Айрис Йохансен
След полунощ (11)

Десета глава

— Страх ме е — прошепна Кейт. Подаде резултатите от последното изследване на Ноуа. — Ти ги погледни.

— Бъзла. — Пое дълбоко дъх и разгледа резултатите.

— Цял ден ли ще се взираш в тях? Кажи нещо.

— Почакай малко. — Вдигна очи и се усмихна. — Бинго!

Обзе я буйна радост. Хвърли се в прегръдките му и за малко не го събори.

— Сигурен ли си? Да няма грешка?

— Виж ги сама. — Вдигна я от земята и я завъртя. — Успяхме!

— Ами ако сме допуснали грешка? Да направим още един опит.

— Каза го и миналия път. Не се бой, половината лаборатории в света ще започнат да изследват нашето RU2, преди да го използват. Затова антиотхвърлящият фактор трябваше да бъде толкова висок.

— Знам — отстъпи назад и му се усмихна. — Не е нашето RU2, а твоето.

Той поклати глава.

— Нашето. Казах на Тони, че искам да промени документите за патента и там да бъдат вписани твоето и моето име.

Тя го изгледа смаяна.

— Не мога да ти позволя да го направиш. Аз участвах само в последния етап.

Той вдигна въпросително вежди.

— Смяташ, че приносът ти не е голям ли?

— Напълно си прав. Дяволски се гордея от работата си, но не аз съм създала RU2.

— За малко не те убиха заради него. Това също би трябвало да се брои. — Затвори устата й с ръка, когато тя понечи да му възрази. — Всичко е уредено. Тони трябва вече да е подготвил документите. Много се дразни, когато правя промени.

Тя се освободи от ръката му.

— Не мога да се възползвам от нещо, което не съм направила. След като получиш патента с моето име ще дам изявление пред пресата, в което ще кажа, че си бил прекалено щедър като колега. — Усмихна му се злобничко палаво. — Тогава светът наистина ще научи, че си Свети Ноуа. Сигурна съм, че ще ти хареса.

— Не бих го понесъл.

Тя застина, когато го погледна в очите. Там прочете нещо добро, приятно и вълнуващо.

Обещанието…

Той леко я погали по бузата.

— Кейт…

Да, помисли си, това е правилно, хубаво. Не беше онова първично сексуално привличане, каквото изпита, когато беше със Сет. Беше разумно и имаше съдържание.

Той отстъпи и се усмихна.

— Още не. Не желая да те съблазня, когато си толкова въодушевена. Времето е пред нас.

Да, имаха време. В отговор тя му се усмихна с доверие.

— Прибавяш допълнение към разказа ми. Не само си Свети Ноуа, а също така и монах.

— Ох! Не би ми погодила този номер, нали?

Тя усети изблик на топлота към него.

— Не, не бих го направила — прошепна едва доловимо.

Той пристъпи напред, после се спря. Подсвирна тихичко.

— Струва ми се, че трябва да прекрача известни бариери. Хайде да се обадим на Сет и на другите и да им съобщим новината. После ще приготвя вечеря за всички и ще…

Телефонът иззвъня.

— Спасени от звънеца — засмя се и тръгна към телефона. — Не мога да повярвам, че казах подобно нещо.

— Нито пък аз — отвърна тя сухо. — Досега никой не е проявявал желание да бъде спасен от мен. Едва ли съм фатална жена.

— Почти си. — Вдигна слушалката. — Ало?

Тя го погледна въпросително.

— Тони — изрече той беззвучно.

Тони Лински. Стана й неудобно. Знаеше, че Ноуа често разговаря с него, но той беше от външния свят. Светът, към който в скоро време отново щяха да се приобщят, след като RU2 беше завършено.

— Не, не съм променил решението си — каза той на Тони. — Готови ли са вече? Добре, утре следобед ще дойда в хотела ти.

Очите й се разшириха от учудване.

Видя го как затваря слушалката.

— Заминаваш ли?

— Само за един ден. Трябва да подпиша едни документи.

— Не може ли той да дойде тук?

— Може, но не бих искал дори Тони да знае къде сме.

— Само заради мен ли?

— Обещах, че ти и семейството ти ще бъдете в безопасност. Не искам да рискувам.

— Това значи ли, че сега ти рискуваш?

— Какво искаш да ти отговоря? Не мисля, че нещо ще се случи, но е възможно.

— Тогава остани. Лудост е да заминаваш, когато не е наложително. Не желая да променяш проклетия патент.

— Не само патента. Трябва да подпиша и други документи. — Добави тихо: — Налага се да замина, Кейт.

Той нямаше да промени решението си, с ужас осъзна тя. Щеше да замине и тя не бе в състояние да го спре.

— Тогава си глупак. — Отдалечи се от него.

— Това означава ли, че няма да вечеряш? — Добави придумващо: — Вечерята ще бъде от световна класа.

— Остави вечерята. Ако няма да бъдеш… — Той не би се вслушал в доводите й, но Сет би могъл да го убеди. — Добре. Обади се на Сет и му кажи да дойдат.

 

 

— Няма да ме послуша, Кейт — прошепна й Сет на прага в края на вечерта. Филис и Джошуа вече слизаха по стъпалата. — Опитах се. — Дори му предложих да отида, да взема документите и да му ги донеса.

— Това е лудост — рязко изрече тя. — Не бива да поема този риск.

— Все някога ще трябва да го поеме. Не можем да останем вечно тук.

— Тогава иди с него. За охрана. Нали затова си тук?

— Не, тук съм, за да пазя Джошуа и Филис, а докато го няма, теб също. — Усмихна й се язвително. — Знам, че по-скоро би сложила главата ми на въжето, но Ноуа няма да е съгласен.

Тя нямаше това предвид. Въобще не смяташе, че имаше някаква опасност за Сет. Той като че ли можеше да се справи с всичко.

— Не искам никой да отива. Просто си помислих, че като сте двама…

— Знам — каза весело Сет. — Можеш да минеш без мен, но без Ноуа не би могла.

— Не съм казала, че без теб мога да мина. — Непринудено сложи ръка на рамото му. — Извинявай, Сет, бях разтревожена. Говорех без да мисля.

— Точно в такива моменти истината излиза наяве. Всичко е наред. Разбирам предпочитанията ти. — Хвърли поглед назад към кухнята, където Ноуа зареждаше миялната машина. — Не мога да го заставя да ми позволи да помогна, Кейт. Дори не съм сигурен, че трябва да го правя. Въпреки всичко той може да се грижи за себе си далеч по-добре от теб. Нищо няма да му стане.

— Не можеш да обещаеш подобно нещо. — Тя потрепери. — Ишмару дебне някъде.

— Не, не мога да обещая каквото и да било. — Сет се обърна и заслиза надолу. — Лека нощ. Утре ще ти се обадя.

Тя остана с мъчителното усещане, че го е засегнала. Или може би не? Трудно беше да проникнеш в този твърд човек, свикнал да се надсмива над всичко, за да се стигне до сложната личност, какъвто бе в същността си. В даден момент си казваше, че го познава много добре, в друг той я изненадваше. Слава богу, Ноуа беше толкова солиден, колкото Сет беше променлив. Никога не се чувстваше напълно свободно със Сет.

Не, не беше вярно. В някои случаи се чувстваше удобно с него и тогава й действаше успокояващо като летен ветрец. Само дето… не беше постоянен.

— Ей, ще ми помогнеш ли с чиниите? — извика Ноуа.

— Идвам. — Искаше да използва тази последна възможност да поговори с него, може би щеше да успее го убеди да не заминава. Но Бог бе свидетел, че надеждата и времето й бяха на свършване. — Веднага.

 

 

Ноуа тръгна в пет сутринта.

Кейт проследи блестящите червени стопове на джипа, докато изчезнаха след завоя на пътя.

Замина. Сви юмруци отстрани на тялото си. По дяволите, защо не я послуша?

Влезе в хижата. Прави нещо, занимавай се, за да не мислиш. Той й обеща да позвъни, когато пристигне при Лински във Вашингтон, за да я успокои, че всичко е наред. Само след няколко часа. Сега ще си направи кафе, после ще отиде в лабораторията, отново ще провери резултатите, ще направи няколко копия на дискетите и документацията. Когато свърши, той вече ще й позвъни.

Твърде притеснено се отнасяше към всичко. Ноуа нямаше да замине, ако бе смятал, че е рисковано. RU2 беше твърде важно за него, за да рискува. В продължение на седмици Лински поддържаше връзка с тях и досега не се бе появила никаква заплаха. Ноуа каза, че Лински е взел всички предохранителни мерки, когато е заминал за Вашингтон.

Нямаше причина да се страхува, че Ноуа е в опасност.

 

 

Ноуа Смит влизаше в хотела.

Ишмару не беше сигурен, когато го видя да минава с джипа. Смит бе крайно предпазлив. Направи три обиколки на квартала, преди да спре на паркинга на хотела. Дори сега се оглеждаше на всички страни да не би да долови някаква заплаха. Беше умен.

Но не чак толкова. Ишмару развълнувано стисна волана на камионетката, която бе паркирал на алеята до хотела. Усети как го обзема въодушевлението. Не му се искаше да признае, че онова копеле Блаунт бе право, но наистина ето го самия Смит, който влиза в капана, а той бе следил Лински само няколко дни.

А където е Смит, вероятно би могла да бъде намерена и Кейт.

Хайде, Смит, върни се при нея.

Аз ще бъда по петите ти.

 

 

Ноуа свърши с подписването на документите и върна писалката на Тони.

— Това ли е всичко?

— Стига — каза Тони. — Предостатъчно е. Правиш огромна грешка. — Събра документите и ги пъхна в куфарчето си.

— Но всичко е наред.

— Желязно. Ще ги сложа в сейф на „Първа Обединена Банка“ в Джорджтаун.

— Незабавно го направи.

— Щом си тръгнеш.

— Не ме чакай. Трябва да позвъня на Кейт и да й кажа, че се връщам в хижата. Ти върви.

— За какво е цялото това бързане? Казах ти, че не съм забелязал някой да ме следи. Защо да не пийнем по нещо?

— Друг път. — Усмихна се. — Благодаря, Тони.

— Просто си върша работата. Как е Сет?

— В момента се чувства като в капан. Бои се, че ще го накараш да стане член на твоя тенисклуб.

— Няма начин. Само да се доближи до клуба, ще си хвърля ракетата и ще започна да ходя на ръце. — Тони се обърна към вратата. — Ще бъдеш ли още тук, когато се върна?

— Не, трябва да се върна при Кейт.

— Хм, това е интересно. — Усмивката му изчезна. — Има още нещо, което ще ти се стори интересно. Вчера Лонгуърт внесе законопроект, който би дал на правителството правомощията да регулира генетичните изследвания, експерименти и контрол на продуктите.

— По дяволите.

— Вложил го е в общата програма на социалните грижи, за която президентът толкова настояваше.

— Колко време имаме?

Тони вдигна рамене.

— Зависи какъв шум ще се вдигне около законопроекта, колко поддръжници ще има и колко ще се опълчат против него. Уведомил съм големите изследователски лаборатории по генетика. Може би те ще раздвижат нещата.

— Не разчитам на това.

— Тогава по-добре действай бързо. — Отвори вратата. — Ще поддържам връзка.

Ноуа остана така няколко минути, след като вратата се затвори. Прав бе, по-добре да действа бързо.

Ноуа взе цифровия телефон на Тони. След минута вече говореше с Кейт.

— Прибирам се — каза Ноуа.

— Всичко наред ли е?

— Би могло да бъде и по-добре. Лонгуърт е внесъл законопроект, който ще спре генетичните изследвания.

— По дяволите. Добре, трябва да намерим начин да се справим. — Замълча. — Всъщност питах за теб. В безопасност ли си?

— Добре съм. Всичко свърши и се връщам у дома. Трябва да се върна до полунощ.

— Внимавай, тук вали проливен дъжд. Пътят не се вижда.

— До полунощ.

— Добре. — Добави с малко гърлен глас: — Може дори да ме убедиш да ти направя нещо за вечеря.

— Никаква вечеря. Досега двамата не сме празнували. Мисля, че е време. Ще донеса шампанско.

Тя замълча от другата страна на линията.

— По-добре донеси себе си.

Затвори.

Усмивка освети лицето му, когато затваряше телефона. Дом, Кейт и…

Болка го прониза в гърба.

— За бога, какво…

Нещо го удари по врата.

Олюля се и падна на пода. Каква болка само…

Инстинктивно се претърколи, за да види нападателя си.

Ишмару. Стоеше и се усмихваше, в ръката си държеше окървавен нож. Негодникът го бе пронизал, осъзна, замаян от силната болка.

Ишмару се наведе и извади пистолета от джоба на Ноуа.

— Сега ще поговорим. Ако веднага ми кажеш къде да намеря Кейт, може и да не страдаш дълго.

— Върви… по дяволите.

Ишмару седна до него.

— Щях да те проследя, но винаги има възможност да те изгубя по пътя. Не исках да рискувам. Когато видях Лински да излиза, разбрах, че това е знак. Много по-добре е ти да ми кажеш къде е Кейт.

Раните му кървяха, той умираше.

За нищо…

Не, RU2 не беше нищо.

Ишмару заби ножа в дясната му ръка.

Стисна зъби, за да не изкрещи.

— Кажи — изсъска Ишмару. Наново вдигна ножа.

Щеше да припадне. Не, дръж се, бори се с това копеле…

— Кажи…

Вдигна се нагоре и удари Ишмару по брадичката. Той падна назад с изцъклени очи. Това копеле имаше челюст като от стъкло. Късмет само…

Коленичи, после бавно се изправи на крака. Бързо да изчезва преди Ишмару… Как болеше само…

Залюля се към отворената врата. Излезе в коридора. Пред себе си видя асансьорите. Трябваше да стигне до Кейт… да се добере до Сет.

RU2… толкова хора умряха… Негови хора.

RU2…

Не забеляза Ишмару, застанал зад гърба му на прага.

Не чу куршума, който прониза сърцето му.

 

 

Ишмару се затича напред, ругаейки.

Как не осъзна, че няма да може да избяга? Той беше Ишмару, воинът. Ударът го зашемети, но за кратко. После бе принуден бързо да довърши работата си. И то с оръжие, помисли си с отвращение. Не с удар.

Вратата на асансьора се отвори и една камериерка понечи да избута навън количката си.

Пред нея бе тялото на Ноуа. Видя Ишмару, тръгнал към нея с пистолет в ръка.

Тя изкрещя. В следващия миг вратите на асансьора се затвориха, след като тя извън себе си от страх натисна копчето.

Тая кучка щеше да вдигне на крак целия хотел. Той коленичи и пребърка джобовете на Смит. Ключове от кола, портфейл, листчета. Взе всичко и го натъпка в джоба на якето си.

Никой не очаква да умре. Почти винаги всеки оставя някакви следи. Съмняваше се Смит да е по-различен. Спусна се към изхода в края на коридора.

 

 

— Къде е Сет? Налага се да говоря със Сет.

— Кой се обажда?

— Лински. — Мълчание. — Вие сте Кейт.

— Да.

— Трябва да говоря със Сет. Дайте ми неговия номер.

— Да не би нещо да се е объркало?

— Всичко се обърка. Всичко в тоя проклет свят се обърна наопаки.

Обзе я ужас.

— Къде е Ноуа? Тръгна ли насам?

— Дайте ми номера на Сет.

Тя веднага му го продиктува.

— По дяволите, кажете ми какво се е случило? Да не би Ноуа да е ранен?

— Ноуа е мъртъв.

Слушалката се изплъзна от ръката й. Не е възможно да е вярно. Нали разговаря с Ноуа само преди няколко часа. Увери я, че е в безопасност. Ноуа трябваше да се върне същата вечер. Щяха да празнуват. Обещанието щеше да се превърне в реалност.

Обещанието…

Сълзи се стичаха по лицето й. Не биваше да плаче. Не можеше да бъде вярно. Ноуа не можеше да е мъртъв. Този блестящ ум вече го нямаше.

Както и човекът — силен, добър, грижовен…

Майкъл, Бени… Сега Ноуа? Станаха много. Не можеше да е вярно. Отпусна се на дивана и се сви. Щеше да остане на това място, а Сет щеше да дойде и да й каже, че е станала грешка.

Сет щеше да дойде…

 

 

Ишмару нетърпеливо хвърли портфейла на Смит на пода на колата.

Не намери нищо, което да му помогне.

След него хвърли ключовете от колата.

В ръцете му не остана нищо освен пакетче с дъвки и тясна бележка. Беше издадена от „Пайн Маунтин Гълф“. В горната й част бяха изписани адрес и телефонен номер.

— Хванах те, Смит — злорадо промърмори той. Изненадващо е, че дори най-внимателните хора правят малки гафове. Бележките, издавани за сметки от кредитна карта, винаги се оказваха полезни. Човек ги пъха по джобовете си или в чантата си без да мисли, защото го е страх някой да не фалшифицира номера на кредитната му карта.

Смит вероятно е заредил някъде наблизо до мястото, където е бил, за да не спира по пътя. Така Ишмару имаше откъде да започне, разполагаше и с време. Щеше да задава въпроси, да започне издирването и скоро щеше да се добере до Кейт.

Запали мотора на камионетката и потегли.

Идвам, Кейт.

 

 

— Защо, по дяволите, не затвори телефона? — попита Сет още щом влетя през вратата. — Помислих, че си… — Най-после я видя. — Боже мой! — Падна на колене пред дивана и я прегърна.

Беше мокър, помисли си тя безчувствено. Сигурно още вали. Нямаше значение. Вече беше при нея. Щеше да й каже неща, каквито тя очакваше.

Залюля я напред-назад като че бе малко момиченце. Тя наистина се чувстваше като дете — самотно, объркано и изгубено.

— Стегната си като леден блок — каза той.

— Той не е мъртъв — прошепна тя. — Дойде да ми кажеш, че е станало грешка, нали, Сет?

— Не е грешка. — Гласът му леко потреперваше, очите му бяха влажни и блестяха. — Ноуа е мъртъв. Ишмару го е убил.

Ишмару. Трябваше да се сети, че е Ишмару. Той беше кошмарът, носещ смърт.

— Той е избил всички — Майкъл, Бени… всичките хора на Ноуа в завода. Но не си представях, че и Ноуа… Не мислех, че ще убие и него.

— Сигурно е нападнал Ноуа в момент, когато той не е могъл да се защити. — Прегърна я още по-силно, а тя притисна лице в рамото му. Гласът му беше прегракнал от мъка. — Не мога да мисля за това, без да… — Замълча и след малко я пусна. — Слушай, Кейт, не мога да ти позволя да се размекваш. Ще скърбим по-късно. Сега трябва да се свършат много неща. Ишмару е на свобода.

Разбира се, че беше така. Вече мислеше, че никой не може да го спре. Щеше да продължава, докато…

— Кейт — разтърси я силно. — Тони няма представа дали Ноуа не му е казал нещо. Имало е рани от нож по… — замълча, когато тя потръпна. — Не смятам, че е казал нещо на това копеле, но трябва да взема предпазни мерки.

— Да, разбира се — изрече тя безчувствено.

Той промърмори нещо тихо.

— Джошуа. Ишмару може да дойде да търси теб и Джошуа. — Тонът му стана по-настойчив. — Искаш да лежиш тук вцепенена, докато той накълца Джошуа, както стори и с Ноуа, така ли?

Тя се стресна.

— Джошуа — отдръпна се от него. — Да не би Ишмару да е тръгнал насам?

— Не знам.

Джошуа може би е в опасност. Трябваше да помисли. Лесно е да се каже. Като че мозъкът й бе замръзнал.

— Съжалявам, ще трябва да ми помогнеш. Трудно събирам мислите си.

— Чудно защо. Самият аз не съм много добре. — Тръгна към кухнята. — Ще ти направя кафе. Иди да си измиеш лицето и се подготви за път.

— Джошуа. Трябва да се върнеш при Джошуа.

— Двамата с Филис събират багажа. Ще минем да ги вземем и тръгваме. Побързай.

— Трябва да се върнеш при тях. Ишмару…

— Дори и да знае къде сме, ще му трябват поне четири часа, докато стигне дотук. — Изгледа я хладно през рамо. — Размърдай се.

Последните му думи прозвучаха като плющене на камшик и я изтръгнаха от вцепенението й. Променен е, помисли си тя, като тръгна бързо към банята. Нежният Сет, който я прегръщаше и утешаваше изчезна, сякаш никога не бе съществувал. Сега беше настоятелен и тонът му беше рязък. Дори начинът, по който вървеше, беше различен. Вместо гъвкавата му походка, която й напомняше на Джошуа, сега се движеше целеустремено и енергично.

Това беше мъжът, когото срещна за пръв път на пътеката пред дома си. Мъжът, когото взе за Джак Изкормвача. Ноуа й се изсмя за това и я подиграваше, но и той знаеше, че Сет можеше да бъде такъв. Беше разчитал и на това.

Ноуа…

Постара се да забрави болката. Сега не бива да мисли за Ноуа, трябваше да се съсредоточи само върху Джошуа и Филис. Извади куфара си от килера и започна да хвърля дрехи в него.

— Готова ли си? — попита Сет, когато десет минути по-късно тя отиде при него. Подаде й чаша кафе и завинти капака на голям термос. — Къде са нещата за RU2?

— Прибрах ги по-рано. — Остави куфара на пода и отпи от кафето. — Исках да се занимавам с нещо, докато Ноуа го нямаше. Всичко е в ъгъла на лабораторията.

— Аз ще ги взема. Ти занеси куфара и термоса в джипа.

— Искам да карам моята кола.

— Не. Ще пътуваме с една кола, където да те държа под око. — Изчезна в лабораторията.

Тя отпи още една глътка от кафето, после остави чашата върху плота, взе термоса и куфара. Беше тежък, но й беше приятно да направи това усилие да го пренесе по стъпалата и да го хвърли в багажника. Все още валеше проливен дъжд и когато седна в джипа, цялата бе мокра. Слава богу, че Сет не трепереше над нея. Трябваше да бъде в движение, за да не мисли за…

Защо се забави Сет? Беше оставила всичко в ъгъла. Или само й се струваше, че се бави.

Сет се спусна по стъпалата, беше се натоварил с кашони и чанти. Струпа ги на предната седалка.

— Провери ги. Всичко ли е тук?

Тя прегледа кашоните, чантите, дискетите.

— Да.

Той премести кашоните в багажника. После седна, запали мотора и тръгна.

— Къде отиваме? — попита тя.

— Тръгваме към Белите серни извори. Уговорих се с Тони да се срещнем там в мотел.

— Защо?

— Той каза, че трябва да ни види.

— Ако Ишмару го е проследил?

— Тогава ще убия този кучи син.

— Лински или Ишмару?

— Най-вероятно и двамата. — Спря колата, щом стигнаха до главния път. — Сигурна ли си, че си взела всичко?

— Казах ти, че прибрах всичко.

— Само проверявам. — Издърпа нещо от джоба на якето си. — Хайде сега.

Експлозията разтърси колата, когато хижата зад тях избухна. Кейт се загледа удивена в пламналите останки.

— Какво стана?

— Малка пластична бомба, поставена където трябва. — Пъхна дистанционното устройство в джоба си и отново подкара колата.

— Ти ли я взриви? — прошепна тя.

— Някой любител на компютри би могъл да извлече нещо от лабораторията. Ноуа умря за проклетото RU2. Смяташ ли, че сега бих позволил на някого да му го открадне?

Пламъците на огъня изостряха чертите му и се отразяваха в сините му очи. Никога не бе виждала по-студен и див израз.

— Вярвам, че не би го направил. — Потрепери и извърна очи от него.

Загуби Ноуа.

Сега загуби и онзи Сет, когото познаваше.

 

 

Нужни им бяха само трийсет минути, за да вземат Филис и Джошуа и да натоварят багажа им в колата. Двамата мълчаха разстроени, докато се качваха на задната седалка.

— Има пожар — каза Джошуа. — Хижата гори. Видях го от къщата. Ще се обадиш ли на Лайл?

— Направих го преди да заключа къщата — отвърна Сет. — Казах му да се върне и да поеме отново работата си.

— Дали гората ще се подпали?

— Няма опасност. Толкова силно вали, че докато минем петнайсет километра дъждът ще загаси огъня.

Джошуа облиза устните си.

— Той ли го направи?

— Не, аз. Ишмару не е близо до нас, Джошуа.

— Тогава защо бягаме?

— За да не ни настигне. — Сет подкара колата. — Всичко ще бъде наред.

— Наистина ли? — прошепна Джошуа. — Ама нали той уби Ноуа.

— Сет ти каза, че всичко ще бъде наред, нали чу? — Филис прегърна Джошуа през раменете. — Той винаги ни казва истината.

Джошуа седеше на края на седалката с изправен гръб, скован. Косата му бе мокра и залепнала за главата, а от светлината на таблото лицето му изглеждаше издължено и състарено. Не беше лице на дете, помисли си Кейт. Какво причини на това дете!

Той гледаше към Сет.

— Сет?

Сет го погледна в очите.

— Засега всичко е наред, но опасността все още не е преминала. Но аз… Ще се справим, нали, Джошуа?

Джошуа бавно кимна и се облегна на седалката.

— Точно така.

Честност и откритост вместо утеха. Кейт не би постъпила така с изплашения Джошуа, но може би методът на Сет бе по-добър. Все пак не беше сигурна, помисли си уморено Кейт. Но като че ли даваше резултат. Точно в този момент всичко, което имаше успех, беше плюс.

Пътуваха почти в пълно мълчание до Белите серни извори. На разсъмване пристигнаха в мотел „Динмор“ в покрайнините на града. Сет веднага нае стая за Филис и Джошуа и отделна за Кейт. След като ги настани, предаде ключа на Филис.

— Заключи вратата. Вземете си душ и се преоблечете, но не лягайте. Може би ще тръгнем веднага, след като поговоря с Тони.

— Добре — каза Филис. — Може ли да отида до магазинчето на ъгъла и да взема нещо за ядене?

Сет поклати глава.

— Стойте вътре, докато дойда при вас. — Погледна към Кейт. — Ти ела с мен. — Обърна се и излезе от стаята.

— Ще се върна веднага, щом мога — успокои ги Кейт.

— Не се тревожи за нас. Изглеждаш, сякаш те е прегазил камион — загрижено се обърна към нея Филис.

Точно така се чувствам — помисли си Кейт, — като смазана от огромен камион с остри като бръсначи гуми.

— Хайде, мамо — подкани я Джошуа, отивайки към банята. — Сет сигурно има нужда от теб.

Майка му се усмихна едва-едва.

— А Сет знае най-добре какво трябва да се направи, нали?

Той я изгледа сериозно.

— Сет е умен. Той се ориентира в такива ситуации — и изчезна в банята.

— Прав е — намеси се Филис. — Смятам, че сега трябва да имаме доверие на Сет, Кейт.

— Сигурно. — Кейт се наведе и я целуна по бузата. — Благодаря ти, Филис.

— За какво?

— За това, че се справяш с кашата, в която забърках всички ни.

— Не ставай глупава. Упрекваш се за нещо, което не бе в състояние да предотвратиш. Ти ли уби Майкъл, Бени и Ноуа? Когато нещо се случи, човек трябва да реагира. Ти точно това и направи. Реагира по начин, който сметна, че е най-добър за всички. — Леко я побутна към вратата. — Хайде, върви. Искам да съблека тези дрехи и да се изсуша.

— Добре. — Кейт излезе от стаята.

Сет я чакаше отвън.

— Ще те оставя да си отдъхнеш и да се преоблечеш веднага, щом е възможно. — Хвана я за ръката и я поведе по пътеката. — Според администратора Тони е в стая 34. Ще свършим с него колкото е възможно по-бързо.

— А после?

— Ще видим. — Спря пред една врата и почука. — Имам няколко идеи.

Което бе повече, отколкото Кейт можеше да предложи точно в този момент. Действаше чисто механично. По пътя имаше достатъчно време, за да мисли за Ноуа. Ноуа…

Вратата бе отворена от висок едър мъж с панталон цвят каки и раирана риза.

— Време беше.

— Тони, това е Кейт Денби. — Направи й път да влезе в стаята. — Ще дойда след малко. Искам да поогледам наоколо.

— Никой не ме е проследил. Да не мислиш, че ще повторя същата грешка? — попита тъжно Том Лински.

— Искам сам да проверя. Ако не се бе провалил първия път, сега Ноуа щеше да бъде жив.

— Копеле — прошепна Тони, когато вратата се затвори след Сет. Обърна се към Кейт, лицето му бе изкривено от мъка. — Обаче е прав. Не бях достатъчно внимателен. Трябваше да предположа, че Ишмару ме следи.

Да не би да искаше тя да му възрази? Точно сега не би могла да каже какво е впечатлението й от Тони Лински, но не той би могъл да я утеши.

— Какво стана с Ноуа?

— Ишмару го уби в хотела, в който бях отседнал. Намерили го близо до асансьорите извън стаята ми.

— Това го знам. Какво стана с… — замълча, за да продължи с по-твърд глас: — Какво стана с тялото му?

— В моргата е. Не можаха да го идентифицират. Ишмару сигурно е взел документите му. Записаха го като Джон Доу.

Тя трепна. Това ужасяващо безлично отношение бе почти толкова страшно, колкото и самото убийство.

— И вие им позволихте да го вземат?

— Когато се върнах, вече го бяха натоварили в линейката на съдебния лекар. Не знаех какво да направя. Един полицай разпитваше всички в хотела и това бе цялата информация, която успях да събера.

— Значи Джон Доу.

— Да не мислите, че това ми харесва? Но трябваше да се свържа със Сет, преди да взема каквото и да е решение. — Замълча. — Ноуа ви обичаше. Нямаше търпение да се върне.

— Защо не бяхте с него, когато се случи това?

— Изпрати ме да оставя в сейф документите, които подписа.

Патентът. Така че смъртта на Ноуа бе и нейна грешка.

— Не сте били там, за да му помогнете. Нямало е никой.

— Не можех да знам, че…

Сет влезе в стаята.

— Мястото е сигурно. Постъпил си правилно, Тони.

Тони пое дълбоко въздух.

— Необходимо ли беше?

— Не, но така човек се чувства по-спокоен. — Огледа стаята, забеляза машина за кафе на бюрото и тръгна към нея. — Защо не й даде да пие нещо топло? Не забеляза ли, че е на границата на психическо разстройство?

— Ами ти преди малко отиде… По дяволите — отпусна се тежко във фотьойла. — Хайде, кажи каквото имаш да казваш.

— Не мога. — Сипа кафе в две чаши, занесе едната на Кейт и я принуди да седне на другия стол. Отпи от кафето си и продължи: — Не преди да ти извия врата. Защо сме тук?

— Защото Ноуа би искал да сте тук — каза Тони. — Дойде във Вашингтон, защото му бях подготвил някои документи, които трябваше да подпише.

— Патентът — промълви Кейт. — Казах му, че не желая да го променя. Казах му…

— Единият от документите наистина беше за патента. — Тони отправи поглед към Сет. — Другият документ беше ново завещание, в което Ноуа оставя всичко, което притежава, включително и RU2, на теб, Сет.

Сет замръзна на мястото си.

— Какво?

— Чу ме. Реши, че не е взел подходящи мерки за опазване на RU2, в случай че нещо стане с него. Затова го остави в твои ръце.

— В мои ръце?

— Казах му, че е луд. Предупредих го, че си последният човек, на когото би могъл да повери нещо важно. — Усмихна се накриво. — Не ме послуша. Ноуа никога не ме е слушал.

— Дяволите да го вземат.

Кейт гледаше Сет смаяна.

— Няма да го приема — запрати чашата с кафе към отсрещната стена. — Може да си вземе неговото RU2 и да си го завре където иска. Не можа да ме хване в капана, докато беше жив, и няма да му позволя да ми погоди този номер сега.

— Прекрасна проява на благодарност от страна на възрастен човек — отбеляза кисело Тони. — Сега защо не извадиш патлака и не застреляш някого?

— Не ме изкушавай.

— Добре, направих онова, което Ноуа искаше от мен. — Облегна се на стола. — Какво смяташ да правиш?

— Ще ти кажа какво ще направя. Тръгвам да търся Ишмару и ще го изкормя.

— А с RU2?

— Не го искам. Няма да го приема.

— Искаш да кажеш, че не желаеш да поемеш отговорността?

— Обвинявате ли го? — каза Кейт. — За бога, намерете начин да го отървете от това. Няма нужда и той да умира.

— Завещанието е направено така, че няма мърдане. Получава го, независимо дали го иска, или не. Ако знаех, че толкова ще се разстроиш, нямаше да възразявам на Ноуа.

— Ще го прехвърля на Кейт.

— Не можеш. Твое е до края на живота ти. — Тони явно започна да се забавлява. — Струва ми се, че получаваш в наследство и мен. Какви ще бъдат нарежданията ти? Да свикам ли съвещание на борда, за да…

— Я върви по дяволите. — Сет рязко отвори вратата и я затръшна зад себе си.

— Изпийте кафето си — каза Тони на Кейт. — Щом се успокои, ще се върне. Радвам се, че поне веднъж успях да го сложа на мястото му. — Усмивката му изчезна. — Може би постъпвам като хлапак. Ноуа е мъртъв, не би трябвало да… — объркано погледна встрани. — Какво да ви кажа? И аз съм човешко същество.

— Да. — Тя вдигна чашата към устните си и откри, че ръката й трепери. Внимателно я остави на масата пред себе си. — Защо на Сет? Защо Ноуа е оставил всичко на Сет?

— Аз му зададох същия въпрос. Каза ми, че Сет може да свърши работата. — Направи гримаса. — Ако не реши да продаде RU2 на някой колумбийски наркобарон.

— Няма да го направи. Вдигна хижата във въздуха, за да е сигурен, че никой няма да се добере до него.

— Кой въобще знае какво ще направи Сет? Винаги е бил непредсказуем. — Поклати глава. — Беше грешка. Всичко се разпада. Ноуа е мъртъв, а ние сме безпомощни. RU2 може би ще отиде на боклука.

Тя скочи на крака. Не бе в състояние да се справи със ситуацията и не можеше да продължава да стои там. Чувстваше, че думите му я задушават.

— Имам нужда от въздух. Кажете на Сет, че съм отишла на разходка.

— Съжалявам. Май не бях много тактичен. Трудно ми е да се справям с…

Вратата се затвори зад нея и тя не чу последните му думи. Пое дълбоко въздух, но това не й помогна. Мъката все още я смазваше. Пъхна ръце в джобовете на якето си и тръгна към пътя, умът й работеше на бързи обороти.

Ноуа е мъртъв.

RU2 ще отиде на боклука.

Ишмару.

Джошуа.

Сет е непредсказуем.

Безпомощни сме.

Безпомощни…

 

 

Два часа по-късно Сет пресрещна Кейт, която се връщаше в мотела.

Отдъхна си.

— Разбирам, че ти е било трудно да разговаряш дълго с Тони, но не можа ли да кажеш на някого къде отиваш?

— Не знаех. — Изгледа го хладно. — Освен това не видях да раздаваш карти на местността, когато излетя след гневното си избухване.

— Не беше гневно избухване. Бях… — сви рамене. — Добре. Квит сме. Но ти трябваше…

— Каза, че тук е безопасно. Да не би да е било лъжа?

— Не, но ти никога… — замълча и се взря в нея. Преди му изглеждаше вцепенена, апатична, замаяна. Сега вече очите й блестяха, устните й бяха здраво стиснати, тонът й беше рязък. Сякаш вятърът бе разгонил всички облаци от главата й.

Но какво бе станало?

— Колко дълго? — попита тя.

— Какво? — Промяната в нея така го впечатли, че забрави за какво говореха. Безопасност. Тя го питаше колко време ще бъдат в безопасност. — Според мен няма следи, но понякога все остава по нещичко. Може би няколко дни.

— После отново ще бягаме, така ли? — Енергично поклати глава. — Не! Втръсна ми да бягам, да се крия, да стоя и да наблюдавам как Ишмару убива мои близки хора. Омръзна ми тоя задник да заплашва семейството ми, а ние да не можем да направим нищо.

Устните му бавно се разтеглиха в усмивка.

— Ядосана си. Не съм те виждал толкова ядосана от първия ден, когато пристигна в хижата.

— Тогава не бях ядосана. Поне не както сега. — Тръгна по-бързо, думите излизаха от устата й бързо и бяха наситени с огромен заряд. — Отказвам да бъда безпомощна. Тони каза, че сме били безпомощни, а това е лъжа. Човек е безпомощен само ако вдигне ръце. Аз няма да се откажа, нито пък ти. Чуваш ли ме? Няма да продадеш RU2 на някой наркобарон и няма да избягаш от отговорността!

Той вдигна вежди.

— Какво ще сториш, ако го направя?

Тя го изгледа внимателно.

— Ще те преследвам, ще те нараня, всичко, каквото трябва. Няма да те пусна. Имам нужда от теб. Повече няма да бъда жертва.

— Дори ако това означава ти да ме дърпаш, а аз да ритам и крещя.

— Няма да бъда жертва — повтори тя.

Той се замисли за миг.

— Имаш нужда от душ и няколко часа почивка. Ще поговорим, когато не си толкова объркана.

— Не съм объркана. За пръв път, откакто всичко започна, всичко ми е кристално ясно.

— Ще поговорим по-късно.

— Няма да бъде по-различно. — Тръгна пред него, когато стигнаха до паркинга пред мотела.

Той я наблюдаваше как върви целеустремено, с изпънат гръб, със сигурни стъпки.

Здрава, силна и ядосана.

Да, нямаше да бъде по-различно. Не и за тази Кейт, която виждаше пред себе си сега. В нея нямаше мекота, несигурност, само хъс и решителност.

А Сет от опит знаеше, че това бе най-смъртоносното съчетание.