Айрис Йохансен
След полунощ (17)

Шестнадесета глава

Когато Кейт се събуди, на нощното шкафче бе подпряна бележка.

Не се плаши. Не се опитвам да те държа в неведение. Излизам, за да поразузная. Довечера се връщам.

Сет

Какво ще разузнава? Отрича, че я държи в неведение, а същевременно не й казва нищо относно онова, което смяташе да прави.

Дали защото тя не го попита направо? Трябваше да го попита. Той усети, че й бе трудно да склони и едва ли би я включил в играта си.

Добре, вечерта ще го разпита, точно сега не искаше да мисли за това. По-добре да се опита да измисли начин да пробие с RU2. Трябваше да има някакво решение. Нещо отвътре я безпокоеше, не й даваше мира, но не можеше да разбере какво.

Стана от леглото и тръгна към банята. Щеше да прекара целия ден с Джошуа и Филис. Заедно щяха да плуват в закрития басейн. Когато нещо я измъчваше, тя се опитваше изцяло да избяга от него и да проясни съзнанието си. Изумителни неща можеше да извърши подсъзнанието, стига да му дадеш тази възможност, да го оставиш на спокойствие.

 

 

— Защо сте тук, Дрейкин? — Марко Джандело недоволно се облегна на внушителния шефски стол. — Не вярвам да имаме общ бизнес.

— Останах с впечатлението, че имаме. Вашият син ми предложи споразумение, в което участието ви беше неразделна част от него.

— Оправяйте се със сина ми. Това е негова игра.

— Нямам намерение да го изключвам. Просто преди да се обвържа исках да имам уверението ви, че ще бъдете в борда.

Джандело се усмихна.

— Въобще не вярвам в цялата тази работа с ДНК, но моето момче е на мнение, че ударът си заслужава. Хубаво е, когато синът ти се опитва сам да си пробива път в живота. Нямам нищо против да му помогна.

— Радвам се за вашето отношение. Ситуацията доста бързо се променя. Исках да се презастраховам. — Замълча. — Вашият син внимава с Огдън, нали?

— Какво? Предполагам. Защо?

— Нищо. Чувал съм, че Огдън много лесно кипвал. Няма да му стане приятно, когато открие, че синът ви е действал зад гърба му. Той ще загуби много.

Джандело се вкамени.

— Моето момче знае да се грижи за себе си.

Сет вдигна ръце.

— Не желая да обидя никого. Просто не искам нещо да пречи на споразумението. Всъщност цялата тази каша, свързана с RU2, за мен е като трън в задника. Искам само да се върна в Южна Америка с много пари и да си живея като цар. — Ухили се и бавно се надигна. — Нека вие двамата с Блаунт отстраните всички досадни дреболии вместо мен. Сега вече се чувствам значително по-добре. Надявам се, че няма да кажете на Блаунт, че съм идвал. Може да не остане доволен, че съм идвал при баща му. Ще помисли, че не му вярвам.

— Аз нямам никакви тайни от сина си.

Сет поклати глава.

— Добре, както намерите за добре. Довиждане, господин Джандело. Благодаря ви, че ме приехте.

Джандело изчака вратата да се затвори след него, вдигна слушалката и набра номера на сина си.

 

 

— Защо, по дяволите, си безпокоил баща ми? — упрекна го Блаунт, когато Сет му позвъни от самолета на връщане към Вашингтон. Гласът му беше писклив, неспокоен, липсваше му обичайната мекота. — Това е само между мен и теб, Дрейкин.

— Спокойно, действам внимателно. Трябваше да се уверя, че ми казваш истината. Както ти спомена, ако кладенецът не се пази, може и да пресъхне. Но баща ти ми даде всички уверения. Готов съм да работя с теб.

Мълчание.

— Никога не съм се съмнявал, че ще го направиш. Знаех, че си човек, който знае интереса си. — Гласът му пак беше станал мазен, в него пролича изключително доволство. — Само бих искал да ми вярваш. Трябва да се срещнем и да обсъдим въпроса.

— Взе ми думите от устата. Какво ще кажеш за три следобед при паметника на Вашингтон?

— Там има много хора.

— По-добре, отколкото в ресторант или хотел. Цял Вашингтон гъмжи от платени информатори. Около паметника има само туристи.

— Много добре. — Засмя се. — Всъщност така или иначе няма голямо значение дали ще ни видят заедно. Особено след като даде съгласието си за споразумение. При паметника на Вашингтон в три.

 

 

— При паметника на Вашингтон в три часа.

— Кой е? — поинтересува се Огдън.

— Просто елате там.

— Не обръщам внимание на анонимни обаждания.

— Ще започнете да обръщате, ако искате да заловите Юда в действие.

— Юда ли?

Сет затвори телефона и се облегна на стола. Използва добре последните няколко часа. Пусна машината в действие. Сега единственото, което трябваше да направи, бе да я остави да се движи.

 

 

Кейт реши, че вече трябва да излиза от водата. Джошуа щеше да остане колкото нея, а двамата бяха в басейна от два часа. Не че изглеждаше уморен. По нищо не личеше, че е бил болен. Но външният вид може да лъже и нямаше смисъл да се рискува.

— Още един скок — пръсна го по лицето с вода. — Хайде да се състезаваме.

Тя го победи.

— Излъга ме, не се бях подготвил.

— Във всеки случай ще те победя. — Седна на ръба на басейна и му подаде ръка. — Омръзна ми ти да ме биеш.

— Е, може би защото си по-тежка. По-бързо цепиш водата.

— Благодаря. — Хвърли му кърпа. — Само заради тези думи ще изтичаш от другата страна на басейна и ще извикаш Филис и господин Римилон. Време е за обяд.

— Добре. — Той скочи на крака.

— Донеси ми хавлията — извика след него.

Кейт проследи как се отдалечаваше. Нямаше и следа от слабост. Изглеждаше здрав както преди болестта, слава богу. Онази нощ бе изплашена до смърт… Е, това е част от нещата, ако обичаш някого.

Филис, Римилон и Джошуа се приближиха.

— Готови ли сте за обяд?

— Защо не? — Филис хвърли хавлията на Кейт. — Заради това как плува цял следобед на теб ти е необходима голяма порция калории. Нещо си замислена.

Филис я познаваше прекрасно.

— Добре ми се отрази. Надявах се, че… — замълча. Възможно ли е? Идеята й се стори много налудничава. Но все пак…

Тръгна бързо към вратата.

— Ще се видим горе. Трябва да позвъня на някого.

— На кого? — попита Филис.

— На Лински.

 

 

— Идеята не беше никак добра. — Блаунт се намръщи, докато наблюдаваше как цял автобус деца се изсипаха на площада. — Как ще разговаряме, когато тези дечурлига се мотаят наоколо?

— Ще говорим до езерото. Не можеш да кажеш, че някой ни обръща внимание. Освен това ти самият каза, че нямало значение.

Изразът на Блаунт се проясни.

— Вярно е, че няма. Може би съм свикнал да се боя от Огдън. Но вече край! — Изравни се със Сет. — Ще трябва да подадеш молба за патент на RU2 някъде в Европа. Трябва да го получим, иначе няма да можем да отворим клиниката.

— Вече съм направил резервация за самолет. — Сет хвърли нехаен поглед към черната лимузина, която се движеше бавно недалеч от тях. Дали не бе Огдън?

— А Кейт Денби? Нейното име също е включено в патента.

— Мога да докажа, че Смит свърши по-голямата част от работата.

— И аз така предполагах.

— Предпочитам да се споразумеем с нея. — Погледна към езерото. — Ако не искаш да се бориш в съда с наследниците й, по-добре дръж Ишмару далеч от нея, докато се споразумеем.

— Казах ти, че Ишмару не представлява никакъв проблем. — Усмихна се самодоволно. — Денби също може би няма да представлява проблем, ако Ишмару открие онова, което търси. Изглежда, че добрата лекарка не е била чак толкова добра.

С голямо усилие Сет се опита да не променя израза на лицето си.

— Ще ми бъде трудно да го повярвам. Не ме остави на мира, докато двамата с Мигелин не ме омотаха здраво. — Нарочно зададе следващия си въпрос най-нехайно. — Какво е направила?

— Опит за убийство. — Блаунт кимна, като видя как реагира. — Аз също се изненадах.

— На онова тъпо ченге в Дандридж ли? Беше много кофти опит от ваша страна. Свалиха обвинението.

— Не, това е станало преди години. Подобен процес срещу нея ще изглежда доста грозно по вестниците.

— Още едно дело. Това не е разрешение на проблема.

— Не ме е грижа за нея — каза Блаунт нетърпеливо. — Какво става с RU2? Искам моите адвокати да съставят споразумението, преди да си тръгнал за Европа.

— Предпочитам моите адвокати да го направят.

— Признавам, че очаквах…

— Малък сополанко такъв! — Реймънд Огдън завъртя Блаунт към себе си. Юмрукът му се стовари върху устата на Блаунт. — Лигаво копеле такова!

Блаунт се свлече на колене.

Огдън го ритна в корема, лицето му беше почервеняло от ярост.

— Събирай си нещата и се махай от къщата ми! Уволнен си! — Ритна го пак. — Не си мисли, че ще ми се измъкнеш. Ще те пипна! Не си достатъчно умен, за да се издигнеш, мошеник такъв.

— Беше нещо нервен, а? — изрече тихо Сет, докато наблюдаваше как Огдън се връща към лимузината си.

— Копеле — изхриптя Блаунт, опитвайки се да си поеме дъх. — Как, по дяволите, е разбрал, че аз…

— Ами аз му съобщих. — Сет му помогна да се изправи на крака. — Помислих, че така е по-сигурно.

Блаунт се облещи насреща му.

— Ти си му казал? Значи ти ме подреди така?

— Е, нали трябваше да се срещнем и си помислих, че така с един удар ще убия два заека.

— Значи си искал той да ме набие?

— Исках да се уверя как прекъсваш връзките си с него. Завинаги. Май сега е завинаги, а?

— Ще ти счупя врата — изсъска през зъби Блаунт.

— Разбирам те. — Сет отмести поглед зад него. — Но този дребен инцидент като че събра тълпа. Май ще трябва да изчакаш, за да няма свидетели.

Блаунт извади кърпичката си и грижливо попи кръвта от устната си.

— Казах ти, че не ме е грижа дали ще ни види заедно. Щях да го направя, когато преценя.

— Боя се, че нямам доверие на никого. Измами Огдън. Кой може да ми гарантира дали няма да промениш решението си и мен да подхлъзнеш. Не, трябваше да бъда сигурен, преди да дам съгласието си. — Лицето му разцъфна в усмивка. — Сега всички пречки са отстранени.

— Ще го запомня.

— Сигурен съм, но сделката е твърде сладка за теб, за да се откажеш заради няколко синини. — Изтупа малко прах от сакото на Блаунт. — Трябва да се настаниш някъде. Ще ти запазя апартамент в моя хотел за следващите няколко дни, докато тръгнем за Амстердам. Дори ще дойда в къщата на Огдън, за да ти помогна за багажа.

— Няма нужда… — После Блаунт злобно се усмихна. — Да, непременно ела да ме вземеш. Довечера Огдън ще си бъде вкъщи. Може да реши, че ти също имаш нужда от няколко синини.

— Пожелаваш ли ми го? — Цъкна с език. — Аз пък си мислех, че се разбираме добре.

— Млъкни, дяволите да те вземат — изръмжа Блаунт. Мина покрай него и тръгна по улицата.

Сет го последва бавничко. Машината весело се въртеше. Само още няколко завъртания…

 

 

— Е, изглеждаш доволна — забеляза Филис, влизайки в апартамента на Кейт. — Каква е причината?

— Не съм доволна. Развълнувана съм. — Кейт затвори телефона. — Направих един номер и сега не знам дали ще има резултат.

— Ще ми разкажеш ли?

Кейт поклати глава и й показа как стиска палци.

— Не сега. Боя се да не разваля всичко. Къде е Джошуа?

— Преоблича се. — Обърна се към вратата. — Всъщност и аз трябва да направя същото. Къде ще обядваме?

— Тук. — Тръгна към спалнята. — Ще си взема душ и ще се преоблека. Двамата с Джошуа поръчайте нещо. За мен само сандвич.

— Имаш нужда от много повече след тази преумора.

Преди да затвори вратата, Кейт весело извика:

— Добре. И салата.

Келнерът дойде с храната, когато тя сушеше косата си. Набързо обу панталон, блуза и сандали.

— Кейт.

— Идвам. — Влезе като вихър във всекидневната, целуна леко Джошуа по челото и седна на стола срещу него. — Какво поръчахте?

— Боб с кренвирши.

Тя шеговито се възпротиви.

— В менюто има толкова здравословна храна, а ти поръчваш боб и кренвирши.

Той се ухили.

— Ти каза, че мога да си поръчам каквото поискам. Освен това бобът е здравословен. Месото е протеини, лукът — зеленчуци и…

— Добре, добре.

— Много лесно се предаде. Добре ли си?

— Дори много добре. — Наистина се чувстваше чудесно. Усети първата искрица надежда след смъртта на Мигелин. Надеждата изумително повдигаше настроението й. — Но на Филис няма да й е много добре, ако след това коремът те заболи.

— Ще се справя — каза Филис. — Заобиколена съм от…

Телефонът иззвъня.

Дали не беше Сет?

— Аз ще се обадя. — Кейт скочи от стола и изтича до телефона.

— Знаеш ли къде съм, Емили?

Сърцето й замря, после заби учестено.

— Не ми отговори. Знаеш ли кой се обажда?

— Ишмару.

— Знаех си, че не си ме забравила. Аз също не мога да те забравя. Особено тук, където съм. Тук е толкова красиво. Всички тези дървета, храсти и горски пътечки. Представих си те в гората. Понякога ми се привиждат разни неща, както на всички истински воини.

Тя стисна по-здраво слушалката.

— Какво искаш?

— Да дойдеш при мен.

— Върви на майната си.

— Не бива да ми отказваш толкова бързо. Прекарах няколко интересни дни в деловодството. Фактите са много умно прикрити, но аз ги изрових. Знам всичко. Ти си лошо момиче, Кейт.

— Не разбирам за какво говориш.

— Защото не ме попита къде съм. Все пак ще ти кажа. В болница „Пайнбридж“.

Той прекъсна линията.

Тя затвори очи, обхваната от ужас.

— Мамо? — Джошуа стоеше до нея, гледаше я с разширени от страх очи.

Тя механично го прегърна.

— Няма нищо. Всичко е наред, Джошуа.

— Не е наред. Ти спомена Ишмару.

— Ще бъде наред. Всичко ще се оправи. — Обърна се към Филис. — Трябва да тръгвам. — Грабна чантата си. Пистолетът дали е вътре? Да, Сет винаги проверяваше да не излиза без него.

— Къде отиваш? — извика Филис и се втурна към вратата.

Не можеше да й каже. Беше обещала. Никой не бива да знае. Но сега Ишмару знаеше. Узнал бе.

— Филис, грижи се за Джошуа.

Вратата се затръшна зад нея.

 

 

Катастрофа!

Сет го разбра в мига, в който влезе в хотелската стая.

Джошуа седеше на дивана като парализиран, а Филис изглеждаше замаяна.

Кейт!

— Къде е Кейт?

— Излезе — отговори Филис. — Защо не беше тук? Къде се губиш?

— Трябваше да свърша нещо. Ще ми кажеш ли къде е, или ще ми викаш?

— Ишмару — прошепна Джошуа.

Сърцето му подскочи.

— Какво стана?

— Обади й се по телефона и тя излезе.

— Кога?

— Може би преди два часа.

— Сигурен ли си, че беше Ишмару?

— Тя каза името му и видях лицето й. Беше Ишмару.

— Къде отиде?

— Не ми каза. Поръча само да се грижа за Джошуа.

— Какво ще правиш сега? — попита с нотка на обвинение Джошуа. — Обеща да се грижиш за нея.

— Ще се погрижа за нея. — Прекоси стаята и прегърна Джошуа. — Чуй ме, Джошуа, няма да позволя нищо лошо да й се случи. Ще я намеря и ще я върна при теб.

— Дори не знаеш къде е.

— Ще я открия, повярвай ми. Всичко ще бъде наред.

— И тя така каза. Но беше уплашена. Познах, че беше уплашена.

Сет също се разтревожи. Никога по-рано не му се беше случвало да е толкова изплашен.

— Повярвай ми. Ще я доведа.

Джошуа само го изгледа. Сет не можеше да го обвини. Трудно е да утешиш някого, когато ти самият се нуждаеш от утеха. Пусна Джошуа и излезе от стаята.

Римилон бе навън в коридора.

— Къде, по дяволите, беше?

— Видях, че излизаш от асансьора и отидох да видя дали няма да разбера нещо от портиера. Тя притича покрай мене. Грешката не е моя. Опитах се да я спра. Каза ми, че трябва да се грижа за другите двама.

— Какво ти каза портиерът?

— Взела е такси, но не е чул накъде е казала да кара.

По дяволите! Мина покрай Римилон към асансьорите.

Добре. Спокойно. Мисли.

Защо не го е изчакала?

Кейт.

Възпри чувствата си, иначе няма да можеш да й помогнеш.

Но първо трябваше да я намери.

Можеше да я намери. Трябваше само да открие къде е Ишмару.

Блаунт знаеше къде може да се намери Ишмару. Имаше време. Блаунт спомена, че Ишмару се качил на самолет след убийството на Мигелин.

Освен да е променил решението си и да се е върнал във Вашингтон. Дори не искаше да мисли за тази възможност. Трябваше да приеме, че има време, че Кейт не се е качила на самолет, за да се срещне с Ишмару.

Затова бе необходимо да се прибави само ново уравнение към бъркотията. Остави машината да се върти на пълни обороти и гледай, преди да е спряла, да откриеш къде Кейт ще се срещне с Ишмару.

 

 

Раната на устната много го болеше. Блаунт се намръщи, когато видя отражението си в огледалото. Устната му беше подута. Проклетият Огдън.

Сет Дрейкин също да върви по дяволите. Беше го набелязал. Щом отвореха клиниката и тя заработи, негодникът щеше да умре. Щеше да остави баща му да се справи с това. Подхождаше му. Двамата бяха лика-прилика. И двамата бяха измет.

Взе одеколона, дезодоранта и четката за зъби от полицата и ги сложи в несесера си. Освен отворената чанта върху леглото, багажът му бе събран и готов. Щеше да позвъни за такси и да си тръгне оттук. Нямаше да седи и да чака проклетия Дрейкин. Макар че би било срам да не използва възможността да избута този никаквец на пътя на Огдън.

Огдън вероятно вече бе пиян. Видя прислужника да му носи нова бутилка водка в библиотеката, когато слезе до кабинета, за да си вземе нещата. Тогава се възползва от възможността да измъкне няколко файла, които също щяха да се окажат неприятни за Огдън. Нито един от тях не беше чак толкова фрапиращ, другите той пазеше в личния си сейф. Но вестниците с радост щяха да подемат новината за сделката за земя за завода в Индия. Би било…

— Закъснях ли, Блаунт?

Той се смрази, обърна се и видя Дрейкин, застанал на прага на банята.

— Как влезе тук?

— Не през главната врата. Прецених, че може да се окаже неудобно. Изкачих се по дървото отвън и скочих на балкона.

— Доста си се потрудил.

Дрейкин се усмихна.

— Не чак толкова. В моето досие, с което ти разполагаш, пише ли, че някога съм бил крадец, който се вмъква по горните етажи чрез катерене?

— Не. — Но сега приличаше на такъв крадец, както бе облечен с черен пуловер, джинси и обут с гуменки, помисли си Блаунт.

— Значи не е вярно. Защото ти знаеш всичко за мен. Нали, Блаунт?

— Знам достатъчно. — Бутна го, за да мине в спалнята. — Нямам намерение да дебна през прозореца. Сега ще слезем долу и ще излезем през външната врата. Вземи тази чанта.

— Още не. — Облегна се спокойно на касата на вратата. — Не бъди толкова нетърпелив. Защото знаеш нещо, което е много важно за мен. Къде е Ишмару, Блаунт?

— Нямам време за това.

— Имаш време колкото искаш. Искам да знам къде е Ишмару. Тук, във Вашингтон ли е?

— Казах ти, че не е.

— Ишмару се е обадил на Кейт Денби. Може да се е върнал.

— Не мисля. Какво значение има? Нека Ишмару да я убие. Като жива причинява повече неприятности, отколкото като мъртва. Ще се справим с проблемите на наследниците.

— Нека Ишмару да я убие — повтори тихо Сет. — Това ли каза?

Блаунт застана нащрек. Нещо ставаше. Нещо никак не бе наред, схвана той по начина, по който Дрейкин се взираше в него.

— Това ли каза за Ноуа и за Мигелин?

— Махай се оттук, Дрейкин. Скачай през прозореца или излез през вратата. Не ме интересува. — Тръгна към отворената върху леглото чанта. — Няма да стоя и да те гледам как…

Ръката на Дрейкин сграбчи гърлото му изотзад.

— Къде е Ишмару?

Не можеше да диша. Не успя да се отскубне от ръката на Дрейкин. Напипа някакви ръкавици, Дрейкин си бе сложил хирургически ръкавици като някакъв скапан лекар.

— Къде е Ишмару? — процеди Дрейкин.

— Работи в болница „Пайнбридж“.

— Къде се намира?

— Близо до… Дандридж.

— Добре — пусна го и отстъпи. — Само това исках да знам.

Блаунт се разяри.

— Копеле такова… — Хвърли се към него.

Дрейкин не беше там, където очакваше. Беше се отместил и когато се обърна към Блаунт, държеше нещо в ръка. Беше взел от масата месинговата китайска фигурка на куче.

— Хайде — направи знак на Блаунт да се приближи. — Още веднъж. Само веднъж и ще се свърши.

Внезапен мраз охлади гнева на Блаунт. Негодникът искаше да го убие, осъзна изумен. Не помръдна. Нямаше намерение отново да се хвърля върху Дрейкин. Пистолетът му бе в отворената чанта върху леглото. Трябва да скочи дотам и да го вземе. Насили се да се усмихне.

— За какво е всичко това? Признавам, че изпуснах нервите си, но това не е причина да правим нищо прибързано. Важна е сделката.

— Нима?

— Добре, казах ти къде е Ишмару. Сега можем да продължим оттам, откъдето… — Блаунт скочи към чантата и грабна пистолета. Вдигна го и се обърна към Дрейкин.

Но не успя да го използва.

Дрейкин извъртя металната фигурка и го удари точно по лявото слепоочие, убивайки го на място.

 

 

Свършено.

Сет взе кърпа от банята и избърса фигурката. Беше с ръкавици, така че не бе оставил отпечатъци върху нея, но сега щеше да изглежда сякаш е била избърсана от някой, който не е бил с ръкавици. Някой, който е вдигнал фигурката импулсивно и е ударил Блаунт.

Пусна металното кученце до тялото. Набързо прерови чантата на Блаунт. Файлове на Огдън. Беше му хрумнало, че Блаунт нямаше да устои на едно малко отмъщение, след като Огдън го би и го унизи. Щяха да открият тялото на Блаунт, а Огдън щеше да прегледа какво има в чантата, преди да е дошла полицията. Взе дискетите и ги пъхна под матрака. После отвори вратата към коридора и я остави открехната.

Нещо друго?

Огледа стаята. Не, друго нямаше. Време бе да тръгва. Трябваше да стигне до Кейт. Прекоси стаята към балкона.

Нека Ишмару да я убие.

Как не.

 

 

Болницата „Пайнбридж“.

Минаваше полунощ, когато Кейт спря на паркинга взетата под наем кола и излезе от нея. Всичко изглеждаше същото, помисли тя, докато вървеше по дългата алея към болницата. Светлините светеха меко и гостоприемно, поляната бе зелена и окосена.

Не, не беше същото. Никога нямаше да бъде същото. Ишмару бе тук.

Очакваше го да се появи още щом излезе от колата.

Отвори вратата. Фоайето беше пусто по това време на денонощието.

Къде си? Нали ти ми се обади? Сега къде си?

— Няма го тук. Вече проверих.

Тя се вцепени от изумление, когато съзря Сет бавно да се изправя от стола до саксията с папрат.

— Какво правиш тук?

— Получих нервно разстройство — изрече мрачно. — Не знаех дали няма да стигнеш преди мен. Помислих, че може да ти е предложил да се срещнете някъде другаде.

— Върви си, Сет. Не те искам тук.

Той не й обърна внимание.

— Описах го и чиновничката каза, че са го наели за санитар. Подвизава се под името Санчес. Бил е дежурен днес следобед, но вечерта е почивка.

— Върви си, Сет.

— Няма. — Пристъпи към нея, гласът му беше нисък и настоятелен. — По дяволите, няма защо да криеш нещо от мен. Какво ме интересува дали си убила някого? Аз те познавам. Който и да е, трябва да го е заслужавал.

— Как… — Вече не беше важно. Не би понесла спор. Трябваше да намери Ишмару. Мина покрай Сет и се отправи към асансьорите.

Сет я последва.

— За бога, нека да ти помогна, Кейт.

— Не мога да приема. Той ми каза да дойда сама. — Натисна копчето на четвъртия етаж. — Това е моя работа. Остави ме да я свърша.

— Къде отиваш? Той не е в болницата. Спи в бунгалото зад сградата.

Не отговори. Вратите се отвориха и тя веднага влезе в сестринската стая. Медицинската сестра беше мургава и пълна. Кейт не я познаваше.

Усмихна се приятно.

— Извинявайте, много е късно за посещения.

— Аз съм доктор Денби. Шарлин Хок на смяна ли е?

— Шарлин е дневна. Започва от шест сутринта. — Погледна часовника. — Вероятно спи.

— Събудете я. Кажете й, че Кейт е тук. — Тръгна бързо по коридора. — Незабавно.

Сет я настигна.

— Къде отиваме?

— Мисля, че знам къде е Ишмару. — Зави наляво и спря пред 403-та стая. Пое дълбоко дъх. — Стой тук.

Отвори вратата. Стаята беше тъмна.

— Ишмару? Аз съм Кейт Денби.

Никакъв отговор.

Сет я бутна встрани и застана отляво на вратата. В следващия миг лампата светна. Вътре нямаше никой, освен фигурата, свита под завивките на леглото.

Твърде хубаво, за да бъде вярно.

Тя отиде до леглото и дръпна чаршафа. Леглото беше празно. Само навити одеяла, за да приличат на тяло. Прониза я остра болка, когато се отдръпна от леглото.

— Кой трябваше да бъде тук, Кейт?

— Баща ми. — Сълзи обливаха лицето й. — Татко…

Краката й вече не я държаха. Отпусна се на стола с колелца до леглото.

— Баща ми.

Сет падна на колене пред нея.

— Кажи ми какво става. Не мога да ти помогна, ако не ми кажеш.

— Не можеш да ми помогнеш — изрече Кейт вцепенено. — Никой не може да ми помогне. Ишмару го е пренесъл някъде. Взел го е оттук.

— Кейт. — Тя вдигна очи и видя Шарлин на прага. Косата й беше разрошена, беше намъкнала пуловер над пеньоара си. — Какво правиш тук? — Отмести поглед към леглото. — Боже мой, къде е Робърт?

— Кога го видя за последен път?

— Смяната ми свърши в три, но аз се върнах в шест и му дадох да вечеря. Имаме нова санитарка, но й нямам вяра, че ще го нахрани. Трябва да е някъде на този етаж. Всички познават Робърт. Той не може да се разхожда из болницата. Веднага ще се обадя на охраната.

— Недей.

— Трябва да го намерим, Кейт. Знаеш колко е безпомощен напоследък.

— Аз ще го открия. — Насили се да се изправи. — Върви да си легнеш, Шарлин. Ще го доведа.

— Не бъди глупава. Не мога да отида да си легна. Обичам Робърт. Всички го обичаме, Кейт.

Сет обходи с очи стаята, огледа стените с цвят на праскова, украсени с няколко картини в рамка, явно рисувани от дете, цветната плетена покривка върху леглото и спря вниманието си върху скъпата лампа от „Тифани“ върху нощното шкафче. Един плик бе подпрян на лампата. Той го взе и го подаде на Кейт.

За Емили

Ишмару единствен я наричаше Емили.

Тя отвори плика.

Ние сме в гората зад болницата. Поне аз. Не съм сигурен дали той ще издържи една нощ навън. Изглежда слаб. Не е като теб. Ела. Открий ме.

Сет взе бележката от ръката й и я прочете набързо.

— Бинго — и тръгна към вратата.

— Недей. — Кейт го изпревари. — Той иска аз да отида. Ако те види, може да го убие. Аз трябва да отида.

— Глупости. Няма да те пусна сама.

— Какво става, Кейт? — попита Шарлин, когато минаха покрай нея.

— Не прави нищо! — Кейт й извика отдалеч. — Чуваш ли? Нищо!

— Е, ще ми кажеш ли за баща си? — попита тихо Сет, когато вратите на асансьора се затвориха.

Говорѝ. Вече нямаше значение. Може би това щеше да й помогне да не се разпадне.

— В напреднал стадий на Алцхаймер е.

— Боже мой!

— Той е беззащитен. — Млъкна, за да събере сили да говори. — Също като малко дете е. Не може да се защити от една хлебарка, а какво остава от Ишмару.

— Нали ми каза, че е мъртъв.

— Той така поиска. Лекувал е стотици пациенти, болни от Алцхаймер. Знаеше какво го очаква. — Прехапа устни. — Помъчи се да разбереш. Баща ми беше прекрасен човек. Беше мил и добър, със силно чувство за собствено достойнство. Имаше хиляди приятели. Всички го обичаха и уважаваха. Винаги ми е казвал, че болестта на Алцхаймер е по-тежка за близките, отколкото за самия болен. Не можеше да понесе мисълта какво ще се стовари върху всички нас. Не искаше Джошуа да го види как запада. Не желаеше никой да знае. Искаше всички да го запомнят такъв, какъвто беше.

— Затова си го писала умрял.

— Нямах избор. Дори не сподели с мен, че е болен, докато един ден изчезна. Работеше в „Пайнбридж“ и си тръгнал към къщи, когато изведнъж не могъл да си спомни къде отива. Спрял отстрани на пътя. Два дни по-късно го намерих в колата. Следващата седмица влезе в друга болница. В картона му пишеше, че е болен от рак. Фалшива диагноза. Когато отидох в болницата, той ми каза какво да направя. Беше го измислил. Дори беше разговарял с управата на болницата и беше уредил да го гледат там.

— Съгласиха ли се?

— Те го обичаха. Дори направиха така, че повечето хора, които се грижеха за него, бяха нови, не бяха работили с него и не го познаваха. По-късно… той толкова се промени, че никой и не би могъл… Съжалявам, че не го познаваше. Сега е като черупка, а преди беше весел, енергичен…

Вратата на асансьора се отвори и Сет тръгна към изхода.

Кейт го спря.

— Не, има заден изход към гората.

— Добре познаваш болницата.

— Би трябвало — поведе го към задната врата. — Дори когато вече не можех да разговарям с него, идвах всяка седмица, за да говоря с лекарите или просто да го погледам.

— Не мога да разбера как си се справяла.

— Нито пък той. Беше много настоятелен. Отричаше самоубийството, но беше възможно да промени възгледите си. Не исках да се възползвам от тази възможност. — Преглътна. — Накара ме да обещая да фалшифицирам смъртта му, после да си тръгна и да го забравя.

Сет поклати глава.

— Той повярва ли ти?

— Може би. Не знам. Направих всичко, което пожела. Фалшифицирах смъртта му и парите, които получих като наследство, внесох за гледането му в болницата. Не съм казала на никого.

— Но не си могла да го оставиш сам тук.

— Обичах го, разбираш ли? Не можех да го направя. През първата година го посещавах всяка седмица. На втората година състоянието му се влоши. Вече не ме познаваше, но кой знае защо когато ме видеше, се разстройваше. — Преглътна сълзите си. Все още я болеше. Много й беше мъчно. — Плачеше. Разредих посещенията си до веднъж месечно.

Сет стисна ръката й.

— Първата година започна да пише книга. Беше възбуден, чувстваше се полезен. Втората година дори не можеше да прочете онова, което бе написал. Знаеш ли как му се отразяваше това? А на мен?

— Представям си.

— Не можеш да си представиш. Никой не може, който не го е познавал.

— Как успяваше да запазиш посещенията си в тайна от Филис?

— Лъжех. Специализирах се.

— Какво си преживяла, без да има с кого да го споделиш.

— Обещах му, че никой няма да знае. Обещах му…

Застана на най-горното стъпало и се загледа в гората. Между сградата на болницата и началото на гората се простираше равна поляна. Гората винаги беше зелена, изглеждаше спокойна и гостоприемна. Но не и сега. Ишмару бе там.

— Нека да тръгна да го търся, Кейт.

— Не ти позволявам. Ишмару ще го убие. Стой тук.

— По дяволите, не мога да стоя тук.

— Ще останеш — изрече тя натъртено. — Ако не останеш, никога няма да ти простя.

— Няма да имаш тази възможност, ако те убие. Повярвай ми. Мога да се справя с него.

Тя поклати глава.

— Идвам. Ти решаваш дали ще вървим заедно, или ще измислим нещо.

Решението му бе окончателно, осъзна тя тревожно. Щеше да изпълни това, което казва, а тя не можеше да си позволи Ишмару да я види с когото и да било.

— Добре. Дай ми десет минути, преди да влезеш в гората. — Той отмести очи към поляната. — Заради светлините от болницата оттам се забелязва кой приближава. Ще отида на километър и половина нагоре на север и ще се опитам да намеря баща ти.

— Как?

Той се усмихна накриво.

— Имам страхотно обоняние, не помниш ли? Пациентите на болници имат силен специфичен антисептичен мирис. Цялата стая носеше тази миризма. Веднага бих я подушил.

— Ишмару ще бъде с баща ми.

— Тогава ще го изненадам преди да е ранил някого.

Тя отново обърна поглед към гората.

— Десет минути.

Той изчезна.

Проследи го как се затича и зави покрай болницата. Тя тръгна надолу по стълбите. Отърва се от него и нямаше значение, че го бе излъгала. Искаше той да остане жив. Ишмару можеше да го убие за десет минути. Тя нямаше да позволи това да се случи.

Няма да има повече убийства, Ишмару.

Трябва да има край.

Но как? В мига, в който влезе в гората, той щеше да бъде нащрек и тя щеше да се превърне в още една жертва. Трябваше да открие начин как да го надхитри, как да му се наложи.

Да се наложи на него? След като той тероризираше живота й още от смъртта на Майкъл.

Ужасяваше я толкова много, че не бе в състояние да мисли. Сега също бе изпаднала в ужас.

Отърси се от страха. Намери решение. Мисли.

Сети се за нещо.

Изведнъж отговорът проблесна — сигурен, бърз, ясен.

Разбира се.

И най-важното — беше простичък.