Николай Яковлев
Маршал Жуков (3)

Какво се бе случило?

Войникът, бързащ на война, вероятно има и воински мисли — как по-добре да изпълни своя дълг към отечеството? На Жуков му бе отредено да го изпълни блестящо там, на далечната източна граница на Монголия, но едва ли дивизионният командир си е представял последиците от бъдещата си победа — с умело използване на ограничени военни сили бе разсечен един от сложните възли на международната политика.

Жуков трябваше да съсредоточи цялото си внимание върху картата с театъра на бойните действия, която бе изучавал непрекъснато в самолета. А какво се криеше зад нея? Жуков не го знаеше в подробности, както не го знаеха и неговите съвременници. Едва след години щеше да се изясни…

През това последно лято на вече разклатения мир японското нападение при Халхъйн Гол бе първата брънка от дългата заплетена верига на интригите, които Западът плетеше срещу Съветския съюз. Интриги твърде опасни: по всичко личеше, че капиталистическият свят организира кръстоносен поход срещу СССР. Държавите агресорки — Германия, Италия и Япония, обединили се през 1936–1937 г. в „Антикоминтерновски пакт“, обявиха за своя цел безпощадната война против комунизма. Похвално намерение от гледна точка на „демокрациите“ — Англия, Франция и САЩ. В Лондон, Париж и Вашингтон изгаряха от нетърпение да дойде вълнуващият момент, когато агресорите ще нападнат СССР от запад и от изток. Най-важното е веднъж да се започне, а после събитията ще се развият от само себе си, като от хвърлен във водата камък кръговете ще плъзнат по целия свят.

Започна Япония, по-точно командването на нейната Квантунска армия, тогава разквартирувана в Манджурия. Тази армия бе създадена за война срещу Съветския съюз, след като Япония превзе през 1931 г. Манджурия. В нейните щабове бяха събрани най-отявлените милитаристи, мечтаещи за поход на Север. Тъкмо те превърнаха през тридесетте години далекоизточната граница на Съветския съюз в огнен фронт — провокациите се редуваха една подир друга, съветската територия бе обстрелвана, имаше въоръжени атаки, които понякога се превръщаха в сериозни схватки, както например боевете край езеро Хасан в края на лятото на 1938 година.

Завоевателите неизменно биваха отблъсквани, но не се успокояваха. Защо? Генералите и висшите офицери от Квантунската армия бяха убедени, че на тях е отредена мисията да поведат след себе си Токио, да го принудят най-сетне да започне война против Съветския съюз. През 1931 г. те завзеха Манджурия. През 1937 г. именно Квантунската армия започна бойни действия в Китай и бе завзела обширни територии. Нахлувайки в Монголия, командването на Квантунската армия бе изправило своето правителство пред свършен факт: мащабите на боевете непрекъснато се разширяваха, ето я желаната голяма война със СССР!

Дързост и необмислена постъпка? Не и още веднъж не! Японските милитаристи добре се ориентираха в международната политика. Те знаеха и виждаха: Западът и на първо място Англия и САЩ не се противопоставяха на тяхната агресия в Китай. В случай на война със СССР щеше да им бъде осигурен не само неутралитетът, но и пряката поддръжка на Запада. Следователно Япония можеше да бъде спокойна за своя тил. И така агресия към континента! Генералите не можеха да проумеят защо в тези условия трябва да се планира война срещу западните държави, на което най-много настояваше командването на японския флот. И още едно доста важно обстоятелство — от пролетта на 1939 г. Германия и Италия водеха преговори с Япония за сформиране на официален военен блок. Ако Япония успееше да разпали война на Изток, Германия и Италия едва ли щяха да пропуснат случая да тръгнат на поход против Съветския съюз от запад.

Тласък в тази верига от събития можеха да дадат само успехите в полесраженията в Монголия. Милитаристите, които вече се чувстваха с развързани ръце, не се и съмняваха в блестящата си победа. Десетилетия наред японската армия бе възпитавана в традициите на Руско-японската война от 1904–1905 година. През тридесетината години, изминали оттогава, тази война благодарение на усилията на милитаристите се бе превърнала в героичен епос на японското оръжие.

Сред висшите японски военачалници все още служеха ветерани от Руско-японската война — на стари години вече забравили ударите на русите, те отдавна бяха заменили в слабеещата си с времето памет истинската история с ласкателни легенди. Представяха като велики победи Цушима, Мукден, Порт Артур и, разбира се, тактично премълчаваха колко смазана е излязла Япония от тази война. Победите се превъзнасяха не само в историческите съчинения, възпяващи духа на самураите, но и във войнишките песни, които гърмяха по маршовете, в казармите.

И най-сетне, милитаристите бяха абсолютно сигурни, че разполагат с безотказен човешки материал, с войска, възпитавана в духа на безпрекословно подчинение.

В наръчника на японския войник се казва: „Докато си жив, ти трябва да благоговееш пред огромното милосърдие на императора. След смъртта си трябва да станеш пазител на Японската империя. Тогава ти ще бъдеш обкръжен с почит. Императорската армия е непобедима, защото над нея бдят боговете.“ Самата смърт е „по-лека от пух“, а дали войникът се държи достойно в боя, следят прадедите му от амулета „омомори“, който той носи на гърдите си. Да не изпълниш заповедта на офицера, значи да проявиш непокорство пред самия император. Толкоз.

От началото на май 1939 г. японските войски се опитваха да завземат монголската територия източно от р. Халхъйн Гол. Започнали с незначителни сблъсъци, те постепенно увеличаваха силите, за да приковат вниманието на съветското командване към този район. Ако всичко върви добре — разсъждаваха японските генерали, планирали операцията, — ще бъдат включени и главните сили на Квантунската армия, съсредоточени в Манджурия. С мълниеносен удар те ще нахлуят в Усурийската и Амурската област, в района на Хабаровск и ще завладеят целия съветски Приморски край.

Ето какво започваше там, край р. Халхъйн Гол.