Николай Яковлев
Маршал Жуков (18)

На далечните подстъпи към Москва

След войната Жуков точно описва тогавашната обстановка: „Всъщност Западният фронт, на който бе възложена историческа мисия — отбраната на Москва, се създаваше отново.“

Първата мисъл на Жуков бе да се свърже с войските, сражаващи се в обкръжение оттатък Вязма. На 10 октомври бяха изпратени радиограми до командирите на обкръжените армии: къде смятат да направят пробив в обръча на противника? Искаха да им помогнат с авиация.

На 11 октомври в 21,12 часа от командващите частите на обкръжените войски, генералите В. И. Болдин и М. Ф. Лукин, които не знаеха, че за командващ фронта е назначен Жуков, пристигна радиограма до Сталин и до командващия Западния фронт Конев. „Пръстенът на обкръжението се затвори. Всички наши опити да се свържем с Ершаков и Ракутин са безрезултатни, не знаем къде са те и какво правят. Снарядите са на привършване. Нямаме гориво.“ Това определено не бе отговор на запитването от щаба на фронта.

За малко повече от денонощие Жуков се запозна с обстановката и в 9,15 сутринта на 12 октомври изпрати радиограма до Лукин, Ершаков, Болдин, Ракутин: „Пред Ершаков действува 252-ра пехотна дивизия. На 11 октомври тази година същата дивизия помоли с открит текст немското командване за помощ, тъй като не издържа на натиска на Ершаков. Очевидно пред Ершаков е най-слабото място във фронта на противника. Предвид слабостта на врага пред Ершаков незабавно се ориентирайте в обстановката пред вашия фронт. Ще можете ли успешно да си пробиете път на вашия участък? Не е ли по-добре да се заслоните във вашия участък от противника, да разиграете пробив и през това време да съберете танковата и артилерийската група, с които да помогнете на Ершаков да смаже с мощен удар противника и да изведе всички армии към Боровск през гара Угрюмово, като откъм страната на врага създадете силни прикрития, които с оттеглянето на армията да отстъпват след нея. Доложете на 12 октомври т.г. какво сте решили…

Ако протакате, можете да погубите армиите. Ускорете пробива и излизането от обкръжение.“

Трябва да си спомним каква е била обстановката на Западния фронт, за да оценим спокойния, другарски тон на указанията. За съжаление вече беше късно, връзката бе прекъсната. Щабовете на обкръжените войски останаха без ръководство. Не успяха да организират излизането от обкръжение, тъй че се измъкнаха само отделни части и множество малки групи.

Обкръжените войски изпиха до дъно чашата на страданията, които ги бяха сполетели. Но хиляди, десетки хиляди бойци и командири изпълниха с чест своя воински дълг. След войната генерал-лейтенант М. Ф. Лукин, командващ обкръжената 19-а армия, разказва: „Частите се сражаваха до последния войник, до последния патрон.“ Самият генерал, загубил в тия боеве ръката си, е бил заловен в безсъзнание от хитлеристите.

В боевете с обкръжените съветски части противникът понесе сериозни загуби в жива сила и техника и това намали ударната сила на неговите части, които трябваше да превземат Москва. Наложи се хитлеристите да водят бой на фронт с дълбочина 100–150 километра от запад на изток, 28 вражески дивизии бяха заковани тук още 9–10 дни. „Кръвта и жертвите, които понесоха войските на обкръжените групировки, не бяха напразни“ — ще каже по-късно Жуков. Благодарение на тях съветските части спечелиха време и заеха отбранителни позиции на можайския рубеж.

Откъм тила, от другите фронтове насам бързаха 11 стрелкови дивизии, 16 танкови бригади, над 40 артилерийски полка. В средата на октомври основните направления към Москва бяха прикрити от части, наброяващи 90 хиляди души. От Далечния изток, спирайки само за смяна на локомотивите, се носеха стотици ешелони, прехвърляха се кадрови войски: три стрелкови и две танкови дивизии. На най-опасните участъци войските бяха оглавявани от най-опитните военачалници: на волоколамското направление — от К. К. Рокосовски, на можайското — от Д. Д. Лелюшенко, а след раняването му — от Л. А. Говоров.

В средата на октомври, след като прегрупира силите си, врагът пак се втурна към Москва. Отново избухнаха кръвопролитни боеве, но противникът, който се надяваше да пробие съветския фронт, този път се излъга. Фронтът се преместваше на изток и немците заплащаха с много кръв всяка крачка. Жуков и щабът на Западния фронт ръководеха твърдо войските и реагираха мълниеносно на всяка опасност. Нещо повече, при всеки удобен случай съветските части нанасяха на хитлеристите мощни контраудари. На 13 октомври край Боровск съветските танкове Т-34 и КВ смазаха немските противотанкови батареи и тръгнаха на запад. Врагът трудно възстанови положението, като хвърли в боя пикиращи бомбардировачи.

Москва се готвеше да посрещне врага на нож. По решение на Военния съвет на Западния фронт зад можайския рубеж се създаваше основната отбранителна линия Новозавидовски–Клин–Истринското водохранилице–Истра–Красная Пахра–Серпухов и Алексин. Непосредствено до покрайнините на града минаваше още един рубеж. Московската партийна организация възглави гигантските по обем отбранителни работи. Секретарят на МК на ВКП (б) Б. Н. Черноусов отбелязва: „Самоотвержеността на московчани в строителството на отбранителни рубежи беше действително масова. В студа, често под огъня на противника за кратък срок 100 хиляди жители от Москва и областта, от които три четвърти жени, построиха 700 километра противотанкови ровове, 3800 дотове и дзотове.“

Отстъпващите под натиска на врага съветски бойки намираха добре подготвени позиции, което многократно увеличаваше съпротивителните им сили. От Москва и областта в редовете на армията се вливаха нови и нови бойци, преди всичко комунисти. От Московската партийна организация, наброяваща 330 хиляди комунисти, през първите шест месеца на войната за фронта заминаха 114 хиляди партийни членове. Създаден бе щаб, който ръководеше партизанското движение в превзетите от фашистите райони на Московска област. Във вражеския тил бяха изпратени 65 хиляди московчани. По железопътните линии, водещи на запад, се извършваха диверсии, парализиращи движението.

Много московчани отдадоха живота си в беззаветната борба зад фронтовата линия. „Тежко понасяхме гибелта на нашите герои — пише Б. Н. Черноусов. — Фашистите плениха и убиха осем комсомолци от завода «Сърп и чук» и от други московски предприятия. За назидание труповете им бяха окачени на централния площад във Волоколамск. Пак през тези дни Зоя Космодемянска извърши безсмъртния си подвиг.“

На 20 октомври Държавният комитет на отбраната въведе в Москва обсадно положение. В суровите думи, съзвучни със смъртната опасност, се разясняваше: отбраната на рубежите, разположени на 100–120 километра западно от Москва, е възложена на командващия Западния фронт армейския генерал Г. К. Жуков, а на близките подстъпи — на командващия Московския военен окръг генерал-лейтенант П. А. Артемиев. В обръщението на Военния съвет на фронта към защитниците на столицата се казва: „В часа на страшната опасност, надвиснала над нашата държава, животът на всеки воин принадлежи на отечеството… Сега както никога са нужни бдителност, желязна дисциплина, организираност, решителни действия, непреклонна воля за победа и готовност за саможертва.“

С твърдата си отбрана нашите войски под командването на Жуков изтощаваха противника. За всяка крачка врагът заплащаше твърде скъпо. В края на октомври хитлеристкото настъпление вече бе изгубило сила. Но конфигурацията на фронта пораждаше тревога: на север още на 14 октомври противникът бе превзел Калинин и можеше да тръгне в обход на столицата; на юг Гудериан бе спрял край Тула и не беше изключено да удари Москва в тил. Но районите на Калинин и Тула не влизаха в Западния фронт, който по онова време описваше дъга по линията Тургиново–Волоколамск–Дорохово–Нарофоминск–Серпухов.

Командването на групата армии „Център“ спешно събираше последните резерви, прехвърляше изостаналата артилерия: предстоеше решителният натиск срещу Москва.

На 17 октомври Хитлер започна да откровеничи пред приближените си. Вторачил поглед в тавана, фюрерът разказваше какво му предстои да направи на Изток след победата. „Ще прокараме през най-красивите местности няколко автостради. Там, където те се пресичат с реки, ще издигнем немски градове — центрове на военната, полицейската, административната и партийната власт. Покрай тези пътища ще разположим немски ферми и не след дълго азиатският ландшафт ще се промени. Подир десет години там ще живеят вече четири милиона германци, а след двадесет — най-малко десет милиона. Те ще пристигнат не само от Германия, но и от Америка, Скандинавия, Холандия, Фландрия. И останалата Европа ще помогне в усвояването на руските пространства. Нито един немец няма и да стъпи в руските градове, които ще оцелеят след войната — от Москва и Ленинград, разбира се, няма да остане и помен — нека руснаците гният в своето първобитно вегетативно съществуване, по-далече от големите автостради. За тях са излишни и образованието, и осигуряването на социалните нужди.“

В Берлин експертите завършваха разработката на „генералния план «Ост»“ за германската колонизация на изток чак до Урал. Тон предвиждаше да бъдат унищожени 120–140 милиона души, за да се отвори място за „висшата раса“. Германската пропаганда . повтаряше, че вермахтът е пред Москва и със СССР е почти свършено.

А Сталин повика Жуков в Кремъл.

— Искаме — каза му — освен тържественото заседание по случай двадесет и четвъртата годишнина на Октомври да организираме в Москва и военен парад. Как мислите, дали обстановката на фронта ще позволи да проведем тези тържества?

Жуков го увери, че тия дни врагът не е готов за голямо настъпление. А що се касае за въздушната защита, трябва да бъде укрепена противовъздушната отбрана и към столицата от съседните фронтове да бъдат прехвърлени изтребители. Така и направиха.

И ето в тези трудни дни от Москва, празнуваща по традиция годишнината на Великия Октомври, прозвучаха изпълнените с вяра думи на Й. В. Сталин. На тържественото заседание на 6 ноември той каза за врага:

— И тези хора, лишени от чест и съвест, хора с морала на животни имат наглостта да призовават към унищожаването на великата руска нация, нацията на Плеханов и Ленин, на Белински и Чернишевски, на Пушкин и Толстой, на Горки и Чехов, на Сеченов и Павлов, на Репин и Суриков, на Суворов и Кутузов!

На другата сутрин войските се строиха за парад на Червения площад. Всички, свързани с организирането на парада, се вълнуваха: вражеските летища бяха близо до столицата. Небето бе покрито с ниски облаци, валеше сняг. В 8 часа сутринта на трибуната на Мавзолея се качиха членовете на правителството, ръководителите на Московската партийна организация. „Сталин — пише Черноусов — беше в добро настроение и както се разхождаше, се приближи към нас и каза, сочейки към небето:

— Върви им на болшевиките.“

Много от частите, преминали този ден пред Мавзолея, заминаваха направо за фронта. Сталин ги напътстваше:

— Нека в тази война ви вдъхновява мъжеството на нашите велики предшественици Александър Невски, Дмитрий Донской, Кузма Минин, Дмитрий Пожарски, Александър Суворов, Михаил Кутузов! Нека ви осенява победоносното знаме на великия Ленин!

Тържественото честване на 24-тата годишнина на Великия Октомври вдъхна нови сили на защитниците на столицата.

В тия вълнуващи, изпълнени с боен подем дни суровият реалист Жуков както винаги изискваше огромна предпазливост и не допускаше прибързани действия. Врагът все още беше силен и трябваше да се очаква нов натиск. Жуков съзнаваше, че верни на шаблона си, немците, за да обкръжат Москва, ще упражнят с танковите и подвижните си съединения натиск по фланговете. Врагът смяташе да затвори клещите някъде в района на Ногинск и Орехово–Зуево. Но въпреки сложната обстановка Жуков докладва в Москва: Минск, Смоленск и Вязма няма да се повторят. Следователно трябва да се обърне особено внимание на заздравяването на фланговете. „По този повод — пише Жуков — имах не особено приятен разговор по телефона със Сталин.“

Върховният настояваше да бъдат нанесени изпреварващи удари по фланговите групировки на германците в района на Волоколамск и Серпухов. Жуков попита:

— Но с какви сили ще нанасяме тия контраудари? Западният фронт не разполага със свободни сили. Имаме сили само за отбрана.

Сталин отсече категорично: въпросът за контраударите е решен. Той се обади и на члена на Военния съвет Н. А. Булганин:

— Вие там с Жуков сте си навирили носа.

Какво можеше да направи Жуков? Той започна да готви енергично контраударите. Командирът на кавалерийски корпус генерал П. А. Белов, повикан тогава от Ставката, описва как е било взето решението за контраудара. На 10 ноември Жуков го завел при Сталин за утвърждаване на плана — Белов е трябвало да действа в района на Серпухов. Генералът дошъл направо от фронта, не е знаел, разбира се, предисторията на операцията и след време отбелязва: „В очите му (на Сталин) я нямаше предишната твърдост, в гласа му липсваше увереност. Но още повече ме изненада поведението на Жуков. Той говореше рязко, с повелителен тон. Създаваше впечатление, че тук началник е именно той, Жуков. И Сталин приемаше това като нещо естествено.“

Вероятно генерал Белов е усетил само външната страна на онова, което е ставало. След като една или друга заповед е дадена, Жуков я изпълняваше. Генерал Рокосовски получи заповед да проведе частична операция в района на Волоколамск. Но нали Жуков току-що бе заповядал да се окопаят по-добре, да пазят вейките, а сега изведнъж — да нанасят челен удар на готвещия се за скок враг. „Да си призная, не ми беше ясно — казва Рокосовски — от какво се е ръководел командващият, издавайки тази заповед.“ Жуков естествено не е могъл да му обясни, че изпълнява указание на Сталин. Този удар по думите на Рокосовски „не е от голяма полза“. Малко по-резултатни бяха действията на войските на Белов край Серпухов. Но все пак подготовката на хитлеристите за настъпление не е осуетена.

Рокосовски, изключително уравновесен началник, пише за Жуков от онова тежко време: „В моята представа Георгий Константинович си остава човек със силна воля и решителност, богато надарен с всички качества, необходими на крупен военачалник.“ И по-нататък: „Запомнил съм един разговор в мое присъствие между Г. К. Жуков и Й. В. Сталин. Това беше малко по-късно, през зимата. Сталин бе възложил на Жуков да проведе малка операция, струва ми се, в района на станция Мга, за да облекчи някак положението на ленинградци. Жуков доказваше, че е необходима голяма операция — само тогава целта ще бъде постигната. Сталин отговори:

— Всичко това е хубаво, другарю Жуков, но ние нямаме средства, трябва да се съобразяваме.

Жуков настояваше на своето.

— Иначе нищо няма да излезе. Само желание не стига.

Сталин не криеше раздразнението си, но Жуков не се предаваше. Накрая Сталин каза:

— Вървете, другарю Жуков, и помислете, засега сте свободен.

Хареса ми прямотата на Георгий Константинович. Но когато излязохме, му казах, че според мен не е трябвало да разговаря така рязко с върховния главнокомандващ. Жуков отговори:

— Това не е нищо…“

Не само на фронта, но и в Москва усещаха волевото начало в дейността на Жуков. По онова време той упрекна рязко началника на Главното артилерийско управление генерал Н. Д. Яковлев, че снабдява много лошо с боеприпаси Западния фронт. С анализа на упреците на Жуков — разбира се, основателни — се зае не друг, а Сталин. Той отбеляза: „Командващият фронта Жуков просто не е наясно за положението с боеприпасите. А то е сложно. Ноември е месецът с най-малко производство… трябва да изчакаме доставките да се увеличат, вместо да се занимаваме с безпредметни упреци.“

Интересите на Западния фронт, прикриващ Москва, бяха естествено в центъра на вниманието на Ставката и на Върховното главно командване. Неговите нужди се задоволяваха, но, както подчертава генерал Яковлев, „в рамките на разумното“ — нали сраженията се водеха от Баренцово до Черно море.