Николай Яковлев
Маршал Жуков (39)

Победата

На 7 май Върховният главнокомандващ се обади по телефона на Жуков в Берлин.

— Днес в град Реймс — каза Сталин — немците подписаха акт за безусловна капитулация. Главната тежест на войната понесе съветският народ, а не съюзниците и затова капитулацията трябваше да бъде подписана пред Върховното командване на всички страни от антихитлеристката коалиция, а не само пред Върховното командване на съюзните войски. Не приех — продължава Сталин, — че актът за капитулация не е подписан в Берлин, центъра на фашистката агресия. Затова се разбрахме със съюзниците да смятаме подписания в Реймс акт за предварителен протокол за капитулацията. Утре в Берлин ще пристигнат представители на немското Главно командване и представители на Върховното командване на съюзните войски. За представител на Върховното главно командване на съветските войски сте назначен вие.

Последна заповед на Й. В. Сталин до Г. К. Жуков през Великата отечествена война! Георгий Константинович остави слушалката и няколко минути поседя мълчаливо, обхванал главата си с ръце. Кръвта пулсираше в слепоочията, нещо го стягаше в гърдите. Бленуваният миг на дългоочакваната победа! Колко мъки и подвизи, колко успехи и кръв бяха останали в миналото!

Жуков нямаше за кога да мисли, трябваше да издаде заповед да се подготви историческата церемония, която предстоеше след малко повече от денонощие. Набързо намериха оцеляла сграда в източната част на Берлин, в Карлсхорст, в която преди войната се бе помещавало немското военноинженерно училище. В двуетажната столова на училището имаше прилична зала. Решиха церемонията да се състои в нея. Обстановката в бившето училище беше най-обикновена. Де да можеше да подпишат капитулацията в самото леговище на Хитлер — имперската канцелария. Но тя бе разрушена из основи.

Началникът на политотдела на 5-а ударна армия генерал-майор Е. Е. Кошчеев намери изход:

— Но нали, макар че разгромихме щаба на Хитлер, много от неговите стаи и подземия са непокътнати. Там има най-различни по големина килими и кресла, и столове, и маси. Можем в миг да пренесем всичко това. Нека хитлеристките делегати капитулират на същия килим, по който са идвали навремето да докладват на фюрера военните си планове. В това има и политически смисъл.

Георгий Константинович прие. За няколко часа съветският комендант подбра и пренесе нужните мебели. 15 червеноармейци с голяма мъка вдигнаха, навиха и натовариха 120-метровия тъмнокафяв килим в кабинета на Хитлер. През това време улиците бяха разчистени от развалините — от Темпелхофското летище до Карлсхорст, откъдето трябваше да мине кортежът на представителите на западните съюзници. Бе построена арка с надпис: „Слава на Червената армия!“

На 8 май през деня в Темпелхоф пристигнаха самолетите на представителите на Върховното командване на съюзните войски. Г. К. Жуков изпрати заместника си В. Д. Соколовски да ги посрещне с група генерали.

Малко преди полунощ на 8 май представителите на съюзниците се събраха в кабинета на Г. К. Жуков до залата, където предстоеше да бъде подписана капитулацията. Те прегледаха подготвения текст на акта за капитулация и се съгласиха церемонията да бъде ръководена от Г. К. Жуков.

Същия ден, 8 май, точно в полунощ те влязоха начело с Г. К. Жуков в залата и седнаха на масата до стената, на която бяха окачени държавните знамена на СССР, САЩ, Великобритания и Франция. На големите маси в залата седяха съветските генерали, превзели с щурм Берлин. Те бяха наобиколени от много съветски и чуждестранни журналисти.

След като запозна присъстващите с представителите на съюзните държави, Жуков откри заседанието. Той заповяда да доведат пълномощниците на германското Главно командване. Фелдмаршал Кайтел, който влезе пръв, правеше някакви движения със своя фелдмаршалски жезъл. Това бе жалко и неуместно от страна на един военен престъпник. Немците бяха настанени на малка маса до вратата на залата. Под внимателните погледи на присъстващите те се мъчеха да изглеждат хладнокръвни. Изведнъж Кайтел извърна очи към килима, помръкна и прошепна нещо на немеца до него. Онзи се свъси.

Съветският комендант на Берлин, генерал Н. Е. Берзарин каза тихо:

— Познаха го, само това оставаше, да не го познаят. Познат килим. Съвсем доскоро бе чест за тях да стъпват по него, а днес при вида му се чувстват като на тръни.

Жуков обяви реда за подписване на акта за капитулация. Присъстващите не пропуснаха нито една дума на маршала. Накрая Жуков попита германците дали имат съответните пълномощия.

Объркан, Кайтел процеди: „Явол“.

„Немското «явол» отговаря по смисъл на «тъй вярно» — пише членът на Военния съвет на 5-а ударна армия генерал Ф. Е. Боков, — изпънати като струни, потраквайки с токове, немските войници отговаряха обикновено с него на своите командири, а офицерите — на генералите. «Явол» — израпортува Вилхелм Кайтел, фашистки генерал-фелдмаршал от пруско-юнкерско помешчическо семейство, на съветския маршал от селски произход Георгий Жуков.“

След като изчака малко, Жуков прикани германската делегация да подпише акта за капитулация. Кайтел отиде плахо при масата и се подписа на всичките пет екземпляра на документа. От вълнение лицето му се покри с червени петна, падналият от окото му монокъл се люлееше на шнурчето.

В 0 часа и 43 минути церемонията по подписването на акта за капитулация приключи. Жуков нареди на немците да напуснат помещението.

Той се изправи, огледа развълнуван залата и от името на съветското Върховно главно командване честити на всички победата. Шум, ръкопляскания.

Около маршала се събраха генералите, довели до Берлин частите и съединенията на победоносната Червена армия. Бойните другари на пълководеца, генералите В. Д. Соколовски, М. С. Малинин, С. И. Руденко, К. Ф. Телегин, Н. А. Антипенко, В. Я. Колпакчи, В. И. Кузнецов, С. И. Богданов, Н. Е. Берзарин, Ф. Е. Боков, П. А. Белов, А. В. Горбатов и други.

С необичайно мек глас Жуков се обърна към тях:

— Скъпи приятели! На нас се падна голяма чест. В заключителното сражение народът, партията и правителството ни повериха да поведем доблестните съветски войски на щурм към Берлин. Съветските войски, както и вие, които ги ръководехте в битката за Берлин, оправдахте с чест това доверие. Жалко, че мнозина вече не са сред нас. Как щяха да се радват те на дългоочакваната победа, за която, без да трепнат, пожертваха живота си!…

Този миг на ликуване и мъка Жуков щеше да помни до края на живота си.

„Колкото и да се сдържаха, тези хора — пише той, — свикнали да гледат без следа от страх смъртта в лицето, се разплакаха.“ Георгий Константинович не правеше изключение.

Той вдигна ръка и бързо съобщи:

— Каня ви след един час да се почерпим по руски обичай с онова, което е изпратил тилът!

След час започна приемът, който премина успешно. Тостове за победата, за единодействието на съюзниците. „След това Жуков започна да вдига наздравици за различните родове войски и за присъстващите. Първата бе за авиацията. Направи го може би защото отдясно и отляво седяха летци — Тедър и Спаатс, но тостът му беше най-вече за съветската авиация.

— В Берлинската операция участваха около осем хиляди самолета, авиацията бомбардираше всеки метър пред сухопътните войски, тя покриваше целия път като с килим, но този килим не беше никак мек за врага, а авиацията на нашия фронт бе командвана от този младеж — и ме посочи. Аз се изправих. Той много сърдечно разказа за летците и за техния принос за победата“ — спомня си в книгата „Крилата на победата“ маршал С. И. Руденко. Бяха поднесени само съветски продукти и напитки. Георгий Константинович бе заповядал да не са посмели да носят и грам от трофейните запаси.

Възникна и въпросът какво да сервират на немската делегация, която беше в определеното за нея помещение. Жуков помълча и отсече:

— Навремето Хитлер и Кайтел бяха толкова сигурни, че както са предвидили, ще превземат Ленинград, че дори бяха напечатали поканите за банкета в „Астория“. Не им се отвори случай да празнуват в ленинградския ресторант. Сега те са победени. Да не издребняваме: поднесете им всичко, което сме приготвили за банкета. И непременно им сервирайте в чинии с вензелите на имперската канцелария. Давайте им и напитки без ограничение. Нека полеят поражението си. Само ми се струва, че няма да им се услади!

А в залата, където бе обявена капитулацията на Германия, празникът продължи до седем часа сутринта. Пяха, танцуваха, Георгий Константинович не се стърпя и затанцува казачок.

Бяха организирани и други тържества по случай победата.

В книгата „Войната между генералите“ (1981) английският историк Д. Ървинг описва банкета на върховните американски командващи, даден на 10 май 1945 г. от Айзенхауер във Франкфурт. На присъстващите на банкета, подчертава Ървинг, „бяха поднесени най-добрите коняци и ликьори, иззети от запасите на вермахта“. Какъв контраст с указанието на Жуков, дадено един ден преди това в Постдам: не подобава на победителите да се докосват до трофейните запаси. „Червената армия не е воювала за трофеи, не бива големият празник да бъде оскверняван с иззетото от врага.“

Докато отпиваха от коняците и ликьорите (които хитлеристите бяха заграбили навремето от окупираните страни), американските военачалници размишляваха за бъдещето. Един от тях — генерал Дж. Патън, отбелязва Ървинг, „вече мечтаеше как да използва оцелелите немски дивизии в сектора на неговите армии за удар срещу Съветския съюз, който според него бе истинският враг“. Разбира се, Патън и хората като него предпочетоха да не казват на глас тези свои мисли.

Настроението сред войските на западните съюзници, които най-сетне се бяха срещнали с Червената армия, бе съвсем друго.

Жуков съобщи на Сталин за срещата на съветски войници и офицери с американски военнослужещи. На 5 май в щаба на 102-ра американска дивизия в град Стендал американците се срещнаха с командването на 73-та гвардейска стрелкова дивизия. Командирът на американската дивизия Китинг каза: „Трябва да завършим войната така, че Германия и Япония да не могат повече да се изправят на крака.“ Неговият заместник Факс смяташе, че „за него като войник ще е голяма чест нашата армия да се сражава във войната с Япония рамо до рамо с такава доблестна и храбра армия като Червената. Надявам се, сър генерал, че ще се срещнем с вас в Япония.“

На 9 май 350 американци дойдоха в 129-а стрелкова дивизия. От съветска страна в срещата участваха 300 души. „Срещата продължи пет часа и протече добре.“ На другия ден съветски бойци и командири — 256 души, отговориха на посещението на американците. Всички срещи, както постоянно се подчертава в документите, „имаха много приятелски характер“. Обикновени непринудени контакти между победители.

На 11 юни 1945 г. Жуков бе приет във Франкфурт от генерал Д. Айзенхауер и фелдмаршал Б. Монтгомъри. В донесение до Сталин Жуков описва срещата: „Когато слязохме от самолета, няколко танка дадоха салют в наша чест.“ На летището — почетен караул — три американски и една английска рота. Жуков връчи на Айзенхауер и на Монтгомъри ордена „Победа“, а след това раздаде ордени и медали на 20 американски и английски генерали. В чест на госта над града минаха в параден строй неколкостотин самолета.

„Айзенхауер се държа много непосредствено, приятелски, наблягаше на симпатиите си към Червената армия, към съветското правителство и Съветския съюз. Монтгомъри, обратното, се държа сдържано. Айзенхауер се спря подробно колко е важно да бъдат запазени и заздравени приятелските отношения между американския и съветския народ. Той изрично помоли да не обръщаме внимание на враждебните нападки на някои вестници срещу Съветския съюз“ — докладва Жуков на Сталин.

Кой ли в дните на победата обръщаше внимание на нападките на злобните вестникари. Но на Г. К. Жуков по служба му се налагаше да се натъква на такива действия на американците, които, меко казано, го поставяха в безизходица. На 13 май той съобщи на Сталин, че на летище Темпелхоф без разрешение се е приземил американски самолет. Екипажът обяснил, че бил останал без гориво. Но „при проверката на резервоарите установихме, че те са една трета пълни“. Същото се повтори и с два изтребителя „Мустанг“. Жуков попита Сталин: „Във връзка с това, че напоследък зачестиха случаите със самолети на съюзните войски, които без разрешение прелитат над територии, заети от наши войски, и над града, и летците на съюзниците не се подчиняват на заповедите да се приземят, моля да дадете указание какво да правим с тях.“

В отговор на протестите от съветска страна западните съюзници „обясняваха“, че самолетите им се били отклонили от курса и т. н. Сега, четиридесет години по-късно, от американските документи с изтекла поверителност знаем: от пролетта на 1945 г. авиацията на САЩ и Великобритания е провеждала операциите „Кейси Джоунс“ и „Граунд Хог“, правела е въздушни снимки на големи територии в Европа. Тези операции са се провеждали под ръководството на шефа на Управлението на стратегическите служби генерал Донован и началника на разузнаването на Айзенхауер генерал А. Сибърт. Както казва Сибърт, целта на операциите е била „американо-английските части да се възползват за разузнаване от следвоенния хаос“. От въздуха е била заснета територия от два милиона квадратни мили. За това са били необходими общо 16 ескадрили тежки бомбардировачи на САЩ и Великобритания. Сибърт самодоволно оповестява резултатите: „Операциите бяха успешни и благодарение на тях можем в бъдеще да провеждаме кампании в Европа.“

По заповед на Донован през март 1945 г. група агенти от Управлението на специалните служби прекоси демаркационната линия в Германия и закопа на разстояние двадесет-тридесет мили зад нея много радиопредаватели. Те трябваше, ако се наложи, да бъдат използвани от агентурата на западните съюзници.

Още на 27 април известният по онова време американски журналист Дру Пирсън пише във „Вашингтон поуст“: „Вероятно руснаците се отнасят много подозрително към тайнствената американска шпионска организация — Управлението на стратегическите служби… Списъкът с имената на сътрудниците на Управлението в Европа се чете като книгата на най-знатните 60 семейства, управляващи САЩ… Достатъчно е да ги послушаш дори половин час как говорят за бъдещата война и за това, че трябва да възстановят Германия като партньор в нея, за да разбереш защо руснаците ни обвиняват, че сме сключили сделка, за да влезем първи с американската армия в Берлин.“

Дж. Патън посети съветските части в Берлин. Той пише на жена си: „Берлин ме разстрои. Ние унищожихме една добра раса и се каним да я заменим с монголски диваци.“ Освен другите Жуков приема и Патън, след срещата си с прославения съветски маршал американският генерал отбелязва, че „долната му челюст била като на първобитен човек, дори като на маймуна“. И изобщо, споделя тогава Патън в дневника си, „аз се интересувам от постигането на разбирателство с руснаците само за да разбера колко желязо и олово ще ни бъдат нужни, та да ги смажем“. Ни повече, ни по-малко.

Още не бяха изстинали оръдията, а от запад отново надвисваха облаците на военната опасност.

Значи бе нужна огромна бдителност. На 15 март 1945 г. Сталин дава на Жуков следното указание: „Всички чужденци от съюзните страни — както военни, така и цивилни, които без разрешение навлизат в района на Берлин, да бъдат задържани и връщани.“

Съветските части не се стремяха към конфликти с никого, затова на 4 юни 1945 г. съгласно с указанията от Москва командващият 1-ви белоруски фронт Г. К. Жуков нареди да бъдат взети необходимите мерки за по-голяма бдителност и за поддържането на войските в постоянна бойна готовност.

Задачата бе да се подсигури отбраната на заеманата територия и на районите, където бяха дислоцирани частите и съединенията.

На 24 юни 1945 г. в чест на победата над Германия във Великата отечествена война на Червения площад в Москва се състоя парад. Прие го Жуков. В 10,00 часа той излезе на бял кон от Спаските врати на Кремъл. Екнаха звуците на „тъй скъпата за всеки русин мелодия на «Прослава» на Глинка“ — пише Жуков. С неописуемо вълнение той прие рапорта на командващия парада К. К. Рокосовски, а след това от трибуната пред Мавзолея държа реч пред войските на Червената армия, пред всички трудещи се от Съветския съюз.

„На съветско-германския фронт — каза Жуков — бе смазан авторитетът на германското оръжие и бе предрешен победоносният изход на войната в Европа. Във войната проличаха не само богатирската сила и безпримерният героизъм на нашата артилерия, но и пълното превъзходство на нашата стратегия и тактика над стратегията и тактиката на врага… По време на Отечествената война — продължи той — Червената армия с чест оправда огромното доверие на народа. Нейните славни воини достойно изпълниха дълга си пред родината. Червената армия не само отстоя свободата и независимостта на нашето отечество, но и избави европейските народи от немско иго. От днес и завинаги нашата победоносна Червена армия ще влезе в световната история като армия освободителка, озарена от ореола на непомръкващата слава.“

От трибуната на Мавзолея Жуков наблюдаваше войските и сборните полкове на фронтовете, след които минаха частите на Московския гарнизон. В края на парада пред Мавзолея бяха хвърлени 200 знамена на разбитата немскофашистка армия.

„Нека реваншистите, любителите на военни авантюри помнят този исторически акт!“ — пише Г. К. Жуков.