Айрис Йохансен
След полунощ (16)

Петнадесета глава

Той щеше да отиде в беседката.

Блаунт му беше споменал, че когато е в къщата си извън града, винаги наблюдаваше залеза от беседката на хълма. Нямаше време за дебнене. Имаше резервация за полета за Оклахома в девет часа.

При други обстоятелства онова, което се готвеше да направи, би му доставило удоволствие. Бе наблюдавал Мигелин по телевизията и този човек му направи впечатление като силен по дух. Трябва да има дух на воин, иначе Блаунт не би поискал да се отърве от него.

Наблюдаваше как гостите се разотиват един по един. Емили и Дрейкин си тръгнаха последни, Мигелин й се усмихна, а тя го погледна с обич.

Вече се изкачваше по хълма.

По-бързо. Ела по-бързо. Чакам те.

Беше облечен със сив памучен пуловер, а вятърът развяваше косата му. Изглеждаше спокоен и доволен. Изведнъж Ишмару също се почувства доволен.

Мигелин беше важен за Емили, беше силен. Щеше да се бори. Заслужаваше си по-късно да се изправи лице с лице срещу такъв човек, но в края на краищата щеше да се получи същото.

Удар.

 

 

— Как си? — Кейт влезе в стаята на Джошуа и седна на леглото му.

Той я изгледа намръщено.

— Баба не ми дава да ставам. Добре съм.

— Утре.

— Каква е разликата между днес и утре?

— Двайсет и четири часа. Сега престани и ми кажи какво прави днес, докато бяхме при сенатора.

Момчето направи знак с глава към китарата, която лежеше върху леглото.

— Упражнявах „Долу в долината“. Ставам много добър. — Лицето му светна. — Искаш ли да я чуеш?

— Разбира се. — Подаде му китарата и се изправи. — Почакай да извикам Сет, той също ще иска да я чуе.

— Вече му я изпях, дойде да ме види преди вечеря. — Беше сбърчил челото си от напрежение, когато започна да подръпва струните. — Той каза, че утре ще ме научи на друга песен. Може би на „Янки Дудъл“.

Кейт седна на стола по-далеч от леглото и се загледа в него. Слава богу, децата са толкова издръжливи. Те по-лесно от възрастните се справят с бедите. Затвори дете в една стая и ще се научи да свири на китара. Спомни си, че преди години чете дневника на Ани Франк и й направи впечатление как са живели хората дори под ужасна заплаха. В известен смисъл Джошуа бе в същото положение.

Той вдигна очи.

— Слушаш ли?

— Всяка нота. Страхотен си!

Той се зарадва и отново сведе очи към струните.

— Доближавам се.

Тя облегна глава на възглавницата, заслушана в тихата музика. Спокойствие. Обич. Всички са заедно. Както едно време, преди да започне всичко това. Затишие преди урагана. Доволна бе.

Радвай се на мига.

 

 

— Мигелин е мъртъв — обяви Тони, докато Сет отваряше вратата на апартамента. — Жена му го е намерила в беседката.

— Как?

— Намушкан с нож. До него е имало бележка, в която пишело, че така става с всички езичници, които се бъркат в естествения ред, определен от Бога.

Кейт се почувства сякаш тя самата беше намушкана. Обърна се към Сет.

— Дали е Ишмару?

— Вероятно. Или пък Огдън е насъскал някой от онези фанатици да го извърши.

— Но не го вярваш.

— Не, казах го, защото може би ти смяташ така. Огдън не желаеше мъченици, а мъртвият Мигелин ще се запомни от хората.

— Той се запомняше и като жив. — Постара се гласът й да не трепери. — Няма защо да се чудим кой го е направил. Ишмару искаше да бъде Мигелин.

Сет се обърна към Тони.

— Какво казва полицията?

— Засега почти нищо. Къщата е пълна с агенти на ФБР и ЦРУ. Сенатор от ранга на Мигелин би могъл да бъде обект на терористи. — Замълча. — Но бележката ще бъде публикувана в пресата. Не знам това лошо ли е, или е добро за нас.

— Не виждам нищо добро във всичко това — каза Кейт. — Един почтен човек е мъртъв и ако Ишмару го е направил, сега вече ще стигне и до нас.

— Досега не го е направил. Той иска ти да отидеш при него.

— Да не би убийството на Мигелин да е изолиран случай? Според мен не е така.

— Не знам. Само ви казвам да не прибързвате със заключенията си. Нека да го обмисля.

— Обмисляй го колкото искаш. — Кейт профуча покрай него. — Аз обаче отивам при сина си.

— Той е в безопасност, Кейт. Знаеш, че е добре охраняван. Римилон е винаги…

— Вече не знам нищо. — Почука на вратата на съседния апартамент. — Просто искам да бъда със сина си.

Филис отвори вратата.

— Кейт?

— Мигелин е мъртъв. Мъртъв е, Филис. — Влезе в апартамента и затвори вратата. — Може ли да остана при вас известно време?

— Не бъди глупава. — Филис я привлече към себе си. — Хайде, разкажи ми.

 

 

— Доста е разстроена — отбеляза Тони.

— Обвиняваш ли я? — попита Сет.

— Не. Самият аз се разтревожих, когато чух за Мигелин. Беше ми симпатичен.

— На мен също. — Върна се обратно в апартамента. — Влез. Има няколко неща, които искам да направиш.

— Какво? Нали знаеш, че без Мигелин шансовете ни да спрем този законопроект са равни на нула?

— Може би. Къде е онова кученце, което държиш на каишка?

— Барлоу ли? Още е в Сиатъл.

— Доведи го тук, може да имам нужда от него.

— Мигелин беше последната ни надежда. Какво може…

— Просто го доведи. — Седна и взе телефона.

— На кого звъниш?

— На старото ми приятелче Блаунт.

Блаунт отговори при второто позвъняване.

— Очаквах да се обадиш, Дрейкин. Значи си чул за Мигелин? Колко жалко. Огдън се е разбеснял като бик. Много е забавно…

— Защо?

Последва мълчание.

— Мигелин представляваше сериозна пречка. Дори да бяхте преустановили съпротивата си срещу законопроекта за антигенетичните изследвания, Мигелин щеше да продължи. Беше такъв човек.

— Затова направи от него мъченик.

— Говориш като Огдън. Няма защо да се тревожим за това. Може да има удар върху фармацевтичните компании, но това няма да ни се отрази. Веднъж да мине законопроектът, RU2 автоматично се замразява поне за десет години напред. Колкото по-малко RU2 има тук, толкова по-голяма ще бъде нашата печалба. Търсене и предлагане. Знаеш, че подкрепата на Мигелин вече няма да я има.

— Да, знам.

— Щом сенаторът излезе от играта, законопроектът ще бъде гласуван за нула време.

— Много остроумно. Не съм разглеждал нещата от този ъгъл.

— Това е моята работа — да ти помогна да не се занимаваш с тези досадни подробности. Затова партньорството ни ще има успех. — Замълча. — Ще бъдем партньори, нали, Дрейкин?

— След като Мигелин е отстранен, се приближавам до решение.

— И аз помислих, че това ще ускори нещата.

— Но партньорите трябва да си вярват един на друг. Излъга ме, като ми каза, че Ишмару е отстранен от сцената. Беше Ишмару, нали?

— Разбира се, казах ти, че сме сключили споразумение. След това той се качи на самолета точно както беше обещал. Не се тревожи за Ишмару. От него вече почти няма полза. Баща ми знае как да се справи с подобна паплач.

— Звучи обнадеждаващо.

— Трябва да се срещнем и да обсъдим как ще действаме.

— Още не. Трябва да изчакаме шумът около смъртта на Мигелин да заглъхне.

— Сигурно съм малко нетърпелив. Прав си. Ще ми се обадиш ли след погребението?

— Бъди сигурен — и затвори слушалката.

— Е? — попита Тони.

— Искам да знам всичко важно за Огдън, Блаунт и Марко Джандело. И бързо.

— Какъв е смисълът? Сега, след като Мигелин е мъртъв, само ще си губиш времето.

— Нищо, нека го изгубя.

Тони изненадано погледна Сет.

— Не се отказваш, така ли?

— Като знам мнението ти за мен, разбирам, че това те изумява.

— Вярно. Защо?

— Защото си заслужава някои стари неща да се изровят.

— Заради RU2 ли?

— Боя се, че не съм чак толкова благороден. Действам главно по лични съображения.

— Заради Кейт ли?

— Заради Кейт, Ноуа, Мигелин. Писна ми. Много време ми отне всичко това.

Тони го изгледа предпазливо.

— Какво смяташ да правиш?

Сет се усмихна.

— Какво — онова, което правя най-добре. Какво друго?

 

 

Болница „Пайнбридж“.

Ишмару се усмихна, докато вървеше по дългата алея към внушителния вход на малката болница. „Пайнбридж“ му хареса. Намираше се сред гъста гора извън града.

Това ли е уреченото място?

О, Емили, малко дяволче, ти си много повече, отколкото съм очаквал. Нужна е божествена поквара, за да убиеш собствения си баща. Естествено, той също би го направил, ако баща му не беше умрял преди Ишмару да открие истинския път. Но малко бяха хората, способни на подобно деяние.

Тя трябва да е оставила следа, всеки оставя следи. В картоните, в канцеларията, някой от персонала все може да е видял нещо. Сигурно съществуваше следа и той щеше да я използва много умело, за да привлече Кейт към себе си. Щеше да използва доказателството за примамка и Кейт щеше да долети при него.

Жена над петдесетте с прошарена коса вдигна очи и се усмихна, когато той влезе в отдел „Личен състав“.

— Мога ли да ви помогна?

— Надявам се, че аз мога да ви помогна. Казвам се Бил Санчес. Агенцията по заетостта „Валмейър“ ме изпраща като санитар.

— О, да. — Тя прегледа някои книжа върху бюрото си. — Мислех, че ще изпратят… — и старателно се взря в папката, — някой си Норман Кендрикс.

— Вместо него идвам аз. — Той се усмихна. — Норман не успя да дойде, не беше добре.

 

 

Още едно погребение.

Няма ли да имат край?

Силен дъжд се сипеше върху отрупания с цветя капак на ковчега с дърворезба.

Въпреки лошото време край гроба бе пълно с хора. Конгресмени, чужди високопоставени лица, вицепрезидентът и съпругата му.

Не като погребението на Ноуа, помисли си Кейт. Мигелин заслужаваше тези почести, но също и Ноуа. Хвърли поглед към Сет. Дали той също мисли за Ноуа? Не, лицето му бе мокро от дъжда, в него нямаше скръб. Изразът му беше стегнат, твърд, като острие на кама, напомни й смътно за нощта, когато дойде да я прибере след смъртта на Ноуа. Онази нощ се страхуваше от него.

Службата свърши, тълпата се пръсна и след като мигът на единение мина, хората се раздвижиха, започнаха да се събират на малки групички.

Сет я хвана за ръката, внимателно я прикри с черния чадър, докато изоставаха от опечалените, тръгнали към вратите на гробището.

— Ноуа трябваше да има такова погребение — каза тя, — не е честно.

— Ноуа не би пожелал подобно грандиозно погребение. Вероятно и самият Мигелин също.

— Може би си прав. — Мигелин бе човек с вкус към простите неща. — Трябва да помислим какво да правим сега.

— Ако си готова да извадиш главата си от пясъка.

Забележката му не я ядоса, беше самата истина. През последните няколко дена почти не беше виждала Сет. Стоеше при Филис и Джошуа, не се интересуваше от нищо друго. Беше се свила в черупката си.

— Готова съм. Сега вече не можем да спрем законопроекта от гласуване, нали?

— Би било чудо, а такива не стават всеки ден.

— Вероятно има нещо, което бихме могли да предприемем.

— Има. Искам ти, Филис и Джошуа да заминете със следващия самолет за Амстердам.

Тя застина.

— Значи се отказваш.

— Съществува възможност да не може да се получи патент за RU2 тук. Ще подадем молба в Амстердам.

— И да оставим Огдън, Блаунт и всички останали негодници да спечелят, така ли?

— Не съм казал това.

— Но го имаше предвид.

— Понякога трябва да вземем онова, което можем. Дори да се окаже невъзможно да получим подкрепа за RU2 сега, Огдън и Блаунт пак няма да спечелят.

— Как можеш… — Взря се в него. Прошепна: — Ти ще ги ликвидираш?!

— Мъртвите не печелят.

— Не!

— Накарах Тони да направи необходимото, за да заминете вдругиден за Амстердам. Римилон ще дойде с вас и ще се грижи за безопасността ви.

— И да те оставим тук, за да убиваш.

— Да извършвам екзекуция.

— Ти си този, който ще бъде екзекутиран.

— Ако допусна някоя глупост, но общо взето не съм глупав.

Нямаше да успее да го убеди, осъзна ужасена.

— Ще замина за Амстердам само ако ти дойдеш с мен.

— Скоро ще се присъединя към вас.

— Ако преди това не те убият или арестуват.

Той мрачно я изгледа.

— Всичко трябва да свърши, Кейт. Постарах се да действам според твоите изисквания, но не става. Законно няма да бъдат арестувани. Използваха Ишмару, а този психопат няма да проговори. Ноуа е мъртъв. Мигелин също. Няма да оставя Огдън и Блаунт живи.

Кейт безсилно сви ръце в юмруци.

— Дяволите да те вземат.

— Защо се изненадваш? — Гласът му стана по-груб. — Би трябвало да ти е ясно, че няма да го понеса. Знаеш ли колко пъти ми е идвало да ви оставя, да отида и заловя Ишмару? Не можех да го направя. Беше твърде опасно да ви оставя сами. Сега също не мога да го направя, но затова пък ще хвана Блаунт и Огдън.

— Не искам да…

— В Амстердам ще бъдете в по-голяма безопасност. — Говореше сякаш не я бе чул. — Няма да има демонстрации, ще се погрижа Ишмару да остане тук.

— Не ме чуваш. Няма да тръгна, ако и ти не дойдеш.

— Ще тръгнеш. Ще направиш онова, което е най-добро за Джошуа и Филис. Знаеш, че така трябва да стане.

— Не го прави.

Той се усмихна.

— Не се плаши толкова. Невинаги налитам и стрелям по хората.

— Но си го направил с Намирес.

Сет погледна към прозореца.

— Има и други начини. Намислил съм някои неща.

Кейт беше отчаяна.

— Не биваше въобще да се забърквам във всичко това.

— Но го направи. Затова млъкни и приеми последствията. Вече ще играем моята игра.

— Как не. Няма да позволя…

— Голяма трагедия. Вие трябва да сте особено тъжна, мила моя.

Кейт отмести очи към сенатор Лонгуърт, който се приближаваше към тях, придружен от дребна, пълничка жена. Под сянката на чадъра скръбното му лице изглеждаше бледо и измъчено като на каменните статуи върху гробовете около тях.

Тя се смръзна.

— Това е тъжен ден за всички, сенатор Лонгуърт. Мигелин беше прекрасен човек.

Лонгуърт кимна.

— Жалко, че последната кауза, с която се бе заел и за която всички ще си спомнят, бе погрешна.

— Не беше грешка. Той беше убеден…

— Хайде, не се разстройвайте. — Сенаторът с досада вдигна ръка, за да спре изблика й. — Това е ден на примирие. Исках да ви покажа, че не съм злопаметен към вас поради проблемите, които ми създадохте. Сигурно не познавате жена ми Една?

Дребната жена, свита до Лонгуърт, изрече тихо:

— Как сте?

— Една е малко стеснителна. — Лонгуърт я изгледа с усмивка. — Женени сме от двайсет и шест години и мога да ви уверя, че тя е истински боец. От старата гвардия, не е от типа на Хилъри Клинтън.

Кейт кимна учтиво на жената. Една Лонгуърт очевидно бе истинска „малка жена“. Не е успяла да направи нищо друго, освен да свърже живота си с този негодник.

— Какво искате, Лонгуърт? — попита Сет.

— Казах ви, исках да изразя… — замълча, когато срещна погледа на Сет. — Пред вратите има журналисти. Помислих си, че няма да е зле и за двете страни сега да ни видят заедно. Нещо като врагове, обединени от скръбта.

Кейт го зяпна, без да може да повярва на думите му.

— Вървете по дяволите.

— Няма нужда да се обиждаме — натъртено каза Лонгуърт. — В края на краищата вие сте тези, които губите. Аз просто исках да… — обърна поглед към жена си, която го дърпаше за ръката. — Какво има, Една?

— Те казаха не. Обеща, ако откажат, да се върнем в колата. Обеща.

— Ще тръгнем след малко.

— Вали — продължи упорито Една. — Ти обеща.

За учудване на Кейт той отстъпи.

— Много добре. — Отново се обърна към Кейт. — Съпругата ми не понася дъжд. Нали знаете, захарчето се стопява. — Хвана жена си под ръка и тръгна пред тях към изхода.

— Смята, че ни е сразил — ядоса се Кейт. — Идеше ми да го ударя.

— Струва ми се, че го удари, и то доста силно — каза Сет.

— Видя ли как се отнася към жена си? Направо покровителствено. — Обърна се към Сет. — Не искам той да спечели. Не искам RU2 да отиде на боклука.

— Тогава измисли начин как да го спасиш.

— Ще измислим как да го спасим. Няма защо да…

— Не, Кейт. — Изрече го тихо и непреклонно. — Остави тази работа.

Нямаше да я остави. Какво я интересуваше, ако го убиеха или арестуваха? Беше глупав, силен мъж, който щеше да си е заслужил каквото и да се случеше с него. Не би могла да му помогне, ако не я слушаше. Щеше да я остави.

Засега.

 

 

— Господин Дрейкин? — Мъжът, застанал на прага, беше дребен, тъмен, облечен с приличен сив костюм. — Казвам се Франк Барлоу. Нося ви информация. Поискали сте от господин Лински да…

— Влезте. — Сет хвърли поглед през рамо към Кейт, свита на дивана. Не бе необходимо тя да ги слуша. Цял следобед бе разстроена. — Няма да отнеме много време. — Въведе детектива в съседната стая и затвори вратата. — Седнете.

Барлоу седна на стола до прозореца и отвори куфарчето си.

— Поискали сте сведения за Огдън. Няма много повече от онова, което бях дал преди на господин Смит.

— А за Блаунт?

— Той държи да изглежда напълно чист, но няма съмнение, че е организирал поставянето на бомбите на завода „Дж. и С“. Огдън не разполага с подобни връзки.

— А за Джандело?

— Бос в престъпността. Достатъчно умен, но действа постарому — пороци, наркотици, хазарт. Не желае да натопи носа си в нищо ново.

— Блаунт е негов син. Какви са отношенията им?

— Доста близки. Поне от страна на Джандело. Той се гордее със семейството си. Закриля Блаунт. Макар самият той да е неграмотен, постарал се е синът му да се изучи, купил му е скъпа кола по случай дипломирането.

Сет не научаваше почти нищо, което да не знаеше. Опита в друга посока.

— Какъв човек е той? Кой дърпа конците на Джандело?

Барлоу се намръщи.

— Какво искате да кажете?

— Пламва ли лесно? Бои ли се от нещо? Има ли слаби места?

— Разгорещил се е достатъчно, за да нареже на парчета един от по-амбициозните си съперници — изрече сухо Барлоу. — Но както казах, той е умен. Не се впуска в нещо, което не може да свърши докрай. — Хвърли поглед към листа пред себе си. — Не обича евреите, нацистите, черните и хомосексуалистите.

— Значи обикновен, чистичък американски предприемач — измърмори Сет.

— Нещо друго?

— Разбира се, ще прегледаме тези данни, докато науча за тях повече и от собствената им майка. — Седна и взе бележника от ръцете на Барлоу. — Да започнем с Блаунт.

 

 

Сет каза, че няма да се бави дълго, а вече мина повече от час. Затвори вратата и съзнателно я изключи от разговора. В продължение на седмици споделяха всичко, правеха всичко заедно. Странно и смущаващо беше отново да е сама. Беше без значение, че изборът е неин.

Кейт стана и влезе в стаята си. Щеше да си легне и да забрави всичко. Беше свикнала да е сама. Но не така, както Сет беше сам. Тя имаше Джошуа и Филис. Сет нямаше никого.

Негов избор. Той нямаше желание за каквито и да е връзки. Привличаше хората около себе си като магнит, но след като попаднеха в орбитата му, той ги изключваше. Или пък не смееше да ги задържа? Колко пъти бе пускал корени, за да ги изтръгне? Е, тя не можеше да направи нищо в това отношение. Беше такъв, какъвто е и тя беше такава, каквато е, разликата беше зашеметяваща.

Но докато бяха заедно…

Съблече се и се пъхна в леглото. Заспи, забрави затворената врата.

Не можеше да я забрави. Спомняше си кошмара как Сет се намираше в опасност, как Ишмару го преследваше. Все още беше будна, когато чу вратата на стаята на Сет да се отваря, а после вратата към коридора да се затваря. Почака още двайсетина минути и не можа да издържи повече.

Стана от леглото и след малко отвори вратата към стаята на Сет.

Вътре беше тъмно, но тя успя да забележи, че Сет е седнал на леглото.

— Може ли да дойда при теб?

— Иска ли питане?

— Да. — Прекоси стаята и се пъхна под завивките. Легна до него без да го докосва. — Мисля, че трябва. Много ми се разсърди, когато…

— Ме изрита — довърши той. — Ами да, побеснях. Но ми мина. Или почти. Защо си тук? Подозирам, че не е поради фантастичния ми сексапил.

— Каза, че след месец пак ще бъдем заедно.

— И ти поиска да ми спестиш труда?

— Може би. — Замълча. — Кой беше този мъж?

— А, ето че истината излиза наяве. Опитваш се да ме прелъстиш, за да ти издам тайните си.

— Кой е той?

— Частен детектив. Казва се Барлоу. Тони твърди, че е добър, дано.

— Защо имаш нужда от него?

— Трябва ми информация.

— Информация за какво?

Сет не отговори.

Тя се обърна и го изгледа.

— Защо не ми казваш?

— Защото ако не знаеш, няма да бъдеш обвинена в съучастничество.

— Това не ми харесва — прошепна тя. Сложи главата си върху рамото му. Чуваше как бие сърцето му — силно, здраво. Все едно че си беше у дома.

— Ще ти помагам.

Той застина до нея.

— Какво?!

Тя беше почти толкова изненадана от думите си, колкото и той. Нямаше представа, че тези слова ще изскочат от устата й, но след като вече ги изрече, знаеше, че нямаше връщане назад.

— Нали ме чу? Ако трябва да го направиш, аз ще ти помогна.

— Защо?

— Поради същите причини, по които и ти искаш да го направиш.

— Кейт.

Той не се хвана, познаваше я достатъчно добре. Тя усети, че очите й се насълзяват.

— Просто не искам да бъдеш сам.

Той замислено помълча, после я целуна по челото.

— Това значи, че ме харесваш.

— Може би. Малко.

— Не е малко. Много е. Трябва да е много, за да поискаш да станеш съучастничка. — Нежно я погали по главата. — Особено след като си сигурна, че ще ме заловят и ще ме пратят в затвора. — Добави с гангстерски тон: — Как мислиш, че ще изглеждаш в сиви затворнически дрехи?

— Престани да се шегуваш. Знам, че те са убийци, но вярвам в законите. Освен това мразя смъртта. От край време. Тя е поражение. Цялата тази работа ме плаши.

— Но въпреки всичко желаеш да участваш. А Джошуа?

— Това най-много ме ужасява. Знам, че той има Филис. — Прегърна го поривисто. — Но и аз трябва да бъда край него, не искам да разчита на нея. Така че измисли такъв план, че това да не се случи.

— Ще направя всичко възможно. — Прошепна: — Хайде, заспивай, Кейт.

Тя бе твърде изплашена, за да спи, изплашена от онова, в което се врече, че ще участва. Трябваше да бъде по-близо до него. Подпря се на лакът, наведе се и го целуна.

— Още не…