Айрис Йохансен
След полунощ (1)

Пролог

— Не мога да го направя. — Изгаряща от мъка, Кейт стисна ръката на баща си. — Не искам да говорим за това. Разбираш ли? Не ме моли.

— Налага се да те помоля. — Робърт Мърдок се опита да се усмихне. — Само ти можеш да ми помогнеш. Няма кой друг, Кейт.

— Може да се изнамери лекарство. Всеки ден откриват нови.

— Но това няма да е скоро. — Той тежко се отпусна на болничното легло. — Имай милост. Послушай ме, Кейт.

— Не мога. — Сълзи се стичаха по лицето й. — Не за това станах лекарка. Не говориш сериозно, нали? Ако беше на себе си, нямаше да ме молиш.

— Погледни ме, никога не съм бил с по-ясно съзнание. Е, говоря ли сериозно, малката ми?

Тя трескаво се мъчеше да измисли начин да го отклони от тази мисъл.

— Какво ще кажеш за Джошуа? Той те обича.

Баща й трепна.

— Той е само на шест години. Скоро ще ме забрави.

— Много добре знаеш, че не е така. Джошуа не е като другите деца.

— Вярно, той е като теб. — Думите му бяха пропити с обич. — Умен, добър, готов да се опълчи срещу целия свят. Но е твърде малък, за да мъкне такъв тежък товар. Ако ти не искаш да го извършиш заради мен, направи го заради внука ми, заради Джошуа.

Премислил е всичко, разбра Кейт отчаяна.

— Не искам да те пусна — прошепна едва-едва.

— Няма да ме пуснеш. — Баща й замълча. — Лежа тук и си мисля за времето, когато беше малко момиченце и се разхождахме из Дженкинсовите гори. Когато есента настъпваше и листата капеха, ти ставаше тъжна. Помниш ли какво ти казах?

— Не.

Той поклати глава укорително.

— Кейт!

— Каза, че всяко листо представлява връзка, която никога не се къса и не умира — изрече тя на пресекулки. — Може да изсъхне и да падне, но ще се върне в земята и така връзката ще укрепне още повече.

— Прекалено дълбокомислено, но е абсолютно вярно.

— Глупости.

Лицето му се озари от усмивка и за миг отново беше онзи млад и силен мъж в Дженкинсовите гори.

— Тогава повярва.

— По-лесно приемаш съдбата, когато си на седем години. Сега вече е друго.

— Права си, така е. — Той нежно докосна мократа й буза. — На двайсет и шест си и си твърда като камък.

Но тя не се чувстваше твърда. Сякаш вътре в нея нещо се рушеше.

— Ти предполагаш, че е така — отвърна Кейт с разтреперан глас. — Тези дни ще взема една стълба и ще завържа листата за клоните, или пък ще намеря начин да направя така, че да не падат.

Усмивката му изчезна.

— Някой ден и това може да стане. Но не сега, Кейт. Не се опитвай отново да ме заковеш на клона ми. Не ми харесва да бъда разпънат на кръст.

Сърцето й се сви от болка.

— Знаеш, че не бих го направила. Обичам те.

— Тогава ме пусни да си отида. Помогни ми. Остави ме да се оттегля с достойнство.

— Не знам… Дори не мога да мисля за… Моля те, не го искай. — Тя отпусна глава върху сплетените им ръце. — Позволи ми да се боря за теб.

— Ти пак ще се бориш за мен.

— Не, искаш да се откажа от теб. Не мога да го направя.

Ръката му я погали с обич по косата.

— Можеш да го направиш. Защото си твърда жена… и ти самата не би искала да ме разпънат на кръст. Винаги сме се разбирали, нали?

— Но не и за това.

— Дори за това…

Той беше прав. Ако се бе поставила на негово място, щеше да разбере, че баща й ще стигне до това решение.

— По дяволите разбирането! Та аз те обичам!

— Затова съм сигурен, че ще го направиш. Стремях се да живея с достойнство. Не позволявай да свърша по този начин.

— Не е честно!

— Не е. Ще ми позволиш ли да бъда егоист? Само този път?

Тя едва чуваше думите му през риданията си.

— Благодаря ти, милата ми. — Ръката му продължи да я милва по главата. — Но трябва да бъдеш много внимателна. Не бих желал да ти се случи нещо неприятно. Никой не бива да знае.