Николай Яковлев
Маршал Жуков (24)

Маршал на Съветския съюз

Още гърмяха оръдията в Сталинград, когато Г. К. Жуков получи нова заповед: да замине за Ленинград, за да координира пробива на блокадата на града герой.

Той вече участваше в подготовката на тази историческа операция, която очакваха героичните ленинградци, целият съветски народ, горд с подвига на града на Ленин. Предишните опити за пробив на блокадата бяха оставили тежък спомен. Жуков смяташе, че този път не може да има провал. Операцията бе наречена „Искра“ и това бе дълбоко символично.

Жуков отлично познаваше плана за настъпление, който още през декември бе обсъден в Ставката, и внимателно провери всичко на място. Остана с много добро впечатление: воините от Ленинградския фронт се бяха подготвили старателно за изключително трудната задача — предстоеше им да превземат високия, силно укрепен бряг на Нева, където се бяха окопали хитлеристите. Бе изчислено едва ли не до секундата как пехотата ще се прехвърли по леда с леките танкове под прикритието на артилерийската завеса. А частите на Волховския фронт, които трябваше да се прехвърлят през торфени блата, бяха направили всичко, за да прекарат през тресавищата тежката техника.

Бойците и командирите от фронтовете се бяха заклели да пробият блокадата. Волховци писаха: „Настъпи дългоочакваният час… Ние идваме при теб, многострадален Ленинград… Ще вървим напред и само напред. Сред нас няма да има страхливци и малодушни. Ние ще се равняваме по вашата доблест и мъжество, драги ленинградци. Друг път нямаме. Смърт или победа! Кълнем се пред теб, Ленинград: само победа!“ Партийнополитическата работа вдъхваше огромно въодушевление на войските, които се гордееха, че участват в епохалното настъпление.

На 12 януари 1943 г. Ленинградският и Волховският фронт атакуваха от две страни вражеския коридор, който стигаше до Ладожкото езеро и прерязваше връзката на Ленинград със страната по суша. Трудно е да се опише колко отчаяно се съпротивляваше врагът. Хитлеристите разбираха: води се сражение за освобождаването на Ленинград от менгемето на блокадата и това ще погребе завинаги надеждите им да унищожат града. На животинската упоритост на хитлеристите съветските воини противопоставиха изключително мъжество. На седмото денонощие от сражението, което не бе прекъсвало нито за миг, войските от Ленинградския и Волховския фронт се обединиха в района на работнически селища № 1 и № 5.

„По това време се намирах в района на селище № 1 — пише Жуков — и видях с каква радост се хвърлиха един към друг бойците от фронтовете, пробили блокадата. Войниците се прегръщаха, без да обръщат внимание на артилерийския обстрел на противника от района на Синявските височини. Това бе една наистина дългоочаквана радост.“

Същия ден, 18 януари 1943 г., Президиумът на Върховния съвет на СССР удостои Георгий Константинович Жуков със званието „Маршал на Съветския съюз“. Както подобава на воин, Жуков научи, че е получил това висше воинско звание, на бойното поле — той бе в предните бойни редици на войските, водещи ожесточен бой.

След като блокадата бе разкъсана, Жуков отиде в Ленинград. Градът си оставаше фронтови: фашистите злобееха и го подлагаха на артилерийски обстрел. Но времената се бяха променили, контрабатарейната отбрана бе отлично организирана и вражеските оръдия бързо заглъхваха. Както всички, които по онова време са били в Ленинград, Жуков бе потресен и развълнуван до дъното на душата си. Ленинградци, чиито лица бяха белязани от страшната блокада, не се оплакваха от живота, а с ентусиазъм говореха какво ще направи градът им за фронта.

Такава бе развръзката на западното и северозападното направление. Противникът, укрепвал отбраната си в продължение на година-година и половина, бе изтласкан частично след серия операции на съветските части и бе принуден да изтегли войските си, които се намираха в неизгодно оперативно положение — наследство от ударите на Жуков през 1941— 1942 година. От началото на март хитлеристите, преследвани по петите, трябваше да оставят Ржевско-Вяземския издатък — един напоен с кръв плацдарм.

Те се отдръпнаха на още 130–160 километра от Москва. Германското командване се страхуваше да не бъдат подновени боевете на рубежите, където навремето ги бяха изтласкали воините от Западния фронт под командването на Жуков.

А през февруари-март маршал Жуков координираше действията на фронтовете от северозападното направление, осъществяващи операцията „Полярна звезда“. Бойните действия се водеха в блатиста местност, съветските части напредваха много бавно и трудно. Още щом усетиха, че фронтът преминава в настъпление, немците оставиха простиращия се на изток демянски плацдарм, който бяха държали 17 месеца. След Сталинград те не изгаряха от желание отново да попаднат в обкръжение. Съветското настъпление не можа обаче да се разгърне — след необичайно ранното затопляне блатистата местност стана непроходима, а врагът успя да се укрие зад придошлата р. Ловат. Жуков доложи на Сталин, че за известно време трябва да спрат настъплението. Върховният се съгласи. Беше средата на март 1943 година.

В края на 1942 и началото на 1943 г. фронтовата линия на западното и северозападното направление се движеше в места, където нямаше големи градове.

Може би единственото изключение беше освобождаването на древния руски град Великие Луки. Щабът на 3-та ударна армия реши да предприеме тази операция в паметния ден — 19 ноември 1942 г., — когато съветските войски край Сталинград преминаха в настъпление.

И именно тогава на съвещанието в щаба на армията дойде маршал Жуков. Генералите от 3-та ударна очакваха да видят суров военачалник и бяха изненадани, че докато подробно се запознаваше с проблемите на тяхната армия, той се държеше спокойно и непосредствено и се шегуваше.

Както си спомня командващият армията К. Н. Галицки, Георгий Константинович забелязал, че един генерал е с хубав шинел, усмихнал се и казал: „А аз, както виждате, съм с униформата на командира на 4-та донска кавалерийска дивизия, която командвах в средата на тридесетте години, пък и генералските ми знаци са от преди войната.“ Всички се разсмели.

От тази шега някак отведнъж напрежението се разсеяло. А Галицки си помислил: „От шеговитата забележка, която Жуков неочаквано направи, без да променя сериозния израз върху лицето си, пролича, че той изобщо не е високомерен, както изглеждаше от пръв поглед. Бе готов да се пошегува дори със себе си.“

Мащабите на операцията на 3-та ударна бяха много по-скромни в сравнение с онова, което ставаше по същото време в Сталинград, но Жуков се отнесе към нея изключително сериозно. Когато Галицки доложи за решението си (вече одобрено от командването на фронта) да действат стремително, Жуков спокойно поясни: „Все едно, ще смятаме задачата за изпълнена, ако привлечете силите на противника и той не успее да ги изтегли от вашия участък и да ги прехвърли на юг. И така с действията си трябва да сковете за дълго, повтарям, за дълго противниковите войски.“ Присъстващите се спогледаха недоумяващо, а Жуков добави: „Не се страхувайте и от отбрана, важното е да смажете повече вражески сили.“

След двадесети ноември 1942 г. войските на 3-та ударна армия преминаха в настъпление и напредвайки бавно, обкръжиха в началото на януари 1943 г. Великие Луки. Жуков няколко пъти идва в армията, ходи в щабовете на дивизиите, на предните позиции. „Не бързайте“ — неизменно напомняше той. Веднъж дойде тъкмо когато хитлеристите се готвеха да деблокират своя гарнизон във Великие Луки и отхвърли предложението за изпреварващи удари, като посочи: „Необходимо е и резервите, и частите, прехвърлени от други участъци, да се разполагат ешелонирано пред фронта на настъпващите немски дивизии. Нека те сами се разбият в нашата отбрана. В такъв случай загубите им ще бъдат несравнимо по-големи. Все едно, няма да успеят да проникнат в града.“ Своевременно напомняне! Яростните атаки на противника срещу обръча на съветските войски бяха безрезултатни.

Малко преди решителния щурм на Великие Луки тук отново пристигна Жуков. Този път направо в града, част от който беше освободена. Не му убягна: предвкусвайки победата, командването на армиите, командирите на частите и съединенията очевидно от радост бяха забравили, че хитлеристките войски могат внезапно да ги нападнат. Жуков предупреди сериозно Галицки: „Нека действащите в града части се готвят за щурма по вашия план, а вие, както и преди, насочете вниманието си към отразяване на евентуалния пробив отвън.“ На 16 януари 1943 г. след почти двумесечни боеве Великие Луки бяха освободени сравнително лесно, а немците дълго след това трябваше да лекуват тежките си рани.

И така фронтът на западното и северозападното направление неотклонно се преместваше на запад. Най-важното бе, че с умелия си натиск съветските фронтове блокираха всички сили, с които разполагаше тук вермахтът. Много ли бяха те или малко? В най-авторитетното изследване — съветската дванадесеттомна „История на Втората световна война“, се казва: „На тези направления вражеското командване имаше 124 съединения, или повече от половината от силите, които се намираха на съветско-германския фронт. Това бяха най-боеспособните войски на противника.“

През първата половина на февруари в сводките на Върховното главно командване се появяваха имената на нови и нови градове, освободени от войските на Воронежкия, Югозападния и Южния фронт. Те настъпваха в широк район — 800 километра — и към януарските успехи прибавиха 150–300 километров пробив напред, през който от фашистко робство бяха освободени Курск, Белгород, Ростов. На 16 февруари от фашистката сган бе очистен Харков.

Настъплението, започнало край Волга, сякаш скоро щеше да стигне до Днепър. С огромен оптимизъм бе белязано дори названието на операцията, която започваха на юг съветските фронтове — „Скок“: предвиждаше се те да освободят Донбас, да вземат основните преправи през Днепър в Запорожието и край Днепропетровск. Командването на Югозападния и Воронежкия фронт като че бе свикнало с победите още от Сталинград, щабовете оптимистично пресмятаха съотношението на силите и забравяха, че войските са оредели и са изтощени, че тиловете вече са далече, а пред фронтовете стоят грандиозни задачи. Нещо повече, щабовете не забелязаха веднага, че съпротивата на врага се е засилила. Когато към 20 февруари най-сетне го усетиха, решиха: сражава се ариергардът, който прикрива отстъплението. Значи напред и само напред, щастието се усмихва на смелите!

А побеснелият Хитлер бе решил да се реваншира тук за Сталинград. Насам бяха прехвърлени танковите дивизии на СС „Адолф Хитлер“, „Райх“, „Мъртвешка глава“, моторизираната дивизия „Велика Германия“ от групата армии „Център“. Накратко казано, беше струпана цялата немска „гвардия“, да не говорим за многото нови части и съединения. На 12 февруари 1943 г. групата армии „Дон“ по напълно разбираеми причини бе преименувана — разбитите хитлеристи бяха прогонени далече от голямата река — в група армии „Юг“ пак под командването на Манщайн с щаб в Запорожието.

На 17 февруари тук пристигна Хитлер с цялата си свита. Той благоволи да се яви, за да вдъхновява есесовците за „подвизи“ в прослава на райха. На 18 февруари немското радио излъчи в цяла Европа истеричната реч на Гьобелс в Берлин: от днес започва „тоталната война“. В Запорожието фюрерът свика съвещание с командващите, но още сутринта на 19 февруари бандата престъпници чу ясни гърмежи в далечината: стреляха съветските танкове, настъпващи към Запорожието. Някои германски генерали предложиха да не прекъсват съвещанието, за да не направят „лошо впечатление“, ако фюрерът хукне да бяга от града под грохота на съветските танкове. Хитлер надуто обяви: заминава спешно, тъй като имал съвещание с Гудериан, който е изваден от запаса и е назначен за главен инспектор на германските бронетанкови войски.

На летището, където изстрелите на танковете се чуваха още по-силно, фюрерът набързо се сбогува с Манщайн и изчезна. Той явно е знаел, че между Запорожието и съветските танкове няма никакви германски войски, освен 200 зенитни оръдия, насочени за права стрелба със заповед да се бият до последния снаряд.

Хитлер остави обръщение към войниците от групата армии „Юг“, в което съобщаваше, че към тях пътуват нови дивизии и едно уникално, непознато досега оръжие. След като изслушаха обръщението на фюрера, което бе прочетено в частите, верноподаните танкисти затвориха люковете на танковете и още същия ден, в който Хитлер избяга на запад, поеха на изток. Те контраатакуваха съветските войски с дива злоба и с пълната увереност, че всеки момент ще ги подкрепи „тайното“ оръжие, обещано им от самия фюрер.

За съжаление натискът на есесовците изненада съветските части. По главните направления върху тях внезапно налетяха 800 германски танка, немците имаха 2,4 пъти повече самолети. Съветските командващи подцениха решителността и силите на врага и не бързаха да се отдръпнат: как така ще отстъпват на 25-ата годишнина на Червената армия! Едва на 25 февруари бе решено да се изтеглят отскубналите се напред части. Разбира се, това не беше кой знае каква трагедия, „в нашето отстъпление нямаше обърканост и суматоха. Не бяха нарушени нито редът, нито ръководството на войските, макар че на всички бе тежко да се разделят с тъй скъпите градове и райони“ — ще напише след време А. М. Василевски.

Още в началото на март Василевски, получил на 16 февруари званието „Маршал на Съветския съюз“, пристигна тук като представител на Ставката. Заедно с него командваха войските пълководците Ф. И. Голиков, Н. Ф. Ватутин, Р. Я. Малиновски и други. По това време се изясни замисълът на противника: настъпвайки през Белгород, да си пробие път към: Курск и да удари от другата страна, откъм Орел. Следователно съветските войски, които преди около месец бяха превзели Курск и сега напредваха на запад, можеха да бъдат отрязани.

Това беше опасно и на 10 март Ставката предупреди маршал Василевски. Като допълнение към вече пристигналите резерви му изпрати още три армии, от които една танкова.

На 14 март вражеските войски превзеха Харков, а след 20 февруари отблъснаха Югозападния и Воронежкия фронт на 100–150 километра.

Този ден по обед в командния пункт на Северозападния фронт се обадиха от Ставката. На Жуков бе заповядано да се яви в Кремъл. Той тръгна рано сутринта, целия ден пътува по ужасните пътища с всъдеходния автомобил към Москва. Късно вечерта доложи, че е пристигнал, и веднага бе извикан при Сталин, който бе свикал съвещание. В кабинета на върховния главнокомандващ Жуков има рядката възможност да чуе докладите за положението на военната икономика на страната. „Ясно личеше — отбелязва в спомените си Георгий Константинович, — че в промишлеността все още съществуваше огромна напрегнатост, включително и в такива важни заводи като авиационните и артилерийските.“

По всяка вероятност Сталин нарочно бе извикал маршала на съвещанието: да му напомни за подвига на тила. Василевски приблизително по същото време разказа възторжено в Москва на директора на столичния автомобилен завод И. А. Лихачов за победата край Сталинград и чу в отговор: „Защо се хвалиш така лошо! Ние… Ние… Ние… А ние какво, не участвахме ли в постигането на тази победа?… Не забравяй, че днес воюва цялата страна. Всеки завод, всеки колхоз е фронт. С тази победа се гордее всеки съветски труженик.“

Но да се върнем към Жуков. Съвещанието с ръководителите на промишлеността завърши към три часа след полунощ. Сталин се приближи към Жуков:

— Вечеряли ли сте?

— Не.

— Тогава да отидем у дома, тъкмо ще поговорим за положението в района на Харков.

„Вечерята“ продължи до пет часа сутринта. Те се запознаха с картата с обстановката на Западния и Воронежкия фронт, която рязко се бе влошила: есесовският танков корпус бе превзел Харков и се насочваше към Белгород. Както се изясни, Воронежкият фронт (командващ Ф. И. Голиков, член на Военния съвет Н. С. Хрушчов) не бе успял да вземе навреме необходимите мерки и да спре напредването на врага. Сталин веднага се обади на Хрушчов и по думите на Жуков „здравата го смъмри“. На разсъмване „вечерята“ завърши с думите на Сталин:

— Ще се наложи утре сутринта да заминете със самолет за фронта.

Самолетът излетя на разсъмване от Централното летище в Москва. Жуков замина за щаба на Воронежкия фронт. Капналият от умора маршал спа през целия път и се събуди едва от удара при кацането. Незабавно отиде при войските, на предната линия. Надвечер пристигна в командния пункт на Воронежкия фронт в Обоян. Там оживено се съвещаваха маршал Василевски, генерал Голиков, Хрушчов и други. Генерал Л. И. Сандалов, който е бил на командния пункт, по-късно си спомня: „Георгий Константинович разгърна картата си на масата и сухо, но много коректно се обърна към Голиков:

— Положението на войските на фронта е нанесено върху картата от вашия щаб. Но на редица направления войските вече са напуснали позициите си, а в някои участъци на 69-а армия не намерихме никакви наши войски и едва не се натъкнахме на противника.

Участниците в съвещанието започнаха дълго и по-подробно да анализират обстановката, правеха предложения как да се спре по-нататъшното настъпление на противника и веднага ги обсъждаха.“

Жуков не остана на съвещанието, а по прекия телефон съобщи на върховния главнокомандващ, че тук обстановката е по-тежка, отколкото са доложили в Генералния щаб в Москва. Най-лошото е, че противниковите части напредват на белгородско направление, без да срещнат особена съпротива, и Ставката трябва „незабавно да прехвърли тук всичко, което може, от резерва си и от съседните фронтове, в противен случай немците ще превземат Белгород и ще разгърнат атаката на курското направление“. Един час след този разговор Жуков научи от Василевски, че върховният главнокомандващ вече се е разпоредил да изпратят на това направление две общовойскови и една танкова армия.

Най-много до фронта се приближи 21-ва армия, прехвърлена от Сталинград. Нейните войски слязоха от района на Елец и още на 11 март вече получиха заповед незабавно да поемат към Курск и южно от него. Придвижваха се пеша само нощем по пътищата, които почти не се виждаха под преспите. През деня хората, танковете и оръдията се криеха в горите и доловете. Сутринта на 18 март, когато армията излезе южно от Обоян, се разбра, че немците вече са превзели Белгород. Привечер изпратеният челен армейски отряд — стрелкови полк — влезе в бой с противника и спря по-нататъшното му напредване. Пристигналата гвардейска дивизия се укрепи на шосето за Обоян, по фланговете й се развърнаха още две дивизии. Вражеският наплив се разби в тях — пътят на есесовците бе преграден от воините от Сталинград. Хитлеристите засипаха нашите позиции с позиви, в които заплашваха, че ще изтребят сталинградците, 21-ва армия до последния войник. В набързо направените в замръзналата земя окопи екна дружен смях. Не можа да сдържи усмивката си и Жуков, който по заповед на Ставката вече бе поел командването на боевете.

На 20 март Жуков връчи направо на позициите бойни награди на отличилите се войници и офицери. Героите спокойно гледаха маршала в очите, благодаряха за наградите, но не смятаха, че имат някакви особени заслуги, просто са изпълнили заповедта и толкоз. В Сталинград им е било и по-тежко. Отпусна се сърцето на Жуков — можеше да разчита на такива воини. На 22 март Василевски замина за Москва, вместо Голиков командването на Воронежкия фронт пое Ватутин. До края на март врагът се опитваше да поднови настъплението, но не напредна и крачка. Повредените и изгорените танкове като жалони бележеха докъде е стигнал той.

Жуков не обичаше да се връща към миналото, но когато фронтът се стабилизира, той понякога се изразяваше доста цветисто за ония „заплеси“, допуснали подобна „глупост“ — да отстъпват победоносни войски.

За историята бившият командващ Воронежкия фронт Голиков описва така в рапорта си причините за неуспехите: „Трябва да призная, че на този етап оценявах неправилно намеренията и възможностите на противника. Грешката ни бе, че гледахме на масовото придвижване на мотомеханизираните противникови части към Полтава като на отстъпление. А врагът е изтеглял главните сили на танковия корпус СС в района на Полтава, за да започне оттам контраудар.“ Историята не е зафиксирала как маршал Жуков е реагирал на подобни обяснения. Да, той вероятно не е имал време да се взира в миналото, защото е мислел за настоящето и бъдещето.

Ето как американският военен изследовател М. Кайдън описва в книгата „Тигрите горят“ (1974) онова, което Жуков е направил през тия няколко решаващи дни: „Та нали тогава ситуацията бе критична, катастрофата едва бе избегната. На 18 март немците превзеха Белгород и се натъкнаха на по-голяма съпротива. Само след три дни руснаците успяха да се окопаят непосредствено край Белгород. Северно от предадения на немците град се появиха нови отбранителни рубежи. Жуков разположи 1-ва танкова армия южно от Обоян, където да може да я използва или за отбрана, или, ако позволи обстановката, за настъпление… За известно време на фронта се възцари неустойчиво затишие… Никой не можеше да пренебрегва факта, че Жуков е тук. В миналото той неведнъж бе притъпявал с едната страна на меча немската стомана, а с другата бе унищожавал германските армии. Времето. Сега то бе съюзник на русите, изчакващи новия натиск на немците.“

Както подчертава Кайдън, жестокият отпор, който в края на март 1943 г. получиха на замръзналото шосе от Белгород за Обоян поокопитилите се немци, бе типичен за Жуков: „Невероятните успехи на Жуков срещу най-доброто, което нацистите са могли да хвърлят срещу руснаците, са смайващи, ако се заемем да изучим битките под негово командване. Жуков рядко е разполагал в операциите с превъзходство на силите. Той наистина бе «пожарникарят» на руския фронт: когато всички останали се проваляха, когато другите генерали биваха побеждавани и отбраняващите се бяха пред прага на катастрофата, Сталин викаше Жуков. Той, военният гений, човекът със стоманения характер, надарен с решителност, с която не допускаше нищо друго, освен своята воля, излизаше на сцената и превръщаше катастрофата в реми, а спасяването в блестяща победа.“ В началото на април 1943 г. положението северно от Белгород наистина приличаше на „реми“. В размислите си как врагът да бъде разгромен Жуков не смяташе това за приемлив изход.

По това време възникна ново усложнение. Както пише Жуков, Н. Ф. Ватутин, поел командването на Воронежкия фронт, „с присъщата му енергия се зае да укрепва войските и да създава дълбоко ешелонирана отбрана.“ Това беше прекрасно. Но в същото време заедно с члена на Военния съвет на фронта Хрушчов той не по-малко енергично се зае да съблазнява Ставката — немците непременно ще подновят настъплението и затова е за предпочитане съветските части да нанесат на белгородско-харковското направление изпреварващ удар.