Айрис Йохансен
След полунощ (14)

Тринадесета глава

Когато на следващата сутрин Кейт се размърда, Сет го нямаше в леглото.

— Кафе? — Той влезе в стаята с поднос с две чаши и каничка. Беше бос, без риза. Косата му беше разрошена, от наболата брада лицето му беше по-мургаво. Изглежда ужасно сексапилен, когато би трябвало да бъде скапан, помисли си Кейт. Жена никога не би изглеждала така добре. Той седна на края на леглото. — Поръчах закуска, но им казах да я донесат след час. Може би ще ти трябва време да се пооправиш.

— Благодаря. — Наистина й бе нужно време. Изведнъж се почувства смутена, стана й неудобно. Защо на дневна светлина нещата се променят? С този мъж се бе любила три пъти през нощта. При спомена усети как се разгорещява. Държа се като нимфоманка. Не можеше да му се насити. Дори сега, докато го гледаше, усети…

Дръпна чаршафа нагоре и пое чашата от него.

— Кога стана?

— В шест.

Погледна часовника — беше почти десет часа.

— Какво прави?

— Мислех. — Смъкна чаршафа и я целуна по гърдата. — Чаках.

Сърцето й биеше тежко, ускорено.

— За какво мисли?

— Че когато се събудиш, вероятно ще съжаляваш за случилото се. — Захапа лекичко зърното й. — Чудех се как да те накарам да ме пуснеш да спя в леглото ти.

Тя се размърда, за да не усети как трепери гласът й.

— Това може да ни пречи.

— На теб ти хареса.

— Разбира се, че ми хареса. Ти си много… талантлив.

— Ти също. Боже, какъв талант имаш само. Имах предчувствие, че си много сексуална, но въпреки всичко ме изненада.

— Много отдавна не ми се е случвало нещо подобно.

— Хайде да проверим как си, след като са минали няколко часа. — Взе чашата от ръката й и я сложи на нощното шкафче. — Само като експеримент, нали разбираш.

— Не съм изпила кафето си.

— Ще ти пречи.

— Трябва да поговорим…

— Можем да говорим, докато се занимаваме. — Свали ципа на панталона си и легна в леглото. — По-сговорчива си, когато съм в теб.

Вече беше в нея, движеше се бавно, хипнотизиращо. Прошепна:

— Според мен за теб така ще е по-добре. Няма да си толкова напрегната.

Да не е напрегната ли? Заби нокти в гърба му.

— Всичко ще си бъде както досега. — При всяко движение наблягаше на думите си. — Не сме обвързани. Само спим заедно и правим това. Какво лошо има?

Тя не можа да отговори. Не бе в състояние да мисли. Усещаше грубия джинсов плат, който протриваше бедрата й и Сет, който бе в нея. Прехапа долната си устна, когато ритъмът зачести.

— Хайде — прошепна той. — Ако спя с теб, така по-лесно ще те закрилям.

Тя се засмя отчаяно.

— Теорията ти много куца.

— Е, само си помислих да ти го подскажа като подходяща мярка.

— Твоята мярка и така си е много добра. — Покатери се върху него и му се усмихна. — Наслаждавам се на всеки неин сантиметър.

 

 

— Кафето трябва да е изстинало — каза Кейт, когато мързеливо се протегна над него и взе чашата от нощното шкафче.

— Надявах се, че така ще стане. Затова донесох каничката. Ще ти налея топло.

— Изключително любезен си.

Сет се усмихна.

— Не искам да разваляш доброто си настроение — напълни чашата й и остави каничката. — Как се справям?

Твърде добре, помисли си тя. В момента не беше сигурна дали е Питър Пан или Казанова.

— Наистина си много добър.

Усмивката му изчезна.

— Снощи не бях решил да те съблазня.

— Значи просто се случи?

Той отново седна на края на леглото.

— Щях да се примиря, ако ти беше казала, че не желаеш. — Направи гримаса. — Сърдиш ли ми се?

Чувстваше се прекалено размекната и доволна, за да се сърди на когото и да било. Зачуди се дали усилията му през последния час не бяха с такава цел. Може би. Явно, че Питър Пан имаше у себе си нещо от Макиавели.

— Не, не ти се сърдя. — Отпи от кафето, после го погледна в очите. — Освен това не си ме съблазнил. Не бих разрешила на никого да ме съблазни. Така човек губи възможността за избор, а в случая изборът определено беше мой. Ти ми предложи нещо, което аз желаех, и го взех.

Той въздъхна на шега.

— Чувствам се използван.

Кейт едва прикри усмивката си. Негодникът беше невъзможен. Допи кафето си и му подаде чашата.

— Имам нужда от душ. Колко време ни остава до срещата с Мигелин?

— Два часа. Но всеки момент ще донесат закуската. — Той я проследи как става от леглото и тръгва към банята. — Имаш фантастично дупе.

— Благодаря. — Всякакво смущение изчезна, осъзна тя. Не можеше да си спомни някога по-рано да се е чувствала толкова удобно с мъж. Сякаш бяха любовници от години. — Идвам след малко.

— Кейт.

Тя се обърна и го погледна. Беше се облегнал на лакът и й се усмихваше. Кичур тъмна коса бе паднал на челото му и той имаше едновременно палав и сексапилен вид.

— Какво ще кажеш? — попита с очакване. — Искаш ли малко да поиграем на къщичка?

— Може би. — Усмихна му се. Отвътре й идваше. — Определено имаш развлекателни способности.

Той размаха ръка и плесна по леглото.

— Спечелих те.

Тя поклати глава примирено и затвори вратата на банята. В какво се забърка? Никога не бе имала намерение да го прави с него.

Защо да не се възползва от единственото приятно нещо, което можеше да се извлече от това положение? Самият Сет каза, че ще бъдат любовници само за известно време. Предишната нощ тя беше изплашена, преследваше я мисълта за онова чудовище и Сет й помогна да го забрави. Тази сутрин се чувстваше силна, почти нормална, способна да се справи с всичко.

Този подарък дължеше на Сет. Щеше да го пази, докато кошмарът свърши.

 

 

— Какво мислите? — Сенаторът Мигелин тихо попита Кейт. — Правилно ли постъпих?

— Съвсем. — Кейт бе вперила очи към беседката, където Сет бе заобиколен от петима души, които сенаторът бе поканил. Той като че ли ораторстваше. Чудеше се за какво ли им говори. Но каквото и да им разказваше, явно бе занимателно. — Не бихме могли да пожелаем нищо повече. Събрали сте почти всички специализирани здравни групи от Вашингтон. Тук са „Сивите пантери“, Франк Купър, Силия Деладо — президент на Дружеството за борба с рака, Джъстин Звантос от здравната група на гейовете, Пийт Рандъл от Фондацията за борба с множествена склероза. Тук е дори Бил Мандел от Федерацията на лекарствените средства. Поразена съм.

— Направихте им много силно впечатление. — Сенаторът й сипа чаша леден чай. — Бяхте много убедителна.

— Просто им казах истината.

— Но с каква страст само. Нищо не може да замени страстта.

— Но дали е достатъчно? Дали ще ни подкрепят?

— Надявам се.

— Ако те не ни подкрепят, ще се опитате ли да блокирате законопроекта на Лонгуърт?

— За мен това би било равносилно на политическо самоубийство.

— Все пак ще го направите ли?

Той се усмихна.

— Тази ваша страст е направо безжалостна.

— Не бих искала да пострадате.

— Но вие ще пострадате, ако спрат RU2.

— Сигурно. — И замислено поклати глава. — Много е важно, сенаторе.

— Поне сте откровена. — Той сведе очи към чашата, която държеше. — Не ни остава много време. Лонгуърт напира много силно законопроектът му да мине. Има доста хора в Конгреса, които му дължат по нещичко. Той е там отдавна. Аз съм само от осем години.

— Но това е свързано със спасяване на човешкия живот.

— Знаете ли, че през последните дни телефоните на Капитолия загряха от обаждания относно законопроекта.

— В наша полза ли?

Той поклати глава.

— Не, на Лонгуърт.

— По дяволите! — Тя стисна здраво чашата. — Защо не могат да разберат? Ние се опитваме да помогнем на хората.

— Хората повтарят като папагали онова, което чуват толкова често от Огдън и другите фармацевтични гиганти. Онова, което трябва да разберете е, че след настояванията на Лонгуърт и обажданията на избиратели ще трябва да водим люта битка.

— Да водим? — Тя го изгледа внимателно.

Той сви рамене.

— Как мога да остана настрани? Винаги съм искал да се опълча срещу този бърборко.

— Слава богу!

— Утре, когато отида на работа, ще се опитам да отделя законопроекта от пакета за социални грижи. Това поне би ни дало някаква възможност. Имайте предвид, че ще присъствате на много подобни събирания. Ще имам нужда от съществена помощ. — Облегна се на градинския стол. — Затова сега по-добре да почина. Може известно време да не ми се удаде такава възможност. Харесва ли ви тук?

Тя отмести поглед към къщата в стила на Тюдорите, към покритата с каменни плочи тераса, която водеше към хълмисти зелени поляни, към голямата беседка на хълма, забулена от пълзящи рози.

— Прекрасно е. Толкова е спокойно.

— Тъкмо това желаех — спокойствие. Израсъл съм в апартамент в Ню Йорк и от детска възраст трябваше да се боря. Никой не цени спокойствието повече от човек, който никога не го е имал. — Усмихна се. — После изведнъж се появявате вие и отново ме хвърляте в битка.

— Не обвинявайте мен. Мисля, че бихте ни подкрепили дори да не се бях опитала да ви убеждавам.

— Може би — отмести очи към беседката. — Този млад човек е забележителен. Знаете ли, че той ме накара да уредя ФБР да ви закриля, когато имате обществени изяви тук, във Вашингтон?

— Не, не знаех. Но това не ме изненадва.

— Преди да се срещна с вас поисках справка за двама ви, неговата дори и не намекваше за подобно нещо.

— За кое?

— Много е очарователен.

— Вярно е.

— Тези хора, с които разговаря, са му в кърпа вързани, а това никак не е лесно, уверявам ви. — После добави замислено: — Преди си поговорихме малко и той ми се стори доста твърд, тогава забелязах това негово качество. Подобно съчетание направо е уникално. Би могъл да бъде и много опасен.

— Не и за нас.

— Признавам, че имах някои съмнения относно Дрейкин във връзка с RU2. — Обърна се към Кейт. — Вероятно и вие сте ги имала?

— Да.

— Но сте сигурна в неговата стабилност?

Сет беше стабилен колкото вятъра.

— Доволна съм от всичко, което върши за RU2.

Сенаторът искрено се разсмя.

— Добре го извъртяхте. Май засега само това можем да искаме от него.

Тя кимна.

— Само това ни интересува.

 

 

— За какво им говореше в беседката? — попита Кейт, докато лимузината на сенатора ги връщаше в хотела.

Сет разсеяно повдигна рамене.

— За това и онова. Разказвах им интересни моменти от тъмното си минало и след това им подхвърлях по нещо за RU2, което ги интересуваше. Така ме слушаха спокойно и с интерес. — Замълча. — Трябва да ти призная, че тази сутрин, докато спеше, замислях не само как да те съблазня. Позвъних на Кендоу и той направи някои справки. Емили Сантос е една от ранните жертви на Ишмару. Убита е преди дванайсетина години. Била е руса, дребна и е имала много бавна смърт. Извадила е касапски нож на този негодник. Останал му е белег на врата от нея.

— Кендоу откъде знае? От този Хименес ли?

— Не, поровил се е във файловете си, когато започнах да търся Ишмару. — Направи кратка пауза. — Неотдавна Хименес е бил намерен убит.

Нямаше нужда да пита как е умрял. Отново Ишмару.

— Значи той мисли, че аз съм един вид превъплъщение на тази Емили Сантос.

— Така излиза.

Тази информация тя зарови някъде дълбоко в съзнанието си, защото точно в този момент не искаше да мисли за Ишмару. Денят беше успешен за тях и не желаеше да губи чувството си за увереност. Смени темата.

— Сенаторът каза, че си забележителен.

— Дяволски прав е. Ти съмняваше ли се?

— Не, само се чудех къде си се научил така добре да се справяш с хора.

— Сменил съм дванайсет семейства на осиновители. Трябваше ми известен период, за да се осъзная. Но на последното място останах четири години.

— Сирак ли си бил?

— Не точно. Баща ми избягал от майка ми, когато съм се родил. Останал съм при майка ми две години.

— Тя изоставила ли те е?

— Отнели й майчинските права, след като социалният работник открил, че ме е оставила сам почти три дни.

— Ужасно — прошепна тя.

— Да, може би. Стават такива неща.

— Не би трябвало да се случват на деца.

— Но стават.

Дванайсет осиновители. Какво ли е за дете да бъде подхвърляно от едно семейство на друго и после непрекъснато да се отказват от него? Нищо чудно, че му е трудно да се установи на едно място.

Той се усмихна.

— Не се ужасявай толкова. Може би ми е било по-добре при тези осиновители. Поне съм имал какво да ям.

— Научил си се и да се оправяш с хора.

— Понякога се оправяш. Друг път просто се отърваваш от тях.

— Сутринта с мен оправяше ли се?

— Постарах се да дам най-доброто от себе си. — Взе ръката й и я поднесе към устните си. — Но с теб не е лесно. Ти ми позволяваш да се доближа до теб, после се отдръпваш. — Близна дланта й. — Трябва да поработя по този въпрос.

— Няма нужда да правиш нищо.

— Вярно, изборът е мой. — Вплете пръсти в нейните. — Никога не съм имал нищо против да поработя над това, което желая. Така удоволствието е по-голямо.

— Кажи ми под „справяне“ манипулиране ли имаш предвид?

Усмивката му изчезна.

— В никакъв случай. Не и в този случай. Дори и да ми позволиш, никога не бих те манипулирал. Не смяташ ли, че се отнасям честно с теб?

Постъпвал е честно. Съблазни я, склони я, убеди я, но в същото време беше абсолютно честен относно онова, което вършеше. Трудно й бе да се противопостави, тъй като бе напълно открит.

— Да, честен си.

— Тогава няма защо да се тревожиш. Достатъчно умна си, за да разбереш дали се преструвам.

Въпреки хормоните, помисли си тя. Осъзна, че й е трудно да отделя физическото от рационалното.

— Сенаторът беше прав, ти си опасен човек.

— Да, но това ти харесва у мен. Също както онези хора в беседката. Вълнуваш се, когато пристъпваш в тъмното. — Усмихна й се палаво. — Искаш ли наистина да се доближиш до мен?

Тя го изгледа подозрително.

— Правила ли си го някога на задната седалка на лимузина?

Очите й се разшириха от изумление.

— Не, и нямам намерение да го правя сега.

Той въздъхна.

— Така и предполагах, че още не си готова за това. Е, нищо, може би сенаторът ще ни отстъпи колата си някой друг път. Нали ще работим заедно с него.

 

 

Странно колко бързо може да свикнеш да лежиш гола в прегръдките на мъж, помисли си Кейт лениво, докато слушаше ритмичните удари на сърцето на Сет под ухото си. Понякога бе изключително възбуждащо, друг път, като този, беше само успокоително и приятно.

— Събуди се — прошепна Сет. — Искам да си налея вода, от секса много ожаднява човек.

Тя неохотно се отдръпна, чу го как пуска водата в банята, после излезе оттам с чаша в ръка.

— Винаги след това пиеш вода. Странно.

— Едно време пушех, но когато оставих цигарите, трябваше да си намеря някакъв заместител.

— Кога прекъсна?

— Преди пет години — бавно допи водата и остави чашата върху нощното шкафче. — В моята професия има прекалено много начини да умреш, така че не е нужно да се самоубиваш.

Кейт се сви до него, когато Сет отново легна.

— Казвал ли съм ти колко обичам да се гушиш така до мен? — Зави и двамата с одеялата. — Също като кученце с любимия си кокал.

— Това шега ли беше? — лекичко го ухапа по рамото.

— Е, трябва да призная, че си моето любимо…

Кученце. Това й напомни нещо.

— Как е твоето кученце?

— Добре. Миналата седмица се обадих в центъра по карантина. Казаха ми, че наддава. То бе почти умряло от глад, когато го взех от онова село.

— Какво село?

Сет мълча толкова дълго, че си помисли, че няма да й отговори.

— Едно село. Не знам дори дали има име.

— Какво си правил там?

— Един от моите хора ми се обади и аз отидох да проверя.

— Там видя кученцето и го хареса, така ли?

— Да, единствено то беше оцеляло. Обичам съществата, които оцеляват.

— Оцеляло ли?

Той я целуна леко по носа.

— Виж какво, няма да искаш да чуеш тази история.

— Така ли? — Изведнъж осъзна, че иска да чуе историята, ако по този начин щеше да опознае по-добре Сет. — Защо кученцето беше оцеляло?

Той сви рамене.

— Всички в селото бяха изклани. — Погледна я. — Видя ли, казах ти, че не е за теб.

— Кой го бе извършил?

— Хосе Намирес. Искаше да контролира своята малка част от света и ме нае да му помагам. Положението не беше сложно. Единствената пречка бе местният наркобарон Педро Ардален. Действаше като феодал, имаше си и армия. Нужни ни бяха три месеца, за да ги прочистим. Селяните бяха толкова наплашени, че не смееха да отказват на Ардален, когато влизал в селото и искал убежище.

— И после?

— Намирес не беше доволен, когато спечели. Искаше да раздава правосъдие. Когато ме нае му казах, че не бива да има репресии.

— Въпреки всичко го направи.

— Направи го. — Целуна я по бузата и прошепна: — Затова го застрелях.

Тя застина.

— Ей така?

— Точно така. — Изгледа я. В тъмната стая тя забеляза хладните проблясъци на светлите му очи. — Сега доволна ли си? Мислиш ли, че сега ме познаваш по-добре? Нали това искаше?

— Да.

— Не ти хареса това, което чу. Е, такъв съм, Кейт. Не мога да те лъжа. Ако не искаш да чуеш неприятни истини, не ми задавай въпроси.

— Сигурно няма.

Тревожно мълчание се настани между тях.

— Искаш ли да те оставя сама? — попита Сет.

— Не.

— Добре — привлече я към себе си. — Би трябвало да те съблазня и да ме накараш да остана, но съм направо изтощен. Взе ми здравето.

— Не забелязвам такива признаци.

— Боях се, че ще загубя ореола си на мъжкар. Ти си много критична.

Неприятното й усещане се изпари. Онзи, другият Сет изчезна и тя щеше да го държи на разстояние. Между двамата съществуваше дълбока пропаст, но докато не проявява любопитство и не разпитва, можеше да задържи при себе си този Сет.

Нямаше нужда да приема онзи, мрачния Сет.

 

 

Получи пакета на другия ден. Портиерът го донесе в апартамента след закуска. Имаше големината на кутия за риза, беше обвит в хартия на червени и бели райета, обсипани със златни звезди. Ярки звезди като за тържество. Отвори кутията. Детско горнище за бейзбол. Имаше и бележка.

Размерът точен ли е, Емили?

Тя изхълца.

— Това не означава нищо — каза Сет. — Не може да знае къде е Джошуа. Знае, че си ранима за всичко, свързано със сина ти. Опитва се да те сплаши.

— Успява. — Затвори очи. Моля те, Господи, пази Джошуа. Не позволявай той да се приближи до него. — Обади се. Искам да се уверя.

Тя впи пръсти във фланелката, докато Сет говореше по телефона.

След малко той кимна и затвори.

— Блъф. Филис и Джошуа са наред.

Пръстите й се отпуснаха. В безопасност са. Но докога? Не обърна внимание, че Сет отново говореше по телефона.

— Пакетчето се е появило на бюрото на портиера, адресирано до теб. Няма начин да разберем как е дошло.

Тя и не мислеше, че би могло.

— Винаги можем да заминем за Амстердам — подхвърли тихо Сет.

В душата й се появи надежда, после замря.

— Това не би могло да го спре. Той би ни последвал навсякъде. Докато аз съм открита мишена, вниманието му ще е насочено към мен, а не към Джошуа. — Хвърли кутията в кошчето за отпадъци. Дано казваше истината.

 

 

На следващия ден пристигна друга кутия. В нея имаше бейзболна шапка.

Този път в бележката пишеше: Търся го, Емили.

Два дни по-късно пакетът беше дълъг, цилиндричен.

Бейзболна бухалка, а на дървената дръжка бе прогорен надписът:

Джошуа.

Приближавам се.

— Ще се обадя на портиера да задържа всякакви пакети — каза Сет. — Сам ще ги взимам оттам.

— Недей. — Внимателно остави бухалката на масичката до вратата. Забеляза, че ръцете й леко трепереха. Странно. Струваше й се, че се разпада.

— Какво искаш да кажеш? — попита рязко Сет. — Виж се, това те убива. Още от първото пакетче не си на себе си.

— Ще разбере, когато престана да ги отварям.

— Той не може да чете мисли.

— Ще разбере. — Имаше чувството, че той знае и кога поема дъх. — Наслаждава се на реакцията ми от тях.

— Но аз не се наслаждавам.

— Ако е доволен от заплахите си, може би ще престане. — И тръгна с тежки стъпки към спалнята. Не мисли за това, изхвърли го от главата си. Ще излезеш от това състояние. — Трябва да се облека. Мигелин ми е организирал някакъв обяд.

— Не може да продължава повече, Кейт. Не можеш да караш все така.

— Мога. Мога да направя всичко, което трябва, за да запазя сина си жив.

 

 

— Получихме изявление от Лайла Робинс. — Блаунт сложи документа върху бюрото на Огдън. — Но ни коства цяло състояние. — Седна на стола пред бюрото. — Ще ни струва още повече, ако искате да се възбуди процес и тя да бъде свидетелка.

— Ще се тревожим за това по-късно. Това може би ще бъде достатъчно, за да го дадем на медиите. Какви подробности съобщава тя?

Блаунт скептично сви рамене.

— Преди три години Лайла Робинс е била медицинска сестра в болницата „Кенебрук“ в Дандридж. Бащата на Кейт Денби е бил приет от дъщеря си през септември. Имал е рак и е бил в последен стадий. Робинс твърди, че Кейт Денби е била много разстроена. Чула как бащата молел дъщеря си да му даде по-голяма доза морфин. По-късно го преместили в частна болница и два дни по-късно починал.

— И тя смята, че Денби го е направила, така ли? Някакви доказателства?

— Никакви. Макар да твърди, че всеки в „Кенебрук“ ще свидетелства, че бащата съвсем не е бил умиращ.

— Много добре — каза Огдън. — Ще я сметнат за умопобъркана, която е убила собствения си баща.

— Или отчаяна — каза Блаунт. — В някои среди убийство от жалост би събудило известно съчувствие.

— Глупости. Никой няма да повярва на жена, която прикрива убийство в продължение на три години. Имало ли е аутопсия?

Блаунт поклати глава.

— Денби е била приходящ лекар и самата тя е подписала смъртния акт. Бил е кремиран.

— Много удобно. Защо медицинската сестра не е проговорила по-рано?

— Казва, че се случва от състрадание лекари да слагат край на живота на пациенти в последния стадий на болестта. Обикновено целият персонал си затваря очите. Едва когато прочела за убийството на полицая, тя се сетила за бащата на Денби. Щом нашият човек се появил на сцената, тя решила да спечели някой лев.

— Всичко това са приказки. Може да изнесе бельото й на показ, но не е достатъчно, за да бъде истински ценно. Как се казва тази частна болница, в която го е прехвърлила?

— „Пайнбридж“.

— Оттам какво открихте?

— Нищо. Предположих, че твърдението на Робинс ще бъде достатъчно. Нашият човек прекалено се набиваше в очите.

Огдън се смръщи.

— Е, не е достатъчно. Трябва да направим така, че Денби да бъде напълно дискредитирана. Сега, след като се е свързала с Мигелин, стана голяма досада. За две седмици успя да даде две големи интервюта по телевизията, а онзи негодник Мигелин е сполучил да откъсне законопроекта от пакета за социални помощи. Как успяват, по дяволите?

— Дали не се дължи на Дрейкин?

— Не бъди глупав. Този човек практически е престъпник и скоро в осем списания ще излязат статии за неговото минало.

— Явно е достатъчно безотговорен, за да подплаши много хора — изрече тихо Блаунт. Голям интерес предизвика у него досието, което Огдън нареди да се направи на Дрейкин. Може би той ще бъде ключът, благодарение на който ще се отвори сандъкът със съкровища. Слава богу, Огдън не можеше да го подуши. — Сигурен съм, че застоят е само временен. В такъв случай да изпратя ли някого в „Пайнбридж“?

— Вече го казах, не разбра ли?

— Само потвърждавам. Искам да бъда сигурен, че не съм ви разбрал погрешно. — Усмихна се. — Всъщност знаех си, че такова ще бъде решението ви и вече знам кого да изпратя.

 

 

— Не — каза Ишмару. — Още не съм готов.

— Какво искаш да кажеш? Нали точно това искаше?

Блаунт не можеше да го разбере. През последните дни Ишмару наблюдаваше как Кейт ходи из града. Тя страдаше. Той искаше тя все по-дълбоко да страда. Отсега нататък всяка крачка трябваше да бъде внимателно премислена, за да се получи силен ефект.

— Реших да направя онова, което искаш от мен. Може да съвпадне с плановете ми. — Замълча. — Ако откриеш къде е синът й.

— Казах ти, че не можем да го намерим.

— Не сте опитвали достатъчно упорито. Сложете подслушвателно устройство в стаята им.

— Опитахме. Дрейкин е много печен.

— Тогава на телефона.

— Използват цифрови. Ще ни е нужна огромна апаратура, за да свършим тази работа, а Огдън няма да го одобри, след като вече се показаха пред обществеността.

— Намери начин да го заобиколиш.

— Освен това хотелът е небостъргач. Обхватът няма да бъде…

— Искам да знам къде е момчето.

Блаунт въздъхна.

— Ще направя каквото мога.

— Не каквото можеш. Намери го.

 

 

Всичко вървеше добре, помисли си Кейт, докато наблюдаваше сенатора Мигелин да поднася кафе на колежката си от Айова и да я омайва с очарованието си. В това отношение го биваше.

Както и Сет. Хвърли поглед към края на терасата, където той стоеше заедно с няколко членове на Сената. Тези следобеди в извънградската къща на Мигелин станаха обичайни, а Сет и Мигелин извличаха най-голяма полза от тях. Да можеше да каже същото и за себе си, помисли си тя, укорявайки се. Беше прекалено пряма и нетърпелива. Разбра, че най-добре беше, когато отговаряше на въпроси за RU2, а иначе си мълчеше. Особено напоследък, когато откри, че едва я свърта на едно място.

Мигелин я погледна и се усмихна.

Той нямаше нужда от нея.

Не, беше оставил колежката си и вървеше към Кейт. Тя се смръщи.

— Да не би да има нещо?

— Не знам. Има ли? Изглеждате малко… разтревожена.

— Нищо ми няма.

Той я изгледа загрижено.

— Сигурна ли сте?

Не бе сигурна в нищо, освен че трябваше да издържи този ден. Сутринта не получи пакетче и не знаеше дали това бе добре или не. Кимна.

— Благодаря ви за вниманието. Вече можете да се върнете при колежката си.

Сенаторът обхвана с поглед гостите.

— Имам нужда от отдих, тъй като се опитвах да вразумя тази жена. Трудно е да се работи с членове на Конгреса, които са за първа година. Още не са се научили, че в тая игра трябва да има компромиси.

— Вие не правите компромиси.

— Иска ми се да можех да кажа, че е вярно. Но поне по важните въпроси се опитвам да не ги правя.

— Привлякохте ли още някои гласове към себе си?

— Да, тази седмица спечелих Уайлър и Дебрък. — Нежно положи ръка върху рамото й. — Още не е съвсем сигурно, но се справяме все по-добре.

Тя му се усмихна.

— Казах същото на Сет.

— Във всеки случай той много добре си върши работата. — Стисна окуражаващо рамото й. — Сега да вървя и да довърша моята.

— Кога трябва да се гласува законопроектът?

— Другата седмица. Освен ако отново успеем да го отложим.

Следващата седмица. Обзе я ужас. Толкова скоро. Лонгуърт работеше тъй бързо, както и те. Предстоеше им още много работа, преди да дойде гласуването.

 

 

— Знаеш ли, че ще гласуват законопроекта другата седмица? — попита Кейт, когато двамата със Сет се събраха.

Сет потвърди.

— Мигелин ми каза.

— Как можеш да си толкова спокоен? Прекалено скоро е.

— Мигелин може да успее да го отложи, много е популярен. Дори политическите му противници го харесват и го уважават.

Как двамата можеха да помогнат? Мигелин беше земен човек като Ейбрахам Линкълн и същевременно притежаваше изискаността на Джон Кенеди.

— Може би не биваше да го въвличаме в това. Той каза, че може да навреди на кариерата му.

— Съжаляваш ли?

— Не, RU2 го заслужава. Може би не съм толкова твърда, колкото Ноуа.

— Твърда си. — Погали я по бузата. — Дръж се още един час и после може да се върнем в хотела. — Обърна се и прекоси терасата, за да стигне до Мигелин.

Дръж се. Усмихвай се. Говори им. Не мисли за пакетчето, което може би те очаква в хотела.

— Търсят ви по телефона, доктор Денби. — Прислужникът на Мигелин Джоузеф се беше приближил и й носеше апарата.

Тя застина. Би могъл да е Тони. Или Мерил Кимбро. Тя често им се обаждаше. Нямаше защо да е…

— Открих го, Емили — каза Ишмару.

Нещо изпука и връзката прекъсна.

Тя изпадна в ужас. Беше лъжа. Искаше само да я изплаши, да я изтезава.

— Господинът каза да ви предам, че във фоайето е оставено пакетче — каза Джоузеф. — Да го донеса ли? — Не дочака отговора й, а бързо се отдалечи.

Сет. Искаше да изкрещи името му. Ела. Помогни ми. Кажи, че отново ме лъже.

Той продължаваше да говори с Мигелин. Тя трябваше да отиде при него. Тръгна по терасата.

Джоузеф вървеше към нея, усмихваше се и й носеше пакетче. Обвито с хартия на бели и червени райета, обсипани със златни звезди.

Кейт се закова на място и се взря в него. Не чуваше нищо. Като че ли всичко около нея започна бавно да се движи. Джоузеф продължаваше да се усмихва, когато й го подаде.

Сет бе вдигнал глава и я гледаше. Видя как очите му се разшириха, когато забеляза кутията. Тръгна към нея.

— Кейт, недей…

Не чу нищо повече. Кутията. Трябваше да я отвори. Отвори капака.

Коса. Кръв. Мека, копринена кестенява коса. Зализан кичур.

Джошуа.

Сломена от мъка, потъна в мрак.

 

 

— Свести се, по дяволите!

Сет. Гласът му звучеше остро, заповеднически.

— Кейт! Събуди се! — Тонът му беше толкова настоятелен, че тя отвори очи. Лицето му бе изкривено от мъка, очите му блестяха. Нещо не бе наред. Той страдаше. Трябваше да се опита да…

— Джошуа.

Стисна силно очи, още по-силно. Не обръщай внимание на никого.

— Кейт, не е бил той.

Лъжеше я. Нали видя…

— Не е бил Джошуа. Заклевам ти се. — Подаде й телефона. — Джошуа. Говори с него. — Поднесе телефона до ухото й. — Добре, не говори, слушай.

— Мамо, какво има? Сет каза, че не ти е добре.

Гласът на Джошуа. Истинско чудо.

— Джошуа? — прошепна изнурено.

— Мамо, плашиш ме. Гласът ти звучи много особено. Какво се е случило?

Тя преглътна.

— Нищо. Просто ми е мъчно за теб. Добре ли си?

— Разбира се. Само че ми е скучно. Кога ще си тръгнем оттук?

— Надявам се скоро. — Сълзи се стичаха по лицето й, гласът й звучеше плътно. Не бе в състояние да говори повече. Подаде телефона на Сет.

Чу го да разговаря с Джошуа и след малко затвори.

— Убеди ли се?

Тя кимна.

— Не можах да повярвам…

— Ш-т. Спокойно.

Тя се огледа в полутъмната спалня.

— Къде сме?

— Все още в къщата на Мигелин. Четири часа бе в безсъзнание.

— Този ужасен…

— Не мисли за него.

— Зализаният перчем. Джошуа има…

— Знам. Това дете е било по-малко, но косата е много подобна. — Тонът му стана суров. — Проклет да е.

— Убил е някое малко момченце само за да ми направи този номер? — Трудно й бе да повярва, че съществува подобно зло. Не, не й беше трудно, когато знаеше какъв е Ишмару.

— Може ли да те оставя сама за малко? Мигелин е долу с полицията и искат изявление. Опитва се да ги държи настрани от теб. Мога да отида вместо теб.

— Добре съм. Благодаря ти.

Той леко я целуна и се изправи.

— Няма да се бавя. Опитай се да дремнеш.

Не беше проблем, помисли си тя сънливо. Чувстваше се сякаш някой я бе ударил по главата. Освен това, ако беше будна, трябваше да мисли за онази кутия и мъката на родителите на това момче. Все още не бе в състояние да го направи. По-добре да лежи тук и да си представя как двамата с Джошуа играят бейзбол в задния двор. Беше хубаво, но толкова отдавна.

Джошуа…

 

 

Кейт продължаваше да спи, когато Сет се върна два часа по-късно. Имаше нужда от него — помисли си той. Бавно се доближи и се взря в нея. Напрежението и страхът все още си личаха в израза й и той осъзна, че никога не я бе виждал напълно спокойна. Нищо чудно. Още от първата им среща времето, което прекарваха заедно, бе изпълнено със заплахи и тревоги.

Потисна вълната на нежност, която усети, и тръгна към прозореца. Не го искаше. Не искаше тази мъка и безпокойства, не му трябваше нежността. В никакъв случай не желаеше оковаващите вериги, които те носеха със себе си.

Грешката беше негова. Още от самото начало знаеше, че тя щеше да означава много за него и въпреки всичко се впусна напред. Никога не бе обръщал внимание, че тя не желае да бъдат нещо повече от онова, което бяха.

Грабни момента. Да, точно така. А какво щеше да прави сега?

Щеше да престане да се рови в душата си и да се върне към основната си цел — да внимава да не й се случи нищо, помисли си с нетърпение. Нещо в цялата тази работа го гнетеше. Решавайки да повярва на интуицията си, както се бе научил да го прави много отдавна, тръгна към вратата. Щеше да слезе и да поговори с Джоузеф, преди да отведе Кейт в хотела.

Отново погледна към нея, когато стигна до вратата, и отново усети горчиво-сладката вълна от нежност.

Спи добре и се оправяй, Кейт.