Айрис Йохансен
След полунощ (10)

Девета глава

— Излез, Ноуа — извика Сет, като отвори вратата на лабораторията. — Време е да размърдаш задника си и да ми помогнеш.

Кейт вдигна изплашено очи.

— Случило ли се е нещо?

— Здрасти, Кейт. Не, нищо не се е случило. Просто трябва да поговоря с Ноуа.

— Зает съм, Сет — каза Ноуа. — Вече сме близо до…

— Излез отвън — прекъсна го Сет. — Веднага. — Обърна се и излезе от лабораторията.

Ноуа сви рамене и погледна Кейт.

— Извинявай. Връщам се веднага.

— Добре, какво става? — попита Ноуа, излизайки отпред на площадката.

Сет се намръщи.

— Трябва да прекараш известно време с Джошуа.

— Затова ли е целият този шум? Това е твоя работа.

— Аз си я върша. Откакто повика Кейт отново в лабораторията, той прекарва повечето време с мен. — Замълча за миг, после измърмори: — Не е добре за него, по дяволите.

— Защо?

— Ами… привърза се към мен. Взел ме е за образец за подражание.

Ноуа се разсмя.

— Никак не е смешно — ядоса се Сет.

— Сигурен съм, че Кейт ще се съгласи с мен.

— Напълно си прав, че ще се съгласи. Кейт знае какво е най-добре за Джошуа. Така че направи нещо. Разсей го, извеждай го на разходки, кажи му, че никой свестен човек не би ме харесал.

— Убеден ли си, че ще е за добро?

— Не знам — каза Сет мрачно. — Може би не. Неудържимо очарователен съм.

Ноуа сподави смеха си.

— Разбирам, че това винаги ти е създавало проблеми.

Сет направи гримаса.

— Казвам ти, създаде се известна ситуация. Детето неотдавна е загубило баща си. Уязвимо е. Не бива да се привързва към някого, който ще го изостави. Ти трябва да вземеш нещата в свои ръце.

— Какво те кара да мислиш, че аз няма да го изоставя, когато всичко това приключи?

— Ти не би изоставил див носорог, ако смяташ, че има нужда от теб. Ужасно добросъвестен и отговорен си, особено напоследък.

— Това не ми харесва. Макар че и ти си удивително постоянен през последните седмици.

— Временно. Това винаги е временно.

— И аз си мислех същото, когато поех „Дж. и С.“ После откриваш, че работата неусетно те поглъща. — Ноуа се усмихна. — Смятам, че ще намеря начин да те впримча, Сет.

— Няма начин. Следващия път ще ме облечеш в костюм на Армани и ще нося куфарче като Тони. Ей, може да се запишем в един и същи тенисклуб.

— Тони няма да е доволен.

Сет се подсмихна дяволито.

— Тогава почти ще си заслужава. — Усмивката му изчезна. — Разбира се, детето ми харесва, но не чак толкова, че да играя ролята на треперещ над него чичо. Освен това, когато всичко свърши, Кейт ще ми покаже пътя и ще ми помаха за сбогом.

Ноуа замислено поклати глава.

— Тя те харесва, Сет.

— Дотолкова, доколкото пазя сина й. Когато няма да съм й от полза, ще открие, че съм неудобен. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от мен. Тя има още по-силно чувство за отговорност от теб, Ноуа.

— Не те намирам за неудобен.

— Нима? Сигурно затова се опитваш да ме промениш, за да отговарям на твоя модел?

— Може би защото си най-добрият ми приятел и бих искал да те виждам по-често от веднъж-дваж на година.

Сет отмести поглед встрани.

— Тогава ме приеми такъв, какъвто съм.

— Бих го направил, ако смятах, че си доволен от живота си.

— Слушай, не съм някакво генийче, което ще изобрети нещо и то ще разтърси света. Остави ме да правя онова, в което съм най-добър.

— А какво именно е то? — Ноуа го изгледа изпитателно. — Знаеш прекрасно, че би могъл да бъдеш всичко, което поискаш.

— Искам да бъда това, което съм. Престани, Ноуа.

— Добре… засега.

— Ама че си упорит. От петнайсет години висиш на главата ми. Кога ще се откажеш?

— Когато се запишеш в тенисклуба. — Усмихна се. — Дори няма да те накарам да облечеш костюм на Армани.

— И това време ще дойде. — Поклати насмешливо глава. — Кейт би си го набелязала като главна цел.

Ноуа замълча.

— Какво общо има Кейт с всичко това?

— Хайде, познаваме се от дълги години. Наблюдавах те, когато Кейт е наоколо. Има нещо, става нещо добро.

Ноуа продължи да мълчи.

— Вероятно. Ще видим…

— Ставаш предпазлив като Тони — изрече с отвращение Сет. — Какво повече искаш? Двамата с Кейт бихте си паснали като сиамски близнаци. И двамата сте изключително отдадени на работата си, досадно почтени, невероятно солидни хора. Допадате си много.

— Не си приличаме чак толкова…

Сет изсумтя.

— Това е моя работа, Сет. — После тихо повтори думите на Сет: — Остави тая работа.

Сет бавно се приближи към него.

— Моя работа е, след като се грижа за бъдещия ти доведен син.

— Ама ние въобще не говорим за… — Ноуа нерешително се отдръпна. — С теб няма смисъл да се разговаря.

— Би ли дошъл в горския дом утре, за да изведеш Джошуа?

Ноуа загрижено се намръщи.

— Това не може ли да почака? След няколко дни ще свършим. На косъм сме от точната комбинация.

— Не, не може да почака. Вече чаках прекалено дълго. Ако отложиш с един ден нищо няма да ти стане. Кейт може да се оправя.

— Прекаляваш.

— Как не! Ако за един ден не забравиш за твоето RU2, ще дойда и ще те извлека за врата. Вдигни си носа от тези епруветки и колби и ми помогни.

— Добре, добре. Нищо не ми пречи да прекарам известно време с Джошуа. Не е кой знае каква работа.

Сет пресилено се усмихна.

— Знам, че е почти невъзможно да измислиш да кажеш нещо отрицателно за мен, но се постарай да го излекуваш от илюзиите. — Обърна се, спусна се надолу по стъпалата и скочи в своя ланд роувър. — Трябва да се връщам. Утре сутринта в осем.

Ноуа го проследи, докато изчезна от погледа му. Виждаше, че дълбоко в себе си Сет се измъчваше. Или изобщо не познаваше приятеля си. Може би болката на Питър Пан растеше. Във всеки случай бе неспокоен, а каквато и да е несигурност, дори и най-минималната по отношение на RU2, беше опасна.

Беше ли в състояние да мисли за каквото и да било, без да преценява как би се отразило на RU2, запита се той уморено. Сет не представляваше заплаха за него, той беше единственият човек на света, на когото Ноуа можеше да се довери.

Но все пак трябваше да обмисли всички последици за RU2. Твърде много хора умряха. RU2 трябваше да заема първостепенно място. Трябваше да бъде защитено.

Той защитаваше ли го, замисли се внезапно. Достатъчно ли е направил? Тръгна към телефонния апарат и набра номера на Тони във Вашингтон.

— Искам да свършиш нещо за мен — нареди, когато Тони отговори.

— Здрасти — прозвуча кисело Тони. — Вече правя нещо за теб. Слухтя сред политици и лобисти. Заслужавам медал, че газя в цялата тая кал.

— Да ти припомня ли, че повечето политици са също прависти.

— Не, не ми го припомняй. Не съм забравил, пък и не съм в настроение.

— Какво става с Лонгуърт?

— Нищо. Или почти нищо с тоя бърборко.

— Има ли още демонстрации?

— Една вчера пред Управлението на лекарствените средства. Щях да ти позвъня, за да ти кажа. Не беше толкова многобройна колкото последната, но бяха привлекли няколко известни личности като челен отряд. Кога ще свършиш?

— Не знам. Скоро.

— Дано да бъде скоро. Омръзна ми тая работа. Защо не изпратиш Сет тук и да ме освободиш? Не върша нищо, само наблюдавам и чакам.

— Имам нужда от Сет там, където е. Ще трябва да се примириш с това, което е неприятно, но необходимо. — Усмихна се, когато чу как Тони ядосано изохка. — Но ще ти дам да свършиш нещо друго, за да не се вкисваш от всякакви глупости.

— Каквото и да е.

— Ентусиазмът ти може да се изпари, когато разбереш какво е.

 

 

— Време е за лягане, Джошуа — напомни Филис, после се смръщи към Сет. — Махни тая китара. Знаеш, че трябваше да си легне преди един час.

— Съжалявам. — Сет послушно остави китарата на площадката. — Не сме усетили как е минало времето.

— Не може ли да останем още петнайсет минути, бабо? Вече съм си облякъл пижамата — помоли се Джошуа. — Още малко ми остава да направя акорда.

— И утре е ден.

— Човек никога не знае — измърмори Сет. — Не си ли чувала за изгубения акорд?

— Чувала съм за отлагане. — Посочи към вратата. — Хайде към леглото.

— Още не съм казал лека нощ на мама. — Джошуа хвърли с копнеж последен поглед към китарата, после се изправи. — Ще отида да взема бинокъла.

— Не забравяй да си измиеш лицето и зъбите.

— Слушам, бабо. — И влетя в къщата.

Филис се повъртя, после погледна Сет.

— Ти добре ли си?

— Разбира се — отново взе китарата и засвири някаква мелодия. — Защо да не бъда? Може би съм малко неспокоен.

— Не изглеждаше неспокоен, когато излязох отвън. Имаше вид на… — присви рамене. — Не знам. Може би меланхоличен.

Наистина бе прозорлива.

— Меланхоличен ли? — Престори се, че размисля. — Това ми харесва. Може да ме сметнат за чувствителен. Май никога досега не са ме обвинявали в това.

— Ти си чувствителен.

— Нима? Искаш ли да знаеш колко хора съм убил, Филис?

— Не, но ако беше толкова твърд, за какъвто искаш да минеш, не вярвам, че би се замислил за броя им.

— Вярно, че не ги помня. — Сети се да каже нещо друго. — Но съм добър по смятане.

— Престани да увърташ и ми кажи какво не е наред.

Тя умееше да прекъсва увъртанията му като булдозер. Кейт беше същата. Двете жени си приличаха в много отношения.

— Откъде да знам? Ти ми кажи. Нали се стремиш да четеш мислите ми.

— Не, не чета мислите ти. Ти прекрасно успяваш да държиш хората на разстояние от себе си. Само от време на време пускаш по нещо. — Филис се смръщи. — Откри ли нещо, докато беше в хижата? Все още ли сме в безопасност тук?

— Доколкото знам, да. Не ми харесва, че толкова се забавиха с това RU2. Винаги е по-добре да си в движение, когато те преследва някой като Ишмару. — Леко повдигна рамене. — Но всичко решава Ноуа. Той е шерифът. Аз съм само нает стрелец.

— И си доволен, познах ли?

— Да.

— Струва ми се, че ме лъжеш. Не ми изглеждаш като наемен стрелец.

— Така ли? — Погледна я изкосо. — Мислиш, че мразя Ноуа ли? — поклати глава. — Той ми е почти като брат. Имаме различия, но обичам това копеле.

— Тогава защо си…

— Видях ги — Джошуа излезе на площадката, размахвайки бинокъла.

— Добре. — Сет се изправи и подпря китарата на парапета. — Хайде, ела. — Отиде до ъгъла. — След минута идваме, Филис.

— Знам я аз вашата минута. Ако до десет минути не доведеш Джошуа да си легне, ще изляза и тогава мислете му.

Сет шеговито се намръщи.

— Неотстъпчива е.

Джошуа кимна и му се усмихна заговорнически.

— Да. — Седна на площадката и кръстоса крака. — Но ни отпусна десет минути. — Облегна се на стената. — Слушай. Това не е ли бухал?

— Да, на отсрещния чинар. Кацнал е на третия клон от долу нагоре.

— Не го забелязвам. — Джошуа вдигна бинокъла. — Там е. Виждам жълтите му очи. Сега е тъмно. Ти как успя да го видиш без бинокъл?

— От практика. Понякога по дърветата можеш да откриеш неприятелски настроени същества.

— Като змии ли? Четох за анакондата. Живее в Южна Америка. Борил ли си се някога с анаконда, Сет?

— Да не ме мислиш за глупав? На кой дявол ще му се прииска да се бори с анаконда?

— Ами някои се борят с алигатори във Флорида. Татко ми каза.

Той изрече последното изречение с лекота. Може би не страдаше вече толкова. Сет искрено се надяваше да е така.

— Е, баща ти не може да е бил толкова глупав, че да се бори с алигатори. Разбрах, че е бил много готин човек.

— Вярно е. — И двамата замълчаха. — Ти говореше за хора, които се крият по дърветата, нали?

Сигурно би трябвало да отрече. На деца не се говори за смърт и насилие. Ноуа би го отрекъл.

Той не беше Ноуа. Беше обещал да казва на Джошуа истината.

— Да.

— Снайперисти?

— Понякога. Но това става по време на война. Тук няма снайперисти.

— Знам. — Пак замълча. — Утре какво ще правим?

— Аз ще бъда зает, но Ноуа ще дойде. Мисля, че иска да те заведе да ловите риба.

Джошуа се намръщи.

— Ти какво ще правиш?

— Трябва да звъня по телефони.

— Не можеш ли да го направиш вечерта?

— Не — гледаше право напред. — Нямаш нужда от мен. Двамата с Ноуа се разбирате.

— Да-а. — Джошуа замълча за миг. — Може сутринта да говориш по телефона, а после следобед да отидем всички.

— Мисля, че е по-добре да отидете двамата. Може да се забавя.

— Добре. — Пак замълча. — Сигурен ли си, че той наистина иска да дойде с мен?

— Разбира се. Защо да не иска?

— Ами… защото винаги е зает.

— Както и майка ти. Но тя обича да бъде с теб. Или мислиш, че се преструва.

— Мама никога не се преструва за нищо — отвърна настървено Джошуа. — Тя никога не лъже.

— Добре, добре. Само се опитвам да ти изтъкна, че си направо страхотно дете.

Джошуа веднага се ухили.

— Знам.

— Ще ти хареса да опознаеш по-добре Ноуа. Той също е страхотен.

— Но не колкото теб.

По дяволите.

— Разбира се, че е. Само че е по-различен. — И тихо добави: — Той е по-добър.

Джошуа поклати глава.

Направи всичко, каквото можа. Трябваше да остави всичко на Ноуа.

— Нашите десет минути почти минаха. По-добре кажи лека нощ на майка си.

Джошуа се изправи и вдигна бинокъла.

— Фенерът е запален, но не я виждам. Сигурно работи и тази вечер.

— Но е запалила фенера. Знае, че ти ще го видиш и ти казва лека нощ.

— Да. Тази нощ гори хубаво, пламъкът не трепти. Постоянен и силен е.

Като Кейт, помисли си Сет. Постоянна, силна, гори с ярка светлина.

— Кажи лека нощ, Джошуа.

— Лека нощ, мамо. Спи добре.

Сет отправи поглед към хижата и към фенера, чиято светлина едва различаваше без бинокъл.

Силна, смела, гори с ярка светлина…

— Лека нощ, Кейт — каза тихо Сет.

 

 

— Приятна вечер, господин Блаунт. — Мъжът от охраната на паркинга се усмихна прекалено любезно. — Ще се видим утре.

— Благодаря, Джим. — Докато Блаунт вървеше между редиците коли към запазеното за него място, стана му приятно от сервилния тон на Джим. В него не се съдържаше страх, какъвто предизвикваше присъствието на баща му, но все пак беше доволен. Хората във фармацевтичните заводи „Огдън“ знаеха, че той има властта да назначава и уволнява, когато поиска дори да унищожава. На неговите години баща му не бе имал дори част от неговата власт. Бил е глупав пънкар, който върти нелегална търговия из бордеите на Чикаго.

Скоро Блаунт щеше да има повече власт, отколкото баща му някога бе мечтал.

Отключи лексуса си и седна на шофьорското място. Беше избрал тази кола много внимателно. Не искаше да има набиваща се в очи или твърде скъпа кола като ролс-ройса на баща му. Хубава кола, на която можеха да му завиждат, колата на млад мъж, тръгнал нагоре към света на законния бизнес. Не че всичко около Огдън беше чак толкова законно, но Блаунт бе открил, че усещането на нещата имаше голямо значение. Усещането и способността да надхитри глупаците, които…

— Не мърдай!

Блаунт се вцепени и вдигна поглед към огледалото за обратно виждане.

Ишмару.

Потисна ужаса, който изпита, и се усмихна на лигавото малко копеле, което се изправи от пода и седна на задната седалка.

— Това не е необходимо. Защо не ми се обади? Можехме да се видим и да се почерпим някъде.

— Изпрати ме за зелен хайвер.

— Какво искаш да кажеш? Дадох ти цялата информация, която имах за Лински. Предупредих те, че вече не е там.

— Не успях да го проследя по-нататък, защото не може да се открие цифровият телефон на Лински.

— Всъщност не можахме да открием компанията му. Продължаваме да търсим.

— Мисля, че знаеш номера му. Сигурно знаеш и къде е Лински в момента.

— И го държа в тайна от теб и Огдън ли?

— Къде е?

— Виж какво, Ишмару, подобно нещо би било твърде глупаво от моя страна. Знам колко много искаш… — Остро пое дъх, когато почувства острието на нож да се допира до тила му. — Не действай прибързано. В края на краищата щях да ти кажа. Изчаквах подходящия момент. Лински използва вече цифров телефон. Не можем да подслушваме цифровите и още не съм успял да получа разпечатката му. Той сам не ни е нужен. Трябват ни Смит и жената. Ако в този момент сгрешиш, ще объркаш всичко.

— Няма да сбъркам. Той ще ми каже онова, което искаш да знаеш. Къде е?

Блаунт се изпоти. Ако му кажеше, Ишмару можеше да реши, че вече не му е необходим и да пререже гърлото му. Ако не му кажеше, смахнатият негодник пак можеше да го стори.

— Сигурно си прав. Може би не бива да се чака толкова дълго. Но съществува и друга възможност — Смит и доктор Денби да са поели в различни посоки. Ако наистина са се разделили, ще имаш нужда от помощта ми, за да намериш жената. — Усети, че капки кръв се стичат надолу по врата му и бързо добави: — Сега работя по няколко следи, които изглеждат обещаващи. Естествено, че ще бъда на твое разположение. Нали все пак сме от един отбор?

— Къде е Лински?

— В хотел „Брендън Армс“ в Джорджтаун. Регистриран е под името Карл Уайли. — Ножът не се отдръпна от кожата му. Той стисна волана. — Да, непременно отиди при Лински, но ме дръж в течение на нещата. Междувременно аз ще работя по другата следа, която имам. Разбрано?

Мълчание.

— Разбрано.

Не усещаше вече острието на ножа на тила си. Прилоша му от облекчение и ярост. Проклето да е това копеле, което го накара да се почувства толкова слаб и нищожен.

— Но ми дай няколко дни, за да видя дали не мога да намеря повече информация от телефонната компания. Нищо няма да ти стане, ако ден-два само го наблюдаваш. Ще ми направиш ли тази услуга?

— Може би. — Ишмару излезе от колата. Застана под мощните лампи на гаража, взирайки се безизразно в Блаунт. — Никога повече не ме лъжи.

— Всъщност това не беше точно лъжа. Само изчаквах да…

Ишмару тръгна, без да му обърне никакво внимание, сякаш беше муха, която току-що бе убил. Блаунт се раздираше от ярост. Ще накара да убият тоя задник. Ще се обади на баща си и ще му каже да… Не, така постъпваше баща му. Блаунт знаеше, че човек не убива от ярост. Убива, защото му става хубаво.

Извади кърпичка и изтри разкървавения си врат. Все пак как ли Ишмару се е промъкнал в гаража? Ще уволни тоя некадърник от охраната. От взетото решение му стана по-леко. Все пак властта му не бе накърнена.

Това беше само временен неуспех. Ще възвърне контрола си. Ще намери начин да използва Ишмару и да се добере до RU2.

После ще кастрира това гадно копеле и ще накара да го хвърлят във фиорда Пюджет Саунд.