Айрис Йохансен
След полунощ (6)

Пета глава

— Той е луд? — повтори Кейт.

— Така ми се струва — каза Ноуа. — А на вас?

— Може да не е същият човек. Не ми се стори… Държеше се съвсем нормално.

— Това, което ви казвам, го научих от Сет. Вашето описание веднага му напомни на нещо.

— Кой е Сет?

— Един приятел. — Замълча. — Не разбирате ли, че това променя картината, Кейт? Всяка заплаха става двойно по-голяма, когато имаш работа с човек, който върши непредсказуеми неща.

Кейт потръпна и затвори очи. Мисълта за луд престъпник винаги я бе ужасявала. Как можеш да се защитиш от мъж, чиито действия не се подчиняват на логиката?

— Значи се казва Ишмару?

— Да — каза той. — Ще бъда в мотела. Обадете ми се.

Тя се загледа в телефонния апарат, след като остави слушалката. Умно, Ноуа. Разкажи ми такива неща, за да ме изплашиш, а после си иди и ме остави да мисля.

— Рано си станала, Кейт. — Филис влезе в кухнята, облечена по халат. — Не спа ли добре?

— Не. — Скръсти ръце на гърдите си, за да спре тръпките, които я побиваха. — Помислих си, Филис, че може би няма да бъде зле, ако заминем някъде.

 

 

— Значи не можеш да се откъснеш от нас, така ли? — Чарли Дод намести очилата на носа си, когато Кейт влезе в лабораторията. — Или може би идваш заради мен. Да не би през всичките тези години тайно да си ме харесвала?

— Точно така, Чарли. — Кейт се усмихна, докато отваряше най-горното чекмедже на бюрото си и започна да рови за резултатите от изследванията, които бе направила в деня преди смъртта на Майкъл. Беше сигурна, че ги бе оставила там. — Не можах да се удържа.

— И аз така помислих. — Изправи се и тръгна към нея. — Какво правиш? Вчера ти казах, че ще ти донеса всичко, от което имаш нужда.

Къде, по дяволите, са?

— Знам, но исках да ги взема сега. — Не бяха в чекмеджето. Може би ги е натъпкала в куфарчето, преди да си тръгне онзи ден. Тогава беше доста разстроена. — Като че са се загубили. Може да съм ги занесла вкъщи.

— Нещо друго?

— Няма. — Дискетата от компютъра с формулите и записките й бяха заключени в багажника на колата заедно с лаптопа. — Исках само да видя резултатите. — Вдигна телефона и набра номера на Алън в полицията. След няколко минути я свързаха с него. — Здрасти, искам да те помоля за една услуга.

— Нали затова съм тук.

— Може ли полицейската кола отново да дойде пред нас довечера?

— Разбира се. Вече е определена. — Замълча. — Някакъв проблем ли имаш?

— Не, просто така се чувствам по-добре. Може ли и патрулна кола да минава от време на време и да държи под око къщата през следващите няколко седмици? Заминавам за известно време.

— Къде?

— Още не знам. Утре ще натоваря Филис и Джошуа в колата и ще заминем. Може да ни се отрази добре.

— Не заминаваш, защото се страхуваш, нали? Няма от какво да се боиш, Кейт. Ще направя всичко, за да бъдеш в безопасност.

— Просто искам да се махна за известно време.

Мълчание.

— Добре, обаждай се. Ще гледам всичко да бъде наред тук.

— Благодаря, Алън… — Подвоуми се. — Чувал ли си някога за мъж на име Ишмару?

— Мисля, че не. Трябва ли?

— Не знам. — Тя не знаеше нищо, помисли си обезпокоена. Може би това да не е истинското му име. — Би ли го проверил?

— За какво е всичко това, Кейт?

— Просто би ли могъл да го направиш?

— Добре. Веднага ли?

— Когато ти е възможно.

— Ще ми отнеме известно време. — Замълча, после каза: — Има нещо, което не ми казваш. Не ми харесва.

На нея също много неща не й харесваха.

— Трябва да тръгвам, Алън. Благодаря ти за всичко.

Затвори.

— Предполагам, че няма да бъдеш тук за панихидата на Бени — забеляза Чарли. — Смятах, че ще бъдеш в града.

Осъзна, че съвсем бе забравила за панихидата. Трябваше поне да изпрати цветя.

— Реших, че е по-добре да променя обстановката.

— И аз ти го казвах.

— Ти винаги си прав.

— Почти винаги.

— В тази фраза има нещо наистина погрешно.

— Е, може би трябваше да направя уговорка. Не исках думите ми да ти прозвучат твърде егоцентрично.

— Остави тая работа. — Кейт тръгна към вратата. — Довиждане, Чарли. Ще се видим след няколко седмици.

— Точно така. Много жалко за Руди.

Кейт се закова на място и се обърна към него.

— Какво?

— Не чу ли? Руди умря.

— Как?

Той в недоумение сви рамене.

— Не се тревожи, това няма нищо общо с твоите опити. Случи се преди две нощи.

— Как можеш да говориш така? Може да е закъсняла реакция.

Чарли поклати глава.

— Вратът му бе пречупен.

Тя го изгледа озадачена.

— Счупен врат ли? Да не би да е излизал от клетката?

— Не, някакъв странен инцидент. — Вдигна вежди притеснено. — Хей, не се панирай за една лабораторна мишка, не беше най-добрият ти приятел.

По дяволите, тя обичаше тази лабораторна мишка. Проведе последните четири експеримента като използваше Руди и й се струваше, че той като че се чувства горд и възбуден заедно с нея, когато стигна до последния резултат.

— Сигурен ли си, че не е излизал от клетката?

— Техничката на лабораторията каза, че го е нахранила в шест и трийсет преди две вечери, той се разхождал в клетката си доволен и щастлив. — Усмихна се. — Не се тревожи. Докато се върнеш, поемам лична отговорност да ти намеря първокласна лабораторна мишка, носеща и съмнителния чар на Руди.

— Благодаря — произнесе тя разсеяно, докато вървеше към вратата.

Липсващи книжа. Мъртва лабораторна мишка.

Заводът бе вдигнат във въздуха, за да се заличи всяка следа от RU2.

Може би Огдън е убеден, че вече работим заедно.

Но да убият лабораторна мишка, защото я е използвала за опитите си? Охраната на „Генетех“ бе отлична. Как е могъл някой да проникне в сградата, да открие стаята й и лабораторията, без някой да разбере? Вероятно бе странен инцидент, както каза Чарли. Всякакво друго обяснение би било абсурдно.

Не, всякакво друго обяснение би било ужасяващо.

 

 

— Имаш лош вкус към мотелите — заяви Сет, когато Ноуа отвори вратата. — Обзалагам се, че се подслушва.

— Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Ноуа. — Казах ти да отидеш в хижата.

— Размислих се за Ишмару. — Сет влезе в стаята и затвори вратата. — Реших, че имаш нужда от мен тук.

— Мога да се справя с Ишмару.

Сет поклати глава.

— Само си мислиш, че можеш. — Отпусна се на един стол и сложи крака на масичката. — Изгубил си форма. Може би и никога не си я имал. Особено пък да се справиш с Ишмару.

— Какво му е толкова специалното на Ишмару?

— Той е луд… а ти си нормален. Не го разбираш.

— А ти разбираш ли го?

— По дяволите, да. Аз също имам моменти на лудост. — Направи гримаса. — Иначе нямаше да бъда тук и да ти предложа да смачкаме този плъх. — Огледа стаята. — Няма машина за кафе. По това разбирам, че мотелът не струва. Хайде да отидем някъде да обядваме. Не съм ял от снощи.

— Не мога да изляза. Трябва да чакам да не би Кейт да дойде. — Застана до Сет. — Иди в хижата. Наистина, Сет. Не биваше да идваш тук. Не обичам някой да се меси в плановете ми.

Гласът на Ноуа удряше като с камшик и Сет бавно се стегна на стола.

— Аз пък не обичам заповеди. Едно време обикновено заедно замисляхме нещата.

— Не и този път. Трябва да стане както аз искам.

— Както ти искаш… — изгледа го. — Знаеш ли, нещо ми хрумна. Не бяхме се виждали повече от шест години, когато преди пет години ти се раздвижи, за да ме намериш. Това беше след като откри RU2.

Ноуа застина.

— Е, и?

— Просто се чудя дали беше заради едно време или пък още тогава си имал предвид да ме използваш.

Ноуа замълча.

Беше вярно, осъзна Сет. Ноуа не бе способен да лъже.

— Нужно ти беше дълго време, за да ме подготвиш за участие в шоуто. Като говорим за едно време, помня какво ти дължа. Всички седмици, прекарани на борда на „Кадро“, ловуването…

— Не бъди глупак. Ти си мой приятел. В края на краищата пак щях да те открия.

— Просто намери причина да го направиш по-рано. Мразя да ме използват, Ноуа. Остава ми лош вкус в устата.

— Това значи ли, че решаваш да не участваш?

— Не. — Той се усмихна накриво. — Веднъж ти ми направи голяма услуга. Аз ти обещах нещо и ще го спазя. Но това проклето RU2 сигурно означава ужасно много за теб. — Изправи се и тръгна към вратата. — Затова послушно ще побързам да стигна до хижата и там ще те чакам.

— Сет. — Ноуа се беше намръщил. — Ти си ми приятел. Най-добрият.

— Знам. Натрапих ти се, нали? С моето фатално очарование. — Сет отвори вратата. — Не се тревожи, не мога да си позволя да те изоставя. Нямам чак толкова много приятели. — Погледна Ноуа в очите. — Но никога не ги използвам. Не се опитвай отново да си играеш с мен, Ноуа. — Понечи да тръгне, после спря. — Ако исках Кейт Денби да остане жива, не бих седял на задника си и да я чакам. Размърдай се и си отваряй очите на четири за нея, защото бъди сигурен, че ако не ти, Ишмару ще я дебне.

— Неин приятел от полицията осигури полицейска кола да пази пред къщата й. Трябва да остана тук, в случай че тя дойде. — След малко добави: — Освен това не съм от твоя кръг, Сет. Това е моя игра.

Такава, която можеше да хвръкне във въздуха пред очите му. Добре, какво, по дяволите, го е грижа? Опита се да му обясни.

— Разбира се. Играта е твоя.

Сет затвори вратата и тръгна с бързи крачки към взетата под наем кола. Сглупи, че дойде. Би трябвало да знае, че Ноуа се е заел сериозно с работата.

Освен това научи повече, отколкото желаеше да знае.

По-добре да се постарае да забрави. За него нещата не се променяха, понеже Ноуа не е такъв герой, за какъвто се мислеше. Все пак му бе длъжник. Все още му беше приятел.

Погледна часовника си. Три и трийсет и пет. Още тази вечер можеше да се качи на самолет. Изми си ръцете с Ишмару. Успех, Ноуа.

Късмет и на теб, Кейт Денби.

 

 

Лъчите на късното следобедно слънце бяха нашарили с петна пътеката пред Ишмару, докато той тичаше бързо из гората. Винаги избираше мотел близо до гора. Беше му необходимо, за да се подготви за убийството.

Затича се по-бързо. Сърцето му туптеше с яростно удоволствие.

Беше пъргав като елен.

Никой не можеше да го спре.

Беше воин.

Обаче воините не бива да бъдат ръководени от глупаци като Огдън. Убийството трябваше да се извърши в блясъка на славата, а не според хладни изчисления. Предната нощ дълго бе лежал буден, мислейки за убийството тази нощ, и сега усещаше как все по-силно започваше да се вълнува.

Стигна до билото и застана там задъхан. Под него се простираше квартал от спретнати малки къщички също като онази, в която живееше Кейт Денби. Ако засенчеше очи с ръка, в далечината щеше да види и нейния квартал. Беше доволен, че къщата й е толкова близо до другите. За него беше вълнуващо предизвикателство да се движи като сянка сред овцете и после смело да нанесе своя удар.

Но Огдън не желаеше да нанася смело удара си. Огдън желаеше той да скрие това деяние зад лъжи и измами.

Тъй като това тревожеше Ишмару, значи имаше причина. Още от първия момент инстинктът му подсказа, че Кейт Денби може би е нещо специално. Дали Емили не му я е изпратила, за да го предизвика? Щеше да медитира и да изчака знак.

Падна на колене, заби пръсти в земята и изрисува черти по скулите и челото си. После разпери ръце.

— Води ме — прошепна като в транс. — Нека всичко ми се изясни.

Древните са имали обичая да се молят на Великия дух, но той беше по-мъдър. Убеден бе, че Великият дух живее в самия него. Той беше едновременно онзи, който бе дарител на слава, а в същото време и наказваше.

Остана коленичил с широко разперени ръце час, два, три.

Лъчите на слънцето избледняха. Сенките се удължиха.

Скоро трябваше да се откаже. Ако не му се дадеше знак, трябваше да се подчини на волята на Огдън.

Тогава чу кикот в храсталаците отдясно. Тялото му се разтресе от радост.

Не помръдна. Държеше главата си обърната право напред, но с ъгълчето на очите си погледна към храсталаците.

Оттам го наблюдаваше малко момиченце. Беше на не повече от седем или осем години, облечено с плисирана пола и носеше раничка. Зарадва се още повече, когато видя, че е русичко. Не толкова светлорусо като Кейт Денби, косата му бе бледожълта като на Емили Сантос. Не би могло да е съвпадение, явно вътрешната му сила бе привлякла детето.

То му бе изпратено като знамение. Ако успееше бързо да му нанесе удар, това трябваше да означава, че може да не слуша Огдън и да тръгне по верния път.

Бавно се изправи и се обърна към момиченцето.

То продължи да се кикоти.

— Лицето ти е изцапано. Какво си… — То замълча и очите му се разшириха. Отстъпи крачка назад.

Усети силата ми, екзалтирано си помисли Ишмару.

— Не исках… Недей… — изхълца то.

Обърна се и се затича надолу по пътеката.

Той се втурна след него.

Детето не биваше да тича. Той беше пъргав като елен. Никой не можеше да го спре. Беше воин.

 

 

— Прибра ли моя лаптоп и видеоигрите ми? — попита Джошуа.

— Те са в багажника заедно с бухалката и ръкавицата — каза Филис. — И не искай да слагаме повече твои неща в колата. Едва остана място за куфарите.

— Вътре има само дрехи — каза Джошуа. — Кой има нужда от дрехи за спане? Може да извадите пижамата ми и…

— Не — отсече твърдо Кейт и затвори багажника. — Сега влез вътре да се изкъпеш. Искам само да проверя гумите и маслото и докато дойда, да си в леглото.

— Добре. — Джошуа направи гримаса, преди да изтича към входната врата.

— Посъвзе се — отбеляза Филис. — Мисля, че това пътуване ще му се отрази добре.

— Надявам се. Можеш ли да ми подържиш фенерчето? Стъмва се и не виждам добре.

— Разбира се. — Филис се приближи до нея и освети мотора, когато Кейт вдигна капака и провери маслото.

— Спаднало е с една четвърт. Най-добре утре преди да тръгнем да спрем на бензиностанция.

— Реши го набързо — отбеляза Филис. — Непривично за теб.

Кейт й се усмихна.

— Непривично за бавната, досадна, методична Кейт?

— Ти го каза, не съм аз.

— От време на време имам право да извърша нещо неочаквано, нали?

— Може би. — Филис замълча. — Съвсем не ти подхожда да бягаш уплашена, само защото някакъв млад хулиган е решил да ни ограби.

— Мисля, че преживяхме достатъчно.

Филис изгледа внимателно Кейт.

— Да не би нещо да се е случило, Кейт?

Трябваше да се сети, че Филис бе доста прозорлива и ще забележи колко е напрегната.

— Разбира се, че нещо се е случило. В траур сме. — Коленичи и провери въздуха в лявата предна гума. — Би ли влязла да видиш дали можеш да попречиш на Джошуа да напъха ракетата си за тенис в калъфа на възглавницата? Винаги обича да носи възглавницата си със себе си.

— И аз това си помислих — засмя се Филис. — Ама ги върши едни — и се отправи към къщата.

Винаги можеше да промени темата, ако кажеше нещо за Джошуа, помисли си Кейт. Или просто Филис реши да се разсее. Тя много уважаваше личната свобода — както нейната собствена, така и…

— Какво става?

Сърцето на Кейт подскочи до гърлото й и после утихна, когато вдигна очи и видя, че мъжът, който я заговори, носи синя полицейска униформа. Не бе видяла полицейската кола да спира до тротоара, но наистина бе там.

— Нямах намерение да ви плаша. — Той се усмихна. — Аз съм Кейлеб Брънуик. Вие сте доктор Денби, нали?

Почувства се глупаво. Той изобщо не изглеждаше застрашителен. Кейлеб Брънуик бе едър мъж с прошарена коса, по лицето му забеляза бръчки. Кимна.

— Не бяхте дежурен снощи.

— Не. Току-що се връщам от почивка. Заведох внучетата си в Гранд Тетънс. Красиво е в Уайоминг. Замислих се като се пенсионирам да се преместя там. — Приклекна до нея и взе манометъра. — Аз ще го довърша.

— Благодаря. — Кейт се изправи и избърса ръце в джинсите си. — Много мило от ваша страна. Може ли да видя личната ви карта?

— Разбира се. — Подаде й значката си. — Много умно от ваша страна, че проверявате.

— Ще ви я върна веднага щом се обадя в полицията.

— Няма проблем. — Тръгна към следващата гума. — Съжалявам, че закъснях. Едно малко момиченце от квартал Литъл Рок на около шестнайсет километра оттук е изчезнало. Тъй като така и така пътят ми минаваше оттам, помолиха ме да спра и да докладвам.

— Малко момиченце ли?

Той кимна.

— Изпуснало училищния автобус.

— Какъв ужасен свят, когато дете може да попадне в опасност, защото е изпуснало автобуса. — Това й напомни за ситуацията вкъщи. Джошуа се връщаше с автобус от училище всеки ден. — Защо някой учител не го е завел у дома?

— Детето не е поискало. Кварталът, където живее, е точно от другата страна на хълма. — Погледна я. — Представям си как се чувствате, но сега го издирват. Може да е отишло при някоя своя приятелка. Нали знаете какво правят децата.

Да, знаеше. Не мислят. Доверчиви са. Импулсивни. Беззащитни.

— Заминавате ли? — попита той.

Тя кимна.

— Утре сутринта.

— Къде отивате?

— Още не съм решила.

— Защо не опитате в Уайоминг. — Отново се наведе над гумата. — Красиво е…

— Може и там да отидем. — Усмихна се и вдигна значката високо. — Ще ви я върна след малко.

Отне й десет минути, докато се свърже с полицията и му върне значката.

Джошуа бе по пижама и много намусен, когато влезе в стаята му.

— Ракетата за тенис ми трябва.

— Взел си толкова неща, че можеш да отвориш спортен магазин.

— Винаги, когато пътувам, взимам ракетата за тенис.

— Избирай. Остави бейзболната ръкавица и вземи ракетата.

Джошуа я изгледа ужасено.

— Мамо!

Кейт знаеше, че той никога нямаше да изостави скъпоценната си ръкавица.

— Няма, така ли? Тогава се откажи, сине.

Той я изгледа и кимна.

— Добре, сега ще се споразумеем. Ако ми потрябва ракета за тенис, ще отидем в магазина и ти ще ми купиш…

Тя хвърли една възглавница към него.

— Това е изнудване.

Синът й се ухили.

— Трябваше да опитам. — Скочи в леглото. — Баба каза, че ще станем в пет часа.

— Баба ти е права както винаги. — Зави го, целуна го по челото, после се изправи. — Джошуа, какво би направил, ако изпуснеш автобуса, който те докарва вкъщи?

— Ще се върна в училището и ще позвъня на баба.

— Знаеш, че няма да ти се караме. Ще се обадиш ли наистина?

Той се смръщи.

— Разбира се. Казах, че ще се обадя. Защо питаш?

— Няма нищо. — Искаше й се заради родителите на момиченцето да е точно така. — Лека нощ, Джошуа.

— Мамо?

Кейт се обърна към него.

— Би ли останала да постоиш малко при мен?

— Не можеш да отлагаш… — Замълча, като видя израза му. — Какво има?

— Не знам… Усещам… Би ли постояла малко?

— Защо не? — Седна на ръба на леглото. — Ти много изживя. Естествено е да си толкова нервен.

— Не съм нервен.

— Добре, извинявай. — Взе ръката му. — Имаш ли нещо против, ако кажа, че аз съм нервна?

— Нямам, ако е вярно.

— Вярно е.

— Не че съм уплашен. Просто се чувствам някак особено.

— Искаш ли сега да поговорим за погребението?

Джошуа веднага сви вежди.

— Казах ти, че вече не мисля за него.

Тя се отказа. Явно бе твърде рано да говори с него. Още по-добре. Самата тя все още не го беше преживяла, за да се владее. Само това му трябваше, да я види как се отпуска.

— Само питах.

— Остани за малко. Разбираш ли?

— Колкото кажеш.

 

 

Тя не приличаше на воин, седнала на леглото на момчето, помисли си разочарован Ишмару. Изглеждаше нежна и женствена, нямаше дух и нищо не струваше.

Погледна през тесния процеп на венецианските щори, които покриваха прозореца на стаята на момчето.

Обърни очи към мен. Искам да преценя какъв е духът ти.

Тя не погледна към него. Не усещаше ли, че той е там, или се отнасяше презрително към намеренията му?

Сигурно е така. Тази вечер силата му беше много голяма, чувстваше се тъй, че и звездите трябваше да го разбират. Внезапният удар винаги носи със себе си допълнителна сила и предизвиква чувство на триумф. Малкото момиченце усети неговата сила още преди ръцете му да стиснат гърлото му. Тази жена сигурно го дразни и се преструва, че не забелязва как я наблюдава.

Пръстите му стиснаха здраво резача за стъкло. Можеше да разреже стъклото и да й покаже, че не е права да се отнася пренебрежително към него.

Не, тя тъкмо това искаше. Макар и да бе бърз, тогава би изпаднал в неизгодно положение. Тя като че ли го примамваше към неговото унищожение, както би направил един умен воин.

Но той също бе умен. Ще изчака мига и тогава смело ще нанесе удара си пред очите на тези овци, с които се е обградила.

Преди да умре, тя ще признае колко велика е силата му.

 

 

Джошуа остана буден още около час и дори след като най-после затвори очи, заспа леко.

Много хубаво, че заминават за известно време, помисли си Кейт. Джошуа не беше дете с изострени нерви, но и това, което преживя, бе достатъчно, за да извади от релсите и голям човек.

Вратата на Филис бе затворена, отбеляза Кейт, когато излезе в коридора. Сигурно също си е легнала. Не че е успяла да заспи. Не излъга Джошуа — беше нервна, напрегната и изпълнена с негодувание. Та това бе нейният дом, тук трябваше да се чувства като в рая. Не искаше да мисли за дома си като за крепост.

Но независимо дали й харесваше или не, в момента беше крепост и по-добре би било да бъде сигурна, че войниците са на бойните си места. Провери резето на входната врата, а после тръгна бързо към всекидневната. Полицейската кола се виждаше от прозореца.

Филис, както винаги, бе пуснала пердетата преди да си легне. Пещерен инстинкт, помисли си Кейт, докато се протягаше за шнура. Затвори се от външния свят и си създай свой собствен. Двете с Филис бяха напълно съгласни…

Той стоеше от другата страна на прозореца, съвсем близо до нея, разделяше ги само шестмилиметровото стъкло.

Високи изпъкнали скули, дълга черна права коса, прибрана на опашка, гердан от мъниста. Беше той… — Тод Кембъл… Ишмару…

Усмихваше й се.

Устните му се движеха, беше толкова близо, че тя чуваше думите му през стъклото.

— Не трябваше да ме видиш, преди да вляза, Кейт. — Гледаше я в очите и й показваше резача за стъкло в ръката си. — Но не се безпокой. Почти свърших и смятам, че така е по-добре.

Тя не можеше да помръдне. Гледаше го като хипнотизирана.

— Би могла да ме пуснеш да вляза. Не си в състояние да ме спреш.

Тя пусна пердето с рязко движение, за да не го вижда.

Да се барикадира вътре, след като ги разделя само едно стъкло…

Чу острието върху стъклото.

Дръпна се от прозореца, спъна се в ниска табуретка, едва не падна, после се изправи.

Къде ли беше полицаят? Лампата на верандата не светеше, но той сигурно е видял Ишмару.

Може би полицаят го нямаше.

Майкъл не ви ли е казал, че в техните среди има корупция?

Пердето се изду.

Разрязал е стъклото.

— Филис! — Затича се по коридора. — Събуди се! — Отвори вратата на Джошуа, прелетя през стаята и го вдигна от леглото.

— Мамо?

— Ш-ш-т-т, тихо! Прави каквото ти казвам, разбра ли?

— Какво има? — Филис бе дошла до вратата. — Да не би Джошуа да се е разболял?

— Искам да излезете оттук. Веднага! — Бутна Джошуа към нея. — Отвън има някой. — Дано все още да бе отвън. Вече може да е влязъл в хола. — Искам да изведеш Джошуа през задната врата и да отидете в Броклеманови.

Филис веднага хвана Джошуа за ръка и го поведе към вратата на кухнята.

— А ти?

От хола се чу шум.

— Вървете. Аз идвам след малко.

Филис и Джошуа излязоха набързо през задната врата.

— Мен ли чакаш, Кейт?

Гласът му звучеше близо, прекалено близо. Филис и Джошуа сигурно още не бяха стигнали до оградата. Нямаше време да бяга. Трябваше да го спре.

Видя го като сянка на вратата, която водеше към коридора.

Къде беше пистолетът й?

В чантата, на масата в хола. Но не можеше да мине покрай него. Отстъпи към печката. Филис обикновено оставяше тигана готов за закуската на другата сутрин.

— Казах ти, че ще вляза. Тази вечер никой не може да ме спре. Получих знак.

Кейт не забеляза оръжие, но стаята се осветяваше само от лунната светлина, която идваше от прозореца.

— Откажи се, Кейт.

Тя хвана дръжката на тигана.

— Остави ме на мира. — Скочи напред и го удари по главата с всичка сила.

Той се движеше доста бързо, но пък и тя нанесе силен удар.

Ишмару се свличаше…

Шмугна се покрай него и излезе в коридора. Иди до чантата за пистолета.

Чу го зад себе си.

Грабна чантата, хвърли се към вратата и дръпна резето.

Бягай при полицая в колата.

Трудно й беше да отвори чантата си в движение, докато тичаше към колата. Ръката й стисна пистолета й тя захвърли чантата.

— Него го няма там, Кейт — чу се гласът на Ишмару зад нея. — Само двамата сме.

Полицейската кола бе празна. Тя се обърна и вдигна пистолета.

Твърде късно.

Ишмару се хвърли върху нея, изби пистолета от ръката й и той отхвръкна. Как е възможно човек да се движи толкова бързо?

Падна на земята и започна отчаяно да се бори.

Не можеше да диша. Палците му се забиваха в гърлото й.

— Мамо! — Ужасеният вик на Джошуа прониза нощта.

Какво правеше Джошуа там? Трябваше да бъде…

— Върви, Джош… — Ишмару стисна гърлото й и оттам не излезе нито звук. Умираше. Трябваше да помръдне. Пистолетът. Беше паднал от ръцете й. На земята…

Започна да опипва наоколо. Металната дръжка на пистолета беше хладна и мокра от тревата.

Нямаше да успее да го направи. Причерня й пред очите.

Опита се да го ритне в слабините.

— Престани да се бориш — прошепна той. — Какво ли не направих, за да ти осигуря смърт на воин.

Луд човек. Как не, ще спре да се бие.

Вдигна пистолета и натисна спусъка.

Усети как тялото му се разтърси, когато куршумът го прониза.

Ръцете му отпуснаха гърлото й. Тя се надигна, измъкна се изпод него и успя да коленичи.

Той лежеше по гръб на земята. Убих ли го, зачуди се Кейт замаяно.

— Той щеше да те удуши. — Джошуа стоеше до нея, сълзи се стичаха по лицето му. — Аз бях много далеч. Не можех да го спра. Не можех…

— Ш-ш-т. — Прегърна го с една ръка. — Знам. — Закашля се. — Къде е Филис?

— Обажда се по телефона на Броклеманови. Аз изтичах от къщата…

— Не биваше да го правиш.

— А ти трябваше да дойдеш с нас — нахвърли се върху нея Джошуа. — За малко щеше да те убие.

Тя едва ли би могла да го отрече, тъй като не можеше да говори.

— Не съм толкова зле, колкото…

— Достатъчно зле. — Тя се обърна, когато чу този глас, и видя слаб тъмнокос мъж, който тичаше по пътеката.

Кейт инстинктивно вдигна пистолета и го насочи към него.

— Спокойно. — Той вдигна двете си ръце. — Ноуа Смит ме изпраща.

— Откъде да съм сигурна? — Как би могла да му повярва, тази мисъл се мярна в замъгленото й съзнание.

— Не можете да бъдете сигурна. Дръжте пистолета, насочен към мен, и ще се почувствате по-добре. Аз съм Сет Дрейкин.

Сет. Ноуа й беше споменал за някакъв Сет.

— Какво правите тук?

— Казах ви. Ноуа помисли, че ще имате нужда от помощ. Трябваше да ви защитя. — И добави: — Макар да ми се струва, че позакъснях. — Обърна тялото на Ишмару с крак. — Този ли е бил снощи тук?

Младата жена мълчаливо кимна.

— Според мен няма съмнение, че е Ишмару.

— Мъртъв ли е?

Той се наведе и разгледа раната.

— Не. Само една мускулна рана от дясната страна. Не сте прекъснали някоя артерия. Изключително болезнено е, но не е сериозно. Жалко. Искате ли да го довърша?

— Какво? — попита тя изумена.

— Само попитах. — Обърна се към Джошуа. — Доведи баба си, сине.

Джошуа погледна Кейт.

Тя кимна.

— Кажи й да повика линейка — додаде майка му.

Джошуа хукна през поляната.

— Линейка за мъж, който току-що се опита да ви убие? — попита Дрейкин.

— Не, правя го заради себе си. Не искам да бъда отговорна за смъртта на някого, ако мога да я предотвратя.

— Благородно — заключи той. — Боя се, че аз не бих бил толкова великодушен. — Насочи поглед встрани, оглеждайки тъмните къщи на улицата. — Добри съседи имате. Някой все пак би трябвало да е чул изстрела.

— Повечето от тях знаят как умря Майкъл, а през последните две нощи виждат, че тук има полицейска кола. Естествено е да се страхуват. — Тя потрепери. — Аз също бих се страхувала.

Той я изгледа и се усмихна.

— Но не съм убеден, че ако някой съсед изпадне в беда, вие бихте се крили зад затворени врати. Веднага се връщам. — Изчезна в къщата и се върна с шнура от завесата. Бързо завърза ръцете на Ишмару отзад.

— Какво правите? Той е беззащитен.

— Не ми позволихте да го убия. Трябва да съм сигурен. За Ишмару се знае, че винаги е повече от онова, което се вижда. — Помогна й да се изправи. — Хайде, трябва да се махнем оттук преди полицията и линейката да са дошли.

— Да избягаме? — Тя поклати глава.

— Току-що застреляхте мъж.

— Беше при самозащита. Няма да ме арестуват.

— Може би не за известно време, но искате ли да оставите сина си сам, незащитен, докато давате обяснения в полицейското управление?

— Той сега е в безопасност.

— Убедена ли сте? А къде е полицаят, който трябваше да ви пази?

Кейт погледна към черно-бялата кола.

— Не знам.

— Вероятно някъде харчи парите на Огдън. Представете си, че изпратят този полицай да пази сина ви, докато сте задържана?

— Престанете. Никъде няма да тръгна с вас. Може да ме лъжете. Дори не ви познавам. — Прокара пръсти през косата си. Не бе в състояние да мисли. — Освен това ме смущавате.

— Няма защо да тръгвате с мен. Идете при Ноуа в мотела. Моментът не е подходящ да се правят грешки. Вие няма да сте тази, която ще плати за тях.

Джошуа щеше да плати. Джошуа трябваше да бъде защитен. Може би Дрейкин беше прав. Но й трябваше време, за да обмисли всичко. Кимна отсечено.

— Ще отида в мотела.

— Добре. Ще телефонирам на Ноуа и ще го предупредя, че отивате. Ще взимате ли още нещо от къщата?

— Не.

— Не променяйте решението си. — Взираше се в лицето й. — Не правете така, че когато стигнете половината път, да се върнете. Действително имате нужда от помощ.

— Ще отида в мотела — повтори тя. Обърна се и видя Джошуа и Филис да вървят по поляната към нея. Осъзна, че продължаваше да стиска пистолета. Вдигна чантата си от земята и го пъхна вътре. — Само това мога да обещая.

— Побързайте. Трябва бързо да изчезнете. — Хвърли поглед към Ишмару. — Не го развързвайте. Нещо отвътре ми подсказва, че се прави на припаднал. Сигурна ли сте, че не искате да го изпратя в щастливите ловни полета?

Колко обикновено го каза. Колко хладнокръвно. Какъв е този човек? Тръпки я побиха.

— Казах ви не.

— Само питах. — Подвоуми се. — Не ми се иска да ви оставям сама. Може би да изчакам, докато тръгнете.

— Какво ще му сторите, след като тръгна? Ще го убиете ли? Вие тръгнете пръв. Нямам ви доверие.

Той кимна одобрително.

— И не би трябвало.

— Тръгвайте.

— Обещайте, че няма да го развържете.

— Обещавам — изрече тя през стиснати зъби.

— Тогава тръгвам. — И се затича надолу по алеята.

Тя се загледа след него. Появата на този непознат беше тъй смущаваща както всичко, което се случи тази вечер. Смущаваща и ужасяваща. Той като че ли знаеше как точно да постъпи, за да я накара да направи онова, което той желаеше.

— Емили…

Тя замръзна на място, когато чу прошепнатото име, обърна се и погледна мъжа на земята.

Очите му бяха отворени и той гледаше право към нея. От кога ли беше в съзнание?

— Знаех, че си ти, Емили.

— Казвам се Кейт.

— Да, може и да е така. — Усмихна се. — Ти си чудесна, Кейт. Толкова добре се справи.

Побиха я ледени тръпки. Лежеше на земята, след като тя го бе ранила, а в гласа му се усещаше истинско възхищение. Ноуа беше прав. Този човек не е нормален.

— Защо го направихте? — прошепна тя.

— Удар… Щях да нанеса три удара и всички щяхте да сте мъртви. — Затвори очи. — Но за мен щеше да е голяма чест, Кейт, ако само теб бях убил. Вече не мога да чакам.

Тя отстъпи една крачка, докато осъзна какво е направила. Нямаше от какво да се бои. Той не представляваше заплаха. Беше ранен, вързан и скоро полицията щеше да пристигне. Вече чуваше сирените. Щеше да се обади на Алън от мотела, за да му каже какво се е случило, а той ще направи така, че този престъпник да бъде пратен в затвора, далеч от тях.

Обърна му гръб и тръгна към Филис и Джошуа.

 

 

Ишмару отвори очи и видя как задните светлини на хондата се отдалечават надолу по улицата.

Изпита щастие, което го загря отвътре. Жената го победи, но той не изпитваше срам. Жените винаги са хладнокръвни, настървени. Затова воините винаги са давали затворниците на жени да ги измъчват. Раната, която тя му нанесе, много го мъчеше. Всеки път, когато си поемеше дъх, това му причиняваше болка и тя го знаеше. Когато мъжът попита дали да го довърши, тя каза „не“ и мъжът я сметна за милостива.

Но Ишмару мислеше другояче. Тя желаеше той да страда. Искаше да остане да лежи тук и да помни, че тя го е ранила. Беше прав по отношение на силата, която усети в нея.

Сирени… далече…

Нямаше значение какво е казала. Беше извикала линейка, за да го излекуват, за да се оправи и отново да се изправят един срещу друг. Тя беше осъзнала, че той е нейната съдба.

Но полицията също щеше да дойде. Рицарска ръкавица за него, за да бяга, преди да го хванат.

Умно, Кейт. Тя го изпитваше, за да разбере дали е достоен отново да се срещнат.

Беше достоен.

Преобърна се и започна да пълзи по пътеката към отворената врата на къщата. Щеше да намери някое парче счупено стъкло и да пререже връзките на ръцете си, после да стигне до задната врата и да се загуби сред дивотията на крайния квартал.

Раната му кървеше и всяко движение му причиняваше остра болка. Нямаше значение. Привикнал бе на болката, приемаше я като добре дошла.

Добра се до сянката на къщата.

Сирените приближаваха.

Трябваше да действа по-бързо. Залепи гръб към тухлената стена и успя да се изправи.

Зави му се свят и се олюля.

Изчака да му мине и със залитане стигна до входната врата.

Виж, Кейт. Идвам.

Достоен съм за теб.