Айрис Йохансен
След полунощ (12)

Единадесета глава

— Влез. — Кейт подсушаваше косата си с кърпа, когато шест часа по-късно Сет почука на вратата й.

— Казах ти да се заключваш — подчерта Сет, влизайки в стаята.

— Бях я заключила, когато дремнах. Знаех, че скоро ще дойдеш, а бях под душа.

— Не е достатъчно.

— Добре. — Хвърли кърпата и прокара пръсти през мократа си коса. — Следващия път ще го запомня.

— Много си омекнала.

— Проявявам разум. За такава ситуация си по-подготвен от мен. Ще се уча от теб. Казах ти, че си ми необходим. — Седна на леглото и пристегна хавлията си по-здраво около себе си. — Да бъда проклета, ако направя нещо, за да ме убият. — Погледна го в очите. — Но повече няма да се крия.

— А Джошуа и Филис? Ще ги подложиш ли на риск?

— Разбира се, че не. Мислех… Ноуа твърдеше, че рискуваме най-много, когато са с мен.

— Вярно е.

— Тогава, ако аз се появя, те не бива да са близо до мен.

Сет недоверчиво се обърна към нея.

— Нима ще изпуснеш Джошуа от зоркия си поглед?

Тя стисна здраво колана на хавлията.

— Ще го направя, ако това ще спаси живота му.

— Не е необходимо — отсече той грубо. — Аз ще заловя Ишмару.

— След като го убиеш, Огдън ще изпрати някой друг. Искам всичко това да свърши. Трябва да обявим RU2.

— Ти го обяви. Не желая да имам нищо общо с това.

— Да, искаш само да отидеш, да убиеш Ишмару и после да изчезнеш със залеза. Няма да ти позволя да го направиш.

— Как смяташ да ме спреш?

— Няма нужда да те спирам. Харесваш Джошуа. Няма да го оставиш да умре. Не си чак толкова лош.

— Оставих Ноуа да умре. Той беше най-добрият ми приятел.

— И понеже си много сърдит на себе си, искаш да изриташ всички наоколо.

— Може би.

— Не може би. — Кейт уморено поклати глава. — Слушай какво, не ме е грижа какво ще правиш, след като RU2 бъде прието и моето семейство е в безопасност. Може да отидеш в Тибет или да се върнеш в Южна Америка и някой дивак да те скалпира. Изборът е твой. Обаче точно сега имам нужда от помощта ти. Ще ми помогнеш ли?

— Бил съм в Тибет. Не ми е по вкуса.

— Ще ми помогнеш ли?

Сет сведе очи.

— След като поставяш молбата си заедно с такива условия, свързани с грижа за човека, не виждам как да ти откажа.

Тя си отдъхна. Не можеше да повярва, че Сет ще ги изостави, но все пак не беше сигурна. Както Тони беше споменал, той бе непредсказуем.

— Но Ишмару е мой. Никакви въпроси, никакви аргументи. Аз ще се оправя с него.

— Никакви аргументи… — Кейт потръпна. — Веднъж вече те спрях, когато имаше възможност да го убиеш. Защо не те оставих да го довършиш…

— Грешката беше моя. Не трябваше да го правя, защото вече те бях изплашил много, а знаех, че Ноуа се боеше не толкова от Ишмару, колкото от това дали няма да му откажеш, защото той имаше нужда от теб.

— Той ли ти го каза? — прошепна Кейт тихо.

Сет кимна.

— Разказа ми всичко, което става с RU2. Това бе интелигентен подход. Когато държиш съюзниците си в неведение, това е сигурен начин да останеш без тях. — Тръгна към кафемашината, поставена на бюрото. — Кафе?

Тя кимна разсеяно.

— В такъв случай знаеш всичко, което Ноуа е знаел. — Внезапно й хрумна нещо. — За мен също ли?

— В общи линии. За произхода ти, за начина ти на мислене. — Не гледаше към нея, докато сипваше кафе в чашата. — Не се тревожи, не ми е казал как си в леглото.

Кейт се стъписа.

— Казал ти е, че е бил с мен?

— Е, не точно това. Останах с такова впечатление… Наистина много си подхождахте. Хвърли заедно мъж и жена и получаваш химически процес.

— Добре, химическият процес така и не се състоя. Бяхме твърде заети, за да… Това щеше да ни пречи.

— Отново заради RU2. Колко разумно и практично от страна на двама ви. — Усмихна се тъжно. — Знаеш ли, Ноуа беше истински глупак.

Тя изпита неудобство.

— Решението не беше само на Ноуа.

— Но ти си била сама и ранима и не се беше вманиачила относно RU2. Обзалагам се, че само да те беше бутнал, щеше да паднеш.

— Това не е твоя работа, Сет.

— Случвало ми се е и после съм проклинал последствията. — Прекоси стаята и й подаде чашата. — Но въпреки всичко философията ми е да не си отказвам нищо.

— И да се наслаждаваш на мига?

— Точно така.

— Да, но Ноуа го занимаваха по-важни мисли.

— Знам. Като тази да спаси човечеството. — Вдигна ръце нагоре и се престори, че претегля нещата. — Да спаси човечеството? Секс? — Изведнъж падна на колене и постави лявата си ръка на пода. — Съжалявам, Кейт. — Въздъхна. — Сексът печели във всички случаи.

Не се беше засмивала от предишната вечер, но откри, че се усмихва.

— Ужасен си.

— Исках само да ти покажа, че не съм като Ноуа. Никога няма да бъда нито монах, нито пък светец, определено не съм морално издигнат, може би съм само някакъв мелез. — Седна на пода и кръстоса крака. — Няма да се опитвам да те съжалявам или да те използвам и ще бъда доколкото мога честен. А това е повече, отколкото получи от Ноуа.

Тя се смръщи.

— Какво искаш да кажеш?

— Не ти е казал, че те търсят за убийство в Дандридж.

— Какво?!

— Заради полицая в колата. Казват, че си била превъртяла и сърдита на полицейското управление заради смъртта на бившия си съпруг.

Тя поклати глава.

— Това е лудост.

— Не, това е много хитър начин да те държат с вързани ръце и да те компрометират, ако съобщиш на обществеността за RU2. Вероятно хубави сумички са сменили притежателите си.

— Никой не би могъл… Алън би се опитал да… Просто няма никакъв смисъл.

— Обвинението не би могло да издържи, но на теб би ти попречило. Има смисъл.

Беше прав, осъзна тя замаяно. С Ноуа постъпиха по същия начин след експлозията в завода му. Стратегията им бе да правят така, сякаш жертвата е замесена в нещо.

— Ноуа откога го знаеше?

— Още от вечерта, когато пристигнахте в хижата. Нуждаеше се от теб, за да работиш върху RU2 и се боеше, че ще хукнеш обратно в Дандридж, за да се оневиниш.

— Сигурно щях да го направя — замислено прошепна Кейт. — Нямал е право да го държи в тайна. Не биваше.

— Имаше нужда от теб. — Сет внимателно се доближи до нея. — И двамата обичахме този негодник, затова сега няма смисъл да го обвиняваме. Беше увлечен от нещо, в сравнение с което всичко останало е маловажно. — Сви устни. — Дори от гроба си се опитва да го защитава.

— Да. — Патентът на името на двамата, завещанието. На пръв поглед признаци на доброта и щедрост, но всъщност ги привързваше с окови към RU2. Поне нея. Съмняваше се дали нещо би могло да обвърже Сет за дълго време. Но трябваше да бъде дотогава, докато Джошуа и Филис бъдат в безопасност. — Не го обвинявам. Не го е направил със зла умисъл.

— Свети Ноуа.

Тя самата бе го нарекла така, спомни си с тъга.

— Беше добър човек.

— Най-добрият. — Той отмести очи от нея. — Но не беше светец, а човек като всички нас. И той правеше грешки.

— Какви?

— Седеше със скръстени ръце и чакаше, докато Огдън подреди фланговете си. Затова ще ни бъде още по-трудно.

— Трябва да довършим формулата на RU2.

— Аз трябваше да бъда във Вашингтон и да подкопавам устоите на Огдън.

— Трябваше да пазиш Джошуа.

— Имаше и други решения, и то по-безопасни. Ноуа просто искаше да си щастлива, за да работиш по-всеотдайно. Знаеше, че когато Джошуа е наблизо, ще ти е по-леко.

— Значи е имало и по-безопасни решения?

— Бяхме в гората. Трудно е да се наблюдава всеки.

— Ти го правеше.

— Понеже съм повече от чудесен. Аз не бих постъпил по този начин, но Ноуа ръководеше нещата. Обаче вече не е така. — Обърна поглед към нея. — Нито пък ти ги ръководиш, Кейт. Ако желаеш да остана край теб, ще става както аз реша.

Тя настръхна.

— Как не.

— Не казвам, че няма да се съветвам с теб. Ти си умна и знаеш всичко за RU2. Искам да ти кажа само, че повече няма да играя второстепенна роля.

Наистина го бе решил, осъзна тя тревожно.

— Аз също не обичам някой да играе второстепенна роля. Оставих всичко в ръцете на Ноуа, а сега разбирам, че ме търсят за убийство и…

— Избирай, Кейт.

Тя впери поглед в него, преди да кимне неохотно.

— Стига да виждам смисъл в онова, което правиш, и то да не застрашава семейството ми.

— Добре — и се изправи. — Сега се облечи, докато доведа Тони. Ако ще обявяваш RU2 пред обществеността, трябва да планираме известна стратегия. Няма да бъде приятна.

— Апокалипсисът — прошепна тя.

— Какво?

— Така го наричаше Ноуа.

— След експлозията в завода му той изпадна в депресия. — Сет се отправи към вратата. — Но това не е апокалипсис.

— Какво е тогава?

— Просто война — произнесе уморено. — Още една война.

 

 

— Значи ще го обявиш — повтори Тони. — Без Ноуа? — Хвърли светнал поглед към Кейт. — Заедно с него ли?

— Точно така — потвърди Кейт. — Ще имаме нужда от помощта ти.

— Правиш грешка, като му се доверяваш.

— Не мисля така.

— Обещах й, че няма да продам RU2 на моите приятели наркобароните от картела — каза Сет. — Чудя се откъде й е хрумнала тази идея? Стори ми се, че съзирам твоя почерк, Тони.

— Вярно. — Погледна към Сет. — Ти винаги носиш неприятности.

— Сега пак ти нося неприятна вест. Ще трябва да работиш за мен.

— Не съм длъжен да правя каквото и да било.

— Искаш да кажеш, че Ноуа е умрял за този, дето духа ли? Би ли предпочел Ишмару да се измъкне?

Тони мълчеше.

— Хайде — убеждаваше го тихо Сет. — Ноуа ти беше приятел. Може да не вярваш, че съм способен да заема мястото на Ноуа, но знаеш, че мога да пипна Ишмару.

— Може би.

Сет се взря в него.

— Добре, това, което правиш, го правиш добре. — Тони поклати глава. — По дяволите! Не може да стане по-лошо.

— Да разбирам ли, че си съгласен?

— Какво искаш да направя?

— Много неща. Първо — имам нужда от информация. Какво става с Лонгуърт?

— Казах на Ноуа за законопроекта, който той внесе.

— Нещо друго?

— Откъде да знам? През последните двайсет и четири часа бях зает.

— Кажи ми какво е положението с патента? Подаде ли молба?

— Още не. Последната промяна, която направихме, когато Ноуа дойде, бе да включи и Кейт. Документите още са в сейфа.

— Искам да се върнеш във Вашингтон и да подадеш молба за патент. Имаш ли познат в службата за патенти, на когото можеш да се довериш и да го направи, без да се вдига шум?

— Разбира се. Имам човек във всяко бюро за патенти у нас и в по-големите европейски държави. Ноуа ме накара да попътувам доста през последните шест месеца.

— Защо в Европа?

— Знаеше, че може би тук ще срещне трудности, че е възможна съпротива. По-лесно е да се получи патент в чужбина.

— Тогава защо не е искал да подаде молба там?

— Познаваше добре Ноуа. Беше патриот до мозъка на костите си. Искаше патентът да се получи в САЩ. На Управлението на лекарствените средства са му необходими години, за да приеме чужди лекарства.

— Негови хора… — промърмори Кейт.

— Да. Точно така казваше.

— Ще подадем молба в Европа — заяви Сет. — В коя държава е най-добре?

— В Холандия. Средният срок за одобрение в Амстердам е три месеца, докато за Управлението на лекарствените средства тук е три години.

— Фармацевтичните компании в Европа не са имали възможност да се мобилизират срещу RU2. Ще го направим там.

— Не — възрази Кейт.

Двамата изненадано се обърнаха и я изгледаха.

— Първо ще опитаме както Ноуа желаеше. Ще се опитаме да защитим неговите хора. Нашите хора.

— Не е най-сполучливият вариант — обърна се към нея Сет. — Ще бъдем в много по-голяма безопасност в Холандия.

— Ти уверяваше, че можеш да осигуриш безопасността на Джошуа и Филис.

— Но ти ще бъдеш изложена на ударите, ще се превърнеш в мишена. Не е разумно от твоя страна.

— Не ме интересува дали е умно. Тези касапи, които убиха Ноуа, се опитваха да спрат RU2 още в началния му стадий. Ще направя всичко възможно да не постигнат онова, което искат. — Усмихна се тъжно. — Така че твоето предизвикателство е да не им позволим да улучат окото на бика. Ноуа умря заради RU2. Трябва да се опитаме да го направим както той искаше.

Сет я изгледа продължително.

— Четири месеца. Ако през това време не се постигне съществен напредък, няма да ти позволя да блъскаш главата си в стената. Ноуа не беше глупав. Нямаше да задвижи механизма, ако е смятал, че RU2 няма да бъде прието тук.

Тя кимна.

— Мислиш ли, че проблемите не са ми ясни? Искам изследванията да започнат колкото е възможно по-скоро и дори да успеем да спрем законопроекта, хората от Управлението на лекарствените средства ще станат изключително предпазливи. Но поне можем да се опитаме да премахнем пречките, които Огдън е поставил по пътя ни.

Сет се приближи към Тони.

— Значи ще заминеш и ще подадеш молбата във Вашингтон.

— Трябва ли да се пази в тайна?

— Само за двайсет и четири часа. Нямам желание да се случи някой удобен пожар, който да унищожи целия труд, докато го обявим.

— Как ще го обявим? — попита Кейт.

— Чрез „Вашингтон Поуст“. — Обърна се към Тони. — Кои журналисти там са умни, а имат нужда от пари?

— Зак Тейлър, Мерил Кимбро… има и други. Всеки от тях би пожелал да блесне.

— Тогава ти избери някой.

— Мерил Кимбро. Тя е по-открита от Тейлър.

— Уреди ни среща с Кейт за утре вечер в девет часа.

— Къде?

— В който и да е хотел. — Сет вдигна вежди. — Разочарован ли си? Големите паркинги са твърде влажни и мрачни.

— Такъв паркинг би могъл да й направи по-силно впечатление — подразни го Тони.

— Ще бъде достатъчно смаяна, когато Кейт й разкаже цялата история. — Хвана Кейт за ръката. — Хайде да се размърдаме. Щом подадеш документите, обади ми се на цифровия телефон.

— Къде ще бъдеш?

— Някъде наоколо. Трябва да вземем мерки за безопасност.

— Няма да помогнат много. Когато кутията на Пандора бъде отворена, нито едно място няма да е безопасно. — Тони бе убеден в правотата си.

— Не за нас, а за Джошуа и Филис — поясни Сет. — Грешиш. Знам едно безопасно място.

— Къде е това безопасно място? — заинтересува се Кейт, докато вървяха към стаята на Филис и Джошуа.

— Малко ми е трудно да ти обясня. Предпочитам да го видиш. — Спря пред вратата. — Искам да остана за малко насаме с Джошуа.

— Защо?

— Няма да му е приятно, че ще бъде разделен от теб. Предполагам, че ще го приеме по-лесно, ако аз му го съобщя. Изведи Филис на разходка и й обясни как стоят нещата.

— Аз би трябвало да му кажа.

— Това не е непременно майчинско задължение. Прави това, което е правилно за детето. По-късно можеш да поговориш с него.

Тя се отказа от борбата. Може би е прав. Да не забравя, че Джошуа му имаше пълно доверие.

— Колко време ти трябва?

— Двайсет минути.

Тя кимна.

— Добре.

 

 

— Не! — Джошуа бе свил ръце в юмруци. — Тръгвам с теб. — Сет се облегна на стола и изчака. Нека излее всичко от себе си. — Тя има нужда от мен.

— Вярно е, че има.

— Тогава й кажи, че трябва да ме вземе.

— Няма да ме послуша. Според нея това е най-добрият начин да се увери, че си в безопасност.

— А тя? Тя не е… Той я нападна. За малко не я уби.

— Но не успя. Дойде му много.

— Той я нападна…

Споменът явно натрапчиво го преследваше.

— Повече няма да й причини нищо.

— Той уби баща ми. Уби и Ноуа.

— Няма да направи нищо на майка ти. Аз няма да му позволя.

— Трябва непременно да бъда там. Може да има нужда от помощ. Кажи й!

— Няма.

Джошуа го изгледа ококорен.

— Няма да го направя, защото е права. Трябва да бъдеш колкото се може по-далеч от нея. Ако трябва да се тревожи за теб, няма да взима мерки за себе си. Ще представляваш опасност за нея.

— Ще се грижа за нея.

— Помисли, Джошуа.

— Няма да мисля. Искам да тръгна с теб.

— Дори и това да означава заради теб да я убият?

Последва мълчание. Сет забеляза каква жестока вътрешна борба водеше, но знаеше, че не може да помогне на Джошуа.

— Истината ли ми казваш?

— Някога да съм те излъгал?

Отново мълчание.

— Ти ще се грижиш ли за нея? Обещаваш ли, че няма да позволиш нищо да й се случи?

— Обещавам.

Джошуа кимна отривисто.

— Добре.

Сет седеше и го гледаше, знаейки колко болезнено бе това решение за Джошуа. Помисли си дали той на неговите години би успял да се справи с травмата, която му се случи. Детето бе наранено, но Сет забелязваше как с всеки изминат ден издръжливостта и силата му укрепваха. Идеше му да протегне ръце и да…

Не ги протегна. Джошуа не желаеше да го утешават. Искаше Кейт да бъде в безопасност и Сет да спази обещанието си да я пази. Джошуа стигна до това решение като възрастен и в момента Сет нямаше да се отнася към него като към дете.

Гордееше се с него.

 

 

Кейт се взираше с отвращение в огромната сграда с колони отпред.

— Това ли е твоето безопасно място?

— Нещо такова. Това е хотел „Грийнбрайър“, главната атракция на курорта. Тук може да се играе голф.

— Не играя голф — обади се Филис от задната седалка. — А тенис?

— Да, но се боя, че няма да играеш. Пинг-понг?

— Е, беше достатъчно добър за „Форест Гъмп“. — Прегърна Джошуа през раменете. — Какво ще кажеш, Джошуа?

— Защо сме тук? — прошепна Джошуа. — Не ми прилича… не е като горския дом.

Искаше да каже, че не му изглежда безопасно, помисли си Кейт. Беше прав.

— Какво, по дяволите, правим тук?

— Ще видиш. — Сет сви по страничен път и скоро хотелът се изгуби от погледа им. След около пет километра той кривна по стар разбит път, скрит от храсталаци, и спря.

— Май беше казал, че горите не са безопасни — припомни му Кейт.

— Така изглеждат само на пръв поглед. — Излезе от колата и се приближи до няколко големи камъка. — Хайде, елате.

Кейт бавно излезе от колата, последвана от Филис и Джошуа.

— Отвън ли?

Сет вдигна един малък камък, под него беше скрито табло и той натисна кода. Двата големи камъка се раздвижиха.

— Сезам, отвори се — изрече отчетливо той.

— Като пещерата на Али Баба — ахна Джошуа. — Страхотно!

— Тук няма да намериш дух в бутилка. — Тръгна в тунела, който се откри пред тях. — Изчакайте. Веднага се връщам.

Филис подозрително се взря в тъмнината.

— Върши си спокойно работата. Аз не бързам.

Изведнъж светлина освети вътрешността и след миг го видяха да се връща към тях.

— Трябваше да включа генератора. Той бавно загрява. Основните помещения са наситени с кислород, но ще бъде готово след пет минути.

Тунелът беше широк и криволичеше, стените му бяха от гладък бетон.

— Като бункер — прошепна Кейт.

— Позна от първия път. — След последния завой стигнаха до стоманена врата, подобна на трезор в банка. — Точно за това е предназначен.

— Бункер?

— По време на студената война Конгресът реши, че няма защо да бъде пръснат на парчета при евентуално нападение с атомна бомба. Затова тайно построиха този бункер, където да пребивават членовете на Конгреса, докато стане безопасно да се върнат в горния свят.

— Спомням си, че показваха нещо такова по телевизията — вметна Филис. — Стана обществено достояние само преди няколко години.

— Виждам защо — изрече сухо Кейт. — Избирателите не биха одобрили техните представители да спасят собствените си глави, докато цялата страна е в пламъци.

Филис се мръщеше.

— Имаше още нещо… — обърна се и погледна Сет. — Бункерът щеше да бъде открит за посещения. Може би щяха да организират обиколки.

— Изненадващо е, че не са го превърнали в увеселителен парк и не продават билети. Предполагам, че „Грийнбрайър“ е от висока класа.

Кейт пое дълбоко дъх и заговори доста рязко:

— Настаняваш Филис и Джошуа на място, което хората ще идват да разглеждат?

Сет се ухили.

— Може би идеята не е чак толкова лоша. Никога ли не си чувала да се скриеш на най-посещаваното място?

— Идеята ти не ми харесва и аз няма…

— Спокойно. — Набра кода на таблото на вратата. — Не съм и помислил, че ще ти хареса. Скривалището на Конгреса е на километър и половина оттук. Има тунел, който свързва двете места, но никой не знае за него. Никой никого няма да води тук. — Стоманената врата бавно се раздвижи. — Светлините светват автоматично, когато вратата се отвори, а контролното табло е отляво, след като влезете. — Влезе в помещението и се обърна към Филис. — Тук не се ползват никакви чинии. Ще хвърляте картонените чинии, за да се пести водата.

— Трябваше да се сетя. Способен си да направиш всичко, само и само да избегнеш кухненската работа.

Джошуа се огледа.

— Тук е като къща.

Нещо като ергенска квартира, помисли си Кейт. Лъскави черно-бели мебели и много огледала. Беше твърде студено за нейния вкус, но диванът, покрит с бяло кадифе в отсрещната страна на стаята изглеждаше удобен. Джошуа явно го изпробваше, като се тръскаше върху възглавниците.

— Колко са помещенията?

— Кухня, килер, две спални и зала за спортни занимания. — Усмихна се на Джошуа. — С маса за пинг-понг.

— Чудесно. — Джошуа скочи от дивана и тръгна да разузнава.

— Защо никой не знае за този тунел?

— Защото Джаксън направи така, че от него не останаха никакви чертежи. Нае хора, на които имаше доверие… не, не доверие. Всъщност той нае хора, които познаваше, за да построят този малък рай.

— Джаксън ли?

— Лайънъл Джаксън, сенатор, който се зае с изграждането на това противоатомно скривалище. Не беше сигурен, че въздухът и храната ще стигнат за главния бункер. Там биха се събрали доста хора. Затова построи за себе си това безопасно местенце, където би могъл да се приюти, докато неговите събратя конгресмени се задушават или умират от глад.

— Очарователно — възкликна Филис.

— Той беше чаровен. Беше избран в Сената за двайсет и четири годишен срок.

— Има ли вероятност да се появи тук? — попита Кейт.

— Умря преди осем години.

— Без да каже на никого за това място?

— Само на сина си Рандолф. Имаше период, когато бе необходимо гордостта и радостта на живота му да бъде скрита някъде. Рандолф бе също толкова чаровен като баща си, но не чак толкова умен. Дъщерята на нюйоркски шеф на мафията забременяла от него, а той от яд я пребил до смърт. Лайънъл реши, че синът му трябва да изчезне от погледите, докато той позаглади нещата. Нае ме, за да доведа Рандолф тук и да го пазя. — Сви рамене. — Направих всичко, каквото можах.

— Откриха го тук?

— Тук не, но му доскуча. Един ден се върнах от покупки и птичката беше изхвръкнала. Глупакът се върнал в Ню Йорк. Живя само един ден. — Направи жест около себе си. — Може да се каже, че аз наследих това място.

— Използвал ли си го оттогава?

— Веднъж или два пъти. — Усмихна се. — Никога не съм водил никой друг. Няма да има никакви обиколки, никакви неочаквани посетители. Ще бъдете съвсем сами.

— Точно както исках — каза Филис.

— Това е най-доброто, което мога да направя — продължи Сет. — Ще гледам да ви измъкна по-бързо оттук. — Погледът му се отмести към Джошуа, който се бе върнал и изследваше хола. — Ще имаш доста работа. Сега той е възбуден, но след няколко дни ще го хване съклет.

— Не може ли поне малко да излизаме?

— Не! — отсече рязко Кейт. — Моля те, Филис. Трябва да съм сигурна, че и двамата сте на безопасно място.

— Иска ми се и ние да бъдем толкова сигурни за теб. — Обърна се към Сет. — Грижи се за нея по-добре, отколкото за синчето на сенатора, или ще ти прережа гърлото.

— Да, мадам. Ще накарам Римилон да ви носи прясна храна и продукти и да ги оставя в тунела. Ще излизате до повърхността само за да ги вземете от него и после се връщате и заключвате вратата.

— Почакай — каза Кейт. — Кой е Римилон?

— Служеше при мен в Южна Америка и Танзания. Вчера му позвъних, докато ти спеше, и му поръчах да се срещнем на разклона в четири часа. — Погледна часовника си. — Остават четирийсет минути. Нямаме много време.

— Не ми харесва той да знае, че са тук.

— На мен също не ми харесваше идеята да разчитам само на стоманена врата, която да ги пази. Римилон е добър.

Тя се усмихна язвително.

— Като теб ли?

— По дяволите, не — отвърна й по същия начин. — Той е добър, не е прекрасен. Не може да си заобиколена само от прекрасни мъже. — Усмивката му изчезна. — Мога да му се доверя, Кейт.

— Наистина? Аз като че ли не вярвам вече на никого.

— Аз самият не преливам от човешка доброта. Уговорих се с Римилон и разчитам на доверието, което имам в него.

— Какво се уговорихте?

— Той знае, че ще го убия, ако ме предаде — отвърна Сет откровено.

Тя го наблюдаваше как се насочва към Джошуа. Твърдост, хумор и само загатване за смъртоносно насилие. Той все още й се струваше тайнствен, но тя вече не чувстваше затруднение да общува с него както първия път, когато се сблъска със смъртоносната му страна. Другите черти на характера му си оставаха, той беше просто нещо много повече, отколкото в началото й бе позволил да долови в него.

— Пази се — каза Филис.

Кейт се обърна към нея.

— Оставям ви чантата с лекарствата, в случай че имате нужда от нещо. Чувствам се виновна за всичко това, но не виждам как бих постъпила по друг начин. Ще се тревожа за вас.

— Разбираемо е, че се чувстваш виновна. Ти си от онези хора, които смятат, че светът се крепи на раменете им.

— Отговорна съм за Джошуа.

— Естествено. Но той е и мой. Не ти ли се струва, че ме обиждаш като смяташ, че си единствената, която трябва да бъде в безопасност.

— Извинявай. — Младата жена силно прегърна Филис. — Надявам се скоро всичко да свърши.

— Може и да не свърши. — Филис сви рамене. — В началото си мислех, че е само въпрос на време всичко да се върне към нормалното. Вече не съм сигурна. Може би никога вече няма да бъде същото. Трябва да свиквам.

Кейт отново се почувства виновна.

— Не знаех, че така…

— Знам, че не си знаела — прекъсна я Филис. — Но не смятам, че си се замислила как да реагираш сега. Докато двамата с Ноуа работехте, имах много време да мисля. Дори след като мине първата заплаха, ще има и още. — Усмивката й бе тъжна. — Затънали сме в Оз. Няма да успеем да се върнем в Канзас, Дороти^[1].

— Не е вярно. Ще намеря начин да…

— Хайде. — Филис я хвана за ръката. — Трябва да поговоря със Сет, преди да тръгнете. Искам да знам някои неща.

Кейт се остави да я отведе до Сет и Джошуа в другия край на стаята. Филис се бе променила, осъзна тя. Винаги е била силна, но сега се усещаше някаква неуловима разлика. Винаги бе оставяла Кейт да взима решенията, но сега сама бе започнала да поема управлението. Защо ли се изненадвам, зачуди се уморено Кейт. Всичко се променяше.

— Искам да знам как действа всичко това тук — извиси глас Филис.

— Не е необходимо. Тук всичко е последна дума на техниката. Само се натискат копчета. Всичко е механизирано — отвърна Сет.

— Имала съм твърде много уреди, които в някой момент гръмват и затова не вярвам на автоматиката, а кислородните помпи са много по-важни от машината за кафе. Искам да знам как да се оправям, ако стане необходимо. — Сложи ръка на рамото на Джошуа. — Нека Джошуа също научи.

В усмивката на Сет имаше и симпатия, и гордост.

— Добра идея. Ще са нужни няколко часа, докато ви обясня всичко.

Тя кимна.

— Ще отида до колата и ще започна да пренасям багажа. — Кейт се отправи към вратата.

Той я изпрати.

— Доволна ли си? — попита тихо. — Това е най-доброто, което мога да предложа в този момент.

— Точно сега нищо не би ме задоволило, но предполагам, че убежище, което предпазва и от атомни бомби, е достатъчно безопасно място. — Направи гримаса. — Въпреки всичко няма да престана да се тревожа.

Сет се върна отново при Филис и Джошуа.

— Територията е на ваше разположение.

 

 

Кейт прегърна сина си.

— Скоро ще се върна — прошепна му уверено, прикривайки тъгата си.

Джошуа кимна.

— Знам. — Той я прегърна силно. — Не пренебрегвай Сет, мамо. Чуваш ли? Слушай го. Той ще се грижи за теб.

Тя усети, че сълзи напират в очите й.

— Не се безпокой. — Целуна го по челото и го пусна. — Ти се грижи за Филис.

— Разбира се. Сет каза, че това е моя работа. — Обърна се към Сет и му подаде ръка. — Довиждане.

Сет сериозно я пое.

— Довиждане, Джошуа.

Като голям човек, помисли си с болка Кейт. Беше хванат в мрежата от бодлива тел, която Ишмару и Огдън бяха опънали и го откъсваха от детството му.

Проклети да са дано.

Обърна се и с бързи крачки тръгна към тунела.

Чу как тежката врата се затваря зад нея и после Сет я настигна.

— Добре ли си?

— Не — отсече едносрично. — Не съм добре. Изплашена съм, сърдита съм и искам да ми върнат предишния живот. — Бяха стигнали до повърхността и тя проследи как Сет затваря входа. Поклати глава, когато видя как големите камъни леко се плъзнаха един до друг. — Невероятно. Човек никога не би познал какво има тук.

— Затова би трябвало да се чувстваш по-спокойна. — Отиде до джипа и влезе в него. — Хайде. Трябва да се срещнем с Римилон.

 

 

Римилон чакаше на разклона. Не изглеждаше като наемен войник, помисли си Кейт, когато го видя да излиза от фолксвагена и да крачи към тях. Или може би приличаше. Всъщност какво знаеше тя? Беше нисък и пълен, як четирийсет и няколко годишен мъж. Косата му бе започнала да оредява, беше облечен с дрехи цвят каки, хубава спортна риза и маратонки Nike. Някой би го взел за любител на голф от курорта само на няколко километра оттук.

Той кимна учтиво към Кейт, когато Сет ги представи един на друг.

— Според мен аз не съм ти нужен — каза той на Сет. — Ти ми обясни и пак едва открих входа към тунела.

— Малко застраховка никога не е излишна. — Подаде на Римилон малко листче. — Ако се случи нещо необичайно, веднага ми позвъни.

Римилон се усмихна.

— Както кажеш.

— Точно така. — Погледна го в упор. — Много ще се подразня, ако тук се случи нещо неприятно. Ще те държа лично отговорен.

Усмивката на Римилон изчезна.

— Добре, добре. Спокойно. Казах ти, че нямаш нужда от мен, но не съм казал, че няма да бъда внимателен. Знаеш, че не правя грешки.

— Не започвай сега. — Сет кимна и включи мотора на колата. — Когато носиш храната, представи се на Филис и момчето, за да знаят кой си, но работата ти е да пазиш входа.

— Точно така. — Римилон бързо се дръпна от джипа. — Добре.

Кейт мълча няколко минути, след като стигнаха до пътя.

— Страх го е от теб.

— Нима?

— Самият ти си сигурен в това.

— Не е лошо.

Римилон знаеше, че Сет е способен да го убие, но Кейт не очакваше такъв страх у този немлад човек.

— Мислех, че сте стари приятели от казармата. Защо го е страх толкова?

— Сигурно още помни Намирес.

— Намирес ли?

— Един общ познат. — Погледна часовника си. — Чака ни дълъг път, защо не опиташ да поспиш?

Темата бе изчерпана. Нямаше да й каже нищо повече нито за Римилон, нито за Намирес. Е, нямаше значение. Нека да пази тайните си. Не я интересуваше миналото му, а само настоящето.

Затвори очи.

— Ако се умориш, събуди ме, за да те сменя.

 

 

Лаборатория.

Ишмару се покатери върху срутени овъглени дървета, ботушите му затъваха в калта. Не бе останало кой знае какво, макар че можеше да каже, че хижата е служила не само за подслон и почивка.

Но не успя да открие нищо, което да му подскаже каквото и да било за Кейт, осъзна гневно.

Дали не го е направил Лински? Вероятно е избягал, когато се е върнал и е открил Ноуа Смит. Стигна до задънена улица. Може би не. Блаунт беше казал, че има и друга следа. Всичко, което Блаунт знаеше, щеше да му го изпее.

Все още беше силно ядосан, защото пропиля толкова време за нищо. Трябваше да я открие. Трябваше сега да нанесе удара си, за да може да се върне в пещерата. Откакто бе убил Смит преди два дни, кошмарите му отново се върнаха, по-страшни от всякога. Духът, който бе взел, трябва да е бил много силен.

Не можеше да понесе още една нощ. Налагаше се да се върне в пещерата. Имаше нужда от бранителите си.