Айрис Йохансен
След полунощ (2)

Първа глава

Дандридж, щата Оклахома

Три години по-късно

Събота, 24-ти март

 

— Разсеяна си. — Джошуа отпусна бейзболната бухалка и я изгледа с укор. — Стегни се, мамо. Как ще се науча, ако улесняваш нещата?

— Извинявай. — Кейт му се усмихна и се спусна да удари топката, която се заби във високата дървена ограда. — Забравих, че имам работа с бъдещ шампион. Ще се опитам да се представя по-добре. — Обърна се, повдигна крак и хвърли топката.

Джошуа я удари и тя прелетя през оградата. Той се ухили.

— Улучих.

— Но и аз ти я подадох добре — отвърна тя наперено.

— Добре я хвърли, но даде сигнал за атака.

Тя изтри ръце в джинсите си и го погледна високомерно.

— Как?

— Винаги, когато ще биеш, повдигаш крака си по-високо. Трябва да внимаваш да не се издаваш.

— Следващия път — направи гримаса. — Вече можеш да ме освободиш, отивам да работя. Нямам време да търся проклетата топка наоколо.

— Ще ти помогна. — Джошуа отпусна бухалката и тръгна към нея. — Ако искаш да поиграем още петнайсет минути.

— Намери някой приятел да хвърля топката. Рори е прихващач на отбора. Сигурно е много добър.

— Добър е. Но ти мяташ по-добре страничните топки.

Тя тръгна пред него към къщата.

— Ужасно си прав.

— Освен това и бързо схващаш. Никога не правиш една и съща грешка два пъти.

— Благодаря ти. — Тя сериозно наклони глава настрани. — Оценявам добрите ти думи.

На покритото му с лунички лице се появи лукава усмивка.

— Подкупвам те.

— Успях да забележа. — Пристъпи към него, но бързо се овладя. Джошуа бе привързан към нея, но на девет години вече се чувстваше пораснал. Беше събота следобед и в махалата бе пълно с деца. Никой не бива да види, че майка му го прегръща. — Играхме цели два часа. Нямам повече време.

Той философски сви рамене.

— Прецених, че е по-добре да опитам.

— Както опита да удариш топката ли?

— Да — загледа се някъде в далечината. — Пак ли си донесла работа от „Генетех“?

— Да. — Тя хвърли поглед към малкото дворче пред къщата. — Къде ли е топката? Виждаш ли я?

Той като че не я чу.

— Рори разправя, че според баща му хората, които работят в „Генетех“, създават Франкенщайновци.

Кейт застина, обърна се и го изгледа.

— Ти какво му отговори?

— Казах му, че е глупав. Че вие се стремите да спасявате живота на хората, а чудовищата съществуват само в книгите и филмите. — Погледна някъде покрай нея. — Ядосваш ли се, когато хората лъжат за теб?

— А ти ядосваш ли се?

— Да. — Той присви юмруци. — Искам да им ударя един по носа.

Тя се сдържа да не се засмее. Въпросът бе сериозен. За пръв път Джошуа се сблъскваше с противоречивите страни на работата й и тя трябваше да бъде колкото се може по-дипломатична. За съжаление дипломацията не бе силната й страна.

— По-добре се опитай да им обясниш и те да успеят да разберат. Всъщност грешката не е тяхна. Това, върху което работим в генетиката, е сравнително ново и много хора не разбират, че чрез изучаването и промяната на генната структура ние се опитваме да победим болестите и да подобрим живота.

— Значи те са глупави. Вие не можете да причините зло на никого.

— Сигурно те си мислят, че аз върша не каквото трябва и не съм достатъчно внимателна.

Джошуа изсумтя.

Думите й не стигаха до съзнанието му. Изведнъж й хрумна нещо. Джошуа беше запален по компютрите като всички деца.

— Ще ти купя компютърна програма, която обяснява ДНК и какво се опитва да постигне медицината. Можеш да я покажеш на Рори.

Лицето му моментално светна.

— Ами ако пак не го разбере?

Тогава можеш да го удариш по носа, прииска й се да го посъветва.

Дипломатично. Не би желала Джошуа да страда поради глупостта на другите.

— Тогава ще дойдеш при мен и ще измислим нещо друго.

— Разбрано. — Изгледа я изпитателно и изведнъж в очите му проблесна палаво пламъче. — Не се тревожи, няма да ти кажа кога ще го ударя по носа.

Остроумен малък немирник. Беше доста развит за възрастта си. Схватлив, умен и много обичлив. Тя усети как се разнежва, докато го гледаше. Нисък, набит, със светлокестенява коса, със зализан кичур, човек просто не можеше да остане безразличен към него. Тя бързо се обърна и тръгна към къщата.

— Сам можеш да си намериш глупавата топка.

— Не е честно, ти си защитник. Ако не я хванеш, трябва…

— На телефона. — Филис Денби се появи на вратата. — Междуградски. Отново Ноуа Смит.

Кейт се намръщи.

— И ти му каза, че съм вкъщи?

Филис кимна.

— Омръзна ми да го лъжа.

— Ще ми помогнеш ли да намеря топката, бабо? — попита Джошуа.

Филис му се усмихна и слезе по стъпалата.

— Разбира се.

Кейт шеговито се закани на сина си зад гърба на Филис. И двамата знаеха, че баба му би направила всичко, което поиска той. Джошуа се усмихна невинно на Кейт и се обърна към Филис.

— Имах точно попадение.

— Тя пак ли повдигна крака си?

— Да.

— И ти ли знаеш, че го правя? — възмути се Кейт. — Защо не си ми казала?

— Защо да ти казвам? Не съм треньор — категорична бе Филис. — Иди и се обади.

Кейт неохотно прекоси верандата и влезе в къщата. Не й се говореше отново с Ноуа Смит. Обикновено нищо не й пречеше да поддържа становището си, но самоувереността и настоятелността на този човек вече я дразнеха. В началото се почувства поласкана, че Смит я кани да работи при него. Фармацевтичната компания „Дж. и С.“ беше малка, но престижна. Самият Смит — известен учен; а заплатата, която й предложи, беше повече от щедра. Но този човек сякаш не можеше да приеме отказа й. Като че ли не чуваше онова, което не желаеше да чуе.

— Извинете, че ви безпокоя в ден като събота. — В дълбокия глас на Ноуа Смит се прокрадваше саркастична нотка. — Беше необходимо. Не мога да ви открия нито вкъщи, нито пък на работа. Странно.

— Не е странно. Откъде намерихте телефонния ми номер, доктор Смит?

— Ноуа. Казах ви да ме наричате Ноуа.

— Откъде намерихте телефонния ми номер, Ноуа? Не е вписан в телефонния указател.

— Вече няма нищо скрито, нали? Кой вдигна слушалката? С тази жена съм говорил и по-рано.

— Свекърва ми. Чувствам се много поласкана, че си правите труда да ми се обаждате вкъщи, но предпочитам да не смесвам дома и работата си.

— Свекърва ви ли? Разбрах, че сте разведена.

— Така е, но тя продължава да се грижи за сина ми. Филис е… — не се доизказа. — Откъде знаете, че съм разведена?

— Едва ли бих настоявал да ви назнача, без да знам всичко за вас.

Имаше логика.

— В такъв случай знаете, че се стремя да създам сигурност и спокойствие на сина ми и не бих и помислила да сменя дома на семейството заради нова служба.

— Оклахома не е образец за стабилност. Сиатъл има много повече какво да ви предложи. Трябва да работим заедно. Желаете ли по-голяма заплата?

— Не. — Изведнъж й омръзна тактиката му на булдозер. Изрече отчетливо: — Не желая повече пари. Не желая да се местя. Всъщност не искам да работя с вас, доктор Смит. Ясна ли съм?

— Напълно. Към предишното си предложение прибавям още десет хиляди. Помислете си. Ще ви се обадя пак.

Линията прекъсна.

Тя скръцна със зъби от яд, докато оставяше слушалката. Този човек наистина бе непоносим.

— Знаеш ли, че може би не е лоша идея, ако приемеш тази работа — обади се Филис от прага. — Имаш нужда от промяна.

— Добре съм си и тук. — Тя направи гримаса. — Освен това ще вдигнеш шум до небето, ако отведа Джошуа.

— Няма, ако вземеш и мен със себе си.

Кейт я изгледа с широко отворени очи.

— Ще оставиш Майкъл?

Филис се усмихна.

— Обичам сина си, но забелязвам и недостатъците му. Той има навика да класифицира хората и после се ядосва, ако не стоят в определените им кътчета. За него ти беше съпругата, майка на детето му, жената, която се грижи за къщата. Ти се разведе с него, защото си повече от това и поиска да излезеш от кутийката си. За него аз съм неговата добра стара майка, вдовица и баба на Джошуа. Аз също съм повече от това.

Кейт я погледна с обич. Слаба, висока, с къдрава кестенява коса, Филис наистина изглеждаше по-млада и бе доста по-жизнена от много жени, с които Кейт работеше всеки ден.

— Вярно, права си. — Тя бе изненадана, но й стана и много приятно, когато две години по-рано, след развода, Филис Денби се премести да живее при нея. Опасяваше се, че е възможно приятелството й с Филис също да се разруши, както и бракът й. Но не стана така. Свекърва й пое грижата за къщата и за Джошуа, докато Кейт бе на работа. Самостоятелна, бърза и енергична, тя беше истинска благодат както за Кейт, така и за Джошуа.

— Ти самата няма да искаш да се преместиш. Тук си прекарала целия си живот.

— Не мислиш ли, че е време и при мен да настъпи някаква промяна. Ако работата е добра, не я изпускай.

— Не е чак толкова добра. Ноуа Смит е особняк. Може и да не се сработим.

— Особен ли?

— Генетичните изследвания са бавен, методичен процес на търсения и изпитания. Той се отплесва.

— А резултатите?

Тя сви рамене.

— Блестящ е. Признавам, че има успехи.

— В такъв случай може би той напредва, като се отплесва.

— Стилът на моята работа е различен. — Кейт се обърна и тръгна към вратата. — Няма смисъл да говорим за това. Дори и да приемех да работя с него, не мога да напусна града.

— Не можеш ли? — Филис я изгледа с любопитство. — Едно от нещата, за които винаги съм ти се възхищавала, е фактът, че не знаеш значението на „не мога“.

— Добре. Няма да го направя. — Кейт й се усмихна през рамо. — Намерихте ли топката на Джошуа?

— Разбирам, че въпросът е приключен — промърмори Филис. — Беше под розовия храст. Джошуа каза, че ще работиш следобед. Да го заведа ли на кино?

— Ако искаш. Всъщност няма значение. Щом започна да работя, така и няма да го чувам.

— Май забравих, че когато работиш, няма да чуеш и вулкан, ако изригне.

Понеже с всяка минута Кейт все повече се доближаваше до отговора на изследванията, очакването започна да й става непоносимо. Последните опити наистина бяха повече от обещаващи. После весело забеляза:

— В Оклахома няма вулкани.

— Но има вулкани близо до Сиатъл. За теб ще бъде вълнуващо.

Кейт огледа малката уютна всекидневна, удобните фотьойли и дивана с избеляла тапицерия, старата ниска дъбова масичка, на която Джошуа слагаше краката си, докато гледаше телевизия. Двете с Филис постепенно превърнаха къщата в дом. Дори и да можеше да замине, не би се решила. Имаше нужда от стабилността и корените, които бе пуснала тук.

— Мога да мина и без вълнения — изрече твърдо. — Оставам тук.

 

 

— Отказа ли ти? — попита Антъни Лински, след като Ноуа се обърна с гръб към телефона. — Упорита жена. Сигурен ли си, че имаш нужда от нея?

— Страхотна нужда. — Ноуа седна зад бюрото си. — Искам ударната система, а тя я има. Или поне скоро ще я получи.

— Прочетох последната й статия в медицинското списание и ми се стори доста теоретична.

— Ти да не би да очакваш, че ще даде подробности от процеса, преди да е патентован?

— Тогава защо всъщност е написала статията?

— Просто за експеримент. Докато четях статията ми стана пределно ясно. Самият аз се чувствах по същия начин, когато преди три години направих първия пробив с RU2. Искала е да го сподели, да говори за него, но не е безопасно да се довериш на когото и да било.

Тони скептично повдигна вежди.

— Откъде знаеш? Ти не я познаваш.

Ноуа извади жълт плик от най-горното чекмедже на бюрото си и го отвори.

— Благодарение на твоя любим детектив Барлоу разполагам с отлични сведения за нея. — Снимка на Кейт Денби лежеше над изписаните страници. Ниска, с копринена пепеляворуса коса около лице, което представляваше странна комбинация на сила и ранимост. Квадратна брадичка, голяма уста, която въпреки всичко изглеждаше чувствителна, широко разположени лешникови очи, гледащи смело — като че ли тези черти се налагаха. — Или поне така си мислех. Тук не пише нищо за свекърва й, която гледа детето.

— Барлоу е добър. Вероятно е предположил, че искаш да се съсредоточи върху професионалните й качества. — Тони взе досието. — Изглежда доста пълно. Дъщеря на Робърт Мърдок — известен лекар, починал. Била е нещо като дете-чудо — завършила колеж на шестнайсет години, а медицина — на двайсет и две. Има цяла поредица научни степени по генетика. Работила е в лабораторията „Бреланд“ в град Оклахома, после сменила работата си в другия край на града в „Генетех“. Предложили й по-малко пари, но договор, който й позволявал в свободното си време да прави собствени изследвания, използвайки тяхната апаратура. Разведена е и на нея е присъден осемгодишният й син.

— Преди да й направят досие знаех доста неща за нея. Някои подробности за произхода й намерих в карето към статията й — продължи Ноуа. — Онова, което не ми беше известно бе, че продължава да е в добри отношения със свекърва си.

— Не бих казал, че това е особено важно.

— Важно е дотолкова, доколкото допринася за удобното гнездо, което Кейт Денби си е свила.

Тони вдигна вежди въпросително.

— Гнездото, от което искаш да я изтръгнеш и да го изгориш, след като го напусне ли?

Ноуа го изгледа и се ухили.

— Не съм чак такъв злодей. Аз се отнасям много мило с нея… според моите критерии. Приложих само убеждение, подкуп и упорство.

— Досега — изрече сухо Тони. — Но вече започваш да проявяваш нетърпение.

Усмивката на Ноуа изчезна.

— Много си прав.

— Обяснил ли си й над каква тема ще работи?

— Не мога да рискувам. Трябва да изчакам, докато дойде тук — смръщи вежди. — Времето лети.

— Може би по-бързо, отколкото ти предполагаш. — Тони замълча. — Този път след мен имаше опашка. Още от Лондон, струва ми се.

Ноуа тихо изруга.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Очакваше си го, нали?

— Очаквах го, но не чак толкова скоро. Исках всичко да дойде на мястото си. — В гласа му се усети нотка на отчаяние. — Не съм готов, по дяволите. Знаеш ли кой му плаща?

Тони поклати глава.

— Виж какво, аз съм адвокат, а не ясновидец. А ти предполагаш ли кой би могъл?

— Може би. Вчера ми се обади Реймънд Огдън.

Тони подсвирна.

— Той е тлъста работа. Притежава една от най-големите фармацевтични компании в света, нали?

Ноуа замислено кимна.

— Както и торба с мръсни номера, които вървят заедно с него.

— Откъде знаеш?

— Преди шест години се опита да погълне моята компания. — Ноуа се усмихна накриво. — Опита всичко — от примамване на акционерите до антирекламна кампания, в която се намекваше, че производството ни е немарливо.

— Но не успя да ви погълне.

— Не можа. Промени решението си.

Тони не попита какви точно методи бе използвал Ноуа, за да го накара да промени решението си. Ноуа бе корав човек и се отнасяше почти като феодал към компанията си.

— Значи не представлява кой знае каква опасност за теб.

— Едва ли е положил големи усилия при опита си да погълне компанията — „Дж. и С.“ е твърде малка, за да заслужава личното му внимание.

— Според теб сега ще бъде различно, така ли?

— Да. Определено е насочил вниманието си към мен. Което означава, че ти излизаш от играта, Тони.

— Какво?!

— Нали ме чу. Сега вече може да стане напечено.

— Преувеличаваш. Още не съм ходил до Вашингтон. Може би Огдън не знае нищо. Вероятно това са само негови предположения.

— Да се надяваме.

Тони го изгледа изненадан. Надеждата не беше обичайният му метод на действие. Като добър авантюрист, за какъвто го смяташе, Ноуа предпочиташе сам да кове късмета си, да подрежда обстоятелствата според неговите планове. Умората в гласа му, както и неувереността, не бяха характерни за него. И все пак всичко, свързано с RU2, бе необикновено. Определено се бе разделил с безразсъдството си. Действаше внимателно, старателно и крайно предпазливо.

— Наистина си разтревожен. — Замълча, после зададе въпроса, който от десет месеца му се искаше да зададе, но се въздържаше. — Какво, по дяволите, е RU2?

Ноуа поклати глава.

— Едва ли искаш да знаеш.

— Ако не исках да знам, нямаше да те питам. Твой приятел съм от шестнайсет години, а твой адвокат — от осем. Смятам, че съм заслужил доверието ти, Ноуа.

— Адвокатът ми не би трябвало да задава въпроси, на които не желая да отговоря. — Погледна го в очите. — А моят приятел би трябвало да ми вярва, когато му кажа, че не е необходимо да знае повече, отколкото е необходимо. Не е безопасно.

— От професионална гледна точка ли?

— Не е безопасно — повтори Ноуа. — Стой настрана, Тони.

— Съмнявам се дали Огдън ще приложи насилие над мен в някоя тъмна уличка.

— Лично едва ли. И защо да го прави? Би могъл да наеме някого за тази работа.

Тони поклати глава.

— Не вярвам Огдън да представлява сериозна заплаха за твоето RU2. Той е голям играч.

— В такъв случай си представи, че фармацевтичната компания на Огдън е Хирошима, а RU2 — първата атомна бомба. Така нещата ще ти се изяснят.

Тони понечи да се усмихне.

— Шегуваш се. Не би могъл да… — после установи, че Ноуа е много сериозен и наистина се почувства потресен. — Да не си параноик?

— Просто съм внимателен. За бога, опитвам се да те държа по-далеч от всичко това. — Гласът на Ноуа стана груб. — Оставям те да ми помогнеш, защото си единственият, на когото имам доверие, но в това отношение искам да те държа настрани. Знам, че щом акулите подушат за RU2, някой като Огдън непременно ще се появи.

— Какво ще подушат?

Ноуа не отговори. Нямаше смисъл да продължава.

— Винаги си бил егоистично копеле — изрече Тони весело. — Не сме ходили на лов за акули още от Гренада, а сега искаш да ги запазиш всички за себе си.

Ноуа се отпусна.

— Ако имам малко късмет, ще отплувам надалече, преди да са разбрали, че съм във водата.

— Не ми изглежда възможно. Обикновено вдигаш много шум.

— Добре, отиди на планина за една седмица, докато разбера какво става с Огдън. — Отвори бюрото си, извади връзка ключове и ги хвърли към Тони. — Наел съм ти къща в Сиера Мадрес. Адресът е записан на връзката. Не съобщавай на никого къде отиваш, дори на секретарката си, разбра ли?

— Щом казваш. — Изправи се, готов да тръгне незабавно. — Бих могъл да си дам известна почивка. Ще ти донеса онези договори от Амстердам, за да ги подпишеш. Трябва да са готови до понеделник, а заминавам в края на седмицата.

— Тръгни в четвъртък.

— Добре. Ще ми се обадиш ли, ако имаш нужда от мен?

— Непременно.

Тони тръгна към вратата.

— Тони — Ноуа се намръщи замислено, — свържи се със Сет. Кажи му да дойде.

— Ще му кажа, но той няма да го направи.

— Помоли го.

— По дяволите, Ноуа, нямаш нужда от наемен войник. Това не е война.

— Все още не, но не се знае докога.

— Може вече и да не е жив. От пет години не се е появявал.

— Преди осем месеца беше жив. Прекарахме заедно една седмица на борда на „Кадро“ и плувахме из Карибско море.

Тони го изгледа учуден.

— Не си ми казвал.

— Не ти казвам всичко, Тони.

— Изглежда споделяш с мен много малко неща.

Ноуа добродушно се усмихна.

— Да не би да се обиждаш, че не съм те взел с нас? Вие двамата със Сет не се погаждате особено.

— Този негодник винаги ме изкарва от равновесие.

— Вярно е. Според мен отскорошната ти порядъчност го дразни. Той не обича адвокати.

— Да, предпочита контрабандисти, убийци и всякаква такава измет.

— Измет. — Ноуа изпита наслада от израза. — Откъде, по дяволите, изкопа тая дума?

— Идва ми на ум всеки път, когато се сетя за Сет.

— Следващия път, когато го видиш, трябва да му я кажеш.

— Нямам желание да го виждам. По дяволите. Дори нямам представа как бих могъл да вляза във връзка с него.

— Потърси го в Южна Америка.

— Много ти благодаря за точните координати.

— Хотелът на Педро Естебан във Венга, Колумбия. Остави съобщение за Мануел Карера. Предай му, че моментът е дошъл. Намери Сет заради мен, Тони. Колкото се може по-бързо.

— Ще се опитам — изрече той неохотно. — Не ми позволяваш да ти помогна, а странното е, че нямаш нищо против да ангажираш него.

— Това е в неговата област, той притежава хъс — усмихна се сухо. — Не е адвокат.

— Негодник такъв. — Тони се спря до вратата и хвърли поглед към досието върху бюрото на Ноуа. — Много си се загрижил да ме държиш вън от опасността. А Кейт Денби?

Лицето на Ноуа стана непроницаемо.

— Не мога да си позволя да се тревожа за нея. Тя ще трябва да се възползва от дадената й възможност.

— Защо?

— Имам нужда от нея — каза откровено Ноуа.

 

 

След като Тони си тръгна, Ноуа затвори досието на Кейт Денби. Не искаше да среща погледа й от снимката. През последните няколко седмици това лице му бе станало много близко. Тя му беше станала близка.

А това не биваше да става. Беше грешка.

Когато най-накрая успее да я убеди да се присъедини към лагера му, ще трябва да си наложи да се държи на разстояние от нея. Съвсем не лека задача, като се има предвид, че им предстои да работят заедно, но познаваше себе си твърде добре. Нямаше да й позволи да се доближи до него, нямаше да й позволи да се сприятели с него. Ако започнеше да се тревожи за Кейт Денби, щеше да изложи RU2 на опасност, а това в никакъв случай не трябваше да се случва. Нужно му бе да може да я използва и да не се безпокои за последиците.

А последиците вече започваха да се появяват на хоризонта. Можеше да отдалечи Огдън за известно време, но той действаше като племе индианци, обградили влак. Рано или късно щеше неочаквано да го нападне.

През това време трябваше да седи на едно място и да го наблюдава как приближава. Да чака, вместо да напада. Да се пази, вместо да се втурне напред и да се хванат за гушите.

Изправи се, тръгна неспокойно към прозореца и се загледа към фабриката. В този съботен следобед там нямаше почти никой. Само работници довършваха скелето на източното крило на завода, където се извършваше по-голямата част от производството. Фармацевтичният завод „Дж. и С.“ беше малък, но проспериращ — фамилен бизнес, започнат от дядо му и доизграден от баща му. Голяма част от служащите, които работеха в тази сграда, бяха тук още когато той беше дете. Тогава той взимаше обяда си и го изяждаше на двора с Поли Макгрегър, който сега ръководеше производството. В този променящ се свят заводът беше неговата здрава основа.

Здравата му основа. Неговите хора.

Обаче RU2 би могло да промени това, както и всичко, което бе важно за него.

Защо ли се бе размислил сега, каза си нетърпеливо. Преди две години беше взел болезненото решение, когато разбра какъв би могъл да бъде потенциалът на RU2.

Нямаше начин да се върне назад. RU2 трябваше да оцелее.

 

 

Неделя, 25-ти април

Южна Америка

 

Сет познаваше миризмата. Тази миризма никога не се забравя.

Проклетият Намирес.

Тръгна с бързи крачки през дъждовната гора към селото. Вече нямаше нужда да внимава дали вдига шум. Особено след като миризмата бе толкова силна.

Никакъв шум не се чуваше откъм селото.

Тела лежаха навсякъде. Мъже, жени, деца, бебета.

Смърт. Кал. Воня от разлагащи се трупове.

По дяволите, дори бебета.

Намирес, лъжлив кучи син.

Жълто-кафяв мелез изпълзя от една колиба и започна да върти опашка, приближи се и подуши бойните ботуши на Сет.

Той се изненада, че Намирес не е заклал и животните.

Кучи син.

 

 

Венга, Колумбия

 

— Куче ли сте си взели, сеньор? — Мануел поклати глава, когато ден по-късно Сет влезе във фоайето на хотела. — Много е мършаво, мога да ви намеря много по-хубаво животно.

— Това ми харесва. — Подаде въжето, с което бе вързал кучето. — Ще можеш ли да го храниш? Намирес в града ли е?

Мануел кимна.

— В задната стая. Сержант Римилон също е тук. В стаята си е. — Подаде на Сет сгънато листче. — Съобщение за вас. Мистър Лински иска веднага да му се обадите.

— По-късно. — Пъхна листчето в джоба на ризата си. — Обади се на полицията и кажи на сержант Римилон да дойде във фоайето. Хеликоптерът да е готов.

— Ще ходите ли някъде?

— Да. — Заобиколи бюрото и отвори вратата към задната стая.

Намирес седеше зад бюрото си. Вдигна очи и се усмихна.

— Дрейкин, всичко се подрежда добре за нас. Ти изпълни обещанието си.

— Но ти не го направи — извади пистолета от кобура си. — Предупредих те. Никакви репресии.

Простреля го точно в средата на челото.

 

 

— Какво ще правим сега? — изкрещя Римилон, опитвайки се да не изостава от Сет, който тичаше към хеликоптера зад хотела. — Трябваше ли да го убиваш?

— Да! — Сет скочи в хеликоптера и пусна кучето на пода. — Освободи хората и се измитай оттук. Съдружниците на Намирес няма да са доволни, че го губят в този момент. Всичко ще се разпадне.

Римилон изруга дълго и цветисто.

— Не биваше да обръщаш внимание на онова, което се е случило в селото. Сега как ще ни платят? Видях, че полицаите ровят из сейфа му.

— Но аз стигнах там пръв. — Сет му хвърли пакет. — Плати на хората, а ти се изпарявай. Напускам Южна Америка за известно време. Ще ти се обадя. — Затвори вратата и хеликоптерът се издигна.

Чак когато стигна до летището на Каракас, отвори листчето, което бе пъхнал в джоба на ризата си. Бе написано само едно изречение и телефонен номер:

Ноуа твърди, че моментът е дошъл.

Това и очакваше да прочете. Ноуа му бе казал, че скоро ще дойде решителният момент. Друга война. На друго място.

По дяволите, вече бе уморен.

Но това щеше да бъде различно. Това бе война на Ноуа, а Ноуа бе един от добрите, беше почтен човек. Може би нямаше да е чак толкова лошо.

Кученцето в краката му проскимтя.

Той погледна надолу и видя, че се е изпишкало на пода. Браво на него. Сигурно се бе изплашило от шума и друсането на хеликоптера. Сет знаеше какво е страх. Свикваш с него, но той никога не те напуска.

Погали кученцето по главата.

— Не се тревожи, скоро ще кацнем. — Не биваше да взима кучето със себе си. Какво, по дяволите, щеше да прави с него? Можеше да го остави на Мануел.

Но той не вярваше на никого. Кученцето беше оцеляло от клането и заслужаваше да живее. Така че не можеше да се отърве от мелеза, а той щеше да му донесе много неприятности.

Това бе най-малката му грижа. Ноуа бе умен, смяташе, че е подготвен, но от Гренада не беше ходил на война. Престанал бе да мисли и действа като войник.

Но това беше негова война. Сет нямаше да дърпа конците в нея. Добре би било да се отпусне и известно време да играе второстепенна роля.

Ако можеше да го направи. Напоследък преживя доста тежки моменти. С всяка измината година нервите му се изостряха все повече, беше напрегнат…

Кученцето се опитваше да се покатери в скута му, но Сет го бутна обратно на пода.

— Извинявай, но ми пречиш. Не би искал да видиш как тази птица ще кацне долу в джунглата. Вече си бил там.

Както и той. Джунгла, пустиня, острови… след време всичко се сливаше в главата му. Всичко, освен хората, но лицата им също избледняваха.

Освен онези на кучи синове като Намирес или на Ноуа от почтените люде.

Морално издигнатият Ноуа и RU2, които може би щяха да пратят всичко по дяволите.