Айрис Йохансен
След полунощ (5)

Четвърта глава

— Хайде, нали искахте да говорите с мен — каза Кейт, щом Ноуа Смит отвори вратата на стаята в мотела. — Давам ви трийсет минути. Трябва да се върна при сина си.

— Идвате и още от вратата поставяте условия. — Ноуа отстъпи от вратата. — Ами ако не мога да говоря толкова бързо?

— Не вярвам да имате проблеми. — Влезе в стаята и се огледа. Мизерна, чиста, безлична като милиони други третокласни стаи. — Много добре се справихте на гробището.

— Имах сериозна причина. Не знаех кога ще имам друга възможност да ви видя. — Дръпна пердето на големия прозорец и огледа паркинга. — Едва ли сте забелязали дали ви следят.

Държеше се, сякаш очакваше да нахлуе отряд командоси, помисли си Кейт.

— Карах внимателно. Не видях някой да ме следи.

Той пусна пердето.

— Изненадан съм. Стори ми се, че не ми повярвахте.

— Не ви повярвах. Продължавам да не ви вярвам.

— Тогава защо сте тук? — Погледна я внимателно. — Нещо случило ли се е?

— Броячът е бил произведен в Чехословакия.

— И?

— Тази вечер пред къщата ни чакаше един мъж. Имаше документи на полицай, но не беше от полицията. Знаеше за Майкъл. Знаеше името и на партньора на Майкъл — Алън. Алън помисли, че той следи къщата, за да ни обере.

— Но вие не смятате така?

— Би могъл да бъде и крадец.

— Но ви нападнаха достатъчно съмнения, за да дойдете.

— Документите му бяха много добри. Безброй пъти съм виждала картата и значката на съпруга ми през годините и трудно би могъл да ме излъже.

— Радвам се, че разсъждавате логично.

— Но не се чувствах добре. Много съм развълнувана. — Погледна го в очите. — Споменахте, че синът ми е в опасност. Ако реша, че лъжете, ще си тръгна и ще разтръбя на целия свят, че Ноуа Смит е жив и определено не за добро.

— Доброто и лошото винаги вървят заедно. — Вдигна ръка, за да я възпре да каже още нещо. — Добре, няма да ви изнасям философски трактати. Никой от нас двамата не е в настроение за това.

Изглеждаше уморен, забеляза тя изведнъж. Не само уморен, но изтощен.

— Огънят засегна ли ви?

— Получих леко мозъчно сътресение. — Наведе очи към бинтованите си ръце. — Изгаряния първа степен. Утре ще сваля бинтовете.

— Как успяхте да излезете оттам? Цялата административна сграда бе в пламъци. По Си Ен Ен видях как избухна.

— И аз. — Той стисна устни. — Два дни по-късно, когато дойдох на себе си.

Все още не й бе отговорил.

— Как излязохте? — попита тя отново.

— Приятелят ми Тони Лински току-що бил влязъл в сградата. Когато чул първата бомба в източното крило, побягнал към кабинета ми. Стигнал до преддверието, когато избухнала втората бомба на етажа точно под моя. Намерил ме в безсъзнание и успял да ме измъкне през задното стълбище.

— Значи не сте били в двора на завода заедно с другите ранени?

— Тони сметнал, че е най-добре да ме сложи в колата си и да ме отведе.

— Защо?

Той се усмихна накриво.

— Каза, че се е сетил за нещо, което му бях споменал за RU2 и Хирошима и сравнението го изплашило подобно на експлозията. Не знаел дали ще бъда в безопасност в болница. Тони има много добри инстинкти.

Тя го изгледа подозрително.

— Искате да кажете, че някой е вдигнал завода ви във въздуха само за да ви убие?

— Не, заводът бе вдигнат във въздуха, за да се изтрие всяка следа от RU2. Съдейки по снимките, които видях, бих казал, че е успял.

— Той?

— Реймънд Огдън. Чували ли сте за него?

— Разбира се. Кой не е? — Историята, която й разказваше Смит, ставаше все по-странна. — Значи обвинявате него?

— Точно така. — Той я изгледа. — Трудно ви е да преглътнете всичко това.

— Би могло и така да се каже. — Добави иронично: — Чудя се защо ли?

— Защото не знаете основни неща. Все едно че сглобявате пъзел и сте направили само рамката.

— Смъртта на Майкъл едно от основните неща ли е?

Той поклати глава.

— Казах ви, че той не е имал никаква връзка с всичко това. Умря, защото така им бе удобно.

Тя трепна, сякаш я зашлеви с думите си.

— Удобно ли?

— Искаха да представят смъртта ви като инцидент. Той е бил полицай и работата му е била свързана с опасности. Ако бяхте загинали с него, всички щяха да кажат, че бомбата е била предназначена за него.

— Тя е била предназначена за него.

Той поклати глава.

— Била е предназначена за вас.

— Не е вярно.

— Вярно е. — Кимна убедително. — Огдън е проучил всичко за вас.

Тя го зяпна.

— Какво е открил?

— Че имам нужда от вас. Вероятно Огдън предполага, че вече работим заедно. Сигурно е така, иначе не би ви сметнал за толкова опасна.

— Откъде той знае, че сте влезли във връзка с мен?

— Мислих по този въпрос. Един техник проверяваше телефоните ми всяка седмица и не откри да ме подслушват. Затова съм сигурен, че Огдън не знае естеството на разговорите ни, но е знаел достатъчно за вас, за да направи изводите си. Вероятно е подкупил някого от телефонната централа да му дава списък на телефоните, на които звъня. През последния месец доста често ви се обаждах. След като е научил професията ви, вие също сте станала негова цел.

— Просто ей така.

— Просто ей така.

— Каква връзка има Джошуа?

— Джошуа е също като бившия ви съпруг. Ако Огдън реши, че за него е удобно той да умре, ще умре.

— Такова малко момче?

— Ще умре — повтори той. — Както деветдесет и седем от моите хора, които умряха при тази проклета експлозия.

Моите хора. По думите му личеше, че той е държал на тях и изпитваше остра болка. Независимо от всичките й съмнения, не можеше да не усети колко силно го изживява.

Тръпки побиха Кейт, когато осъзна, че дори и една част от разказа му да бе вярна, тогава останалото също може би беше вярно. Майкъл вероятно е умрял заради нея. Джошуа също можеше да умре, защото било „удобно“.

— Това е истината. — Напрегнатият му поглед не слизаше от лицето й. — Каква причина бих имал да ви лъжа? Каква причина бих имал да прекося половината държава, когато е много по-безопасно да се крия?

— Не знам. — Тя пъхна ръце в джобовете на якето си, за да не види той, че треперят. — Не разбирам защо е трябвало да се криете. Нищо не проумявам. Не знам защо някой би искал да ме убие, защото си мисли, че вие сте ме взели на работа при вас.

— Заради RU2.

— Какво е това проклето RU2?

Той поклати глава.

— Засега това ви стига.

— Как не! Казвате, че ще ме убият заради RU2, а дори не ми обяснявате какво е.

— Не съм казал, че няма да ви обясня. — Грабна едно военно зелено яке от леглото и го облече. — Казах, че това ще стане по-късно. Хайде да вървим.

— Да вървим ли? Никъде не отивам.

— На километър и половина по магистралата има ресторантче. Там спират камиони, а аз имам нужда от чаша кафе.

— Тогава идете да го пиете след като си тръгна.

Той поклати глава.

— Сега — отвори вратата. — Остават ми още десет минути и ще ги прекараме в ресторантчето.

Тя го изгледа смутена. Вероятно за десетина минути щяха да стигнат дотам. Не я безпокоеше това, че ще просрочи трийсетте минути. Чувстваше се объркана, изплашена, несигурна и като че всеки момент щеше да престане да се владее. Сякаш в мига, в който влезе в стаята на Смит, попадна на плаващи пясъци.

— Престанете непрекъснато да се противите — изрече той уморено. — Всеки ще се качи на колата си, така че ще можете да тръгнете когато пожелаете. За колко време се пие едно кафе?

Беше прав. Осъзна, че се съпротивляваше на нещо най-обикновено. Поради страха, който изпитваше, беше постоянно нащрек. Не обичаше да се страхува. Ако се боиш, не си в състояние да разсъждаваш, а тя трябваше да мисли и да взима решения. За себе си и за Джошуа.

Мина покрай него и бързо излезе през вратата.

— Добре. Чаша кафе.

 

 

— Нали беше чаша кафе? — попита Кейт язвително, докато гледаше празните чинии пред Ноуа. — Сигурно сте поръчали половината от яденетата, които предлагат.

— Бях гладен — отвърна той искрено. — Стоях в хотела цяла вечер. Не исках да ви изпусна. — Вдигна вилицата си с последната хапка ябълков пай и й се усмихна. — Все пак отчасти бе вярно. Вие изпихте едно кафе. — Направи знак на келнерката. — Време е да изпиете още едно.

— Винаги ли имате такъв апетит?

Той кимна.

— Обичам хубавата храна.

Но беше слаб и жилав.

Тя каза кисело:

— Предполагам, че сте от онези противни хора, които никога не наддават и килограм.

Той се усмихна.

— Съжалявам. — Погледът му се спря върху нея. — Вие нямате проблеми с килограмите.

Кейт се намръщи.

— Тичам всеки ден, в противен случай ще стана като топка.

— Но интересна. — Обърна се към келнерката, която се въртеше край него. — Може ли да получим още кафе? — Усмихна се. — И още едно парче пай, Дороти?

Тя се усмихна, докато им сервираше. Усмихваше се на Ноуа от момента, в който влязоха в ресторантчето, помисли си Кейт. Жените вероятно харесват Ноуа Смит. Той притежаваше животински магнетизъм и очарование. За краткото време на разговора с Дороти я накара да се почувства като единствената жена на света.

Той вдигна въпросително вежди, когато забеляза, че Кейт го наблюдава.

— Какво има?

— Нищо. Тъкмо си мислех дали Дороти ще се върти цяла вечер наоколо, или ще ни остави най-после насаме.

Той отмести очи към келнерката.

— Хубава жена. — Вдигна чашата към устните си.

— Ще отговорите ли на въпроса ми? — попита Кейт.

— Пийте кафето си. — И се нахвърли върху пая. — Ще ви настигна след минута.

Тя нарочно отмести чашата си.

— Сега.

Той я изгледа внимателно.

— Добре, разбирам, че вече нямате нужда от кафе. Престанахте да треперите.

Не знаеше, че той бе забелязал.

— Беше ми студено.

— Бяхте уплашена. Започнахте да ми вярвате и това ви изплаши до смърт. — Той бутна чинията с пая настрани, загледа се замислено в кафето си и каза: — Знаете ли, преди две години престанах да пуша, цигарите ми липсват единствено след хубаво ядене.

Тя го изгледа изумена.

— Правите изследвания върху рака и сте пушили?

— Много глупаво, нали? Всеки ден се канех да ги оставя. — Направи гримаса. — И все отлагах. Преди две години открих, че имам рак на белите дробове.

Очите й се разшириха.

— Не бях и чувала.

— Не съм го казвал. — Отпи от кафето си. — Няма защо да ме гледате така. Вече нямам рак. Дробовете ми са чисти.

— Радвам се за вас — отвърна тя искрено.

— Аз също. Глупостта рядко се възнаграждава тъй щедро. — Той се усмихна. — Но така можах да изпитам още по-силно радостите от живота. Въпреки всичко на никого не бих препоръчал заболяването заради страничните ефекти.

— Не. — Трудно й бе да си представи Ноуа Смит болен или умиращ, тъй като бе твърде жизнен. Седнал срещу нея, отпуснат, той изглеждаше съвсем човешки. Нямаше и следа от агресивното му държане на конференцията. Откри, че премества отново чинията с пая към него. Изрече дрезгаво: — Трябва да си го довършите. Няма да направите добро впечатление на Дороти.

— О, значи събудих майчинските ви инстинкти. И то само с опасна болест. — Отново се наведе над чинията. — Добра майка ли сте, Кейт?

— Страшно добра. Затова съм тук.

— Заради Джошуа. — Довърши пая си и се облегна на стената на сепарето. — Той е добро момче, нали?

— Много добро.

— Добрите деца се разболяват, с добрите деца се случват инциденти, раните им се инфектират. — Изгледа я. — Добрите деца умират.

Тя застина.

— Заплашвате сина ми?

Той поклати глава.

— Не бих посмял да го направя. Дори в осветен ресторант. Бих се опасявал за живота си.

— Какво, по дяволите, искате да кажете?

— Опитвам се да ви кажа, че деветдесет и седем души умряха в Сиатъл, а други двама бяха убити тук в Дандридж.

— Не се изразявате ясно. Защо?

— Заради RU2. — Вдигна ръка, за да я спре, когато тя понечи да възрази. — Знам. Ще стигна и дотам. Старая се да ви подготвя.

— Нямам нужда от никаква подготовка, а от отговори. Какво представлява RU2 и каква връзка има с Джошуа?

— Би могло да спаси живота му — отговори той кратко. — RU2 е универсален имунен коктейл. Открих лекарство, което подхранва клетъчната имунна система до такава степен, че да отблъсне всяка атака върху организма.

Тя го изгледа изумена.

— Това не е възможно. Двайсет години назад сме от подобно нещо.

Той повдигна рамене.

— Значи съм направил скок. Преди шест години изучавах скачени гени и тръгнах по път, който ми се стори интересен. Натъкнах се на съкровище.

Тогава може би трябва да върви по пътя на допирателните — беше казала Филис.

Тя поклати глава замаяно.

— Невъзможно е.

— Направих го — каза Ноуа. — В началото самият аз не можех да повярвам. Нужни ми бяха още четири години опити и усъвършенстване на метода, за да се убедя, че не греша. — Издържа на погледа й. — Не беше щастлива случайност. RU2 действа, Кейт.

— Това означава… — Безкрайни възможности й дойдоха на ум. — Алцхаймер, СПИН, рак… Сигурен ли сте, че е универсално?

— Ако имунните клетки са достатъчно здрави и ако болестта не е в последен стадий на развитие, RU2 може да излекува всичко.

— Но това е чудо.

Той наклони глава и очите му се засмяха.

— Свети Ноуа, на вашите услуги.

— Не се шегувайте, вие сте направили нещо изумително.

— Създал съм нещо страшно опасно. В началото бях много доволен, а после — направо като смачкан. И то само след като имах достатъчно време да се съвзема от еуфорията и да осъзная, че седя върху буре с барут. Помислете си.

— Единственото, за което се сещам, е колко човешки живота може да спаси.

— Огдън мисли за нещо друго. За милиардите долари, които всяка година се харчат за лекарства. Те просто няма да са техни, ако болестите практически изчезнат. Какво ще се случи със застрахователните компании? Те са част от финансовите гиганти на нашето общество. Как смятате, че ще им се отрази един съкрушителен удар върху здравните и болничните застраховки? Религията ще им се притече на помощ. Сега са се разпищели, че нарушаваме природата с малките крачки, които правим. Направо ще подскочат до небесата от някое важно изобретение. Да продължавам ли?

— Не веднага. Трудно ми е да го асимилирам.

— Добре се справяте. Поемайте го на глътки.

— Значи Огдън убива, за да не огласите откритието на RU2?

— Да.

— Сигурен ли сте?

— Толкова, доколкото самият той ми го каза минути преди експлозията.

— Трябва да е гадно копеле.

— Истинско.

Тя помълча малко, опитвайки се да събере мислите си.

— Щом вече имате коктейла, аз за какво ви бях нужна?

— В сегашно време, не минало. Наистина имам нужда от вас.

— Защо?

— Имам нужда от ударна система за серума. Смятам, че вие я имате.

Тя изтръпна.

— Какво ви кара да мислите това?

— Публикувахте една статия в медицинско списание.

— Бяха само разсъждения.

— Глупости. Изолирали сте ген, който предпазва клетките от имунна реакция. Работили сте върху проста плазмена ударна система, която клетките биха възприели, без тя да ги хвърля в шоково състояние. В статията си я наричате Троянски кон, защото се прокрадва към клетките и нанася удар, преди те да я отхвърлят. Докъде стигнахте?

Тя не отговори.

— По дяволите, кажете ми. Да не подозирате, че ще открадна патента ви?

— Още не съм подала молба за патент. — Реакцията й беше чисто инстинктивна. Ноуа бе напълно открит към нея, заслужаваше да бъде честна с него. — Но съм много близо.

— Колко седмици ви остават?

— Четири, може би пет. Трябва да правя изследванията си в извънработно време.

— В такъв случай три седмици, ако посветите цялото си време на него?

— Не мога да си го позволя. Трябва да имам заплата.

Той се наведе напред с напрегнат израз.

— Какъв успех постигнахте при последните си резултати?

— Осемдесет и седем процента.

Той удари с ръка по масата.

— Боже мой, това е фантастично.

Тя усети как бузите й пламнаха от гордост.

— И аз така мисля.

— Обаче трябва да вдигнете коефициента до деветдесет и осем.

— Какво?

— Трябва да бъде възможно най-близо до съвършенството. RU2 има ефекта на атомен снаряд.

— Не съм се трудила върху това, за да ви дам носещо устройство.

Той широко се усмихна.

— Не, но не е ли страхотно, че се появявате в най-подходящия момент?

— Почакайте. — Стори й се, че всичко се развива прекалено бързо. — Как сте правили опитите, щом не сте разполагали с елемент, който не позволява на клетките да отхвърлят лекарството?

— Сметнах, че съм постигнал една формула. Действаше добре при опитите с животни. Нямаше никакви странични ефекти. — Той въздъхна. — За съжаление шимпанзетата не са хора.

— Боже мой — прошепна тя. — Значи сте изпитвали RU2 върху хора?

— Само върху един човек. — Потупа се по гърдите. — Преди две години.

Тя изведнъж разбра.

— Когато сте бил болен?

— Така или иначе след шест месеца щях да умра. Пресметнах, че няма какво толкова да губя. — Направи гримаса. — Но лекарството за малко не ме уби. Изпаднах в шок.

— Как се спасихте?

— С RU2. Взех го навреме. Оцелях и то свърши работата си. — Отпи от кафето. — Но действаше прекалено силно. Би могло да убие голям процент от ваксинираните. RU2 ще бъде подложено на натиск в момента, в който го обявя. Трябва да бъде абсолютно безопасно.

— Но моята формула и процедура може да не съвпадат с RU2.

Той се усмихна.

— Трябва да проверим, нали? Няма да отнеме много време. Три седмици, за да довършите работата си. Още един месец аз да правя експерименти, за да намеря най-добрия начин да го комбинираме с RU2.

— Месец ли? Та това би отнело години.

— Не разполагаме с години. — Усмивката му изчезна. — Може би нямаме и месеци. В края на краищата Огдън ще открие, че съм жив и отново ще започне да ме преследва. Вече е насъскал копоите си по вас. Веднъж се опита да ви убие. Пак ще го направи, убеден съм.

— Ако наистина се е опитал да ме убие. Разбирам защо вашият RU2 ви поставя в опасност, но моята връзка с вас е твърде слаба. Нямам доказателство, че…

— Докато чакате доказателство, ще умрете.

Непоколебимостта в убеждението му я порази.

— Какво трябва да направя? Да се обадя в полицията и да кажа, че ме дебне убиец, нает от…

— На полицията не може да се разчита, когато се отнася за толкова много пари — изрече той с равен тон.

— Полицията винаги може да помогне.

— Слушайте, чухте ли, че фармацевтичните заводи „Дж. и С.“ изпитват финансови затруднения?

Тя кимна.

— Това не беше вярно, ние се справяхме добре. Но бяха хвърлени маса пари, за да бъде огласено, че счетоводната фирма, с която работим, е издала фалшиво сведение.

— Защо някой ще им плаща да го правят?

— За да изглежда, че съм имал нужда от застраховката. Ако не бях убит при експлозията, щеше да ми се наложи да отхвърлям обвинения в измама и убийство, преди да съм довършил RU2. Всичко това е дело на Огдън. А колко ще бъде готов да похарчи, когато започне атаката? — Поклати глава. — Никаква полиция. Залогът е твърде висок. Трябва да разчитаме само на себе си.

— Живях с полицай цели седем години. Вярвам в системата. Убедена съм, че действа.

— Вашият съпруг никога ли не е споменавал за подкупване на служители?

— Разбира се. Винаги се намират няколко мръсни полицаи. Това не значи, че не бива да им вярваме като цяло. — Замълча. — Или че трябва да вярвам на вас.

— Но вие ми вярвате.

Не биваше да му вярва. Беше непознат, който й разказа най-невероятната измислица. Но нямаше право и да не му вярва. Поклати глава уморено.

— Сега съм много объркана, за да разсъждавам както трябва.

— Тогава позволете ми да го направя вместо вас. — Взе ръката й и изрече меко: — Знам какво трябва да се направи, Кейт. Имам план да запазя живота на вас и Джошуа.

— Като ме използвате, за да усъвършенствате вашето RU2? — попита тя сухо.

— По дяволите, да, очаквате ли, че ще го отрека?

— Не знам какво въобще да очаквам. — Дръпна ръката си и облече якето си. — Но нямам намерение да оставям нито моята, нито съдбата на сина ми в ръцете на някой друг.

— Послушайте, Кейт, единственият начин да останете в безопасност е да ми помогнете да обявя пред обществеността RU2. Веднъж щом го направим, вече няма никакъв смисъл някой да убие някого от нас. Дотогава Огдън ще хвърли върху нас всичко, което може… — Замълча и я изгледа внимателно. — Не ме разбирате, нали? Добре, вървете и си помислете. Ако промените решението си, ще бъда в мотела през следващите няколко дни.

Тя кимна и излезе от сепарето.

Ноуа се намръщи.

— Не ми харесва, че се движите сама. Ще ми позволите ли да ви съпроводя до вас?

Кейт присви вежди.

— Казах ви, никой не ме е следил.

— Почакайте.

Тя отново се обърна към него.

— Как изглеждаше мъжът пред къщата ви?

— Защо? — попита тя изненадана.

— Хубаво е човек да познава враговете си. Освен това имам някои приятели, на които мога да се обадя. Бих могъл да открия кой е.

— Дълга черна коса, завързана на опашка, високи скули, сиви очи. Изглеждаше… заприлича ми на индианец. Може и да не е бил. Сега са популярни всякакви типове от югоизточните щати. — Опита се да размисли. — Носеше гердан от мъниста. Не знам колко е висок. Не излезе от колата. Не изглеждаше много едър.

— Добре, ще го запомня. — А после замислено произнесе: — Не ходете в полицията, Кейт. Би било опасно и за двама ни.

— Ще направя онова, което преценя за най-добро. — Поколеба се и после изрече със запъване: — Не желая да ви се случи нещо лошо. Ако това, което ми разказахте е вярно, значи сте постигнали нещо изключително за всички хора.

— В такъв случай мога ли да вярвам, че няма да ме предадете?

Тя поклати глава.

— Каквото и да направя, ще се опитам да ви държа настрани.

— Не можете да го направите. — Погледна я в очите и изрече с доловима тъга в гласа: — Все още не сте убедена, нали? Независимо дали ви харесва или не, отсега нататък сме заедно в тази работа.

 

 

Не постъпи добре с нея.

Ноуа проследи с поглед как Кейт излезе от ресторанта и се качи в колата си. По дяволите, искаше му се да хукне, да я настигне и да я спре, да спори с нея, вместо да седи на стола. Тя въобще не разбра какво я чака. Той успя само да я обърка и да я изплаши, с надеждата да я привлече на своя страна.

Нямаше да стане. Кейт Денби сякаш бе направена от чиста стомана и бе свикнала сама да взима решения.

Не, не беше от чиста стомана. Когато говореше за сина си, тя се промени, омекна. Вероятно би могъл да използва това като копче, което да натисне.

Да използва.

Уморено се облегна на стола. Сега какъв бе проблемът? Знаеше, че ще се стигне до манипулация, дори я беше планирал.

Но умът й беше чист и остър като скалпел, отсяваше глупостите от истината. Седя пред него с треперещи ръце и го гледаше смело и открито. Беше изплашена, но не изгуби присъствие на духа. Нападаше го, когато бе най-уязвима.

Необикновена жена. Само дано да намери начин да я запази жива.

Извади портфейла си, остави няколко банкноти на масата и се изправи. Щеше да се върне в мотела, да се обади на Тони и да се опита да научи нещо повече за жертвите от експлозията в завода. Трима негови хора продължаваха да са в критично състояние.

— Ларс Франклин почина — каза Тони, когато Ноуа му позвъни петнайсет минути по-късно. — Клара Брукин и Джо Бейтс все още са живи.

— По дяволите. — Затвори очи, за да издържи удара. Познаваше Ларс Франклин от детските си години и отчаяно се молеше по-възрастният мъж да оживее. Преди няколко години беше взел дъщерята на Ларс на работа при себе си, а името й бе в списъка на изчезналите.

— Съжалявам, Ноуа. Знам, че беше много привързан към него.

— Обичах всички — тихо изрече с болка. — Всички.

— Ще те държа в течение на нещата. Как да се свързвам с теб?

— Ти недей. Аз ще те търся.

— По дяволите, няма ли да ми кажеш къде си?

— Трябва да затварям. Възможно е да те подслушват. Искам утре да се прехвърлиш на цифрова система. По нея е почти невъзможно да се проследи откъде те търсят.

— Защо? Никой не знае за хижата и всички те смятат за умрял.

— Казах ти, Огдън иска всичко, свързано с RU2, да се унищожи. Той спомена и твоето име. Стой където си и не се показвай пред хора. Разбра ли?

— Не виждам защо…

— Трябва да затварям. — Ноуа натисна копчето, за да прекъсне връзката и остави слушалката.

Ларс Франклин. Мислеше, че най-силната болка и шок са отминали, но явно не беше така. Все още не бе изживял всичко докрай.

Легни си. Заспи. Не мисли за това.

Не би могъл да заспи. Имаше нещо, което трябваше да свърши.

Позвъни на Сет в апартамента му в Маями.

Отговори задъхан женски глас.

— Ало.

— Искам да говоря със Сет.

— Важно ли е? — попита раздразнено жената.

— Ноуа? — обади се Сет. — По дяволите, моментът не е удобен.

— Само за минута. Човекът на Огдън се появи. Кейт Денби го е видяла тази вечер. Необходимо ми е да знам всичко за него.

— Име?

— Не разполагам с такова — набързо преразказа описанието, което Кейт му беше дала.

— Напомня ми нещо. Чакай да помисля малко. Сигурно ще си спомня.

— Но ми трябва бързо.

— Много лошо. Ще го получиш, когато се сетя.

— На това разчитам, не ме принуждавай отново да те безпокоя — каза Ноуа саркастично. — Продължи заниманията си.

— Защо мислиш, че съм спрял?

Ноуа чу женски кикот, преди да затвори телефона.

 

 

— Ишмару — каза Сет, когато Ноуа позвъни час по-късно. — Джонатан Ишмару. Смахнат кучи син, но способен. Опасно способен. Чух за него в Мексико преди три години, затова се обадих на Кендоу.

— Кой е Кендоу?

— Брокер на информация. Живее в Лос Анджелис. Според него Ишмару се смята за воин апах или команч. Нещо такова.

— Индианец ли е?

— Полуиндианец, полуарабин. Израсъл е в източен Лос Анджелис. По дяволите, това е достатъчно, за да подлуди някого.

— Огдън не би възложил работата на човек, който не е надежден. Би си осигурил професионалист, който е добре организиран.

— Да, но разумните мъже стигат до споразумение. Ако някой го залови, Ишмару би го възприел като изпитание с огън.

— И не би издал Огдън?

— Ще ти разкажа една история за времето, когато бил в затвора в малко южно градче, след като убил кмета на града, който пък бил брат на шерифа. Шерифът много искал да узнае кой го е наел. Преди Ишмару да успее да избяга, изтръгнали всички нокти на ръцете му. Не проговорил.

— Възможно ли е той да е поставил бомбите?

— Да, но не би го направил по собствено желание. Обича да работи по-отблизо. Съвсем отблизо.

— Но е възможно да го е направил?

— Разбира се, той има всестранни таланти. Зависи какво му е било възложено.

— Работи ли с някой друг?

— Никой не би могъл да работи с такова смахнато копеле, което би те убило в мига, в който те види. Нещо друго?

— Да, искам утре да отидеш в хижата и там да ни чакаш.

Сет затвори телефона.

Ишмару. Ноуа влезе в банята и пусна душа. На другия ден трябваше да се обади на Кейт и да й съобщи какво е научил. Необходимо беше тя да знае това — че един луд е нает да я убие. Можеше да бъде удовлетворен — за нея то би се превърнало в стимул да замине с него.

Застана под топлия душ и се остави водата да отнесе част от насъбралото се напрежение.

Не беше доволен. Беше ядосан, тъжен и малко завиждаше на Сет, който нямаше за какво да се тревожи, освен да се забавлява с жена в леглото. Не желаеше да изпитва такава вина и отговорност. Не искаше да прави планове как да изплаши една жена, която уважаваше. Не желаеше никой друг да умира.

Какво от това, че не искал някои от тези неща, помисли си той нетърпеливо. Имаше само една посока, в която сега можеше да се движи. Щеше да позвъни на Кейт и се надяваше да я изплаши до смърт. Времето течеше. Наложително бе да тръгне, и то колкото се може по-бързо.

Освен това Кейт Денби на всяка цена трябваше да бъде с него.

 

 

Полицейската кола все още бе паркирана пред къщата, когато Кейт спря на алеята. Излезе от колата, затвори предната врата и застана под лампата на верандата, така че полицаят да види, че е същата жена, която излезе три часа по-рано. Той я позна и й махна с ръка. Беше приятен млад мъж. Не искаше тя да излиза от къщата, която охраняваше.

Три часа. Сториха й се повече от век.

Отключи вратата, влезе в къщата и внимателно затвори вратата. Не биваше да буди Филис. През деня тя бе погребала сина си и не бе нужно да се тревожи защо Кейт се разхожда навън посред нощ. Заключи вратата и сложи резето.

В безопасност.

Но изобщо не се чувстваше в безопасност. Приятел и любим бе загинал, един мъж я дебнеше пред къщата, а Ноуа Смит й обясни, че тя и Джошуа ще бъдат убити, ако тя не работи с него. Разговор за принудителна работа, помисли си уморено.

Твърде много й дойде, за да търси изход сега. Щеше да размисли след като се наспи добре.

Запали лампите и тръгна по коридора. Вратата на Джошуа бе открехната и тя надникна в стаята. Надяваше се той да не я е викал, докато беше навън. Боеше се, че не е била на мястото си, когато той е имал нужда от нея.

Джошуа лежеше по корем, а завивката му бе на земята. Той не помръдна, когато влезе, и тя отново го зави. Заплахата, която толкова я плашеше, избледняваше, докато стоеше в тази стая. Стаята на Джошуа бе типична за него. На леглото висеше окачена ръкавица за бейзбол, избелели снимки от „Звездни войни“ бяха залепени върху венецианските щори на прозореца, в другия ъгъл на стаята бе училищната му чанта.

Не знам какво е най-добро, Джошуа.

Мисля, че Ноуа Смит се опитва да създаде нещо чудесно. Би могло да помогне на много хора, може би дори и на теб. Но това е мечта.

Джошуа бе нейната реалност.

Тя трябваше да защитава тази реалност. Да се съюзи с Ноуа Смит вероятно би било най-лошото, което би направила, за да запази сина си жив. Вероятно по-добре бе да направят някакво пътешествие, да изчезнат за известно време, докато бъде съобщено за откритието на RU2.

Тя се отдръпна от леглото на Джошуа и излезе от стаята.

Влезе в килера в коридора, свали кутията, отвори я и извади колта. По дяволите, мразеше оръжия. Когато Майкъл й го донесе, тя се съгласи да се научи как да го използва, но отказа да го държи в къщата, освен ако не е в заключена кутия. Сега тя пъхна пистолета в кожената си чанта и я отнесе в стаята си. Сложи чантата на пода до леглото и я остави отворена.

Боже мой, седмица по-рано и през ум не би й минало, че ще легне да спи с пистолет до себе си.

Усети, че сълзи горят в очите й, когато легна в леглото и сложи глава върху възглавницата.

Нещата много се объркаха, татко. Много съм уморена да се опитвам да правя всичко за всички. Не се справям докрай. Не съм достатъчно умна. Имам нужда от теб.

Толкова самотна се чувствам.

 

 

Мариан спеше. Сет чуваше лекото й дишане. Обърна се и седна на леглото.

Ишмару.

Това не е на добре.

Изправи се и тръгна към отворените стъклени врати, които водеха към терасата. Голото му тяло с удоволствие усети слабия полъх на топъл ветрец. Загледа се към вълните долу. Винаги бе обичал широтата на откритото море, а този апартамент бе толкова различен от претъпканите къщи, в които бе израсъл, колкото денят от нощта. Как ненавиждаше онези къщи. Странно, но по онова време се бореше със зъби и нокти, за да си извоюва място там. Но пък тогава беше такова малко копеленце, което с всички сили драпаше за място… Слава богу, научи се да маха с ръка и да отминава.

Но част от това гладно, отчаяно момче трябва да бе оцеляло, защото едно от първите неща, които си купи, бе този апартамент. Запази го през всичките тези години. За него бе пристанището, където се връщаше, рай.

Дали Ишмару си има рай?

Не му хареса онова, което Кендоу му каза за Ишмару. Не беше мъж, с когото Ноуа би се справил лесно.

За Сет също не би било лесно, но поне бе свикнал да се оправя с всякаква паплач. Ноуа нямаше неговия опит.

Дори докато бяха заедно в специалните части, Ноуа никога не бе достатъчно предпазлив. Липсваше му вроденият цинизъм, който бе необходим на добрия боец. Той винаги искаше да вярва в най-добрия сценарий.

Сет не вярваше в нищо и знаеше, че повечето сценарии трябва да бъдат променяни към вида, който той предпочиташе.

Все пак благодарение на пълната липса на предпазливост у Ноуа той се втурна напред и извлече Сет от огневата линия, когато го раниха в Гренада. Сет се чувстваше задължен към Ноуа.

Но сега щеше да си почива и да остави Ноуа да командва.

По дяволите, Ноуа му беше приятел. Нямаше да го остави да сгреши и да го убият.

Беше несправедлив към Ноуа. Ноуа не грешеше. Всичко щеше да бъде наред. Ноуа му каза да отиде в хижата и да чака.

— Сет…

Мариан отново се бе събудила и този тон му бе известен. Усмихна се, когато се обърна и тръгна към леглото. Мариан никога не искаше повече, отколкото той й даваше. Обикновено бе на разположение, когато се връщаше в Маями, и не му задаваше въпроси. Обичаше секса, малко смях, после отиваше при някой друг. Така че, дай й онова, което желае. Вземи, каквото искаш. Забрави за Ишмару.

Нека Ноуа да командва парада.