Николай Яковлев
Маршал Жуков (20)

Разгромът на хитлеристите край Москва

Съгласно с плана „Барбароса“ фашистите трябваше да разгромят Съветския съюз за шест седмици. В началото на декември течеше вече шестият месец на войната. Завоевателите бяха проникнали дълбоко в съветската страна, но съотношението на силите на фронта бе следното: врагът разполагаше с 5 милиона души, с 26,8 хиляди оръдия и минохвъргачки, с 1,5 хиляди танка, с към 2,5 хиляди бойни самолета. Съветският съюз — с 4,2 милиона души, с 22 хиляди оръдия и минохвъргачки, с 1630 танка и 2495 бойни самолета.

На московското направление германците бяха струпали 800 хиляди души, 10,4 хиляди оръдия и минохвъргачки, хиляда танка, над 600 самолета. Съветският съюз — 760 хиляди, души, 6200 оръдия и минохвъргачки, 670 танка, 860 самолета. Предстоеше врагът да бъде разбит не с числено превъзходство, а с умение. Съветското командване бляскаво демонстрира това. Благодарение на героизма на съветските воини, умножен с воинското майсторство на командващите и героизма на тила, край Москва бе извоювана победа.

И досега на Запад продължават да изучават тази историческа победа. В книгата си „Битката за Москва“ (1980) английският военен историк А. Ситън подчертава: това бе „най-кървавото и най-жестокото сражение през Втората световна война“. Той е принуден да признае блестящото ръководство на Червената армия и на командващия фронта Жуков. За него Ситън пише като за „човек, високо надарен, притежаващ невероятна енергия“.

Съветското командване успя да заблуди врага. Малко преди съветските войски да преминат в настъпление, германското разузнаване докладва на фюрера: „С тези сили, ако не получат значителни подкрепления, руснаците няма да предприемат голямо настъпление.“ Прехваленото германско разузнаване не бе забелязало съсредоточаването на съветски армии срещу ударните фашистки групировки край Москва.

Как се е случило това, не може да се начуди същият Ситън. И отговаря: „В онази първа страшна зима в Русия стана ясно, че колкото по-далече от фронта бяха немските щабове, толкова по-оптимистично гледаха те на събитията. Че колкото по-далече бяха от руснака, толкова повече го подценяваха. Пълна противоположност на тях бяха съветското командване и щабове… Мнозина висши съветски офицери имаха малък боен опит, други бяха дошли в Генералния щаб в Москва от командни и щабни постове във войските. Всички те знаеха какво става на фронта, тъй като често ходеха там и участваха в планирането на операциите в подчинените им щабове.“ Тези хора бяха издигнати на високи командни постове не внезапно и неслучайно. Това бе резултат от всекидневната работа на партията по подбора на кадрите, по издигането на талантливи военачалници.

На 6 декември войските на Западния фронт връхлетяха върху немските „клещи“, върху ударните им групировки северно и южно от столицата. Съветските войски атакуваха район от 1000 километра — от Калинин до Елец. Тогава те не превъзхождаха по сили врага. Изходът на настъплението зависеше преди всичко от мъжеството и майсторството на съветските воини и от изкуството на командирите на всички равнища. Съветските хора отиваха в боя с огромен патриотичен подем. Можем да си представим състоянието на войските от обезкървените части, когато при тях се появяваха свежи дивизии!

Вражеският фронт се пропука и отстъпи. Всички части и съединения на групата армии „Център“ изпращаха тревожни донесения: под натиска на руснаците те се отдръпват, захвърляйки тежко въоръжение и техника. Още на 7 декември Халдер смята, че събитията от този ден са „ужасяващи и срамни“ за вермахта. На 8 декември Хитлер издава заповед германските части да преминат в стратегическа отбрана по целия Източен фронт. Обучените немски войски незабавно започнаха да създават отбранителни точки в населените пунктове, да затварят пътищата. Врагът все още беше много, много силен. Макар и оредели, същите дивизии, които само преди няколко дни мислеха да превземат Москва, бързо и организирано заемаха отбранителни позиции.

През първите дни на настъплението съветските войски изминаха 30–40 километра. Жуков смяташе, че темповете са недостатъчни: стига да дадат почивка на хитлеристите, и те ще уплътнят фронта и ще бъде много по-трудно да се преодолее тяхната съпротива. На 9 декември щабовете на всички армии от Западния фронт получиха директива:

„Практиката на настъплението и преследването на противника показва, че някои наши части съвсем неправилно се бият и вместо да се придвижват стремително напред, обхождайки ариергарда на врага, водят с него продължителни фронтални боеве.

Заповядвам:

1. Категорично да се забрани фронталният бой с частите от прикритието на противника, а също така срещу укрепени позиции, да се оставят малки прикрития срещу ариергардите и те стремително да се заобикалят, при което войските ни да навлизат колкото може по-дълбоко на пътя за отстъпление на противника.

2. Противникът да се преследва денонощно. В случай че частите се преуморят, за преследването да се изпращат отряди.

3. Действията на нашите войски да бъдат подсигурени с противотанкова отбрана, разузнаване и постоянна охрана, като не се забравя, че отстъпвайки, противникът ще търси случай да контраатакува. Жуков.“

А това означаваше частите да вървят в сняг до кръста, да нощуват на лютия студ под открито небе. Често да щурмуват вражеските дзотове без артилерийска поддръжка — оръдията затъваха и изоставаха. Главното е, внушаваше Жуков, врагът да не може да се опомни.

Секретарят на Московския комитет на партията Черноусов, който ръководеше партизанското движение в Московска област, съгласува с командващия фронта Жуков бойните операции на народните отмъстители. През онзи исторически декември за първи път от началото на войната в небето победно ревяха моторите на самолети с червена звезда — на Западния фронт умело се използваше единственото превъзходство над врага — авиацията. Жуков опита с всички възможни средства — с удари в тил, с авиация — да лиши противника от подвижност. И до голяма степен успя.

На 13 декември цялата съветска страна, пък и целият свят бе разтърсен от съобщението за разгрома на вражеските флангови групировки край Москва.

Бяха освободени над 400 населени пункта, немците понесоха големи загуби в жива сила и техника. И най-вълнуващото: настъплението продължаваше!

Отстъпвайки, хитлеристите подпалваха села и градове, убиваха на всяка крачка съветски хора, имали нещастието да се озоват на пътя на окупаторите. По това време вече се знаеше за чудовищните злодейства на фашистката армия. Сега, когато се освобождаваше район след район, съветските хора с очите си виждаха с какъв лют враг трябва да се бият. Дори в местата, където завоевателите само броени дни оскверняваха руската земя, те успяваха да оставят страшна кървава следа. Символ на „новия ред“ на фашизма бяха бесилките, издигнати във всеки град, от които освободителите сваляха замръзналите трупове на известни и неизвестни герои. Цели планини от разстреляни, от деца, от жени и старци, изгорени живи, от измъчените тела на пленниците.

Георгий Константинович бе кадрови военен и за него всичко това изглеждаше необяснимо. Наследник на руските военни традиции, според които трябва да се воюва доблестно, той помнеше и се придържаше към заветите на великите пълководци на Русия, най-вече на Суворов — безпощадна борба с въоръжения враг, но великодушие към онзи, който е оставил оръжието. И естествено армия, допускаща поголовни зверства спрямо мирното население, не можеше да бъде за него нищо друго, освен банда убийци.

Сега завоевателите до мозъка на костите си почувстваха какво е война с Русия и в Русия. През седемдесетте години английските историци П. Калвъкореси и Г. Уинт написаха книгата „Тоталната война“ специално за да напомнят на младежта за 1941–1945 г., и извадиха наяве положението на вермахта по онова време: „Войниците слагаха под дрехите си хартия, за да се сгреят. Често използваха докараните на фронта позиви, в които се разясняваше на руснаците, че единственият разумен път за тях е да се предадат. На Коледа сред немците имаше 100 000 премръзнали. Върлуваше дизентерия. Както в армията, така и в авиацията липсваше антифриз. Оръдията бездействаха, а руснаците ги нападаха на малки отряди, особено през нощта. Студът и снегът пречеха да бъде доставено продоволствие. Често се налагаше да секат храната със секири. Супата замръзваше в канчетата. Медалът, който получаваха оцелелите в тая кампания, бе наречен Орден на замръзналото месо. Някои се самоубиваха.“ Когато дойде време да се пише за войната, Гудериан си спомни „безкрайните руски поля, покрити със сняг през зимата на нашите нещастия, пронизващия леден вятър, малкото укрития, лошо облечените, изтощени от глад войници“.

Това не бяха войници, а позорни палачи, които, когато ги пленяваха, хленчеха, че само са служели на вермахта.

Докато минаваше покрай редиците обгорели печки — единственото, останало от поредния населен пункт, откъдето току-що бяха изтласкани фашистите, Жуков виждаше скръбта на десетки хиляди хора. Той за сетен път се убеждаваше — това е нечувана в историята на човечеството война. На карта бе заложено самото съществуване на съветския народ. Да планира настъплението, да настоява настъплението на запад да се ускори бе за Жуков не само тактическа и оперативна задача, но и висша стратегия: само така съветските хора щяха да бъдат спасени от неминуема гибел, от мъчителна и унизителна смърт от ръката на безчестните хитлеристки палачи.

В началото на януари 1942 г. Западният и съседните фронтове бяха изтласкали врага на 100–250 километра от столицата. Непосредствената заплаха за Москва бе ликвидирана: бяха освободени 11 хиляди населени пункта, сред многото градове, от които окупаторите бяха изгонени, бяха Калинин и Калуга.

На 19 декември, когато немското командване разбра, че на Източния фронт се е разразила катастрофа, Хитлер пое върховното командване на армията. Той отстрани от длъжност висшите генерали, като се почне от главнокомандващия сухопътните войски Браухич и се стигне до Гудериан. С фанатична упоритост настояваше армията да не отстъпва фронта. В отговор на молбите войските да бъдат изтеглени от щаба на фюрера се раздаде страшен рев. Процедурата по думите на Хитлер била съвсем проста. Един командващ армия се обърна към него:

— Мой фюрер, не можем да удържим фронта и трябва да отстъпим.

— Хер-р-р-р — отговори Хитлер, — къде и доколко смятате да отстъпите?

— Не знам…

— Вие искате да отстъпите на петдесет километра. Какво, там по-топло ли е? По-лесно ли ще бъде да се снабдяват войските? Ще изтеглите ли тежкото въоръжение?

— Това е невъзможно.

— Значи смятате да го оставите на руснаците. А как ще воювате после без него?

— Мой фюрер! Спасете поне армията без въоръжението.

— И така смятате да бягате до Германия или още по-далече?

— Но ние нямаме избор.

В заключение ревът на Хитлер: „Вън от армията!“ Изхвръкнаха от постовете си ония, които бяха осигурили на Германия лесни победи на Запад и бяха довели вермахта до Москва.

Хитлер се осланяше на животинския инстинкт на своето войнство — да стискат зъби, инак възмездието е неизбежно. Той излая по телефона на командващите Източния фронт: „Руснаците ще преследват по петите всяка отстъпваща армия, без да й дават почивка, ще атакуват отново и отново, а армията няма да може да спре, тъй като в тила ни няма подготвени рубежи. Тогава думите «Наполеоново отстъпление» ще станат реалност.“

На 24 декември 1941 г. началникът на хитлеристкото разузнаване адмирал Канарис пише: „Ужасяващи са последиците от нашето престъпно подценяване на врага. Генерал Шмунт (адютант на Хитлер) прави сравнение с 1812 г. и казва, че е настъпил «часът на истината» за националсоциализма. Загубите на въоръжение и снаряди са огромни — унищожават се или се захвърлят танкове, оръдия, самолети.“ Канарис открива причината, поради която фашистите се мъчат да се задържат: „Ужасяващи последици имаше отношението ни към руските военнопленници… Сега болшевиките реагират на масовите убийства и на варварското отношение към другарите им, попаднали в германски плен.“

Към предишните престъпления на вермахта се прибавяха нови. По заповед на Хитлер отстъпващите фашистки войски в стремежа си да затруднят напредването на Червената армия оставяха след себе си „обгорена земя“. Унищожаваха абсолютно всичко. Съветските части напредваха през пожарищата на древни руски градове, на села, съществували столетия наред и сега превърнати в пепел. Отстъплението на немците завършваха „хората с факлите“, подпалващи и взривяващи народното богатство.

Той, армейският генерал Г. К. Жуков, разбираше, че засега съветските сили са ограничени, и се задоволяваше с това да иска на фронта да бъде възстановено положението преди операцията „Тайфун“. Ако Западният и съседните фронтове имаха подкрепа, те можеха „да нанесат на врага нови поражения, да го отблъснат още по-далече от Москва и да излязат на линията Витебск–Смоленск–Брянск“.

През това време, на 5 януари 1942 г., на съвещание в Ставката бе обсъден планът за общото настъпление по целия фронт — от Ладожкото езеро до Черно море. Жуков, който бе пристигнал направо от фронта, предложи силите да се съсредоточат само на западното направление. Той изтъкна, че край Ленинград и на югозападното направление немците разполагат със сериозна отбрана, която не може да бъде пробита без мощна артилерия.

След като изслуша Жуков, Сталин попита:

— Някой друг ще се изкаже ли?

Мълчание. Планът на Ставката за настъпление по целия фронт бе одобрен.

След съвещанието началникът на Генералния щаб Б. М. Шапошников каза на Жуков:

— Напразно спорихте: този въпрос вече бе решен от Върховния.

— Тогава защо ме пита какво мисля?

— Не знам, не знам, драги! — каза Шапошников и тежко въздъхна.

Не за пръв и не за последен път Жуков трябваше да изпълнява заповед и както винаги, макар че виждаше огромните трудности, бе изпълнен с решимост да извърши всичко възможно най-добре.

„Нашите фронтове — пише той — не разполагаха с пълноценни танкови и механизирани съединения, а без тях, както показа войната, не можехме да предприемаме настъпателни операции с решителни цели и голям размах. Само с мощни танкови и механизирани съединения можехме да изпреварваме маневрите на противника, да обхождаме фланговете му, да прерязваме тиловите пътища, да обкръжаваме и разсичаме вражеските групировки.“

Съгласно с директивата на Ставката от 7 януари трябваше да бъде обкръжена и разгромена групата армии „Център“ в района на Ржев, Вязма, Юхнов, Гжатск. Операцията бе възложена на няколко фронта. На 8 януари започна настъплението на Северозападния и Калининския фронт, благодарение на което съветските ударни армии навлязоха дълбоко в тила на групата армии „Център“ при подстъпите към Великие Луки. Успехът се обясняваше с това, че тук немците нямаха големи сили.

Но войските на Западния фронт се сблъскаха с главната вражеска групировка.

На 9 януари Военният съвет на фронта напомня на командващите 43-та, 49-а и 50-а армия: „Въпреки забраната продължават да се предприемат (особено в 49-а армия) фронтални атаки срещу укрепени от противника населени пунктове. Заповядвам да се прекратят челните атаки и да се действува предимно чрез обкръжаване. Укрепените от противника сгради да бъдат подпалвани, като по този начин немците бъдат изгонвани в полето и унищожавани с обхващащи удари, най-вече от скиорски отряди.“

След тежки боеве на 20 януари бяха освободени Руза и Можайск. Съгласно със заповедта на Ставката Жуков запланува Вязма да бъде превзета внезапно, като смяташе по този начин да ликвидира групата армии „Център“. На 27 януари героичният кавалерийски корпус на генерал Белов проби фронта в района на Юхнов и в началото на февруари излезе южно от Вязма. Конниците се съединиха с бойците на 33-та армия, която настъпваше в центъра. Ударната й група, проникнала в тила на врага, бе оглавявана от самия командващ армията — легендарния генерал Ефремов. Заедно с партизаните и с въздушнодесантна бригада войските на Белов и Ефремов започнаха боеве в района на Вязма.

Жуков с гордост наблюдаваше съветските части, които громяха врага в собствения му тил. Не особено щедър на похвали, на 11 февруари 1942 г. той изпрати на Белов и Ефремов радиограма: „На 9 февруари 8-а ВДБ (въздушнодесантна бригада — бел. авт.) превзе заедно с партизаните района на Мармоново, Дяглево. Участниците в десанта унищожиха щаба на 5-а танкова дивизия… Десантната бригада трябва да бъде пример за всички войски.“

Същевременно Жуков настоя придвижването на запад да се ускори.

Заповед от 15 януари: „Заповядвам да водите преследването стремително, като създавате на основните направления силни ударни групировки, които да се придвижват успоредно с главните отстъпващи сили на противника. Категорично забранявам преследването на широк фронт с равномерно разпределени сили, което води само до изтласкването на противника.“

Като цяло указанията на Жуков се изпълняваха. С умелите си действия съветските войски често поставяха хитлеристите в тежко положение.

Усетило надвисналата опасност, германското командване прехвърли от смоленското направление допълнителни резерви. Още с пристигането си влязоха в бой четирите дивизии, изтеглени от Франция, дойдоха войски и от Германия. Жуков правеше всичко, за да изпълни заповедта на Ставката. През втората половина на февруари 4-ти въздушнодесантен корпус, почти 7,5 хиляди отлично въоръжени бойци, извършиха десант в тила на противника край Вязма. Докато в тила на врага, в затрупаните от сняг гори край Вязма, се водеше изключително тежко сражение, армиите от Западния фронт се опитваха да пробият немската отбрана и да се слеят с участниците в десанта.

Ето как е изглеждало това съветско настъпление за един верноподан немски войник: „Руснаците ни връхлетяха с безчет танкове и пехота и ни изтласкаха. Поради студа картечниците не можеха да стрелят, нямахме боеприпаси. Целия ден батальонът ни бе обкръжен в селото, където се бяхме окопали. През нощта, безумно отчаяни, се опитахме да се отскубнем. Безуспешно. По това време фронтът се бе огънал назад. Навсякъде войниците бягаха презглава, офицерите се опитваха да възстановят реда с пистолетите, но паниката ни обхващаше отново и отново. Не бяхме виждали такива сцени преди в Русия — пътищата бяха осеяни с бягащи колони войски, с каски, оръжие и противогази. Подпалвахме стотици камиони, тъй като нямахме гориво, складовете със снаряжение, боеприпаси и продоволствие. Пътищата за отстъпление бяха покрити с мъртви коне и повредени коли. Омотани в дрипи безформени фигури кретаха по пътищата, сякаш отново отстъпваше Наполеон. Четири дни нашият батальон прикриваше това безобразно отстъпление. На петия се появиха руски танкове и ни избиха почти всички.“

Много вражески части бяха смазани, но на тяхно място пристигаха нови и нови. През тези месеци във военнополевите съдилища на вермахта бяха репресирани над 60 хиляди войници. Постепенно вражеският фронт бе укрепен и в края на краищата, макар и изтласкан далеч на запад, се задържа.

На 1 февруари 1942 г. за по-тясно взаимодействие между Западния и Калининския фронт Ставката възстанови длъжността главнокомандващ западното направление и назначи за главнокомандващ армейския генерал Г. К. Жуков, без да го освобождава от длъжността командващ Западния фронт.

На 14 февруари главнокомандващият западното направление докладва на Ставката: „Недостигът на снаряди не ни позволява да провеждаме артилерийско настъпление. В резултат на това системата на противниковия огън не се унищожава и нашите части, атакувайки почти незасегнатата вражеска отбрана, търпят много големи загуби, без да постигат съответния успех.“ Понякога на оръдие се падаха по един-два изстрела в денонощие. Поради недостиг на боеприпаси се наложи част от катюшите да бъдат изтеглени в тила. Съветската авиация не можеше да прикрива добре войските, отдалечили се твърде много от летищата.

В края на февруари — началото на март фронтовете от западното направление получиха попълнения, но, както отбелязва Жуков, „прекалено късно“. Атаките на съветските части се разбиваха в добре организираната отбрана на врага. Жуков виждаше, че засега не могат да постигнат съществен напредък. Но не беше в характера му да бездейства, да подарява на хитлеристите почивка.

На 27 март 1942 г. командването на всички армии от Западния фронт получи от Жуков ясна заповед: „Заповядвам: незабавно да бъдат организирани малки, добре снабдени с автоматично оръжие отряди от подбрани смели и инициативни хора. На тези отряди да се възложи да проникват до пътищата за снабдяване на врага, да нападат населени пунктове, където има обози, складове и други тилови учреждения на противника. Действията на отрядите трябва да бъдат бързи, дръзки и решителни. Личният им състав трябва отлично да борави с оръжието и да може да действа по няколко дни далеч от частите си в тила на противника.“

На съветска земя не оставяха нито за миг хитлеристите на спокойствие.

На 20 април Ставката заповяда да се премине към отбрана. Целите на настъплението не бяха изпълнели докрай, но резултатите бяха много важни. През декември 1941 и януари–април 1942 г. по време на контранастъплението и общото настъпление на западното направление съветските войски бяха напреднали със 100–350 километра. Групата армии „Център“ бе обкръжена от двете страни, благодарение на което съветските части можаха да подновят по-късно настъплението на запад от изгодни за тях позиции. В тила на окупаторите се появиха обширни партизански райони.

Жуков, който отговаряше за западното направление, се гордееше естествено, че хитлеристка Германия е понесла край Москва изключително тежко поражение и е преминала към отбрана по целия съветско-германски фронт. А от чисто военна гледна точка? Да вземем заповедта на Жуков от 4 април 1942 г., в края на грандиозната битка, в която съветските части извоюваха световноисторическа победа. Изпратена до командващия Калининския фронт, до всички командващи армии от западното направление, заповедта е сурово реалистична.

След проверката на бойните действия на 42-ра армия бяха установени нарушения на основните изисквания за водене на общовойскови бой. Обръщаше се внимание на липсата на взаимодействие между артилерия, пехота и танкове. Бяха открити недостатъци в начина, по който пехотата използва оръжието, особено картечниците. Подчертаваше се, че не са използвани нощите за проникване в отбраната на противника. Командирите на частите бяха наблюдавали само епизодично боевете и затова невинаги знаеха къде се намират съветските войски и къде противниковите. „Заповядвам: във всички армии да се проведат проверка и организиране на боя, в случай че бъдат открити изброените пропуски, да се вземат мерки за тяхното отстраняване. За изпълнението да се докладва до 15 април 1942 година.“

Зад сухите редове на щабния документ се усеща огненият дъх на ожесточените боеве, в които съветските бойци и командири проявяваха изключително мъжество и героизъм. Но можеше да се направи двойно, тройно повече, ако поривът бе подкрепен със стройна организация, със спазване на духа и буквата на военния устав. За това напомняше на командирите командващият западното направление, членът на Ставката на Върховното главно командване, армейският генерал Жуков. Наградите си бяха награди, но предстоеше продължителна борба с озверелия враг. В схватката с най-силната военна машина на капиталистическия свят бе равнозначно на смърт да се главозамайват от победата и да не виждат, както отбелязва Г. К. Жуков, „пропуските“. Той отхвърляше ширещата се представа, че никой не съди победителите. За такива съждения нямаше място в суровата ратна действителност.

В битката край Москва ясно пролича стилът на ръководство на Жуков. При него далновидността вървеше ръка за ръка с резкостта, с непреклонното желание целта да бъде постигната на всяка цена, с гъвкавостта, способността да се жертва второстепенното в името на главното, с твърдостта и дори жестокостта в името на победата над врага.

В битката край Москва немскофашистките войски изгубиха над половин милион души, 1300 танка, 2500 оръдия, много друга бойна и транспортна техника.

Хитлеристката военна машина бе разтърсена из основи.

„Когато ме питат — пише Г. К. Жуков — какво съм запомнил най-добре от тази война, винаги отговарям: битката за Москва… Изразявайки дълбоката си благодарност към всички участници в нея, които останаха живи, аз свеждам глава пред светлата памет на ония, които пожертваха живота си, но не пуснаха врага в сърцето на нашата родина, в столицата, в града герой Москва. Всички ние сме им длъжници.“