистичен като…

Чувствен.

Не желаеше и да си мисли как й подейства в мига, когато й каза, че я желае. Не искаше да мисли за Сет по този начин. Нямаше нужда от еднократни сексуални преживявания. Имаше нужда от стабилност, обвързаност и взаимни интереси. Щеше да бъде нещастна, ако завържеше връзка с такъв дивак като Сет.

Не съм те молил да се обвържем за цял живот.

А тя тъкмо от това имаше нужда. Не да се възпламенява от пламъци, които бързо щяха да изгаснат. Имаше своя кариера и син. Би било крайно безотговорно от нейна страна да вземе онова…

Което желаеше? Желаеше ли Сет? Кажи си честно.

Спомни си за онзи ден в гората, после мига, който току-що мина.

Да, желаеше да бъде с него.

Но това не означаваше, че ще го направи. Възрастните, за разлика от Сет, могат да правят избор, те просто не грабват онова, което желаят, без да мислят за последствията.

Може би трябва да се върви по пътя на допирателните.

Защо думите на Филис за методите на Ноуа сега й дойдоха на ум? Вероятно защото самият Сет представляваше допирателна. Еротично, силно бягство от всичко безопасно и познато.

Кейт не се увличаше по краткотрайни контакти.

 

 

— Готова ли си? Тони е долу с колата — изправи се Сет, щом тя отвори вратата на стаята си на другата сутрин.

— Готова съм.

— Добре. — Взря се в лицето й. — Избягваш да ме гледаш в очите. Не се бой. Това е денят на Ноуа. Няма да ти причиня никакви неприятности.

— Не си ми причинил неприятности — излъга тя, като все пак си отдъхна. — Но се радвам, че… Прав си, това е ден, който трябва да посветим на Ноуа.

Край гроба дойдоха само няколко души. Тони, Сет, сенаторът Мигелин и още един човек, за който тя предположи, че е негов помощник. Молитвата, която прочете свещеникът, бе кратка.

Усети напиращите в очите й сълзи, когато видя как спускат ковчега в земята. Някой я хвана за ръка, тя вдигна глава и видя Сет. Той също гледаше ковчега и очите му блестяха навлажнени.

— Сбогом, Ноуа — прошепна той. — Радвам се, че те познавах.

Кейт познаваше Ноуа само в продължение на няколко седмици. Със Сет са били приятели от години. Тя стисна ръката му по-здраво.

— Трябва да тръгвам. — Обърна се и видя, че сенаторът Мигелин стоеше до нея. Той сложи ръка на рамото и. — Съжалявам за всичко това. Боя се, че информацията е изтекла от моя кабинет. Те като че ли знаят и кога ходя до банята.

Тя се взря в него озадачена. Чу как Сет тихо изруга и проследи погледа му до портите на гробището.

Там се бе събрала тълпа. Демонстранти? Не можеха ли поне в такъв момент да ги оставят на спокойствие?

Не бяха демонстранти, а репортери, телевизионни камери. Телевизионна кола бе спряла до тротоара.

— По-добре да се върнете до града с моята кола — предложи Мигелин, когато тръгна към вратите. — Моите хора ще ги удържат. Трябва да пробият път и да ни дадат възможност да се качим в лимузината. Специалисти са по преминаване през тълпи. — Изчака Сет. — Освен ако не искате да дадете изявление? Имате тази възможност, след като Лонгуърт не е тук.

Сет хвана Кейт за ръката.

— Не днес.

Не днес. Денят бе посветен на Ноуа. Тя наведе глава и бързо последва сенатора. След като излязоха от гробището, сякаш ги връхлетя рояк оси. Тикаха микрофони пред лицето й, откъснаха я от Сет.

— Кейт! — Сет се провикна някъде зад гърба й. Вече не го виждаше.

Сенаторът изчезна някъде напред.

Започна да се бори, за да мине, но я завъртяха настрани и я избутаха към един репортер.

— Извинете — опита се да застане здраво на крака. — Моля, пуснете ме…

Ишмару!

Той се усмихна.

— Здрасти, Кейт.

Не, за бога. Тя се хвърли обратно към тълпата репортери.

Вече не го виждаше. Сигурно бе някъде наблизо в тълпата. Или зад нея. Или я изчакваше да излезе от тълпата.

Една ръка я дръпна за рамото.

Тя изпищя и удари някого с юмрук.

— Не така, Кейт. — Беше Сет.

— Изведи ме оттук. Изведи ме…

Той я обгърна с ръка и започна да разблъсква тълпата. Една камера падна на земята, ядосан репортер вулгарно изпсува.

Къде бе той?

Колата на сенатора ги чакаше на няколко крачки. Безопасност.

Но в последния си миг и Ноуа е смятал, че е в безопасност.

Ноуа бе мъртъв.

Тя седна в колата.

— Защо, по дяволите, се паникьоса? — попита Сет, когато седна до нея и затвори вратата. Лимузината се отлепи от бордюра и набра скорост по улицата.

— Иш… Ишмару — едва успя да произнесе името му.

Сенаторът Мигелин се намръщи.

— В тълпата?

Тя кимна отривисто.

— Спрете — каза Сет.

— Не! — Тя здраво го стисна за ръката. Не и Сет. Той щеше да умре също като Ноуа. — Сигурно вече е избягал. Видях го само за минута.

— Сигурна ли си, че не си въобразяваш? — попита Тони. — Сигурно днес си мислела за него.

— Не съм си въобразила нищо — отвърна му тя ядосано. — Той ме хвана за ръката. Усмихна ми се и ме заговори.

— Добре, добре — започна да я успокоява Тони. — Стори ми се странно, че е рискувал да дойде на погребението на Ноуа.

— Кучият син наистина е особен — каза Сет. — Той е луд.

— Ще накарам шофьора да се обади на полицията да отиде и да провери — наведе се напред сенаторът и почука на стъклото.

— Твърде късно — измърмори Тони.

— Защо още там не ми каза? — попита Сет. — Защо не ми каза, когато можех…

— Млъкни — сряза го тя. — Бях изплашена и не мислех за нищо друго, освен как да избягам от него. Да не съм някакъв мъжкар идиот с оръжие в ръка, който… — наложи се да прекъсне, за да успокои гласа си. — Друг път не ми крещи.

— Не съм ти крещял. — Но гласът на Сет бе стегнат от напрежение и бръчките около устата му се очертаха по-дълбоко. Обърна се и се загледа през прозореца. — Сбърка. Можех да го хвана.

 

 

— Добре, направих грешка. — Кейт хвърли чантата и сакото си върху дивана. — Трябваше веднага да извикам или да ти кажа.

— Точно така — произнесе Сет хладно.

— Ужасих се. Не мислех, че това може да ми се случи, но той ме изненада и ме обзе паника. Обещавам, че повече няма да се случва.

Сет не отговори, влезе в стаята си и затвори вратата.

Имаше право да се ядосва. Удаде им се възможност да заловят Ишмару и тя я пропусна. Постъпи като истинска страхливка.

Сет излезе от стаята с възглавница и одеяло. Хвърли ги на дивана в хола.

— Какво правиш? — попита тя.

— Ще спя тук.

— Няма нужда да го правиш. Казах ти, той ме изненада. Вече не ме е страх.

Сет не й обърна внимание.

— Обади се на „Обслужване по стаите“ и поръчай вечеря. Ще телефонирам на Римилон, за да проверя как са нещата.

Той мълча по време на вечерята. Когато приключиха, тя се зарадва, че може да избяга в стаята си. Не беше свикнала да гледа Сет сърдит, недостъпен. Не си бе давала сметка колко е разчитала на спокойната му подкрепа, на хумора му. Взе си душ, облече си тениската, с която спеше, и взе книга. Щеше да си легне и да го изключи от съзнанието си.

Минаваше полунощ, тя продължаваше да чете, когато телефонът до леглото й иззвъня.

— Радвам се, че те видях днес, Емили.

Ишмару!

Сърцето й замря, после се разтуптя силно.

— Защо винаги ме наричаш Емили? Казвам се Кейт.

— Все още ли се опитваш да ме излъжеш? И двамата знаем коя си. Къде е момчето?

Тя стисна здраво слушалката.

— На безопасно място.

— Няма такова. Всички сме нервни. Когато днес избяга от мен, останах много разочарован. Не ти прилича. Боях се, че Емили те е оставила.

Коя, по дяволите, беше тази Емили?

— Стреснах се. Защо сега не дойдеш тук?

Той се изсмя.

— Искаш да ме хванеш в капан. Не, аз ще избера кога да дойда. Не можах да повярвам, когато видях статията във вестника. Боях се, че дълго ще трябва да те търся, а ето къде си. Знаеш, че днес можех да те убия, нали? Но щеше да бъде много набързо. — Тонът му стана по-рязък. — Много съм ти сърдит, Емили. Пратила си своя човек да открадне бранителите ми.

— Никого не съм изпращала.

— Пратила си Сет Дрейкин да ме унищожи. Хименес ми каза, че го е направил, но знам, че ти си го изпратила. Сега не мога да спя. Това няма голямо значение, така имам повече време да мисля как да те унищожа. Мислех да ти подготвя смърт на воин. Все още бих могъл, но преди това искам да страдаш. Не биваше да ми ги взимаш.

— Не разбирам за какво ми говориш. Страх ли те е да дойдеш при мен?

— Не, искам ти да дойдеш при мен.

— Къде си?

— Не сега, но скоро. Скоро сама ще дойдеш при мен. Но едва след като те нараня така, както ти ме нарани. — И затвори.

— Сет! — Скочи от леглото и побягна към хола.

— Чух всичко — затваряше слушалката на телефона до дивана. — Вдигнах едновременно с теб.

— Може ли да проследим откъде се обади?

Той поклати глава.

— Тогава какво ще правим?

— Ще чакаме. Нали го чу, иска ти да отидеш при него.

— Той знае къде съм.

— Ние не се крием. Знаехме, че е невъзможно.

— Искам да позвъниш на Римилон. Държа да се уверя, че Джошуа е добре.

— Той попита къде е Джошуа.

— Не ме интересува. Как можем да сме сигурни, че не знае? Като че ли всичко му е известно. Звънни му.

С изпънато лице Сет се пресегна за клетъчния телефон.

— Знам, че е късно, по дяволите. Всичко наред ли е?

Затвори.

— Римилон е близо до входа. Никой не се е приближавал.

— Искам да говоря с Джошуа.

Той втренчено я изгледа.

— Сигурна ли си?

— Да. Не. — Искаше Джошуа да бъде в безопасност зад стоманената врата. Копнееше да чуе гласа му. — Не, май не.

— Добре.

— Той е луд — прошепна задъхано тя. — Мърмореше нещо за някакви бранители. Била съм му отнела бранителите. Дори не разбрах за какво става дума.

— Знам, че не знаеш.

Тя го погледна изпитателно право в очите.

— Но ти знаеш, нали?

Сет бавно кимна.

— Знам.

— Нарече те пратеник.

— Наричали са ме и по-лоши неща.

— По дяволите, защо си го скрил от мен?

— Надявах се, че няма да има нужда да знаеш. Не е приятно. — Сет сви устни. — Откъде да знам, че ще обвини теб?

— Какво си направил?

— Накарах стария му приятел Хименес да ме заведе в една пещера, която той нарича медицинска палатка. Ходи там, за да възстанови силите си или когато кошмарите му се връщат. Сяда в средата на кръг, заобиколен от бранителите му, и пали тамян.

— Бранители ли?

Той помълча, после изрече отсечено:

— Скалпове. Колове със забодени скалпове на жертвите му.

Стомахът й се сви.

— Боже мой!

— Преди да дойда в хижата отидох там и изгорих всичко, с изключение на доказателствата, които изпратих на местния прокурор. Не мога да разбера защо този негодник го свързва с теб.

Ишмару като че ли обвиняваше нея за всичко, помисли си тя като в мъгла.

— Защо ги нарича свои бранители?

— Погледнах в книгата, която намерих в пещерата му. Индианците от равнините вярвали в духове. Ако държиш скалповете на жертвите си близо до себе си, тогава се смята, че те губят от силата си. Не идват в сънищата ти и не те унищожават. Вероятно е стигнал до убеждението, че този кръг го пази поне от някои негови жертви.

— Дай ми да видя тази книга.

— По-добре да не я четеш. — Отиде в стаята си. Върна се с книгата и я подаде. — Подчертавал е и по страниците. Сигурно ще искаш да пропуснеш пасажите, в които се описват методите на скалпиране.

Тя предпазливо прокара пръсти по избелялата корица. Ишмару я е пипал. Ишмару я е чел внимателно. Отвори книгата и погледът й попадна върху подчертана с жълто дума.

Удар.

Следваха много страници за методите и ритуалите при нанасяне на удар върху врага. Тя шумно затвори книгата.

— Прав си, не искам да я чета. Поне не сега.

Той се пресегна, за да я вземе.

— Не, ще я задържа. Трябва да я прочета. Но не точно сега.

— Добре, кажи нещо — изрече той грубо. — Изругай ме.

— Защо? Вярвал си, че постъпваш правилно. Не си знаел, че ще подейства като бумеранг. Прав си бил, когато си изпратил тези… неща на областния прокурор.

— Глупости. Вероятно това е единственото законно нещо, което съм извършил през последните петнайсет години. — Устните му се извиха язвително. — Това те засяга. Засяга двама ни. Пада ми се.

— Ноуа знаеше ли какво си направил?

— Не. След като отиде в хижата, той не искаше да знае нищо за Ишмару. Преструваше се, че Ишмару вече не съществува. — Сви рамене. — Тъй като нямаше какво да правя, запазих го за себе си.

— Трябваше да ми го разкажеш.

— Ишмару вече те беше изплашил. Ако ти кажех за скалповете, щеше да загубиш и ума, и дума.

От тази мисъл тя се вцепени.

— Трябва да знам какво ме очаква. — Замълча. Откъде да започне? — Искам да знам коя е тази Емили.

— Ще се обадя тук-там и ще се опитам да науча. — Подвоуми се. — Не вярвам, че ще забравиш всичко това. Позволи ми аз да се оправям.

— Ти не можеш да се оправиш. Той иска да нарани мен. Какво можеш да направиш ти?

— Това, което исках от самото начало. Да го намеря. Да го убия.

— Преди той да ме залови, а също и Джошуа?

— По дяволите. — Изведнъж избухна. — Няма да позволя това да се случи. Не ми ли вярваш?

— Не мога да вярвам никому.

Очите му пламнаха.

— Добре. Чудесно. — Легна и затвори очи. — В такъв случай върви да си легнеш.

Ей така. Върви да си легнеш. Забрави чудовището. Чакай да ти се обади отново.

— Не ми заповядвай. — Гласът й трепереше от яд и ужас, когато се обърна. — Никога не ми… Ще правя това, което искам. Смяташ ме за страхливка, но няма да…

Той стовари ръката си върху рамото й и я обърна към себе си.

— Проклета да си. — Прегърна я. — Млъкни, разбра ли?

— Няма да млъкна.

— Тогава защо продължаваш да трепериш? — Зарови лице в косата й. — Моля те, поне престани да трепериш.

— Не мога, не съм като теб. Ти вероятно би могъл да заспиш и след като убиеш папата. Аз съм човешко същество.

— Вярно.

— Няма нужда да спиш тук. Мога сама да се грижа за себе си.

— Тук ще стоя.

— Не искам да спиш тук.

— Много си твърда.

— Пусни ме.

— След малко. — Отдалечи я от себе си и се вгледа в нея. — Не те смятам за страхливка. Мисля, че дори си доста издръжлива, което е за твое добро. Току-що реши сама да отмъстиш на Ишмару. Кой би могъл да те обвини?

— Тогава защо толкова ми се разсърди?

Той хвана лицето й с две ръце.

— Той за малко не те уби. Аз трябваше да те пазя и за малко това копеле не те уби. Сега всичко, което съм направил, става на пух и прах.

Тя застина.

— Беше ядосан на себе си и си го изкара на мен, така ли? Точно като…

— Ш-ш-т-т. — Целуна я. Нежно, мило, непривично за Сет. — Ш-т. — Започна да я люлее напред-назад. — Ще направя всичко, каквото кажеш, само мълчи и ме остави да ти се порадвам.

Порадвай се на мига.

Тя изпита удоволствие от мига. Започна да се възбужда и престана да трепери. Дори и да трепереше, не бе от страх. Беше чела някъде, че желанието за секс е най-силно след много силен ужас. Силно? Да, беше много силно. Усещаше аромата на Сет, чувстваше твърдите му мускули.

— Бутам те — прошепна. — Усещаш ли?

Усещаше. Отдръпна я от себе си.

— Но не силно. Гузен съм. Трябва да ме бутнеш обратно.

Можеше да отстъпи назад. Можеше да се върне в стаята си и да постъпи като разумен човек, но там беше студено, чувстваше се самотна и уплашена. Или би могла да остане при него и да се наслади на мига. Направи една крачка напред и го прегърна.

— Ето, бутам те.

 

 

Тя си беше същата, помисли с облекчение Ишмару. На гробището го обхвана страх, че се е променила, но за много кратко. Тя го предизвикваше. Тя желаеше битката така, както и той.

Но това не можеше да стане тук, където бе заобиколена от хора, които можеха да й помогнат. Не й хареса идеята за удар, затова преимуществото беше на нейна страна. Нямаше нужда да приближава до него. Не, той трябваше да я привлече към себе си на някое подходящо място. Но първо трябваше да я уязви. Тя трябваше да изпита такава болка, каквато го измъчваше всяка нощ.

А момчето? Наистина това бе най-логичният избор! Вдигна телефона и позвъни на Блаунт.

— Трябва ли да ме будиш посред нощ?

— Да. Каза, че работиш по друга следа, за да заковеш Кейт Денби. Докъде стигна?

— Огдън не би желал да ти давам повече информация.

— Зарежи Огдън.

Блаунт се изсмя.

— И аз така мисля. Той стана още по-противен, откакто жената разгласи за RU2.

— Това си е ваш проблем. Аз убих Смит.

— Което не ни направи никаква услуга, тъй като той бе посочил свой наследник. Трябва да увеличим натиска върху вашингтонския сектор, а оня задник Лонгуърт иска още пари.

Защо Блаунт предполага, че всичко това го интересува?

— Можеш ли да ми кажеш начин как да се добера до Кейт Денби или не?

От другата страна на линията последва мълчание.

— Да, но ще трябва да го следваш. Следата е много крехка.

Достатъчно здрава, за да може да се използва за удар срещу най-силния воин.

— Кажи ми я.

— Още не. Трябва да се уверя. — Блаунт замълча. — Обаче в замяна ще искам нещо от теб.