Айрис Йохансен
След полунощ (3)

Втора глава

Дандридж, щата Оклахома

Понеделник, 26 март

10:35 часа

 

— Убийца!

— Мръсна убийца!

— Проклета да си!

Кейт отвори стъклената входна врата на „Генетех“ и с мрачно изражение проследи как Бенита Чавес хукна от паркинга към сградата, следвана от разярена тълпа.

— Мислиш ли, че ще успее да им избяга? — прошепна Чарли Дод.

— Ако успее, самата аз ще я убия — заяви Кейт. — Къде, по дяволите, е охраната?

— Има почивка за кафе. Всички трябваше да бъдем в сградата преди осем часа. Сега е почти десет.

— Добре, натисни алармата да дойдат.

— Вече го направих. Още щом видях Бени да излиза от колата си.

Бени Чавес махна весело на Кейт, щом я видя. Дългите й крака, обути в джинси, взимаха стъпалата по две наведнъж, а дългата й черна коса се развяваше около главата й.

— Смее се — изрече Кейт през стиснати зъби. — Тази идиотка си мисли, че това е някаква шега.

— Няма да е толкова смешно, ако я хванат… По дяволите!

Един от лозунгите, носен от протестиращите, се стовари върху главата на Бени. Тя се олюля, спря, но успя да запази равновесие. Беше твърде късно. Ревящата тълпа я погълна.

— Не затваряй вратата. — Кейт се спусна надолу по стълбите към групата, обградила Бени. Грабна плакат от ръцете на една прошарена вещица, застанала към края на групичката, обърна го обратно и започна да го използва като тояга, проправяйки си път, докато зърна Бенита.

Блузата на Бени бе излязла от джинсите й, косата покриваше очите й, тя вече не се усмихваше.

— Бягай към сградата. — Кейт сръга един шкембелия в слабините и го принуди да отстъпи от Бени. — По-бързо!

— Не мога да те оставя. Няма да тръгна, докато… Ох!

Кейт бе сръгала и нея с дръжката.

— Върви, по дяволите. Идвам след теб.

Бени се втурна по стълбите.

— Кучка! — Ругатнята дойде от прошарената жена, от която Кейт бе отнела лозунга. — Убийца!

Усети изгаряща болка в слепоочието. Щеше да припадне.

По дяволите, наистина припадаше. Тогава щяха се спуснат върху нея като глутница хиени. Надви спускащата се тъмнина пред очите й, като започна да удря наляво и надясно с дървото.

Усети, че дръжката удря някого, чу писък от болка.

Някой я сграбчи изотзад за косата и се опита да я блъсне надолу. Главата й се отметна назад, прониза я болка. Тя се извъртя и замахна с дръжката.

Чу се писък и пуснаха косата й.

Добре. Надяваше се, че е ударила…

— Побързайте, доктор Денби. — Мъж със сива униформа с надпис „Генетех“ на джоба стоеше до нея. Тя позна Кери от охраната. — Влезте вътре. — Изтегляше я нагоре по стъпалата, докато други двама задържаха тълпата. — Знаете, че не трябваше да излизате.

Облекчението й премина в раздразнение.

— Нямах голям избор, след като вас ви нямаше. Защо, по дяволите, трябваше да… — Замълча. Не беше честно от нейна страна. Всички бяха предупредени да дойдат рано, за да избягнат контакт с тези идиоти отвън, докато управата намереше някакви аргументи. — Съжалявам. Събитията се усложниха.

— Трябваше да изчакате. Защо излязохте?

Кейт хвърли поглед към Бени, застанала на прага до Чарли Дод. Очевидно охраната бе дошла, след като Бени бе стигнала благополучно до сградата и нямаше представа, че е замесена в случая. Чарли сви рамене и вдигна вежди, оставяйки на Кейт да реши какво да каже. Положението можеше да ескалира и да се превърне в истински кошмар за обществеността. Като ръководител на тема Кейт би могла да се спаси от бюрократично отстраняване, но Бени беше само лаборантка и спокойно биха могли да я уволнят.

— Прав сте. Трябваше да съобразя за последствията. — По израза на Бени разбра, че тя си отдъхна и добави нарочно: — Винаги е глупаво да се опиташ да попречиш на някои идиоти да не се изложат.

— Точно така. — Бени направи няколко крачки и хвана Кейт покровителствено за ръката. — Изглеждаш като че ли те е помлял ураган. Ела до тоалетната да те изчистя.

Кери се поколеба.

— Не е ли по-добре да отиде до амбулаторията. Има кръв на слепоочието.

— Няма ми нищо — възпротиви се Кейт. — Ще се оправя, Кери.

— Сигурно. — Бени я поведе по коридора. — Чарли, моля те, кажи им в лабораторията, че ще дойда веднага, щом помогна на Кейт.

— Те, естествено, не могат да очакват да си точна, след като влизаш в ролята на Флорънс Найтингейл — отвърна сухо Чарли.

Тя му намигна през рамо.

— Би било много нехуманно от тяхна страна.

Кейт чу, че Чарли се засмя и бе сигурна, че ще прикрие Бени, също както и нея. Защо я прикриваха, зачуди се ядосана. Бени винаги закъсняваше, беше безотговорно невъздържана, понякога се опитваше да манипулира хората.

Но тя бе и най-добрата лаборантка, беше щедра и винаги в добро настроение.

Джошуа я боготвореше. Много тежко щеше да го изживее, ако нещо би станало с Бени. Така че заради Джошуа, а също и заради себе си, трябваше да защитава Бени.

— Седни. — Бени й посочи хромирания стол пред дългото огледало, обърна се и намокри книжна салфетка. — Изглеждаш ужасно.

— Чудя се защо ли.

— Защото си балама. — Бени й се ухили и започна да търка по слепоочието й. — Втурваш се натам, където и ангелите не смеят да пристъпят.

— Ти не си ангел и за малко щяха да те смажат.

— Трябваше да ме оставиш сама да се справя. Висока съм метър и седемдесет и седем, а ти — метър и петдесет.

— Метър и петдесет и седем — поправи я Кейт. — Освен това признай, че имах повече успех от теб.

— Те ме изненадаха. — Изтри петната кръв по лицето на Кейт. — Не че са тръгнали към мен. За бога, въобще нямат никакъв акъл. Да не мислят, че тук правим аборти?

— Те са фанатици. Вярват в онова, в което искат да вярват. Вече им е омръзнало да протестират пред клиниката за аборти, затова са се насочили към генетичните изследвания.

— Но „Генетех“ не се занимава с ембрионални изследвания, а само върху ваксина за всякакви видове грип.

— Ако ги питаш тях, всички сме чудовища. — Кейт взе салфетката от Бени. — Това и аз мога да направя. Ти се изчисти.

— Според мен много бързаш. — Бени оправи грима си. — На никого не позволяваш да се грижи за теб, нали?

Кейт я изгледа изненадана.

— Защо да те оставям да правиш нещо, което и аз мога?

— Мисля, че за теб ще е добре малко да си починеш. Няма защо всяка минута да вършиш чудеса. Блестящ учен и прекрасна майка. Сигурно е изтощително.

Кейт се усмихна.

— Не чак толкова, колкото да се правиш на Малкия Джон^[1] пред временното ръководство. Щом искаш да съм спокойна, ела утре сутринта в осем, както се полага. Разбираш ли?

— Добре. Успах се. Снощи имах среща — вдигна вежди. — Някой път и ти би могла да опиташ.

— Ще ми пречи да бъда прекрасна майка. — После добави нехайно: — Нямам нужда от мъж. Вече имах и това ми е достатъчно.

— Някои неща си заслужават да ги повториш. — Поколеба се. — Май наистина трябва да повториш. Продължаваш ли да се виждаш с Майкъл?

— Всеки вторник и събота следобед. — Вдигна ръка, когато Бени отвори уста. — Когато Джош играе в Детската лига.

— За да може синът ти да има подкрепата на обединен фронт. Хубаво е да видиш щастливи, цивилизовано разведени родители.

— Нито един развод не е щастлив. — Кейт се изправи и оправи бялата си престилка, която по чудо се бе запазила чиста. Изглеждаше почти нормално. — Но няма защо всички околни да се разстройват.

— Няма опасност, ти не би го позволила. Винаги държиш всичко под контрол. — Бени погледна встрани. — Продължаваш ли да спиш с него?

Кейт направи гримаса.

— Това не е твоя работа.

— Ами… всъщност е. — Бени примига глуповато. — Аз… май че го харесвам.

Кейт застина.

— Майкъл?

— Преди няколко седмици се отби у вас, докато бях при Джошуа. Помниш ли, една вечер работи в лабораторията до среднощ, а Филис беше на курса по счетоводство? — Бени говореше бързо и не гледаше Кейт в очите. — Какво да ти кажа? Винаги съм харесвала полицаи. Имат авторитетен вид. Може би защото когато бях малка баща ми сменяше жените като носни кърпички. Но ако още имате…

— Какво е неговото отношение към теб?

— Харесва ме. — Бени се обърна и я погледна, после смело добави: — Излизахме няколко пъти. Няма да се срещам повече с него, ако не ти е приятно.

Защо изведнъж се почувства предадена, зачуди се Кейт. Майкъл имаше право да си създава нови връзки.

Бяха разведени от две години и единствената връзка между тях бе Джошуа.

— С Майкъл ли беше снощи?

Бени кимна.

Не, не беше предателство. Беше самота и изпитваше силна завист.

— Постъпи както намериш за добре. Не спя с него. Отдавна приключихме. — Оправи косата си. — Въобще да не се бях женила за него. Ти си по-подходяща за Майкъл от мен.

— И аз така мисля — каза Бени с въздишка на облекчение. — Знам, че не съм умна като теб и не приличам на ангелче, с което украсяват коледната елха, но и аз си имам своите достойнства.

Вярно, Бени имаше достойнства. Беше двайсет и две годишна, докато Кейт бе на двайсет и девет, а в огледалото изглеждаше дори още по-висока, застанала до светлокосата и крехка на вид Кейт. Кейт механично изпъна раменете си. Почти през целия си съзнателен живот водеше борба да компенсира за ниския си ръст.

— Не си глупава и трябва да знаеш, че си привлекателна, Бени.

— Не изглеждам чак толкова зле — изрече бързо Бени. — А Майкъл е доста старомоден. Сигурно му е било трудно, докато е бил женен за работохоличка.

Бени вече свързваше Майкъл със себе, забеляза с болка Кейт.

— Да, много му беше трудно. Но и за мен не бе удоволствие да съм омъжена за полицейски детектив за борба срещу наркотиците.

— Не исках да кажа, че всичко е било твоя грешка. — Бени изглеждаше смазана. — Просто се предполага, че един мъж… — Нервно пристъпи. — Израснала съм в италианско семейство, може би и аз съм старомодна.

— Колко хубаво за Майкъл.

— Значи за теб все още има значение.

Кейт уморено поклати глава.

— Нямам право да се засягам от каквото и да е, което е свързано с Майкъл. Сигурно би трябвало да се смятам късметлийка, че е избрал жена, която Джошуа харесва.

— Не че сме двойка — смотолеви Бени. — Но ако Майкъл наистина не те интересува повече…

— Не се тревожи — прекъсна я Кейт. — Благодаря, че ми каза.

Побърза да излезе от тоалетната. Глупаво беше да изпитва това болезнено чувство на загуба. С Бени бяха приятелки, но работата пречеше на Кейт, за да станат истински близки.

Сигурно му е било трудно, докато е бил женен за работохоличка.

Помъчи се да забрави думите, докато отваряше вратата на лабораторията. Хайде, не беше жена от телевизионен сериал. Още от самото начало двамата с Майкъл бяха осъзнали, че бракът им е несполучлив и само раждането на Джошуа го продължи. За нея не бе по-несполучлив, отколкото за Майкъл.

Несполучлив ли? Имаше Джошуа, уважение в службата и работа, която обичаше. Не е зле за жена на двайсет и девет години. Доста жени се радват на много по-малко.

Седна зад бюрото си и с нетърпение посегна да види резултатите от изследванията от предния ден.

— Ноуа Смит се обади отново. — Чарли откъсна листчето с номера му и го хвърли на бюрото й. — Иска да му позвъниш.

— Благодаря. — Разсеяно отмести листчето и се върна към данните от ДНК, сравнявайки ги с таблицата. Усети прилив на възбуда. Осемдесет и седем процента. Близо беше. Боже мой, много близо.

— За четвърти път звъни — каза Чарли. — Ти не му ли се обаждаш?

— Веднъж.

— Ръката на великия мъж трябва да се е изкълчила.

— Може би.

— Ако се отказваш от работата, препоръчай ме мен. — Чарли се настани на края на бюрото й. — Не изпитвам предразсъдъци да работя с човек, който се бори да стане носител на Нобелова награда.

— Говори с него. Ти имаш повече изследвания в областта на рака от мен.

— Тъкмо това го убеждавах, когато преди малко говорих с него. — Въздъхна. — Той твърди, че ти разполагаш с някои препоръки, каквито аз нямам.

— Глупости.

— Срещала ли си се някога с него?

Кейт поклати глава.

— Бяхме на една конференция преди година, но го видях само от разстояние. Репортерите го бяха наобиколили като мухи. — Изведнъж си спомни Ноуа Смит, който си проправяше път през тълпата — силен, напълно уверен в себе си, енергичен. — Остана само един ден. Сигурно не сме го възхитили.

— Ох! — изохка Чарли. — Доколкото разбирам, не го харесваш.

Тя сви рамене.

— Защо да не го харесвам. Само ми се струва, че е грандоман.

— Е, колоритен е. Специални части, яхтсмен с купата на Америка… Вестниците обичат да пишат за учени, които не носят очила с рогови рамки и не мъкнат микроскопи в задния си джоб. Обича и успява да прекарва интересно времето си. Така че защо да не му дадеш възможност.

Кейт разбираше, че Чарли е прав. Ноуа Смит бе мечта за репортерите — герой от войната, спортист и изтъкнат учен с блестяща кариера. А още нямаше четирийсет години. Неприязънта й към него бе напълно безпричинна. Не, не беше така. Той я дразнеше като треска в задника.

— Ти му дай възможност.

— Той не ми позволява — изрече тъжно Чарли. — Щом ти не искаш да кажеш добра дума за мен, поне се съгласи да работиш онова, което ти предлага, за да мога аз да заема твоето място.

— Съжалявам, никъде няма да ходя. Тук ми харесва. — Усмихна се. — Сега стани от бюрото ми и ме остави да работя.

Чарли погледна към диаграмата.

— Обзалагам се, че това не са статистически данни за грипа. Твоя лична тема ли е?

— Някои сравнителни данни — отвърна тя уклончиво.

— От Руди ли?

— Да.

— Лицето ти светна като на четвърти юди, когато ги видя.

— Така ли?

— Боже мой, защо си толкова предпазлива? — Направи се на обиден. — Да не би да ми нямаш доверие?

— Невъзможен си — поклати глава развеселена. — Току-що се опита да вземеш мястото ми.

— Ами това би могло да те накара да се замислиш.

Тя се разсмя и махна с ръка.

— Изчезвай оттук.

Телефонът на бюрото й иззвъня.

— Възможността се обажда — промърмори Чарли. — Смит не е човек, който лесно се предава.

— Може да се обаждат от Връзки с обществеността и да ми направят забележка, че съм причинила „инцидент“. — Взе телефонната слушалка. — Кейт Денби.

— Какво, по дяволите, става в „Генетех“?

Тя си отдъхна.

— Здрасти, Майкъл.

Чарли сви рамене и се върна на бюрото си.

— Защо трябваше да биеш тия откачалки?

— За да се предпазя те да не ме набият. Да не би от „Личен състав“ да са се обадили в управлението?

— За утре искат защита чрез полицията. За бога, как допусна това? Можеха да те наранят.

— Но не ме нараниха. — Замълча, после добави нарочно: — Нито пък Бени.

Той замълча.

— Тя ли ти каза?

— Да не би да е тайна?

— Не, аз просто… и аз не знам. Много е неудобно. Трябва да говоря с теб.

— Не е необходимо. — Новината бе още твърде прясна за нея и се чувстваше уязвима, а последното, което желаеше, бе да слуша оправданията на Майкъл, че има връзка с нейна приятелка. — Всичко вече е казано.

— Ще те взема в четири и ще те откарам вкъщи.

— Не мога да оставя колата си тук. През нощта има само няколко души охрана. Може да я изпотрошат.

— Ще докарам Алън. Той ще я върне до вас.

Не биваше да споменава нищо. Трябваше да предположи, че Майкъл ще реагира така. Винаги бе настоявал да разнищват и анализират всеки въпрос докрай. Е, до четири часа имаше много време и не можеше да си позволи страхът от бъдещата среща с Майкъл да я разстройва.

Погледна към данните и отново се развълнува.

— Успяхме, Руди — прошепна радостно Кейт. — Мисля, че успяхме. — Изправи се и бързо тръгна към съседната стая. Руди играеше в голямата си клетка, беше бодър, със светнали очички и… здрав. Толкова здрав, че й се прииска да го прегърне. Всъщност не би могла да прегърне бяла лабораторна мишка, но вместо това му даде лист от салата. — Осемдесет и седем процента — каза му тя. — Мисля, че е време да те пенсионирам от тази работа. Няма голямо бъдеще в нея. Искаш ли да те заведа вкъщи другата седмица? Джошуа ще ти се зарадва.

Руди не изглеждаше кой знае колко въодушевен от перспективата. Затова пък тя се вълнуваше и заради двамата. Още малко ще изследва сравненията, после ще ги остави. Време бе да се заеме с работата, заради която „Генетех“ й плащаше.

Господи, колко я мразеше.

Но вече бе съвсем близо.

 

 

Сиатъл

15:35 часа

 

— Викал си ме — каза Сет, щом Ноуа вдигна слушалката. — Ето, обаждам ти се.

— Къде точно си? Във Венга ли?

— В моя апартамент в Маями. Във Венга изникнаха трудности. Наложи се да смажа едно местно насекомо и реших, че е най-добре да си тръгвам. Прибрах се късно снощи.

— По дяволите, не сега е времето за това. Законни трудности ли?

— Не, всъщност местната полиция заключи, че Намирес е претърпял инцидент, който не е могъл да се предотврати.

— Какъв инцидент точно?

— Падна по лице върху куршум — обясни весело Сет. — Странно, как можа да се случи. Може би има някаква връзка с екваториалното притегляне.

— Кой беше Нам… Както и да е, не искам и да знам. Сигурен ли си, че полицията не те търси?

— Искаха да ми дадат медал. Може дори да ми издигнат паметник на градския площад.

— Тогава защо си побързал да избягаш?

— Аз не бягам. Това е под достойнството ми. Просто вървя бързо, много бързо. Намирес има съдружници, които не биха одобрили смъртта му в този толкова чувствителен момент от техните стремежи. — Замълча за момент. — Защо ме е търсил Тони? Заради RU2 ли?

— Нещата може би приближават към решителния момент. Исках да си някъде, където бих могъл да се свържа с теб.

— В Сиатъл ли?

— Не, остани там, където си. Ще ти се обадя, когато имам нужда от теб.

— Добре. Бих могъл да си позволя известна почивка, след като последните шест месеца прекарах в джунглата. Ей, искаш ли кученце?

— Какво?

— Е, не веднага. Митничарите не одобриха факта, че няма ваксинации, а аз го намерих в джунглата. Трябваше да го сложат под карантина.

— Не искам кученце.

— Смятам, че за теб е хубаво да имаш куче. Ще отива на лулата и чехлите ти, на камината и на дома ти. Ще бъде предимство за заседнал тип като теб. Може малко да те размърда.

— Не, Сет.

— Ще опитам отново, щом излезе от карантината. Обади ми се, когато имаш нужда от мен — и затвори.

Ноуа остана усмихнат. Откъде, по дяволите, Сет е взел това куче? Сигурно няма да му се стори толкова забавно, когато освободят кучето, помисли си мрачно. Ако Сет е решил, че ще даде кучето на него, ще обърне земята, докато го приеме.

Но му се струваше забавно. Сет винаги го караше да се чувства по-сигурен, с него му беше по-леко, с всичко се справяше по-добре. Макар Бог да е свидетел, че методът на Сет невинаги беше препоръчителен. Беше твърде опростенчески.

Наложи се да смажа едно насекомо.

Е, това наистина бе прекалено опростенческо.

Телефонът звънна отново.

— Отбягваш ме, Ноуа — упрекна го Реймънд Огдън, когато Ноуа се обади. — Убеден ли си, че това е добре?

Всякаква радост изчезна.

— Нямам какво да ти кажа.

— Но аз имам. — И след кратка пауза продължи: — Нямаш апаратурата и връзките, за да произведеш RU2. Смятам, че трябва да ми го продадеш. Много по-добре ще бъде в мои ръце.

Ръката на Ноуа се стегна около слушалката.

— Не разбирам за какво говориш.

— Ноуа, мислиш ли, че шест години можеш да работиш върху нещо като RU2 и да не изтече никаква информация?

— Значи признаваш промишлен шпионаж?

— Ами, това е незаконно. — Замълча. — В началото не се обезпокоих. Не вярвах, че ще успееш.

— Какво те кара да мислиш, че съм го направил?

— Да го наречем интуиция.

Можеше и да блъфира. Ноуа държеше здраво всяка част от изследванията и никога не позволяваше някой отдел да има достъп дори до част от цялото. Обаждането на Огдън би могло да е разузнавателен капан, за да види дали Ноуа ще потвърди подозренията му.

— Ти какво си мислиш, че е RU2, Огдън?

— Не се будалкай с мен. Ще го продадеш ли или не?

— Нека да си помисля.

— Протакаш — изрече меко Огдън. — Нямам намерение да седя, а ти да ме съсипеш, Ноуа. Продай ми RU2.

Ноуа разбра, че Огдън не блъфира. Знаеше точно каква заплаха представляваше RU2 за него.

— А ти какво ще правиш с него?

— Ти какво мислиш? Ще натрупам пари.

— Не вярвам. Мисля, че ще го заровиш някъде.

— И какво от това? Пак ще имаш милионите, които ще ти дам за него.

— Така е. А какво ще направиш, ако не ти го продам?

— Ще те унищожа — изрече с лекота Огдън. — Също приятеля ти Лински, както и малката ти съучастничка от Оклахома. Няма да се поколебая да ви премахна от пътя си.

От Оклахома ли? Ноуа замръзна, когато се сети, че Огдън говори за Кейт Денби. Как, по дяволите, е разбрал…

— Чакам отговора ти, Ноуа.

— Дай ми време да помисля.

— Не мога да отлагам повече. Напоследък напредваш много бързо. Караш ме да се чувствам доста несигурен. Смятам, че пак се опитваш да печелиш време и да ме изиграеш като глупак. Боях се, че ще поемеш по този път. Всъщност очаквах го. Винаги съм знаел, че зад външната ти обвивка на лошо момче ти си нещо като идеалист. От кабинета си ли се обаждаш?

— Да.

— Погледни през прозореца. — Огдън затвори.

Ноуа бавно върна слушалката на мястото й и се изправи.

Бе съборен на земята.

Парчета стъкло от счупения прозорец се забиха в гърба му.

Експлозия. Някъде нещо избухна…

Пропълзя към прозореца. Чу писъци.

Надигна се и погледна към прозореца.

— Боже мой!

Източното крило на завода бе обхванато от пламъци. Хора бягаха от пожара. Неговите хора…

Трябваше да се скрие. Неговият завод… неговите хора… Трябваше да им помогне…

Под краката му подът се издуваше.

Още една експлозия. Не беше я чул.

Върви по дяволите, Огдън.

Непоносима горещина.

Болка.

Тъмнина.

 

 

Дандридж, щата Оклахома

16:10 часа

 

— Здравей, Кейт. — Алън Еблънд излезе от шевролета, усмивка грейна на тъмното му лице, докато наблюдаваше как Кейт слиза по стъпалата. — Радвам се да те видя отново. — Отмести поглед към тълпата, направила кордон на няколко метра от сградата на „Генетех“. — Какво си направила, за да разсърдиш всички тези добри хора?

— Тези „добри хора“ се опитаха да ме скалпират. — Тя погледна към Майкъл, седнал на шофьорското място. Беше намръщен, а това не беше добре. — Съжалявам, че Майкъл сметна за необходимо да ти причини неудобство, Алън.

— Няма проблем, за какво е партньорът? — Алън отвори вратата на Кейт. — Много по-приятно, отколкото да залавяш продавачи на наркотици като вчера.

— Благодаря… и аз така мисля. — Алън бе партньор на Майкъл през последните шест години и тя винаги го бе харесвала. — Как са Бети и децата?

— Чудесно. Бети все повтаря, че ще ти се обади и ще те покани да обядвате заедно.

Но нямаше да го направи. Краят на приятелството й с Бети Еблънд бе една от последиците от развода. Бети бе жена на полицай и трябваше да бъде лоялна към партньора на съпруга си.

— Би било хубаво — подаде на Алън ключовете си. — На третата редица отзад. Ще я познаеш. Същата сива хонда, която карам от пет години.

— Добре. Ще се видим после.

— Какво, искаш да ме изкараш лош ли? — Лицето на Майкъл бе мрачно, изопнато, когато Кейт се настани до него. — Предложих ти издръжка за детето. Можеше да си купиш нова кола.

Тя въздъхна.

— Казах ти, че не желая издръжка за детето и нямам нужда от нова кола. Хондата върши работа. Нямах никакво намерение да накарам Алън да помисли, че не проявяваш грижа.

— Само защото сме разведени не означава, че искам да избягам от отговорностите си. Това никой не може да го промени.

— Знам, че това е последното, което ще направиш. — Майкъл винаги почти фанатично бе обсебен от задълженията си. Много се разтревожи, когато Кейт отказа издръжка за детето. — Просто засега нямам нужда от тези пари. Може ли да тръгнем? — Кимна към тълпата. — Омръзна ми да гледам тия лешояди.

— Тогава трябва да си намериш работа, където няма да те взимат на прицел. — Майкъл включи мотора и излезе на заден ход от паркинга. — Сигурно не ти плащат много, щом не можеш да си позволиш нова кола.

Не можеше да се откъсне от мисълта за колата.

— Плащат ми достатъчно. Допълнителните служебни облаги си заслужават.

— Искаш да кажеш, че те оставят да работиш до пълна изнемога — каза той язвително. — Джошуа твърди, че вече и в събота, и в неделя работиш вкъщи.

Тя настръхна.

— Не съм изоставила Джошуа. Знаеш, че него поставям на първо място. Много ти отива да… — Спря се, тъй като осъзна, че не бяха минали и пет минути, откакто се качи в колата, и той вече я караше да се защитава. — Престани, Майкъл. Няма да ти позволя да ме разстройваш, понеже се чувстваш гузен. — Изгледа го уморено. — Особено когато няма причина да смяташ, че си сбъркал. Свободен си да си създаваш нови връзки. За бога, разведени сме от две години.

— Не се чувствам гузен. Това няма нищо общо с… — Неохотно се усмихна. — Умна си. Винаги си успявала да прозреш какво става с мен. — Замълча. — Нямах намерение да стане така. Да беше се случило с някоя друга. Знам, че Бени ти е приятелка…

— Случват се такива неща. — Погледна встрани. — Сериозно ли е?

— Не знам, може би. Харесва ми, а отдавна съм сам. С нея ми е добре. Тя ме кара да се чувствам, че представлявам нещо.

Кейт се усмихна пресилено.

— Бих казала, че това е чудесно начало.

— Да-а. — Той стисна по-здраво волана. — Ако имаше надежда, че за нас двамата има някакъв шанс, никога не бих… Наистина е свършено, нали, Кейт?

— Ти го знаеше.

— С ума си може би. — Поклати глава. — Наистина те обичах, Кейт. Иска ми се да не беше чак толкова умна. Ти събуждаше всички дяволи в мен.

— Какво?

— Плашеше ме. В колежа беше отличничка, а аз само се влачех след теб.

— Нямаше вид на уплашен. — После добави сухо: — Доколкото си спомням, ти се опита да спиш с мен още на първата ни среща.

Той се ухили.

— Добре, не съм бил чак толкова уплашен. Беше дребничка, искаше ми се да те гушна, беше сексапилна и между нас химията работеше страхотно.

— Да ме гушкаш ли? Мечетата се гушкат.

— Извинявай, имаш такъв вид. Исках да те грабна и да се грижа за теб.

Това показваше колко погрешна бе представата на Майкъл за нея, помисли си тя тъжно.

— По дяволите, понякога ни беше много хубаво — каза той.

— Но аз никога не съм те карала да се чувстваш, че представляваш нещо.

— Освен в леглото. — Усмивката му изчезна. — Но после и това свърши и ти тръгна по своя път. Никога не съм бил достатъчно интересен за теб.

— Беше важен за мен. Просто не успях да те превърна в центъра на моето съществуване и ти не можа да го приемеш. Не бях съпругата, която би желал да имаш. — Обърна се към него. — Направихме грешка. Не я повтаряй само защото предполагаш, че Бени е моя противоположност. Този път трябва да бъдеш сигурен.

— Не сме стигнали чак дотам. — Замълча. — Но е луда по Джошуа. Ще имаш ли нещо против, ако и тя дойде с нас на мача утре следобед.

Кейт усети как кипва. Беше съгласна да преотстъпи Майкъл на Бени, но да бъде проклета, ако се откаже от Джошуа.

— Хайде, не бързай толкова. Доведи Бени. Ще седим заедно сред публиката, за да покажем на Джошуа, че аз съм одобрила присъствието й, а след като свърши, ще отведа Джошуа вкъщи.

— Щом така предпочиташ. — Спря пред къщата й. — Бих искал да те улесня колкото се може повече. — Обърна се към нея и изрече със запъване: — Знаеш, че искам най-доброто за теб, Кейт.

Ядът, който изпитваше към него, бързо се изпари, щом го погледна. С разрошената си руса коса и леко присвити кафяви очи на моменти приличаше на Джошуа. Беше й трудно да продължава да му се сърди, когато той дори не осъзнаваше, че е постъпил непохватно или нетактично. В много отношения Майкъл беше като голямо дете и момчешкият му вид, който някога я бе привлякъл, и сега я накара да омекне.

— Знам. И аз искам да имаш късмет, Майкъл. Заслужаваш го. — Отвори вратата на колата и излезе, докато Алън паркираше на алеята. — Треньорът ще изведе отбора от училище до игрището, така че ще потренират преди игрите. Можеш да вземеш Бени от работа. Ще се видим там.

Майкъл се намръщи.

— Сигурна ли си, че си съгласна?

— Нямам нищо против. — Обърна се и тръгна бързо към Алън, който крачеше към нея. Не всичко беше наред. Една врата се бе затворила, тя се почувства тъжна, самотна и до известна степен неудовлетворена.

Дали така се е чувствал Майкъл, след като се ожени за нея? Каква ужасна мисъл. Той винаги е бил уверен в професионалните си качества и ужасно упорит в схващанията си относно мястото, отредено на жените и мъжете. Тя винаги бе знаела, че в областта на абстрактните науки е по-умна от много свои колеги, но баща й я бе научил да различава отделните видове интелигентност. Монтьорът в сервиза, където тя ходеше, бе гений в своята област. Майкъл беше чудесен полицейски детектив. Предполагаше, че Майкъл знае, че тя го уважава и го смята за равен.

Но Бени му била казала нещо. Бени го накарала да се чувства пълноценен. Вероятно грешката бе на Кейт, че проявява нетърпение към… Не, не биваше да обвинява себе си. Все пак от тази мисъл не й стана по-весело, нито пък по-леко. Сега нещата щяха да бъдат различни. Ако Майкъл не се оженеше за Бени, вероятно щеше да завърже друга връзка. Ако се оженеше повторно, би имал по-стабилен живот и би настоявал да бъде по-често с Джошуа.

— Всичко наред ли е? — Алън я гледаше загрижено.

Тя кимна и пое ключовете. Алън вероятно знаеше за Бени и Майкъл. Партньорите обикновено знаят всичко един за друг.

— Добре съм.

Продължи по алеята. Джошуа би трябвало вече да се е прибрал. Ще го попита дали не иска да излязат на двора и тя да му подаде няколко топки. Ще го погледне, той ще й се усмихне и може би тя ще намери повод да го прегърне. Обаче ще трябва да внимава. На Джошуа умът му сечеше и не би трябвало да заподозре нещо.

Джошуа все още беше неин. Сега тя имаше нужда от него.

Свекърва й я посрещна на вратата и погледът й се отмести към спрялата наблизо кола.

— Майкъл няма ли да влезе?

— Бърза. Къде е Джошуа?

— Пратих го навън да играе. Не исках да седи пред телевизора. Помислих, че експлозията сигурно го е разстроила.

— Каква експлозия?

— Не чу ли? — Филис затвори вратата. — Гледах по Си Ен Ен. Ноуа Смит е мъртъв.

— Какво? — Кейт бе направо потресена. — Как?

— Станала експлозия във фармацевтичния му завод. — Филис отиде до телевизора и го включи. — Всъщност са станали няколко експлозии.

— Как така?

— Никой не знае. Във фармацевтичните заводи има всякакви избухливи химикали, нали?

— Да. — Кейт бавно прекоси стаята и се отпусна на дивана, гледайки ужасните картини на екрана. Една жена плачеше, свита в ъгъл. Пожарникари сновяха, хвърчаха линейки с пострадали, сградата бе в пламъци. — Боже мой!

— Още никой не знае колко души са мъртви. Предполагат, че цифрата може да надхвърли сто — каза Филис.

— Значи са сигурни, че Ноуа Смит е сред тях?

— Още не са открили тялото му, но е бил в кабинета си по време на експлозията. — Кимна към средното крило на завода, погълнато от пламъци. — Пожарникарите не са успели да влязат и да търсят оцелели.

На Кейт й стана зле. Никой не би могъл да се спаси от този ад.

— Ужас. — Дожаля й за всички тези хора, които бяха работили в завода, а само преди два дни бе разговаряла със Смит. Тази сутрин я бе търсил.

Вече го нямаше.

Изведнъж на екрана показаха Ноуа Смит.

От Си Ен Ен бяха избрали негова снимка на борда на яхтата му „Кадро“. Той се усмихваше, вятърът развяваше светлокестенявата му коса, тъмните му очи блестяха живи и интелигентни. Изглеждаше силен, смел и непобедим.

Си Ен Ен отново показа горящата сграда.

Кейт не можа повече да издържи.

— Изключи го.

Филис натисна копчето и екранът потъмня.

— Извинявай, не знаех, че толкова ще те разстрои. Бях останала с впечатлението, че не ти е много симпатичен.

— Не го познавах, за да го харесвам или не. — Но сега се чувстваше така, сякаш го бе познавала. Не беше осъзнала, че по време на телефонните разговори, които толкова я нервираха, между тях се бе създала близост. Бе опознала гласа му и си го представяше, докато говореха. — Той беше блестящ.

— Никога не съм виждала негова снимка. Изглежда толкова… жив.

— Сигурна съм, че тъкмо това са имали предвид от Си Ен Ен. — Внезапно стана от мястото си. — Ще отида да намеря Джошуа.

— Той е в задния двор.

Кейт тръгна по коридора към кухнята. Само преди минути имаше желание да види Джошуа, за да се увери, че не е сама. Сега това й се струваше дребнаво и егоистично. Но все пак искаше да види сина си. Сцените на смърт и разрушение я разтърсиха.

Имаше нужда да празнува, че е жива.