Айрис Йохансен
След полунощ (4)

Трета глава

— Чу ли за Ноуа Смит? — Чарли Дод я попита веднага, щом седна на бюрото си на другата сутрин.

— Трябваше да бъда в открито море, за да не чуя за станалото. Откакто се случи, по радиото и по телевизията не говорят за друго. Трагедия.

— Смъртните случаи вече са деветдесет и двама.

Тя се взря, без да вижда, в данните пред себе си.

— Нещо чу ли за Смит? Намерили ли са тялото му?

— Не, но оглеждат внимателно развалините. Трябва да го обявят за мъртъв след избухването на бомбите.

Тя веднага вдигна глава.

— Бомби ли?

— Не си ли чела днешния вестник? — Кимна към вестника върху бюрото си. — Четири бомби били поставени в завода. Те са причинили експлозиите.

— Но защо? — попита Кейт изумена.

— Кой знае? — Чарли направи гримаса. — Някой може ли да ти каже защо тези четирийсет екзалтирани луди са направили лагер пред нас? Но „Генетех“ взима предохранителни мерки. Добре че не се съгласи да отидеш при него, нали? По дяволите, какво говоря? Хубаво е, че не ти откраднах тази служба.

Тя кимна разсеяно, мислите й бяха заети с ужасните сцени на разрушение, показани по Си Ен Ен.

— Нали „Дж. и С.“ не се занимаваха с правителствени поръчки за изследвания?

— Предполагаш, че са терористи ли? Докато не се открие, никой не би могъл да каже. — Седна зад бюрото си. — Търсят в друга посока.

— Какво искаш да кажеш?

— Застраховки. Твърдят, че през последната година „Дж. и С.“ имали финансови затруднения. Затова толкова държат да открият тялото на Смит. Очакват да намерят някакво запалително устройство…

— Мислят, че е вдигнал завода си във въздуха, а също и себе си? Това е лудост.

Чарли разпери ръце, сякаш да се защити от острия й тон.

— Виж какво, не знам какво се е случило. Казвам ти само онова, което прочетох във вестника.

— Извинявай. — Не можа да разбере защо реагира толкова силно. Самоубийството означаваше, че човек се предава, а Ноуа Смит, когото опозна, не би се предал. — Просто е несправедливо, човекът е мъртъв и не може да се защити.

— Чу ли за Ноуа Смит? — Бени се появи до бюрото на Кейт.

— Минахме вече този сценарий — изрече провлачено Чарли и потрепери на шега. — Внимавай.

— Така ли? Добре, и без това не ми се говори на тая тема. Бедните хорица… — Бени сниши глас и я попита така, че да не чуе Чарли. — Майкъл ми се обади снощи. Сигурна ли си, че мога да дойда следобед на игрите?

— Сигурна съм.

— Знаеш колко обичам Джошуа, Кейт.

— Знам. — На Кейт й се прииска Бени да се махне. В този момент не й бе до Майкъл и Бени. Беше разстроена, ядосана и нямаше представа доколко всичко това беше заради самия Ноуа и доколко заради самата нея. — Ще се видим на игрите, Бени.

— Добре. — Бени се усмихна и се обърна. — Ще дойда и ще викам силно за него.

 

 

— Нали бях добър? — попита Джошуа възбуден. — Видя ли последния двоен удар?

— Видях го. — Кейт се наведе, за да му помогне да свали бейзболното горнище на „Смелчаците“. — Стой мирно. След като залезе слънцето ми стана студено. Видях всичко. Беше герой на мача.

Той направи гримаса.

— Не бях. Загубихме. Ако отборът ти загуби, не можеш да бъдеш най-добър играч.

— Моя е грешката. На мен ми изглеждаше като първокласен играч.

— Защото си ми майка. — Но въпреки всичко му стана приятно. — Татко каза ли нещо?

— Защо сам не го попиташ? — Изправи се и видя как Майкъл и Бени се приближават през тълпата родители, събрали се в средата на игрището. — Струва ми се, че изглежда направо горд.

— Страхотна игра, шампионе. — Майкъл се усмихваше широко, когато потупа Джошуа по рамото. — Ако ти бяха помогнали, щяхте да ги убиете.

— Ш-ш-т! — Джошуа погледна неспокойно към група оклюмали момчета, застанали до вратата. — Рори игра много добре.

— Съжалявам. — Майкъл сниши глас. — Но ти ги надминаваше, сине.

Бени кимна.

— Така подскочих, когато направи двойния удар, че за малко не съборих майка ти от пейката. — Усмихна му се. — Двамата с баща ти отиваме да ядем пица в „Чъки Чийз“. Искаш ли да дойдеш с нас?

Кейт застина и крадешком хвърли поглед към Майкъл.

Той леко поклати глава. Приел е предложението й да не избързват. Вероятно Бени покани Джошуа импулсивно.

— Разбира се. — Джошуа отмести очи към Кейт. — Ти ще дойдеш ли?

Кейт поклати глава.

— Имам работа. По-добре да се прибирам. Ти върви.

Стисна го по рамото.

— Всичко е наред. — Обърна се към Майкъл. — Доведи го вкъщи преди девет. Има ученически час.

— Добре. — И погледна Кейт над главата на Джошуа. — Благодаря. Хайде, нападателю. — Тръгна по тревата към обширната поляна, превърната в паркинг.

Бени се усмихна и махна с ръка на Кейт, после настигна Джошуа.

Кейт ги наблюдаваше как вървят. Свиквай. Така ще е по-лесно за Джошуа. Така става при развод. Обикновено някой остава сам.

Джошуа се обърна и погледна назад през рамо. Тя с усилие му се усмихна и му махна.

Той не отвърна на жеста й. Спря на място. Каза нещо на Бени и се затича към нея.

— Забрави ли нещо?

— Няма да отида. — Удари с ръце по бейзболното си яке. — Прибирам се вкъщи с теб.

— Защо?

Той придоби сериозен вид.

— Просто се връщам вкъщи с теб. Не ми се яде пица.

Той никога не беше отказвал пица.

— Бени и баща ти ще останат разочаровани.

— Може би някой път ще отидем всички. Хайде да си вървим.

Бени и Майкъл гледаха към нея. Майкъл сви рамене философски, хвана Бени за ръка и се обърна.

Очевидно не бе постъпила добре. Джошуа вероятно е усетил, че се чувства самотна и това бе повлияло на желанието му да я защитава. Тръгна към паркинга.

— Ще ти бъде скучно, защо не ги настигнеш? Бени очакваше с нетърпение да се видите тази вечер. Знаеш, че те обича.

Джошуа се изравни с нея.

— И аз я харесвам. Тя е весела. — Гледаше право пред себе си, докато излизаха от игрището. — Татко също я харесва, нали?

— Много — отвърна Кейт. — Това е хубаво. Баща ти се чувства самотен.

— Ти нямаш нищо против…

— Бих била голяма егоистка, ако попречех на баща ти да бъде щастлив. — Спря до хондата и извади ключовете. — Ти също. Защо все пак не отидеш в „Чъки Чийз“ с тях да се позабавляваш? — Хвърли поглед към другата страна на паркинга, където Майкъл беше настанил Бени в колата и заобикаляше към шофьорското място. — Все още имаш време.

Той поклати глава.

— Ще остана с теб.

Господи, беше уморена да се държи благородно. Защо Майкъл сам не се бори, за да получи нещо? Опита още веднъж.

— Аз съм съгласна, ако…

Стовари се върху хондата със сила, която можеше да строши костите й.

— Мамо!

— Добре съм. — Протегна ръце без да вижда, за да се закрепи за покрива на колата, после се обърна към Джошуа, който се надигаше от земята. — Удари ли се? Не знам какво ста…

Вратата на колата на Майкъл лежеше на тревата само на няколко крачки от мястото, където стояха. Цялата кола бе обгърната от пламъци.

— Майкъл?! — прошепна тя потресена.

Джошуа гледаше изумен към горящите останки от колата.

— Но къде е татко…

Тогава Джошуа изпищя.

 

 

— Как сте?

Кейт вдигна очи и видя Алън Еблънд да изкачва циментовите стъпала на игрището. Притисна Джошуа още по-силно към себе си и придърпа одеялото, с което се бяха загърнали двамата. Беше студено. Не беше сигурна дали може да се стопли, но одеялото помагаше. Някой им го бе дал, неясно си спомняше тя. Точно така, майката на Рори. Извади го от багажника си. Постъпи добре. Всички бяха мили.

Алън тежко се отпусна до нея и каза:

— Знаеш какво ми е, Кейт.

Да, Алън сигурно се чувстваше така, сякаш брат му бе загинал.

— Джошуа трябва да се прибере вкъщи. Полицията не ни пуска да тръгнем.

— Знам.

— Той трябва да се прибере.

— Докарах Бети, тя чака в колата. Ние ще го отведем.

Тя прегърна по-силно Джошуа.

— Не.

— Слушай, Кейт, двамата с Джошуа сте почти в състояние на шок. Не можеш да се грижиш за него. — Въздъхна. — Не бива да е там, когато съобщиш на Филис.

Боже мой, трябваше да се прибере вкъщи и да каже на Филис, че синът й е мъртъв.

Майкъл бе мъртъв. Отново я прободе силна, пронизваща болка.

Алън се обърна към Джошуа.

— Знам, че искаш да се прибереш с майка си, но тя трябва да бъде насаме с баба ти. Бети е долу до оградата. Искаш ли тя да те отведе у нас?

— Не. — Джошуа я прегърна по-здраво. — Трябва да остана с мама.

Алън погледна Кейт.

Искаше й се да остане прегърната с Джошуа, да се опита да го успокои. Но как да направиш така, че да забравиш гледката как баща ти е разкъсан на парчета? Когато Джошуа излезе от състоянието, в което се намираше, щеше да има по-голяма нужда от нея. Тя кимна.

— Иди, Джошуа. Моля те, върви. Ще те взема след няколко часа.

— Но какво ще стане ако… — Неохотно се изправи и тръгна надолу по стъпалата. Спря, обърна се към Алън и изрече натъртено: — Ти се грижи за нея.

— Бъди спокоен — обеща мрачно Алън.

Двамата го наблюдаваха как слиза надолу.

— Той видя ли всичко? — попита Алън.

Тя кимна.

— Двамата бяхме на паркинга.

— Изживява го нормално.

— Ти така си мислиш. Цял час трепереше. — Усети тръпки. — Аз също. Какво се случи, Алън?

— Предполагаме, че в колата е имало бомба, била е свързана със запалването. — Сложи ръка на раменете й. — Запалил е колата и… бум.

— Бомба — повтори тя. — Кой я е поставил?

— Майкъл беше детектив по наркотиците. Знаеш какви са рисковете. Тъкмо завършвахме една голяма операция. Комбината Бочак отправяше заплахи и към двама ни. — Сви рамене уморено. — Може да е някой, който си отмъщава. Ще разгледам и двете възможности. Ще знам повече, когато момчетата от лабораторията свършат с изследванията по колата.

Стана й лошо, когато си припомни смъртоносната ослепителна клада.

— Не мога да си представя как е останало нещо, което да се изследва.

— Ще се изненадаш. Майкъл всеки вторник ли идваше на игрите?

Тя потвърди.

— И събота.

— Значи е било редовно? Ако някой го е наблюдавал, щял е да знае, че ще бъде тук?

— Може би — поклати глава смаяно. — Струва ми се невъзможно. На детски мач? Не би трябвало да става тук. Как са поставили бомбата? През цялото време имаше хора, които идваха и си отиваха.

— Освен при последните удари на топката. Нито един родител, който се гордее с детето си, не би го пропуснал. Вероятно за кратко време паркингът е бил пуст. На професионалист не му трябва много време, за да постави бомба.

— Но наоколо имаше и други коли… имаше и деца. Джошуа за малко да тръгне с тях. — Наложи се да спре, за да успокои гласа си, тъй като отново я обзе ужас. — Цяло чудо е, че никой друг не пострада. Който го е направил, трябва да е чудовище.

— Няма никакво съмнение. — Той отмести очи от нея и изрече с неудобство: — Според свидетелите в колата е имало жена.

— Бени. Бенита Чавес. Тя работеше в „Генетех“.

— Тя със семейството си ли живееше?

Вярно, трябваше да съобщят на семейството й. Бедната Бени. Кейт се почувства виновна, че смъртта на Бени не я разтърси така, както тази на Майкъл. Бени беше млада и много жизнена. Трябваше да скърби и за нея.

— Ставаше дума за семейството на госпожица Чавес — подсказа й Алън.

Тя се опита да си спомни.

— Не, живееше сама в апартамент, но ми беше споменала, че майка й живеела в Тусон. Не знам адреса й.

— Ще го намерим в „Генетех“. — Той се изправи. — Хайде, ще те заведа вкъщи.

Вкъщи, за да се изправи лице с лице срещу Филис. Тя стана, очите й бяха вперени в паркинга, където блестяха светлините на полицейските коли и колата на следователя. Не искаше да гледа неговата кола отблизо, не искаше да види и ужасните останки от колата на Майкъл.

— Къде си паркирал?

Алън веднага разбра.

— Няма да се връщаш там. Откарах хондата ти от другата страна на игрището. Патрулна кола ще ни следва.

— Благодаря — стисна ръката му. — Благодаря ти за всичко, Алън.

— Няма нищо. — Той се поколеба. — Репортерите дойдоха заедно с мен. Съветвам те да не се обаждаш, ако те търсят. Може да те разстроят.

— Повече, отколкото съм сега ли? Съмнявам се. Но нямам желание да разговарям с пресата.

— Може да има намеци… — В гласа му се усещаше неудобство. — Нали знаеш, бивша жена… нова приятелка.

Тя го зяпна учудена.

— Нали каза, че смъртта на Майкъл имала връзка с разследванията на наркотиците…

— Разбира се — прекъсна я той. — Но знаеш, че репортерите винаги ровят, все търсят нещо. Ще се справим с тях. Само не отговаряй, ако телефонът звъни.

— Не се безпокой, няма. Ще го изключа — заяви тя мрачно. — Само това му трябва на Джошуа.

— Ще се погрижим за Джошуа. — Ръката му я държеше здраво, но нежно, докато й помагаше да слезе по циментовите стъпала. — Ти се погрижи за себе си и Филис.

 

 

Кейт се загледа във входната врата.

Не й се влизаше. Щом влезеше вкъщи, щеше да види Филис и трябваше да й каже…

Алън отвори вратата на колата.

— Ще ти позвъня утре.

Тя кимна. Налагаше се да слезе от колата, да влезе в къщата. Някой трябваше да съобщи на Филис. Някой, който обичаше нея и Майкъл.

Майкъл…

Не се отпускай сега.

— Благодаря, Алън. — Излезе от колата и тръгна към къщата.

Майкъл засмян. Майкъл, овладян от страст. Майкъл сърдит. Майкъл горд и нежен, когато Джошуа се роди.

Майкъл жив.

Усети как сълзите обливат лицето й, докато отваряше външната врата.

Филис гледаше телевизия.

— Как мина? — попита тя, без да се обръща.

— Филис…

Филис веднага обърна глава.

— Кейт? — Видя лицето на Кейт и скочи на крака. — Какво се е случило? С Джошуа ли?

— Не… — Дръж се. Не се отпускай. Трябваше да изрече думите. Прекоси стаята и я прегърна. — Не е Джошуа, Филис.

 

 

— Все си го спомням като малко момче — прошепна Филис. — Първият му учебен ден. Коледа… — Сълзи се стичаха по лицето й. — Не е ли глупаво? Не мога да мисля за него като за голям мъж. Мисля си само за моето малко момче. — Тя затвори очи, лицето й се изкриви от болка. — Убиха момчето ми.

— Филис… — Кейт нямаше какво да й каже, за да облекчи мъката й. Можеше само да я прегръща, да плаче с нея и да се опита да й покаже, че не е сама.

Едва няколко часа по-късно Кейт успя да остави Филис и да отиде до Алън, за да прибере Джошуа. Той не плака, а мълча през целия път към къщи. Дали бе в шок? Ако е така, на другия ден трябваше да се погрижи за него. Необходимо бе всички да си легнат и да се опитат да починат.

Успя да оправи Филис и Джошуа чак около полунощ. Най-после затвори вратата на стаята си. Но знаеше, че няма да може да заспи. Болката все още бе твърде прясна и я изгаряше отвътре, дори и сълзите да бяха престанали.

Или може би не.

Усети как очите отново я защипаха, когато си спомни за станалото.

Майкъл…

 

 

— Трябва да се връщаме вкъщи. — Кейт тактично подкани Филис да си тръгнат и да не гледат пресния гроб. — Някои приятели на Майкъл ще се отбият, за да те видят и да изкажат съболезнованията си.

— Добре. — Филис все още не мърдаше от мястото си. — Беше толкова добър човек, Кейт.

Кейт мъчително преглътна горещите си сълзи.

— Да, беше.

— Невинаги се разбирахме, но дори като дете той се опитваше да прави онова, което смяташе за справедливо. Затова стана полицай.

— Знам.

— И затова го убиха.

— Филис.

— Ще млъкна. И на теб ти е трудно.

— Говори колкото искаш. Само да се махнем оттук.

Филис се огледа и изрече тъпо:

— Да, всички са си тръгнали, нали? Къде е Джошуа?

— Алън Еблънд и жена му го откараха вкъщи.

— Винаги съм харесвала Алън.

— Ние също трябва да тръгваме. Утре ще те доведа пак.

— Ей сега. — Отново погледна към гроба. — Ти тръгни към колата. Трябва ми малко време, за да се сбогувам със сина си.

Кейт не искаше да я оставя сама. Филис се държа чудесно през трите дни след смъртта на Майкъл, но Кейт разбра, че тя е в много деликатно състояние.

— Ще те почакам.

Филис не отделяше очи от гроба.

— Не искам да бъда нелюбезна, Кейт. Държиш се прекрасно с мен, но точно сега не желая да стоиш тук.

Кейт трепна и кимна.

— Ще те чакам при колата. — Тръгна от гроба надолу по пътеката към портите на гробището, очите й пареха. Филис нямаше намерение да я обиди, но Кейт все пак се чувстваше засегната. Засегната и гузна. Филис беше права. Мястото й не беше там. Майкъл беше първата й любов, баща на детето й, а тя позволи бракът им да се разпадне. Трябваше да положи повече усилия. Трябваше да слуша, вместо да се сърди, когато той…

Една ръка я хвана за китката и я дръпна зад дебел дъб до пътеката.

Сърцето й подскочи от страх, когато твърдата мазолеста длан стисна устата й.

— Не викайте! — Гласът беше дрезгав, мъжествен. — Няма да ви причиня нищо лошо.

Тя не извика, но заби зъби в ръката, притисната до устните й. В същото време ритна негодника в слабините.

Той изохка от болка.

— По дяволите! — Облегна се на нея, но не отпусна нито китката й, нито свали ръката си от устата й. — Изслушайте ме.

— Пуснете ме!

— Само ме изслушайте. — Бутна я към дървото и се взря в нея. — И ако още веднъж ме ритнете, ще ви удуша… — Пое дълбоко дъх. — Не исках да стане така. Няма нито да ви ограбя, нито да ви изнасиля. Просто трябваше да…

— Боже мой — прошепна тя, взирайки се в лицето му, без да може да повярва на очите си. — Но вие сте мъртъв.

— Преди малко бих ви възразил. Докато почти не ме убихте с това коляно — каза Ноуа Смит.

Нямаше никакво съмнение, осъзна тя замаяно. Беше облечен с джинси и сив памучен пуловер, а не с официален костюм или с дрехи за яхта. Лявата му буза беше посиняла, до косата имаше голяма рана, а ръцете му бяха превързани. Но мъжът, застанал пред нея, определено беше Ноуа Смит.

— Изплашихте ме. Помислих, че се готвите да ме… — Но вече нямаше значение. — Какво правите тук?

— Трябва да говоря с вас. — Той се намръщи. — По дяволите, не можах да се добера до вас. Да не мислите, че горя от желание да ви дебна на гробищата като някакъв вампир? Не отговаряхте на телефона, а къщата ви гъмжи от полицаи и опечалени.

Тя излезе от шока, който я бе сковал.

— Трябва да се върна у дома. Не знам защо сте…

— Няма да ви отнема много време. — Заговори бързо. — Искам довечера да дойдете да поговорим в мотела „Кинг Брадърс“ на магистрала 41. Елате веднага, щом успеете да се освободите. Ще бъда там цялата вечер. Доведете сина си и си вземете дрехи за повече време.

— Защо трябва да го правя?

— За да спасите живота си. — Замълча. — Може би и живота на сина си.

Тя го зяпна с отворена уста.

— Вие сте луд.

— Паркирайте колата си зад ъгъла на къщата и внимавайте, когато тръгвате. Ако нещо ви се стори особено, върнете се вкъщи и ми позвънете.

— Да взема Джошуа ли? Синът ми е в траур след смъртта на баща си. Няма да го измъкна от къщата заради някакво безплодно търсене.

— Добре, оставете го. Ще се опитаме да се върнем за него. Може би тук ще бъде по-безопасно за него. Просто елате.

Тя поклати глава.

— Защо никой не знае, че сте жив?

— Довечера ще ви обясня.

— Сега ми обяснете.

— Защото искам да остана жив — отвърна той простичко. — Искам и вие да останете жива.

— Но аз нямам нищо общо с вас и вашите проблеми.

— Вие сте твърде тясно свързана с мен. — Тежко въздъхна. — Проблемите ни показват забележително сходство. Моят завод бе вдигнат във въздуха. Ден по-късно колата на бившия ви съпруг бе взривена. Според вестниците, ако бяхте постъпили както обикновено, вие и синът ви трябваше да бъдете в колата.

— Майкъл бе убит от наркопласьори.

— Така ли? Според мен той е бил невинен потърпевш. Целта сте била вие.

— Глупости.

— Добре. Знам, че звучи налудничаво, ако не знаете… Чакайте да помисля.

— Не мога да губя повече време. Свекърва ми ще бъде…

— Добре, разбрах. Според вестниците устройството, взривило бомбите в моя завод, е било изработено в Чехословакия. Питайте полицията за брояча, който е взривил колата на бившия ви съпруг. — Погледът му се плъзна зад нея. — Някой идва. Трябва да вървя. Не казвайте на никого, че сте ме видели. — Пусна китките й и отстъпи с очи, вперени в нейните. — Елате довечера. Не ви лъжа. Опитвам се да ви запазя жива. Не бива да умрете.

Обърна се и бързо се отдалечи.

Тя се загледа след него. Този мъж трябва да е напълно луд.

— Кой беше този? — Филис дойде и застана до нея, погледът й бе вперен в отдалечаващия се гръб на Ноуа Смит.

— Колега от лабораторията, дошъл да изрази съболезнованията си. — Изрече лъжата преди да има време да размисли. Защо го защитаваше? Историята му представляваше врели-некипели на луд…

— Стори ми се познат. — Филис се смръщи. — Запознавала ли си ме с него?

Достатъчно разстроена и объркана бе, за да се занимава със Смит и неговите измислици. Нямаше намерение да ходи вечерта при него, имаше и нещо определено съмнително в това, че не желаеше никой да знае, че е оцелял след експлозията. Все пак настойчивата му молба й направи много силно впечатление.

По-късно щеше да се безпокои за налудничавите обвинения на Ноуа Смит. След погребението в къщата им щяха да дойдат хора и тя трябваше да изпълни последното си задължение.

— Мисля, че не го познаваш. — Хвана Филис под ръка. — Хайде да се приберем при Джошуа. Той ни чака.

 

 

— Струва ми се, че детето се държи много добре. — Чарли Дод непохватно балансираше чашата си с кафе в едната си ръка, а в другата държеше сандвич. — Как си, Кейт?

Кейт проследи погледа му към Джошуа, седнал заедно с най-голямото момче на Алън — Марк в другия край на пълната с хора стая. Изглеждаше толкова блед и голям в синия си костюм, помисли си тя с болка. Косата му бе добре сресана и той се бе опитал да прикрие зализания си кичур. Не беше обличал костюма от Коледа и вече му бе омалял. Предния ден се наложи да го изпрати на шивач, за да го отпусне.

— И двамата сме добре, Чарли. Благодаря ти, че дойде.

— Виж какво, иска ми се да можех да направя нещо повече за вас. Бени ще бъде погребана в Тусон, но ще има служба, посветена на нея, във вторник.

Тя кимна.

— Ще дойда.

— Чух, че си взимаш една седмица отпуска. Имаш ли намерение да заминаваш някъде?

— Познатата обстановка винаги ме отморява. Просто сега трябва да бъда по-дълго с Джошуа и Филис.

— Да ти помогна с нещо? Да поема част от работата ти? Нещо да ти донеса?

— Не, достатъчно съм заета. Може някой ден да мина и ще си взема някои от изследванията. — Погледът й пак се върна към Джошуа. — Но не сега.

— Е, ще ми се обадиш.

— Непременно. — Обърна се и му се усмихна. Висок и слаб, Чарли винаги й напомняше на героя на Уолт Дисни Икабод Крейн, а в тъмния си костюм изглеждаше по-непохватен и от Джошуа. Разбираше, че се чувства неловко в тази ситуация и въпреки това бе доста внимателен. Всички от „Генетех“ се проявиха като много мили. — Наистина няма какво.

Той въздъхна с облекчение и остави чашата си с кафе.

— Тогава може ли да си тръгвам? Знам, че би трябвало да остана и да ви успокоявам, но не ме бива за тая работа.

Тя махна с ръка.

— Върви.

— Благодаря. — И бързо се отправи към вратата.

Кейт остави празната си чаша и погледна часовника.

Едва минаваше пет. Кога ли другите ще си тръгнат? Беше изморена. Филис също изглеждаше изтощена. Съществува нещо като прекалено внимание.

— Да дам ли знак за масово напускане? — Алън застана до нея. — Мисля, че имате нужда да се отървете от всички нас.

— Беше чудесен, Алън. — Очите й се насълзиха. — Всъщност и двамата с Бети. Не знам какво щях да правя, ако не бяхте вие.

— Щяхте да се справите. Независимо колко сложна е обстановката, ти винаги се справяш. Майкъл винаги се хвалеше колко си умна.

— Така ли? — Тя поклати глава. — Не мисля, че „хвалеше“ е най-точната дума.

— Не, наистина, той се гордееше с теб. Винаги те е обичал. Човек може да продължи да се възхищава на нещо, което го дразни в живота. — Стисна ръката й. — Понякога всички имаме нужда от помощ. Ако Бети или аз можем да ти помогнем, обади се. Може би Джошуа ще поиска да прекара няколко дни у нас.

— Ще го попитам. — Погледна Джошуа. — Безпокоя се за него.

— Смятам, че той се държи доста нормално.

— Прекалено нормално. Не съм го видяла да плаче, откакто го доведохте вкъщи.

— Нали знаеш, че в отдела има психолог, който може да помогне, ако Джошуа има… — Преглътна с усилие. — Душата ти се травмира, когато станеш свидетел на смъртта на любим човек. Особено когато видиш…

— Как избухва пред очите ти — довърши тя, когато гласът му отново секна. — Надявам се да не бъде необходимо. — А после напрегнато запита: — Открихте ли нещо?

— Охраната на училището познава повечето родители и не са забелязали никой подозрителен да идва преди мача. Който го е направил, вероятно е дошъл след като всички са били насядали.

— Никакви следи?

— Разследваме връзката с наркотиците и всеки, който би искал да си отмъсти на Майкъл.

— Някакви свидетелства от експлозията?

— Не са много.

— Открихте ли брояча? — Самата тя не очакваше, че ще зададе въпроса, който се изплъзна от устата й.

Той кимна.

— Много съвършен.

— Можете ли да установите какъв е?

— Ще се опитаме. Ще отнеме известно време. Не е местно производство, произведен е в Чехословакия.

Като че някой силно я удари в стомаха. Може да е случайно съвпадение. Това не означаваше, че брътвежите на Ноуа Смит имаха смисъл.

— Не бива да говорим за това. Изглеждаш като че ли ще припаднеш. — Извърна се. — Сега ще прочистя тези слабоумници, за да можете да си починете.

— Благодаря — прошепна тя.

Чехословакия. Не би трябвало да има някакво значение. Майкъл бе умрял заради работата си, а не заради нея. Никой не би желал да я убие.

 

 

— Тежък ден. — Кейт седна на леглото до Джошуа и внимателно оправи завивките му. — Благодаря ти, че се държа като полицай.

— Няма нищо. — Очите на Джошуа се затваряха. — Утре ще бъде по-добре, нали, мамо?

Тя кимна.

— С всеки ден ще става малко по-добре. — Дано да му казва истината. — Ще ми липсва. Той бе ярка личност.

— Какво?

— Дядо ти обичаше да казва, че никога нищо не се губи, че никога нищо не загасва, че по-късно се завръща по-ярко и от преди.

— Почти не си ми говорила за дядо.

— Защото изпитвам болка, а не защото съм го забравила. Постоянно нося спомена за него. — Целуна леко Джошуа по челото. — Също както баща ти ще бъде винаги заедно с теб, докато го помниш.

— Ще го помня. — Обърна глава и отмести поглед към стената. — Защо хората трябва да умират? Не е честно.

Какво можеше да му каже?

— Понякога се случват лоши работи. — Страхотно, Кейт, много мъдро. Това обяснява всичко. Ще му бъде от голяма полза.

— Но ти няма да умреш, нали?

Тя го прегърна здраво.

— Още дълги, дълги години — прошепна с разтреперан глас.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Боже, не ме превръщай в лъжкиня. Сега той не е в състояние да го възприеме.

Тя усети как Джошуа се отпуска.

— Да изгася ли лампата?

— Тази нощ може ли да остане да свети? Снощи сънувах нещо.

— Защо не ме извика? Щях да дойда при теб.

— Беше тъжна.

— Това не значи, че не искам да бъда при теб. Искаш ли да поговорим сега за този сън?

— Не — отвърна той рязко. — Мина. Татко и Бени са мъртви. Какво има да говорим?

Тя се изненада от острия му тон.

— Понякога на човек му става по-леко, когато говори за лоши неща.

— Свършено е. Не искам да мисля за това. Никога повече няма да мисля за това.

Отказа й да поговорят. Трябваше да усети, че е много напрегнат. Нищо чудно, че не го видя да плаче след деня на инцидента. Трябва да е била сляпа, за да не забележи стената, която бе издигнал около себе си.

— Добре, ако искаш да говориш с някого, но не с мен или с баба си, Алън ще те отведе в града, за да се срещнеш с някого в полицията.

— С психоаналитик — изрече Джошуа с неприязън.

— С доктор като мен и като дядо ти — поправи го тя. — Доктор, който ще ти помогне да разбереш себе си и онова, което изпитваш.

— Психоаналитик.

— Какъвто и да е. — Тя се изправи. — Ще оставя вратата отворена, така че да те чуя, ако извикаш. Лека нощ, Джошуа.

— Лека нощ, мамо.

Тя се задържа за миг на вратата, преди да се върне в хола при Филис. Искаше й се да си легне, да се завие през глава, да заспи, да забрави Майкъл и затворения му ковчег. Нямаше сила да обвини Джошуа, че не му се говореше.

Само още малко.

 

 

— Как е? — попита Филис, когато Кейт се върна при нея в хола.

— Смазан. Тъжен. Изплашен. — Кейт направи гримаса. — Като нас.

— Ще му трябва време.

Кейт кимна.

— И на него никак не му е лесно. Опитва се да се преструва, че му няма нищо.

— Може би така трябва — каза Филис. — Всеки от нас си има собствен начин да се приспособи към онова, което не може да промени. И аз бих искала да не мисля.

— Това може да му се отрази зле, както и на всички около него. Ако ти идва много, кажи ми.

— За мен ще бъде по-добре да правя нещо. — Филис се изправи и уморено изпъна гръб. — Джошуа винаги ми действа добре. Ще си помагаме един на друг.

Кейт я наблюдаваше как върви към външната врата.

— Къде отиваш?

— Да запаля лампата на верандата. Време е да си лягаме. — Отвори вратата и пое дълбоко дъх. — Тук мирише хубаво, пролетта наближава. Въздухът в къщата е толкова задушен. Всичките тези хора…

— Добри хора.

— Някой от тези добри хора е оставил колата си малко по-надолу по улицата.

— Какво?

— Имаше толкова много приятели на Майкъл от полицията. Може би някой от тях е решил да отиде някъде с приятел.

— Може да е на някой от съседите.

Филис поклати глава.

— Познавам колите на съседите. Не, на някой от приятелите на Майкъл е.

Кейт бавно тръгна към вратата.

Колата, паркирана пред дома на Броклеманови, беше последен модел форд. Бе паркирана през три къщи, отдалечена от лампата и се виждаше само силуетът й.

Имаше още една сянка. Някой седеше зад кормилото.

Тя бързо отиде до килера и се пресегна за кутията с пистолета, който Майкъл й беше дал.

— В колата има някой. Не е зле да проверя. — Кейт натисна комбинацията и извади дамския колт. Грабна шлифер от гардероба и го преметна през ръката си, за да скрие пистолета. — Нали знаеш Майкъл какви истории ни е разказвал за крадци, които се насочват към домове, където е имало погребение.

Излезе от къщата и заслиза по стъпалата.

— Кейт. — Филис стоеше на прага зад нея.

— Не се безпокой. — Усмихна й се през рамо. — Няма никого да застрелям.

— Нямаш работа да ходиш там. Глупаво е.

Наистина беше глупаво, помисли си Кейт, докато отиваше към колата. Трябваше да позвъни на Алън. Той щеше да изпрати някого. Този човек може да е напълно невинен, приятел на Броклеманови. Ноуа Смит и налудничавите му приказки я видиотяваха.

Стъклото на колата бе свалено и тя видя гладка черна коса, завързана на дълга опашка, хлътнали бузи, сиви очи под рошави черни вежди.

— Здравейте — каза Кейт, като спря до колата. — Хубава вечер.

— Много хубава. — Мъжът се усмихна. — Малко е хладно. Би трябвало да си сложите шлифера, ако излизате на разходка, доктор Денби.

Тя малко се поотпусна.

— Значи ме познавате?

Той поклати глава.

— Не, но познавах Майкъл. Няколко пъти работих с него. Голям мъж беше.

— Вие от полицията ли сте?

— Извинявайте, трябваше да се представя. Мислех, че Алън ви е казал кой ще бъде пръв на смяна. — Леко кимна. — Казвам се Тод Кембъл.

Той въобще не изглеждаше на никакъв Тод. Сега, когато беше близо до него, й се стори още по-екзотичен, отколкото на пръв поглед. Освен сивите очи, видът му беше чисто американски. Тъмна коса, орлов нос. Дори на врата си имаше гердан с мъниста. Не че външният му вид трябваше да означава нещо, каза си тя. Полицаите, които пазят, обикновено се обличат така, че да изглеждат като всички останали, а избелелите джинси и памучната карирана риза изглеждаха чисти и обикновени.

— Алън ли ви изпрати?

— Той искаше да бъде сигурен, че няма да ви безпокоят репортери и всякаква друга измет.

Имаше логика. Мъжът бе приятен и не й се стори подозрителен.

— В такъв случай няма да имате нищо против да видя документите ви.

— Да имам нещо против ли? — Той се усмихна и бръкна в джоба си. — Бих искал и жена ми да беше толкова предпазлива. Тя позволява кой ли не да влиза в дома ни.

Кейт взе значката и картата, разгледа ги и му ги върна.

— Благодаря. — Обърна се и тръгна към къщата. — Нали няма да имате нищо против, ако се обадя на Алън да проверя?

— В никакъв случай. Ще се разочаровам, ако не го направите. Майкъл правилно ви е научил как да постъпвате. — Тод весело махна към Филис, която стоеше в антрето, после се наведе и включи радиото. — Върнете се и спете спокойно. Аз ще остана тук, за да ви закрилям.

Филис стоеше намръщена, когато Кейт се върна при нея.

— Всичко наред ли е?

— Вероятно. — Естествено, че беше наред. Само че тя бе станала параноичка. — Твърди, че Алън го е изпратил, за да наблюдава къщата.

— Много мило от страна на Алън. — Затвори вратата и взе шлифера от ръцете на Кейт. — Сега ще оставиш ли най-после този пистолет? Като тръгна натам ми заприлича на Сам Спейд.

— Кой е Сам Спейд?

— Няма значение. Разлика в поколенията. — Донесе кутията и отправи многозначителен поглед към пистолета. — Хайде да махнем това.

— Ей сега. — Кейт отиде до телефона в коридора. — Само искам една справка от Алън.

— По това време?

— Сигурна съм, че всичко е наред. Просто ще съм по-спокойна, ако проверя. — Набра номера. — Едва десет часа е.

— Ало — обади се Алън.

Гласът му звучеше сънливо. Стана й неудобно.

— Не исках да те безпокоя, Алън.

— Не, не ме безпокоиш. — Явно преглътна прозявка. — Искаш да поговорим ли?

— Не, само исках да ти благодаря, че си изпратил един мъж да стои на пост пред къщата ни.

Последва напрегната пауза.

— Какво, по дяволите, ми говориш? — Алън явно се разсъни.

Тя стисна слушалката.

— Говоря ти за Тод Кембъл, когото си изпратил да охранява къщата.

— Не познавам никакъв Тод Кембъл. — Гласът му прозвуча рязко. — Това не ми харесва, Кейт.

Нито пък на нея. Изведнъж се уплаши до смърт. Погледна към входната врата. Боже мой, Филис дали я заключи?

— Заключи вратата — прошепна й с разтреперан глас.

Филис не й зададе никакви въпроси. Отиде до вратата и обърна ключа.

— Той ти е казал, че е от полицията? — попита Алън.

— Видях документите му.

— За бога, Кейт, нали знаеш, че документи могат да се фалшифицират. С каква кола е?

— Последен модел форд.

— Взе ли регистрационния му номер?

— Не. — А си помисли, че е много внимателна. — Но излязох и говорих с него. Познава те. Познава и Майкъл.

— Как не. От вестниците би могъл да получи всякаква информация. Така обикновено избират жертвите си. Не смятам, че сега си в опасност, след като той знае, че ти е известно, че къщата е под наблюдение. Може да е някой крадец, който дебне опечалени семейства.

— И аз това казах на Филис.

— Искам да отидеш до прозореца и да видиш дали колата все още е там.

Тя взе телефона със себе си и погледна през прозореца на хола. Въздъхна с облекчение при вида на пустата улица.

— Нямо го, колата я няма.

— Добре. Сега провери дали всички врати и прозорци са затворени и заключени. Ще изпратя полицейска кола да пази къщата през нощта. След няколко минути ще пристигне, ще бъдете в пълна безопасност. Искаш ли да дойда?

— Не, легни да спиш, Алън. Благодаря ти за всичко. Сега се чувствам много по-добре.

— Добре, ще ти позвъня утре сутринта. Ако има нещо, обади ми се.

— Не се безпокой, ще ти се обадя. — Затвори телефона и се обърна към Филис. — Ще изпрати полицейска кола, която да наблюдава къщата, макар да предполага, че вече не е необходимо. Допуска, че някой е искал да ни ограби.

Филис поклати глава.

— Как може хората да са толкова лоши? Да се опиташ да влезеш в къща на хора в траур.

— Каза да се заключим за всеки случай.

— Вече заключих.

— Тогава върви да си легнеш. Аз ще изчакам, докато видя полицейската кола. — Целуна леко Филис по бузата. — Опитай се да заспиш.

Филис се обърна и с тежки крачки тръгна по коридора към стаята си.

— Ужасно…

Кейт стисна ръце в безсилна ярост. Филис, която никога не бе възприемала като възрастна жена, в момента изглеждаше стара и уморена. Не й стигаше, че днес погреба Майкъл, но и този негодник…

Застина на място. Отсреща на улицата светнаха фарове.

Полицейската кола.

Отдъхна си, когато колата спря пред къщата. В безопасност бяха. Млад полицай излезе от колата и й махна с ръка. Тя му махна в отговор и се отдръпна от прозореца. Вече всичко беше наред. Можеше да си легне.

Как не. Втори път нямаше да я излъжат. Записа регистрационния номер на полицейската кола и се обади в участъка, за да го провери.

Съвпадаше.

Все пак не си легна. Отиде в стаята на Джошуа.

Първо провери дали са затворени прозорците и чак тогава спря и се загледа в него. Той спеше дълбоко, слава богу. Усети, че сълзи замъгляват погледа й. За малко да го загуби. Ако я беше послушал да отиде с Майкъл и Бени, той също щеше да бъде мъртъв.

За да спася живота ви. Може би и живота на сина ви.

Повече нямаше да разсъждава върху думите на Ноуа Смит.

Броячът, взривил бомбата в моя завод, е произведен в Чехословакия.

Би могло да е съвпадение.

Както и крадецът с невероятно автентични документи, който дебнеше около тях ли?

Още една причина повече да седи тук в безопасност и да не препуска безполезно до другия край на града.

Джошуа се размърда и се обърна настрани.

Боже мой, за малко не го загуби.

 

 

Джонатан Ишмару набра номера на Огдън от телефона във форда.

— Ишмару — каза, когато Огдън вдигна слушалката. — Не може да стане тази нощ.

— Защо?

— Трябваше да се махна от квартала. Тя излезе и започна да ме разпитва. — Взря се напред към фаровете, които светеха на магистралата и си спомни как Кейт Денби стоеше само на сантиметри от него. Изкушаваше се да излезе от колата и да свърши с нея, но това щеше да означава да приключи само с една от целите си. — След това каза, че ще се обади на Еблънд.

— Къде си?

— На трийсетина километра от къщата. Утре вечер ще се върна там.

— За да те хвърлят в затвора ли?

— Ще се подготвя.

— Бъди сигурен, тя също. Там сигурно ще гъмжи от полицаи. — Огдън замълча. — Последния път с бомбата беше чиста работа. Ще намерим начин да изглежда така, сякаш е работа на ония от протестиращите. При тях се случва за назидание да премахнат цялото семейство. Ще бъде по-безопасно, отколкото да се опитваш да влезеш и да ги избиеш. Така ще направиш.

Това можеше да се очаква от Огдън, помисли си презрително Ишмару. Винаги избираше страхливия начин да побеждава враговете си.

— В Сиатъл работихме с бомби. Заложих една дори тук. Обеща ми, че следващия път ще бъде както аз искам.

— Изпорти цялата работа. Искам да смениш колата си, да се върнеш утре и да поставиш взривното устройство. Но гледай да не те видят, за бога.

— Ще стане по моя начин. Ще вляза, ще убия бабата и детето, а после ще направя така, че убийството на Кейт Денби да изглежда като самоубийство, след като ги е убила. — Добави със съжаление: — Но щеше да има по-голям ефект, ако беше тази вечер, след погребението.

— Глупав индианец, кой, мислиш, ти плаща? — изсъска Огдън. — Ще правиш това, което ти казвам.

Ишмару се усмихна с превъзходство. Огдън беше глупав, след като мисли, че го прави за пари. Огдън не разбираше славата. Не разбираше какво е триумф.

Нямаше понятие какво е да дебнеш.

— Ще ти се обадя утре вечер — каза Ишмару. Затвори телефона, пресегна се към жабката и извади полароидната снимка, която бе направил на Кейт, Джошуа и Филис Денби на погребението на Майкъл Денби. Закрепи я на таблото, където можеше да им хвърля по един поглед, докато шофираше. Винаги му доставяше удоволствие предчувствието от предстоящата победа.

Това, че Кейт Денби не бе в колата, която хвръкна във въздуха, се оказа добре. В никакъв случай повече нямаше да използва бомби. Разваляше удоволствието. Мнозина хора си отиват без никакво дебнене.

Но на следващия ден го очакваха трима. Нож за детето и бабата и куршум за Кейт Денби. Жалко. Върховното удоволствие за него бе да използва ръцете си, но все пак трябваше да даде нещо и на Огдън. Огдън мразеше да се задават въпроси и Ишмару се опитваше да се съобразява с него дотолкова, доколкото получаваше онова, което искаше.

Искаше Кейт Денби. Изненада го, когато излезе и се изправи до него, държейки пистолет под шлифера. Тя не се страхуваше, беше като истински воин, тръгнал на бой. Малко воини бяха останали на света. Зарадва се, като откри тази вечер един. Макар и да бе жена и вероятно не бе достойна за званието. Но в днешно време човек трябва да приема воините навсякъде, където ги намери.

Намръщи се, когато погледът му се спря върху фигурата й на снимката. Напомняше му на някого, но не можеше напълно… Добре, ще си спомни.

Сети се. На Емили Сантос. Преди дванайсет години… Дребна работа, не кой знае каква. Това бе преди да го признаят за воин, какъвто беше. Съпругът й му бе платил да я убие заради застраховката. Беше дребна, руса и се бори с него като тигрица. Вдигна ръка и докосна малък бял белег на врата си. Да, виждаше Емили в лицето на Кейт Денби.

Наистина ли я вижда, внезапно си зададе въпроса. Дали духът на Емили не се е въплътил в нея, за да му отмъсти? Стана му интересно. Ако това бе възможно, тогава Кейт наистина заслужаваше вниманието му. Каква битка би се разразила между тях.

Протегна се и докосна снимката.

— Емили? — Стори му се правдоподобно. Но трябва да бъде сигурен. Щеше да помисли по този въпрос.

Усмихна се на Кейт/Емили от снимката. Имаше чудесна шия. Надяваше се нещата да не потръгнат добре на другия ден, така че да може да каже на Огдън, че е било невъзможно да се приложи сценарият за самоубийство.

Отдавна не бе пипал с ръце гърлото на воин.