Айрис Йохансен
След полунощ (15)

Четиринадесета глава

Минаваше три часа сутринта, когато Сет и Кейт се прибраха в хотела си. Въпреки всички усилия на Сет, хората от полицията изчакаха в къщата на Мигелин Кейт да се събуди и настояха да я разпитат. Държаха се съчувствено, но въпросите им бяха направо безжалостни.

— Много си мълчалив. — Тя хвърли чантата си на дивана и събу обувките си с високи токове.

— Мисля.

— Отивам да си взема душ и си лягам. — Тръгна към банята. — Би помислил, че след като спах толкова се чувствам отпочинала, но…

— Почакай.

Тя му хвърли поглед през рамо, забеляза израза му, после бавно се извърна към него.

— Какво има?

— Предчувствие. Само предчувствие. Може и да не си легнем скоро.

Тя застина.

— Какво предчувствие имаш?

— Стори ми се малко странно, че Ишмару разгърна последната си драма в къщата на Мигелин, вместо в хотела. Сигурно му е било по-трудно да успее да предаде пакетчето извън града.

— Какво искаш да кажеш?

— Знаел е каква ще бъде реакцията ти. Знаел е, че ще позвъня на Джошуа.

— Е и?

— Телефонът! Когато правиш повикване по цифров телефон от висок етаж, почти е невъзможно да се проследи. Но извън града практически няма смущения.

— Но ти каза, че ще е нужна голяма и скъпа техника, за да се проследи повикването.

— Разговарях с Джоузеф. Почти през целия ден до телефонен стълб в близост с къщата на Мигелин е бил паркиран телефонен камион. — Замълча. — Позвъних в телефонната компания и оттам ми казаха, че в онзи квартал не са изпращали камион.

Ужасът отново започна да я обзема. За известно време си представи, че кошмарът е свършил.

— Искаш да кажеш, че Ишмару знае къде е Джошуа, така ли? — прошепна едва чуто.

— Не, разговорът беше кратък. Съмнявам се дали са успели да го проследят дори с много съвършена апаратура.

— Но не си сигурен.

— Казах на Римилон да бъде нащрек. — Погледна я в очите. — Сега тръгвам натам.

— Идвам с теб. — Отново обу обувките. — Защо не ми каза по-рано?

— Защото може да е фалшива тревога.

— Не ме интересува.

— Ако отидем, има голяма възможност да ни проследят. Скривалището вече няма да бъде безопасно.

— Какво значение има? Никога вече няма да се чувствам спокойна, когато се обаждаме на Джошуа и Филис. Това бе единственото, поради което седмицата мина поносимо. По-добре Джошуа да е тук, под моя закрила. Не мога да издържам да стоя в неведение какво става.

— Нито пък аз. Добре, вземи си някои дрехи, обади се на момчето да изкара колата, докато аз се опитам да поръчам хеликоптер. — Усмихна се. — Да отидем да приберем сина ти.

 

 

— Искаш ли да поиграем пинг-понг? — попита Филис, след като стана от масата и започна да събира картонените чинии.

Джошуа апатично поклати глава.

— А на дама?

— Ти винаги печелиш.

Филис се засмя.

— Защо мислиш, че искам да играя?

Джошуа стана от масата, разходи се из хола и се отпусна на дивана. Филис го изгледа тревожно. Нещо му имаше. Цял ден мълча, дори преди да разговаря с Кейт, а сега бе направо намусен. Джошуа никога не се мусеше. Нямаше начин да умира от радост, че е заключен в този затвор, но Джошуа се държа добре. Дори по-добре, отколкото се очакваше от него.

Филис хвърли чиниите в кошчето и го последва в хола.

— А на покер? — Седна до него. — Хайде да ми правиш компания. Скучно ми е.

Той не й отговори.

— Какво мислиш, че прави мама?

— Това, което трябва да прави.

— Стори ми се уплашена. Може би Ишмару отново я преследва.

— Сет ти каза, че е добре.

— Може да ме е излъгал.

Това още повече я разтревожи, защото в очите на Джошуа Сет бе съвършен.

— Какво ти дава основание да мислиш така?

— Не знам. Би трябвало да му помагам. Не бива да стоя тук.

— И да ме оставиш сама? Имам нужда от теб.

Той разклати глава, като че искаше да я проясни.

— Не трябва да съм тук.

Джошуа бе някак отпуснат, особен. Не, не сега. Дано да греши. Тя се приближи до него и го прегърна.

— Може би няма да стоим още дълго. — Главата му, която се отпусна на рамото й, гореше.

— Бабо, трябва да помагам на Сет.

— По-късно — прошепна тя. — Сега си почивай.

 

 

Японецът портиер се усмихна широко, когато Сет и Кейт излязоха от хотела.

— Такси?

— Не, чакаме… Ето я. — Сет вдигна ръка към младото момче, което караше колата.

— Вашата кола. — Портиерът взе чантата от ръцете на Кейт и я изпрати до колата. Отвори задната врата и внимателно постави чантата на пода. Направи поклон. — Надявам се, че ще се върнете в „Съмит“. За нас беше удоволствие да ви обслужим.

Сет сложи една банкнота в ръката му, после седна на шофьорското място. Портиерът все още се кланяше и се усмихваше, когато стигнаха до улицата.

— За колко време ще стигнем дотам? — попита Кейт.

— За няколко часа. Преимуществото е, че ще се качим на хеликоптер от едно летище наблизо.

— Дали ще могат да проследят полета?

— Може би. А може би и не. Ще дам фалшив маршрут. Така евентуално ще се изплъзнем.

 

 

Чанг Йокомото внимателно отдръпна обшития с ширити ръкав на униформата си от уличния телефонен апарат.

— Чувате ли ги?

— Силно и ясно. Подслушвателното устройство към колата ли е прикачено?

— Не, към една чанта. Не ги изпускайте.

— Няма вероятност. Предавателят, който ви дадох, беше извънредно мощен.

Такова малко апаратче. Техниката наистина е чудесно нещо.

— Нали ще споменете за мен пред господин Блаунт?

— Ще получите парите си.

Подобна липса на деликатност и тактичност не заслужаваха отговор. Йокомото затвори слушалката.

 

 

— Опитах да се свържа с теб — неспокойно каза Римилон, когато Сет скочи от хеликоптера.

— Не можех да използвам цифровия. Какво става? — попита Сет.

— Освен че детето е болно, нищо. Най-лесната задача, която си ми поставял.

— Джошуа ли е болен? — Кейт се разтревожи. — Какво му е?

— Не знам. Госпожа Денби излезе и каза да ви се обадя. Изглеждаше доста уплашена.

Кейт хукна по плаца. Тя чу Сет да казва на Римилон:

— Провери хеликоптера за подслушвателни и самонасочващи се устройства, каквото намериш.

— Очакваш, че са ви проследили ли?

— Провери. Не трябва да рискувам. — Настигна Кейт. — Почакай. Случва се децата да боледуват.

— Джошуа никога не боледува. Просто не мога да разбера какво е станало. И защо точно сега да се разболее? Много съвпадения стават. Ами ако Ишмару…

— Прояви разум, Кейт. Ишмару не би могъл да направи нищо, освен да е духнал микроби през стоманената врата.

— Не ми е до разум — изрече тя яростно, — синът ми е болен.

 

 

Филис ги посрещна пред сводестата врата.

— Слава богу. Мисля, че не е по-зле, но гори от треска. Не исках да ви звъня, но не знаех какво да правя. Температурата му не спада. През последните пет часа го къпах със студена вода.

— Донеси ми лекарската чанта, Филис. — Кейт забърза към леглото на Джошуа.

— Как си, миличкият ми? — задъхано прошепна на сина си.

— Не много добре. — Гласът му беше дрезгав.

— Ще ти мине, веднага ще вземем мерки.

Той погледна през рамото й към Сет.

— Останах тук, Сет. Грижих се за Филис.

— Знам. — Сет се приближи до него. — Сега е време ние да се погрижим за теб. Хайде, братле.

— Главата ме боли…

— Ще ти дам нещо за това. — Кейт отвори лекарската си чанта, която Филис остави на леглото. — Но първо трябва да те прегледам, нали?

Той кимна и затвори очи.

— Боли ме долу, тилът…

— Какво му има? — попита Филис, когато Кейт излезе от спалнята.

— Не знам. Не ми харесва тази болка във врата. — Поклати глава. — Не мога да кажа нищо, без да му се направят изследвания.

— В болница ли? — попита Сет.

Тя кимна.

— Незабавно. Взех кръвна проба. Къде е най-близката болница?

— В Белите Серни извори. На петнайсет минути с хеликоптер.

— Хайде да вървим.

— Аз ще взема Джошуа. — Сет се върна в спалнята. — Ти също тръгваш, Филис. Не искам да те оставяме тук сама.

— И аз не исках да оставам сама. Макар че каква е разликата? От седмици съм тук долу.

— Нещата се променят.

— Какво иска да каже? — попита тя Кейт.

— Под наблюдение сме. Възможно е да са ни проследили.

— По дяволите. — Поклати глава. — Съжалявам, че така се случи с Джошуа.

— Ти не си виновна. — Подаде сакото на Филис. — Няма да се връщате тук.

Филис въздъхна с облекчение.

— Слава богу, като че бяхме заровени живи тук. Но Джошуа се държа прекрасно.

— Ти също.

Сет излезе от спалнята с Джошуа на ръце, беше го увил с одеяло.

— Хайде да вървим. Отвори вратата, Филис.

Римилон ги посрещна при хеликоптера. В ръката си стискаше малко метално апаратче.

— Беше на дъното на чантата. Много е мощно.

— Но няма следа от никой, нали?

Римилон поклати глава.

— Още не. Така че тунелът вероятно е безопасен. Вие къде отивате?

— В болницата в Белите Серни извори. Остани тук още няколко часа, наблюдавай, после ела там.

Римилон отстъпи, докато те потегляха, вихрушката, която направи хеликоптерът, разроши оредяващата му коса.

 

 

— Менингит — обяви Кейт, когато влезе в чакалнята. — Започнаха да му дават антибиотици. Ще се оправи.

— Откъде може да е хванал менингит? — попита Сет.

— Кой знае? Инкубационният период на вируса варира. Може да е дни, седмици, месеци. — Краката й не я държаха, тя тежко се отпусна на един стол. — Имахме късмет, би могло да бъде и смъртоносна форма на болестта.

— След колко време ще се оправи? — попита Филис.

— След няколко седмици. Изглежда, че е в лека форма. Би могъл да излезе от болницата след ден-два. — Вдигна треперещата си ръка. — Толкова ме беше страх…

— Децата боледуват — успокои я Филис.

Сет беше казал същото. Да не би да смятат, че тя не го знае?

— Обаче си мислех… Всичко вървеше наопаки. Всички около мене са…

Не можеше да изрече думата. Не искаше дори да си помисли, че би могла да се отнася и до Джошуа. Обърна се към Сет.

— Сега какво ще стане? Как ще осигурим безопасността им?

— Ще помисля.

— Мисли бързо. — Бавно притвори очи. Държеше се като кучка, а Сет — чудесно. — Извинявай. Знам, че правиш възможно най-доброто. Само се боя, че…

— Трябва да поспиш малко. — Сет се огледа. — Никой няма да излиза от болницата. Ще уредя да дадат стая на двете ви с Филис. Римилон ще пази в коридора.

— А ти?

— Аз ще стоя при Джошуа.

Тя се възпротиви.

— Не, аз ще стоя при него.

— Той ще има по-голяма нужда от теб по-късно.

— Да не си луд? Не съм го виждала седмици, а сега е болен.

Той вдигна ръце в знак, че се предава.

— Добре, ще бъда с теб.

— Няма нужда. Той ще спи.

— Може и да няма нужда. Въпреки всичко предпочитам да стоя край него.

 

 

Чак до зори Сет не успя да убеди Кейт да остави Джошуа и едва тогава тръгна само защото реши да отиде до лабораторията и да провери защо се бавеха последните резултати от кръвните проби на Джошуа.

— Защо не си вземеш душ и не се преоблечеш? Няма да го оставям сам — предложи Сет.

— Може.

Нямаше да го направи, помисли си Сет, когато вратата се затвори след нея. Стоя будна край Джошуа цяла нощ и сега щеше да се върне бързо.

Самият той също би могъл да се изкъпе, помисли си уморено, като се облегна на стола. Последните двайсет и четири часа бяха много напрегнати.

— Сет. — Джошуа бе отворил очи. Прошепна едва-едва: — Провалих цялата работа, нали?

— Все едно са те простреляли из засада. Ти не си виновен.

— Не ми ли се сърдиш?

— Не се тревожи, ще го преживеем.

Джошуа се намръщи.

— Наистина ли?

Сет се усмихна.

— Наистина.

— Скоро ще бъда готов да се върна там.

— Смятам, че няма да е необходимо, опасността намаля. Искаш ли да бъдеш в същия хотел, в който сме с майка ти? Може би в съседния апартамент.

Момчето се усмихна, изгарящо от желание.

— Наистина ли е възможно?

— Все още няма да си в състояние да излизаш, но поне ще бъдеш над земята.

Той се прозина.

— Ще може ли да виждам мама?

— Всеки ден.

— Добре. — Детето успокоено затвори очи. — Мъчно ми беше за нея.

Сет забеляза, че пак заспива.

— На нея също.

— Баба ще бъде ли…

Заспа. Сет пак се облегна на стола. Странно. В това дете виждаше себе си като малък. Не, той никога не е бил толкова устойчив колкото него. В това отношение Джошуа приличаше на Кейт. Или пък на себе си. Сет мислеше, че всеки човек е роден със специфична душа. Ако това се окажеше вярно, Джошуа беше щастлив. В такъв случай се очертаваше като победител. Би трябвало да отиде и да каже на Кейт, че Джошуа е дошъл в съзнание.

Не, моментът беше чудесен. Щеше да поседи още малко край Джошуа и да му се порадва.

— Господин Дрейкин?

Сет рязко вдигна очи и видя мургав, едър млад човек, който му се усмихваше от прага, а Римилон стоеше зад него.

— Казвам се Уилям Блаунт. Може ли да поговорим?

Блаунт погледна към Джошуа.

— Той спи. Няма да ви отнема много време.

— Кой сте вие?

— В момента съм на работа при Реймънд Огдън.

Сет се взря в него известно време, после се изправи на крака.

— Десет минути. Отвън, в коридора.

— Както желаете. — Усмихна се още по-широко. — Макар че не представлявам заплаха нито за вас, нито за момчето. За какъв ме мислите? За чудовище ли?

— Наоколо се разхождат няколко.

Блаунт погледна към Римилон.

— Може ли да се лишим от присъствието на този господин? Бих искал разговорът да е насаме.

Сет кимна към Римилон и той се върна на предишното си място по-надолу по коридора.

— Благодаря — каза Блаунт.

Сет затвори вратата и се облегна на нея.

— Какво работите при Огдън?

— Това-онова. Всъщност съм му личен помощник. Уверявам ви, че разполагам с неговото доверие.

Сет чакаше.

— Все още се страхувате, че ще ви причиня нещо лошо. — Блаунт поклати глава. — Ще се успокоите ли малко, ако ви кажа, че Огдън не знае къде се намирате сега? Моят човек докладва само на мен.

— Как ни открихте?

— С подслушвателно устройство. Бяхме точно зад вас, когато кацнахте на онова поле. Приземихме се на няколко километра разстояние съвсем навреме, за да видим, че отново излитате без нашето малко апаратче. Много ни разочаровахте. Но вашият приятел Римилон услужливо тръгна след няколко часа и ние го последвахме дотук. Не бива да му се сърдите. Моите хора са добри и бяхме крайно внимателни.

По-внимателни от Римилон, помисли си Сет, опитвайки се да потисне гнева си. Дори хората на Блаунт да са специалисти, Римилон би трябвало да бъде сигурен, че не го преследват. Обикновено не правеше подобни грешки и Сет щеше да се погрижи да не греши повече, дори ако се наложеше да пречупи врата на този негодник.

— И не сте съобщили нищо на Огдън за това?

— С Огдън не се разбираме по много въпроси.

— Като например?

— Той иска да унищожи RU2.

— А вие не искате.

— Защо човек да унищожава патица, която ще му снася златни яйца? Знаете ли колко хора ще бъдат готови да платят цяло състояние, за да бъдат лекувани с RU2? И богатите, и бедните боледуват. За щастие богатите могат да платят прескъпо, за да бъдат спасени от смъртта.

— Какво желаете от мен?

— Сега вие притежавате RU2. Какво ще кажете, ако отворим голяма клиника в Швейцария? Говорим за милиарди.

— Сериозно?

— Доста внимателно прегледах биографията ви. Безплодната борба, която водите да се приеме RU2, сигурно ви е много неприятна. Подобен ангажимент не е за вас. Вие обичате да сте в движение. Сега единственото, което трябва да направим, е да ми предадете RU2 и останалото да оставите на мен. Дори няма да има нужда да се появявате в клиниката.

— За тази работа ще трябва да наема бизнес мениджър. Вие за какво сте ми?

— Двамата знаем еднакво добре, че след като се демонстрира успехът на RU2, няма да бъде възможно някой да не открадне от веществото. На черния пазар може да се окаже дори още по-доходно от кокаина. Имате нужда от силна организация, която да държи крадците далеч от него.

— Вие разполагате с такава организация, така ли?

— Баща ми е Марко Джандело.

Сет прикри внезапно появилия се интерес.

— Значи и той участва в плана?

— Обсъдил съм го с него в подробности. Това не влиза изцяло в неговите предпочитания, но изявява желание да ме подкрепи. Ние сме сплотено семейство.

— Така съм чувал — изрече сухо Сет.

— Не искам да ме разбирате погрешно. Баща ми няма да бъде на предна линия, начинанието ще бъде напълно законно. — Замълча. — Интересувате ли се?

— Трудно би могло да не ме заинтересува. А Огдън?

— Ще напусна компанията и Огдън веднага, когато бъде удобно за нас. Не е лошо да бъдеш негов доверен човек.

— Можете ли да го накарате да отстрани Ишмару?

— Боя се, че Ишмару е извън контрол. Обзет е от мания, жалко.

— Повече от жалко. Според мен той е… неудобен. Бих желал да бъде отстранен.

— Мога да го уредя.

— Кажете ми къде е и аз ще го уредя.

Той поклати глава.

— Ишмару все още е полезен. — Усмивката му стана самодоволна. — Но успях да го отклоня, сключих споразумение с него.

— В споразумението влизаше ли да му съобщите къде се намираме?

— Да, но няма да безпокои вас. Той преследва Кейт Денби. — Намръщи се. — Или може би момчето. Не съм сигурен.

Сет прикри гнева си с обичайния си тон, продължавайки разговора.

— Обнадеждаващо.

— Обеща ми, че след няколко дни заминава със самолет от Вашингтон.

— Къде?

— Не мога да ви издам всичките си тайни. Да кажем, че отстраняването на Ишмару ще бъде жест на добра воля от моя страна. Ще размислите ли върху предложението ми?

Сет бавно кимна.

Върху лицето на Блаунт се изписа вълнение.

— Знаех си, че човек с вашия характер ще прецени преимуществата.

— Искате да кажете липса на характер, нали? — Сет сви рамене. — Не обещавам нищо. Искам да помисля. Как мога да се свържа с вас?

Блаунт веднага му подаде визитната си картичка.

— Това е частният ми телефон в кабинета на Огдън.

— Номерът не е от Сиатъл.

— Огдън нае къща във Вирджиния. Искаше да бъде близо до Вашингтон в решителния момент.

Сет пъхнат картичката в джоба на джинсите си и отвори вратата на стаята.

— Надявам се, че докато взема решение, няма да има повече инциденти от рода на смъртта на Ноуа Смит.

— Това бе дело на Ишмару. Макар че Огдън бе радостен от смъртта на Смит до момента, когато откри, че на него тя не му носи нищо добро. Сега, след като сте пред очите на публиката, не желае да създава мъченици. Би привлякло твърде голямо внимание.

— Вие какво желаете?

— Искам да направя тази клиника в Швейцария. Да не смятате, че ще усложня нещата за себе си?

— Исках да се уверя. — Усмихна се леко. — Сигурно ще ви се обадя, господин Блаунт.

— Ще ви очаквам. — Обърна се и тръгна към асансьорите.

Усмивката на Сет остана на устните му само докато вратите на асансьора се затвориха.

— Кучи син. — Обърна се към Римилон, който стоеше по-надолу по коридора, облегнат на стената. — Стой тук. Не пускай никого при момчето.

— Никой? Дори сестрите или…

— Никой — подхвърли Сет през рамо и се затича по коридора. Кейт. Ишмару знаеше къде са. Би могъл в момента дори да е в болницата. Наблюдава. Дебне.

Кейт бе отишла в лабораторията. Къде, по дяволите, се намираше лабораторията?

 

 

Кейт я нямаше там. Откри я в сестринската стая, където разговаряше с главната сестра.

Обърна се, когато Сет влезе там.

— Събуди ли се? Току-що бях…

— Ишмару знае къде сме.

Тя усети как пребледнява.

— Откъде знаеш?

— Ще ти кажа по-късно. Не искам да се разхождаш из болницата. Ела в стаята на Джошуа.

— Къде другаде мислиш, че ще отида? — Мина покрай него и забърза по коридора. В болница винаги е пълно с хора. Хората идват и си отиват… В стаята на Джошуа имаше ли прозорец? Не можа да си спомни. Да, един прозорец. Покрай стаята му не минаваше противопожарна стълба.

Римилон се усмихна, когато я видя.

— Не се безпокойте, доктор Денби, добре е. Току-що погледнах.

Сигурно ужасът, който изпитваше, се бе изписал върху лицето й. Джошуа спеше. Дали наистина спеше? Отдъхна си, когато видя ритмичното спускане и повдигане на гърдите му.

— Стой тук — каза тихо Сет зад гърба й. — Искам да съобщя на охраната и после да се опитам да намеря…

Телефонът на нощното шкафче на Джошуа издрънча. Кейт застина.

— Дявол да го вземе. — Сет тръгна към телефона.

— Не — стигна преди него и вдигна слушалката.

— Много ли е болен, Емили?

Страхът полази като мравки по кожата й.

— Бъди проклет, остави сина ми на мира.

— Развесели ли те малката ми шегичка в дома на Мигелин? Трудно успях да намеря такъв зализан перчем. Знаеш ли, че прекарах три дена в едно основно училище, докато открия същия? Приличаше, нали?

— Остави… го… на мира.

— Смятам да го оставя на мира… засега. Исках да страдаш и постигнах целта си. Смятам, че битката ни ще бъде много по-приятна, ако докато те убивам знаеш, че не можеш да предпазиш сина си от смъртта. Така болката ти ще бъде по-голяма, както и желанието ти да живееш. Не, първо ще бъдеш ти, после той. Никога не съм желал обратното. — Замълча. — Но преди битката ни ще има още един удар. Някой твой близък. Изживях много неприятности.

— Тогава ела и нападни мен.

— Няма, преди да съм подготвил всичко както трябва. Ти ми отне бранителите, но ако те унищожа, ще успея да прогоня кошмарите. Знам, че им помагаш да се връщат.

— Ти си луд!

— Толкова съм луд, че успях да те накарам да играеш по гайдата ми. Беше ми приятно, но сега е време за удара. Познай кого съм избрал.

И затвори.

— Какво каза? — попита Сет.

— Иска да нанесе удар, но няма да е Джошуа. — Облиза устните си. — Каза, че още не е дошъл неговият момент. Накара ме да позная кого… — Погледна го в лицето и ужасена прошепна: — Филис!

— По дяволите! — Сет излетя през вратата. Тя го последва по петите.

Филис беше сама, спеше и не бе в състояние да се защити.

Толкова се страхуваха от заплахата, която тегнеше върху Джошуа, че бяха забравили колко непредсказуем е Ишмару.

Дано да не е прекалено късно, помоли се тя. Филис не…

Завиха зад ъгъла. Още две врати. Сет връхлетя в стаята и запали лампата.

— Филис!

Филис отвори очи и се прозина.

— Време ли е да ставам? Как е Джошуа?

Сърцето на Кейт биеше толкова силно, че не можеше да си поеме дъх и да каже каквото и да било.

— Добре. Ще постоя при него, след като си взема душ. — Смръщи се, седна в леглото и провеси краката си към пода. — Защо ме зяпаш така, Сет?

Той се прокашля.

— Мислех си колко чудесно изглеждаш.

— Глупости. Никоя жена на моята възраст не изглежда добре сутрин. Знаеш ли, добре че сме в болница. Защото ти наистина си болен. — Вратата на банята се затвори след нея.

Сет поклати глава.

— Достраша ме. Не можех да си представя… — замълча, когато видя Кейт как взима нещо до възглавницата на Филис. Късче хартийка лежеше на няколко сантиметра от мястото, където бе главата на Филис.

Не е тя. Още не. Опитай се да познаеш отново, Емили.

 

 

Сет се отдалечи от кафемашината в чакалнята, подаде една чашка на Кейт, после седна на стола срещу нея.

— Как се чувстваш?

— Как мислиш, че се чувствам? — Тръпки я побиха и тя веднага отпи от горещото кафе. Все й беше студено. — Уплаших се до смърт.

— И аз.

— Как разбра, че Ишмару е тук?

— Имах един посетител. — Разказа й подробно за посещението на Блаунт. Усмивка се появи на лицето му, когато завърши с: — Добре, нали?

Тя усети, че й прилошава от възбудата на Сет.

— Не, по дяволите. Няма да го направиш.

Усмивката изчезна от лицето му.

— Нямам предвид клиниката, а това, че Блаунт може би казва истината, че Ишмару ще излезе от играта за известно време. Казах ти — с теб съм относно RU2.

— Знам, но…

— Но си помисли, че ще се споразумея с хората, които убиха Ноуа, защото така ще се отърва от отговорност и неприятности. — Стисна по-здраво чашката си. — За бога, не ме ли познаваш?

— Понякога ми е трудно да предвидя какво ще направиш — но осъзна, че го е засегнала.

— Казват, че никой не те познава така добре както онзи, с когото спиш. — Добави тъжно: — Може би трябва да преразгледам мотивите си. Възможно е да съм по-лош, отколкото си мисля.

— Престани. — Заболя я, че му причини мъка. Протегна се и го докосна по ръката. — Извинявай, беше глупаво.

— Наистина беше глупаво. — Отдръпна ръката си. — Но щом си го мислила, трябваше да го кажеш. Не се изненадвам, знаех какво е отношението ти.

— Казах го без да мисля. Тази нощ ми дойде твърде много. Но как да забравя, че едва не припадна, когато откри, че RU2 е завещано на теб?

— Работим и спим заедно. Мислех си, че това също ще си спомниш. — Наклони глава настрани. — Може би не желаеш да си спомниш. Смяташ, че те заплашвам ли, Кейт?

— Да ме заплашваш ли? Не намирам…

Той махна с ръка нетърпеливо.

— Забрави. Не исках да те карам да се оправдаваш. Не е важно. Както и да е, струва ми се, че Блаунт казва истината за Ишмару. Мисля, че го държи с нещо. Но тъй като Ишмару е много непредсказуем, трябва да бъдем внимателни.

Той промени темата и тя си отдъхна. Накара я да се чувства виновна, несигурна и малко наплашена. Наплашена ли?

Попита бързо:

— Ами Блаунт? Той може ли да бъде опасен?

Сет кимна.

— Той не е човек, който може да преценява характери, но съм сигурен, че е по-хитър от Огдън и също толкова долнопробен. Освен това милият му стар татко ще бъде включен в играта. — Сви рамене. — Поне го отдалечих за известно време. Също като теб е убеден, че ми е направил предложение, което не бих отхвърлил.

Беше много язвителен и Кейт се засегна. Заболя я от всичко, което й каза този ден.

— Колко време предполагаш, че имаме, преди Блаунт да стане подозрителен?

— Една седмица е разумният срок. Може би две, ако успея пак да го отложа. — Вдигна очи. — Но виждам някои възможности в плана на Блаунт.

— Какви?

— Ти няма да ги одобриш. Няма да ти ги кажа, докато не видя как се развива играта, когато я играем както ти настояваш.

— Справяме се много добре. Сенаторът Мигелин се държи чудесно.

— Да, бих казал, че сега шансовете са петдесет на петдесет.

— Не повече?

— Когато започнахме не беше повече от двайсет на осемдесет.

— Според мен сме по-добре от петдесет на петдесет. Мисля, че печелим. — Погледна го в очите. — Ще успеем, Сет.

Той се усмихна.

— Понеже няма да го приемеш другояче.

— Страшно си прав.

— Връщам се при Джошуа. — Бързо довърши кафето си. — Взимаме Джошуа и Филис с нас във Вашингтон.

Обзе я радост.

— Безопасно ли е?

— Толкова, колкото и навсякъде другаде. Тук вече не е сигурно, но има възможност Ишмару да ни даде известен отдих. — Изправи се. — Ще го направим така, че да е безопасно. Ще ги настаня в апартамента до нас и Римилон ще бъде с тях.

Тя направи гримаса.

— Филис ще е много доволна.

— Ще е доволна, ако това се прави, за да бъде закрилян Джошуа. Ако се постарае, Римилон може и да не пречи. — Сви устни. — Ще се опита, и то много усърдно. Точно сега иска да ми направи добро впечатление.

Със смесени чувства тя го проследи как излиза. Никой досега не беше успявал да я обърка така, както Сет. Той беше като торнадо, връхлиташе и разбиваше спокойствието й на пух и прах. В този разговор тя изпита гняв, след това угризения на съвестта, после вина, съчувствие и бог знае какво още.

Страх. Тази мисъл й хрумна внезапно. Сет каза, че тя се чувствала заплашена от него. Не беше вярно, разбира се. Сет никога не би я наранил. Освен с факта, че е Сет и разби спокойната безоблачност на живота й. Освен като я остави. Щеше да я засегне, ако я оставеше.

Когато го осъзна, изпита истински шок. Но само защото бе свикнала да бъде с него в леглото, беше толкова ужасно добър… Държеше се чудесно с Джошуа и Филис.

Правеше й компания. Както му каза първата сутрин след като се бяха любили, беше много забавен. Толкова…

Тя нямаше да позволи да стане нещо повече. На Сет никога нямаше да му липсва увереност в собствената му стойност, за разлика от Майкъл, но той пък никога не би притежавал стабилността на Майкъл.

Защо ли сравняваше двамата, сякаш имаше някакъв избор? Сет щеше да я напусне. Беше само въпрос на време. След като се приеме RU2 и той щеше да отпраши нанякъде.

Виждаш ли колко боли? Тогава признай, че той представлява заплаха за теб. Защити се. Не му позволявай да се приближава повече до теб. Отмести чинията си и се изправи. Иди при Джошуа. Те двамата с Филис са твоят живот. Не позволявай на Сет да се приближава повече.

 

 

Три дни по-късно се върнаха в хотела във Вашингтон.

— Всичко наред ли е? — попита Сет, когато Кейт се върна, след като беше настанила Филис и Джошуа в съседния апартамент.

Тя кимна.

— Макар че Римилон явно го е малко страх от Филис.

— Както и всички нас. — Той свали якето си и го хвърли върху дивана. — Обадих се на Мигелин. Настоява да отидем в къщата му утре следобед. Пак ще прави събиране.

Тя слабо се усмихна.

— След онова, което стана последния път, изненадана съм, че може да убеди някого да отиде.

— Точно обратното. Обзалагам се, че се надпреварват да дойдат и да те видят. Онези, които бяха там, когато отвори пакетчето, ще могат да забавляват гостите си на вечеря в продължение на месеци.

— Не мога да си го представя. — Потръпна. — Дори не мога да говоря за това.

— Тогава недей. — Той взе куфара си и тръгна с него към стаята.

— Почакай.

Той спря, после се обърна към нея.

Тя пое дълбоко дъх.

— Не искам повече да спя с теб.

Той се усмихна присмехулно.

— Уплаших те, нали? Накарах те да се замислиш. Не трябваше да ти казвам нищо.

— Започва да става сложно.

— А ти се пазиш от усложнения.

— Ти също не ги предпочиташ.

— Обаче разликата между мен и теб е, че аз знам, че не мога да избягам от тях. — Пристъпи към нея. — Защо реши да се отървеш от мен? Нали сексът с мен ти харесваше много? Като наркотик е, нали? Не можеш да се владееш, а ти не обичаш да губиш контрол. Искаш всичко да върви гладко. Или с мен не ти е така удобно и не се чувстваш стабилно, както с Ноуа и баща ти.

Очите му блестяха, устните му бяха свити, стана й мъчително.

— Бъди разумен. Няма причина да се ядосваш.

— Ядосвам се. Не обичам да ме изритват, когато не съм направил нищо. По дяволите, държах се като същински светец. Почти като Свети Ноуа. — Хвана я за раменете. — Не е честно.

— Знам, че не е — отвърна тя безпомощно. — Но не мога да направя нищо.

Тя видя как се променя изразът на лицето му. Той помълча малко.

— Нито пък аз. Казах ти, че не понасям да ме отхвърлят. Затварям си очите, опитвам се да манипулирам, правя всичко, за да го избегна. — Пусна я и тръгна към спалнята си. — Добре, няма да правя нищо, ще бъда кротък. Отивам в празното си легло, ти — в твоето. Ще се усмихвам и ще се правя, че всичко е екстра. Но не смятай, че това е краят. След един месец отново ще бъдем заедно.

Тя поклати глава.

— И без това не беше завинаги. Самият ти не би го поискал.

— Не ми казвай какво искам. — Вратата се тресна зад него.

Тя трепна все едно я бе ударил. Гневът му я стресна. Тъмната, силна страна на характера му никога досега не се бе обръщала срещу нея. Не беше само изплашена, почувства се виновна и самотна. Много самотна.

 

 

Същата вечер преди да заспи се насили да прочете книгата на Ишмару „Воинът“. Отлага известно време, но вече нямаше за кога. Той се приближаваше все повече. Трябваше да се опита да се отърси от страха и да открие някаква негова слабост.

За пръв път, откакто със Сет бяха станали любовници, кошмарът се върна отново. Събуди се задъхана, потънала в пот, разплакана.

Сет! Сет не беше до нея. Но Ишмару беше, беше навлязъл в сънищата й, както и в живота й.

Този път не гонеше нея. Дебнеше Сет.

Някой твой близък. Опитай се да познаеш пак.

Дори не се бе замисляла, че Сет е заплашен. Сет беше силен, изобретателен, опасен, способен да се справи с всякаква заплаха.

Но Ноуа също бе силен и умен.

Прииска й се да изтича в стаята на Сет, да бъде с него, да го закриля.

Не му позволявай да се приближава до теб.

Престани да трепериш, Сет може да се защитава много по-добре от Ноуа. Опитай се да заспиш.

Опитай се да познаеш пак…

 

 

Блаунт бе изключително доволен. Правилно бе преценил Дрейкин. Беше само въпрос на време този човек да се прехвърли в неговия лагер. С него щяха да дойдат пари и власт.

Тананикаше си тихо, докато отключваше вратата и влезе в кабинета. Винаги идваше два часа преди Огдън, който обикновено пристигаше около десет. Старанието на Блаунт правеше добро впечатление на Огдън. Той дори не подозираше, че двата часа даваха възможност на Блаунт да прегледа всички документи, които държеше заключени в бюрото си.

Хитруванията му нямаше да продължат още дълго. Вече беше тръгнал към върха. Имаше Дрейкин, а Ишмару много добре му помагаше.

Да, наистина бе много доволен от развоя на нещата. Вдигна слушалката. Сега трябваше да провери още една подробност…