Айрис Йохансен
След полунощ (8)

Седма глава

Въздухът беше хладен и изпълнен с горски аромат, когато Кейт отвори вратата и пристъпи на площадката, след като сложи Джошуа да спи.

Ноуа се обърна към нея.

— Джошуа заспа ли?

Кейт поклати глава.

— Ще му трябва известно време. — Погледна го. — Голям номер направи с него, като му разказа за приятеля си Сет.

— Всичко това е вярно. Няма повече да те лъжа, Кейт.

— Филис казва, че всеки лъже, стига залогът да е достатъчно висок. Това не те извинява, нито пък онова, което направи, става по-лесно смилаемо за мен. — Изгледа го напрегнато. — Как би постъпил, ако си тръгна в този момент?

— Ще се опитам да те спра по всякакъв възможен начин. Но аз не съм Огдън. Не бих направил нищо лошо на теб или на семейството ти. Ако никак не мога да те убедя, ще се опитам да се справя и без теб. — И продължи: — Надявам се да останеш жива и здрава, докато успея да го патентовам.

Тя му повярва.

— Филис твърди, че се отнасяш към RU2 като към свое дете.

— Може би, вече не знам. В началото това бе една егоистична история, после се превърна в божествена мисия, после в нещо друго. Ако е мое дете, то вече е убило деветдесет и девет човешки същества. Очаквах да има борба, но не и това. — Замълча. — Но цената вече е твърде висока, за да спра. Не мога да оставя въпроса така, сякаш всички тези хора са умрели за нищо. Трябва да опитам. Ще се опиташ ли заедно с мен?

Младата жена не му отговори направо.

— Кой е Сет Дрейкин?

— Приятел. Служихме заедно.

— Приятел, който може да улучи волско око от деветстотин и петдесет метра?

— Не се опитвам да скрия нищо от теб. Сет има ужасно възпитание и след като ни освободиха от специалните части, той така и не се установи никъде. Бил е всичко — от наемен войник до контрабандист.

— И го оставяш да бди над сина ми?

— При същите обстоятелства бих му поверил да се грижи и за моя син. Джошуа няма да бъде по-сигурен с никой друг, повярвай ми. Той не е такъв, за какъвто го мислиш. Неговият коефициент на интелигентност вероятно е по-висок от моя. Наистина е начетен и умее да се справя с хората по-добре от всички, които познавам.

— Когато не ги убива.

Ноуа свъси вежди.

— Говори с него. Утре ще ви откарам всички до горския дом.

Кейт кимна.

— Но искам да знаеш, че ако преценя, че там обстановката не е подходяща за Джошуа, ти да не ми противоречиш.

— Няма да се споразумеем. Всеки има право да изрази мнението си. — Усмихна се. — Но няма да съм много настоятелен.

Тя откри, че му се усмихва, после й хрумна една мисъл.

— Още нещо. Ако още веднъж кажеш за мен, че съм плашлива или употребиш какъвто и да е унизителен термин, ще те фрасна по главата.

Той потръпна.

— Още докато го изричах, разбрах, че правя грешка.

— Запомни го! Сега искам да видя лабораторията.

Ноуа кимна.

— Както и бележките ти и резултатите от опитите с RU2.

— Сега ли? Няма ли да е по-лесно, ако ти дам компютърния диск?

— Не, ще взема бележките със себе си и ще ги прегледам преди да заспя. — Тръгна към вратата. — Трябва да реша за себе си дали си гений или луд.

— Наистина съм гений — прошепна той. — Не се съмнявай в това.

 

 

Наистина беше гений. Нямаше никакво съмнение в това.

Кейт пъхна и последните страници в куфарчето, които той й беше дал, и го пусна на пода до леглото. Изгаси лампата на нощното шкафче, но сивотата на зората вече осветяваше стаята. Имаше намерение само да прегледа работата на Ноуа, но се увлече и се замисли върху възможностите.

Не, не върху възможностите. За чудесата. Само ако RU2 съществуваше преди три години…

Ноуа вече го е бил разработил и тогава го е изпробвал. Баща й я бе принудил да вземе това ужасно решение.

Преглътна насъбралата се буца в гърлото си. Беше глупаво да мисли за минали неща. Което е минало, е минало.

Гледай напред! Ако работи достатъчно упорито, би могла да направи нещо много по-добро, отколкото някога е мечтала.

Би могла да стане част от чудото.

 

 

Филис, Джошуа и Ноуа вече седяха около барчето за закуска, когато на другата сутрин Кейт влезе в кухнята.

— Добро утро. — Подаде куфарчето на Ноуа. — Благодаря. Интересно четиво.

— Добро утро, мамо. Ноуа каза да те оставим да спиш. Искаш ли палачинки?

— Само портокалов сок. — Сипа си една чаша и седна. — Вие вече привършвате ли?

Джошуа кимна.

— Отиваме до горския дом.

Ноуа се бе намръщил.

— Какво искаш да кажеш с „интересно“?

Беше като малко момченце, което чакаше да го похвалят, след като бе спечелило състезание. Е, нямаше да го получи от нея. Щеше да се държи както възнамеряваше. След като през нощта се потопи в RU2, вече бе достатъчно респектирана от Ноуа. Щеше да й бъде трудно да достигне неговото високо професионално равнище.

— Всъщност много интересно. — Отпи от сока си. — Как спа, Филис?

— Като пън — отговори Филис. — А ти?

— Горе-долу добре. Май чистият въздух ми понася. — Погледна към Ноуа. — Първо ще поговоря със Сет Дрейкин, но мисля, че бихме могли да останем за известно време.

Щастлива усмивка озари лицето на Ноуа.

 

 

— Хубаво е. — Джошуа се провикна от четвъртата площадка на горския дом. — Също като къщичка на дърво. Побързай, мамо.

— Бързам — каза Кейт. — Ако преди това не получа инфаркт. — Погледна назад през рамо към Ноуа. — Не ми каза, че тук има толкова площадки, колкото на паметника на Вашингтон.

— Преувеличаваш — упрекна я Ноуа. — Лесничеят трябва да има поглед отвисоко, за да забелязва горските пожари.

— Ако въобще успея да се изкача, може би няма да мога да сляза — изрече мрачно Филис.

— Здравейте. — Сет Дрейкин се бе облегнал на най-горната площадка, изразът му беше момчешки, изпълнен с нетърпение, както на Джошуа. — Много е приятно, нали?

— Страхотно — каза Джошуа, докато взимаше последните стъпала по две наведнъж. — Докъде може да се види оттук?

— На около петдесет километра. Радвам се, че отново се виждаме, Джошуа. — Подаде му бинокъла, който държеше в ръце. — На север ще видиш голямо езеро.

Джошуа се смръщи.

— Къде?

— Ето, чакай да фокусирам. — Приклекна до него и му нагласи бинокъла. — Сега виждаш ли?

Джошуа кимна.

— Велико, виждам дори една птица, кацнала на бор до брега. — Разходи се по платформата и се наведе над парапета с притиснат към очите си бинокъл.

Кейт се готвеше да му каже да се отдръпне оттам, когато Сет бързо се приближи при него.

— Ей, не се надвесвай така. Лайл мрази дърводелската работа, а аз му обещах, че ще се отнасям към парапетите така, сякаш са направени от сламки.

— Съжалявам. — Джошуа отстъпи. — Кой е Лайл? Горският ли?

— Да. — Посочи му на север. — Искаш ли да видиш хижата, в която спахте снощи? Ще ти се стори толкова близо, като че можеш да я докоснеш с ръка. — Усмихна се на Кейт, когато тя стигна до последната площадка. — Снощи заспахте късно.

— И в спалнята ми ли виждате? — попита тя предпазливо.

— Ами… — усмихна се палаво. — Да.

Тя се опита да си спомни къде се съблече предната вечер — в стаята или в банята.

— Но не надничам. Само погледнах и се отдръпнах.

Може би. Усмивката му беше малко пресилено невинна.

— Успя ли да видиш и моята стая? — попита Джошуа.

— Не. Тя сигурно е от другата страна на къщата.

— Може да се разменим с мама и да си сигнализираме.

— Ще го обсъдим. Мисля, че имам по-добра идея. — Сет се обърна и изгледа Филис, която едва изкачваше последните стъпала.

— Аз съм Сет. Вие трябва да сте Филис Денби.

— Вече не съм сигурна — отвърна тя запъхтяно. — Бях, когато започнах да се катеря. Май съм минала в следващия си живот. — Огледа обширното пространство гори и планини в далечината. — Но знаете ли, струва ми се, че си заслужава.

— Това лагерен огън ли е? — попита Ноуа с очи, вперени на север.

— Младоженци — отвърна Сет, — посетих ги в пет часа сутринта, а те дори не ме поканиха на закуска. — Печално погледна към Филис. — Изядох само една купичка корнфлейкс и изпих чаша кафе.

— Звучи ми като добре балансирана диета — отвърна Филис невъзмутимо.

— Каква баба сте? — попита презрително Сет. — Думите ми можеха да ви дадат възможност да предложите домашни сладки и нещо печено за вечеря.

— В пещера ли сте живели през последните трийсет години? — попита Филис.

— От време на време. — Сет й се усмихна. — Добре, заедно ще готвим.

— Или пък ще се редуваме. — Тя също му се усмихна. — Ако Кейт реши да останем.

Сет се обърна към Кейт.

— Нали няма да ме оставите тук самичък? Не съм ви наблюдавал, честна дума.

— Тук ли ще живеем? — попита Джошуа с широко отворени от вълнение очи.

— Вие с баба ти може да останете заедно с господин Дрейкин. Искаш ли?

— Ще бъде страхотно — но веднага се сепна. — Ти няма ли да бъдеш тук?

— Майка ти трябва да работи в лабораторията в хижата, а тук има само една спалня — обясни Сет. — Вие с баба ти ще спите в нея, а аз ще спя на дивана във всекидневната.

Джошуа бавно отстъпи назад.

— Не съм съгласен. Трябва да остана заедно с мама.

— Ще наблюдаваш хижата през бинокъла — подхвърли Ноуа. — Обещавам да се грижа за нея. Знам, че сбърках последния път, но не го правя често.

— Няма да е зле — пристъпи колебливо Джошуа. — Доста добър си с пушката.

— Още не е решено — остави си вратичка Кейт. — Първо трябва да поговоря с господин Дрейкин. Но ако решим, че това е най-доброто, всеки ден ще идвам да те виждам. — После добави: — Ти също можеш да идваш в хижата.

Сет веднага поклати глава.

— Той ще бъде много зает. Обещах на Лайл да наблюдавам гората за пожари и Джошуа ще бъде с мен. Но вие можете да идвате да ни помагате.

— Тук има ли телефон? — попита Джошуа.

Сет кимна.

— Вече съм програмирал номера на хижата.

— Филис? — обърна се Кейт към Филис.

Филис кимна.

— Ще се справя с тях.

Кейт все още се двоумеше.

— Тя още не може да реши, докато не огледа мястото, за да е сигурна, че не е коптор — отгатна Сет. — Ти ще наблюдаваш ли, докато аз разведа вътре майка ти, Джошуа?

— Разбира се. — Вдигна бинокъла към очите си. — Да гледам ли за пушек?

— И за всичко друго, което би представлявало проблем. — Сет отвори вратата на Кейт. — Особено следи онези младоженци. Тази сутрин въобще не поддържаха огъня.

— Не съм сигурна дали искам Джошуа да наблюдава младоженците — подхвърли Кейт полугласно, докато влизаше в горския дом. Беше изненадващо уютен, диванът и фотьойлите бяха тапицирани с джинсов плат. Една част от помещението бе отделено за кухничка, имаше и барче за закуска.

— Вероятно ще получи няколко урока по биология, докато е тук, но младоженците бяха в палатката последния път, когато ги мярнах. — Обърна се към нея и момчешкият му израз изчезна сякаш беше шапка, която свали. — Добре. Имате съмнения относно мен. Хайде, питайте ме каквото пожелаете.

— Ще отговорите ли честно на въпросите ми?

— На повечето.

— Защо Ноуа смята, че Джошуа ще бъде в безопасност при вас?

— Понеже мога да стрелям, много обичам гората, не се доверявам на никого и обещах на Ноуа.

— Хората непрекъснато нарушават обещанията си.

Сет я погледна в очите.

— Лично аз предпочитам да ги спазвам.

— Нещо друго?

— Обичам децата.

Тя го разбра по начина, по който се отнасяше към Джошуа, но усети и детското, което се бе запазило в него. Показа й се в съвсем различна светлина от онази, в която го видя вечерта пред къщата си.

— Петдесет на сто — каза той, сякаш четеше мислите й. — С Джошуа ще се сприятелим, но ще гледам да държа положението под контрол.

— Вие сте казали на Ноуа за Ишмару.

— Това не значи, че сме приятели с него. Познавам много хора. Какво сте казали на Джошуа за Ишмару?

— Истината.

— Казахте ли му, че желаете да е по-далеч от вас, за да бъде в безопасност?

— Не, да не мислите, че съм имала намерение да го плаша до смърт?

— Според мен той повече се плаши на вас да не се случи нещо. — Усмихна се. — Чудесно дете. Умен е.

— Не бих искала да усеща, че има някаква заплаха.

— Ще се опитам, но не мога да ви го обещая. Заслепението може да се окаже риск. — Сет я погледна изпитателно. — Ако ми поверявате Джошуа, той е мой. Няма да идва в хижата, защото тогава няма да има смисъл преместването му тук. Може да го посещавате тук, но винаги ще ме предупреждавате преди това по телефона, за да знам да ви посрещна и да се уверя, че никой не ви следи. Ако аз сметна, че е по-добре да го преместим, ще го преместя. Ще се опитам да ви уведомя, но ако забележа някакъв риск, няма да го направя. Ясно ли е?

— Напълно. — Би трябвало покровителственото му отношение към Джошуа да й подейства неприятно, тъй като беше неин син и отговорността за него беше нейна. Но не й стана неприятно. Усети, че си отдъхва, успокои я цялостната обграждаща стена, която Сет издигаше около Джошуа. — Но той не е ваш, а мой. Ако аз реша, че не се грижите за него както трябва, ще ви бутна от тази скала. Ясно ли е?

Той се усмихна.

— Разбрах. — Махна с ръка към вратата. — Сега по-добре вие идете и кажете на Джошуа, че сте ме одобрили.

— Няма начин да получите одобрението ми, ако му позволявате да наблюдава тези младоженци — каза тя сухо.

 

 

Необходим им беше повече от половин ден, докато Филис и Джошуа разопаковат багажа си и се настанят в горския дом. Слънцето вече преваляше, когато Кейт и Ноуа се върнаха в хижата.

Тя се чувстваше странно изпразнена от съдържание, докато изкачваше стъпалата към площадката.

— Много си мълчалива — отбеляза Ноуа, докато отключваше вратата. — Бъди сигурна, че там ще е добре. Джошуа е щастлив.

— Знам.

— Сет ще се грижи за него.

— Би трябвало.

— Ако си имала съмнения, нямаше да оставиш Джошуа. — Изгледа я внимателно. — Какво има? Искам да направя така, че да се чувстваш удобно.

— Просто ми е мъчно за него — прошепна тя простичко.

— Раздели се с него само преди десет минути. Когато всеки ден ходиш на работа, не го виждаш с часове.

— Значи не постъпвам логично. Това е различно. Чувствам сякаш съм го изпратила в интернат или нещо подобно. Не можеш да ме разбереш.

— Не, не те разбирам. — Прекоси стаята до телефона, поставен на стената в кухнята. — Да видим дали ще мога да се свържа — натисна едно копче. — Когато натиснеш 2, набира се номерът на горския дом. — Започна да говори по телефона. — Сет, дай ми Джошуа. — Подаде й слушалката. — Говори с него.

Тя пое слушалката.

— Какво да кажа? — по детски запита Кейт.

— Каквото искаш. Питай го как е минал първият му ден в интерната. — Заобиколи кухненския бар и влезе в кухнята. — Искаш ли лазаня за вечеря?

— Добре — отвърна тя механично. — Здравей, Джошуа. — Умът й заработи бързо. — Мислех си дали не искаш да имате още един бинокъл…

Остави слушалката десет минути по-късно.

— По-добре ли си? — попита Ноуа.

Наистина се чувстваше по-спокойна. Знаеше, че винаги може да позвъни на Джошуа, разговорът им подсили този факт и чувството й на самота отслабна.

— Да. Как разбра?

— Може би защото съм много умен и усещам нещата. — Вдигна очи от доматения сос, който бъркаше, и се ухили. — Просто познах.

Тя също му се усмихна. С кърпа за чинии, завързана около кръста и с капка доматен сос на брадичката в този момент той съвсем не приличаше на гений.

— Така си помислих. — Тя заобиколи кухненския бар. — С какво да ти помогна?

— Излез от кухнята. Не обичам някой да се върти наоколо, докато готвя.

— Да не би рецептата ти да е тайна?

— По дяволите, да. — Направи гримаса. — Не си ли забелязала? Невероятни тайни рецепти имам. Но обещавам, че това не е ново RU2. Никакви уловки. Само удоволствие от вкуса.

Въпреки шеговития тон, с който изрече последните изречения, тя долови някаква тъга.

— RU2 може да се окаже най-ценното откритие в историята на медицината. Ще спаси живота на хиляди хора.

— То взе почти стотина. — Замълча. — Не, аз ги взех. Аз създадох RU2. Предполагах какво може да последва и все пак продължих. Всичко, което се случва, се трупа на моята глава. — Вдигна тенджерката със соса от огъня. — Както и на твоята, ако ми помогнеш.

Тя го изгледа озадачена.

— Защо чак сега ме предупреждаваш? Ти какво ли не направи, само дето не ме отвлече, за да ме принудиш да работя с теб.

— Просто искам да знаеш, че… По дяволите, не знам. — Уморено сви рамене. — Сигурно се чувствам гузен и искам да се разтоваря до известна степен. Или пък искам да ми кажеш да вървя по дяволите и да си тръгнеш.

— За да тръгнеш после след мен и да ме убеждаваш да се върна.

— Най-вероятно.

— Сигурно. — После бързо продължи: — Затова млъкни. Не приложи хипноза, за да ме накараш да остана. Аз сама взех решението. Можех да си тръгна, но не го направих. — Отиде до шкафа. — Тази идиотска кулинарна твоя тайнственост отнася ли се и до подреждането на масата?

— Не. — Той я наблюдаваше как взима чинии и слаба усмивка озари лицето му. — Значи не успях да те хипнотизирам?

— Съжалявам, не.

— По дяволите. — Той свали сварените макарони от огъня и ги изцеди. — Значи това не ми се удава.

Тя откри, че се усмихва, докато слагаше масата. Осъзна, че започва да се чувства удобно с него. Това не беше блестящият учен, чиято работа я изуми, не беше и безмилостно решителният мъж, който простреля гумата й. Беше човечен, уязвим. Беше същият Ноуа, който седеше в ресторантчето и се усмихваше на келнерката и я накара да се почувства като най-важната личност на света.

Но Кейт не беше Дороти, тя трябваше да живее заедно с Ноуа през следващите седмици. Трябваше да работи с него и да отстоява мнението си.

— Побързай — обади се Ноуа, докато сипваше соса върху макароните. — Ако имаш късмет, ще ти позволя да извадиш хляба с чесън от фурната.

— Това е задача за роб.

— Да.

По дяволите да вървят преградите, които непрекъснато издигаше около себе си. Тя не можеше да работи в атмосфера, в която непрекъснато да е нащрек. Както каза той, бяха заедно в това дело. Нямаше нищо лошо да станат приятели.

— Извади го сам. Аз избирам какво да правя. — Седна зад масата, взе салфетката си и обяви: — Очаквам да ми сервираш.

 

 

Когато се прибра вечерта в стаята си, първото нещо, което видя, бе ветроупорният фенер, поставен на перваза на прозореца й. Беше запален и хвърляше сянка на стената. До него Ноуа бе оставил бележка:

Стаята наистина се вижда от горския дом. Сет каза, че трябва да го палиш всяка вечер и да кажеш на Джошуа, че по този начин му пожелаваш лека нощ.

Усмихна се и леко попипа с пръст стъкления глобус. Много мило от страна на Сет. Той не й направи впечатление на мъж, който се сеща за дребните неща. Почувства се по-спокойна, че е поверила Джошуа на неговите грижи.

Взря се в тъмнината и прошепна: „Може би това все пак ще има успех. Лека нощ, Джошуа“.

 

 

Ноуа едва изчака Кейт да затвори вратата и набра номера на Тони във вилата.

— Време беше — каза кисело Тони. — Помислих, че си се затрил вдън земя.

— Прехвърли ли се на цифрова система?

— Да, още в деня, когато ми поръча.

— Добре. Някой още да е умрял?

— Не. — Замълча. — Какво, по дяволите, стана в Дандридж?

— Нищо добро.

— Бих казал, че подценяваш положението. Тя ли уби полицая?

Ноуа изтръпна.

— Какво?

— Издадена е заповед за арестуването й за убийството на Кейлеб Брънуик. Ти не знаеше ли?

Ноуа тихо изруга.

— Откъде да знам. Това е лудост! — Не е чак такава лудост, осъзна той. Какъв по-добър начин да се извади Кейт от играта като я дискредитират, след като Ишмару не успя да я убие. — Какъв е мотивът?

— Говори се, че е превъртяла след убийството на бившия си съпруг и стоварва всички обвинения върху полицията. Изпратила е писмо до полицейския комисар, в което признава, че е взела един живот заради друг.

— Фалшификация.

— Няколко нейни колеги са свидетелствали, че е страдала от преумора и депресия.

Огдън бе оплел мрежата си и вече я затягаше. За бога, работеше по-бързо, отколкото Ноуа очакваше.

— Лъжи.

— Добре, но по-добре тя да се върне там и да изясни нещата.

Точно такова бе желанието на Огдън. Ако планът бе достатъчно добре скроен, щяха да я задържат. Ако не беше, щяха да я пуснат… за да я довърши Ишмару.

— Какво става с Огдън?

— Барлоу твърди, че вчера се е срещнал с трима високопоставени.

— Кои?

— Успял е да разпознае само един — Кен Брадтън.

— По дяволите!

— А днес е имал среща в едно хотелче в покрайнините на града, където сенатор Лонгуърт се е регистрирал под фалшиво име.

— Сигурен ли е, че е бил Лонгуърт?

— Не е трудно човек да познае Лонгуърт. Той обича славата и е ръководил повече сенатски разследвания от Джо Маккарти. — Тони замълча за миг. — Огдън се е развихрил здравата. Тази вашингтонска връзка не ми харесва. Какво смяташ да правиш?

Не му оставаше голям избор, помисли си Ноуа притеснен. Ръцете му бяха вързани, докато не приключеше работата.

— Изчакай. Наблюдавай. Искам утре да отидеш във Вашингтон. Отседни в някой хотел извън града и не се показвай много. Не искам Огдън да знае, че си в града.

— Искаш да кажеш, че вече мога да сляза от планината ли? — язвително попита Тони. — Мислех да изкарам тук до края на века.

Нямаше друг избор, освен да извади Тони от прикритието. Всичко вървеше главоломно с главата надолу.

— Утре вечер ще ти се обадя на цифровия телефон, за да ми кажеш номера на хотела.

— А Барлоу какво да прави?

— Сега-засега нека да остане в Сиатъл и да държи под око Огдън — нареди Ноуа. — Внимавай, Тони.

— Както винаги — и затвори.

Сега какво? Да каже ли на Кейт за заповедта? Може да успее да я убеди колко е опасно да се върне, но тя инстинктивно щеше да повярва на приятеля си Алън и щеше да се опита да изясни положението. В този случай най-доброто, на което можеха да се надяват, беше да закъснеят с RU2, а най-лошото бе, че щяха да убият Кейт. Не можеше да приеме нито едното, нито другото.

Затова нямаше да съобщи на Кейт.

Каква дълбока дупка копаеше за себе си.

 

 

Сет доволно вдиша чистия, наситен с боров аромат въздух, докато се взираше в тъмнината.

Тук беше хубаво. Е, нищо не е идеално, но той предпочиташе това кътче на Западна Вирджиния пред оная адска дупка Колумбия.

Чуваше потракването на порцелан и шум от течаща вода в къщата, където Филис приготвяше вечерята. Свястна жена. Добро дете. Хубаво място. Би могъл да остане известно време дори след като Ноуа създаде ред в хаоса, който ги заобикаляше. Ноуа винаги успяваше спокойно да моделира ситуациите според собствените си намерения. Не беше като Сет. Той все нямаше търпение. Ако нещата не ставаха достатъчно бързо, както на него му се искаше, той правеше така, че да станат, а последствията не го интересуваха.

После продължаваше напред.

По дяволите, има ли човек, който да иска да стои на едно място? Тази работа беше като всяка друга с разликата, че в случая помагаше на Ноуа. След като всичко свършеше, щеше да го обземе неспокойствие, щеше да му доскучае или нещо друго щеше да се случи, което да го принуди да поеме нанякъде.

Чу, че вратата се отваря, погледна през рамо и видя Джошуа, който излизаше от къщата.

— Здрасти. Хубава вечер, а?

Джошуа се приближи и застана до него.

— Тихо е. — Стисна здраво парапета. — Не очаквах, че ще бъде толкова тихо.

— Всъщност не е тихо. Заслушай се и чуй нощните звуци.

Джошуа нервно стискаше и отпускаше ръце на парапета.

— Да… но е някак самотно. Кара те да… — замълча и се обърна. — Ще обиколя от другата страна, откъдето се вижда хижата. — Тръгна бързо и сви зад ъгъла.

Много скоро. Имаше вид сякаш се опитваше да избяга от нещо. Като всички нас, помисли си Сет. Добре дошъл в света, момче.

Но момчето принадлежеше на него за времето, докато беше там, а бягствата често водят до нещастия. Тъкмо в тихи моменти като този шокът от преместването и травмиращите събития удряше на слабото място.

Последва Джошуа, обаче спря, когато стигна до ъгъла.

Джошуа седеше на площадката, раменете му се тресяха, сълзи се стичаха по лицето му. Беше избягал тук, където никой нямаше да го види, и бе дал воля на мъката си. Сет го разбираше. Никога не бе желал някой да го види, когато плаче.

Дали да остави Джошуа и да влезе вътре?

Може би. Момчето имаше гордост и не би искало някой да разбере. Би приело утеха от майка си или от мъж като Ноуа, а Сет щеше само да го обърка.

Понечи да си тръгне, но се обърна. По дяволите. Вярно, че не беше Ноуа, но момчето страдаше. Щеше да се справи по единствения начин, който знаеше.

 

 

— Тръгвам — съобщи Кейт на Филис по телефона два дни по-късно. — Кажи на Сет. Той ми каза да позвъня, за да знае, когато идвам.

— Той не е тук. Двамата с Джошуа са на маневри.

— Какво?

— Нали ме чу. Предупредих го, че няма да останеш доволна.

— Къде са?

— Близо до езерото, на около петнайсет километра на юг. Той е с пейджъра. Да му звънна ли?

— Не. Тръгвам.

— Нещо неприятно ли? — попита Ноуа.

— Какво те кара да мислиш така? — Тонът й беше съвсем язвителен. — Само защото твоят приятел е завел деветгодишно момче на маневри. Дай ми ключовете от джипа си.

— Ще дойда с теб.

— Стига ми да се справя с един от вас. Дай ми ключовете.

Той сви рамене и й подхвърли връзката ключове.

Десет минути по-късно тя подскачаше по неравния кален път, който водеше към езерото.

Не се виждаха.

Спря джипа и скочи.

— Джошуа!

Никакъв отговор.

Къде, по дяволите, може да са?

— Сет.

Никой не се обади. Ядоса се още повече, защото се разтревожи. Тръгна с бързи крачки към гората.

— Джошуа!

— Време е да отговорим. Тя се тревожи, Джошуа. Никога не бива да се криеш, когато някой се тревожи за теб. — Сет излезе от сенките само на няколко крачки от нея.

— Здрасти, мамо. — Джошуа се мъкнеше след него. — Разбрах, че си ти, преди да извикаш. — Погледна към Сет. — Ти наистина имаш страхотно обоняние. Беше прав. Тя смърди.

— Моля? — попита Кейт хладно.

Сет спокойно поясни:

— Не се обиждай, не ставаше дума за теб. Просто се отнасяше за всички човешки същества.

Джошуа се кикотеше.

— Но ние не смърдим, нали? Вчера не сме се къпали, а тази сутрин се въргаляхме в кал.

— Малко смърдим — каза му Сет. — Нужни са цели два дни на открито, докато изчезне дъхът на цивилизацията.

— За какво говорите? — попита Кейт. — Това да не би да е част от тези глупави маневри?

Усмивката на Джошуа изчезна.

— Сърдиш ли се, мамо?

— Тя не разбира — каза бързо Сет. — Хайде тръгни надолу по пътеката и ме остави да й обясня.

— Не правим нищо лошо, мамо, само сме на маневри.

— Маневрите са военни игри. Знаеш какво е отношението ми към…

— Връщаш се след десет минути и искам да ми кажеш какви миризми си открил. Хайде, мърдай, момче.

Джошуа доволно се ухили и хукна по пътеката.

Тя усети пареща болка, когато го видя да се отдалечава. Държаха я настрана.

— Съжалявам, че не бяхме в горския дом — меко произнесе Сет. — Не ми беше казала, че ще идваш днес.

— Самата аз не знаех до последния момент. — Обърна се и започна атаката. — Маневри ли? Та той е малко момче. Не желая да играе на такива игри.

— Това не е игра. — Вдигна ръка, за да спре възраженията й. — Няма да му дам пушка или мачете. Макар да разбирам, че баща му не е имал никакви задръжки и е научил Джошуа да стреля.

— По мишени. На мен това също не ми харесваше.

— Изненадан съм, че изразяваш несъгласие. — Усмихна се. — Ти също си човек, който се бори. Разбрах го в мига, в който те видях.

— Битките не бива да се водят с оръжия.

— Но така става. Не следиш ли вечерните новини?

— Добре, моят син няма да живее в гето, където ще трябва да се справя със заплахи.

— Вярно, той живее в тих малък квартал, където нищо лошо никога не се е случвало. Но баща му беше убит и той се страхува, че всеки момент и майка му ще бъде убита.

Тя потрепери, сякаш й бе ударил шамар.

— Направих всичко, за да бъде в безопасност.

Сет внимателно я погледна.

— И въпреки всичко нещата се случват. Лошите неща не стават непременно само в гетата. — Изразът му омекна. — Виж какво, аз не възпитавам момчето като командос. Само се опитвам да го накарам да повярва, че може да се справи с онова, което ще му поднесе животът. Точно в този момент той се чувства беззащитен и е ужасно разстроен. Не е успял да ти помогне, когато си имала нужда от него.

— Той е дете.

— С огромно чувство за отговорност. Сигурно се предава генетично. — Замълча. — Снощи плака.

Сърцето й се сви.

— Ти какво направи?

— Не му обърнах внимание. Престорих се, че не съм забелязал. Той не искаше да разбера. Затова и не разбрах. — Поклати глава. — Не съм майка му. Единственият начин, по който можех да го утеша, бе да го освободя от чувството му на безпомощност.

— Трябвало е да бъда там.

— Не бива, ако искаш да го държиш в безопасност. Не исках да те накарам да се чувстваш виновна. Исках само да разбереш, че Джошуа изпитва нужда да се чувства сигурен на мястото си и да се бори с това, което става около него.

— Не и по този начин. Не мога… — замълча, тъй като осъзна, че не разсъждава. Стори й се, че действа импулсивно още откакто започна целият този кошмар, а не можеше да си го позволи, когато се отнасяше до Джошуа. — Един момент — замълча за миг, опитвайки се да проясни мисълта си. — На какво точно го учиш?

— Във всеки случай не на насилие. Да познава гората, да се движи тихо, да свикне да наблюдава така, че да не го виждат.

— Тогава защо казваш, че са маневри?

— Стори ми се логично. Джошуа се чувства като на война.

— Наистина ли? — Кейт бе изумена.

— Виж какво, това е естествено. Никой не може да направи нищо, за да го накара да се чувства по-различно. Твърде е умен. За бога, та той наистина участва във война. Когато му кажеш, че ще се грижиш за него, това няма да го накара да се почувства в по-голяма безопасност. Той се безпокои за теб.

— Би трябвало аз да се грижа за него. Това е мое задължение.

— Наложи се да прехвърлиш правата си. — Погледна я продължително в очите. — Остави ме да си върша работата както аз знам, Кейт.

— Как не. — Въздъхна уморено. — Вероятно си прав. Може би като играете на тези глупави игри, той ще се почувства по-сигурен.

Сет се усмихна.

— Добре, тогава иди и кажи на Джошуа, че не му се сърдиш. — Протегна се към ръката й. — Ако си добра, дори бихме могли да ти позволим да поиграеш с нас.

Кейт се поколеба, после хвана ръката на Сет. Той я поведе надолу по пътеката в посоката, в която бе тръгнал Джошуа.

Почувства се като малко момиченце, както когато баща й я водеше в гората Дженкинс. Ръката на Сет беше здрава, мазолеста… и сигурна. Много странно, че се чувстваше сигурна с човек, чийто занаят бе да причинява смърт. Дали по тази причина Джошуа му вярваше инстинктивно? Би трябвало да се отдръпне от него. Вече не беше малко момиченце. Нямаше нужда някой да я води. Но не искаше да го прави на въпрос.

Той разреши душевния й конфликт, като пусна ръката й.

— Джошуа е точно отпред.

— Откъде знаеш?

— Подуших го. Шампоан „Прел“ и сапун „Дъв“ неволно го издават. — Захили се. — Един ден без душ не е достатъчен.

— Толкова по-добре. Защото казвам на Филис, че трябва да се къпе редовно.

— Разваляш удоволствието от играта.

— Наистина ли можеш да намериш някого по миризмата?

— Разбира се. Както Джошуа каза, имам добро обоняние. Но в гората миризмите, оставени от човека, се усещат още по-силно. Преди да се впусна в битка дори заравям снаряжението си в земята за един ден, за да придобие мирис на земя.

Тя направи гримаса.

— Много приятно.

— Но е по-добре, отколкото човек да умре — подчерта той весело.

Какво ли е да живееш като него, замисли се тя. Животът му, изпълнен със смърт и недоверие, беше толкова опасен, колкото нейният беше стабилен. Стабилен в минало време, помисли си унило. Нищо в живота й вече не беше стабилно.

— Предполагам.

— И аз така си помислих. — Сет й се усмихна. — Да живееш нащрек си има своите преимущества. Винаги се радваш на почивките между ангажиментите. Обзалагам се, че се радвам на живота много повече от теб или Ноуа.

— Като да удряш палеца си с чук, понеже е много приятно, когато спреш ли? — попита тя мило. — Мисля, че това се нарича мазохизъм или казано по-просто пълна глупост.

— Ох! — Той се затича напред и се провикна: — Джошуа, ела да ми помогнеш. Майка ти ме напада.

Джошуа се появи иззад един дъб.

— Още ли е сърдита?

— Не, не съм сърдита — каза Кейт. — Гладна съм. Някой от вас носи ли храна, или бяхте решили да намирате прехраната си из гората?

— Не на това занятие — отвърна Сет. — Раницата ми е долу до езерото. Но Джошуа трябва да заслужи обяда си. Е? Какво помириса?

— Листа. Гниещо дърво. Нещо като джоджен. Лайна. — Обърна се към Кейт. — Не ругая, мамо. Там наистина имаше някакво животно.

— Мисля, че съм те учила и на друга дума за това.

Детето се подсмихна.

— Сет казва, че в гората човек трябва да действа бързо. — Погледна към Сет. — Всичките ли ги изброих?

— Не — отвърна Сет. — Но като начало се справи доста добре. Сега иди до езерото и донеси раницата ми, за да нахраним майка ти. След като се наобядваме, ще отидем да намерим купчинката и ще научиш какво животно я е направило.

— Разбрано. — Джошуа се спусна по пътеката с пълна скорост.

— Седни. — Сет й посочи тревата под дървото, откъдето се появи Джошуа. — Изглеждаш уморена.

— Не съм уморена, вървях около четиристотин метра. Не съм чак толкова неиздръжлива.

— Добре, не си уморена, напрегната си. Сигурно поради това, че използваш всички тези мозъчни клетки. — Той седна и опъна краката си напред. — Трябва да последваш примера ми. — Облегна се на дървото и затвори очи. — Никога не мисли, когато можеш да използваш сетивата си.

— Затова ли си постигнал такъв успех в живота си?

— Да. — Отвори едното си око. — Обиждаш ли ме?

— Да. — Отпусна се до него. — Не че на теб ти прави впечатление.

Той се прозина.

— Прави ми. Но ти прощавам.

— Благодаря. — Замълча. — Безопасно ли е да пуснеш Джошуа сам?

— Да.

— Предполагам, че би подушил някого, Тарзане?

— Или бих го чул.

— Дори Ишмару? — Тя потръпна. — Той се смята за индиански воин.

— Не само това. Той е индианец от магазина. Сам се е произвел за такъв. Мирише на лосион „Менен“, на тамян и на сусам.

— Успя да го усетиш за краткото време, докато бе коленичил до него?

— Просто ми направи впечатление. Когато се сблъскаш с толкова странен тип като Ишмару, си поставяш задачата да запомниш всичко за него. Това би могло някога да спаси главата ти.

— Разбирам. — Наклони глава настрани. — Какво ще кажеш за мен? На какво мириша?

— Първия път, когато те видях, миришеше на растителен шампоан. Вероятно касис. Сигурно си го свършила или не си го взела със себе си, защото сутринта си мила косата си с „Прел“. Не употребяваш парфюм, но използваш талк за тяло „Опиум“. — Усмихна се. — Миришеш на хубаво. На чисто и хубаво.

— Благодаря — каза тя тихо. — Предполагам, че знаеш и каква паста за зъби употребявам.

— Колгейт. Течност за уста „Скоуп“.

Тя се разсмя.

— Сигурно не би ми било приятно да имам чак толкова изострено обоняние. Не всички миризми са приятни.

Усмивката му изчезна.

— Не, някои въобще не са приятни. — Отново затвори очи. — Затова се справяме с тях и се стараем да не си ги спомняме.

Говореше за нещо конкретно, помисли си тя. Сет Дрейкин сигурно се е сблъсквал с доста неприятности в живота.

— Джошуа има ли куче? — попита Сет.

Кейт се изненада от внезапната промяна на темата.

— Не.

— Не иска ли да си има? Опитах се да го дам на Ноуа, но сигурно е много зает, за да се грижи за куче.

— Твое ли е кучето?

— Нещо такова. Взех го от Колумбия. Сега е в карантинен период.

Докато мислеше за неприятни неща, Сет се досети за кучето. Тя изпита любопитство, но се сдържа да го попита. Не беше нейна работа и независимо от искреността, с която разговаряше с нея, тя знаеше, че Сет не е чак толкова открит и обикновен, както се представяше.

— Смятам, че по-добре друг път да говорим за това.

— Добре. Не мислех, че ще се съгласиш. Много си предпазлива.

— Нали знаеш, че предпазливост не е мръсна дума.

— Напротив, хубава и силна дума е. Като „отговорност“, „искреност“ и „задължение“. — Прозина се. — Все неща, които правят Ноуа раздразнителен. Едно време беше много по-забавен.

— Ако очакваш да ти възразя, ще останеш разочарован. Взех си почивен ден, за да се отпусна и тъкмо това смятам да направя.

— Тогава се облегни назад, вместо да седиш скована като дърво.

Тя се подвоуми, после се облегна назад. През пуловера усети грубата кора на дървото. Беше толкова отпусната, колкото здраво опъната тел. С ъгълчето на окото си хвърли поглед към Сет. Слънчевата светлина, която се процеждаше през листата на дърветата, рисуваше светли пътеки по тъмнокестенявата му коса. Очите му бяха затворени, а дългото му мускулесто тяло изглеждаше напълно отпуснато. Липсва му само въдица в ръцете, за да прилича на едно от момчетата от картината на Норман Рокуел, помисли си тя в раздразнението си.

Обаче той не беше дете. Беше много мъжествен и тя реагираше на тази мъжественост, осъзна удивена. Сексуалното привличане бе силно, наситено, почти животинско. Откъде ли идваше? Може би понеже е в гората сред природата.

— Джошуа ми каза, че си много добър питчър — изрече тихо Сет.

— Да.

— Играла ли си бейзбол като дете?

— В детския отбор не допускаха момичета, но баща ми играеше с мен. Ти играл ли си?

— Малко. В „Сандлот“ в Нюарк, щата Ню Джърси. Бях кетчър. Смятах, че кетчърите са гладиаторите в играта. Тази идея ми допадаше.

— Значи още тогава си играл на военни игри?

— Говорим за великото американско минало.

Изведнъж осъзна, че започваше да се отпуска. Слънцето затопляше лицето й, усещаше уханието на трева и земя, както и мириса на мускус на Сет, седнал малко по-далеч от нея. Не й беше неприятно. Той като че ли се свързваше с другите природни аромати около нея.

— Точно така, спокойно — прошепна Сет. — Обичаш гората, нали?

— И това ли подушваш? Имаше гора близо до къщата, където живеехме, когато бях малка. Всяка събота двамата с баща ми ходехме на дълги разходки. Но там гората не приличаше на тази. Нямаше планини.

— В Оклахома ли си израсла?

Тя кимна.

— На около осемдесет километра от Дандридж. Баща ми беше лекар.

— А майка ти?

— Тя почина, когато бях на четири години. Останахме само двамата с баща ми.

— Разбирахте ли се?

— Да, би могло да се каже — после добави искрено: — Той беше най-добрият ми приятел.

— Значи ти липсва.

— Всеки ден.

Сет не каза нищо повече. Слава богу, не беше от хората, които смятат, че непременно трябва да изразят съчувствие.

— Беше много добър лекар и изключителен човек. Бях щастлива, че имах такъв баща.

— Още един възвишен човек. Като Ноуа.

Беше изненадана от проницателността му.

— Да. — Не беше мислила за това до този момент, но Ноуа наистина й напомняше на баща й. Също като него бе посветен на работата си и притежаваше силно чувство на отговорност.

Направи го заради Джошуа. Не се опитвай отново да ме заковеш на клона ми. Не обичам да ме разпъват на кръст.

За кой ли път изтръпна от спомена, опита се да го потисне, както правеше винаги. Беше станала специалистка по пропъждане на тази мисъл. Беше въпрос на оцеляване.

— Ноуа споменавал ли ти е, че за малко не умря от рак?

— Да. Преди три години.

Джошуа вървеше към тях по пътеката, натоварен с раницата. Махна й с ръка.

Кейт му махна в отговор и го огледа доволна. Болезненият спомен за баща й избледняваше и странното сексуално привличане, което Сет запали у нея, се изпари, сякаш никога не го бе изпитала. Слава богу, че Сет не забеляза. Знаеше, че на него почти нищо не му убягва. Нямаше да се безпокои за това. Чувстваше се сигурна. Слънцето печеше силно. Трудно би повярвала, че в такъв ден би могло да се случи нещо лошо.

— Само по една минута от време на време — промърмори Сет.

Извърна се и видя, че бе отворил очи и я наблюдаваше.

— Това е нещо, на което двамата с Ноуа трябва да се научите. Оставяте животът да ви смазва. — Усмихна се с особено красива усмивка. — Нищо не е чак толкова лошо, ако си позволяваш да отдъхнеш една минута. Порадвай се на мига, Кейт.