Айрис Йохансен
След полунощ (18)

Седемнадесета глава

Емили.

Златистата й коса проблясваше на лунната светлина, докато пресичаше поляната към него.

Ела, Емили, искам да те изпратя обратно на оня свят.

Искам да си отмъстя.

Още няколко метра и ще влезеш сред дърветата.

 

 

Той се криеше някъде там.

Усещаше присъствието му напред в тъмнината. Стисна здраво пистолета в ръката си. Пристъпи в гората, мракът я обгърна.

— Ишмару.

Нямаше отговор.

Влезе малко по-навътре, докато стигна до малка полянка. Спря и започна да се вглежда в дърветата, които заобикаляха откритото пространство.

— Ишмару.

Не последва отговор.

— Нали искаше да дойда. Престани да се криеш.

— Хвърли пистолета. Това оръжие не ти подхожда.

— Къде е бащата на Кейт?

— Бащата на Кейт ли? — Последва мълчание. — Значи най-накрая признаваш, че си Емили?

— Разбира се, ти винаги си го знаел. Къде е той?

— Теб какво те е грижа, Емили?

— Двете с Кейт сме свързани — произнесе думите с учудваща лекота. — Сега ме интересува онова, което интересува и нея. Трябва да защитя онзи, когото тя иска да закриля.

— Жалко. Толкова крехък човек. С едно извиване на ръката мога да строша врата му. Пусни оръжието.

Дали стои в тъмнината с ръка около гърлото на баща й? Не можеше да рискува. Остави пистолета на земята.

— Правилно. Никой от нас не може да нанесе удар с тези непохватни оръжия.

Тя напрегна очи и се огледа.

— Къде е бащата на Кейт?

— Пуснах го на свобода.

Сърцето й подскочи. Дали не е умрял? Да не иска да каже, че го е убил?

— Пречеше ми.

Тя се обърна, когато усети движение отляво.

— Наблюдателна си. — Гласът му дойде отдясно. — Вярно, бях там. Движа се бързо, нали? Тренирал съм се да тичам като вятъра и сега съм по-силен, отколкото когато се борихме преди, Емили. Може би носиш някои шамански дарове.

Това бе чудесна възможност. Направи така, че да се чувства несигурен. Вземи нещата в свои ръце. Диктувай ти развоя на събитията.

— Донесох много дарове. Защо мислиш, че не успя да убиеш сина на Кейт?

— Аз реших така. Исках да я наблюдавам как страда.

— Може да ти се струва, че си го решил, но всъщност решението беше мое. Още от първия път, когато видя Кейт, всяка твоя мисъл, всяко твое действие, което предприемаше, беше диктувано от мен.

— Лъжкиня.

— Защо да те лъжа? На духовете не са им нужни лъжи.

— Защото съм по-силен — изрече той грубо. — Теб те е страх от мен.

— По-рано беше ли ме страх? Страх ли ме беше през нощта, когато ме уби?

— Не, ти се бори с мен като кучка, каквато си. — Замълча. — Тогава ме поряза.

— Тогава не бях достатъчно силна, за да те убия, но сега заякнах. Отдавна чакам да те отведа на оня свят. Знаеш ли кого ще срещнеш там?

— Не искам и да чуя.

Тя усети страх в гласа му.

— Бранителите.

Той си пое дълбоко дъх.

— Много си умна, но няма да ме изплашиш. Твърде дълго чакам това. Ще бъде забележителна среща.

— Като аз съм на открито, а ти дебнеш като страхливец сред дърветата? — Зад онзи бор не се ли появи някаква сянка?

— Да, мисля, че моментът дойде. Излизам.

— Почакай. — Тя не разполагаше с оръжие, а той беше по-силен. Той щеше да има преимущество, а тя щеше да бъде беззащитна. — Воините не постъпват така. Те дебнат и преследват. Или мислиш, че ще ти избягам?

— Мисля, че ще се опиташ.

Защо му го предложи? Да тича из гората? Та тя едва виждаше на петдесет сантиметра пред себе си. Но Ишмару също не виждаше.

— Няма ли да ти е по-забавно?

Мълчание.

— Да, по-рано не съм те преследвал. Голямо удоволствие ще ми доставиш. Хайде, тичай, а аз ще те хвана.

Тя застина, но й хрумна друга мисъл. В душата й се появи известна надежда. Може би…

— Да тръгна ли първа?

— Усещам нетърпение в гласа ти. Радваш се, че чакането свърши, нали?

— Да тръгна ли преди теб? — повтори тя.

— Ще броя до десет.

Кейт се втурна напред и после зави наляво. Нямаше пътека. Запомни откъде минаваш.

Всички дървета изглеждат еднакви, когато бягаш край тях, помисли си тя отчаяна.

Не, тази наклонена върба е различна.

Върбата.

Отляво имаше камък, покрит с мъх.

— Вдигаш прекалено много шум. Така ме улесняваш — извика Ишмару зад нея. — Но си бърза, много бърза. Тичаш с лекота като воин.

Сърцето й биеше до спукване. Трябваше да диша равномерно. Представи си, че бягаш сутрин.

Да, точно така.

Изведнъж краката й се намокриха. Вода плисна по джинсите й. Прекосяваше поточе.

Още един белег.

— Но аз съм по-бърз. Приближавам те. Усещаш ли?

Разбира се, че усещаше. Гласът му звучеше точно зад гърба й.

— Малкото момиченце също бягаше бързо. Онова, което ми каза, че си Емили. Помня как русата му коса се развяваше. Трябваха ми почти пет минути, за да го хвана.

Кое малко момиченце, помисли объркано Кейт.

— Но за мен нямаше никакво съмнение. То беше знакът. Умори ли се?

Тя започна да се изморява, а неговият глас звучеше силен и бодър както в началото.

Приближаваше я все повече. Всеки миг щеше да се хвърли върху нея.

Господи, трябва да тичам по-бързо. Помогни ми…

Кейт наистина побягна по-бързо, по-леко си поемаше дъх. Внезапно почувства прилив на сили. Дали се дължеше на адреналина? Не знаеше и не я интересуваше. Щеше да успее.

Дръпна пред него с един метър, два метра. Продължаваше да тича, скачаше над пънове и шубраци по пътя. Вече виждаше по-добре. Очите й сигурно се бяха приспособили към тъмнината.

Той все още беше близо, но дишаше задъхано, осъзна тя със злобно задоволство.

— По-добре побързай — подметна му подигравателно през рамо. — Не се оглеждай назад. Да не мислиш, че бранителите ще ме оставят сама да се бия с теб?

Ишмару уплашено изръмжа.

Но може би щеше да се окаже грешка, като използва страха за стимул. Той усили крачки. Отново беше близо зад нея. Прекалено близо.

Да е проклета, ако го остави да се нахвърли върху нея като върху изплашен заек.

Онзи клон на пътеката.

Тя спря, изви го и го пусна срещу него, когато той се приближи.

Той изохка от болка и хвана клона.

— Добре. Не го очаквах. — Дръпна клона от ръцете й. — Искаш кръв. Мой ред е.

Хвана я за гърлото. Тя го ритна в слабините.

— Ох! — Ръцете му за миг отпуснаха хватката и тя се отскубна. Мина отдясно на пътеката и след няколко метра я пресече пак, втурвайки се по обратния път.

Той отново беше зад нея. Бягай по-бързо. Не спирай. Не сега.

Пресече поточето. След миг го чу да цопва зад нея.

Продължавай. Напред.

Покрития с мъх камък.

Той измърмори нещо тихо.

Наклонената върба.

Сега трябваше да побърза. Беше време за спринта.

— Не! — извика Ишмару, когато осъзна накъде отива. — Не, не бива да го правиш.

Как няма да го направи?! Вече бе на поляната.

Наведе се за пистолета, който лежеше на земята. Претърколи се.

Той се бе изправил точно над нея. Кейт натисна спусъка.

Видя го, че трепна, но не падна. Натисна спусъка отново и отново, и отново.

Защо не пада?

Той я гледаше почти с тъга.

— Не биваше така. — Тънка струйка кръв се процеди от устата му. — Това не е… удар.

Тя стреля отново.

Ишмару се свлече на земята. Кейт се изправи на крака и се взря в него.

Очите му бяха отворени, втренчени в нея.

— Не беше удар… — Той застина, очите му се фокусираха в нещо зад дясното й рамо. — Не, не искам. Не взимайте…

Изстена, ужас се изписа върху лицето му.

— Емили…

Кейт усети как настръхва. Стоеше и се взираше право напред. Не би могла да се обърне и да погледне онова, което Ишмару бе видял. Не може да е била Емили. Било е въображението му, подхранено от думите й.

Думите на Кейт или на Емили?

Сега очите на Ишмару бяха затворени и мускулите му — отпуснати.

Трябваше да се увери.

Докосна пулса на врата му и после седна на земята.

Мъртъв.

Смъртта винаги е била неин враг, но сега не чувстваше угризения, докато го гледаше. Би го направила отново. Ако отвореше очи, щеше да го застреля като отровна змия.

Всичко стана толкова набързо, че й бе трудно да повярва. Ишмару беше мъртъв. Кошмарът свърши.

Не, не съвсем. Къде беше баща й?

— Кейт!

Чу се чупене на сухи клони и Сет се втурна на поляната. Закова се на място, после тръгна бавно натам, където тя бе коленичила до Ишмару.

— Мъртъв ли е?

— Да.

Той я повдигна и я прегърна.

— Да те вземат дяволите. — Гласът му трепереше. — Защо ме излъга? За малко щях да полудея, когато чух изстрелите.

Тя се облегна на него. Беше толкова хубаво. Тихо и спокойно. Сега можеше да се уповава на него, да приеме всичко от него.

— Той ме чакаше. Знаех, че няма да е трудно. — Затвори очи и прошепна: — Но баща ми не е с него. Сигурно го е убил.

Сет поклати глава.

— Намерих го да върви в кръг из гората. Подуших го веднага, но пък се отдалечих оттук.

Тя си отдъхна.

— Слава богу. Къде е?

— Оставих го на пътеката, когато чух изстрелите.

— Трябва да отидем да го приберем.

— Още малко. — Прегърна я здраво. — Имаме нужда от това. — След миг се откъсна от нея и тръгна из шубраците.

Тя го последва, но Сет се движеше толкова бързо, че изостана. Когато го настигна, той стоеше на пътеката с баща й на ръце.

Тя се изплаши.

— Какво му е? Зле ли е?

— Нищо му няма. Бос е и си е наранил стъпалата. По-добре да не ходи.

— Ти ще можеш ли да го пренесеш?

— Разбира се, той е лек като перушинка.

Изглеждаше слаб и крехък в ръцете на Сет.

Тя пристъпи напред и сложи ръка на бузата му. Очите му бяха отворени, но като че ли не я виждаше.

— Татко?

Той не отговори.

Тя отново усети познатата дълбоко пронизваща болка. Не беше говорил от месеци.

— Всичко ще бъде наред, татко. Вече си в безопасност.

Дали той я чу? Разбра ли какво му казва?

— По-добре да се връщаме в болницата, Кейт — каза нежно Сет.

Тя преглътна сълзите си.

— Прав си. Навън е студено.

Обърна се и пое по пътеката.

Излязоха от гората и вече пресичаха поляната към болницата, когато чу гласа на баща си. Обърна се и с надежда се вгледа в него, но той не говореше. Скимтеше тихо.

— Ш-т. — Сет тихо му тананикаше нещо успокояващо и го люлееше, докато вървеше. — Тук съм. Всичко е наред.

Баща й като че разбра и утихна в ръцете му.

Тя се успокои. Сет беше там, значи всичко беше наред.

 

 

— Ето те пак тук, Робърт. — Шарлин зави току-що бинтованите му крака. — След няколко дни ще се оправиш. Заслужаваше да ти се случи нещо по-лошо, като излизаш с непознати. — Обърна се към Кейт. — Обадих се на полицията, както ми казахте. Тук е детектив Еблънд, чака ви в сестринската стая.

— Благодаря, Шарлин.

— Няма защо.

Сет се приближи към леглото с поглед, прикован в бащата на Кейт.

— Дали RU2 ще му помогне?

— На това се надявах, докато работих с Ноуа. Но не знам. Едва ли. Може би, ако бяхме започнали лечението по-рано. Сега вече е в много напреднал стадий на болестта. — Поклати безпомощно глава. — Много е слаб и още не знам как RU2 действа на някои болести. Нужни са още изследвания.

Сет нежно я прегърна.

— Ще ги направиш в Амстердам.

— Надявам се. — Тя взе ръката на баща си. — Ще се опитаме, татко — прошепна тихичко. — Помниш ли как ми каза, че не можем да върнем обратно листата на дърветата? Е, сега го правим и те отново ще растат силни. Ще видиш. Дръж се.

— Трябва да вървим.

Тя неохотно пусна ръката на баща си и отстъпи назад.

— Знам. — Обърна се и тръгна към вратата. — Довиждане, татко.

— Дали те чува? — попита Сет, докато вървяха по коридора към стаята на сестрите.

— Понякога мисля, че ме чува. Друг път ми се струва, че сякаш не е тук. — Преглътна, за да освободи буцата на гърлото си. — Дано да е така. Не искам да се затвори в себе си. Предпочитам да си представям, че се носи някъде наоколо и е такъв, какъвто беше.

— Тогава така би трябвало да мислиш за него.

— Говоря му, нали виждаш? Глупаво ли е? Ако не е някъде другаде, би трябвало да бъде с мен. Той ме обичаше. Мисля, че още ме обича.

— Значи има добър вкус.

Тя пое дъх разтреперана.

— Извинявай. Спирам дотук. Понякога ми идва твърде много. — Наближаваха стаята на сестрите. — Ето го и Алън.

— Добре ли си? Искаш ли аз да се оправя?

— Разбира се, че не.

Той се усмихна.

— Трябваше да се сетя. Имаш ли нещо против, ако остана с теб?

— Не. — Хвана го за ръката. — Остани с мен. Много бих искала.

Алън Еблънд радушно ги посрещна, когато те влязоха в стаята.

— Ти наистина знаеш как да предизвикаш вълнение, Кейт.

— Здравей, Алън. — Целуна го по бузата. — Благодаря ти за всичко. Чух, че си ме защитил.

— Беше плитко скроена работа. Никога нямаше да стигне до съда. — Сви рамене. — Наблегнах на няколко слаби места в следствието. Но ти явно доста си разсърдила някои влиятелни люде.

— Заради RU2.

— Да, следя всичко по телевизията — погледна към Сет. — Дрейкин?

Сет протегна ръка.

Алън се здрависа с него и отново се обърна към Кейт.

— Сигурна ли си, че беше Ишмару?

Тя кимна.

— Няма съмнение. Много ли съм загазила?

— Ако е Ишмару, смятам, че няма да те задържат. Убийство при самозащита. Научихме много за него от бюлетина, който издаде Главното полицейско управление на Лос Анджелис през последните седмици. Там всичко е ясно. Но ще трябва да дойдеш до управлението за разпит. — Поклати глава. — Обаче тая работа с баща ти… застраховка, фалшифициране на официални документи.

— Не съм и пипала парите от застраховката. Не вярвам, че ще имам проблеми.

— Ще говоря с областния прокурор за подправените документи. Може и да се оправи работата.

— Не би трябвало да бъде другояче, Алън.

— Нарушила си закона. — Изведнъж се усмихна. — Но на областния прокурор му предстоят нови избори, а това е престъпление от състрадание. Не вярвам, че ще се заинати.

— Много ли време ще отнеме? Трябва да се върна при Джошуа. Не искам да научи за това от медиите.

— Не бих се тревожил да научи, че си ликвидирала Ишмару — намеси се Сет. — Сигурно ще те награди с медал.

— Няма да ми даде медал за това, че съм го излъгала за дядо му. Сега всичко ще излезе наяве. Трябва аз да му го съобщя. Разговорът ще бъде много труден.

— Ще те измъкна оттам веднага, щом мога — каза Алън. — Но не ти обещавам, Кейт. Ти разбуни духовете тук. Долу във фоайето чака цяла група репортери.

— Ще позвъня на Филис и ще й кажа да скрие сутрешните вестници и да не пуска телевизора — каза Сет.

— Върви, Кейт. Ще дойда при вас веднага, щом свърша разговора с нея. Не се тревожи, ще се погрижа за всичко. — Добави сухо: — Ако ми позволиш да се справя с тази малка подробност. Иначе не бих искал да ти се меся.

 

 

Кейт успя да излезе от полицията едва призори. Алън изкара двамата със Сет през задния вход на управлението и ги придружи до летището.

— Кейт. — Подаде глава от прозореца, когато двамата със Сет излизаха от колата. — Това RU2…

Тя се обърна.

— Какво за него?

— Наистина ли е такова, каквото твърдиш?

Този път усмивката й беше широка и спокойна.

— Точно така.

— Тогава не се отказвай. Дай им да разберат.

— Непременно.

— Готин е — каза Сет тихо, докато влизаха в сградата на летището. — За полицай.

— Готин е, точка. Без квалификации.

— Както кажеш. — Спря я, когато тя тръгна към гишето за билети. — Не натам. Продължаваме към терминала за частните самолети.

— Да не си наел самолет?

— Как мислиш, че стигнах преди теб?

— Въобще не съм се замисляла. Само исках да си тръгнеш.

— Показа го съвсем ясно и категорично. Почувствах се нежелан…

— Боже мой! — Кейт стисна ръката му. — Това е Огдън. — Прикова поглед към телевизионния екран в залата. Огдън излизаше от полицейска кола. — Какво става? — Откъсна се от Сет и се приближи до екрана, за да чуе говорителя.

— Обвинение още не е предявено срещу Огдън. Неговите адвокати настояват, че фармацевтичният магнат е невинен и е доведен само за разпит относно убийството на Уилям Блаунт. Господин Огдън не направи никакъв коментар. — На екрана се появи реклама.

— Блаунт е мъртъв. — Обърна се и изгледа обвинително Сет. — Значи разузнаване, а?

— Е, понякога едното води към другото. — Хвана я за ръка и я отдръпна от екрана. — Можеше да завърши и само с разузнаване.

— Но не стана.

Той не отговори.

— Огдън е арестуван заради убийството му.

— Не мисля, че ще го задържат. Няма достатъчно доказателства. Само толкова, колкото да възбудят интерес към случая.

— Интерес ли?

Той се усмихна.

— Както ти казах, понякога едното води към другото.

 

 

— Изглеждаш ужасно — констатира Филис, щом влязоха в хотелския апартамент. — Иди в стаята ми, среши си косата и си сложи малко руж. Вярвам, че не искаш да изплашиш Джошуа. И без това ще се разстрои достатъчно.

— Къде е той?

— В стаята си, чете.

— Не е ли разбрал нищо?

— Не, но не е глупав. Когато не му позволих да пуска телевизора, накара ме да се закълна върху Библията, че нито ти, нито Сет сте мъртви или в болница.

— Благодаря ти, Филис. — Хвърли поглед към Сет. — Искам да говоря с него насаме.

Той кимна и се обърна към Филис.

— Какво трябва да направя, за да те заведа долу на обяд?

— Вземи си душ и си сложи дезодорант.

Той се отдръпна назад.

— Отново ме прониза в сърцето. Чудя се защо ли те търпя?

Кейт едва ли ги чу, докато вървеше към стаята на Джошуа. Беше почти толкова нервна, колкото докато крачеше по поляната към Ишмару.

Разбери, Джошуа. Не исках да го направя. Просто се опитай да разбереш.

 

 

— Ти ме излъга… — Джошуа се взираше с каменно изражение в стената зад гърба й. — Твърдеше, че никога не си ме лъгала. Казваше, че не било хубаво.

Кейт трепна.

— Не биваше. Не постъпих добре. За това няма извинение. Тогава не виждах никакъв друг начин.

— Дядо също ме е излъгал, като те е накарал ти да излъжеш.

— Той не е искал да те засегне, Джошуа. Това е ужасна болест.

— Не е трябвало да го прави — изрече той с ярост. — Нямаше да престана да го обичам. Ти също.

Защо не я поглеждаше?

— Аз не съм спряла да го обичам. Но ми беше трудно.

— Тогава е трябвало да ме оставиш да помогна. Винаги е по-добре, когато не си сам. Можех да помогна.

— Обещах му, Джошуа.

— Трябвало е да ми кажеш. Трябвало е и аз да помогна.

— Добре, сгрешила съм. Той не е бил прав. Ще ми простиш ли?

Той мълчеше.

— Джошуа?

Най-после я погледна в очите.

— Искам да го видя.

— Не, Джошуа. Той не е същият. Казах ти как е сега.

— Искам да го видя. Ще ме заведеш ли?

Тя го изгледа объркана. Не беше сигурна дали би било по-добре да му позволи да види в какво се е превърнал дядо му или да остави въображението му да рисува още по-ужасяваща картина. И в двата случая момче с неговата чувствителност би се травматизирало.

Тя рязко се изправи и тръгна към вратата.

— Приготви се. Ще кажа на Сет.

 

 

Пристигнаха в Дандридж на другия ден и веднага отидоха направо в болницата.

Кейт спря пред вратата на стаята, където лежеше баща й.

— Имаш ли нещо против, ако вляза с теб, Джошуа?

Той поклати глава.

— Казах ти, че винаги двама са по-добре от един. — Подвоуми се, после погледна Сет.

— Добре. — Сет му се усмихна. — Аз ще чакам тук, в коридора.

Джошуа кимна енергично.

— Само защото не познаваш дядо ми.

— Не се засягам.

Кейт изгледа Джошуа загрижено, докато отваряше вратата. Беше блед и мълча почти през целия път. Дано постъпката й бе правилна.

Баща й лежеше, обърнат към прозореца. Дали забелязваше нещо? Ако е така, знаеше ли какво вижда?

Тя леко побутна Джошуа към леглото.

— Доведох Джошуа, татко. Той много искаше да те види.

Не последва реакция.

Джошуа прекоси бавно стаята и застана до леглото. Остави чантата си на пода.

— Джошуа е моят син, татко. Нали го помниш?

Никакъв отговор.

— Той няма нужда да говори — каза Джошуа. — Понякога и на мен не ми се приказва, дядо. — Стоеше и се взираше в него. — Не биваше да го правиш. Няма значение, че си болен. Можех да идвам с мама, щяхме да се разхождаме, щях да ти разказвам най-различни неща. И пак нямаше да има нужда да говориш. Щях да ти разкажа всичко за моя бейзболен отбор, за училището, за филмите, които гледам. — Замълча. — А татко умря, нали знаеш. Ти така и така нищо не би могъл да помогнеш.

Никакъв отговор.

— Все пак ще идвам при теб. Мама казва, че RU2 може да ти помогне. — Замълча и примигна няколко пъти. — Дори и да не помогне, искам да знаеш, че ще мисля за теб и може би така ще бъда заедно с теб.

Помогни му. Моля те, кажи нещо, татко.

Никакъв отговор.

Джошуа се пресегна и отвори ципа на чантата си.

— Донесох ти нещо. — Извади бейзболната си ръкавица, която винаги висеше над леглото му нощем. Остави я до дядо си. — Истинска хубава ръкавица. С нея играх, когато спечелихме детския шампионат. Този ден играх добре. Да беше ме видял.

Никакъв отговор.

Кейт почувства, че не издържа повече.

— Това е. — Джошуа вдигна чантата си от пода. — Довиждане, дядо. Ще идвам да те виждам. — Намръщено изгледа Кейт. — Престани да плачеш, мамо. Нищо не се е случило.

— Да, знам. — Опита да му се усмихне. — Искаш ли да си тръгваме?

Той кимна.

— Май да.

Тръгнаха заедно към вратата.

— Довиждане, татко. Надявам се, че…

— Мамо! — Усмивка светна на лицето на Джошуа.

Тя проследи погледа му.

Благодаря ти, Боже.

Ръката на баща й лежеше върху старата бейзболна ръкавица на Джошуа.

 

 

— Пуснали са го. — Кейт хвърли вестника пред Сет на другата сутрин. — Огдън е свободен.

— Казах ти.

— И не се тревожиш?

Той поклати глава.

— Добре, тревожа се.

— Виж какво, полицията смята, че той го е извършил, но няма достатъчно доказателства.

— Случаят все още е открит.

— Вероятно не за дълго. — Сет промени темата. — Взех билетите за самолета. Утре по обед летим за Амстердам. — Замълча. — Ако си сигурна, че искаш да пътуваш. Най-голямата заплаха вече не съществува.

— Искам да дойда. Искам да махна Джошуа от цялата тази лудница и да започна тестовете с RU2. Направихме всичко, което можахме, за да постигнем онова, за което Ноуа мечтаеше. Дори да успеем да спрем законопроекта, сигурно ще минат години, докато ни разрешат да направим някакви по-сериозни изследвания. — Поклати глава объркана. — Толкова загубено време. Направо полудявам. Искам да направя нещо.

— За какво говореше с Тони тази сутрин по телефона?

— Помолих го да ми даде известна информация… — Взе чантата си. — Излизам за няколко часа.

Той вдигна очи от вестника.

— Къде отиваш?

Тя му се усмихна мило и отвори вратата.

— На разузнаване.

— Кейт!

 

 

— Вие наистина успяхте да привлечете вниманието на обществеността, млада госпожо. — Сенатор Лонгуърт я посрещна с широка усмивка. — Но за съжаление в негативен смисъл. Да застреляш човек едва ли е начин да се докаже на хората, че имаш стабилен авторитет. Не че преди сте имали такава възможност.

— Може ли да седна?

— Разбира се. Извинете ме за лошите маниери. Просто се изненадах, когато ви видях. Да не би да сте дошли да ми кажете, че се отказвате от борбата?

— Дойдох, за да ви кажа, че заминавам за Амстердам. — Кейт го погледна в упор. — И че ще направя така, че докато съм жива, няма да получите и капчица RU2.

Очите му се разшириха от учудване.

— Моля?

— Не е ли това наградата, която Огдън ви е обещал? Че ще намери начин, след като спечелите битката, да получите RU2? Борихте се толкова упорито, Лонгуърт. Дори Мигелин направи коментар по този въпрос. Оказа се, че борбата не е била само за пари и политически престиж.

Той се засмя.

— Това са глупости. Няма да ме забъркате с неизследвано лекарство.

Той правеше всичко възможно RU2 да остане неизследвано. Кейт потисна гнева си.

— Не пред хората.

Лонгуърт внимателно я изгледа.

— Какво се опитвате да ми кажете?

— Че сте болен от СПИН, сенаторе.

Той отново се засмя.

— Вие наистина отивате твърде далеч.

— Аз съм лекар. Първия път, когато ви срещнах, забелязах, че не изглеждате добре. Бяхте блед, ръцете ви трепереха. Отдадох го на нерви, но вие сте професионалист. Не би трябвало да сте нервен. По-късно на гробищата вашата съпруга много се тревожеше да не стоите дълго на дъжда. Не ми изглеждаше като жена, която би ви противоречала.

— Значи сте построили теорията си върху тези пясъчни кули? — презрително процеди той.

— Не, това са само разсъждения. Просто догадки. Дори и да сте болен, ние не можем да се възползваме от това. Но имаме много добър частен детектив. Възложих му и той изрови една малка клиника в Мериленд, където ви лекуват. Болница „Слънчева долина“. Звучи ли ви познато?

— Не.

— Би трябвало. Вие сте един от най-големите акционери там. Но едва от миналата година. Реймънд Огдън също е в борда на директорите. Той ли ви убеди, че имате нужда от помощта му, за да запазите болестта си в тайна?

— СПИН вече не е позор. Хората разбират, че всеки би могъл да се зарази.

— Така ли? Тогава защо го криете? Защото сте политик и знаете, че все още съществуват много предразсъдъци, за да успеете да си осигурите достатъчно гласове при следващите избори.

— Не съм болен.

— Не сте в критично състояние. Може да живеете и години. Може и да ви излекуват. — Замълча. — С RU2. Но няма да го получите. Не ме интересува какво ви е обещал Огдън. — Погледна го в очите. — Не съм съгласна да отказвате помощ на всички, а вие да се измъквате за по една доза във вашата малка „Слънчева долина“. Не се надявайте. Първо ще ви видя как умирате.

— Не разбирам за какво ми говорите.

— Казвам ви да оттеглите законопроекта и да обявите поддръжката си за RU2 или ще умрете. Просто е… — Изправи се и тръгна към вратата. — Или се оттегляте, или няма RU2. Не и за вас. Не и за жена ви.

— За жена ми ли?

Тя спря на вратата и го погледна през рамо.

— Тя не ви ли е споменала? Преди шест месеца отишла при някакъв си доктор Тимкин тук. Не се безпокойте, използвала е друго име. Тестът й се е оказал положителен. — В този момент забеляза, че той бе сломен. — Наистина не сте знаели.

— Внимавах — изломоти той. — Тя не би трябвало… Защо не ми е казала?

— Защо не попитате нея?

 

 

— Доста тежко разузнаване — недоволно промърмори Сет.

— Е, поне не съм цапардосала никого по главата.

— Защо, да не би да си имала възможност?

— Останах с усещането, че го смазах. Как човек може да е такъв егоист, толкова жесток?

— Поради дългогодишна практика.

— Дръж се сериозно. Това ме тревожи.

— Изглежда, че си свършила работата си докрай. Добре.

— Късмет. — Поклати глава озадачено. — Боже мой, какъв късмет. Имах някакво предчувствие и ударих джакпота. Или пък RU2 е ударило джакпота. Може би все пак понякога добрите наистина печелят. Това някак си те кара да вярваш в ангели закрилници.

— Кой според теб е нашият ангел закрилник? Ноуа ли?

— Може би. — Внезапно се намръщи. — Все още е хазарт. Огдън има огромно влияние върху Лонгуърт. Може да го убеди, че въпреки всичко ще му намери RU2.

— На твое място не бих се тревожила за Огдън.

Сет се усмихна.

 

 

Разтреперан плъх.

Огдън затръшна телефонната слушалка. Сам ли ще трябва да се справя с всичко? Този негодник Лонгуърт се огъва при първата трудност. Не му ли стигаха тревогите с полицията, след като го следят двайсет и четири часа в денонощието? Дори не можеше да се върне в Сиатъл.

Лонгуърт трябваше да бъде вкаран в правия път. Нямаше да бъде проблем. Понякога човек сам трябва да се оправя. Лонгуърт постъпи като истински страхливец като му каза лично, че иска да излезе от играта. Винаги досега трябваше да насилва Лонгуърт да прави онова, което той желаеше. Постигаше го само със силата на присъствието си.

Вдигна слушалката.

— Изкарайте колата.

Грабна черното си палто от гардероба в коридора. С него винаги изглеждаше много внушителен. Не че имаше нужда да изглежда внушителен. Той и така си беше внушителен. Ще успее да изманипулира Лонгуърт без ни…

Черната му лимузина спря пред вратата на къщата.

Не изчака шофьорът да излезе. Сам си отвори вратата.

— Джордж, карай към сенатора Лонгуърт.

Лимузината бавно потегли.

Имаше някой на предната седалка до шофьора, осъзна той нервиран. Беше предупредил Джордж да не взима никой от прислужниците към града.

— Можеш да оставиш тук приятеля си, Джордж. Утре вземи…

— Не е Джордж — обади се мъжът от предната седалка. — Казва се Денис. — Обърна се назад.

— Здрасти, Огдън — каза Марко Джандело.