Николай Яковлев
Маршал Жуков (30)

„Сталинград“ край Днепър

Колкото и да злобееха немците, колкото и съветски войници да покосиха те в атаките, за месец и нещо съветските плацдарми получиха достатъчно войски и бойна техника, за да подновят сражението в Украйна, този път Деснобрежна. На 20 октомври подчинените на Жуков фронтове бяха преименувани в 1-ви украински (бившия Воронежки) на Ватутин и във 2-ри украински (бившия Степен) на Конев.

След като анализира внимателно действията на противника, Жуков стигна до извода, че е много перспективно съветските части да продължат настъплението към Киев, първоначално набелязано за букринския плацдарм южно от града. Съветските войски се опитваха да атакуват, но безуспешно. Хитлеристите явно очакваха удар тук и бяха струпали голяма групировка срещу плацдарма. На врага не му липсваше решителност, съветското разузнаване съобщи: Хитлер отново е посетил щаба на групата армии „Юг“ и е настоял „да се сражават за Днепър до последния човек и на всяка цена да го удържат“.

На 26 октомври Ставката заповяда на 1-ви украински фронт да пренесе основните усилия на фронта на лютежкия плацдарм северно от Киев, а това означаваше, че той трябва да изтегли от букринския плацдарм цяла танкова армия и артилерийски корпус и да ги прехвърли почти на 200 километра. От лютежкия плацдарм Жуков и командването на фронта смятаха да нанесат удар за освобождаването на столицата на Украйна. Прегрупирането мина блестящо, буквално под носа на врага. Различните мерки за маскировка бяха много резултатни — врагът непрекъснато очакваше съветския удар оттук, а бурята бе надвиснала над него много по на север.

Всичко се правеше толкова поверително, че Жуков пишеше дори докладите си до Сталин за тази операция с общи фрази. Така например на 30 октомври 1943 г. Юриев съобщава на Иванов: „Още веднъж проверих плана за операцията на армията на Николаев (Ватутин) и с поправките, които внесох, го смятам за напълно завършен. Бях при Москаленко, където на инструктивно съвещание дадох на командармите на дивизии и на корпуси практически указания за подготовката и провеждането на настоящата операция. Подготвяме настъплението на букринския плацдарм за 1.11.43.“

На 1 ноември по заповед на Жуков бе добавен последният щрих към великолепната картина за дезинформация: на букринския плацдарм отново загърмяха оръдията, имитираше се настъпление. Манщайн незабавно прехвърли на „застрашения“ участък резерви, включително и танкови. „Точно това ни трябваше“ — одобри Жуков действията на хитлеристкия фелдмаршал. На 3 ноември на „тихия“ в представите на немците плацдарм гръмнаха 2000 оръдия и минохвъргачки, 500 „катюши“. Огненият смерч отвори дупка във вражеската отбрана. Но в покрайнините на Киев съветските войски се натъкнаха на сериозна съпротива.

Тогава се включи в действие 3-та гвардейска танкова армия на генерал П. С. Рибалко, която отряза основната магистрала, свързваща киевската групировка с тила — пътя за Житомир. „След тежки боеве — вайка се Манщайн — оставихме Киев, тъй като действащият тук 7-и армейски корпус можеше да бъде обкръжен в града. Корпусът бе отхвърлен на юг от Киев и успя да задържи напредващия противник едва на 50 километра от града.“ Повече от красноречив коментар на победения хитлеристки военачалник за поредната операция на Червената армия. Както винаги, предвиденото от Жуков обкръжаване осигуряваше бърза и недвусмислена победа. Немският корпус бе избягал презглава на 50 километра от Киев.

Сутринта на 6 ноември колите на Жуков, Ватутин и членовете на Военния съвет на фронта влязоха в Киев. Изтощените, измъчени хора ги наобиколиха в тесен кръг. Бяха просълзени, пък и Жуков тайно бършеше очите си. Той не можеше да познае града, който преди му бе така познат — навсякъде развалини, а централната улица — Крешчатик — срината из основи. В самия Киев боевете не, продължиха дълго, но хитлеристите бяха унищожили преднамерено центъра на града. И веднага факти, от които настръхваш: по време на окупацията десетки и десетки киевчани са били разстреляни и измъчвани до смърт във фашистките зандани. По-късно се установи, че са били унищожени 195 хиляди души.

Думите бяха излишни: подлият враг трябваше да бъде смазан. До края на преломната 1943 г. сражението в покритата със сняг Деснобрежна Украйна не стихна. Често боевете се водеха с променлив успех, някои армии трябваше да отстъпват — хитлеристите не можеха да се примирят с краха на „Източния вал“ и непрекъснато, но безуспешно се мъчеха да възстановят положението. Унищожаването на вермахта продължаваше. В боевете срещу 1-ви украински фронт генерал Гот претърпя поражение. Хитлер прогони и него.

В средата на декември 1943 г. Жуков бе повикан в Москва, където се срещна с Василевски. „Александър Михайлович — спомня си Жуков — изглеждаше уморен. От началото на април и той, както и аз, трябваше непрекъснато да пътува — ту да лети, ту да обикаля фронтовите пътища. Обстановката по онова време беше доста сложна, напрегната и изобилстваше с изключително остри смени на големите успехи с досадни провали. Всичко това, взето заедно, плюс системното недоспиване, физическото и умственото пренапрежение особено силно проличаваха, щом попаднехме в спокойните кабинети, където не се чуваха нито внезапните нападения на авиацията, нито артилерийският обстрел, нито тревожните доклади от опасните участъци на фронтовете.“

В Москва Жуков подробно се запозна с обстановката по целия фронт — от Ленинград до Черно море. Оформяше се радостна картина. Генералният щаб изчисли и доложи: към края на 1943 г. са освободени 54 на сто от територията, завзета от врага през 1941— 1942 г. с население преди войната 46 милиона души. За една година настъпление Червената армия е напреднала с бой от 500 до 1300 километра на запад. На западното направление фронтът прекосява източните райони на Белорусия, древната Смоленска земя е напълно освободена, южно фронтът минава приблизително край Житомир, Фастов, Кирввград, недалеч от Запорожието и Херсон. В Крим е обкръжена немско-румънската групировка. На страната е върнат Донбас.

Острието на Червената армия — 1-ви украински фронт — бе напреднало на запад най-много.

Декемврийското съвещание в Ставката бе твърде обстойно. Бяха обсъдени и обобщени резултатите от сраженията, бяха преценени ресурсите на военната икономика. Бе констатирано с огромно задоволство: мощта на Червената армия е нараснала във всяко отношение. Най-съвършено въоръжение в достатъчни количества, зрялост на командирите и огромен патриотичен подем сред войските. Разбира се, врагът съвсем не е повален: около 5 милиона души на фронта, 54,5 хиляди оръдия и минохвъргачки, 5400 танка и самоходни оръдия, над 3 хиляди самолета. Закалената в боевете Червена армия превъзхождаше противника по хора 1,3 пъти, по артилерия — 1,7 пъти, по самолети — 2,7 пъти.

Сталин се бе върнал наскоро от Техеран, където се бе състояла конференцията с Рузвелт и Чърчил, и разказа за нея в общи линии. Рузвелт и Чърчил са възхитени от победите на руското оръжие. Нищо ново. Жуков припомни ласкавите оценки на съюзниците за подвизите на Червената армия. Има си хас, прошепна му Василевски, съвсем наскоро, през октомври ръководителят на английската мисия генерал Мартел обяви: „Нито една армия по света не би могла да извърши подвига, който извърши Червената армия, докато форсираше Днепър.“ Маршалите се усмихнаха.

Сталин ги погледна строго — не можеше да понася някой да шушука, докато той се изказва на съвещание в тесен кръг.

— Рузвелт твърдо даде дума — завърши Сталин, след като помълча, — през 1944 г. да разгърне широки действия във Франция. Мисля, че ще удържи на думата си. Пък и да не удържи, все ще ни стигнат силите да доунищожим хитлеристка Германия.

Жуков се усмихна, защото си спомни: бойците на фронта бяха кръстили американското консервирано месо „втория фронт“. Сталин погледна с укор маршала. Усмивката на Жуков угасна и той израпортува:

— Ще я унищожим, и още как!

Съветските командващи дори бяха забравили, че някъде някога може да се появи някакъв „втори фронт“. Знаеха: Червената армия ще унищожи докрай врага. Сега ставаше въпрос не за това, а как по-добре да планират и проведат победоносните операции.

Съвещанието продължи няколко дни, не прекъсваше дори на масата в жилището на Сталин. Жуков изчака удобен момент и се върна към старата си идея: трябва да изтласкват врага не с челни удари, а като провеждат по-смело операции за обкръжаване.

— Сега ние сме по-силни, войските ни са по-опитни — съгласи се Сталин. — Сега не само можем, но и трябва да провеждаме операции за обкръжаване на немските войски.

И Ставката взе предвид това, когато определи задачите на фронтовете за зимната кампания през 1944 година. Общата цел бе да се разгърне настъпление от Ленинград до Крим включително. Но главният удар да бъде нанесен от 1-ви, 2-ри, 3-ти и 4-ти украински фронт.

Представителят на Ставката Жуков и командващият фронта Ватутин бяха напълно на висотата на задачите, докато изпълняваха директивата на Ставката от 28 ноември 1943 г. за Житомирско-Бердичевската операция: „Това контранастъпление трябва да бъде организирано сериозно и внимателно, както край Белгород.“ Но в навечерието на новата 1944 г. и в нейното начало бе направено много повече, отколкото през август 1943 година. Както и тогава, отбраната на противника бе пробита мълниеносно. Към това се прибави и нещо, което беше заветна мечта на Жуков — широк маньовър на танковите войски.

На 24 декември започна операцията край Житомир на самото острие на клина, устремен на запад. На този участък бяха разположени хитлеристки войски, крайно изтощени в безрезултатните опити да си върнат Киев и да възстановят „Източния вал“. В ноемврийските боеве те бяха загубили до 60–70 на сто от личния състав и бойната техника. За един ден отбраната на врага бе разбита на 300-километров участък, а двете танкови армии, включени в пробива, изминаха над 100 километра. Съветските танкисти изпреварваха и проваляха контраманеврите на врага: излизайки във фланг, те принуждаваха хитлеристите да изоставят укрепените рубежи. Маршал Жуков използваше докрай съгласието, получено най-сетне от Ставката, да организира дръзки маньоври.

Хитлеристите спешно струпаха всичко, което можаха, за да спрат настъплението. В крайна сметка в средата на януари 1944 г. фронтът се стабилизира, но по време на операцията съветските войски напреднаха на около 200 километра, като освободиха Киевска и Житомирска област. Боевете се пренесоха във Виницка и Ровенска област. Киевският издатък — клинът на 1-ви украински фронт, дълбоко бе разсякъл немската отбрана.

Манщайн виждаше ясно какво ще стане по-нататък: 1-ви украински фронт ще измести оста на настъплението от запад на югозапад. В резултат немската група армии „Юг“ ще бъде отрязана откъм тила. Хвърляйки всички сили, хитлеристите, както им се струваше, успяха да спрат по-нататъшното напредване на острието на клина. Немските щабове въздъхнаха с облекчение. Манщайн не разбираше: съветското командване се бе отказало от фронтално настъпление, за да обкръжи врага. 1-ви украински фронт, пише със задоволство Жуков, обкръжи от север „цялата противникова групировка, която заемаше плацдарм в района на Киев и Корсун-Шевченковски…

Явно немското командване в стремежа си отново да превземе Киев не подозираше, че само влиза тук в клопката.“

След смелите атаки на 1-ви украински фронт на запад 2-ри украински фронт, който действаше по на юг, бе изостанал много, така че от запад на изток се образува издатък с дължина 275 километра. Върхът му бе на Днепър, а основата (разстоянието между 1-ви и 2-ри украински фронт) се бе разпростряла върху 1300 километра.

Докато в щаба на Манщайн се поздравяваха, че са успели да спрат напредването на съветските войски на запад, Жуков докладваше на Върховния предложенията на щаба на фронта по плана на операцията: с насрещни удари 1-ви украински фронт право на изток и 2-ри украински фронт на запад от основата на немския издатък да обкръжат и да унищожат вражеската групировка, която още мечтаеше да си върне Киев. Ставката одобри този план.

Блестящата като замисъл операция започна да 24 януари 1944 г. и още на 28 януари клещите се затвориха край Звенигородка. Бяха обкръжени над десет вражески дивизии. Жуков както винаги обърна най-сериозно внимание на заздравяването на външния обръч на обкръжението. Съветските командващи знаеха, че Манщайн, преследван от призрака на Сталинград, няма да се бави много. Така и стана, хитлеристкият фелдмаршал се спусна да отървава отрязаните войски, но не направи нищо. Защо? След войната Манщайн се оправдава: „Веднага щом нашите дивизии напуснаха бойното поле, на вражеската хидра започнаха да й растат нови глави… Два пъти опитвах да се добера до ударните групи. И двата пъти колата ми безнадеждно затъваше в калта. Всеки ден времето се променяше, снежните виелици се редуваха със затопляне. И отново се потвърди, че съветските танкове, когато се придвижват по сняг или разкаляна почва, превъзхождат нашите по проходимост, защото са с по-широки гъсеници.“

Това, че съветските танкове превъзхождаха технически немските, не буди съмнение, ясно е и че времето е било еднакво и за двете страни. „За да си осигурим минимално необходимите запаси от снаряди, мини и гориво за танковете — пише Жуков, — се наложи да организираме доставката им с волове, хора и носилки, с чували — накратко казано, кой както и с каквото може. В това отношение много ни помогнаха жителите на украинските села.“

Съветските войски превъзхождаха врага по сила и военно майсторство. Те успешно отбиваха атаките отвън. Противникът, който не бе забравил Сталинград, не стоеше на едно място, в обкръжение, а трескаво се мъчеше да се измъкне. Бе заловена телеграма на Хитлер до командващия обкръжените войски генерал Щамерман: „Можете да се осланяте на мен като на гранитна стена. Вие ще бъдете освободени от обкръжението. А засега се дръжте.“ Положението на обкръжените ставаше безнадеждно и въпреки всичко на 9 февруари те отхвърлиха ултиматума да се предадат. С отчаянието на обречени хитлеристите се биеха в западния край на обръча, за да се съединят с осемте танкови и шестте пехотни дивизии, които се опитваха да им помогнат. Манщайн все пак беше събрал за деблокирането войски, които надвишаваха по численост германските части, участвали в сражението в началото на операцията. През нощта срещу 12 февруари обкръжените вече бяха само на 12 километра от частите, пробиващи си път към тях.

Сериозна, но не и трагична обстановка за съветските войски. Жуков заповяда на Ватутин и на Конев незабавно да вземат мерки и да не допуснат пробив на противника. Доложи за заповедта на Сталин. Жуков бе болен от грип, имаше висока температура. Късно през нощта го вдигнаха от леглото: обаждаха се от Москва. Позовавайки се на желанието на Конев, върховният главнокомандващ предложи да възложат на 2-ри украински фронт да ликвидира корсун-шевченковската групировка, като прехвърлят към него и войските на 1-ви украински фронт, участвали в обкръжаването, а Ватутин да ръководи отразяването на опитите за деблокиране.

Неочаквано предложение! Обкръжените бяха струпани на много малка територия, обстрелвана отвсякъде от съветската артилерия. Снабдяването по въздуха вече бе прекратено — съветските части сваляха немските транспортни самолети или не ги допускаха до обкръжените. Жуков смяташе, че за да унищожат заобиколените хитлеристи, им трябват някакви си три-четири дни. Според него прегрупирането на войските щеше да забави операцията. И го обясни на Сталин. В отговор след два часа Върховният изпрати директива в духа на своите предложения, а Жуков, както се казваше в нея, „да бъде освободен от ръководството на ликвидирането на корсун-шевченковската групировка на немците и да му бъде възложена координацията на действията на 1-ви и 2-ри украински фронт със задачата да не допуснат противникът да направи пробива“ и да се съедини с обкръжените.

Впечатлителният Ватутин изрази недоумението си пред Жуков. Какво да отговори маршалът? Той бе кратък:

— Това е заповед на Върховния, ние с вас сме войници, трябва да изпълняваме безпрекословно заповедите.

1-ви украински фронт не пропусна отвън нито танк, нито вражески войник. През нощта на 16 срещу. 17 февруари излезе виелица. В непрогледната мъгла генералите, офицерите и есесовците изоставиха войските си на произвола на съдбата и с малкото оцелели танкове и бронетранспортьори се устремиха наслуки на запад от обкръжението. Част от тях успяха да се отскубнат от обръча. Повечето вражески войски захвърлиха тежкото въоръжение и ги последваха пеша в гъсти колони. Те вървяха, без да стрелят, надявайки се да се промъкнат незабелязано. Сутринта бяха унищожени почти поголовно на откритото поле.

Врагът загуби в боевете 55 хиляди убити. Сред тях намериха трупа на слаб старец. Пленниците разпознаха своя командващ, генерал Щамерман. „По данни на 2-ри украински фронт — пише след време Жуков — са били пленени 18 хиляди души и бойната техника на тази групировка. На 18 февруари столицата на нашата родина даде салют в чест на войските на 2-ри украински фронт. А за войските на 1-ви украински фронт не бе казана и дума.“

В заповед от 23 февруари 1944 г. Сталин нарича тази операция „новия Сталинград на Деснобрежен Днепър“.