Николай Яковлев
Маршал Жуков (17)

Какво се бе случило край Юхнов?

Сталин поздрави Жуков така, сякаш се бяха разделили съвсем скоро, и го заведе при масата с картата на Западния фронт. Посочи южния фланг — някъде в района на Юхнов–Малоярославец. С хриплив глас — Сталин беше болен от грип, той заговори запъхтяно, почти без паузи:

— Ето вижте. Тук се създаде много тежка обстановка. Не мога да получа от Западния и от Резервния фронт изчерпателен доклад за истинското положение. Безсилни сме да вземем решение, без да знаем с каква групировка настъпва противникът, в какво състояние са нашите войски. Заминете веднага за щаба на Западния фронт, проучете най-внимателно положението и ми звънете по всяко време. Ще чакам.

В Генералния щаб Жуков се запозна с обстановката и още същата нощ пое с кола към щаба на Западния фронт, разположен на същото място, където бе щабът на Резервния фронт и откъдето преди месец бе заминал като победител край Елня. Чувствуваше се отвратително: смъртна умора, ушите му още бучаха от канонадата край Ленинград. Умираше за сън. Често спираше колата и за да прогони дрямката, тичаше край пътя.

В колата, като си светеше с фенерче, отново и отново изучаваше картата, която му бяха дали в Генералния щаб. В района на Юхнов–Малоярославец все още се усещаха последиците от бъркотията, възникнала на 5 октомври. Беше се случило нещо невероятно: рано сутринта съветски самолети откриха огромни колони танкове и мотопехота, които бяха пробили фронта и настъпваха към Юхнов. Първите донесения за това в Генералния щаб изглеждаха недостоверни: откъде се е взел врагът на московското направление — до столицата имаше някакви си 200 километра, практически неприкрити с нищо, освен със строителните батальони? Къде са съветските войски, отбраняващи фронта?

И едва през нощта срещу 6 октомври, когато немските танкове нахлуха в Юхнов, се изясни страшната истина: Западният фронт не беше удържал врага. Ставката поиска от щаба на фронта да доложи каква е обстановката. В отговор — противоречиви и непълни доклади. Но вечерта на 7 октомври вече нямаше съмнение: от запад към столицата настъпваха десетки хитлеристки дивизии. А войските, прикриващи Москва, бяха заобиколени и по всяка вероятност се сражаваха в обкръжение.

Късно през нощта Жуков пристигна в щаба на Западния фронт. Там вече бе получено указанието на Ставката, издадено в 19,30 на 6 октомври и адресирано до командващите Резервния и Западния фронт: „В района на действие на Резервния фронт е командирован като представител на Ставката армейският генерал Жуков. Ставката нарежда другарят Жуков да бъде запознат с обстановката. Занапред всички решения на др. Жуков за използването на войските на фронта и по въпросите на управлението са задължителни.“ Група генерали — И. С. Конев, В. Д. Соколовски, Г. К. Маландин — запознаха представителя на Ставката с обстановката.

На московското направление се бе разразила катастрофа. В края на септември то бе отбранявано от три съветски фронта. От Западния, оглавяван от И. С. Конев, от Резервния начело със С. М. Будьони и от Брянский, ръководен от А. И. Ерьоменко. Войските на фронтовете разполагаха общо с 1250 хиляди души, 990 танка, 7600 оръдия, 677 самолета. Именно върху тях връхлетя „Тайфун“ — кодираното название на грандиозната операция, с която вермахтът се впусна да завземе Москва.

На московското направление врагът бе съсредоточил 77 дивизии, наброяващи към 1800 души, 1700 танка й щурмови оръдия, 14 хиляди оръдия и минохвъргачки, 1390 самолета. В заповедта на Хитлер до войските се казваше: „Най-сетне се създадоха условия за последния огромен удар, с който още преди зимата трябва да унищожим врага.“ Секретното указание на Хитлер за групата армии „Център“ предвиждаше Москва да бъде обкръжена, така че „нито един руски войник, нито един жител — бил той мъж, жена или дете — да не може да я напусне. Всеки опит за излизане да бъде смазван със сила.“ Поголовно изтребване на московчани, до последния човек.

На 30 септември пръв срещу Брянския фронт тръгна Гудериан. След като проби отбраната на фронта, танковата му група, преименувана в танкова армия, измина около 150 километра и на 3 октомври превзе Орел. Част от войските на Брянския фронт бяха обкръжени. По-късно генерал Л. М. Сандалов, по онова време началник-щаб на фронта, пише: „Като си спомня и анализирам обстановката с открити карти, направо се чудя: как не сме могли да се досетим тогава за намеренията на противника?… На 27 септември Ставката ни предупреди, че врагът се готви за настъпление към Москва. Едва ли можеше да се намери по-добър район за атака на танковата група към Москва от района Глухов, Новгород–Северски, Шостка. Оттам беше най-краткият път за Орел, Тула… Но командването и щабът на Брянския фронт не успяха да дешифрират този лесен шифър.“

Не си направиха необходимите изводи от случилото се и щабовете на Западния и на Резервния фронт. На 2 октомври техните войски понесоха мощни удари от север и юг. Танковите и моторизираните части на противника се съединиха в района на Вязма, като обкръжиха западно от града голяма част от войските на тези фронтове.

Жуков пресметна: врагът превъзхожда по сили и трите съветски фронта. (Впоследствие се изясни: в хора — 1,4 пъти, в танкове — 1,7 пъти, в оръдия и минохвъргачки — 1,8 пъти, и в самолети — 2 пъти!) Но съветските части все пак се отбраняваха! Защо не бяха разкрити своевременно намеренията на врага, защо основните съветски сили не бяха съсредоточени по направлението на главните удари? Жуков бе дълбоко потресен, че врагът за трети път сполучва с един и същи метод: първия път хитлеристите атакуваха от запад и затвориха клещите край Минск, втория път излязоха по същия начин край Смоленск, а сега край Вязма.

Шаблонна маневра: врагът създаваше поредната обсада, разпращаше подвижните си съединения на юг и на север, а след това отново обкръжаваше.

На 8 октомври в два и половина през нощта Жуков доложи на Сталин: главната опасност е, че можайската линия е слабо прикрита. Противниковите танкове могат внезапно да излязат при Москва. Необходимо е много бързо да бъдат струпани войските на това направление.

Сталин попита Жуков за по-нататъшните му намерения. Той отговори, че ще се свърже с командването на Резервния фронт, с Будьони. Къде? Навярно в района на Малоярославец, предположи Жуков — вече няколко дни не се знаеше нищо за Будьони.

… Самотната кола на армейския генерал е на тъжното есенно шосе. Светлината на маскировъчните фарове хвърля бледи отблясъци върху мокрия път. Офицерът, придружаващ Жуков, инстинктивно е вдигнал затвора на автомата. Хитлеристките танкове са плъзнали из Подмосковието, всеки момент някоя картечница може да застреля по сплесканото с кал предно стъкло. Жуков невъзмутимо се взира в пътя.

В сивото утро край гара Обнинско само на 105 километра от Москва откриха щаба на Резервния фронт. Но не научиха нищо нито за противника, нито за командващия Будьони. Нямаше как, трябваше да продължат нататък, към Юхнов.

Потеглиха. А на десетина километра от Обнинско бе родното село на Жуков — Стрелковка. Той си мислеше за престарялата си безпомощна майка, за сестра си, която имаше четири деца. Все познати места, по които е обикалял и припкал като малък, и със затворени очи ще намери пътя към дома. Ако фашистите нахлуеха в селото, неговите близки ги чакаше неизбежна гибел. На всичко отгоре убийците ще има да се хвалят: видели са сметката на близките на армейския генерал. Да се отбие ли? Не, не бива, няма време, първо трябва да намери маршала. Все пак, макар и по-късно, успяха да евакуират семейството на Жуков.

Колата влезе в Малоярославец. Нямаше жива душа. Едва откриха Будьони. Жуков отиде в къщата. Будьони, почти неузнаваем, се бе свел над картите. Изненада се, че Жуков е пристигнал от Конев. „Повече от две денонощия нямам връзка с него“ — оплака се пълководецът и се затюхка, че не знае къде е собственият му щаб. Жуков показа на Будьони посоката — към Обнинско.

Будьони сподели с него какво бе изживял току-що, как бе успял да избегне страшна опасност: за малко да попадне в плен между Юхнов и Вязма. Там забелязал големи противникови колони. Все пак в чии ръце е Юхнов, разпитваше Жуков. Будьони не знаеше. След като посъветва маршала да се върне в щаба си, Жуков пое към Юхнов. Нима напред е само врагът?

След 10–12 километра колата на Жуков бе спряна от съветски танкисти. Казаха му, че не бива да отива нататък, там имало немци, и че в гората втори ден е танковата бригада на Троицки. Жуков отлично познаваше юначния офицер от Халхъйн Гол. Олекна му на душата, когато Троицки ясно доложи каква е обстановката. Юхнов е в ръцете на фашистите, но пътят към Москва е преграден от набързо събрани части. Те ще се бият до последен дъх на рубежа край р. Угра.

Развеселен, Жуков вече бе в стихията си сред бойците и командирите, които съвсем не изглеждаха уплашени от напиращия враг и разумно отразяваха атаките на немците. За броени часове той пое командването за отпор на врага. Никак не се смущаваше от факта, че войски почти няма, важното беше да създадат заслон. Армейският генерал остана малко повече от денонощие — офицерът от свръзката му връчи заповед да се яви в щаба на Западния фронт.

А там на 5 октомври заседаваше комисия на Държавния комитет на отбраната с членовете на Политбюро, включително и с маршал К. Е. Ворошилов. Комисията работеше напрегнато и всеки ден докладваше на Върховния. Вечерта на 9 октомври, след като изслуша поредния доклад, Й. В. Сталин нареди Западният и Резервният фронт да се обединят и да бъдат оглавени от Г. К. Жуков. „Всички ние — пише А. М. Василевски, тогава член на тази авторитетна комисия, — включително и командващият войските на Западния фронт И. С. Конев, се съгласихме с предложението на Й. В. Сталин за командващ обединения фронт да бъде назначен армейският генерал Г. К. Жуков… Сутринта на 10 октомври заедно с другите представители на Държавния комитет на отбраната и Ставката аз се върнах в Москва.“

На 10 октомври Г. К. Жуков стана командващ на Западния фронт. Беше изтекъл точно един месец от деня, когато той бе заел същия пост в Ленинград.